Етикет: общество

Автономност и авангард

 

1. Автономността на изкуството е незавършен проект. Аура без автономност е симулакрум.

1.1. Отстояването на автономността на изкуството като предстояща за полагане работа изхожда от допускането, че тъкмо фактът на необратимия в обозримо бъдеще провал на социалната революция захранва контрафактическата потребност и усилие по учредяване на форми на еманципация от императивите на мирния преход, подменил революцията. Едногодишният опит на Нова социална поезия, чието учредяване сложи край на един близо 20-годишен мирен преход в литературата, показа на бърз кадър, че отказът от отчетливо очертаната автономност спрямо обществото на спектакъла е ключово условие без което не може на безспирното по-нататъшно възпроизвеждане на обществото на мирния преход. Необходимият извод от този опит е радикализацията на естетическата автономност като последен публично верифицируем гарант срещу оттичането в етически неприемливия многолик промискуитет на мирнопреходното anything goes with anybody под светлините на рампата на неспирния спектакъл.

1.2. Неизличимото родилно петно на естетическата автономност е социалната афункционалност, простичко казано: нейната безпоследственост. Всеки автентичен авангардистки проект по необходимост изхожда от оголването на генеалогическата връзка между автономия и безпоследственост. Авангардитският пробив предполага разцепването на сиянието и привидността на автономната творба и осигуряващия блясъка й силов гръб на държавно-пазарните институции. В последователните докрай анархистични форми авангардът отрича едновременно автономната творба, автора като автономен субект и сферата на естетическото като автономна в нейната цялост. Това е пределната точка, в която обективно са налице условията за мигновено гладко преминаване на авангардистката интенция в нейната противоположност в лицето на къснокапиталистическото общество на спектакъла, в което всяка автономия е де факто винаги вече напълно интегрирана в пазарно-медийния континуум. Парадоксално точката, отвъд която субектът на авангардистката акция няма възможност за завръщане от сцената на интегрирания спектакъл, съвпада със субективния пароксизъм на преминаването отвъд всяка форма на иманентна автономност, преживявано като пределна степен на трансцендираща всичко нон плус ултра – в крайна сметка: трансцендентна – свобода. Сцената на тази трансцендентност е асоциалната душа. Трябва да удържим авангардисткия залог и неговото трансцендентно обещание отсам тази точка of no return в свободата като социална автономност, проверима и отговаряща в публичната сфера.

1.3. Точка нула на солипсисткия свредел, мигновено прехождащ от авангардистката претенция към обществото на спектакъла, е вярата в непосредствения еманципаторен потенциал на социалната мрежа. Обикновената провинциална асоциалност се явява като информационнотехнологично синьо цвете, чиято технически възпроизводима пролет е продукт на социалномрежова хиперсоциалност. Разгръщането на производителните сили на социалната мрежа не изисква автономен субект и автономна творба, които всъщност са сериозна пречка пред гладкото функциониране на хиперсоциалността. Свръхпроизводството на мрежова социалност под овехтялата маска на една отколешна автохтонна селско-дребнобуржоазна асоциалност е прицелено във всеки следващ предстоящ спектакъл, чиято масовизация иде да скрие принципното безразличие и взаимозаменяемост на обезценените от хиперсоциалността субекти и творби. Целта е спектакълът.

2. Помирението с Мирния преход е пряк израз на буквална материална, интелектуална и етическа мизерия.

2.1. Отрицанието на автономията на субекта и творбата, което представя себе си като радикален жест, познат от авангардизмите, означава в рамките на обществото на мирния преход буквалното снемане на всяка дистанция спрямо процеса на производство и възпроизводство на фундаменталната лъжа и безкрайните компромиси, необходими при подмяната на социалната революция с перманентен мирен преход. Промискуитетното скъсяване на дистанцията със социалната действителност, травестирано като асоциална отвъдност, цели неутрализирането на възможността за критика на действителното и максимирането на свръхсоциабилната отвореност към всяка оферта на социума такъв, какъвто е. Фалшивото снемане на дистанцията между изкуство и живот от неподлежащата на фалсификация позиция на някаква местна асоциалност възпроизвежда всъщност глобално рутинни за културната индустрия практики. В рамките на обществото на мирния преход снемането на автономността на изкуството може реално да се случи единствено под формата на активно подключване в културноиндустриалния поток на обществото на спектакъла. Бягството от автономността в народопсихологически добре обработените полета на асоциалността е отказ от свободата в трескаво търсене на сценична ниша.

2.2. Авангардът, заслужаващ името си отвъд етикета на пазарна ниша в рамките на обществото на спектакъла, трябва преди всичко друго да е в състояние последователно да поставя под въпрос институционалния характер на автономността на авторството и творбата. Ако има нещо по-провинциално износено и мизерно от авторството и отговарящата му творба като институции, осигуряващи мирната асоциална безпоследственост на естетическото, то това е тяхната реставрация и институционализация в спектакълната форма на авангардистки жест, отказващ се от автономността – в крайна сметка от носещата отговорност субектност – на автора и творбата. Тази спектакълна разновидност на авангардизма може да мине в основата си и без творба, свеждайки я до екзистенц-минимума на претекст за излизане на сцената. Същинската му творба е авторът без творба, който обаче може да съществува само като интегрална част от някакъв перманентен спектакъл и медийните му ектения.

2.3. Удрянето на дъното на мизерията на обществото на мирния преход е авангардът в служение на него. Пробивът в автономността на естетическото като фундаментална характеристика на авангардисткия акт се явява на клубната сцена в износените от академията и лайфстайла одеяния на принудителното помирение с мирния преход. Това, което комерсиалният хибрид между академизъм и лайфстайл постигна още в края на 90-те – културноиндустриалния емпиреум на сп. „Егоист” – ренегатите на авангарда с благодарност и вътрешна убеденост приемат две десетилетия по-късно като тавана, до който могат да ги докарат радикалните им жестове. Добирането до сцената на обществото на спектакъла е техният безутешно винаги вече закъснял апокалипсис и мизерна отвъдност. Културната индустрия има вече своя чисто нов масов хиперсоциабилен асоциален авангард. Мирният преход – своята чисто нова автохтонно отколешна теология на помирението.

3. Мирният преход и отговарящата му асоциалност са перманентни. Социалната революция предстои.

лято 2017

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8

 

Писмо на Златомир Златанов до Иван Карадочев

 

Maybe Yeats wrote his poem The Second Coming for our century:

Turning and turning in the widening gyre
The falcon cannot hear the falconer;
Things fall apart; the centre cannot hold;
Mere anarchy is loosed upon the world,
The blood-dimmed tide is loosed, and everywhere
The ceremony of innocence is drowned;
The best lack all conviction, while the worst
Are full of passionate intensity.

иване, това често го цитират на Запад като лява меланхолия. има разлика между политическо и политики. политическото няма собствено място, затова се вклинява навсякъде. тук говорят за деполитизиране на икономиката, когато е точно обратното. пазарът е сляп бог, но те конструират пазарни политики. консуматорството например е вид тероризъм, бедствие, но тук го приемат за капиталистически прелести. във финансовата дигитална тирания важно е кой владее кода. вижда се как го правят с банките. ние сме изключени, но можем наистина да политизираме своето отсъствие. понякога е по-добре да не правиш нищо, отколкото тези псевдо-екшъни. когато не могат да ни въвлекат по друг начин, правят с консуматорството, игрите на щастието и т. н. това е неолибералната идеология – не на капани, а на уловки
оставят те сам да се хванеш, като се преструваш че не си. свободният избор е рекет. потопени в ризомата на витализма, младите не забелязват леталното влечение на капитала. милитаристка машина, общество на спектакъла, биовласт – това е неолиберализмът и той се води за революция. днес няма ляво, бившето АОНСУ е изцяло неолиберално и проамериканско – това нормално ли е? процесът на сингуларизация на масите се диктува от капитала и финансово-олигархичните кръгове. и т. н.

13 май 2017

 

Отговор на Иван Карадочев

С цитатите от текста ти се съгласих с твърденията там. Духът на капитализма отдавна е пренебрегнал протестантската етика и е превърнал изобретателно всяка възможност за възпроизводство в лековерна съблазън. И съм съгласен,че това се извършва под булото на либерализма. А глобализмът разширява безкрайно хоризонта му за фиктивната свобода. Високите хуманитарни ценности стават средствата за разширяване на властта на корпоративния капитал и превръщат хуманното в стока.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

 

Светлозар Игов – Две стари стихотворения

 

Реплика към пиедестала на президиумите

Любомиру Левчеву

Ти непрекъснато заставаш пред някаква въображаема стена за разстрел.
Но няма да те разстрелят.
Помисли си защо!
Ти непрекъснато заемаш пози пред някой свой стих и бял Дунав.
Но нямаш никакъв свой Дунав – нито реален, нито метафорически.
Ти нямаш и своя Шипка, своя Околчица, свое Оборище.
Най-многото, което може да се каже за теб е, че живееш между улиците „Шипка” и „Оборище”.
Ти нямаш никакъв „връх свещен”.
Защото теб те спускат по върховете с парашути.
И не бездарието е фашизъм,
а цинизмът е бездарие.
Ти развяваш знамена, които са напоени с чужда кръв.
А литературата не е фронт, нито военизирана игра, поете.
И славата не се купува с валута от „Кореком”.
А ти искаш да си хем революционер, хем началник.
Ти искаш да си хем драстичен, хем симпатичен.
Ти искаш да си хем марксичен, хем сомнамбуличен.
А няма никаква Голяма, Водеща истина, ако се нарушават дребните, човешките правила на живота.
Ти искаш хем да ядеш чашите, хем да ги пиеш.
И мислиш, че всички си надхитрил – и тези „горе”, и тези „долу”.
Но си надхитрил единствено себе си, поете.
Мислиш, че си по-талантлив от умните и по-умен от талантливите.
А ти си просто поет сред началниците
и началник сред поетите.
Ти сам си си произнесъл твърде жестока присъда
„А който не е готов да умре
той вече е мъртъв”
Пиедесталът на президиумите не е по-висок от подземията на болката.
Това, което казвам сега, не е поезия.
И то не защото „сега не е за поезия”.
А защото знам, че моите думи са груби, непоетични, неловки и дори неуместни.
А твоите думи са винаги уместни, колкото и да е тъмен и мръсен подтекстът им.
Твоите думи са винаги хубави, поетични, силно метафорични и дори сюрреалистични.
Безспорно, ти си много талантлив стихотворец.
Но зад твоите думи няма Неща, има Нищо.
Зад твоите красиви думи зее най-страшната пустота.
Ти играеш своя страшен танц с пустотата.
Не, не се късат твоите интелигентски струни, поете.
Скъсани са твоите човешки струни.

1.Х.1980 г.
В чест на четвъртия национален коктейл на българските писатели

Това стихотворение (ако подобен социално-критически текст може да се нарече „стихотворение”) бе написано след дългогодишни наблюдения върху общественото поведение и граждански морал (= цинизъм) на тогавашния председател на СБП. Повод за написването му бе зловещата гавра, която Левчев устрои на своя колега Васил Попов и която ускори смъртта му. Връчих стихотворението лично на човека, комуто бе посветено, а приятелите ми го размножиха и то стана твърде популярно сред българската общественост. През януари 1981 г. Левчев „отговори” на моята непубликувана творба със стихотворение, публикувано в „Литературен фронт”, в което ме обвиняваше в какво ли не – и най-вече в клевети срещу българските класици (точно по това време моята „История на българската литература” бе забранена и читателят не можеше да знае как аз „клеветя” класиците). Едва ли е необходимо да описвам пороя от репресии, който бе предприет през следващото десетилетие срещу мен и семейството ми. Ненавистта на Левчев към мен обаче не се задоволи със стихотворните му вдъхновения. Няколко години след стихотворението си срещу мен той публикува в „Работническо дело” главата „Карнавал” от бъдещия си роман „Убий българина”, в която съвсем прозрачно свързваше моето име с някакви покушения, които „вражеската” емиграция уж била организирала срещу живота му. Въпреки нежеланието ми да пиша нови памфлети, бях принуден да напиша нов отговор, който също остана непубликуван, но в преписи се разпространяваше широко сред българската общественост. Ето го:

И пак ще ти кажа

Напразно заемаш героически пози
и репетираш безсмъртната си смърт.
Твоят път е постлан не с куршуми,
а с думи – парфюмени рози.
Твоят път е безпътица,
а не път.
И напразно се заканваш,
че ще изпиеш отровата.
Няма даже кой да ти я даде.
Но живота на твоите събратя
ще тровиш
със забрани,
със закани
и с юбилеи.
Срещу теб ще стрелят само с конфети
в карнавални
и разни
дворцови игри.
Ще ти бъдат другари злодеи, не поети
или поети със слова от лигнин.
Ще се кълчиш на изток,
ще се мяташ на запад
във родината своя
международно нелеп.
Докато някой ден
не узнаеш
внезапно
че в страната на убити поети
си на убийците
поет.

Преди няколко дни Александър Томов написа в „Демокрация” текст за пагубното въздействие на властолюбието върху българските писатели по времето на тоталитаризма. Там между другото споменава, че никой не се осмелил да се изправи срещу властолюбието на Любомир Левчев. Впрочем той казва, че българската интелигенция не е реагирала своевременно срещу властолюбието на неколцина лакеи на Живковия режим. Има право – „българската интелигенция”, поне писателската, надаваше крясъци на одобрение, когато един писател, вземайки повод от моите „посегателства” срещу Левчев, че ако си носел пистолета, щял да ме разстреля, тъй като хора като мен не трябвало да живеят. А един известен полицай поет публично заявяваше, че трябвало да благодаря, че са ме оставили жив. Каква милост!
Позволявам си да публикувам тези свои творби – и за да освежа паметта на приятеля си Ал. Томов, който много добре ги знаеше още при появата им. И за да подпомогна бъдещите изследователи на поезията и прозата на Любомир Левчев, които без тези стихотворения не биха узнали кой е бил предмет на ненавистта му.

 

Първа публикация във в. „Литературен форум”, брой 4, 25-31.І.1995

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

 

Златомир Златанов – Агентите на ресентимента ми казват

 

But now the problem is how to
construct the catastrophe. This is to mention all of the enormous
problems that we are unable to solve. However, there
is one problem that we must solve: how to be the catastrophe
by building it, how to be the totality without being it,
how to be the destructive opposite of the capitalist and state
totality without becoming homologous to it. Subversion as
radical democracy, wherever the forms of organization have
the efficiency of Leninism and the freedom of autonomism;
social practice as an agency of singularities – without falling
into fetishism, either of the “general will” or the “common
good”, both of which amount to a denial of difference and its
treatment as a mere cog within the cosmos of exploitation.

Горното е обръщение на Антонио Негри към Феликс Гатари

Корпоративният капитал е по-добре организиран спрямо хаотичните сингулярности
Този капитал конструира и катастрофата, а не подривните протести
Сингулярностите не могат да се подведат под колективен проект – както при пазара те са сведени до агенти на циркулация, тоест продават своите протести, слагат им цена

От една страна, корпоративистки тенденции, от друга, ризомата на сингулярностите вместо старите класови условности и деления

Екстерминизмът, изтребителството на капитала спрямо социалния живот не се забелязва, защото процъфтяващите сингулярности се уповават на ризоматизма, на свободно виреене и линии на бягство съгласно Дельоз, когото уязвяват като певец на късния капитализъм
Екстерминизъм срещу ризоматизъм – просто не забелязваме, че ни рекетират дори със смъртта
Преференциален вот за тези сингулярности изглежда естествено, но ще бъде експроприиран отново от организирания капитал, от Корпорацията, както я наричаш. Те крадат нашето знание, нашето ноу-хау

Инверсията е грамадна. Нашето знание е инертно, лениво. А капиталът е работяга, ловък крадец

Ето, вменява ни се, че сме свободни, флексибилни, свободни да продаваме свободно работната си сила. Всичко е контингентно, прекариатно, каквито са космическите сили

Капитализмът и пазарът са естествени, върховен медиум на контингентното

И какво да си предложим – комунистическата хипотеза, реновиран ленинизъм?
Ретроградност, детерминизъм?

Капиталът е носител на естествен прогрес, той конструира дори и катастрофата, а не протестните движения. Защото прогресът е катастрофа, както указва Ангелът на Бенямин.

Ненормалното е, че тук няма леви интелектуалци. Всъщност това е нормалното.
Да, ще им се осигурят преференции, преференциален вот.
Но тук как да не си спомним за непреференциалния Бартълби?
Да, сега ние сме демодираните в режим на планирано овехтяване.
И затова сме екс-комуникирани. Как да политизираме своето отсъствие?
Как да политизираме своя отказ да пишем?
Как е възможно българското да се де-колонизира?
Агентите на ресентимента ми казват – ти се преструваш, това е идиосинкразия, нещата са прости, капитализмът е естествен, няма нищо по-сладко от успеха, наслаждавай се!
С всяка закупена стока те гласуват за капитала, с всеки написан ред
Това е нова идеология, и още как.
Отбягващите идеологията я правят неотгонима

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

 

Владимир Сабоурин – Послеслов: безспорните ренти на 90-те

 

Това не е рецензия на „Спорните наследства” (2017) на Бойко Пенчев.

Нямам какво да добавя към казаното за най-доброто у него в текстовете ми за „Слизане в Египет” и „Българският модернизъм”, в които изтъкнах това най-добро с необходимата категоричност и крайност в единствено смислената за мен интерпретативна модалност на Беняминовата спасяваща критика.

След „Тъгите на краевековието” (1998) това е вторият сборник с критически текстове на Б. Пенчев. Личният ми опит с текстовете му сочи, че едва монографичната книга и нейното удържано дълго повествование – в някогашния случай „Българският модернизъм” – хвърля светлината, в която един сборник с критика да бъде инкорпориран в авторовия корпус, мислен като потенциално тяло на творчество, като творба на преживяното бавно време, творба на дадения ни живот. Тази монография при „Спорните наследства” предстои.

Разочарованието ми от втората монографична книга на Б. Пенчев „Септември ’23: идеология на паметта” с нейната екзистенциална анорексичност и идеологическа политкоректност същевременно ме настройва скептично спрямо предстоящата трета, в чиято светлина да очаквам да видя „Спорните наследства”. Времето ми за чакане изтече.

Затова този текст е единствено коментар към послеслова на сборника, бързащ литературноисторически да усвои разрива на лятото на 2016-та, задавайки програмно заглавието му с подзаглавието си „Спорното наследство на 90-те”.

Както в послеслова към „Тъгите на краевековието”, така и двайсет години по-късно в заключителните страници на „Спорните наследства” убежната точка е положена в „онова, което липсва”. В първия сборник това бяха липсващите рецензии за Георги Господинов и Йордан Ефтимов, определени като „двамата последни големи поети на българския ХХ век” в една далечна епоха от преди пиарната възпроизводимост на голямото.

В настоящия втори отсъстващият суверен са „90-те години на ХХ в.” в някаква фантомна цялост.

Разбираемо е сякаш в книга, събираща текстове, писани след 2000-та, деветдесетте да отсъстват тематично. Разбираемо както в най-добрите традиции на оперативната критика, изчезнала след края на 90-те, така и в най-добрите традиции на онтологията на съвременността. И на двете традиции Б. Пенчев е образцов застъпник.

Тази естественост на отсъствието обаче е дълбоко и амбивалентно рефлексивна и авторепрезентативна. „Деветдесетте липсват като тема, защото всъщност са изходната точка, те са интериоризирани в набора от идеи и интуиции, с които се подхожда към миналото и съвременността.” Онова, което липсва, е продукт и ефект в окото на наблюдателя, в теоретичната му, но и аестезийна и темпорална кривина на интериоризираната леща.

На страница и половина Б. Пенчев по брилянтен начин синтезира в свидетелски модус що е 90-те, убедително сговарящ авторитетите на Хайдегер, Дерида, Борхес и Елиът, от една страна, и литературноисторически микронаблюдения, от друга, заключавайки, че 90-те ги „има”, както и да ги назоваваме, докато „новото хилядолетие в българската литература не създаде своя „епистема”, а продължава да рециклира интуициите на деветдесетте”.

Отсъстващото в сборника „Спорните наследства” десетилетие суверен, решаващо за наличието си и вторичността на последващото, прави възможно оттласването нагоре на текущата българска литература благодарение на „усвоения опит” (пък било то и под формата на рециклиране).

Нямам възражения, дори бих подсилил твърденията на Б. Пенчев с негова скъпа ми мрачна интуиция от „Българският модернизъм”, че най-вероятно българската литература ще се храни с тези 90-те до следващото краевековие, както това се случва при първите й 90-те.

Категорични възражения имам обаче спрямо твърдението, че изходната точка на „Спорните наследства” е наследството на 90-те quam спорно.

Сърцевината на сборника поне видимо от съдържанието е тъкмо безспорността на наследството на 90-те и произтичащите от тази наследствена безспорност ренти в лицето на и поне за един писател, започнал литературната си кариера в началото на десетилетието – Г. Господинов. Той е единственият български автор, за когото в „Спорните наследства” безспорно присъстват три текста, от които последният не е критически, а промотиращ (включен като послеслов в 10-ото издание на „Естествен роман” и промотиращо препечатан в колонката на Б. Пенчев във в. „Капитал”).

От небългарските автори само Харуки Мураками присъства в „Спорните наследства” със същия брой текстове.

Нима трикратното определено тематично присъствие на Г. Господинов в сборника „Спорните наследства” е аспект на „спорността” като изходна точка на мисленето за наследствата на 90-те? Има ли някой от спорното наследство на 90-те, който негласно да спори с трикратния Господинов в „Спорните наследства” на Пенчев?

Поне в този случай „спорно” недвусмислено зазвучава с аграрния си омоним.

Определено не прави по-убедителна тезата на Пенчев и коментарът му, че случилото се в литературното поле през 2016 г. може да се сведе до развихрили се „лични фрустрации”. Тук амбивалентността на концепта за „спорното наследство на деветдесетте” избива на една мътна повърхност, в която различаваме единствено фрустрирани и нефрустрирани наследници на десетилетието суверен. Авторът на „Спорните наследства” сякаш се разполага комфортно от страната на нефрустрираните, като един от тях.

Това е неговото съучастие в суверенността, която хем предупредително показва зад гърба си ницшеанска бухалка, хем хегелиански оставя вратичка за помирение за всички, които я пожелаят, в споделяната от нефрустрирани и фрустрирани, рентиери и работници „спорност”.

Фрустрацията на някакви други, неприсъстващи в „Спорните наследства“, наследници се мисли обаче еднозначно директно с ницшеанската бухалка на ресентимента, маскиран у фрустрираните наследници „като морални и политически аргументи”.

Това е несериозно от страна на автор, фино и страстно мислил някога несвоевременните размишления в „Тъгите на краевековието” и „Българският модернизъм”. Тук и сега този нов у Пенчев бухалков Ницше простичко анихилира най-малкото цялата неомарксистка линия, от която Ницше е неразделна част, все едно вече поради някаква форсмажорна причина, дори просто обстоятелство, теоретичното отчитане под някаква форма на критическата теория е станало невъзможно.

Фуко го прави в края на живота си.

Дори и във върховите си моменти Ницше не е мечтал за толкова лесна окончателна победа и разрешение.

И тогава се вади бухалката на ресентимента срещу всички възможни светове, различни от наличния на настоящето и имания (от някои като спорно наспоряващо наследство) свят на 90-те.

Констатирайки като добър литературен историк на настоящето, че през 2016 г. „изведнъж 90-те се превърнаха в спорно наследство”, Бойко Пенчев подвежда читателя на втория си критически сборник както със заглавието, така и с пара- и метанаративната му мотивация.

След 2000 г. наследствата на 90-те се превърнаха в безспорен източник на рента за група писатели, към които Б. Пенчев все по-твърдо открито се числи и чиято бъдеща рентабилност, необезпокоявана от неутрализираната аграрно-хегелиански спорност, легитимира като литературен историк под маската на тезата за „спорните наследства”.

„Спорните наследства” са поредната концептуализация – след флирта с негациите на „Сърцето не е създател” и „Там, където не сме” – маскираща волята за безспорност на рентиерското съществуване на гърба на спорността на 90-те, която безспорно я има.

И тя е суверенът.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

 

Владимир Сабоурин – Култът на Сина в епохата на държавно-олигархическата му възпроизводимост

 

Този текст коментира централната теза на „Кой изобрети нашите бащи?” на Елка Димитрова (в. „Култура”, бр. 12, 31 март 2017).

Във ФБ коментар на Е. Димитрова от 31.03.2017, 16:15 ч. към мой пост, реагиращ на публикацията й във в. „Култура”, авторката твърди, че „текстът е критика на патернализма … И това е очевидно”.

Критика на патернализма ли е наистина „Кой изобрети нашите бащи?” и очевидно ли е това?

Тук предлагам прочит на „Кой изобрети нашите бащи?”, в който виждам ясната прицеленост на критиката на патернализма в един култ на Сина.

На бащините фигури Е. Димитрова противопоставя в текста си една-единствена синовна, която задава телеологията на литературноисторическата схема на текста й. Тази синовна фигура е снабдена с високи литературноисторически инсигнии. „И така, през 90-те, в един дух, който фигуративно може да бъде означен и през заглавието на етапното поетическо „събрано“ на Георги Господинов – като „балади и разпади“, – стигаме до сплит от носталгии по някакво минало, трансцендирано отвъд режима, от една страна, и кипежа около постмодерното, от друга.” (курсив в оригинала)

Духът на 90-те е постфигуриран в поетически сборник на синовната фигура, която води критиката на патернализма на Е. Димитрова. Този поетически сборник на 39-годишния в момента на издаването му автор е определен като „събрано” в презастраховащи се кавички и като „етапно поетическо” събрано – в невръстна синовна възраст.

От едната страна са критикуваните бащи, от другата – един Син, снабден с ключовата сила да определя духа на цяло десетилетие още преди достигането на бащина поетическа зрялост. Самата възможност за подобна зрялост е проблематична в литературноисторическата схема на Е. Димитрова, разчитаща на един персоналистичен култ на Сина.

Снабденият с горните инсигнии Син се появява още веднъж в текста на Е. Димитрова, този път като миротворец, всуе носещ мир на бащите и по-малките си в поезията събратя: „добронамереният жест на Георги Господинов на 20-годишнината на Вестника (2011) да изтъкне, че не на всяка цена отношението към бащите трябва да съдържа и измерението отхвърляне”, „жестът му да засвидетелства признателност и зачитане към основателите на вестника – съзнанието, че може, по-иначе може (много преди да се е случило всичко онова от 2016); или, фройдистки казано – цивилизоваността над инстинкта…” (курсив в оригинала). Мироносният и миротворящ Син е фройдистки школуван, но още на млади години се пази от Маркузе. И лошите бащи и по-малки събратя нямат очи да видят и уши да чуят провъзгласяването още тогава на култа на Сина.

Подобна заявяваща се като самоочевидна критика на патернализма от позициите на учредяването на един култ на Сина се облича в широка литературноисторическа и етнокултурна мантия: „българската култура открай време мисли себе си през някаква патриархално-махленска своещина, през обживяния родов калъп”. Култът на Сина трябва да преодолее, да цивилизова този местен патриархат „най-малкото защото литературата много отдавна е наложила статута си на професионално и отявлено индивидуализирано – авторско, занимание”.

Това самопревъзмогване на патриархалната култура в култа на Сина й би звучало като литературноисторическо разбиване на широко отворена врата, ако „отявлено индивидуализираното” занимание на Сина не бе придобило през 10-те години отявлено държавно-олигархични измерения, съпътствани с налагането в литературното поле на пряко биологично бащинство, предавано по пряка кръвна линия от Сина-в-ролята-на-биологичен-баща.

След биологическото налагане на литературното Му бащинство по пряка кръвна линия и декорирането на Сина с държавен орден учредяваният от Елка Димитрова култ на Сина най-малкото трябва да се преразгледа в чудотворните му потенции да захранва някаква критика на патернализма.

Син, чийто култ бива признат официално от Държавата и който вече династично предава по пряка кръвна линия литературно бащинство, е просто един недостигнал литературна бащина зрялост персонаж, осигурил си преди навършването на 50 години официален култ в Държава, срещу чиято олигархична конституираност самият Той като неин Син наскоро красиво протестира, а после получи орден от Нея.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

 

Владимир Сабоурин – 8:15 мин. слава в резерв. Нова степен на паразитния пиар

 

След поредната пиар акция на Георги Господинов, този път около Оскар в резерв за късометражна анимация, чийто сценарист и режисьор той НЕ е, има за пореден път нова степен на яснота по следното:

1. паразитът има принципно пиар предимство пред реалния производител

2. иззетото от паразита национално представителство измества реалните фигури на а) глобалния иноватор и местен неолигархичен производител (българския действителен носител на „Оскар“ за технологични постижения в киното за 2017 г.) и б) сценариста и режисьор на номинирания за Оскар късометражен анимационен филм

3. пиар акцията на паразита работи в режим резерв, който поражда продукт независимо от реалния резултат

4. продуктът отново е паразитна симулакрумна слава в резерв, съществуваща независимо от реалността на произведеното и неговия реален производител.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

 

Руската социална поезия в началото на XXI век. Размисли край непарадния лаптоп. Интервю на Наталия Няголова с поета Александър Асадчи

 

Александър Асадчи (Александр Асадчий) – Роден на 15 май 1974 г. в с. Шаранга, Нижгородска област, Русия. Завършва филологическия факултет на Смоленския държавен университет, специалност „Руски език и литература”. Един от създателите на поетическата група „Племенници на Музата” („Племянники Музы”). Публикува стихове в списанията „Арион”, „Вавилон”, „Персона”. Участва в поетически четения заедно с Евгений Рейн, Татяна Бек, Алексей Альохин, Дмитрий Биков. Издава стихосбирката „Човек с главна буква” („Человек с прописной буквой”, 2005) Става съосновател на литературната студия „Персона”, която през 2017 година ще навърши 25 години. Работи като журналист.

 

Наталия Няголова: Александър, Вознесенски говори за хоризонтални (по възраст) и вертикални (по съвест и талант) поетически поколения. Кое е Вашето „вертикално” поколение от автори, чиито текстове са Ви особено близки?

Александър Асадчи: Избирайки между Лев Толстой и Достоевски, разбирам, че творчеството на първия ми е по-близко. Този тест често провеждаше моят преподавател професор Вадим Баевски[1], чийто филологически семинар посещавах като студент. Близко ми е и творчеството на Владимир Маяковски, неговата социална експресия, която е подчертано лирична. Харесва ми поезията на Андрей Вознесенски, „гариките”[2] на Игор Губерман. Имам любими стихотворения от поезията на Александър Пушкин. Обичам някои неща на Катул и въобще на древните римляни, но без система. Дълго съм се занимавал с Велимир Хлебников, а по-късно се заинтересувах от творчеството на поетите от ОБЕРИУ (ОБЭРИУ)[3]. Моето любимо стихотворение принадлежи на Николай Олейников – приятел на Даниил Хармс в ОБЕРИУ.

Тому, кто живет, как мудрец-наблюдатель,
Намеки природы понятны без слов.
Идет в штанах обыватель,
Летит соловей без штанов.

Н. Н.: Вашите предпочитания в световната поезия?

А. А.: Ценя съвременните поети за благородната мизантропия, която дава надежда и вяра в човека, за художествената пестеливост и лаконичност на мисълта. В произведението или има живот, или то е мъртвородено дете.

„…Тельце стихотворения,
Хрупкое, ребристое…“

Обичам да слушам стиховете на Ник Кейв, да чета в превод Станислав Ежи Лец, близка ми е поезията на Леонард Коен.

Н. Н.: Имате ли кумири?

А. А.: Не, нямам кумири. Интересуват ме възгледи и текстове, а не идеологии и биографии.

Н. Н.: Вашите „формални” поетически пристрастия?

А. А.: Харесват ми минималистичните жанрове: едностишието, четиристишието. Според мен това е симптом на времето, поемата през XXI век е анахронизъм. Считам за много сложен поетически похват лирическата ирония – спокойна, беззлобна, изразителна, и се старая да я използвам.

Н. Н.: Журналистът и поетът Асадчи не си ли пречат взаимно?

А. А.: Журналистиката започва с репортерството. Ти летиш, пътуваш, ходиш в търсене на информация. Трябва да бъдеш пламенен ентусиаст, да живееш с това, да вярваш в значението на своята работа. Поезията е онова състояние, в което човекът не може да не пише стихове. Защото той така живее и чувства. В този смисъл репортерството и поезията са с нещо близки. По-късно, когато авторът-журналист постига свой език и стил, това вече е повече професия, отколкото живот. Функционалността на езика в журналистиката е различна, в сравнение с поезията. Но добрият журналист – той вече е почти литератор. Родствените връзки между двете сфери никога не се късат напълно. Журналистическото наемничество, особено в съвременните социални мрежи, стои много далеч от литературата като цяло и от поезията в частност, най-вече защото използва нелитературен език и мисли потребителски.

Н. Н.: Русия, още от времената на „златния” XIX век, се счита за литературноцентрична страна. Изменила ли се е ситуацията в началото на XXI столетие?

А. А.: За съжаление, в края на XX век в Русия не се появиха водещи литературни фигури. Литературният процес се разпадна на потребителски мейнстрийм, който не може да не угажда на широката публика и да не зависи от нейните потребности и локални, оригинални, литературни явления (от маргинални до регионални). Именно така се развива руската поезия днес. Тя се състои от такива обединения като „Персона“, от автори, които живеят своя стихиен, повече или по-малко продължителен, литературен живот.

Н. Н.: Какво мислите за статуса на поета в съвременното руско общество.

А. А.: 2017 година календарно съвпада с 1917. Повтарят се не само минутите и часовете на размисъл, дните и седмиците на нашите дела, месеците, от които се състои годината, но и някои исторически събития. Обществото, подобно на неравнодушен човек, е уморено от очаквания и иска да се устреми насреща на бъдещето, да се отърси от оковите на миналото. Как ще се случи това е трудно да се каже. Но такива очаквания се чувстват във всичко, особено в литературата.

Вижте съвременните руски поети – част от тях станаха журналисти – това са и Дмитрий Биков, и Семьон Пегов, и много други. Някои руски автори отидоха на война, например Захар Прилепин, който неотдавна стана заместник-началник на батальон в Донбас на друг смоленчанин – бившия национал-болшевик Сергей Фомченков.

Социализацията на поезията предизвиква различни мнения сред литераторите. Например известният съвременен прозаик Валерий Зеленогорски вижда в нея повторение на съветските разобличители („правдорубы”), които са повече пропагандатори, отколкото автори.

Аз мисля, че поетът е преди всичко лирик. Основният проблем на автора е поетическият свят на съвременния лирически герой. Ако в този свят, освен поетическото Аз, присъстват и съвременните събития и реалии, то това може да се нарече социална поезия.

Поетът – гръмовержец вече изглежда уязвим.

Н. Н.: Къде е мястото на поезията в екзистенциалното битие на „глобализирания” съвременен човек?

А. А.: Не смятам, че поетът трябва да призовава разсеяната литературна аудитория към извършване–достигане–признаване или към други подобни действия. Лириката на Лермонтов е не по-малко социална, отколкото лириката на Некрасов. Нима литературният авангард чрез своята форма не отразява абсурда на съвременния социално-икономически модел! Онзи модел, който чрез системата „производство – потребление“ прави от хората човеко-машини на Ламетри, които искат да произведат повече и да консумират повече. Поезията за мислещия човек е способ за първоначална самоидентификация в обществото. Според мен, социализацията на човека протича чрез литературата.

Н. Н.: Един последен въпрос – вярвате ли, че поезията може да бъде социален коректив?

А. А.: Предполагам, че поезията, още в своята природа, е диаметрално противоположна на обществото. По-горе говорих за това, че личността може да премине път на социализация, запознавайки се с литературната традиция, потапяйки се в света на литературата. Но това е път на постоянни вътрешни сражения, на победи и поражения. Да, по този начин човекът признава съществуването на обществото и неговите догми. И забележителното е, че литературата, която възниква като резултат, също става част от обществото. В този смисъл може да се каже, че Гай Валерий Катул ми е по-близък от поета Максим Горки. Следователно някакви исторически факти, ориентири в литературата, без съмнение има, но те не представляват категоричен императив. Самият литературен процес не може да бъде етичен или нравствен. Той никога и не е бил такъв. Но това, че литературата, в това число и моето творчество, все пак стават част от обществото, вече не ме угнетява…

 

                                                                                                    16 февруари 2017 г.

 

 

[1] Вадим Соломонович Баевский (1929 – 2013) – Известен руски литературовед, професор в Смоленския държавен университет, създател на филологическа школа, автор на монографиите „Стих русской советской поэзии“ (1972), „Давид Самойлов“ (1986), „Сквозь магический кристалл. Поэтика „Евгения Онегина“, романа в стихах А. С. Пушкина» (1990) и др.

[2] Игра на думи – „Гарик” в руския език се възприема като умалително от „Игорь”, а „Гарики” (1988) се нарича и поетическа книга с четиристишия на Игор Губерман.

[3] ОБЭРИУ – Объединение реального искусства – литературно-театрална група, съществуваща в Ленинград от 1927 до началото на 30-те години.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Трета среща във ФБ хотела на Марк Зукърбърг на Кева Апостолова с Владимир Сабоурин, както и с Васил Прасков

(първата среща е постната на 22. 09.2016, втората на 08.01.2017)

 

Кева Апостолова: България е несигурна територия, с изплъзващи се от държавните й регистри цели села и квартали, а се оказа място, където се заформя нова книжна култура. Грешка! Задрасквам всичко и поставям правилните думи:  Facebook е клубът, читалището, офисът, холът, площадът, където  вече се материализира и стабилизира един манифест, претърпял първа редакция, втора редакция,  трета редакция. Защо са важни манифестите и ще има ли химн за Facebook?

Владимир Сабоурин: Добрата страна на несигурността е по-високата степен на възможност да се случи нещо непредвидено в протоколите за сигурност, нищо, че сме в челната десетка на държавите с най-много полицаи на глава от населението. Поезията по дифолт трябва да е територия на несигурността, ние просто напомнихме това миналото лято и продължаваме да го напомняме на бенефициентите и любители на мирния преход. Литературните манифести са напомняния, че поезията не е място за рентиерски подсигурени вземания. Точка нула на Манифест на новата социална поезия е химн за ФБ като ключово място на несигурност.

Васил Прасков: В рамките на шегата и не само – Нова социална поезия се нарича така и поради факта, че функционира основно през възможностите на социалните мрежи. За малко повече от няколко месеца активно съществуване започнахме да приобщаваме към каузата и дейността си най-различни хора от най-различни места в България и чужбина. За НСП писането, „социалната поезия“ е честване на колективното случване, на колективното (взаимо)действие. В рамките на същото, понятия като солидарност и консолидиране ми се ще да добият, ако не нов, то поне един по-класически за обема си смисъл. От тази гледна точка манифестите са важни в ролята им на консолидиращ принцип, на някаква най-обща креативна и задаваща смислови, и концептуални хоризонти, парадигма.

Лично аз не съм толкова манифестен/манифестиращ човек, по-скоро за мен определени неща са самоочевидни и на тази база априори като че ли – по-лесно разпространими и общосподелими. Но тъй като групата ни расте, в списанието публикуваме все по-различни и нови за нас автори, е добре манифестната основа да стои като някакъв общ код, като общо начало, от което „продължаваме напред“ и най-вече – надявам се – към самите себе си. Така че, лично за мен, Фейсбук е преди всичко възможността за свързване, за активно общуване, за проиграване на едни по-пълнокръвни „аз-ти-ние“ отношения.

От друга страна, Фейсбук е и бойно поле – там, където реално и ежедневно се сблъскваме с нашите „идейни противници“ – например, лайфстайл и комерсиалните автори с техните спонсорирани публикации, хиляди лайкове под стих, многобройни фенки и т.н. Именно от Фейсбук тръгна това, което Илиян Шехада нарече „емотикон поезия“ – ужасното, дебилно дете на поколението на „Бърза литература“, мутиращият в чалга глас на лайфстайла. Ако не се противопоставим на комерсиалното писане в тази социална мрежа, значи си заравяме главата в пясъка, а вече почти всичко направо апокалиптично е отишло на кино. Кръгът от автори ала Емил Конрад около Августин Господинов опошлиха самото име на поезията в очите на младите хора, промиха им мозъка, че хипстърските им комерсиални чекии са „поезия“, а става дума за кич, който чудесно се олицетворява от участието на въпросните автори в готварското шоу „Черешката на тортата“ заедно с други културни дейци от ранга на Мара Отварачката.

През Фейсбук, Ютюб и интернет лайфстайл авторите от вълната след „Егоист“ и „Бърза литература“ възпитаха масовия вкус на най-младото поколение от свои читатели и подражатели. Сега всеки втори в социалните мрежи си мисли, че като епигонства/графоманства с „подходящ“ псевдоним и си спонсорира за повече лайкове страниците и публикациите вече е „поет“ и дори нещо още по-лошо – „успешен поет“. Това е страшно. НСП се опитва да предложи алтернатива и да каже – това е ужасен кич, това е чалга. Дори един непредубеден млад човек да е разбрал принципа на случването ни във Фейсбук и нашите послания, си е заслужавало да ни има. Това е нашият „апокалиптичен химн“ за Фейсбук на фона на пластмасовия и фалшиво изсвирен от протагонистите на лайфстайл писането погребален марш на победата на комерса и посредствеността. За нас апокалипсисът сочи края, установява смъртта, но и дава отчаяната и абсурдна надежда за възкресение.

К. А.:  НСП обедини  хора с различни образователни системи и стандарти. Превърна се в нещо като родов колектив, в копродукция, в динамична структура  с ежедневен стегнат режим. Впечатлява устойчивия ритъм на много добри публикации. НСП събуди и ресурса на провинцията, разбишка районирането. Създава се впечатление за самоорганизиране, а сте пирамидална структура – вече има наказани отгоре: разприятелствувани, блокирани. Как да разбираме това?

ВЛ. С.: Вече не си спомням кога и кого за последно блокирах, но съвсем наскоро аз бях блокиран вследствие на текст, защитаващ мотото ни „Продължаваме напред”, беше блокирана и жена ми. Описаното от теб попада в обичайната графа виктимизация на палача, крадеца, приватизатора – той е жертвата, разбира се. Същото важи и за добрата организация, която трябва да остане монопол на приватизаторите – самоорганизирането на всеки друг е престъпление, пирамида.

В. ПР.: Нова социална поезия не е общност от светци, не е пенсионерски клуб на праведници. Това е поле на колективната агония. Само осъзнатите грешници разбират, защо светът е отвратителен и непоправим, защо е необходим апокалипсисът. Защото той не означава нищо друго, освен второто идване на Христос, който е дошъл, както знаем при тях, не при праведниците. Ако всички са чисти, праведни и съвършени, при кой ще дойде Той?

Относно блокирането и другите подобни отрицателни феномени на виртуалното общуване всеки наш отделен член поставя собствените си граници на търпимост спрямо околните и решава сам. Лично аз блокирам основно фалшиви профили на хора с фейк самоличности, които обиждат самоцелно НСП и моите литературни приятели. С други думи отказвам да общувам с различни симулиращи субектност форми на виртуален живот. Подобно нещо ми е гнусно и откровено милиционерско. За съжаление Нова социална поезия е регулярно атакувана във Фейсбук от хора, които действат с такива методи, без да застават зад думите си с реалните си лица. Това е страхливо, подло и заслужава единствено презрение. Също така за себе си нямам мнение, че съм отгоре, камо ли някого да „наказвам“. Факт е, че имаше хора, които напуснаха Нова социална поезия по идейни различия с нас и силно се надявам, че се разделихме като приятели, защото строго разделям личните от литературните отношения. В лично качество не съм против никой, нямам врагове и спрямо никого не се чувствам по подобен начин. Мога да имам само „идейни противници“, но в това не виждам нищо скандално. Нелепо е да очакваме всички да са на едно и също мнение, а още по-абсурдно е – ако не са – да се атакуват лично и да се мразят.

В НСП няма пиар за сметка на живите, емоционални човешки реакции. В общи линии – всичко се случва пред очите на всички. Както се пееше в един класически „народен хит“ – „не сме безгрешни, но сме истински“. Проблемът лично за мен не е в идейните сблъсъци и напрежения около Нова социална поезия. Ние сме строго антисистемен играч и е повече от нормално системата да се стреми да ни противодейства по всевъзможен начин, ако иска да продължи да функционира такава, каквато я знаем и каквато ни е втръснала.

За мен проблемът е по-скоро в налагането включително и във Фейсбук на фигурата на автора – ренесансов хуманист, на добрия, талантлив човек, който в свободното си от преекспониране на егото си време, превежда възрастни хора за ръка през улицата или преоткрива детето в себе си. Вече като видя традиционните за социалната мрежа статуси на поети и писатели в стил – аз съм страхотен, добър, талантлив, неразбран, пиша за моята публика, съществувам и творя за нея и прочее траш, просто ми се повръща. Това е моделът на наглото медийно и виртуално пиар поведение на българските автори от последните години, който наложи лайфстайлът в горката ни комплексирана, провинциална литература. Лично за мен е повече от очевидно, че трябва меко казано да си хипер зле, за да пишеш, за това колко си добър и талантлив, и как смисълът на живота ти е връзката с твоята публика. Скандалното е, че въпросната публика е толкова оскотяла, с така тотално промит мозък и загубила безвъзвратно всякакъв критерий за нормалност, че реагира нерядко положително на подобна помия в стил – „ръцете горе“ от сцената на някой концерт на звездите на Пайнер.

К. А.: Има ли върнато лице, тръгнало към НСП, но не стигнало, поради  нискокачествено предлагане?

ВЛ. С.: Разбира се, но не по силата на някакъв елитарен добър вкус. Каквато и селекция да правим, ние вече по дефиниция сме в лошия вкус и държим на тази запазена марка на Нова социална поезия като гарант на перманентния бунт.

В. ПР.: Противно на мнението, че публикуваме едва ли не всичко, сме върнали много хора, защото ако публикуваме предлаганите от тях неща, просто ще им окажем много лоша услуга. Но искам да направя едно съществено уточнение – една от функциите на Нова социална поезия е да се опитва да популяризира поезията и като учи хората, как се пише. Тоест ние не сме от този тип редактори, които казват „не“ и се отнасят обидно спрямо авторите, които са ги потърсили. Напротив – опитваме се да им подадем ръка, да работим с тях по начин, по който самите те развиват писането си и вървят напред по своя път в поезията. Имаме, например, автори, които са ни давали неколкократно неща, ние сме посочвали слабите места в писането им и когато те са удовлетворявали най-накрая нашите изисквания то да отговаря поне на определено ниво – сме ги публикували.

И още нещо – противно на очакванията, че аз едва ли не като заклет литературен анархист пускам в списанието почти всеки, искам да кажа, че съм най-строгият редактор в него и лично съм възпрепятствал достатъчно голям брой публикации, за които съм счел, че е по-добре за самите автори да поработят още върху себе си и своето писане, и като постигнат по-оптимални резултати – да ни потърсят отново. В НСП гледаме най-вече да сме полезни на самите пишещи, ясно е, че щом става дума за литература, за поезия не можем да публикуваме всичко – далеч не сме сайтът „Откровения“, нито виртуални места като „Буквите“, „Хулите“ и прочее читалищни онлайн общности.

К. А.: Трябва ли майките и татковците да знаят, че момичетата и момчетата им имат нещо общо с НСП?

ВЛ. С.: Няма да повярваш, но научаваме, че вече и директори на езикови гимназии знаят за Нова социална поезия и следят изявите ни. Казвам го без ирония, с почуда. Мисля, че родителите на нашите дебютанти могат да са спокойни.

В. ПР.: В Нова социална поезия нямаме малолетни автори или дебили, така че се надявам, че едва ли има особена нужда. Никой от моите колеги не ми се струва с особено бавно развитие или да е до такава степен инфантилен, че да се налага санкциониращата намеса на родителски авторитет по отношение на общението им с НСП. Нова социална поезия до такава степен не е „екстремистка формация“, че наскоро един близък човек ми каза – „Василе, станал си толкова скучен, преди какви неща правеше, сега си в НСП и изобщо не вилнееш, и грам, както преди.“ Не бива Нова социална поезия да се бърка, например, с кръга „Рамбо 13“, към който доскоро принадлежах. Последният наистина бе най-екстремното нещо, което се е случвало досега в родната литературна среда, без да коментирам това добро ли е или лошо. „Рамбо 13“ бе радикална литературна пънк група, която влизаше от скандал в скандал. И то сериозни, с голям публичен и литературен отзвук, не от сегашните – виртуалните и пластмасовите.

Нова социална поезия няма нищо общо с подобна „аура“. Ние градим.  Смятам, че интересът, особено на по-младите автори, към НСП е толкова голям и защото просто у нас в момента няма нормално функциониращи литературни медии. Такива, които да могат бързо и лесно да публикуват техните текстове, да им помогнат да се чувстват част от общност, да комуникират активно с автори като себе си и това да ги поощрява да пишат и се развиват. Смятам, че по оперативност на публикациите си и по бързината на своите жестове, и на обратната връзка със своите автори и читатели понастоящем списание „Нова социална поезия“ няма аналог у нас. Търсят ни дори не защото в кой знае каква изобилна степен възприемат и следват „радикализма на идеите ни“, особено в неговия по-пълен обем, а защото наистина в момента у нас няма дори нормално функциониращи съвсем обикновени литературни медии. В подобна обстановка ние сме принудени съвсем отвъд опитите си за апокалиптично говорене и перманентно антисистемно действие да играем и ролята на „Родна реч“, например. Когато номинират за народен будител Августин Господинов е логично, че упадъкът в литературното поле у нас е просто чудовищен, включително и по отношение на това, че почти никой не се интересува от по-младите и независими автори, освен, разбира се, когато това му е изгодно, за целите на собствения си пиар.

К. А.: Има ли злодеи и злосторници в писателската ни диаспора днес, или това е блик в обектива, поради погрешно застанал оператор, фотограф?

ВЛ. С.: Е, злодеите и злосторниците сме ние, независимо от перспективата, онтологически. Който иска да е добър на наш гръб по света и у нас винаги е добре дошъл. Ние сме правилният обект.

В. ПР.: Строго разделям личните от литературните отношения, никого не съдя или обиждам в лично качество, напротив – винаги се стремя да се поставя на мястото на всеки, да го разбера и оправдая, каквото и да е направил. „Злодеи“ и „злосторници“ в подобен личен план за мен не би могло да има. Това обаче съвсем не означава, че щом аз нямам врагове, не съм враг на мнозина и това е по простата причина, че никога не съм си мълчал, а винаги съм казвал директно и открито, това което мисля, това което не харесвам и т.н. Но за мен подобно нещо е строго в полето на сблъсъка на модели за правенето на нещата, на разбирания, на идеи. В такъв смисъл възприемам и дискурса за „враговете“ в манифеста на Нова социална поезия и в никакъв по-различен или друг.

Скандалното е друго, че много хора се опитаха да демонизират НСП просто защото не сме съгласни с тях, защото сме различни. В „Литературен вестник“ от първа страница ни приписаха „Орфеев комплекс“, Петя Хайнрих ни обяви за крайно леви и крайно десни популисти едновременно и какви ли още не глупости ни се наложи да изслушаме за себе си. Така че по-скоро злодеите и злосторниците в писателската ни диаспора днес сме самите ние. И като знам, за каква помия става дума и как трябва да се държиш, за да си успешен и вървежен в рамките на същата –  в подобна роля се чувствам повече от добре.

К. А.: Засега връзката Сабоурин-Прасков е добре проследима и е в полза на НСП, а това намира пряко отношение в живота й. Как така още не сте се изпокарали?

ВЛ. С.: Въпрос на време е, казват добрите и добродетелните с добър вкус, подценявайки обединените сили на двамата най-зли и злосторни с лош. Всъщност ние изобщо не трябваше да съществуваме, така че времето в случая не играе роля. Направихме нещо невъзможно, което не трябваше да съществува, за всичко последващо сме реалисти.

В. ПР.: Със Сабоурин сме много различни. И това е повече от добре проследимо. Но общото между нас е повече от съществено – независими сме, не ни пука от/за системата и имаме топки да отстояваме позициите си публично. За това сме неудобни и всички чакат да се скараме, с което едва ли не да дойде и краят на Нова социална поезия. Но мисля, че сме достатъчно големи идеалисти това да не се случи. Просто сме много различни от класическия профил на хората от българската литературна среда. И затова не се вписваме в същата и активно търсим промяна.

К. А.: Не ми се ще да открояваме имена на автори на  НСП, защото там всичко все още е с такава динамика и задъханост, че е възможно да нараним някого незаслужено. Важното е, че читателят чете много хубава, идентична поезия! Но понеже става дума за творци, което ще рече за рев на лъвове, няма ли  опасност тази почти приказно добра, домашна  атмосфера в  НСП да гръмне, ако  примерно, учредите награди?

ВЛ. С.: За мен лично НСП поначало е самоубийствен атентат, всеки следващ е неизбежно продължение на учредителния. Не знам обаче дали ще бъде точно под формата на учредяване на литературни награди.

В. ПР.: Най-ценното нещо в Нова социална поезия е, че духът е различен. Всички наши членове, автори и съмишленици са първи сред равни. Има различност, многообразие, въздух и свобода. Никой на никого не целува задника, за да постига първенство или някакъв успех, оттук е и липсата на лицемерие. НСП се случва буквално пред очите на всички и много искам атмосферата на свобода и идеализъм да бъде запазена при нас на всяка цена. С това сме силни в слабостта си, с това „продължаваме напред“. Не с литературна власт, „добър вкус“ и фалшивия блясък на изнасиления лайфстайл пиар. Лично аз не виждам място за конкурси или награди в рамките на идеята за алтернативна литературна сцена у нас, каквато на практика се стреми да представлява Нова социална поезия. Понастоящем всеки от нашите членове се радва на успехите на своите колеги, възприема ги в определена степен и за свои. „Тайната“ на успеха на НСП, на това че не само не се разпадаме, но имаме толкова много нови автори и поддръжници е в това, че сме приятели. Нещо толкова просто, което е обаче така нетипично за българската литературна среда.

К. А.: Как виждате близкото бъдеще на този масов клуб, но все пак клуб?

ВЛ. С.: На премиерата на Брой 3 ще има повече четящи, заповядайте в клуб MAZE на 25 февруари, 19:00.

В. ПР.: Искаме да изградим активно действаща офлайн и онлайн общност за най-общо казано истинска, некомерсиална поезия. В духа на манифеста, в който се говори за реабилитирането, за възкресяването на фигурата на автора. Стремим се да приобщаваме все по-нови и различни хора, особено тези, които още не са опорочени от системата на литературните зависимости в България, в рамките на която не е толкова важно, кой как пише, а кой човек на кого е, кой с кого играе и т.н. Всеки поне малко запознат с реалностите на литературната среда у нас знае за какво говоря.

От друга страна, искаме да популяризираме писането на хората от гетата, от крайните градски квартали, на авторите от по-малките провинциални градове и села у нас. Защото те традиционно са пренебрегвани от лустрото на лайфстайла, от смехотворните претенции за „градска култура“ у нас, от снобизма на сухото академично писане, което им е чуждо и което те не разбират. Да работиш с подобни хора и автори е много по-социално, отколкото да цитираш под път и над път Жижек, Чомски и Алтюсер, независимо дали си от „Протестна мрежа“ или от постноменклатурната хайверена левица у нас. Искаме поезията да се популяризира сред най-онеправданите в социално отношение слоеве, сред най-слабите и беззащитни членове на обществото, да се чуе реално гласът и на „унижените и оскърбените“, а не само този на платените им от фондации и политически интереси защитници, което стои в основата на това, което наричаме български мирен преход. Така че за мен НСП не е бил никога и не може да бъде клуб, предпочитам да говоря за жива, отворена общност, която активно продуцира и публикува текстове, и се опитва да комуникира с все повече и по-различни хора.

К. А.: Защо пишете стихове?

ВЛ. С.: Защото е невъзможно занимание за вярващия с лош вкус.

В. ПР.: Въпросът „защо“ при мен отдавна не стои. Просто с това се занимавам – да пиша и публикувам от 13-14-годишен. Аз може би съм сред малкото български автори, които не вярват в особената мисия на писането, на поезията. За мен, дали ще си поет или, да кажем, стругар е все едно. Не поставям литературата на по-високо стъпало от живота. Тъкмо обратното. За мен неща като религията, любовта, човекът са над всичко! И в този ред на мисли са ми противни всякакви поетични пози за мястото на поета в света, за особената му свръхнадареност или свръхчувствителност, за това, че е нещо повече от останалите хора. Напротив – честно казано в живота си „по-големи боклуци“ от поетите не съм виждал. И това идва тъкмо от чувството им, че са нещо повече от другите, че талантът им да работят с езика е, да кажем, с нещо повече от този на фокусниците в цирка. Това ме отвращава. В подобни моменти се срамувам, че съм поет. И все повече се отдалечавам от поезията. (фб)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Продължаваме напред. Към кражбата в епохата на ранния капитализъм

 

1. Първоначалното натрупване на капитала по необходимост предполага безвъзмездно присвояване на чужд труд, с други думи, кражба, грабеж, чиято форма може да е трансатлантическа търговия с роби или приватизация на „народно стопанство”.

2. Мирният преход от социализъм към капитализъм е раннокапиталистическо първоначално натрупване на капитала под маската на къснокапиталистически неолиберализъм.

3. Литературният постмодернизъм в България през 90-те представляваше първоначално натрупване на символен капитал, травестирано като посттоталитарен карнавал. След приключването на карнавалната фаза, маркирано от пиаркампанията около „Естествен роман” (1999), раннокапиталистическото първоначално натрупване премина в чисто неолиберален стадий на стриктно съобразяване с „пазарните” дадености, което ще рече, с деполитизирания олигархически модел, установен от Симеон ІІ.

4. Разработената през карнавалната фаза форма на първоначално натрупване на символен капитал ползваше академична инфраструктура, легитимараща присвояванията посредством теоретичните построения на интертекстуалността, децентрирания субект, цитиращия човек и т.п.

5. Неолибералната фаза на раннокапиталистическото първоначално натрупване пренесе постмодерните теоретични легитимации директно в сферата на „пазара”, т.е. на олигархически зависимите медии и държавни институции, осигуряващи пиар аватари на постмодерните концептуализации, мутирали в лайфстайл икони.

6. Прехвърлянето на процеса на раннокапиталистическо първоначално натрупване на символен капитал от академията в спектакъла доведе до ускорено развитие на литературата на непосредственото присвояване на чужд труд, чиято единствена легитимност е медийната видимост.

7. Ускорението на процесите на присвояване следва ритъма на „пазарното” медийно контролирано ускорение. Ако за присвояването на „Там, където не сме” беше необходимо да изминат месеци от смъртта на автора, „Продължаваме напред” може да бъде присвоено в реално време.

8. Отстъпвайки за миг от шемета на ускорението на литературните кражби, заявяваме следното:

„Продължаваме напред” е мото на литературното движение Нова социална поезия, чиято литературна употреба е документирана в постове във ФБ и личния блог на Владимир Сабоурин. Заглавието на книгата на Владислав Христов „Продължаваме напред”, оповестено на ФБ стената му в пост от 7.02.2017 г., е литературен плагиат.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017