Иван Маринов – Патерсън, или един социалнопоетически разказ

 

За човек, комуто световната кинематография е толкова слабо позната, колкото на мене, филмът „Патерсън“ (2016) на Джим Джармуш е интересен поне с две свои качества. И двете ще открием в тази необичайна и елегантна повествователна концепция, която нарекохме социалнопоетически разказ. Прибързано ще отбележим, че в никакъв случай не става въпрос за революция или бунт.

Социалнопоетическото тук се изразява в хармоничната и вдъхновена опоетизация на всекидневния живот; във въвлеченото и активно (в противовес на всичко, което пише Лукач за реификацията и отчуждението) претворяване на действителността в поезия. Какъв е Патерсън? Едва ли бихме намерили по-подходящ отговор от думите на Н. фон Хартман за Хьолдерлин: „Той е изцяло поет и всичко, до което той се докосва приема формата на поема. (…) Неговата същност клони към една тиха мечтателна хармония.“* Поезията на ежедневието пронизва в еднаква степен страниците на Уилям Карлос Уилямс и филма на Джармуш, за да разруши стародавния мит за големия поет, който е само поет и нищо повече.

Поетът Патерсън е едновременно себе си и метонимия на града Патерсън, в чиито стремежи той преоткрива и разпознава себе си. Неговата професия – шофьор на автобус – е сякаш дълбоко необходима за финото улавяне на необикновените в своята обикновеност житейски порядки на сменящите се пътници. Автобусът е път и пространство; фокусна точка на привидно несъвместими социални нагласи. Уютът на познатите места, хора и погледи; усещането за домашност и приветливост не допуска несъзнавания ужас от враждебността на сенчестите „други”. Дочутите гласове се сплитат в свенлива и тиха поезия, в тях се долавя кротката искреност на радостта от Буберовия диалог между Аз и Ти. Смирената красота на разговорите се крие в интимната споделеност на доверяването. А несъмнено е вярно, че доверието не се нуждае от гръмка реторика или от шумна конфликтност, за да вълнува и облагородява.

Смирена е и поезията на Патерсън. Лишена от претенциозност и маниерност, тя е огледало, което разкрива в умален вид живота в града с неговите сякаш застинали във времето обитатели. Всъщност това може би е неточно. Времето на филма е циклично-митологично: действието протича в границите на една цяла седмица, чиято вътрешна хронология е ясно и отчетливо разграничена на делнично/профанно и на празнично/сакрално. Така поезията на всекидневието се нуждае от ритуално унищожение (разкъсаният от кучето „таен” дневник на Патерсън) и символна обнова (подареният от японеца „нов” дневник с бели листа), за да съхрани своята непосредственост и виталност.

Трудно бихме оразличили който и да е от първите пет „работни” и „обичайни” дни: тъй като са безсъбитийни, те придобиват смисъл и завършеност едва в противопоставянето им на двойствената природа на празничното време, което отнема остарялото (а поезията на Патерсън със своята предметност функционира като такава единствено в актуалността на изричането/записването си), за да дари обнова и за да възнагради усърдието с милосърдието на вярата в собствената самотъждественост. Дълбокото доверие в целесъобразността на съществуването и на труда придава онова почти необяснимо благородство на „малките”, но значими дела, които изтъкават целостта на живота.

Минималистичният рисунък на Джармуш търпеливо и изтънчено акумулира смисли, чието разкодиране би било ценно за всеки, който се нуждае от вяра в труда и поезията, за да бъде себе си. Не на последно място тези внушения се дължат на правдивата, силно сензитивна игра на Адам Драйвър и Голшифте Фарахани. „Патерсън” не е филм единствено за ценителите на мистичната естетика на Джармуш; в него ще преоткрие себе си и всеки, който търси избавление от безпокойството.

 

*Хартман, Н. Хьолдерлин. http://www.litclub.bg/library/fil/hartman/holderlin.html

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Златомир Златанов – На гроба на Пеньо Пенев

 

Застанах пред недостроения жилищен блок,
с който градът свършваше.
За предишния хълм пред нозете
напомня само силният вятър на смрачаване –
несвикнал с новото ехо,
той го опитва все отново
в една пещера от бетон,
където звуците се откъртват
като шипове на призрачни динозаври.
Бях изпреварил заселниците, тяхното бъдеще,
затова изглеждах малко самотен.
Но да бъдеш строител
и да приемеш борбата като сърце на твоето тяло,
утрешния живот да защитиш искрено в себе си,
както дървото без намек брани хралупата –
нали на това учат старите майстори,
които загинаха млади.
Вратите липсват, за да си поделят
уморените ни стъпки в нощта,
и на балкона момичето не придържа
тежката кошница с изпраните рокли,
нито старицата полива цветята,
които ще измръзнат през зимата.
Ти стоиш пред чистия съд на живота
с един поглед в безликите стаи,
в урните на безплътните асансьори,
в най-голямата самота между бетон и въображение,
където един тънък лъч е твоята сянка.
Утре сградата ще погълне много покъщнина,
ехото на свирепия вятър ще се потопи сякаш в зехтин
и ние ще се отместим с един строеж по-нататък
в чистия миг, когато се наливат основите.
Но да търсиш уютност в борбата
и да обграждаш със скели вселената,
и да имаш за собственост
само съвестта на епохата –
нали това се опитва да ни извика
дрезгавият вятър на твоя глас,
който сега чупи стъклата
на утрешните опетнени прозорци
и кърти вратите, раждащи слузести катинари?

 

 

Първа публикация: Златомир Златанов. Нощни плажове. София, 1983.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Михаел Аугустин – Стихотворенията са денонощно отворени

 

За читателите

Поетите винаги са на работа.
Борхес

Читателите трябва да прочетат всичко до дупка.

На читателите им хлопат
някои книги в главата.

Читателите четат само това,
които им бива предписано.

Читателите познават света
само в черно и бяло.

Читателите прескачат
единствено заслужаващото да се прочете.

Читателите искат винаги само едно.

Читателите се оставят
да бъдат подмамени и отвлечени
от абсолютно непознати.

Читателите обичат да бъдат приковавани
изпълняват начаса всяка дума
и са воайори.

Читателите плащат,
за да бъдат обиждани
от писателите.

Читателите биха искали с удоволствие,
но не могат.

Когато са пияни
четат всичко двойно.
Когато са трезвени
само наполовина.

На читателите им е все тая
какво четат:
стихотворение от Бен
или написаното с дребен шрифт
на тубата паста за зъби.

Читателите би трябвало
да берат грах, грозде
или да гледат на кафе,
но не и на книги!

Читателите вярват наистина,
че всяка дума е написана за тях.

Читателите на забелязват
никаква разлика
между думата
фабрика за бомби
и думата
фабрика за бонбони.

Ако можеха да четат,
Читателите щяха
да прочетат нещо друго.

 

Съжалявам

Жал ми е
за мъжа в червено яке,
който от двайсет години
желае синьо яке
но все купува нови червени якета.

Жал ми е
за зимата,
която никога няма да преживее лятото.

Жал ми е
за невръстните деца
в които вече
дебне зрелостта.

Жал ми е
за думата напразно
която вечно трябва да е напразна.

Жал ми е
за музикалната пауза
която прозвучава единствено и само затова,
защото всички искат да чуят
че тъкмо сега няма нищо за чуване.

Жал ми е
за въпроса
на който всеки, ама наистина всеки
смята, че знае отговора.

Жал ми е
за църковния кораб,
който от столетия стои закотвен.

Жал ми е
за чирак фризьора
който тъкмо
на най-добрия клиент на салона
неволно прерязва гръкляна.

Жал ми е
за отчето
на когото думата АМИН
просто му е изскочила от ума
принуден да продължава да говори
чак до страшния съд.

Жал ми е
за търсача на щастие
който без да знае
отдавна е намерил щастието си
и дори не подозира, че то
вече клони към края си.

Жал ми е
за ехото,
което поне веднъж
така му се иска да има първо дума.

Жал ми е
за поантата,
която винаги увисва на края.

Жал ми е
за втората ръкавица
на едноръкия.

Жал ми е
за хамстера
в колелото

за златната рибка
в аквариума

и за мъжа
в бъчвата.

Жал ми е
за свинското в саздърмата.

Жал ми е
за сериозността,
която всички взимат
само за игра.

Жал ми е
за модата,
която не е нищо друго
освен преходна
проява на мода.

Жал ми е
за бъдещето,
което с всяка отлитаща секунда
се свива
и прави миналото все по-голямо.

Жал ми е
за Берлин.

Жал ми е
за огледалото в банята,
на което му личи ужасът,
когато сутрин погледна в него.

Жал ми е
за гьола,
в който всичко
ама наистина всичко
е пратено да си знае мястото.

Жал ми е
за граховото зърно,
върху което принцесата не намира мира.

Жал ми е
за краката,
издължени наистина чак догоре,
но неспособни на крачка напред.

Жал ми е
за първия, подложен под ножа
и за последния,
който опира пешкира.

Жал ми е
за галеристката,
на която всяко откриване на изложба
й излиза закриване.

Жал ми е
за прозореца,
в който всички надничат
а никой не поглежда навън.

Жал ми е
за мъртвите писатели,
които все трябва да вършат
работата на живите.

Жал ми е
за погледа
в празното

и наказателния удар
извън очертанията.

Жал ми е
за аскета,
чиято възглавница
е пълна с олово.

Жал ми е
за успоредните,
чийто сблъсък в безкрая
вече не може да се избегне.

Жал ми е
за Поразяващата ръка,
комуто не било писано
да има деца
с кръвния си брат Винету.

Жал ми е,
наистина съжалявам за това стихотворение.

 

За стихотворенията

Стихотворенията
не се пишат
стихотворенията
се случват.

Стихотворения
е имало още
преди да има поети.

Стихотворенията
са надраскани
стъкла на прозорци.

Стихотворенията
подлежат на компостиране
и затова в никакъв случай
не бива да се изгарят.

Стихотворенията
са денонощно отворени
(дори най-херметичните)

Стихотворенията
от чужбина
нямат нужда от никакво
разрешение за пребиваване
Добър преводач им стига.

Никой не бива
да бъде насилван
да прочете стихотворение
или не дай си боже да напише.

Стихотворенията
не отговарят за автора си.

Стихотворенията
не четат стихотворения.

Стихотворенията
могат по всяко време
да се разменят за други стихотворения.

 

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Фредерико Гарсия Лорка – Животът не е сън

 

Песен за първото желание

В зелената утрин.
Исках да съм сърце.
Едно сърце.

И в зрялата вечер
Исках да съм кошмар.
Един кошмар.

(Душа,
оцвети се в оранжево.
Душа,
стани цвета на любовта.)

В ярката сутрин
Исках да съм себе си.
Едно сърце.

И в края на вечерта
Исках да съм собствения си глас.
Един кошмар.

Душа,
оцвети се в оранжево.
Душа,
стани цвета на любовта.

 

Градът, който не спи

В небето никой не спи. Никой, никой.
Никой не спи.
Съществата от Луната душат, дебнат в своите хижи.
Живи игуани ще пристигнат да ухапят онзи, който не сънува
и мъжа, който заедно с духа си счупен бърза, ще срещне зад уличния ъгъл
невъзможен крокодил, притаен зад нежната
съпротива на звездите.

Никой не спи на земята. Никой, никой.
Никой не спи.
В гробище далеч, труп съществува,
който три години стенеше,
заради нивата изсъхнала върху коляното му;
и това момче, което тази сутрин закопаха, плака
нужно бе да викнат кучета, за да престане.

Животът не е сън. Внимателно! Внимателно! Внимателно!
От звездите падаме с желанието влажната земя да изядем
или се катерим по острието на снега с гласовете на умрели далии.
Но забравата не съществува, сънищата също,
съществува плът. Целувки в нашите усти
в гъсталак от нови вени
и който болката си преживее, тази болка ще усеща вечно,
и който се страхува да умре ще носи смърт по раменете си.

Един ден
конете ще живеят в кръчмите
и разгневени мравки
ще се хвърлят в жълти небеса, които крият се
в очи на крава.

А друг ден
свидетели ще станем препарираните пеперуди как възкръсват
и продължавайки да крачим сред гора от сиви гъби, мълчаливи лодки
ще гледаме пръстените как искрят, как рози от езика ни извират.
Внимателно! Бъди внимателен! Бъди внимателен!
Мъжете, които още носят белега от нокътя на бурята
и момчето, което плаче, защото не е чуло, че изобретили моста
или мъртвецът, който притежател е сега само на главата си и на една обувка,
трябва да ги пренесем до вала, където игуаните и змиите чакат,
където меча челюст чака,
където на момчето сухата ръка очаква
и козината на камилата стои, потръпва в синя ярост.

Никой не спи в небето. Никой, никой.
Никой не спи.
Ако някой затвори очи,
камшик, момчета, камшик!
Нека там да бъде от отворени очи пейзаж
и подпалени горчиви рани.
Никой не спи в този свят. Никой, никой.
Казах и преди.

Никой не спи.
Но ако нечий мъх порасне върху нечии храмове, по време на нощта
отворете в пода скритите врати, за да види сред светлика на луната
лежащите бокали и отровата, и черепа на тази драматургия.

 

Преди разсъмване

Но като любовта
стрелците
са слепи

Върху зелената нощ
пробождащите саети
оставят следи от топла
лилия.

Ръба на луната
пробива виолетовите облаци
и колчаните
изпълват се с роса.

О, но като любовта
стрелците
са слепи.

 

Превод от английски Александѫр Николов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Пламен Пенев – In memoriam. 1972–2016, Ивайло Иванов

 

Останаха ни толкова недоизречени неща, невъзможни в този беден, временен свят, в който ни срещна провидението. И сигурно винаги е така с извънвременните, извънредни приятелства, оставащи неизменно недовършени в орбитата си между животите и световете. Така е наредено и промислено!… Мащабните духове, прехождайки през живота, го разширяват, сгъстяват и душевно осмислят, а когато си тръгват, отварят големи прозорци между световете… Можеше ли да е иначе и пропуснем идващите мигове, да не отпиваме от тези чаши? Не знаем, не ни е дадено да видим и знаем! Поместени в дните ни, стоим (сякаш неизменни) и неусетно, постепенно се преместваме, изместват ни сферите на сънуваните дела, обстоятелства; – и тъй навярно състояващи се ние в себе си и в отредените бродещи/изброждани от нас пространства. И сякаш само допрели смисъла със стоплящите, непроменени, сгъстени мигове от светлина – на образи, души на места, с книги и приятелства – неусетно и властно, постепенно сме станали светлина и светли бродни сенки, когато прехождаме повече в мислеща/спомняща си памет. Нишките на дните се изплитат, слънцето ги доизрича и пронизва с невидимия си смисъл, а ние сме още тук и си спомняме, дишайки, само си спомняме вече за надничането в най-живото младенческо минало, (което е истинския ни живот). И предполагаме с бледнеещи надежди за онова, което ще бъде, спуснало невидим, прозрачен мост във все по-ясното наше живеене, изяснило се вече в откровено инобитие, а преди, тогава, примамило ни хитроумно в себе си, било само чисто, бистро вдъхновение – като приятелство, писане, говорене, вяра – в храмове, небеса, корени!…

Колко дълго в унесните си безкрайни разговори (из битийните и литературни 90-те) сме извървявали и привършвали в диалози старите и нови улици из Търново, бродейки в думите и през онази чиста вдаденост, присъща само на чистите и едновременно млади души и хора. И после, спрели се, останали на някой ъгъл, из тези стари и нови улици, сме чували през гласовете ни, в упование, нескончаемите, флуидни движения на идващите свръхреални времепространства от поетичното, подемащи и носещи ни; и неусещащи зимния студ, нечуващи нищо тогава от ветровете, освен тези вътрешни движения и значения на гласове и течения, подели, понасящи, отнесли ни из дебрите на някакво, вече само тяхно (и наше), съкровено служене на словото и мелодиите в мислещите ни сърца. Останали сме там, вградени, подобно ветрове, рецитиращи стихове, талази, течения от стихове; чувам гласът му как подема, подобно лироепически слог на антична омирова поема, с орфическо звучене, тези нескончаеми лирически редове, (в половин час, един час) неспирни редици; изпридащи тогава, тук, сега и после, завинаги, тъканите на нашите невидими стълбици от лирическото, субективно и жестоко надвременно, обективизиращо, архивиращо ни, още тогава (но скрито), а вече, днес, явно – жестоко и изящно красиво!…

После вървим из годините и мълчахме, изричахме, приятелите, ние, той и аз – из улиците на крайречния град или по слушащите ни калдъръмени улици на Търновград и през космичните наши места – говорещи, плетящи същата тъкан, онази първоначалната и изначална, облечени с усета за онова мъжко, никога недоизречимо приятелство, което мълчейки говори, смирило се в усета за постоянна и непосилна недоизреченост, несподеленост. Навярно това е мултиплицирано, видоизменено, израснало и все същото, онова, младенчески чисто, вярно, неизменно-несломимо приятелство… След това се нижат есенните цветове и бистрота на въздуха, мислите, всеобемащите чувства и пак мълвящи, свръхмерни приятелски несподелености на нашите единни стъпки, успоредни рамене и стаени, улегнали, пресичащи се подобно топли лъчи, приятелски думи на говорещите ни мълчания и наши гласове, които казват всичко; останали и необратими, там, из улиците на Арбанаси, в онази мека, топла утринна есен; с ръцете му, серафимовски (по Йовков) естествено придържащи хляба и кафето с утринния ни (оня многолетен наш) разговор… После, хората, бяхме под стаения, притискащ, предсрутващ се свод. Видях… видях го… през светлината и слънцето, които тогава не значеха нищо, с премрежените невиждащи очи на деня първи (юни), когато успокоен спеше, засънувал вечно отсамното, преминал в сетнешната си друга вечност през невидимата граница на тукашното житейско свое, мощно, безусловно искрящо творческо живеене. И после, подобно скала – натежалото слънчево небе, като пред откъртване, в нямата равнина, накрай градските очертания, сред шептящите треви и под тях пръстта – в онази няма равнина, поставила се между тежко зелени, масивно-големи планински възвишения… У него беше религиозно съдбовно, съзнателно носено, компресираното усещане за забързано вътрешно време, ореалностено в усета му за потребно ускорено живеене и съдбовно осезаеми идващи граници (синдромът Висоцки). Което също и като определящ маркер за голямо изкуство и лично вричане, дори трагична обреченост, от това поместване неизменно в лимитираното време, висящо, просвистяващо в годините покрай сетивата и интуициите на човека, че трябва да бърза, едновременно ситуиран оперативно-екзистенциално в някакъв свой автономен хронотоп, през който с тъгата на отдадения обречено наблюдава, пропускайки потоците на живия живот; за да провиди и съгради другия, извънвременен, който му нашепват Провидението и Отеца! И време за друга орбита в тази тясна божествено очертана пътека пред извисената душа няма. Останало й е само да е вярна и с пестеливите жестове, движения на провиждащия да я следва, без остатък! Жестоко и възвишено красиво, друга пътека тук няма! И поради това изкуството и словото тук са сюблимни и единствено възможни като храм, животът като сакрализирано свещенодействие и трансцендиране на реалността в метафизиращата я идея за нещото, едновременно физически отелесено и надвременно!…

От строгите закони на поколенческото не можем да излезем, от обединилите ни по произход и творчески приятелски живот участи!… Можеше ли да е иначе, можехме ли да избегнем лошото, тогава, преди, сега? Не знаем, никой от нас, все още отсамните, не знае!… А и такива изначално-свръхмерни, „несвоевременни” творчески/творящи души не са нито сводими към логичните и конвенционални битиета, нито принадлежат (изобщо някога) на техните профанни траектории, привидна смисленост и буквална автоимунност, тръгнала и стигаща само до „трезвомислието” с преходната му нарцистична природа, вплетена от нанизите на отмиращи съображения, която да диктува у тях каквото и да е повседневно, обличащо приличния външен вид на имитативна човешко-творческа екзистенция. А всичко тук е, без остатък, по произход и рождение сгъстено, прегърнато одобрително предрожденно от имунизираната сакрализираща свръхмерна сянка на духовното и словото в едно. Той не принадлежеше на нищо друго, освен на родната земя и на този лирически глас, вграден в началата на традицията, и те неделимо, одобрително, свише обединени от божествената длъжност и човешко-духовно вричане на нея. Което за приятеля ни беше всичко – начало и край, слово, житие и смисъл, снети и видени в реалното, облечени в изтънчената, смирено-аристократична деликатност на слятата още приживе душа с Божия промисъл и инобитие. А смъртта в този миг е натрошаване, сюблимна и грозно-смразяващо страховита, в обкръжаващия я привидно жив живот, съставен от дребен комформизъм, хитреене в премерения цинизъм на осъзнатия среден или беден талант на отразената негова светлина. Като този грозно-сюблимен път, без остатък, безхитростен, безсребърен, е навярно единственият възможен преход към надвременното, която е в същността си съдбата на поета Ивайло Иванов, на големите поети, оставащи над времената, в другото (тяхно) време.

…И впоследствие разпознаваме реминисценции на Далчев, които той и мъдростта на духа му ползва като иманентно свои и вписал/вписали го вторично в/към непреходните орбити на традицията. Което е допълнителна/допълваща негова сакрализация; с негата на осъзната рефлективност от изтичащото, отиващо си време и непреходно у предходника (гледащо само през завесите на модернистката интелектуална тъга носената от бленуването непосилна непостижимост на виталистичното, автентично битие от неизречимия свят на птици, въздух, цветове, мириси, ухания)! Тук са категорично и дебеляновските тоналности с почти нечовешката им непосилна безприютност, с тяхната трагична обреченост/вричане, осезание за драматична, аристократично-стаена обжареност в нежно-изящното си, наметнато с красива трагична тъга – „да приласкаем всички скръбни и нещастни” – обвили, очуднили позлатено талантливо неговата поетичност. Ивайло е и там, и в онази унесно-носеща лирическия глас мощно-изящна виталистична поетичност, с която е обозрима традицията у В. Петров (знаково и с кръстопътната „В меката есен”). Също той е поне малко в повече обозрим, разбираем и се помества между катастрофично-мистичните творчески силуети на Вийон и Есенин. Когато мисля за неговата поетичност, виждам как тя тръгва от етично-духовното, подчертано като смислопораждащи начала, и впоследствие достига до естетическото, което е слово и религиозно вътрешно движение в едно. Иначе казано, в раздробения ни безверен свят, той знаеше, че има неизменен смисъл в думите и през тях само съществуваше; думите като сакрализирана и окрупнена форма на най-истинен постигнат живот, на вяра, на одухотворено слово-битие и единствен намиран/следван смисъл, останал спасителен екзистенциален пристан в тези наши „последни времена”… И покрай общите ни спомени от онези 90-те на нашето творческо самопораждане, съпътствани от убежденията на критическата рецептивност, съзираме как поетичността му, пораждайки се в самата себе си, преминава и е проследима буквално в самия рисунък на знакови далчеви откъси, на фундаментални естетически образи-символи, определящи за цялата ни лирическа модерност: „Над тези стръмни стрехи от железо // и тези булеварди от асфалт // поне един път няма ли да слезе // снегът от небесата като бял и лъчезарен ангел?… // Бял сняг ще има само във градините, където са играели деца.” („Сняг”); „…Денят бе дълъг и светът – огромен, // и аз минах край хиляди неща. // Какво видях? Днес вече си не спомням. // Отслабва и тъмнее паметта.” („Равнина”); „…И ето грее слънце: ден е. // Синее стихналата вис. // Светът блести, цъфти пред мене // като старинна стъклопис…” („Ангелът на Шартър”). И изричайки в този поетичен ред фрагменти от предходника, доизговаряме самата екзистенциална съкровеност на творческото у приятеля ни. Ивайло е в тях, тръгва от самите те, езиково и идейно-философски е разбираем през самите тях. И също, поради този свой „орфически тип” автентичен лиризъм, той не е от пенчо-славейковата идейно-философско-концептуалистка творческа традиция, като допълващо завършвайки своето, е продуктивно-опосредствано диалогизиращ с нея, в дълбочина, бидейки по своему концептуален, авторефлективен, дългопаметно-модерен и едновременно дългопаметно-митологичен, пресрещащ, събрал и помирил у себе си обширната модернистка многопластова унаследеност на предходни културни пластове, векове и предписмовното, всеобемащо, неконвенционално свръхпаметно съзнание на народния певец и аеда. Неговият език е извънреден с естетическите си формообразуващи начала и върху тази извънредност е стъпила, като значещ контрапункт, битийната му невъзможност, взривяваща времепространствено-космогонично лица, субекти, а от там и прерастването й в невъзможна за триизмерния свят сюблимна метафизичност. Което е екзистенциално-творческа траектория, реално-иреална, цялостна, всеобхватна, преходно-неръкотворна – орбита и битие на това човешко-творческо вдъхновение. Временно, само в един свой миг от цялата си времева разгърнатост, пресичащо се с триизмерното, за да продължи между световете по неизменните течения на провидението…

Още в младостта ни, с дебютната книга „Хензел и Гретел”, той беше най-зрелият, първи изяснен от нашето поколение. Това са именно скрепяващите начала на онова споменато „орфическо начало”, снело го през/от трансцендентното и породило го. След което този завършен поетически език и глас – посветен, смирено вписан и блестящо ярко огласяващ/представящ в пълна мяра световните нива на „автентичния лирически канон”, с подчинената си субективност, без езиково излизане извън него, тотално подвластен, мощно му служещ, съотнесен формално-изказно и вречен лично на иреалните негови обективни отнасящи течения – подобно настроена и съвършена камбана, сакрално осветена и обвита в звъна си – оставаше само да извърви предопределеното свише триизмерно-свещено свое съществувание – в мотиви, теми, тоналности, заглавия, метафори, образи, книги. Свръхтялото на неговото творческо състояване е проследимо с мощното институционализиращо критико-есеистично говорене, съответно на ореалностения в този лирически канон институционализиращ властен поетически език. И всичко обединено, вградено органично и всевластно, от надтриизмерните енергии и благословеност на родения, предрожденно завършен, голям поет. Останалото е плавните смирени стъпки от битие в най-истинното и живо друго битие, наричано някога литературна история, иначе и повече справедливо, извисено описвано като духовни преходи из пътищата на душите – през дебрите на космичното, в пасажните стълбици /нива/ от сънуваната/сънуваща привидност на видимото, в бледнеещия здрач, събличащ ума и телата в най-зримото на невидимото. При светлеещото, искрящо окончание, „в моя край е моето начало”, достигайки до онези бленувани родни преддверия на Отеца, на който Ивайло с всеки дъх всецяло, мощно реалистично и трансцендентно, тотално служеше, докато с жестовете на скромното си служене и величаво съзнание за свещенодействие изписваше най-силните, високи и светли нива на словесните ни страници от новата ни литературна летопис!…

(1 – 3 VІ, 2016)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Стоил Рошкев – Капитализъм, брат

 

Парадоксално Ръселовата
Лента на Мьобиус

Млечния път, баница със сирене,
увита около конфликтността
на битието, плюшен уроборос,
омекотяващ живота на богаташите
от Божия град в главата на продавачката
на боза от чаршията в Стария град
на бутилката ми на Клайн,
от която и до днес не успявам
да отпия. Както аз си знам, да утоля
томителната си утопия
до пълномащабна притома.

 

Старият рокер

Оредялата му
дълга коса
църцори от темето
като чехловидни уши на кокершпаньол.
Гледа мило.
Някогашната му двайсетгодишна
кръвожадност е отпътувала
във вечните ловни полета
заедно с филма „Волният ездач“.
Макар резкият му фендер да е по-виртуозен,
отколкото навремето, далеч не вливат
толкова бунт в публиката
концертите му. Прилича
на Ангела Меркел,
която си прави селфи с обезоръжаващия
млад мъж от Изток Джихади Джон.
Прилича на Стария континент от есента на 2015-та
…to be continued

 

Поема за хотел
„Арпезос“ в Кърджали

Говоря за Тракия, за Перперек,
за може би 20-етажния хотел „Арпезос“.
Мухълът му ме върна повече от 15 години назад,
когато работех в Слънчев бряг и бях хванал нощния влак
за Велико Търново да отида при голямата ми
любов.
Сутринта се видяхме в зъболекарския кабинет на майка й
с изглед към река Янтра.
Янтра и нейните меандри
с извивки като усмивки.
После пътувах обратно за нощна смяна в морската дискотека.
Не бях спал повече от 50 часа, но някак издържах.
Бях на 22.
И сега като 39-годишен репортер от телевизионните новини
отразявах народен събор в Джебел… След всички скари и маанета
вечерта акустирахме с микробуса със сателитна чиния
в красивия град Кърджали. Та да се върна на близо 20-етажния
„Арпезос“.
Даже няма да проверявам в гугъл какво значи „Арпезос“.
Сигурно нещо помпозно. Но излинелия му интериор,
мокета, вратите като в общежитие в Студентски град,
безумната нужда от ремонт, миризмата на мухъл и страст,
страст, страст, ме върнаха повече от 15 години назад
към оная, отдавна имаща 2 деца.
Но не от мен.

 

Филм

Много интересно – миризмата на жега
и естествено дърво
е миризмата на старо кино.
Снобите ше кажат: осемдесетарско кино.
Правилно. Истина е.

 

Манагуа

Никарагуа, батерийо!
Приветствам те
като един Лотреамон.
Две от границите ти са грандиозните океани.
И ти си между тях – синьо електричество. В теб е роден
великият Рубен Дарио. Благодарение на него
потърсих в гугъл „Никарагуа“, а после и „Манагуа“.
Ето
колко
върховна е
силата на поетите!

Кога иначе щях да се заинтересувам от Никарагуа,
ако не ме беше насочил към теб енергичният ти
„Син“ син Рубен Дарио?
Вярно е, подслаждал съм живота си
с твоите жълти банани
с лепенката „Никарагуа“.

Но един търговец никога не може да отвори очите ти така,
да те накара да се влюбиш, както някой от поетите.
Огромна, огромна сила вилнее в поетите. Мощен ток.
Той ги люшка. И люшка хората около тях.
Затова и Платон ги изгони,
а високоволтовият Артюр
Рембо стана търговец
на банани (фигуративно казано).

 

Миризма на звезда

Прокуди ме от кичурите си,
красавице, прокуди ме.
Далече съм от звездната ти миризма,
от сладките ти нервни изблици,
размазващи
ненеобходимия ти грим,
от пиърсингите
на бесовските ти зърна.
От обицата върху фината ти геенна
[Еномовата долина] и другите
над трийсет пиърсинга;
къде ли не – пробито детство,
пробитите от вятъра найлони
в апартамента ви у „Овча купел“ 2,
наложени върху прозорците, разбити
от паветата на пощръклелите ти
ухажори, изхвърлили яда си
вместо семе в теб. А ние с теб
разтягахме синтагмата на любовта ни
по кринолина, проснат върху
кръглата ти спалня кукленска.
Снимах, няма да забравя, от горен ракурс.
Спуснатите щори бяха притъмнили ситуацията,
така че в спомените ми от ония горещини е полумрак.
После го бях гледал десетки и десетки пъти клипчето.
Бях видео дояч. Видео дояч!
Майка ти го беше видяла също,
щом разсеян веднъж й бях дал да разглежда
влюбените ни фотографии, но се направи
на ни лук яла, ни лук мирисала.
След време бяхме в Триградското ждрело.
Скарахме се. Защото първоначално
не го намерихме, бяхме объркали табелките.
Но кметът на Триград дойде…
Бяхме звъннали на телефона,
сложен на единствения билборд
в меандрите на околността: Хотел „Панорама“.
Оказа се собственост на кмета, вдигнат по европрограма.
Дойде с уазката си. Естествено и той се влюби в теб.
Щеше да ме утрепа на два пъти.
Веднъж с лоша ракия, втори път,
докато ни возеше над пропастите към връх Орлово око.
Но аз съм корав. Оцелях. Все оцелявах
покрай теб в пространството. Дори и в „Овча купел“ 2.
Но не и в колоритите на Вави-лондон. Попаднахме
там с теб с машината на времето. И ме прокуди.
Уби ме дори. Сега съм безплътен призрак.

 

Капитализъм, брат

Той кара такси.
Тя продава вечер в денонощния.
И се гушкат за по 15 минути.
Видях ги в един през нощта.
Той, белокос, бе яхнал
някакъв хладилник в магазина й,
тя гушнала се в него,
таксито му паркирано отпред.
И двамата в очакване на клиентела.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Мартин Костов – Метнато в пясъчника

 

в ръцете ти мога да падам
в тях тишината е сладка
не е студено
нито прекалено топло
за да стигаме до там
да искам да ме пускаш
недей
не ме е страх да те обичам
страхът е в думите
които като малки деца
непослушно се въртят
около езикът ми
целувките ти –
бавни
кратки сънища
разстоянието любовник
които не обичам
без теб
времето горчи
в сърцето ми
крещи
боли
и иска
още от
теб

 

кожата ти е
потна
дреха
която обожавам
да заглаждам с
устни –

по мен
чисто
няма

оставяш
следи
и там
където вече
има

 

мога
да бъда
всяка кучка
мога да
бъда теб
или някой друг
мога
когато си
най-близо
до мен
да бъда
гол
твой
и потен

мога да искам
да ме събличаш
обичаш
искаш
и облизваш
бавно и все
по-надолу

можеш
да свършиш
в устата ми
като глътка
от която
имам нужда
всеки ден

 

сърцето ми –
то е
мръсна перла –
не
не е чисто
малко е
и метнато в
пясъчника
а дали ще бъде
намерено
и дали ще може
всичката тази
гнус
да се измие
и дали
няма да бъде
счупено или
пропукано
и дали въобще
сърце е

вече
не

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Petra – Евридика

 

Историята на една любов
(в четири секунди и четири чаши вино)

I. Кариатида

Вървя бавно по Улицата на изкушенията. Усещам, че нощта съществува единствено, за да може блясъка на Улицата да контрастира на фона на мрака, погълнал света. Аз съм нощна пеперуда отказала се от избора си, пожертвала волята си в името на изкушенията. На блясъка.

Тук времето не съществува.
Това е страната на сънищата.
На вечността.
Тук съм жив. Притежавам светлината.

Съвършеният, студен кристал порозовява, оживява, докоснат от слънчевото сърце на виното.
Гледам през тези розови очила. Те обещават… Връщат цвета на избелелите устни. Карат кръвта да потече през мраморната кожа. Изящно падащата рокля се събужда от каменното си вцепенение…

Вятърът ми донесе букет рози и аз, с разтуптяно сърце й го поднесох. Тя се усмихна, вдъхвайки аромата и седна до мен…

II. Дегустация

Сомелиерът умело отвори бутилката.
Чашата, от тънък, почти невидим кристал, се оцвети в розово от първите капки вино. След секунда на дъното се образува малко езерце – червено като любовна магия. Светлината го целуна и от тази целувка се родиха фойерверки рубинени искри.

Погледа ми ги последва и спря в черните вълни на косите й. Повдигнах
чашата. Погледнах през прозрачността й как отражението ми се наслагва върху нейния образ. Двамата се сляхме в едно лице – нефокусирано, раздвоено тук-там, но с поразително съвпадащи очи. Зениците ни бяха като дупки, изрязани в стъклото, та ми се струваше, че виното ще потече от там.

Линията на профила й проряза лицето ми. Гледах я как се изправя и през отражението ми преминаваха меки извивки, а тя се раждаше от виното, подобно на някаква странна
Афродита-Вкханка.
Отразените лампи приличаха на звезди на фона на тъмночервено небе. Аромат на билки ме изпълни и освежаваща прохлада докосна устните ми.

Кимнах. Виното бе отлично.
Усетих лек полъх и едва доловим дъх на цветя.

Очите ми отново се спряха на съседната маса…

III. Светулки

Виното в чашата е тъмно като нощта. Слива се с нея в опияняващ коктейл.
Само луната разделя небето и виното, оставяйки перления отпечатък на дъха си върху чашата, правейки я видима и все пак нереална.

Отпиваме глътки прохладно небе. Сърцето ни, огромно, растящо, погълна земята и се разпръсна навсякъде.

Туптящи огнени късчета се носеха наоколо. Пулсираха в тревата и се заплитаха в косите ни.

IV. Кръстопът

Кърваво-червена, Лета, граничната река, изсмуква цвета от душите на преминаващите я.

Седя пред бутилката божествен еликсир.
Лета, искам да те изпия.
Не, не за да забравя, а за да се слея с душите на тези, които те прекосяват. Подобно на кит, отворил уста, филтриращ хиляди литри вода заради шепа планктон, аз ще те изпия,
защото ти отнесе частица от плътта ми. От мене, непрекосилия те.

Водите ти са копринени като косите й. Червеното, взе от устните й. Дори тялото ти, Лета, повтаря нейните извивки.
Пия от тебе. Ограбвам те, както ти грабиш. Търся…

Стоя край пътя в разредения градски мрак и гледам стоповете на колите, превърнали улицата в червена река.

След цяла вечност, светофарът отвори зеленото си око.

 

Орфей

Погледа си приковал
във светлото петно на изхода,
с душа назад към
сенките на мрака устремена,
следваше веригата от
стъпки на разкъсани надежди.
Душата си разтягаше,
превърнал я във
нишката на Ариадна.

Погледа си приковал
във светлото петно на изхода…
Очите го предадоха –
слели се със пустотата
след топяща се
прозрачно-черна сянка.

Душата му през тях избяга…

Слънцето с лъчите си го окова,
повлече го след себе си,
с душа назад към
сенките на мрака устремена…

 

Евридика

Забравен спомен за простор
затворен във утробата на мрака
следваше Сребърния Силует…
Животворни капки светлина
се стичаха в косите й.

Безпаметна сянка
следваше Сребърния Силует…
Нишките светлина
рисуващи невидимите форми
се отронваха от пръстите й,
и се отцеждаха в стъпките му.
Очите й пиеха жадно.
Животът попиваше в кожата й,
Мракът се оттичаше бавно.

Внезапен взрив
от светлина потече през очите й.
Изгори я.
До дъно.

Тъмнината нежно я прегърна.
Погълна я…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Владимир Сабоурин – Сън. Изброяване на корабите

 

Сънувах танкера да гние в неподвижните води
На неделния следобед навлязъл дълбоко в реката
Някъде тук големия ръждив кораб запречил с нос
Пътния възел с туловището си жп гарата кърмата му
Опираше в панелните блокове на започващия оттатък
Коловозите някогашен работнически квартал

Круизни колоси надвиснали
Над барокови пристанищни черупки
Терминални потънали в призрачна светлина
Контейнерни терминали снемане на празни танкери
От безлюдни кейови места

Сънувах да тласкат водите
На морето гордия и луд океан империята
На съдбата lux perpetua коничната сянка робски
Кораби свободно движение на стоки услуги капитали
Хора движими вещи живо карго всичко
Което щеше да стане

Гибелен сън син на нощта
Осветена като стадион

Века на просвещението апогея
На търговията с роби богатството
Води началото си от морето texim
Union économique d’état имекстраком
Етаблисман

Следва процеса на мирния преход
От абсолютистки меркантилизъм към предприемачески
Капитализъм от държавно контролираната търговия
Към свободна епохата на корпорациите борещи се
За човешки права и свободи

Първия бог хранител
На америките царевицата от сащ
С генномодифицирани бицепси от стенопис
На другаря диего върху мития бетон на силозите
В трюмовете на сухогрузите преливащи от зърно
Пълнотата на рога на изобилието осигуряваща стабилен
Център на тежестта чиста неръждаема утроба излизвана
Преди и след това с индустриални водоструйки огромен жълт
Надпис на керемиденочервено лоно no smoking товара
Изсмукван в пристанището фадрома избутва
Остатъците към хобота от ъглите
Дообиране на ръка

Но търговията с роби
Носи по-големи печалби
От тази със зърно някой се бои
Да възлезе до извора, но богатството
Води началото си от трансатлантическата триъгълна
Търговия обмен на стоки между три части на света златния
Триъгълник едно от логистичните чудеса на всички времена
Промишлени стоки основно текстил и ракия купуват
Евтина робска работна ръка продадена тя купува
Продуктите на робския труд захар кафе
Тютюн памук какао индиго

По-доходоносно дори от глобализираното соево брашно
Соевото мляко соевото сирене тофу маргарина соевия сос
Соевото кафе соевия шоколад соевия дизел соевото месо
Соевия хляб фураж за масовото отглеждане на животни
Хранителната верига се затваря

Сноп пшеница
И нож дамгата на кораба
Търговците на роби от различните велики нации
Отделните робски кораби предпочитат различни части на тялото
Този кораб слага дамгата си сноп пшеница и нож
На лявото рамо

Свободата е бунт в открито море
Неотлъчно следващи кораба акули
Скок на вярата

Зърновоз преоборудван на робски кораб
Договор за възлагане на дейности на подизпълнител
Трюм пригоден за превоз на зърно поема живото карго
Свещта гасне поради недостиг на кислород истина
Истина ви казвам ако житното зърно не умре
Остава си само ако ли умре принася
Много плод богатството водещо
Началото си от морето

Оковани по двойки
Скок на вярата път за дома
През борда решително
В гмежта от акули заедно
Колебанието на всеки един
Робство за двамата

Свободата е бунт в открито море
Търговията с роби и робството
Икономическия фундамент
На революцията

Сънувах стоката доставяна
От английски кораби в ямайка барбадос
Вирджиния южна и северна каролина рио
Де ла плата от холандски в холандска гвиана
Нидерландските антили от португалски
В бразилия от френски в гваделупа
Сен доминик мартиника

Двата първи кораба собственост
На имекстраком етаблисман бени саф
И атлас закупени със средствата от комисионните
Мабед шареф отговарящ за доставките на оръжие
За алжирското революционно движение уличен
В комисионерство в разрез с идеалите се установява
В южна франция където се занимава с отглеждане
И обучение на коне същия кръстник
На двата първи кораба

Сънувах акостирането във варненското пристанище
Закупуване на по-стари кораби експлоатирани максимално
Чрез кредит срещу ипотека на вече съществуващите предмет
На дейност корабоплаване и търговия руда портокали маслини
Шилета изключително доходоносна позволява заобикалянето
На множество правила при деклариране на товари
Подходяща както за легална така и за нелегална
Търговия едновременно

В рамките на плановата и на капиталистическата икономика
Плаващите заводи в основата на комбинацията
На мирния преход

Сънувах ро-ро терминалите и ро-ро корабите
По линията пасау видин и планираната линия
Виена видин

Сънувах офшор фишинг нигерия

Болкан енд блек сий шипинг лондон
И клоновете му в хамбург пирея ротердам
Сингапур и антверпен

Сънувах зърновоз преименуван
Преоборудван на робски кораб отнема
И дарява памет морето

Сякаш майка не ме беше стоварила от танкера във варна
А някъде тук големия ръждив кораб бе навлязъл дълбоко в реката
И го видях да гние в неподвижните води на неделния следобед
Тъкмо спуснаха бариерите и дълго стояхме на прелеза
Влакът все не идваше

Архитектура от шлюзове
Хъбове подключващи водите
На хоризонтално разположени
Горни и долни светове

Сънувах зърновоз
Преоборудван на робски кораб

Антарес ив.вазов алтаир бени саф
Арктурус алферец з.стоянов алдеборан
Андромеда аргус петко славейков атлас
Алфард и други плаващи заводи
На имекстраком етаблисман

Сънувах корабите на мирния преход
От социализъм към капитализъм

Гибелен сън син на нощта
Осветена като ацтекско игрище
При късен мач.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Пламен Пенев – Пепелните дни

 

„…Прости ми вините, и истинските, и онези, въображаемите.
Дай ми знак, че съм се трудил за Твоя прослава…
Още тогава се вглеждах във водовъртежа на Провидението…
Скоро ще дойда при вас, в долината на смъртната сянка…
Погледи и призиви от вътрешността на нощта.
В космичната битка бляскат мечовете на ангелите.
Принцът на мрака настъпва, отдръпват се пажовете на светлината…
Пред отворената врата на градината
се занимавам с непомнене…”
Чеслав Милош,
„Това” (2001)

 

/Когато/
Мисли на бездомник от студения чужд град под златист
самотен дъжд на някакъв праг
с каменен зид пред очите и знание
Присъстваме и чакаме това сами в дните не идвали
Неволен свидетел изгнаник
само виждаш когато неясни събития
в окъпан отсамния бряг прозрачни тихо изтичат
с посипан мирния прах неразбран ясен и мъдър
без нищо никакво значение
когато всичко –
И си отива бавно утринта
до залезни ята златисти вечери
под вятър когато ти нашепва
с поля издигнати окъпани и чисти
До залеза от който няма никога
да тръгнеш и забравиш
когато невидими места събития
сънувани живеят отминават –
Помниш само далечни имена
все по-леки са тегобите
безразлична гаснещата скръб
бледи видими сърца и вещи
непонятни градовете
оловните лъжи и разкази
до свещи с идващата нощ гасени
Толкоз много зими и лета
дали сме в това провидение
или из пусти безкрайни предели
самотно в свое бездомие някъде скита
Залива тъгата мараня неземна
през цялото идва пресича
хоризонти преходни вечни
сякаш никога не си живял
навярно някога ще бъдеш
когато

 

***

На Ивайло Иванов

 

/След година Посвещение/
Прозрачен въздух събития неща и хора
в унеса на всичкото безкрайно детски гласове играят
притихнала река небето море и космос неземният нестихващ ромон
през листите зелени в сърца на улици прозорци когато в планината гледат
на друго време и места пребъдваме дорде живеем
с очите и душата морски бриз вода приливният вятър
неземният нестихващ разговор
загледани словата ни в зелените изящни сънувани отсрещни възвишения
и тази свята вярност която няма да забравим все повтарят
В привършени години преминаваме
отвъд големите екрани
невинни другите цветни озарени
неща които знаем те живеят
невидими стъкла заключени пресичаме
сред толкова рояци разсейвали светлика
ранилите зари безкрайни –
Тъй отдавна с унеса останали
плеяди думи птичи духове незрими трепетни изгнания
и бавно неусетно ние с тях понесени отдадени
в сън невидим дух изящен спомен отражение предание –
Слънчев лъч нашепва от купола през фрески фронтони и тъги
верни сме и вречени стоим все тъй стоим с царствени наметала
на младостта и цялото несметно вдъхновение
в скромна църквица нашето обичане най-първо и последно –
И слънцето с пронизаните птици
и тоя бряг до пътя в сънуващите утрини
безмилостно красив епичен погледът едно небе
следва твоето обичане най-първо и последно
блестящи в позлата божества до Бог всичките му ангели
нашите крепители и богове
преди и след кървящите ни участи поля спокойни и безвременни –
Без дом сиротната родина заключеник родът
скитник е певецът неволник горд сюблимен
при своя бряг река и хълм или неръкотворен връх
Приятели лъжливи и пророци в овчи кожи
не давай златоносни истини на псета
на тежки къси залъци неми сирените на Ботев
и нашето небе с оловна кръв облечено
и ние с теб мълчим
неспирно своето изричаме –
Винаги все там със теб през чисти дни години вечери
до храмове прозрачни цветни
непожелали нищо
само приятелските гласове изричащи
стихове без цветове и време
онези тихи нишки без тела очи с души
в себе си света и смисъла приели
Вървим мълчим изписваме
безхитросните редове от нашето обичане
и разговаряме мълвим
изцяло в оня разговор останали
с мелодии слова облечен
незримата ръка дарена на сърцата ни
божието богу земното в забрава
с всичките изгубени предателства
прах и сън кошмарен
И слушаме тревата вятъра неспирно слушаме
/до колене целите души потънали/
изписваме невидимият разговор
в пантеон с прозрачни каменни стени
аз все още някъде ти натам отминал в родните земи
/божието богу земното в забрава/
завинаги все там оставаме стоим
в стих едничък стих превърнати
с пепелните дни и светове без смисъл
до мъртвите очи предателства и пепелища
загледани неспирно в издигнатите птици
с едничък полет тяхната душа невидима
криле и траектории други светове земи
открити от очите на поета
тънки стълбици натам поели
с наште ясни предрождения
бледнеещият свят и всички спомени
и само в леки мисли времето изплело
бели птици ангели и богове
най-първи и последни
които ни нашепва вятърът
без гробове и смърт
в далечна златна несломена вечност

/30 май – 2 юни 2017/

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017