Пейчо Кънев – Из „Последната вечеря“

 

Измислен разговор

Израснах през комунизма.
Една вечер двамата с баба седяхме
във всекидневната пред телевизора
и гледахме речта на председателя
на комунистическата партия,
заедно с всички други хора в страната.
Усетих, че баба скърца със зъби.
Попитах я:
„Какво има, бабо?”.
Тя седеше, без да казва нищо, но изведнъж
проговори:
„Този човек трябва да умре. Толкова силно
искам някой да го убие”.
А след няколко безгласни минути добави:
„Моето момче, кажеш ли на някой
каквото ти казах сега, ще те убия!”.
После се усмихна мило и ме погали по главата,
но аз забелязах нещо в очите ѝ,
което ме накара да замълча, и аз мълчах –
досега.

 

В града на ветровете, Чикаго

Под неоновата светлина
на нощната улица шестнайсетгодишна
нимфа гледа с ужас към света през зелената
бирена бутилка

лапнала е незапалена цигара
в начервената си уста

Часовникът неумолимо се върти
и за двама ни
и аз вървя през вятъра към
онова синьо затишие на езерото,
към времето…

Факт е (но не винаги),
че милиони умират в името на мечтата

И аз също, понякога—

 

Алепо

Тишина и лунна светлина
са напълнили всяка безпокривна стая

на разрушения град

точно като лавата в
Помпей;

щастливи детски гласове
звучат в миналото

и заглъхват—

Тогава някъде из руините един телефон
започва да звъни и звъни

и звъни и звъни

и звъни…

…..

 

Светлина и самота

Да умреш е все едно да заспиш, така казват някои
мъдри
хора.
Добре тогава, нека да помислим над това.
Човек като мен, който не помни сънищата си,
ще намери ли
някаква разлика?
Отново светлина и мрак,
ще се редуват, както и преди,
денят и нощта ще продължат да разтварят портите си.

Реката няма да спре да тече, дъждът ще продължи да вали.
Мъдрите хора пак ще казват изключително мъдри неща,
надявайки се,
че раят там ще е по-различен
от този, който имаме тук.
По дяволите,
какво значение ще има разрушеният храм, в който Бог
живее самотен?
Никакво,
но когато времето свърши – ще се срещнем там.

 

Всеки ден

Тя се събужда и отваря прозореца. Дълбоко вдишва
свежия и топъл въздух. Измива си лицето.
Снимката на брат ми на стената я гледа.
– Коя си ти? – питам аз.
Тя се усмихва и скача през прозореца
с разперени ръце.
– Аз съм жив – прошепва брат ми.

 

Тези неща

О, tempora и богове. И всичко, което е навън. И тук. И
навсякъде. Гладните черни деца копаят в златната мина
с мазолести ръце. Времето зад ъгъла се обръща и търкаля
като яйце. Баща ми се издига към бялото мляко на облаците
и после се връща. Баща ми меси тестото за хляба. Баща ми
отпива от чашата с ракия и после гледа през прозореца. И
после гледа през прозореца. И после гледа през прозореца.

 

Този свят

Харесва ми да живея в този
език, в който рай
се римува с край, слово –
с олово…

В този свят,
където слънцето всяка сутрин
бавно обявява появяването му.

Но къде отива мракът?

Никъде. Той е винаги тук.
Светлината е тази, която си тръгва
в края на поезията.

 

Стихотворенията се авторова подборка от предстоящата книга на Пейчо Кънев „Последната вечеря”, 2018, „Издателство за поезия Да”.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Михаил Казаков – Толкова далеч от нейната квартира

 

***

Разменям безпределността на хоризонта
за импулсивността на ръцете ти.
Тегля заеми от упования
и започвам да обикалям световете в очите ти.
За да подредя мислите си,
разхвърлям залези или бавно се разхождам
по крайбрежието на твоите устни.
После, тичам след слънцето –
оплезен ретривър, изпратен от теб
да гони метеори, планети, звезди…
Облаците – сребристи телефонни кабини,
отварят вратите си.
Слушалките се спускат като котви.
Вали гласът ти.
В сравнение с него, „Унгарската рапсодия“ на Лист,
звучи като демо на гаражна рок група.
Крада стила на Рахнев,
за да проникна в душата ти.
Но съм най-несръчния фалшификатор
и фалшифицирам бъдеще, а не думи.
Наливам се с тъгата ти.
Смесвам я с моята и трудно запазвам равновесие.
Заспивам под сянката на косите ти.
Сънувам предположения.
Будя се в другия край на галактиката,
без запаси от кислород и спомени.
Разменям безпределността на вселената
за импулсивността на ръцете ти.

 

***

Минавам по „Солунска“.
Там сенките ни все още се целуват
и смущават ноемврийските хора,
крачещи по тротоара.
Излизам на монохромния булевард.
Листата са единствените живи същества.
Сградите хаотично се въртят,
сякаш това е първият им танц.
Спирам пред квартирата ти.
Влизаш през входа.
Някой те следва и държи за ръка.
Не съм аз. Не ме виждаш.
Останах на „Солунска“ и се целувам със сянката ти,
с цялата ти обърканост и дуализъм.
Твоята сянка си тръгва.
Жълтите прозорци на сградата, в която
до преди секунди се бяхме опрели,
се превръщат във вулкани, изригващи лед.
Ноември е меланхоличният тромпет на Чет Бейкър,
или шалът около врата ти…
Ноември е разкопчаното портмоне на времето,
от което са изпаднали неусетните мигове
на нашите срещи.
Ноември си ти.
Ноември е твоята сянка.

 

***

Пръстите накъсват тютюневите съзерцания.
Пъхат жълтите влакна,
в машинката за свиване,
като внимават да не скъсат папируса.
След като очите вдишат дима,
мисълта се отразява
върху повърхността на празна чаша,
гравирайки я с думите:
„Всяка жена е отделен вид
алкохол, със своя процент на опиянение“.
„Консумирай без мярка!“, с провлечен,
пресипнал тембър, се обажда
празна бутилка от вино,
търкаляна от вятъра.
Семките на съзерцанието изпукват.
Очите се разширяват, интоксикирани от страховете.
Мисълта се въргаля пияна,
опитвайки се да се сбие
с всички разстояния, които
отвличат разумните обяснения.
И преди юмрукът
да попадне в областта на теориите за случайността
и да ги разбие,
тя изкрещява, давейки се в соковете си:
„Когато сме влюбени,
се превръщаме в аутисти“.

 

***

Ронят се часовете.
Дъждът е птица,
кацнала пред прозореца на тавана й.
Разтваря крилете си.
Събаря чашата, стояща на перваза
и цялата нощ се разлива по небето.
Сънища се гонят под клепачите й.
Целувам ги. За последно.
И сякаш целувам страховете й.
Утрото ме изпраща.
Булевардът, незаинтересовано, ми предлага
порция студени лица.
Търся в джобовете някакви думи – жестове,
за да ги пусна в отворените длани
на протегнатите им погледи.
Но слаба е моята поезия
и всяко нейно изречение.
Усещам липсата й.
Усещам мириса, дори и допира й.
А съм толкова далеч от нейната квартира.
Да обичаш онова, което не желаеш,
или да желаеш онова, което истински обичаш…
Да си беден, когато я имаш,
или богат, когато я нямаш…

 

***

Разговаряме за книги.
За сменени квартири и усамотението.
За онова, което ни се иска да работим.
За смисъла на желанията
и за отсъствието на инстинкта за оцеляване.
Едно огромно дърво е разперило
свежо-зелените си клони,
над нас като чадър и ни
скрива от летния дъжд.
Тя пъха фасовете в празните
бутилки от бира и се смее така
сякаш този свят е нищо.
Сякаш тя го е създала и
по всяко време може да го разруши.
Веднага се влюбвам в смеха й.
Бих го сложил за мелодия на телефона ми
и никога нямаше да отговарям, когато звъни…
Следобедът ни изпраща,
като стиска здраво в гърлото си
изреченията, които му се ще да каже,
и които ние с нея неволно чухме
да се прокрадват между гръмотевиците:
“Едва ли ще се срещнете двамата, отново…”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Константинос Кавафис – Дарий

 

Поетът Фарназий най-важната част
от своята епическа поема пише.
За туй властта над царството на персите
как Дарий е поел (от него води
рода си славният владетел наш
Митридат, Дионис и Евпатор). Тук обаче
е нужна философия, анализ точен
на чувствата на Дарий в онзи миг:
дали надменност и възторг са го надвили
или досещал се някак за суетата на величието.
Дълбоко размишлява над това поетът.

Но втурва се прислужникът и го прекъсва,
донасяйки му неотложна вест.
Войната с римляните вече е започнала.
Войската ни преминала е границата.

Поетът онемя. Каква беда!
Къде ти славният владетел наш
Митридат, Дионис и Евпатор
в гръцки стихове сега да се зачита.
Посред войната – представи си, гръцки стихове.

Тревожи се Ферназий. Несполука!
Тъй както вече смяташе за сигурно
с поемата за Дарий да се отличи,
та най-накрай да млъкнат враговете му.
Какво отлагане на всичките му планове.

Да бе отлагането само, пак добре.
Но под въпрос е и сигурността ни.
Неукрепен е за война градът ни Амисос.
А римляните са опасни врагове.
Как срещу тях да се изправим ние,
кападокийците? Нима ще можем?
Да се премерим в битка с легионите?
Велики богове, не ни оставяйте!

Но в целия му смут и безпокойство
не го напуска поетичната идея –
със сигурност надменност и възторг;
надменност и възторг ще е изпитвал Дарий.

[1920]

 

Превод от гръцки Яна Букова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

Езра Паунд – Поръчение

 

Ité*

Вървете, мои песни, търсете похвали от младите и нетолерантните
Търсете компанията единствено на влюбените в съвършенството.
Заставайте винаги под твърдата Софоклева светлина
И с радост приемайте от нея своите рани.

*Ite, missa est (лат.) – буквално „Вървете, пратени сте на мисия“, заключителна фраза на католическата литургия (б. пр.).

 

Кода

О мои песни,
Защо ли гледате така изпълнено с очакване, тъй странно
на хората в лицата,
Нима очаквате сред тях да видите изгубените мъртви близки?

 

Causa

Редя тези думи за четири души,
Може да дочуят нещо още няколко,
О, свят, тъй жал ми е за теб,
Ти не познаваш тези четирима.

 

Monumentum ære, etc.

Позволявал съм си много, казвате;
Пристъпвал съм важно-важно в мантия от надменост.

След броени години кой ще си спомня за ролята ми на buffo,
Кой ще си спомня баналните ми изпълнения,
Комическите детайли ще са ланшен сняг.
Вие обаче, вие ще гниете в земята
И е под въпрос дали дори торта ви ще е достатъчно богата

Да поддържа моравата
Върху вашия гроб.

 

Поръчение

Вървете, мои песни, при самотните и неудовлетворените,
Вървете също при тези с разстроени нерви, вървете при поробените от условности,
Отнесете им презрението ми към техните тирани.
Вървете като огромни вълни ледена вода,
Отнесете презрението ми към тираните.

Вдигнете глас срещу неосъзнатия гнет,
Вдигнете глас срещу тиранията на лишените от въображение,
Вдигнете глас срещу оковите.
Вървете при буржоазката, която умира от скука,
Вървете при жените от предградията.
Вървете при омразно бракосъчетаните,
Вървете при тези, криещи провала си,
Вървете при нещастно съвкупляващите се,
Вървете при купената съпруга,
Вървете при завещаната жена.

Вървете при изтънчено похотливите,
Вървете при тези, чиито деликатни желания са осуетени,
Вървете като главня върху безчувствието на света;
Вървете с острие насочено срещу това,
Заякчете късащите се струни,
Вдъхнете сила на водораслите и пипалата на душата.

Вървете настроени приятелски,
Вървете, говорейки открито.
Търсете нетърпеливо нови злини и ново добро,
Бъдете срещу всяка тирания.
Вървете при тези, на средна възраст, които вече са затлъстели,
При тези, които вече не се интересуват от нищо.

Вървете при юношите, които се задушават в семейството –
О колко противно е
Да видиш три поколения събрани заедно в една къща!
Също като да видиш старо дърво с млади издънки
Между гнили и пречупени клони.

Излезте непокорни на хорското мнение,
Вървете срещу вегетиращото робство на кръвта.
Бъдете срещу всички хватки на властта.

Превод Кирил Василев

 

Градината

En robe de parade.*
Samain

Подобно рой копринени конци, развени край стена
Тя върви край парапет в Кенсингтън Гардънс,
И стъпка по стъпка умира
от нещо от сорта на емоционална анемия.

Наоколо гъмжи от паплачта
На мръсните, жилави, неизтребими деца на бедните.
Те ще наследят земята.

Тя въплъщава края на един изкуствен отбор.
Скуката й е изискана и необикновена.
Тя би желала някой да я заговори
И почти бои се, че аз
извършил бих подобна недискретност.

*В парадно одеяние.

Превод Владимир Сабоурин и Кирил Василев

 

Мото към Lustra (1913-1915)

И дните нямат пълнота
Лишени са от нея нощите
И като полска мишка шмугва се живота
Не трепва стрък трева.

 

Приветствен адрес

О, поколение на все самодоволни и все
приклещени
Видях рибари, хапващи под слънцето,
Видях ги сред разпасаните им семейства,
Видях озъбените им усмивки и чух чепати
смехове.
И аз съм по-щастлив от вас,
И по-щастливи са от мене те.
А в езерото плуват риби и нямат си дори и дреха.

 

Тренос

Никога вече отронени стонове.
Никога вече угрижени във вятъра по здрач.

Виж красивите мъртви!

Никога вече аз няма да горя.
Никога вече плясък на криле
Във въздуха плющящ над нас.

Виж красивите мъртви!

Никога вече бичуван от страст,
Никога вече онзи трепет
При среща на ръцете ни.

Виж красивите мъртви!

Никога вече на устните ни виното,
Никога вече познанието.

Виж красивите мъртви!

Никога вече шуртенето на бързея,
Никога вече местата ни за срещи
(Виж красивите мъртви!)
Чуй камбаните.

 

Картината*

Очите й на мъртва дама ми говорят,
Че имало е тук любов, от придошли води неизличима.
Тук имало е страст, неизличима от целувки.
Очите й на мъртва дама ми говорят.

*Лежащата Венера на Джакопо дел Селайо (1442-1493).

 

Превод от английски Кирил Василев и Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Атанас Петров – В тая улава жега

 

Прощално

Спи! Зад прозореца вятър,
вихрушки и сняг се въртят.
Зима е! Спи и почивай, приятелю.
Няма смърт в паметта ни, няма смърт.
Назад ще се върнем развели
буйни гриви и в страст ще горим,
и земята под нас ще трепери
като стих, като гонг ще звъни.
Ще препускаме – степни ездачи
до коляно сред сухи треви
и под копитата пак ще изкачат
Вяра и Истина вместо искри.
Спи…
Вятър и сняг се въртят.
Зима е!
Няма смърт в паметта ми –
само ездач без кон и път.

 

Гумичка

На Краси Христова

Това е гумичка –
онази със слончето
на Кохинор
и с нея ще се опитам
да изтрия тъгата ти,
пораснало,
южно момиче.
И кога ли успя
да запълниш
тези малки и големи квадратчета
със цифри и цифри
в опит да измериш тъгата си.
И между тесните,
и широки редове на тетрадката
да изрисуваш самотата.
Не вярвам в света
да има толкова хартия.
Дори и Кауфланд
е просто ръждива барака
пред тази задача,
макар
и да е магазин
за меса, вина, и… книги.
Но си купувам гумичка,
и я стискам в ръката си
/само за двайсет стотинки/,
и искам с нея да изтрия тъгата ти,
и ми се иска да си щастлива…
Но кажи ми, как се изтрива тъга?
Кажи ми, познаваш ли щастливи поети?
Ала чувам как гласът от говорителя,
вместо цени и реклама, да кънти със поезия.

 

Отваряне гроба на баща ми

Стърже лопата, душен следобеда.
Небето надвиснало жежко, като гилотина.
Проблясват лъчите, под слънцето
съхнат тревите и в тая улава жега
смугли момчета разкопават гроба на моя баща.

И мъката тегне, като котва потъва,
и корабът горд на моя живот
застива в морето от сълзи, сърцето умира.
Няма го вятъра, платната увиснали.
Мъртвило и пустош, смърт, какво ти море.

Захапват лопатите, разхвърлят пръста,
небето все така безнадеждно се хили
със своите облаци пухкави все така красив е света.
Удари о кост, звънна метала и събраха в торбичка,
смугли момчета, костите бели на моя баща.

И това ли остана от мечти и желания
на един неизживян живот,
от една борба и страдание –
череп и кости, спомени детски и предания.
Тук съм, баща ми, повярвай, пораснах
и сърцето ми е една огромна тъга.

И откъм селския път дочух да похлопват
на ковчега дъските,
и светът за кой ли път се разпадна,
разпиля се светът.

Там, във ковчега, полегнала мама
пътуваше плахо към моя баща.
Смугли момчета положиха мама и в краката й,
в гроба, торбичката с кости на моя баща.
И отново са двама.Щастливи.
И няма смърт. Има Любов.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Ваня Вълкова – Спънка – памет

 

Вкус от живота на другите

Преминали времето за песен
Гърбове
Двете дами упорито пресъздават
думите на г-на от сериала
–––––Той имал син
Тя е вдовица–––––-
Сутринта по улиците
парата от думи се преплита
с мириса на сладкиши и бензин
Аз не съм гладна,
дупките по дрехата ми пропускат мириса
Той се втечнява
Завивам към пекарната
И
Си тръгвам без да вкуся
Сладкишите
на дамите от тротоара.

2017

 

Болка

Кожата на краката, без мехурите
да почнат да приличат
на балони-дирижабли
Летейки
Се пръсват
На мънички сълзи,
на цветни-капчици-преливаща-бодливост
От рекламите по улиците
протича дъжд от мрака, но е цветен.

8 май 2017

 

Новите роби

Новите роби са безкрайно послушни
Приемат ги любезно бавно-скучно, но
Винаги с прецизен маникюр и
заредени роботи пълни с усмивки.

Новите роби са бързооборотни
Да смятат, да казват, да купуват
Да прибират бързо ръцете си,
ако са грозни
Да чакат, въпреки, че искат
Да стрелят
Да мълчат
Да гледат втренчено, без бръчки
Да изпълват себе си със задоволство,
когато ги лъжат
Винаги се смеят, без заповед
Винаги са тъжни, без сълзи
Винаги са отчаяни, без да падат
Винаги купуват, без банкноти

Новите роби бавно или скоростно
се връщат вкъщи и
Викат––––––-
Викат––––––––––
Викат–––––––––––––––-
Много силно.

2017

 

Спънка – памет

I Вървене

Неусетно, пре-умело се пре-спъвам
В прорасналото време на далечни стъпки
Отпечатъци от ужасии и милости на непознати хора
Улицата има памет в която влизам

–––––– Продължавам

Неумело се препъвам и политам
Летя
Обръщам се на другата страна и
Виждам
Момичето със сплетени от болка стави
с коси в морава-червена почва – боята се запазва до последно
я няма вече.
И старата стена
я няма вече.
Заместена е от греди и тухли в напредък на пространство
за мечти, живот и страхове за утре.
Бавно и далечно

–––––– Продължавам

Довършвам си летежа и пикирам грубо
Натрошените сиви плочи ме отвръщат

Спирам

Ядосването ме поглъща и изплюва
в мръсните пълнежи на паважа,
извлечени от умовете на всичките далечни хора
през балконите
Надзъртам и се плаша
Бавно и далечно.

II Летене

Летя
Психеделична самота
вид сгъстяемост – движения забрава – остра тишина
въздухът ме повалява

Летя
Разделителната способност на екрана ме ограничава
Бавното кафе на жената от стола се разтваря
и ме смесва

Летя
Грайфери на чужди крака
гравират карти на далечност
Пътувания в книжни тела
Остават спомени без дати

Летя
Ръце с протрита кожа – стари снимки – натрошават време
Запазено и подредено
Инкрустацията е твърде тежка
и никога не мога да изпия чая

Летя
Жената през пердето на балкона
Далечна линия, а черното изтича
Не мога да я върна,
пада натрошена, а в полета е смела,
но я няма.

III Стоене

Изтръпват всички стави, планирани и означени
кодирани движения от много четки
спират в права линия
Стоя и чакам да политна.

декември – януари 2017-2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Елка Василева – Аз съм делника

 

Когато е тихо

Тишината е паяжина.
Дебне да улови мислите.
Вместо това
ги насища със звуци.
Оставя ги да се подредят
в мелодия или какафония.
Зависи от хоризонта,
който мислите
си рисуват
в тихото.

 

Реалистично

Светът, в който живеем,
не ни научи на нежност.
Озлобяха душите ни
в коловози и впрягове.
Сити, топло облечени –
Боже, колко сме бедни!
Заноктени във себе си
ние сме се ограбили.
И кого да виним
(а ни трябват виновни),
че минава животът ни
само в черно и бяло…
Всяко бъдеще време
е заровило спомен.
Мъртво може да бъде
само нещо живяло.

 

В отговор на едно посвещение

Колко тъмна си ме описал,
и колко скършена…
Как ти даде сърце
да набръчкаш спомена?
Знам – не ръцете ти ме обичат,
и не очите…
Но такава ли съм наистина?
Пропълзявам сега през думите,
търся се
и така се смразявам,
че се обръщам наопаки –
със себе си да се завия,
със себе си да се стопля…
Вярно е –
само позналият глад
може другия да нахрани.

 

Геометрична прогресия

Мигът на сливането ни –
все по-отдалечено
от следващото единение –
във вечността.
Говоря с прилива
на темата обичане.
Той ту се съгласява, че си струва
да бъде споделен
дори едничък удар на сърцето,
ту се измъква уклончиво от въпроса:
любов ли е, ако за нея няма утре…
И може би
непостоянството му пречи
да бъде пълноценен в диалога.
Една и съща,
и различна е водата,
която галят жадните ми пръсти.
Кое е истина, кое въобразяване,
но всяка лунна капка
е огледало за обратно виждане,
което пази първото ни сливане.
А следващото?
То ще е отвъд
когато всички приливи
заспят.

 

Другата

Тя всичко е, което аз не съм.
Ухание на грях, примамна сладост,
стръвта към непознатото, което търсиш,
възторг и шемет…
Тя е жената – празник.
Аз съм делника.
За мен остава твоята умора,
която трябва с ласка да отмия.
За мен остава простото съзвучие
на тихите вечерни откровения –
обикновени, като хляба и водата,
но само наши.
Познаваме това, което няма да се случи,
ако сме двама.
Понякога се любим със очите си
и е богатство нашето мълчание.
Понякога…
Но аз съм само делника,
спокойното убежище след шумен пир –
до следващото бягство.
Сънувам своя пищен карнавал…
Не ми отнемай сънищата!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Кремена Манолова – Два хляба – ръжени

 

Какво съм Аз?
И моят ствол
поробил корените, от които
живее и расте,
защо е толкова нетраен?

14.04.1998

 

Мъдрост

Какво остана от желанията?
– Само скопени спомени.

11.01.1999

 

* * *

Спя спокойно – айсберг още нероден –
откъсна ли се в път към любовта,
ще се стопя.

21.04.1999

 

Вампир

Трудно повдигнах капака на своята гробница.
Тъй е удобно, тъй е уютно във нея, че вече
забравих какво е навън да се луташ.
Мраморът беше наместо копринено ложе –
толкова нежен и чист ме загърна във себе си.

Тръгнах полека със босите стъпки на прилепа
и си порязах нозете изтръпнали в изгрева –
да се завърна обратно във къщи, където си бях.
Сребърни нишки, тъкани във лунната паяжина
ще ме придърпат до прага, над който ме носиха.

Със самодиви танцувах преди да си тръгна.
Петела заклах рано – рано. С кръвта му се къпах,
с очите му кичих ушите си, с перата му литнах.
На изпроводяк песента му извиках, преди да си тръгнат
в кукумявки превърнати моите дружки.

После побягнах, подгонвайки заека, който ме чакаше,
за да го чуя защо се страхува от вятъра.
Заедно бягахме, заедно спряхме в умората вплетени.
После се крихме – аз в него, той във окото на ехото.
Ослепих ехото, а заека споделих с кукумявките.

Утробата – утро още раждаше тежкото слънце,
когато се върнах. През портата исках да мина,
но кучето моста, по който живота ми тече,
поиска да счупи със зъби. Пък аз го преварих.
И кукумявките се промъкнаха вътре пред мене.

Чужди ме срещнаха моите дружки във къщи.
Кръст от дърво забиваха право в сърцето ми
докато счупиха всичко, докато спрях да се смея.
Със сърп ме пожънаха, с ален конец ме завързаха
и се сбогуваха с мене. До мрамора.

От кръста порасна зелена надежда.
Сбогувам се с края.
Началото води ме там, от където ме спъдиха.
На прага ме чакат петела, заекът, кучето…

20.01.1995

 

Душа

Цена: два хляба –
ръжени
и една усмивка.

19.07.1998

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Мариян Гоцев – София спи зад опашката на коня

 

Детство

Къщата с ухание на другост
Има почти завършени стени
Това не пречи
Когато чувам гласа й
Е място за обяд
Сега посреща не всяка моя нощ
Преди тя умря
А той мълчи

 

Миг
Срещнах ненавистник
Отлетя

 

Гравитация

Масата на текста е голяма
При скорост близка
До скоростта на светлината
При достатъчно голямо ускорение
Текстът се превръща в черна дупка

 

Време

Цигарите са къси разкази
Кадри от история
Свързват дните
Неусетно
Безпаметно
В живот

 

Плагиат
Бързоход
В американска фирма
20
Години

 

В 8
София спи
Зад опашката на коня
Сладоледът е икона
Метачките крещят
Щастливо

 

Утро

Градът не страда от деменция
Харесва му
Да не помни миналото на живелите
Надвесва се
Над слънцето и себе си
Сами са, когато слага
Пържени филийки
Слънцето мирише на
Простор
Градът на стара кухня

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Теодора Танева – Всеки миг е предпоследен

 

***

Рано сутрин или късно през нощта,
кой ще каже – кое е времето сега?
Сред тъмните утринни зими
вървя като сред разхвърляни парцали.
И търся нещо изгубено, ценно, а може би не.
Самата му загуба – това е цената.

Рано сутрин или късно вечерта,
кой часовник мери тези страшни часове
и кой будилник буди от кошмара на яве?
Крача като стар клошар, който знае вече
в коя кофа какво ще намери.
По боклука ни познава – хората със домове.

Рано сутрин, а къде е сутринта?
След всичко ме обърква болката.
Няма добро за вземане, няма добро за вършене,
само стари спомени, погребани във книгите.
Зная за шума в душата ми – това е ехо.
Ехото, което кънти, откакто те създадох – свят.

 

***

живея на края на света
на самия ръб на действителността
терасата ми гледа към бездната
която идва от изток с деня
има някакъв нежен уют
в чувството
че всеки миг е предпоследен

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018