Нели Селимска – Невенно

 

Изчакване

Заради хапка със сол и шепа вода,
за пясък в очите на морския бряг,
за черупка от мъртвата мида
боса се спирам сега.

Облак отива да драска картини
в незнайно далечно небе.
Реката до тука мътна пристигна.
А ти ме настигаш.

 

Пантомим

С очите, които угасям под лягащи мигли,
гледам те тихо без дим.
И мъничко влага там се процежда.
Един пантомим пробяга край нас.
Приказва, плетял си е мрежа прозрачна.
Пише си нещо в простора ни мрачен.
Ти си отиваш. И аз от теб сега си отивам.

Един пантомим ни сварва без грим.

 

Колкото

Разкажи ми за онази костица от риба,
дето в зеница дълбоко ти влиза,
щом гледаш морето отблизо!

Колкото обич, и смърти в сърцето подписа.

Разкажи ми за ръбесто било,
дето премина на босо ходило
през обичайните няколко зими.

Колкото стопли, толкоз проклина.

Разкажи ми за мрежи от бръчки
в ъгъл на твоята прихнала устна;
в огледалото с белите кичури писал.

Колко ти липсвам? Колкото липсваш!

 

Картина

Извини ме! Обичам антично.
Намятам си плащ по нощите.
Извини ме! Но така те обичам!
Антично пия гъстото вино.
Няма пиано, няма и слама.
Само над ложе звездите.

Само отгоре е Бог. Кучето гложде.
Не съм му хвърлила кокал.
Пратих на тебе ред от Софокъл.
Разреждам с вода, доколкото може.
Извини ме, но така е възможно!
Така е спокойно с тревожност.

 

Невенно

Невенно селско момиче
с ракитена кошница тича.
Гони го всякакъв вятър
към строгия снежен човек,
в стобора нелепо подпрян,
от първо срамливо кокиче,
в бяло събрано.

Невенното селското момиче
рокли облича от пъстра басма.
Капки съдбовно се стичат
в дизайна от сиво до синьо.
Под джанките скришно се кичи,
а ритмично не къса цветята.
Алегорична е сякаш целия век.

Невенното селско момиче,
без никаква вена за нея –
родена жена, толкоз обрича.
Толкоз обича!

 

Да стана

Навих си
будилника стар.
Телефони сверих
до остра аларма.
Отгледах
гръмки петли.
На приятел
в прозорец
поръчах,
че трябва да стана.
Да стана!
Нарочно сега
и доста преди…
Доста да стана
и точно навреме –
в горите
пред изгрев,
дъждовен дори.
В нотите дреме
сивкаво славейче,
някак почти.
В ледено-росно
те търся
и в повей;
в крилото
на трудния гарван;
и в хрема,
родена в полени.

Трябва да стана
да стана за тебе и мен!

 

Щом

Подарих си шамия косите да скрия,
от старата ракла пендари приших.
И отворих очите си.
Пред това огледало много съм тиха…
С ятагани в зеници кристално те чупя.
Даже глухите чухали чуха.
Даже дланите вдигнах в шевици.
От ръкавите литнаха птици.
По тебе гнездата си свиха.
Дарих ти шамия от нощно небе и звезди.

 

Едно разстояние

Януари… Когато без обоняние
сещам ухание с името “Зима”,
с бяло и синьо – в две състояния,
тръгвам към тебе по много пъртини.
Но вкус е да имам кокиче невидимо
и много от ланшните шипки с рубини.
Бяла е моята мисъл и устните – синкави,
бели са димните всички комини,
сини от ризи и щипки – простирите.
В януари, с небесно това основание,
по всички пъртини, които ще ходя
теб да намеря, дългото меря в две,…
едно разстояние…

 

Причина

Понеже на вятъра липсваха мисли,
от жица разнизах му стреснати птици.
Понеже е вятър и после, синьо помислил,
разбра, че е нов, че е юлски и птичи;
разбра, че те мисля. И с много обичане.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Марко Видал – Един ден можеше да бъде любов

 

Трима педали

Сред вглъбените полета на най-далечна Русия,
чужди на всяка цивилизация,
далеч от целомъдрения поглед на хетеропатриархалната полиция,
трима педали живеят
и се молят на колене.
Круизингът е
тяхната единствена религия.

Превод от испански Катя Герова

 

Пространства

На Живка Балтаджиева

От неопитомимите пространства
между дивия калдъръм
на коя да е софийска улица
сиви сънища се измъкват,
залези от бетон.

От неопитомимите пространства
експлодира мизерия:
синът емигрирал
разнежена бабата,
150 лева
и примирена усмивка.

Сред дивите пространства
се възвисява концентрационния лагер:
опозиционерът екзекутиран,
децата плачат.

Междувременно
многогодишното сиво
продължава да доминира
и зашеметява
глобалното съзнание.

Превод от испански Живка Балтаджиева

 

София ІІ

Вечното сиво, вечен мой страх
се отчайва пред безразличието ми.

Станах друг
прошепва на ехото
гласа ми безсилен вече.
Дори самия себе си
виждам отразен
в непокътнатия бетон
така презиран от мен.

Толкова архитектоничен ужас
цялата тази сума
от железобетон+тухли+
постсоциалистическо
обезчовечаване

изтръгва от мен
дори усмивка.

И днес е ден като всеки друг
зима е
и съм в трамвая,

слизам и се взирам в полумрака:
старица моли за левче,
костюмиран бизнесмен
се шири наоколо
по безкрайни булеварди
изчезващи непредвидено
насред прегръдката на мъглата.

Просто… Това е София.

Просто е
чисто безразличие.

Просто това е… София.

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

Круйзинг II

Понякога, в гората
дърветата шептят
разменят погледи
дори вървят
Приближават се също
Взаимодействат

Понякога, в градската баня
плочките усещат дъха на желанието
и са свидетели на предшестващи погледи
Понякога, в парка люлки, храсти и фенери
наблюдават напрегнати любовта,
която можеше да се случи,
но не го направи
желанието на една нощ
на един миг

Но този първичен копнеж
огрява само неодушевеното
Междувременно,
там в проклетата цивилизация,
където никой не изпитва чувства
никой не се люби
се случва незабелязана
цялата тази похот
цялата тази страст,
която един ден можеше да бъде любов
но не беше

Напускам. Отивам в изгнание
Искам да съм плочка, храст, дърво
или пепелник в безсмъртието
Искам да разпаля желанието си
искам то да се изпепели
искам просто да съм нормален
да отида в цивилизацията
и да не съм никой.

Превод от испански Катя Герова

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Илеана Стоянова – Самата поезия е производство

 

Изучаване на пейзажа

тази жена е много смешна –
седнала в банята вътре
в душкабината
направо върху плочките
с глава между коленете
притиска слепоочията си
страхува се да не изпусне
крехкия си череп:
лек като малка възглавничка,
мек като есенна круша
седефенобял като раковина
и мокър от сълзи.

тя го хваща с длани
и го придърпва във въздуха
нагоре нагоре полека,
разглежда го заинтригувана,
прокарва пръсти
в гънките покрай веждите,
очите, челото, шията,
внимателно изучава буквите
на брайловото писмо
върху кожата.

този череп е толкова овехтял,
си мисли, че ако не са
двете зелени езера
и ръждиво-лешниковата гора
пейзажът би бил много скучен.

жената вдига крехкия череп
и го отнася в тъмната спалня,
скрива го в гардероба
сред дантели, шапки и хербарии,
а после ляга в голямото студено легло
с надежда за сън,
за стогодишен сън.

 

Какво да обичам?

Обичай тялото си –
временният Кораб на аргонавтите, хралупата която обитаваш
докато езикът на мъжа пълзи от езика ти
към кафявите ореоли,
въздухът се разтвори в безвремието и прераждането на телата –

Обичай тялото си
преди Корабът да избухне взривен
от терористи, катастрофи, природни бедствия, рак, инсулт, инфаркт,
да потъне в леглото на смъртта,
мъртвата плът на дъното на океана, гроба, храна за рибите и червеите –

Обичай себе си
докато страхът подписва среднощен пакт и припомня кулите-близнаци, Мадридското метро, колите-бомби в Истанбул, бомбените атентати в Лондон, господин Осама Бен Ладен размахва заплашително пръст, “Ал Кайда” работи неуморно с робите на 21-ви век-

Обичай съществото,
което диша в твоето тяло под джинси и туника, под гънките на бледата си кожа,
съществото което плаче под дъжд от лунна светлина, вибрира от стрес, от безпътица, кълбо от нерви –

Обичай твоите
чезнещи завинаги майка и баща
докато очичките им гледат през мъглата на сълзите и мрежата от бръчки, докато си наливат чай с треперещи пръсти, четат вестник, плетат пуловер
или поемат на път в катафалка –

Обичай момчето
още от първите му стъпки върху несигурните крачета
докато рита топка, срича на английски mother, свири Григ, излита с Джъмбо Джет за USA и вече няма нужда от теб –

Обичай това място
този град, този квартал, този апартамент с пейзажите зимни на Витоша и Софийския смог, с мръсните улици, боклука, боровете и вечнозелените храсти, църковната камбана, бездомните, уличните псета и саксиените цветя –

Обичай богатите
които плачат от намаляването на печалбите, и бедните с прокъсана дреха и изтъняла душа,
обичай политиците за техните сълзи на предизборни кампании, за ъгловатите им глави и празнословието, за плешивите мисли и речите по площадите, господин Генерал, другарю Министър, сър Премиер, царю Президент –

Обичай ближния си
и непознатия в трамвая за Павлово с ужасени очи, треперещи пръсти и нервни тикове, който помни библейския страх на Авел и братоубийството на Каин, страха от времето на Сталин – Другарю Страх!, глада от последните 20 години, дребни парички в шапка, Орландовци –

Обичай ръката си
и джаза на Армстронг
докато пишеш и слушаш “Two to tango”,
и бъди добра към себе си и към обитателите на това място, хората забодени в делника си и в екрана на телевизора, в мобилните си телефони звън-звън, в часовниците си трак-трак …

докато животът преминава неусетно край тях в черна лимузина.

 

За ползата от поезията и супермаркета

от поезията – полза никаква.
има много по-полезни занимания
като печеленето на пари
от шоу, игри в телевизия,
секса.

хората никога не виждат
как книгите плачат
но пък сърцето им пулсира често
закачено за тигана…

километрична
бе опашката във полунощ
пред новия супермаркет –
продаваха бананите и рибата
на половин цена.

(луната леко ми намига.
защо ме водиш Алън Гинсбърг
в Калифорнийския супермаркет?
докосвам томчето със стиховете безполезни –
гладна но щастлива)

повтарям –
няма полза от поезията
нито дивиденти,

“бананите по колко дават?”
“във банката каква е лихвата?”
муцунки сини от екрана обещават
спасение от свински грип
и общество нахранено –
това е главното.

след стогодишен сън
вулкан изригва във Исландия
и бълва пепел към звездите,
обърква трафика на самолетите,
милиони $$$$$ са загуба за бизнеса,
Европа плаче като бедното сираче,
и гражданинът няма нужда от поезия.

във въздуха
в пространството
в ефира
прелитат мисли
по-бързи от ракета,
по Интернет
ти можеш да напишеш книга.

но колко хора са държали
самородно злато? –
златотърсачите от Клондайк
са умирали във златните реки
с една мечта;
и колко хора
са се срещали на живо с НЛО? –
излезлите от кома си припомнят
черния тунел
и светлините,
аромата
на паралелни светове,
но кой се връща от отвъд?

човек не знае
формулата на дъгата
дори когато може да клонира
себеподобните,
микроскопични тайни крият
червените и белите ни кръвни клетки.
в кое полукълбо на мозъка е паметта?
къде е истината за нещата? –
във сития стомах
или в пътуването към мечта?

и все пак ви признавам –
от поезията полза никаква.
и никога не съм била
във никакъв супермаркет
освен в Калифорнийския.

 

Паралелепипед

животът е паралелепипед –
радостта да изчислиш обема
и пространството
което заемаш преди смъртта
е шанс.

мислейки за милионите квакащи жаби,
за суетата, парите и сексът които движат света
и го превръщат в място,
където можеш само да се напиеш,
за нещастниците в сиропиталищата,
за старците които се напикават,
за ежедневните линейки и катафалки –
изведнъж се усещаш прегърната от ангели.

повярвай повече на липите и птиците,
те разговарят за геометрията на нощта,
за евклидовите числа на нещата,
а самата поезия е производство
на нощта, липите и птиците.

и ти си (ха-ха-ха) не съвсем нормална –
слава Богу! и болката те гризе – това е добро!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Ганчо Петришки – Най-хубаво да си готов

 

Искам тютюн с бандерол, искам кола.
Искам Свободата ми да не е гола.
Беден и свободен, дали е възможно.
На гол задник – пищови, положение сложно.
Блеещ и наведен, или барикада.
Охулен, присмян, или награда.
Тоз стих идеята му се губи.
Но Гането няма да загуби!

 

Роб на роба гръб обръща.
Слугата иска в господарска къща.
Вечно господари и роби.
В сметките сме им някакви дроби.
Роба полека се надига.
Ангела на свободата му намига.
Ще може ли нещо да направи в това блато.
Борба за строшени окови, не за злато.

 

Аз приятели и врагове не броя.
Аз имам истина своя.
Истина че ще сърбам квото дроба.
Че ще плащам след гроба.
И ще платя сам, без кръчмар.
Ще живея рано или късно без господар.

 

Тихо се сипе белия сняг.
Всички си блеем дружно във такт.
Снежен прашец ми нежно шепти.
Стига със тези овчи мечти.

 

Стиха няма да е прекрасен.
Но ще бъде както винаги ясен.
Плюя аз на вашия ред.
Дето ценното е да си отпред.
Дето взимаш без да даваш.
Дето и себе си и родина предаваш.
Иде време без господари и роби.
Идат хора свободни още от своите утроби.

 

За робите мислят закони.
Вериги имат под своите балтони.
Мирни главици отглеждат.
Джендеми подреждат.
Но останаха още самотни войни.
Чакащи тръбите бойни.

 

Идеи употреба втора.
Поредна смяна на отбора.
Народ наведен.
Ще види театъра пореден.
Билета за театъра има една цена.
Смачкан се нарича тя.

 

Хапна, пийна, тихичко оня, тоя охули.
Тихичко, наведен няма кой да те обрули.
Живот ли бе, някой да го опише.
Няма смисъл, той мерише.
Може и аз да съм като теб, незнам.
Поетите мълчаха, за техен срам.

 

Въображението – не за бягане от реалността.
Въображението – за създаване на реалността.
Човека е Бог в развитие. Той е Творец.
Истината ще го направи свободен. Ако бягаш от истината, тя бяга срещу теб.
По-хубаво е да се срещнеш където ти искаш с нея, а най-хубаво да си готов.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Венцислав Арнаудов – Бедните

 

holy

изтрит е лакът на китарата като
смеха й от очите му мъртви
тя пее
в небесните пасбища
с рамене опрени във тревите
взела главата му в скута си
пее
гласът й изяждан от рижия смях на негаснещи залези
пее
очите блестят с дъждовете на вечните кладенци
пчелите са златни
по тъмния мед на косите й
пчелите са златни
по тъмния мед на кръвта му

тя пее. не спи. не умира.

 

бедните 

кой може вас да убие?
докато спите с едно сляпо и едно отворено око
докато утрото прави нощта ви на въглен
докато прахта е в ноздрите ви с първото изплакване
докато калта стига до гърлата ви но не стига на бог
докато без път пръхтите ни осли ни коне ни кентаври
докато ребрата ви се люлеят по небесните ченгели
докато водата ви е слуз и пот и семе
докато голите ви венци огризват слънцето
докато наричате курвите си любима
докато в пустите земи зеят изоставените ви гробове
мъртви не можете
мъртви не можете
не можете
да умирате
само ставате повече
кой може вас да убие?

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Александѫр Николов – Поематазаразобличаваненаидолите и 3 сонета

 

седем.

искаш ли да потрошим муабет на некоя слънчева пейка,
когато времето го позволява, ако бех велик поет, щях да напиша
сонет за слънцето, за баиря, от който излиза, за колесницата,
за колесничаря, всеки път едно и също до секновене, после

змеиците се прибират при слънчевата майка у двореца
и става спокойно наоколо, и баровете отново са пълни
с девойки, които още не ги е любил змей, циклично време,
искаш ли да потрошим муабет на некой слънчев

баир и да посрещнем изгрева пияни, както, когато бех
велик поет и пишех сонет за слънцето, за колесничаря
после спрях да си мисля, че съм змей, защото не намерих

пътя за двореца слънчев, беше по секновене всяка година
едно и също, изгорих върху пейзажа книгите си,
а ти ми се обади да потрошим муабет некъде наоколо

 

Долината на тракийските царе
/Сонет за влизането в храма/.

Шест дорийски колони под
допотопна дъсчена конструкция
създадена да ги предпази
от навяванията на времето.

Отпред дървото е отсечено,
преди години място за дарове
под него, сега заварих само
празни каменни легени

и бетонни кошчета за боклук.
Издраскана на пейката И
от Кирилицата или Латинска N

обожавам този храм без идоли,
но там видях на топка свито в ъгъла
избеляло европейско знаме.

 

Поема за разобличаване на идолите, създадена в момента си на прочитане, изградена от три фрагмента за три агнета.

– – – Обръщение към слушащите – – –

Българската поезия има нужда от оваряване

в post-mortemна поза
вашите тела, позиционирани
в тези агнешки кожи. Отвътре сте вълци,
които отвътре са овце.

Аз разлиствам страните
на вашите чела, въпреки
божествената кротост там,
друг признак за живот не намирам.

Вие, които слушате, докато някой друг
чете това.
Послушни деца, яжте, пийте и си носете
новите награди.

– – – Начало на поемата – – –

Увод, отправен към слушащите,
на слово, имитаторите на слово,
предшествани от онези, които
са разрушили собствените си идоли,
за да препишат от тях. Увод крайно клонящ
към разобличаване, тъй както гръбнакът
на тази сянка се сдвоява все повече
с нея. Увод, последван от началото
на Поемата за разобличаване на идолите,
в чийто текст ще намерите описание
на това какво представлява поемата, без
всъщност тя да съществува със сигурност
в този си вид тук, така, както ни я представят
думите. Като идол е тази поема, която четете
сега създадена по същия принцип, по който
са направени идолите. Нека думите да бъдат
златото за бика, нека образа, който
изграждат те бъде идол на Поемата за
разобличаване на идолите и за да е още
по-сложно, нека двете неща носят едно
име. С този начален тласък
дезинформация, се тълпят много
хора, които искат да прочетат истинската
Поематазаразобличаваненаидолите, но тъй
като тя може и да не съществува, ние им
показваме този идол на Поемата, за която
са дошли – на нея да се кланят, това е техният
кумир, ръкотворното представяне на нещо,
което иначе би било непредставимо,
защото по всяка вероятност го няма. Така
от всяка порядъчна представа за бог
се прави идола, другото съмнение е
в Съществуването на справедливост.

– – – Следва разговор с турчин – – –

В колата има броеница, закачена
под огледалото за задно виждане.

Той говори с по-различна фонетика
от моята, но езикът е същият.

Гледам долу в махалата, имаме мюфтия,
построи си къща. Кажи ми как се вдига

къща с една заплата, човече?
Имаме Байрям – колим животни

дават му пари за 40 животни
той купува 4. 1500 лв струва

едно животно, какво прави
с останалите пари?

 

шест.

виждам крепости от конструктори лего по моя под,
раздробени на части, пластмасови светове, тапетни
небеса, твърде съм голям да се скрия между тях
виждам празни стъклени бутилки от немска

крафт бира, евтин джин, водка и червено вино
по полски обичай чуквам бутилката в ръката си
да излезе духа от нея, не мога и там да има
твърде съм голям, за да се скрия между стъклата

и твърде малък, за да изляза пред огледалото,
което не може да ме счупи на фрагменти
– защо толкова егоистично подхождаш, сине

към тези стихове с добър PR; – винаги съм искал
да бъда само част от орехова черупка между зъбите
на орехотрошача, който си купих преди две коледи

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Акош Дьорфи – Из „Не помръдва“

 

Спрямо нейния

Какво e за птиците,
какво са за тях техните
утрини, вечери,
денят на една птица
какъв е, а и отгоре
както ме вижда, аз
да пристъпвам полека
в замръзналия пясък,
отблизо какви са очите
на врана, на лебед,
както и на онази все
още жива, но с пречупен
гръбнак дива патица, която
преди десет години
кучето ми намери
в плитчината, спрямо
нейния поглед да съизмерваш,
винаги спрямо нейния
зрението.

 

На също толкова

Отрязана глава на елен,
опряна на кръчмарския тезгях.
Очите са затворени, от устата
капе кръв на пода. Около главата –
топла пара, сякаш не е напълно
мъртъв, сякаш е близо до себе си,
тук е в кръчмата, изпълнена
с всепроникващата му миризма
и с онази топлина, която е той.
Преди няколко часа е бил
в дъбовата гора, в
краткия отрязък между
последните мигове на нощта
и първите на зората, в онзи
неназовим период, който не е
повече от минута или най-много две.
Излязъл на просеката, под електрическите
проводници, пресичащи по дължина планината,
спрял е, следващата му стъпка
е била по-скоро едно разпростиране,
едновременно във всички посоки
от един пулсиращ център, навярно
като тайнствен, невидим
атомен проблясък, след това
е бил навсякъде, отстоящ от всичко
или във всичко също толкова далеч,
а зората още не е била настъпила,
кървави следи от обувки
по линолеума.

 

Божествено

Един зелен бог бягаше по пътеката
нагоре. Беше в детството ми,
не помня преди колко години.
Тялото му бе покрито с мъх,
блестящ от капките дъжд. Свеж
пролетен мъх, цялата долина
дни наред ухаеше на дъжд след него.
Видях как се обръща и за миг
ме поглежда в очи. Тогава в мен
порасна гората, от поглеждането му
порасна внезапно и от това поглеждане
се появи в мен страхът, съществуващ
в еднаква мяра в камъка, сърцето и облака,
божественият страх в камъка, сърцето
и облака. Бягаше нагоре, гледах
подире му, един бог, който се страхува.

 

Халщадската култура

В памет на Д. В.

Табуретка до входа на погребалната зала, някога
е била бяла, боята се лющи от нея. На нея –
високоговорител, като по стените на училищни
коридори. Към високоговорителя са прикачили
с тиксо уокмен, носи се Бах. Накъсо, на отрязъци,
без каквато и да е система, контактът е лош.
Домакинът на гробището каза на някого,
че е Бах, и го чух тъкмо когато го каза,
иначе нямаше да го разпозная.

Все по-дебели облаци надвисват над долината.
Ниските хребети на планините не се виждат
вече. Идвайки към гробището, се отклоних
към потока. Исках да го видя. Да намеря
един мост, да изпуша една цигара на него
и да гледам потока, това исках.

Не знам за какво място жадувам. Образът,
който живее в мен за потока, не съществува
в реалността. Нещо все не е на място,
или нещо винаги липсва. После все пак спрях
на един мост, изпуших цигара и гледах
потока. Гледката му не ми каза нищо,
само онази мека, подобна на памук
стена се издигаше както винаги, стената,
която ме опасва, която приглушава гласовете
и ароматите, която прави матови образите. Не
изпуска и не пропуска.

Само няколкото, едни и същи, връщащи се, монотонни въпроса.
Какво е това, какво значи, какво се случва. Тези
три въпроса и веднага трите отговора,
нищо, нищо, нищо.

От другата страна на моста две момчета тренираха бойно куче.
То висеше на похабена гума, завързана за долния клон
на една елша. С челюстта си се държеше за периферията
на гумата. С челюстта си се държеше, четирите му крака
стърчаха опънати напред, висеше и полека се въртеше
в кръг. Едното момче държеше тояга, от време на време
го удряше и крещеше: стискай, стискай, стискай. Стискай.

Върнах се по обиколен път към гробището. Неколцина
вече стояха пред погребалната зала. Баща ми също, под
един бор, сам, пристъпвайки от крак на крак.
В ръцете на мъжете – чантички, алармите поред
изпиукваха и изтракваха бутоните на ключалките.
Изтраквания нагъсто едно след друго.

Под бора слушахме младия свещеник, баща ми
и аз. Прясно изкопаната купчина земя вдигаше пара
в ръмящия дъжд. Изпод бора виждах отчасти
ямата. По-светли и по-тъмни ивици в пръстта,
дебели по двадесет-тридесет сантиметра.
По ръбовете на ивиците се гърчеха червеи,
на две отсечени от лопатите. Ивиците обозначават
култури, помислих си, за някой друг мислейки,
който веднъж до друга яма ми го прошепна. Тази
средната, пепеляво сива ивица е да кажем халщадската
култура. Три хиляди годишна ивица. Или не е тя, вероятно
не е, но пък звучи хубаво, халщадска култура. Младият
свещеник стоеше с гръб към нас, говореше
с наведена глава към ямата и към спускащото се
тяло там долу. А то къде ли е. Не му вярвахме.

 

Имаше форма на костенурка

Всичко зависи от това, почна слепият с едното си око
домакин на хижата в гората, два месеца и нещо
след срещата ни, като стоеше на неотдавна построения
мост над потока, силно наблягайки на от това, защото
проумях, почна, или не, по-скоро изведнъж просто знаех
някак си, че това от това първоначално със сигурност
са казвали с голяма буква, или всъщност така са го подразбирали:
От това зависи всичко,

този израз, или каквото и да е, на нищо не знам точното
име, не се сърдете, та значи, този израз, да се спрем на
него, човек чува навсякъде, в автобуса,
в магазина, в кръчмата, навсякъде, и всъщност колко
е важен той, и какво ли значи в действителност,

една молитва е според мен, младежо, нищо друго, ако
вземете една по една да изреждате думите,
би станало ясно, че всяка дума е молитва, казвам,
по начало, само някак от тях е изчезнало, е изгнило
онова, от което всяка и сега би могла да е молитва,
като празната коруба на костенурката са, това се сетих,

когато при Ипой веднъж много отдавна намерих една,
някак така сигурно се е случило и с думите, това,
което ги е движело, точно то ги е напуснало, по форма
са си останали същите, както преди, форма на костенурка
имаше и онова, и онази коруба, която намерих, но все
пак тя не е костенурка, не е ли така, ако не се сърдите,
обърна се към мен, дотогава сякаш говореше
на придошлия от стопилите се води поток, почерпете ме
с една истинска цигара, ужасно бих желал цигара
с нормален вкус след многото, мисля, украински боклуци.

 

Преведе от унгарски Николай П. Бойков

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Виолета Златарева – Децата са черни и весели

 

Яви ми се богът на изгубените десни чорапи
и тръгна да ме убеждава,
че съвсем не прилича на този на левите.

Обвиних го, че изпускам трамвая
и не посещавам познати,
че в краката си гледам разсеяно.

Единия ме тегли към бъдеще от прежда,
а другия назад мирише стари крачки –

разправям разгневено, а богът е отсреща
и скришом ми прибира пак десните чорапи.

 

Почти земеделско стихотворение

Взимаш листо от произволно растение
и ползваш колорадски бръмбар за мастилница,
оглеждаш се за вдъхновение,
все едно е някаква гостилница.
Дали защото пишеш със перо от патица,
потича зелева чорба наместо стихове.
Все пак я носиш в яката си раница –
да черпиш срещу левче махмурлиите.

И доволно те отпиват проклетите,
а е време да измислят пестицид срещу поетите.

 

Мама му стара копа картофите,
кърпи чорапите и пресолява боба всеки път.
Ако навън вали – плете гащи
от разплетените пуловери на мъртвия си съпруг.
Мама му стара се радва на козичките,
защото няма внуци и им пее
„Да видя къде са ви ръчичките,
прибирайте ги бързо, преди да дойде змея!“
Мама му стара ходи в неделя
на църква, на пазар и на кръчма,
като вика „Боже“ и в трите.
Примряла дохожда във малката си къща,
когато вече спят козите.
Мама му стара е самотна жена,
копа картофите и пресолява боба.
Синът и е куклата от двете кълба,
които разплете от своя пуловер.

 

Бащицата ми все думаше – „не се суркай
щерко, като рънгел по надолнище.
Ако си бърза – ще паднеш, ако си бавна –
ще дразниш, ако застинеш – не ке си на ‘убаво
место.“

С ушите го знаех, но краката не слушаха
и ръцете все бъркаха в торбата с орехи –
един гнил да е – ще го хванат, или пак
ще са празни без да чопнат и шума за ресто.

„Немой“ все гълчи ме „като куцо магаре
на сметище с набодня в зурлата да се вайкаш –
в крайна сметка, мое мило Виолетище –
и да псуваш и да не псуваш на майка –
ти си си виновна и за ‘леба и за ножа“.

Колко мъдър човек е бащицата! Де да можеше,
ах, де да можеше и на мен да ми уври главицата.

 

Антиутопия

Под листака на студените папрати има град,
построен от огризките на големите хора.
Там смахнати са само туристите,
а туристи съвсем не минават.

Децата са черни и весели, корав и черен е
хлябът във който старици отнесени
и стени, и мазета дълбаят.
Крилото на мрака ги скрива като заговор
за революция. Не разбра ли, човеко –
щастливи са без тебе дори и боклуците.

В окото си бръкнах с молив, а после и във второто.
Усетих леко неудобство, но нищо не се промени.
Започнах да гледам отново към хората,
със двете си слепи очи,
а те пак цвърчат и подскачат нанякъде
по горещия котлон на деня,
всеки мисли за сън или просто за ядене,
за имането скрито в града.
И графитите с провалена мисия се сливат
бавно със зеницата, а исках просто
тихия и мирен свят в тъмницата
на собственото си спокойствие. Какво да пробода?

С едното си око ме гледа и казва:
„Има Господ. И помага. Повече на богатите,
отколкото на бедните.“
И аз във старото палто,
което е в последната си ера,
му давам само някаква цигара.
Слушам за последните убежища
на стария бездомник и за едничката му
гордост, че не е по затворите, че те
отвеждали към Ада.

И казва го със страшната сериозност,
с която ние с теб дори не можем
да разчупим хляба. „Какво
се случи с другото око?“ е дупка
в плиткия ми ум, а той подава длан
да се сбогуваме. Ръката му не крие
нищо зло, но аз я скривам като шум във този стих
след който е тъжно да си спомням, че съм влюбена.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Кристина Крумова – Довечера ще позволя на онзи мой простак

 

*
Суша
лази през накъсаните
преспи на клепачите
Без знание
вадичките намират пътя си по-лесно
Времето коли и беси
но дори то
остарява

 

Блудница

истините за страх и свобода
обладават съзнанието ми
по няколко пъти на ден
групово и поотделно
грубо
унизително
с внимание
въпреки това не откривам
не достигам
не формулирам
екстаза
в мислите –
причини и причинители
на безбройните,
регулярни сношения
вечерите използвам,
за да налея в тялото си
спиртни преживявания
и с тях рисувам на живо
върху времето
поемам
бивам поета
болката е лукс в играта
със свалени карти
размерът има значение
броят също
сюжетите примамват
ударите са нежни
целувките оставят кървави следи
атрибутите са задължителни,
когато и усмивката е атрибут
грехът в живота
на една блудница
е произведение на изкуството
изкуството в живота
на богоугодните
е грях

 

*
Ела!
Ела, Живот!
Свърши
и си тръгни!

 

*
Прелъстена и безочливо изоставена
от собствените си мигове…
Копелета!
По шарените ширини
на настоящето измерение
никой няма право да бъде жертва
Намирам облекчение единствено
в клишетата
Те се стичат спокойно
по запотеното стъкло
на безумието
Слизам по стълба към небето
блъскам глава в стената
и продължавам
да си представям

 

*
Последната, измита от мазното
чиния, напълних с люти чушки
подсуших ръцете, сбръчкани от
влагата
отпуснах наднорменото си тяло,
прилично украсено със стрии и
подути, синкави вени,
срещу телевизора
и въпреки, че косата ми мирише на лук,
довечера ще позволя на онзи мой простак
да рисува върху мен,
помислих си

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Марио Коев – Докато се озъбим се

 

Ха! Да направим всички възможни гримаси.
РЕМБО, „Един сезон в ада”

 

ВЪВЕДИТЕЛНА

От стари времена не съм зафащал,
да понапиша нещо пò така; нещо потъкмено.
Нещо постъклèно и – да река – по един и същий начин
все променяно.
Както река.
Порив на простàта – желание за алармиране
гъделичка през денонощите и … така де…
в полюшкащите тлашъци – още, още! ошшш…

Нужда от армиране – долу,
и от изковаване на рими – горе.

(Нали е собствено благочестиво да се каже: Изковавам стих!
А не: съзиждам, прогласям, откъсвам, изкандилквам, изблювам, екстраполирам, антропоморфинирам, натунквам, изшмърквам, услужвам, окастрям, одрусвам;
а и онез „шептя”, „мънкам”, „съскам”, „вклисявам” –
дори да ги не помисляме за новоочукване…
А пък почти триптихно е:
„Изсъсках стих,
Набримчих рима!”).

И рекох, и като рекох, казах:

От стари времена не съм зафащал,
долу-горе е момент като всеки:
или сега – или никога;
жребият е хвърлен.

Рубикон туй, Рубикон онуй,
ама без Цезар не го брой.
Словата тръгват на бой,
написаното остава.
Но пò така – хем с крила,
хем държейки свитък.

I
Изсъсках стих,
набримчих рима,
видях, че тука нема,
там пък има.
Изсъсках стих,
набримчих рима.

Това е само оркестрация по повод концептуалния момент от въведителното – онзи, в скобите, и нищо от сорта няма да бъде прогласено повече тук – нито в хореичен, нито пък в друг безличен, но изкован с претенции за анекдотизъм и малко зютизъм стих; щото не ми отива, и не за друго не ми отива, ами задето човек трябва да се държи на положение, че положението никога не е било по-неприятно, тоест трябва да си отиваме от него тук, а не да се държим, с което вече изпадам в противоречие със себе си и със света. Което и беше целта на доказателството защо трябва да се държим на положение.
Та както казах, а след туй и рекох, затуй да не съм видял вече идеи за изковаване на словото, мании за охибридяване на структурните изоморфизми посредством понятийни лакеторазблъскваници между категория, метафора, аналогия, антонимия, антиномия, метонимия, метрономия и накрай синтез… Опа-а! Подковах се. Нищо. Всичко ще бъде простено и ще стане излишно, доколкото ще се престори на вечно. Междувременно всяка катастрофа ще бъде изровена от великите покойници строфа. Ката ден. Ката нощ.
Дитирамби в катакомби. Ех!

II
Страдайки (макар че това е опошлена от силата си дума) от онази изоморфна форма на клаустрофобията, наречена страх от площада или, с други думи, страх от обезличаване, поради което сърцето ми започва да си проправя път с чук през ребрата като онзи там поетикокомунистически герой – труженик на светлото бъдеще, пък околностите на света се превръщат в място от сенчести хора и недовършени в пространствената си разположеност предмети, улици, котки, кучета, гълъби и домове; затова и не ходя нито по манифестации, иже нарицаеми митинги и протести, нито по стадиони, нито по молове, нито на което и да е от местата, гдето се събират много хора, за да се порадват един на друг, че са умни, млади, красиви, отговорни, вярващи, интелигентни, образовани и още каквото там решат да си добавят.

Като казах молове, ще река нещо за моловете, чиято анатомия и физиология познавам отлично от телевизионни репортажи, както и от изкуството на рекламните прекъсвания най-малко опростяващи отношенията с простатата, макар че аз лично, когато цветното изображение се промени с наситено цветно и гласовете, вместо да си гласят нещо, започнат да призовават към щастие, неотклонно изключвам звука и съзерцавам картината на отворените бели зъби и мамещите кожи на жените с не толкова загатнати, колкото оформени от бледи воали форми. А когато на тяхно място се появят мъже – е, нито полит-, нито секс-, нито каквато и да било друга измислена коректност не е в състояние да ме изюди да ги съзерцавам, защото бих могъл с повече смисъл да съзерцавам себе си в огледалото, ако чак толкова ми се ще, да не говорим и че съм с брада, а не с благоизбръснати гърди. Жените нямат нужда да си бръснат гърдите, което добавя поредица от благовъзвисяващи основания да ги предпочитам.

Но да не се отлоняваме дори и на грам от мола, за който искам да говоря. Не просто искам, а трябва. И не само трябва, а съм длъжен. Длъжен съм, защото така съм решил. И за да не обяснявам елементарната инак връзка между решение и дълг, спомнете си горе за изпадането в противоречие. Нали инак някой може и да се почувства обиден, че го вземам за глупак, обяснявайки му очевидното морално предимство да бъдеш нонконформист само когато това не нарушава житейското предимство да си бъдеш такъв, какъвто си – конфитюр. Прочие, в моловете се продават всякакви марки конфитюри и изборът ти би бил изключително сложна смесица от интелектуални напъни и емоционални инверсии, ако не съществуваха рекламните прекъсвания с хубавите жени и техните още по-щастливи деца и успешни съпрузи, мажещи си сутрин дебели филии с конфитюр, преди щастието да им се усмихне и да се отдалечат от нас до следващата неочаквана, но затова пък още по-вбесяваща ни от завист среща.

Да, да! Вярвам, че най-силната, ако мога така да се изразя, причина да запомним едно или друго нещо, което се продава в моловете, и да го купим всъщност е завистта, гдето сме я понесли и сме я вчегъртали дълбоко нейде в себе си, гледайки как едни очевидно успели и по-красиви от нас хора потребяват нещото.
Ерго, ходенето в молове има за свой конфитюр завистта. А завистта е надежда, под която стои полепващото по вътрешностите ни знание, че шансовете в този свят винаги са отредени за другите. А защото другите са абстракция, лесно е да ги смениш с очевидно успелите хора, потребяващи шанса си по телевизора. И макар и да знаеш все пак, че те също са измислица, имаща за цел да те включи в хоровода на умните, интелигентните и на внушилите си още куп недостойни за когото и да било – с изключение на теб, разбира се, неща, ти вече не си в състояние да се отделиш съвсем от надеждата, доколкото за теб този свят едновременно е съставен и се състои именно от неща. И постигаме баналното отколе откровение, че материализмът е по същество мистицизъм, само че пò така. Никой веке не мое – да, никой не може вече да бъде залъгван с философски доказателства, че между вещ и res би могло да има и онтологична разлика според културната рецепция на думата (брей!), щом тè тази тук на рафта или в склада вещ си има точно определена парична стойност и единственото, което евентуално би подлежало на доказване, е, че парите, чрез които най-сетне я докопваш, са от трудови доходи, както споделят помежду си ревизорите например.

И когато излезеш навън с препълнената пазарска количка, па и я разтовариш в автомобила си на паркинга, ти, дори без да го усещаш, но с чисто сърце, навлизаш в оназ възжелана цветна измислица, служеща ти за свят, за да си в състояние на другия ден отново и отново, и отново да работиш, може би без пот на челото, а само с вратовръзка зад компютъра, но да си заслужиш завръщането отново и отново, и отново там, в този свят, макар че вероятно знаеш – ако си запазил малко разсъдък и малко чувствителност – че всичко това са празни откъм тебе идеи на други умове (впрочем същите като теб, абстрактни).

==========================================

Аз патки не сум пасъл,
но са ме гонили гъски.
И аз сум гонил гъски
в пошлото кръгче
ин-ян, пълнено с ориз.

В пошлото кръгче
ин-ян (с ориз пълнено).
В змията, зяпнала
в опашката си
от банална мъдрост.

Банална, ама мъдрост.
Мъдрост, ама банална.
Аресвана от ората,
щот им банва нещо,
дет и те си го барат.

И се усмихваме се,
докато се озъбим се.
Па накрай преден ми
зъб падна.
Като за начало падна.

Като за подготовка за великото приключение
или за тихото отключение.
Малка вратичка в оградката ми,
а ключето високо.

По-високо от Прееверест
и при всички положения
от философичнатавсякакоза
засвойкрак.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018