Султан Ангелов – И най-важното

 

***
Не ѝ разбирам аз на любовта
и в любов не мога да се обяснявам.

Влюбя ли се – точка – това е
сърцето ми – цялото в пристъпи
свива стомаха на кълбо.

Губя ума и дума. Ставам непохватен.
Така се влюбвам аз – без думи,
защото на думи всички могат,
друго е в диаграфмата да плуват пеперуди.

 

***
Седмица преди да тръгна

Вървя замислен по тротоара,
пред очите ми – възрастен мъж,
с побеляла коса и парче хляб в ръката.

До него шумят крила – гълъби,
храни ги с насъщния,
с чиста душа.

Сърце в човек – рядкост,
две крачки напред,
катафалка – а в нея – ковчег.

 

***
Светът ми се срути пред очите ти –
метеорити разклатиха земята
под нозете ми. Заваляха нажежени
камъни, избухна Везувий, Помпей
се загуби. Лава потече покрай мен.
Въздухът пареше като Ад.
Земетресение десета степен.

Тогава ми каза: – Здравей.

 

***
‘Голи като първите хора сред
тръните на красивите цветя’

Белезите ще останат,
след това и болка ще усетим,
после срам ще осъзнаем,
но се любихме сред рози.

 

***
Всъщност никой никога
не ме е водил по-далеч от пропастта.
И ме карат да заставам на ръба, да чакам
собственото си падение.

А те да гледат вече безжизненото ми тяло
и да онанират
в очакване на оргазма.

 

***
Леглото ми – два на два, присъщо
за името ми. Уви, трудно се заспива
като цар, щом в покоите си сам.

И за миг мечтите станаха реалност,
когато тяло в тяло е вкопчено
се унасях в сън красив.

Сега пак мечтая
да те прегърна
и най-важното –
с теб най-накрая да се наспя.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Владимир Сабоурин – Точка нула

 

Прекосяване на води
Малка смърт
Никога не избавя
От нея

Приватизацията на прехода
Експроприация на недоброволен
Неплатен труд

Ерос е дете
На обилието и нищетата
Нищетата е ясна
Но що е обилието

За родените след 89-а
Връстниците на свободата

В подрязаните акации се гушат гълъби бръснат
Лястовиците върбите на пяна жабуняка на топка
Минава циганин на колело дъжда надут
На макс умен телефон барабани по химическите
Тоалетни клатушките сладоледените чадъри нестле
Римските бутафории излят с пари от новата разпадаща се
Бетон добре усвоени от корпорацията бяло борче джудже
Само турски имена издълбани по беседката с кирилица
Щъркелче се учи да лети ио помага на бръснещия дъжд
Да отнесе остатъка от главичката на глухарче вече
На полумесец тъста ни пресреща строг в униформа
С бадж пред някаква институция купувам земя заеми нощна
Смяна всичко затворено в шест вечерта културен шок
Няма жив комар яко пръскане за джулая немска
Клавиатура с разменени y и z трансмариска
BMW X6 СС влизане във фебе от третия път
Пясъка непрестанно се свлича
Отсреща тополите на стена

Договорка между европейските държави
И сащ дължим стойността
На освободените роби

Навътре е нагоре
Стръмно огледало течна вечност
Набраздено от сенките на риби и корморани

Парите, даващи чувство за свобода
Идват от търговията с роби

Благодаря, че не умирате пред очите ни (лоша поличба)
Това е изключение за първи път мъртъв гълъб на терасата
Преди миг клепача прогонваше мравките сега пият
От свежата още незастояла вода на черно езеро
Хората сме безсрамни в смъртта търсим
С пречупващ се поглед очите на другите дори
На медицинския персонал на персонала на терминалния
Хоспис изпод ципа на чувала за трупове търсим
Чуждия поглед вместо торбичка за смет
Използвана като ръкавица и друга използвана
Като торбичка за смет милосърдната мисъл
Пред зловонието на контейнера котки да не докопат
Трупчето милосърдното дело на връзването на торбичката
И рязкото мятане по-назад, по-навътре

Френски орнитолог
Преживял хаитянската революция кръщава
През 1817 южноамериканско колибри
Разпространено в аржентина бразилия
Парагвай уругвай florisuga fusca
Черен якобинец

Гравитационна вълна
От съкрушителен мах на криле
Революцията е близко

С надуваема възглавничка
Около врата шества праисторическа игуана
През терминала дестинация рая
На миналото и бъдещето

Някой се бои да възлезе до извора
Но богатството води началото си
От морето търговията с роби
И робството икономическия фундамент
На революцията

Линията свързваща запада
На кацащите самолети
Алуминия в пещта на залеза
Безкрайната сянка на ио с изтока
На пътен възел детски аутобан опал
Настъпващ мрак в който се отправяте
По ботевградско шосе на работа

Неразпознаваеми в предутринната дрезгавина
Същества солта на земята
Тук вечно мирише на застояла пикня
И циганите на сапун тук нацията
Очаква своя холандец месия в суичер
Малолетната си шехина малцинствена

Нощта не минава
По лъчащата в тъмното ламарина
Тътен на кухненска котка на спа хотел
Трополене на контейнерен плъх
Тигел на нощна гостенка
Тупване на скакалец

Във френските плантации
Край сантяго господарките говорят френски
Робините йоруба белите жени безгрижно се събличат
Пред негрите като пред кучета коне
Мебели бъбрейки преди лягане за бунта
В париж не ви ли е страх, че те чуват
Кучета коне мебели разбиращи френски
Те чуха съобщението за превземането
На бастилията пристига в гетата
През септември

Последните зверства на август са тихи
Шумоизолираните напечени предградия
Кървави полушария до стоварените от тировете
Късни хекатомби отмаляла кофа на багер отмаляла
Трамвайна стрелка отмалели опаковани в паяжини
Бледи паразити куп отработено кафе край капанчето
Ухае на несправедлива търговия мирен преход

Кристален като логикофилософски трактат
Фиорд смъртта не е събитие от живота
Рибата тръгва нагоре по реката

Дърво между мантинелите
От едната страна се слиза надолу
В долния свят уморения бетон на пътен възел
От другата се излиза нагоре
Към горния свят на скъпия екстаз на хирургически
Осветените платени съобщения короната му
На нивото на изроненото бетонно чело на надлеза
Ствола в прибоя на неспирното
Двустранно отминаване

Кръг първи на първа линия неспирен пътникопоток
На средностатистически междукурортен пътен възел

Кръг втори изливането на бетон
Уповаващо се на устойчиво високи цени на петрола духовността руските пенсионери

Кръг трети братска реч
На винаги вече отново големи братя и сестри откъм тенискорта

Кръг четвърти публично държавни
Ведомствени бунгала от стария режим

Кръг пети пояс гниещи ябълки дивачки
(Подкръг плътна ивица джибри ферментиращи джанки)

Кръг шести зона възврели бели черници

Кръг седми мечо грозде врящата смола на смърчовете

Кръг осми частна собственост
На еди кой си хотел на сина на еди кой си

Кръг девети (оловен емпиреум)
Наклоненото блюдо от бяло злато на морето

Точка нула
На солипсисткия свредел мигновено прехождаш
От авангардистката претенция към обществото на спектакъла вярата
В непосредствения еманципаторен потенциал на социалната мрежа

Природата и природата
На човека е проблема техниките на мрежата неговото
Разрешение организацията е всичко
Руска религиозна психология 2.0

Съвършената организация
На теологията на любовта

Или черните якобинци
Истинско откровение за българската
Франкофония гюловия и тютюнев рай поредния
Рай на неоколониализма
Класовата борба в колониите
Тъй ясна и отчетлива в метрополията
Заплетена тук като свински черва в мирен преход
Робството монопол на френските пристанища
Ида от бордо мразя неоколониалната позорна
Русофилия позорна франкофония

Смяна на посоката
С цел завръщане към началото
Събуждайки се, спомняйки си

Мъчително бавния залез
Над детройт под лъчите на автомобилостроението
От страните на изгряващото слънце ти подцени
Лидерството на черните blacks in general
И на негърската работническа класа
В новата u.s. революция заложи
На белите деца от добри семейства
Вместо на league of revolutionary black
Workers & dodge revolutionary union
Movement звучащ като drum & bass
Inner city voice на детройтските негри
В chrysler’s dodge main plant някога бил
Гордостта на автомобилостроене въплъщавало
Една невъзможна мечта в епохата на добре
Обоснования страх от бунт в циганските гета
Съгласно прогнозата на троцки
За революцията в сащ

Началото е целта
Преследвана докрай
Ако щете

Ще стигна до началото

В часа на пан
Видях стопанина
По-суверенен отколкото зелен
Пулсираше диханието му
Зад ушите господаря
На империи на зноя
Прие парада на всеприсъстващото
Лято върху величествена еспланада
От нажежени плочки минаващ погледа му
Немигащ в безкрайна перспектива отминаващ
Във врящо мечо грозде
Гъсталака неизгарящ

Нов трикольор над буркана
На автоматичен портал на затворен комплекс
Нов трикольор над портиерската будка
Нов трикольор над белоснежна муцуна
Навирваща се на изхода на подземен гараж

Нов трикольор над китаеца проснат в жегата
Пред задния вход на квартален ресторант
Нов трикольор над застиналия панелен прибой
Нов трикольор над нацупена девственица
Нов трикольор над блаженството на курвите

Над ръчичката ти
Повдигната с дланта нагоре

Края е близо
Не спираш да мяташ
Епици

Поезията
Е неразделно свързана
С теологията
Метафизиката
И мистиката

Смърт на поезията!

Нов трикольор над изливането на бетон
Уповаващо се на устойчиво високите цени на петрола духовността държанките
На средния ешелон олигарси

(Равденски сонет)

Площадка от стария режим
Пукнатини в античния бетон
На космодрум ръждива катерушка глобус
Разцъфналите чворове осеяли дървено корито на допотопна

Стръмна пързалка замиращите осцилации на мастодонтна
Люлка с оцелели дървени седалки лице в лице
Ти седиш ръцете в мъничък скут стиснати устните
Погледа в нищото за първи път на жена

Отговаряща за връзката между еоните
На морето късния развит соц мирния преход
Към капитализъм ентропията на угасващи

Несмазани с десетилетия махове
Интерфериращи с виненобагреното отместване
На ранната архаика на морето

Клони към края
Pax augusta
Иде септември

Иде смуглия апокалиптичен сънародник
С германска овчарка

Иде смуглата катехонна съотечественичка
С чисто бяла каракачанка

Иде смуглото антихристово съродинниче
С питбул с намордник

Смяна на модела, покайте се

Мязаш ми на мангал
Мязаш ми на чернилка
Осиновена от българи

В часа на чифутскомангалския заговор
Има надежда за теб

Има надежда за теб
В ground zero

Ръждиви и златни останките
Пред лицата на жълтите смайлита
На шамандурите клюза оченце на черна триера
Пощаден от графити правия текст на гуано
Отделен от туловището развят ръждив парцал
Татуировка на застаряла кожа ти сънуваш
С метално яростно стържене заседнал
Завинаги в мекия пясък северен
Детритусен плаж натрошените
Бръснарски ножчета на черни миди

Vita contemplativa за теб е
Другото име на смъртта

Някой се бои да възлезе до извора
Някой е търговец на оръжие от бившите републики
Някой свършва върху мъничкия рай на стъпалата ти
На дете размахващо издължените си крака
Легнало по корем пошибващо пред себе си минутите
С върбова вейка като сестри преди вечерната целувка
Но нито една не е напълно сходна с другата богатството
Води началото си от морето

Следва четвърти сонет
В който сьомга от норвежки развъдник оплаква участта
На семейство български гастарбайтери

Нашия цикъл от зрънце
В кристалния извор надолу
До устието солта на земята на бащините
Води маточната топлота на гълфстрийма опасващ
Света като океана на древните пътя обратен нагоре
До извора смъртоносното хвърляне на семето производствения
Цикъл на норвежки остров завод затвора на садките горко им
На мъжа и жената дошли от бедния юг тук трудът прави
Свободен две смени по три часа при минус пет горко й
На жената която почиства филето горко на белите дробове на мъжа
Вкарващ с мотокар плътта ни в камерите за шоково охлаждане горко им
На мъжа и жената дошли от топлия юг на нашия остров
Завод леден ад заради зрънцето
Бъдеще на децата си

Разноцветни олющени ръждясали
Паралели и меридиани
На катерушка глобус оръфаната астролабия
Инкрустирана в изумрудено зелено
Затворена повърхност без граница
Ти си центърът на сферата
Чиято повърхност е никъде
Катериш се към северния полюс
По стълбата диаметър вселената се свива
През обръчите на паралелите
До една единствена точка
Времето стои неподвижно там
Ръждиво и зелено
Шеметното завихряне
На меридианите ни оставя
Все на същото място

Нов трикольор над магистрална малолетна от малцинствата
(Там близо край град луковит)

Осиновена от българи
Зашлевена през устата
От четвъртия конник
Бледоликия му кон
Крайчеца на опашката му

Има надежда за теб
В точка нула

Много от робите
Направили революцията
Бяха прекосили водите

Богатството води началото си
От морето болкан енд блек сий шипинг лондон
И клоновете му в хамбург пирея ротердам
Сингапур и антверпен продължаващия да съществува
Клон на болкан енд блек сий шипинг къмпани лимитед
В хамбург преместването през 2005-та на седалището на булхимекс
Вече собственост на тим във франкфурт на майн на около 200 метра
От двата черни монолита на дойче банк богатството води началото си
От задграничните фирми на дс

Без въпроси
За произхода и легитимността

Водната повърхност сива почти бяла не
Както е близко до ума и казват немците синя
Чайките привинтени в гофрираната ламарина

На избледнял измит от прехода калкан
Научно-техническата революция дело на милионите
В социалните мрежи революцията е близко

Пепел виждам пепел
Сенки от пепел под краката

Ти си сладост ти си ухание
На горска ягода напечена
В усойното си скривалище

Революцията се подчинява
На принципа на удоволствието

За родените след 89-а, връстниците на свободата
Същински вечно 15-годишни и [вечно] девствени хурии
От Рая на правоверен,
Взривил се в самоубийствен атентат

Навътре е назад
Сънно огледало течна вечност в тъмното
Потънали съзвездия от крясъци на птици

Родината е близко

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Хайнер Мюлер – Пътуване към Пловдив

 

Жена с куче

Жена с куче. Спомен за един криминален случай: гръцки лесничей гледа как една жена се къпе, скрит в гъсталака. Той има очи само за жената, няма поглед за кучетата, с които тя играе и които играят с нея. Жената го превръща в елен, друга играчка за кучетата. Жената гледа как кучетата разкъсват бедрата му, врата, корема, половия орган. Жената вече не е гола, облечена в кръвта му като в кралска мантия.

 

Филоктет 1950

Филоктет, държащ в ръка лъка на Херакъл, болен от
Проказа зарязан на Лемнос – който без него бе празен –
С оскъдни провизии от царете, не се показа никак
Горд, не спря да вика, додето корабът се скри от погледа, незадържан от неговия крясък.
И свикна с това, господар на острова и негов роб
Към него прикован с веригите на морския прибой, със зеленина
Прехранващ се и с твари, ловна плячка, изкарал така десет лета.
Но на десетата напразна година на войната царете се сетили
За изоставения. Как боравел с лъка, отдалеч
Смъртоносен. Пратили кораби да приберат героя
За да ги покрие тях със слава. Ала тогава той се показал от своята
Най-горделива страна. Насила трябвало да го замъкнат на борда
За да заситят неговата гордост. Така той наваксал пропуснатото.

 

Майка Германия

Майка Германия между Рейн и Елба
Събра своите вълци отново на гръдта си
И бе отново курвата на концерните
И срамотиите си показа под светлината на неона

 

Баща

1
Един мъртъв баща би бил може би
Един по-добър баща. Най-добър
Е мъртвороденият баща.
Винаги нова расте тревата през границата.
Тревата трябва да бъде изкубвана
Отново и отново – онази, дето расте през границата.

2
Иска ми се баща ми да беше акула
Разкъсала четиресет китоловци
(Аз бих се научил да плувам в тяхната кръв)
Майка ми син кит името ми Лотреамон
Починал в Париж
През 1871 незнаен

 

***
На детската мечта най-свеж е гробът
За социализма без да идват танковете
И грижат се за гробовете котки кучета
И банковото извлечение Пъстър е трупът
И влиза в рая който може да го купи
И аз смъртта съм сполитам ви от Азия

 

Разораният Орфей

Орфей певецът бе човек който не можеше да чака. След като изгуби жена си поради прекалено скорошно съвокупяване след раждане или поради забранено поглеждане при възхождането от подземното царство след нейното освобождаване от смъртта чрез неговото пеене така, че тя се върна в праха преди да бе отново в плът, той изобрети сношението с момчетата, което спестява лехуството и е по-близо до смъртта от любовта към жените. Пренебрегнатите го погнаха: с оръжията на телата си клони камъни. Ала песента щади певеца: възпятото от него не можеше одраска кожата му. Селяни, стреснати от глъчта на лова, избягаха от плуговете си, за които нямало място в неговата песен. Тъй мястото му стана под плуговете.

 

Сбогуване с Хемингуей, София 1969

Ресторант в предградията. Пред него собственикът
Стар хирург, двайсет години в Германия. Оттам
Той си е довел жена. Прилежна
Суха немкиня, шета наоколо
Храни кокошките. Той пие бира. Косите му
Сиви преди една година са станали бели.
Някои неща се връщат отново други не.
За туристите той изглежда като Хемингуей.
В сърцето с мъртва Германия, той седи
Под слънцето като отколошен сняг.
Ако вдигне очите си
Някой път от своята бирена чаша, той би могъл
Да види как града посяга към него, големия
Смукач на пот и към древния
Ландшафт, който е пил кръвта
На синовете на народа и неговите врагове, столицата
Която винаги расла е и все расте, бързо
Като трева, новата София с размаха
На спартакиадите, бетон срещу меланхолия.
Но той не вдига очи
Над своята чаша бира, старец без море.
С неговата мечтана риба – той я търси на дъното на чашата
От която пие бирата си – играят децата.

 

***
Делфи: между мен и боговете
Изкрещава търсещо плячка животно

 

***
Нашата любов е силна
като огъня.
Като мъглата дето асфалтовите градове навестява
като слънцето пред което ландшафтите са голи
като луната търкаляща се по площадите
като вятъра – барабанчика в дърветата
като гората от която са напаравени ковчезите

 

***
Носорогът има рог
Отпред е рогът
Ако рогът беше отзад на носорога
Носорогът щеше да е гъзорог

 

Прометей

Прометей, когато боговете (или както там е била наричана в отреденото му време непознаваемата воля) взривиха изпод краката му (накъде) света (какво е това), най-сетне сам със своята най-сетне свободно висяща скала

1982

 

***
Аз не мога света да положа в краката ти
Той не ми принадлежи. Аз няма да ти откъсна звезда
Аз нямам пари за цветя и време
Да пиша стихове само за теб, животът ми
И без друго ще е прекалено къс за едно цяло.
Ако ти кажа: за теб ще направя всичко
Ще ти кажа една лъжа. (Ти го знаеш)
Аз те обичам с цялата си любов.

 

***
Нощен влак Берлин Фридрихщрасе Франкфурт Майн
След пътуването през лишеното от светлини отечество омразата към лампите.
Колко пъстроцветен е трупът! АЗ СЪМ СМЪРТТА ИДА ОТ АЗИЯ

 

Аз съм ангелът на отчаянието

Аз съм ангелът на отчаянието. С ръцете си раздавам опиянението, упойката, забравата, насладата и изтезанието на телата. Моята реч е мълчанието, моята песен крясъкът. В сянката на моите криле обитава ужасът. Моята надежда е последното дихание. Моята надежда е първото сражение. Аз съм ножът с който мъртвият разломява своя ковчег. Аз съм който ще бъде. Моят полет е възстанието, моето небе утрешната пропаст.

 

Бабелсбергска елегия

Дълъг е пътят до кинокасата, особено като вали.
На сухо движат в чисто новите си автомобили
Покрай мен писачите на сценарии на лоши филми.

 

***
Сам с тези тела
Държави утопии
Тревата прораства
Между релсите
Думите гният
Върху хартията
Очите на жените
Стават по-студени
Сбогуване с утре
STATUS QUO

 

Пътуване към Пловдив

Пътуване към Пловдив. Пътят на кръстоносците.
Марица. Тук бе разкъсан Орфей
С плуг от тракийските жени.
Надолу по реката се носеше пеещият му череп. Реката
Вече няма вода. И реките умират.
Над тракийска могила три гроба
С червена звезда. Комунизмът:
Освободител на живите и мъртвите.
Пловдив. Тримонциум. Филипополис.
На три хълма три хилядолетия.
Историята: гладен труп. Онова вчера
Което на утре посяга с любовта на вампира.
(Кой бе Орфей. В неговата песен няма
Място за плуг.) Александър Велики
Син на Филип, когото в Пловдив не именува никоя улица
Не успя да развърже гордиевия възел.
Да го разсече може всеки, който нищо не е научил.
Щастлив е народът, който погребва мъртъвците си
Студен към надигащата се от гробовете прегръдка.
Слава на героите. Нито сълза за праха.

 

***
На ливади зелени
Цъфтят много цветенца
За малките сините
Жълти за свините
За най-любимите червените
За мъртвите белите

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Томас Хюбнер – Пред витрина в историческия музей на кишинев

 

***
котката дреме върху горещия паваж
дишането й е почти незабележимо
ала равномерно
тя не знае
че не сме приключили все още
епохата на експлоатацията
тя не знае че човекът все още
за човека е вълк
тя не знае
че уж единственото живо същество
способно на съчувствие и любов към ближния
изнамира и прилага все нови методи на поробване
изтезание и изтриване от лицето на земята
сега тя отваря загадъчните си
египетски очи
и ме поглежда
тя не знае
защо виновно
отвръщам поглед

 

може би

може би къщичка с дворче, средна класа кола в гаража
(ипотеката изплатена за няма трийсе години)
мила жена и може би едно или две деца
сигурно работно място, може би даскал или служител в спестовна каса
всичко както при другите
може би само една идея по-така и по-спретнато
така виждаха родителите ми един успешен живот за сина си
предвидимо и с двата крака на земята знам
какво са преживели за да виждат така нещата

може би все пак се е случило объркване в родилното
иначе как биха получили за син този номад

Скопие, 29.07.2016

 

да познаеш жена
(на юлия)

най-сетне знам
защо е речено
„да познаеш жена”
в мига в който нашите тела се сляха
и погледите ни потънаха един в друг
познах мадоната от картината
в която се влюбих някога
(да, ти беше наистина модела!)
никога не съм се чувствал по-закътан
в Бог

 

поезия и проза
(на юлия)

откакто ме познаваш
можеш да летиш с пречупени криле
написа в стих за мен
гълъбице моя
на моята възраст човек мисли
малко по-прозаично
по-добре си изцели крилете
и тогава полети
с когото и където искаш

 

пред витрина в историческия музей на кишинев

от мнозинството хора живели тук
не е останало на практика нищо
малко богослужебна утвар в една витрина
безпомощност на учениците
нима тук наистина са живели евреи?
добре свършена работа
от бюрократи и палачи
довършена както винаги
от спътниците на извършителите
ревизиращите историята
с удоволствие широкопръсти
с удоволствие затварящи си очите
с удоволствие прочистващи учебници по история
и музеи от всяващото само смут
за да се чувстват всички като жертви
освен изличените

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Елка Василева – Ще назова Очакване

 

Откритие

Не винаги е болка самотата.
Понякога е тихият оазис
за отдих от суетния и шумен пикник.
Понякога е ключ за стаята на спомените,
в която спят най-живите ти тайни.
И там е картата, указваща посоките
към тайните врати и чекмеджета.
Не винаги е болка самотата.
Понякога е нужното пространство,
в което никога не се загубваме…

 

През август въздухът мирише на сбогуване.
Надипля лятото златистата си дреха,
отръсква песъчинки от сандалите,
прибира в куфара седефените гривни,
дарени от морето на разсъмване…
Когато най-накрая
се загърне в облачния шал,
ще бъде най-възможно близко
до тъга.

 

Днес чашата ми
е наполовина празна.
Защото аз съм
повече от препълнена
с непостижими желания,
с неосъществими срещи,
с неприложими разнообразия,
с необратими разминавания,
с непреодолими невери…
Толкова много „не”-та,
че намразвам всички морфеми!
Утре…
Ще си допълня чашата
и ще си измисля
или връх,
или котва.

 

Алтернативно

Там, където не искам да бъда
радостта е несподелено откритие.
Там, където не искам да бъда,
любовта е неосъществено понятие.
Там, където не искам да бъда
усмивката винаги е в почивен ден.
Там, където не искам да бъда,
хвърчилата са забранени,
птиците са с дрипави криле,
пеперудите – сиви,
а нощта – какавидена.
Там, където не искам да бъда,
всички врати са заключени,
пътищата – завързани,
реките – пясъчни,
часовниците – неми.
Там, където не искам да бъда
винаги ще се подминавам.
Трябва да има пролука,
през която да се измъкна.
Трябва!

 

Умира къщата,
престане ли да бъде дом.
Агонията започва,
когато си отиде смехът.
После
човеците се превръщат в обитатели.
И няма значение
дали паяците са повече от ъглите.

 

Градът отново е с дъждовната си дреха.
Качулки и чадъри скриват лятото,
което тича босоного през тревата
с нозете на момичето от вчера.
Дъждът през лятото… О, той ни е приятел!
Дарява всеки с щедрата си ласка.
Под капките единствено трепери
допусналият зимата в сърцето си.

 

Тресавището на съня
не ме освобождава…
Държи ме здраво в коварния си плен
на невъзможно истинските срещи
и невъзможно истинските измерения…
Заклещени във коренищата на мрака
не могат мислите да пропълзят до светлото
и то остава в някаква миражна
измислена действителност от спомени.
Не знам дали да си поискам утро.
В 6 сутринта, когато няма сенки,
един след друг изстъргвам пластове
превърнали душата ми в корава буца сол.
И сътворявам смисъл
за поредния си ден.

 

Там, където осъмвам,
е винаги понеделник.
Безспирно вали листопад,
времето е напукан тротоар
с отъпкани фасове,
пощата идва в осем без десет,
но аз не я чакам,
тишината е с остри ръбове,
после ударят камбаната…
Няма те.

 

Докато още се изпълвам с бъдеще
светът ще е един огромен Лунапарк.
И ще ме вдига люлката все по-високо,
за да обгръщам най-далечното на хоризонта.
И ако мога да си нарисувам нова приказка,
ще назова Очакване
най-светлото на дните си.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Александѫр Николов – Букет от алтернативни стилове и начини за правене на литература

 

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Всъщност го подписах съвсем скоро – септември ще станат приблизително два месеца, иначе следя проекта още от самото му създаване. Видях как постепенно придоби популярност във фейсбук. Чух как познати започнаха да говорят за НСП. Поколебах се дали и аз да не се включа, но на онзи етап сметнах, че времето не е дошло. Сега е друго.

Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

Както казах, тогава все още не бях част от НСП, но това, което видях отстрани, беше как постепенно НСП си проби път в литературното пространство, как продължава да си пробива път в литературното пространство и как – дай боже – ще взриви старото литературно пространство, за да проправи път на новите автори и новата естетика.

Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

Разбра се, че постмодернизмът е отживелица и има своя алтернатива – и то не само една, а букет от алтернативни стилове и начини за правене на литература, обединени под шапката на НСП, която е достатъчно широка, че да има място за всеки автор да изрази себе си… А да – и се оказа, че авторът изобщо не е мъртъв, а е по-жив от всякога и има все по-изгарящото желание да твори.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

Статуквото се изплаши от Манифеста и от хората зад манифеста, които всеки ден стават все повече и повече. Аз съм алтернативата, Ти си алтернативата, Ние сме алтернативата!

Би ли (пре)подписал в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?

Бих го преподписал, да. Манифестът е в основата на всичко случващо се в НСП. Той е причината, поради която станах част от НСП.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Александѫр Николов – Справедливост

 

***
очи, а всъщност
луковици без корен;
кога
цъфтиш,
момиче?

 

Еждер

Наведи се да опиташ от на извора водата
как клокочиш, стих отровен, в тинята заровен.
Змията да ти изпие очите от главата.

Не съм ни птица, ни човек, не лазя,
смок не съм от сто години да се крия,
когато стъпих тук, различни демони ми обещаха
гердани – люспи на шарани
нося по врата си.

Не съм ни птица, ни човек, не лазя,
змей не съм – дете на майка бледа,
когато идвах тук различни демони ми обещаха
белези от змийски зъби
нося по гърба си.

От амулети нямам място
повече за грешки,
пръстите, за да изровят
стиховете почерняха.

 

зарибяваща дълбоководна дискотека за ценители

който ме познава, знае:
не обичам да танцувам,
а съм медуза, имам отговорности –
под мантията ми, там, където
още пипалата ми не са започнали,
там, където съм почти неонов и
блестя като ужасен надпис,
там поканих риби, които са събират
да танцуват

впрочем те са, казаха, шизофреници, чуват
музиката – с прости думи:
supersonic kettles под налягане
от очите ми потича чай
мастило черно, мислят си
‘какъв е кръвожаден’
от този ден планктона злобен,
който не поканих на купон
нарича ме ‘убиецът на октоподи’

 

текила

кожата има памет –
при лек натиск вдишва
черната първична маса
и киха небе
съзвездия – кактуси в чаши

 

Справедливост

Справедливост? Лозунгът гласи:
„Музиката, която всички обичаме”
От крадците на военни складове,
със сергии, отрупани целите
в маскировъчна екипировка и кубинки,
до продавачите на дини по пътя
за морето.
„Музиката, която всички обичаме”
е рафт от чалга дискове в бензиностанция.

Полето гори.
Вазата със слънчогледи от съня,
днес е първосептемврийска изгоряла нива.
Горските пожари са прегръдката,
в която първа скачаш и врабчетата ти
идват на прозореца ми, за да кажат: ЧАО.

Пчелите в меден рудник
работят неуморно, за да може вечер
искрите от огньовете
да скачат до небето и да стават на звезди.
Циганчетата ловят умряла риба
във водите на достъпно замърсения Караагач.
Някъде момче лови коли със палец.
Някъде поляк катастрофира в мантинела

Лозунгът гласи: „Внимателно шофирай. Някой
те обича.”

 

***
Ти си само кайсия, на летен
свети Атанас, почти възкръснала;
втори път готова за живот,
ставаш дом за много, но никой
не те припознава като плод:
за охлюва си по-сигурна черупка-пещера,
за мравката – магистрала, където да ходи,
за гъбката – мъхеста, нова гора.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Росица Бакалова – Корпорацията е ядосана от явлението НСП

 

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Колкото и да не иска да си признае, Корпорацията е ядосана от явлението НСП. За първи път разкриването на Корпорацията е ясно, конкретно и разкриващо как работят механизмите й. НСП ясно показа, че има в себе си капацитет, интелектуален и творчески, за да постави на дневен ред истината за литературата не само в България, но и по света. Бог Пазар е атакуем, показани са слабостите му, а щом има слабости, той вече не е бог, а само Пазар. Неминуемо част от хората, които силно подкрепяха НСП, а и бяха част от създаването й, попаднаха в лепкавата прегръдка на Бог Пазар и мейнстрим изкушенията му. Това не би следвало да разстройва последователите на НСП, защото в цялата човешка история изкушението и съмнението са фундаментални проблеми от митологичния свят на словото до постмодерното свръхсловесно общество. В лично качество аз съм непримирим зилот в непоносимостта си към Корпорацията и непримиримостта към нейното желание да продава морал, изграден чрез парични траншове.Това не означава омраза, а копнеж по истината.

Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

Както споменах вече, от гръцката драма до ден днешен, нищо ново под Слънцето. Трябва да се гледа философски, но без промяна в курса на НСП. Няма как НСП да е иманентна на Манифеста си, ако едновременно с това се правят лайфстайл прескачания по корпоративни „нощни клубове“, разбирайте издания. Жадните за слава няма как да престоят повече от няколко месеца в НСП. По-скоро драмата е при онези хора, които не могат да поставят себе си и егото си в смирение пред дадена идея. А идеите са именно онези, които осмислят хората. И ги правят естествени протагонисти. А не кандидати за такива. Историята го е доказала.

Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

Промените са необратими, но това не означава, че ще се случат без натиск, без раздиране на завесата и без драматични действия. Субекти на промяната могат да бъдат само онези, които разберат, че за постигане на промяна се изисква последователност и жертва. Осъзнаване каква е реалността и как тя може да бъде целенасочено променена. Подозрителността към самия себе си е задължителна. В здравословни количества тя се превръща в себекритичност и взискателност към собствената личност. Защото субектът априори знае, че е слаб и длъжен да се бори с това.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

Статуквото бе обезпокоено. В момента то прилага тактиката да се преструва, че няма проблем. Подобна тактика е избрана, защото статуквото има реален проблем. То вече ясно и категорично е компрометирано. Компрометираността се задълбочава и от цялостната политическа, културна, икономическа и социална реалност в държавата, а и в света. Подобно реакция е меко казана жалка, защото статуквото не се удържа и реагира. Чрез конкретни имена.И чрез конкретни действия. Обидното за статуквото е, че то не може да приложи срещу естествени явления като НСП нито един интелектуален и реален протест, аргумент или апел. Това разкрива несъстоятелността на статуквото. Претенциите за елит са несъстоятелни, понеже елитът не може да остане глух за страданието, но статуквото може. В този смисъл статуквото чрез своята вродена или придобита глухота, се е отказало от елитарност. Поради своето насилствено завземане на самото понятие.

Би ли (пре)подписала в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?

Категорично бих преподписала Манифеста.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Росица Бакалова – Нежни гилотини

 

Невидимо

Престани да играеш
на малкият принц,
разказвайки залези,
скрити под синури
с неразплакана още трева…

Твоята роза отдавна порасна
и вече е само жена.

 

***
Ако палачите
Издаваха присъди
Животът щеше да е
Много тих и мъдър

И в правилната гънка
На дръвника
душата плавно
Щеше да затихва.

Тълпите нямаше
Да бъдат шумни,
Насъскани, противни,
Зли, безумни

щом хилядите
нежни гилотини
с кръвта чертаят
име, име подир име….

По иначе, А можеше
По иначе да бъде,
Ако палачите
издаваха присъди.

18.03.2017 г.

 

***
Единствената люлка
на живота ми
Е онзи земетръс
От истини
Където даже
слабото докосване
е знойно и ранено,
и боли
Озъбена е жаждата
за вечност
във алчното скимтене на
доброто,
усмихнато и
примирено
уж
е злото
в единствената люлка
на живота ми.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Ваня Вълкова – Радикална промяна и ясно деклариране на ценности

 

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Един лайк от май 2017 във ФБ не е всъщност подписване, а просто мигновена съпричастност. Като автор напълно заставам зад 90% от идеите и думите на Манифеста, а останалите 10% се пазят за моето лично поле на разбиране. Преди майския-его-сблъсък бях чела Манифеста два пъти и точно поради това се заинтересувах и исках да представя пред и да публикувам стихове в НСП.

Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

Лятото на 2016 за мен няма образ. Аз знам за НСП от май 2017 . Точно тогава и изпратих, и публикувах в НСП. Точно, преди и по време на ГОЛЯМОТО разцепление в екипа на Нова социална поезия. Тази неистово избухнала БОМБА в публичното фб пространство ме направи външен наблюдател, но и коментатор на неспиращи фотонни стрелби и размяната на диалози между част от вече бившото ядро на НСП и това окончателно ми помогна да застана в творческото поле на моя истински интерес – точното място между мен и добрата поетична среда.

Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

Да. Една от наистина важните промени, поне за мен, е, че НСП е творчески организъм-място за диалог, който има силно привличане и то абсолютно некомерсиално, непопулистко, нерейтингово или партийно за автори, които пишат качествени текстове и поезия. Това е дискусионна и променяща се среда на обмен на идеи, поезия, думи, визия и мисли. Среда която предлага, дава, получава и образова.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

Да. Статуквото беше твърдо ядро, което не пропуска никой да премине, дори в орбита около него. С много малки изключения, но те пък бяха свързани с популистки рекламни игри и рейтинг. А това ядро беше обвързано с представи, които декларират тезата, че поезия може и е желателно да публикува само човек, който е: наш приятел, както и да го разбирате; завършил нещо свързано изобщо с хуманитарни дисциплини. Почти винаги.

Би ли (пре)подписала в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?

Всъщност да, но реално не обичам да подписвам каквото и да е било, ако то дори и минимално може да ограничи моето поле за творческо действие. Чувствам се и искам да съм част от НСП и ще съдействам в проектите, събитията и идеите които ще имаме и имаме.

ПП. Мислейки по тези въпроси още от месец май, мога да кажа, че самата дума-понятието МАНИФЕСТ, като програмно обръщение, по своята природа е чисто модерно явление. Литературно-художествено или политическо, а в пост-пост модерната ситуация неговият смисъл се е размил; вече не е различим и обърква. Мисля леко е избледнял и вече е с по-меки очертания. В началото на миналия век са написани доста литературни и художествени манифести и те са били много важни за очертаването на полето на въздействие и физиономията на течения, като манифести от руския авангард и/или манифеста на ДАДА или „Майскиият манифест“ на ВМРО. Така да се каже манифестът като явление е вид ПРО-послание, с ясни правила и посоки на действие и винаги неговата генеалогия е революционна, тоест стъпва на искания за радикална промяна и ясно деклариране на ценности.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017