Автономност и авангард

 

1. Автономността на изкуството е незавършен проект. Аура без автономност е симулакрум.

1.1. Отстояването на автономността на изкуството като предстояща за полагане работа изхожда от допускането, че тъкмо фактът на необратимия в обозримо бъдеще провал на социалната революция захранва контрафактическата потребност и усилие по учредяване на форми на еманципация от императивите на мирния преход, подменил революцията. Едногодишният опит на Нова социална поезия, чието учредяване сложи край на един близо 20-годишен мирен преход в литературата, показа на бърз кадър, че отказът от отчетливо очертаната автономност спрямо обществото на спектакъла е ключово условие без което не може на безспирното по-нататъшно възпроизвеждане на обществото на мирния преход. Необходимият извод от този опит е радикализацията на естетическата автономност като последен публично верифицируем гарант срещу оттичането в етически неприемливия многолик промискуитет на мирнопреходното anything goes with anybody под светлините на рампата на неспирния спектакъл.

1.2. Неизличимото родилно петно на естетическата автономност е социалната афункционалност, простичко казано: нейната безпоследственост. Всеки автентичен авангардистки проект по необходимост изхожда от оголването на генеалогическата връзка между автономия и безпоследственост. Авангардитският пробив предполага разцепването на сиянието и привидността на автономната творба и осигуряващия блясъка й силов гръб на държавно-пазарните институции. В последователните докрай анархистични форми авангардът отрича едновременно автономната творба, автора като автономен субект и сферата на естетическото като автономна в нейната цялост. Това е пределната точка, в която обективно са налице условията за мигновено гладко преминаване на авангардистката интенция в нейната противоположност в лицето на къснокапиталистическото общество на спектакъла, в което всяка автономия е де факто винаги вече напълно интегрирана в пазарно-медийния континуум. Парадоксално точката, отвъд която субектът на авангардистката акция няма възможност за завръщане от сцената на интегрирания спектакъл, съвпада със субективния пароксизъм на преминаването отвъд всяка форма на иманентна автономност, преживявано като пределна степен на трансцендираща всичко нон плус ултра – в крайна сметка: трансцендентна – свобода. Сцената на тази трансцендентност е асоциалната душа. Трябва да удържим авангардисткия залог и неговото трансцендентно обещание отсам тази точка of no return в свободата като социална автономност, проверима и отговаряща в публичната сфера.

1.3. Точка нула на солипсисткия свредел, мигновено прехождащ от авангардистката претенция към обществото на спектакъла, е вярата в непосредствения еманципаторен потенциал на социалната мрежа. Обикновената провинциална асоциалност се явява като информационнотехнологично синьо цвете, чиято технически възпроизводима пролет е продукт на социалномрежова хиперсоциалност. Разгръщането на производителните сили на социалната мрежа не изисква автономен субект и автономна творба, които всъщност са сериозна пречка пред гладкото функциониране на хиперсоциалността. Свръхпроизводството на мрежова социалност под овехтялата маска на една отколешна автохтонна селско-дребнобуржоазна асоциалност е прицелено във всеки следващ предстоящ спектакъл, чиято масовизация иде да скрие принципното безразличие и взаимозаменяемост на обезценените от хиперсоциалността субекти и творби. Целта е спектакълът.

2. Помирението с Мирния преход е пряк израз на буквална материална, интелектуална и етическа мизерия.

2.1. Отрицанието на автономията на субекта и творбата, което представя себе си като радикален жест, познат от авангардизмите, означава в рамките на обществото на мирния преход буквалното снемане на всяка дистанция спрямо процеса на производство и възпроизводство на фундаменталната лъжа и безкрайните компромиси, необходими при подмяната на социалната революция с перманентен мирен преход. Промискуитетното скъсяване на дистанцията със социалната действителност, травестирано като асоциална отвъдност, цели неутрализирането на възможността за критика на действителното и максимирането на свръхсоциабилната отвореност към всяка оферта на социума такъв, какъвто е. Фалшивото снемане на дистанцията между изкуство и живот от неподлежащата на фалсификация позиция на някаква местна асоциалност възпроизвежда всъщност глобално рутинни за културната индустрия практики. В рамките на обществото на мирния преход снемането на автономността на изкуството може реално да се случи единствено под формата на активно подключване в културноиндустриалния поток на обществото на спектакъла. Бягството от автономността в народопсихологически добре обработените полета на асоциалността е отказ от свободата в трескаво търсене на сценична ниша.

2.2. Авангардът, заслужаващ името си отвъд етикета на пазарна ниша в рамките на обществото на спектакъла, трябва преди всичко друго да е в състояние последователно да поставя под въпрос институционалния характер на автономността на авторството и творбата. Ако има нещо по-провинциално износено и мизерно от авторството и отговарящата му творба като институции, осигуряващи мирната асоциална безпоследственост на естетическото, то това е тяхната реставрация и институционализация в спектакълната форма на авангардистки жест, отказващ се от автономността – в крайна сметка от носещата отговорност субектност – на автора и творбата. Тази спектакълна разновидност на авангардизма може да мине в основата си и без творба, свеждайки я до екзистенц-минимума на претекст за излизане на сцената. Същинската му творба е авторът без творба, който обаче може да съществува само като интегрална част от някакъв перманентен спектакъл и медийните му ектения.

2.3. Удрянето на дъното на мизерията на обществото на мирния преход е авангардът в служение на него. Пробивът в автономността на естетическото като фундаментална характеристика на авангардисткия акт се явява на клубната сцена в износените от академията и лайфстайла одеяния на принудителното помирение с мирния преход. Това, което комерсиалният хибрид между академизъм и лайфстайл постигна още в края на 90-те – културноиндустриалния емпиреум на сп. „Егоист” – ренегатите на авангарда с благодарност и вътрешна убеденост приемат две десетилетия по-късно като тавана, до който могат да ги докарат радикалните им жестове. Добирането до сцената на обществото на спектакъла е техният безутешно винаги вече закъснял апокалипсис и мизерна отвъдност. Културната индустрия има вече своя чисто нов масов хиперсоциабилен асоциален авангард. Мирният преход – своята чисто нова автохтонно отколешна теология на помирението.

3. Мирният преход и отговарящата му асоциалност са перманентни. Социалната революция предстои.

лято 2017

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8

 

Крис Енчев – Инсомния

взех се в ръце –
вдигнах ръце
от живота

 

първият мой личен сняг
рисува стъпките
от моето заспиване
до твоя сън

 

в забранения град на обещаната земя
в тайната стая на желанията
мисълта е излишна а доверието в дишането стига
издишването свири на гласна струна
без заглушители

песента е най-силна накрая
преди да излетим в спиралата
без гранична линия
между извивките

 

Йов и Ио
са бутикови издания
а ние сме легион
в собствените си
неотстраними утроби и ужилвания
в токсичното блато или собствения сос

сенките ни надвесени над нас съжалително
от вътрешността на зидовете
докато ние питаме
какво мога да знам
какво трябва да върша
и на какво бива да се надявам
в сянката на нечовешкото

 

забравил си
как се акушира събуждане?

спирачeн път на любовно колело
чезне в оградата на чужда сянка

затъмнението е далечен плод
наопаки не съществува
там

 

по мотиви от Шрьодингер

ако не сме субатомни
суперпозицията дали помага
за (мета)физиката на любовта

желателно е да не умират котки
а гостите от Дания да не намирисват на гнило

 

слънца
пречупени
в стъклените ръце на локвите
отглеждам такива ръце в дълбоки чинии
маркирани и индексирани с печата на зимата
с ягодово сладко оплескани
в синьо небе огледани
от кафето ми дими
усмихнат услужлив джин
не му изричам желание
на глас

 

точките на пречупване
между течното стъкло на мислите
и въздушното течение в устните
вещаят поляризация

северно сияние
заседнало
в гърлото

 

нощта е в дирята на сълзата
подвижно скривалище

 

да очакваш неизбежното
или да бягаш от неочакваното
в еднаква степен осъждат
на инсомния

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 7, юни, 2017

Красимира Кубадинова – Лошото тепърва предстои

*
Напоследък свикнах да я има само липсата ти.
А когато се появяваш с лекотата на сянка
и изчезваш с бързината на въздишка,
протяжното мълчание е единственото
доказателство за съществуването ти.

Напоследък свикнах
да те няма
нужда да се връщаш.

 

*
Разпиляна на поляна
с маргарити
събери ме
изплети ме на венец
положи ме върху немирните къдрици на момиче
което се усмихва така на тебе само
разпилей я на поляната
с маргаритите
остави я недовършена
да се събере сама под контура на венеца

 

*
Всичко искам да изстрадаме
не сме страхливци
да си отрежем крилата
и да пропълзим до ада.
Ти си патериците на моята осакатена душевност
и ходиш по вода
Всичко искам да страда по нас
веднъж (из)горели
крилата ще ни бъдат тежест
патериците сами ще ме напуснат,

Защото моята душевност – това си ти.

 

*
Времето прекарано с теб и без теб изтича еднакво –
болезнено бързо
и болезнено бавно.

 

Контрасти №2

Ти си пиршество на сетивата
пролетен цъфтеж в стомаха
късно есенен нюанс на залеза
топящ се лед при допир с устни
бялата длан на иначе събрала цялото лято в себе си кожа
сутрешно кафе
чаша вино в петък вечер
вятър на промяната
страх да не загубя себе си със тебе
сюжетна линия носеща на гръб целия спектакъл
думата любов произнесена с привкус на небцето
сън под открито небе
истината когато очите са отворени
мечтана реалност изрисувана от тъмната страна на клепките
ехото в моята пещера
корабът който пусна котва на моето пристанище
и пристана.

 

*
ръка на врата
уста в уста
стискай
дишам през пръсти
стискам
дишай както можеш
изпий въздуха от дробовете
извади душата от тялото
раздели любовта от същността
погледа остави празен и прозрачен
хвърли камък – счупи го
хвърли камък – размъти водата
дишай
лошото тепърва предстои

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 7, юни, 2017

Ива Спиридонова – Мартин Костов – “Дом” или къде живее душата?

Започнах да чета Мартин Костов отзад напред, тоест сблъсках се първо с „Февруари” и след това влязох в неговия „Дом”. За да остана и да видя пространството или бездната от липса на дома му през своите очи.

Още с тази своя първа книга това момче категорично заявява, че е влязло в дома на българската литература, за да остане. Без значение, дали литературата е съгласна с този факт или не. Насилствено нахлуване в тялото й или споделена любов… това се разбира от следващите книги на Мартин Костов. Тоест, прочетете ги веднага, за да разплетете интригата. Лично за мен той остава категорично. Но сега за „Дом”, която той издава само на 17 (Издателство за поезия „ДА“, 2014).

Четейки „Дом”, в мислите ми непрекъснато гравитираше един цитат… простете за егоцентризма, но от мой стих, който гласи така:

 

 „Домът е там, където е душата.

А моята – останала във теб.”

 

Темата за дома, неговата липса в буквален и преносен смисъл, безкрайността и безнадеждността на търсенето му в другия, е водеща за текстовете в тази книга. А думите им са път и спасение, и сякаш единствена възможност за живот сред бездомността.

Човекът в тези текстове търси дом за душата си в тялото. Своето и това на другия. А там е празно и пълно едновременно. Страшно и уютно. Тъмно и светло. Детайл по детайл той описва този дом – тухла, кабел, стени, клечка…строи илюзия като антидот на възможната лудост.

Той иска да остане някъде, на място, което да нарече свое. И във време, което да сподели:

 

Времето е от теб до мен

В дланта ти

Където живея

 

Сблъсква се с невъзможност, която поражда гняв, глад  и желание едновременно:

 

 

Изчукай времето от мен до теб

Облизвам те

Гладен

Докато шибаното ти сърце

Свири

Без да знае нотите

 

Търси любов, търси  дом, но остава номад в търсенията си. Усещането за живот е бездомност. Копнежът за сливане не е само на ниво тяло. Това е адът, който може да се опише с няколко думи – човекът винаги остава сам. Търси душа в тялото, копнее за любов, губи се в бездната на другото тяло, пренася цялата природа и страстта й в този дом – тяло, което иска да нарече свое, тяло, което иска да има душа:

 

 

облечи тялото си с моето

докато не свърши света под краката ни

и сенките ни се разделят

 

Бури, ветрове, дъжд, сняг, изгрев, залез…всичко е човешка характеристика. Всичко е тяло. Дом. Душа е всъщност. Тялото е дом на душата ти в този живот, това ни казва тази книга

 

Дом

 

Празна стая

Празно тяло

Кухи стени

И един стърчащ кабел

 

Кабел, на който да обесиш душата си и да се спасиш от самотата в другия и празнотата в себе си.

А празнотата е постоянна характеристика на дома. Копнежът за истински дом, за човек – дом е характерен за поезията на Мартин Костов. Много силно се усеща в ето този стих:

 

Грамофон

 

пускам звука на сълзите си

да те обичам повече отколкото мога

да те целувам от разстояние

в устните – игла

 

Всъщност, тази книга е разказ за самотата. Която е с епидемични размери, плъзнала сред хората и убиваща бавно тези, които все още имат душа. И тяло, което също умира от болката на изгубената близост. Дори и когато думите излизат извън рамките на дома, в света навън, дори и тогава – усещането за самота остава, дори се засилва и въздухът е безвкусен, задавя, умираш и „там, където умирам летя”. А умирането тук е процес, желан и нежелан, дълъг, колкото един живот в самота…и болезнено бавен.

Дълбочината на тези стихове се крие в осъзнаването, че животът е тяло, което не е достатъчно за душата. Степента на крехкост е спорна – дали душата или тялото умират по-лесно? А инструментът за умиране е любовта. Любов, която не може да се побере в дом, защото е безкрайност. Домът на душата е другият човек, пътят до когото често е невъзможен. Бездомността е нерешимо уравнение, в което всички скитаме по тяло и душа, в опит да го решим. А решението често е просто нечие име, което мълчим. Или превръщаме в адрес на дома, който нямаме. За Мартин Костов думите са единствената възможна алтернатива на липсващото и “Дом” прекрасно го доказва. Влезте в този дом и останете за малко, за да видите по-ясно пътя към вашия.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Ивайло Мерджанов – Апокалипсис

апокалипсис

всички пишат на мъртъв език
просто още не го знаят

 

местожителство

мълчанието
е първата врата
към нищото
поезията – втората
а аз живея
зад десетата

 

проверката на времето

времето бавно разлиства книгата на живота ми
и срещу всяка щастлива страница слага резолюция: лъжа

 

към светлото бъдеще

чака те дълъг и щастлив живот
но първо те чака
моргата

 

екипировка

в любовта не ти трябва часовник
трябва ти гайгеров брояч

 

бестселър

целулозно гробище за думи
от които първа е любовта

 

въпрос на любов

откъде да долети
изцелението
когато болестта
си ти

 

в храма на поезията

тук
всичко стана ясно –
обещаващите светлина
излъгаха

 

братя

пишещите никога не са братя
в най-добрият случай
те са съучастници

 

fasci di combattimento

човеко истински поете езра –
да беше марширувал
между фронтовете вместо
да се скатаваш в стихосбирки

 

философия

след ницше
всичко е детска градина

 

случайна майска среща

предупреждаваш ме
че малката мастийка чери
която водиш на каишка хапе
а аз се чудя как е възможно
змия да разхожда куче

 

становище по дебата за римите

според акутагава
човешкия живот не струва
и един бодлеров стих което
преведено от японски означава
че ако си тръгнал да умираш
пишейки – римите са ти
най-малкия проблем

 

останките на прасков

няма по-лесно нещо от това
да си любимия поет на васил –
трябва само всеки ден да бъдеш
на ръба на самоубийството

 

сбогуване с кръжока по стихоплетие

римите са най-яркото доказателство
че не си поет

 

ars poetica

в дълбините на поезията има ключ
който не отключва нищо

 

поети

да пишеш поезия –
да отбиеш номера
пред смъртта

 

зимната пустиня на стиховете

във виелицата на думите
загубих теб

 

дзен & изкуството да се поддържа пистолет

зареди го и спусни предпазителя
опри дулото до слепоочието си усети
хладината на метала тежестта в ръкохватката
сега внимавай със спусъка и бавно повтаряй след мен –
животът има смисъл животът има смисъл животът има смисъл
погледни навън: върху брезата на есенин вятърът люлее
обесеното ми щастие и някъде натам в полето
щурците свирят албинони а конопите
скланят чела в минута мълчание

 

нощта влиза

заключвам вратата на деня след себе си угасям
лампата на твоето отсъствие
светлината не ти гарантира нищо
също както любовта не ти гарантира светлина
пияната тъма изсипва
вехториите от спомени право в душата ми
от години не очаквам състрадание
сънят ми отказва да преговаря с мрака и няма заспиване
откажи се нова цигара влюбването е хубаво самотата е вечна
изтръгвам гласа си и го захвърлям в огъня той крещи
твоето име от пламъците и се сгърчва
като змия върху жаравата не мога да сторя нищо повече
в името на любовта ли не точно сега лумва и онова
нелирично мълчание приличащо на убийство
психичната норма е последното
от което трябва да се интересува поезията
болката е позната липсата е ясна не говоря за теб
не мисля за теб не те очаквам
не те изстрадвам с години и епохи
не ти казвам истината в куплети и тази
лъжа е вече готова за консумация нощта влиза

 

завръщане

но къде да се завръщам след като не съм отивал никъде
радостите отдавна спят в гробището на паметта ми
щом ти не ме четеш има ли значение кой ще
нека яростната злобна клада на забвението
овъгли тия редове в сива купчинка срички не
общото между платон и гибла но и сега
пролетните ви надежди са вече отсечени
канибалдемокрация капитализмът на джунглата
сменя каменоломния социализъм стабилност
нови маски власт колониална зад калкана фасадата
на финансовото слънце което изгрява от запад
историческата истина ще ви се съобщи когато измрете
лимузини валутен борд реинкарнация на злото
вчера си при едните днес си при другите дават се
милиони за да се изберат онези които неотменно
ще вземат милиони в резултат на което ще страдат
милиони но ти си земен рай и трябва не джаз сюита
а незабавно разплащане в твърда валута и сълзи
към нови римляни златолоковци изпомпвачи на тъга
концесия деградители пиар образи илюзии речитативи
празни като чистак нови байцвани ковчези на склад
манипулативни послания страх перманентно насилие
идеални консуматори близък план квазиновини
рекламна свръхагресия заспиване на телевизор
ще положим всички усилия за анихилиране
горди българи братя туземци за капитала оскотяваш
от мизерията под вечния няма пари рефрен
на властта с усърдни и добронамерени практики
за изпаряване на населението оттук
и претопяването му в доменната пещ жадна
на вечно модерната алчност нагоди ли се успя ли
тягостен текст нещастието прави десант в тила
на това стихотворение думите ми вдигат бяло знаме
нощни влакове громолят в душата на стоманената вечер

 

почвай мемоарите

никой не може
да ти отнеме миналото
освен алцхаймер и
историците

 

не стига

не е достатъчно
да си халюцинирал
да не си заспивал
да си изпадал в безумие
да си разбрал същността на играта
да си се лутал из мрака в безпомощен гняв
да си решавал твърдо ще приключа със себе си
да си търсил да си обичал
да си плакал
не е достатъчно
не стига

малко е

 

финални надписи

можеш да напишеш
сто книги със стихове –
мълчанието остава

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Василия Костова – Когато се изравня с Абсолютната нула

Когато се изравня с Абсолютната нула
и стигна до най-чистото Нищо
след мен ще потънат стиховете за възхвала
всички очи, които съм целувала,
обувките, които съм прибирала мокри,
улиците, по които са минавали
самолетните билети и космическите кораби,
профили, пароли, аватари;
ръцете на майките и виното на бащите
ще ме приготвят за сън,
а аз ще мога само да си спомня
за празните детски легла в домовете,
завити под морската пяна.

 

Течение

Ти, малка Ренесансова фурийо,
заседнала в тленните ми клепачи,
набираща мощ в краищата на очите ми,
танцуваща с тъмносините ми вени;
кога ще избягаш от солните кръгове
под носа и метлите на черните вещици
и ще ми позволиш най-накрая
да остана?

 

12 години литература

Не можеше ли да е някой друг
Онзи, който застава пред слънцето
и не му позволява да погледне
в стаята и тъмнината й?
Не можеше ли да е нещо друго
Онова, което събужда
заспалите плъхове
и всяка нощ ги кара
да търсят вечерята си
в моите остатъци?
Виж колко много празни думи,
които не са от полза
на никого.

 

Неестествен роман

Колкото и добре да живее,
на големия поет му се налага да избира
дали завинаги да живее,
погълнат от студената критика,
или да се снима по тенис кортове,
а млади журналистки изкуствено да скриват
мазните петна по потните му дрехи.

 

Изповед

Пълня устата ти с всички обещания
забивам нежността си
уста в уста с морала ти
целувам истината
докато сама не пожелае
да си тръгне,
докато сама не ти разкаже
къде заспивах,
когато звездите
вечеряха с Господ.

 

Сияние

Всяка твоя мисъл
има поне една страна,
която наранява
като счупени черупки
в голотата на детско стъпало;
всяко твое остроумие
е вътрешната част на мида,
към която никой не поглежда
или я захвърля в пясъка
при сестрите й.

 

Вино от череши

Тя разказва на всеки в квартала
как ръката била еднакво красива,
следяща нежно челюстта й,
за да целуне тънките й краища,
и в гранитен юмрук всяка вечер,
когато електричеството изгасне.

От нейната кула – самотна и бледа
като лошо наследство от далечен роднина,
всяка нощ чуват студените викове.
Те –
те са никои!
И когато си тръгнат, аз стискам в ръцете си
кървящите бодли на мрачната крепост;
и аз се изкачвам по тънката стълба,
и аз виждам през прозореца
нежността на ръцете му
и стъклата, които забил
в каньоните на белите й рамене.

 

Частен кабинет

Ако си мислиш, че абортът е добра метафора,
а празните ръце на майките са поетичен образ,
опитай да прекараш три вечери по пълнолуние,
(завързани една след друга),
изправен до тавана в стаята на непознат
и да си готов да скочиш, за да намериш лекарство
и да не си готов да разбереш,
че никога не го е имало.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Александър Иванов – Самоубийство

самоубийство

въжета
мостове
наркотици
алкохол
а аз избрах
теб

 

смърт

усмивката ти
е поезия
която само смелите
ще напишат

 

обет

ти и аз
докато смъртта
ни изневери

 

*
аз имам две страни
в тъмната е всичко
онова което обичам
а в по-тъмната
си ти

 

дестинация

любовта
никога не е
била
ако след нея
все още дишаш

любовта
никога не се е
случила
ако успееш да я
преживееш

любовта никога
не е била
по-красива от
смъртта

любовта
никога не е
била дестинация
само твоята
ми показа
че греша

 

*
понякога човек
се самоубива
и продължава
да живее
със себе си
в това
се състои
наказанието

 

широко затворени очи

думите
свършват в ръцете ми

като теб

 

кино за възрастни

ти си любимият ми филм
който съм гледал
няколко пъти
но никога до края

 

мостът на влюбените

вместо да
скочим в тъмното
ще е по-хуманно
да се обесим
по светло

 

колумб

създадени сме
да не откриваме
себе си
в щастието
на другия
а само в
неговата болка

 

златният век

не мога
да разваля
сделката между
телата ни
защото смъртта
не връща
ресто

 

богове

бяхме едно
в леглото
докато любовта
не ни показа
че сме смъртни

 

нсп

за ментална смърт
предписваме от
нашата поезия
за физическата
посетете
личния си лекар

 

смъртта ми
носи името на
любовта ти

болката е
само катафалка

 

там
на Иън Къртис

няма болка
няма срам
няма любов
няма смърт

само сцена

на която танцуваме

 

изкуство за изкуството

сърцето ми е
музей на тъмнината
след теб
смъртта раздава
безплатни билети
за изложбата
на любовта ни

 

научи се да живееш
в тъмнина
само тогава ще разбереш
звездите
защо горят докато
умират

 

накарай ме
още веднъж да погледна
в теб
преди да затворя очи

накарай ме
още веднъж да те вдишам
преди да потъна в мрак

накарай ме
пак да сънувам
че сме едно

накарай ме
пак да опитам вкуса ти

накарай ме
още веднъж да настръхна
от твоята кожа по мен

накарай ме
да разкажа за твоето тяло
и твоето име

когато моля за прошка
когато съм
Страшния съд

 

ти
си най-достойната
смърт
за един недостоен
живот

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Николай Владимиров – Скандал

LOST HOUR

мисля за теб
през цялото денонощие
но ми липсва
двайсет и петия час
през който
да те обичам

 

БРОНЯ

влязох под кожата ти
и там намерих
още една

 

LETTER FROM THE SKY

мислех
че в рая
всичко е поезия
а се оказа
че си
само ти

 

БРЯГ

да потъвам
без дъно
в очите ти

 

ЗАВИСИМОСТ

да нямаш слабост
към никого

 

ВИНА

всички да вярват
че си невинен

 

*
най-големият
актьор
е този
който знае
как да бъде
себе си

 

*
този
който си пази
гърба
постоянно
накрая губи
лицето си

 

най-дългото пътуване
към себе си
е да си позволиш
да обичаш
някой повече
от теб самия

 

*
постоянно издигаш
стени
между нас
за да съм
твоят дом
между тях

 

IL INFERNO MIO

пътят към рая
е постлан
с теб

 

ЧУВСТВА

нормалният
не полудява
сам

 

държа се
с теб
като с животно
защото
хората се забравят
най-лесно

 

AMNESIA

сбъднатите мечти
нямат
спомени

 

ВСИЧКО КОЕТО НЕ СМЕ

ако си простим
живяното
никога повече
няма да умрем
един за друг

 

ЖИВОТ

любовта
не прощава
на мъртвите

 

СКАНДАЛ

сянката ми
и аз
още се караме
при кого
от двама ни
да останеш

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Васил Прасков – Поезията е смърт

поезията е смърт
размерът
няма значение

 

пътят към ада
е постлан
с поезия

 

смисълът на живота

светът е зло
и ще вземе своето
останалото ще довърши
смъртта
важно е само
нас да ни няма

 

*
от романите
на димов
най-малко
харесвам тютюн
защото
всичките ми души
са осъдени

 

между краката ти

само езикът ми
знае
как
да мълчи

 

неделно училище

в рая
съм съученик
на сина ми

 

икар

любовта ни
винаги
ще означава слънце
на езика
на пеперудите

 

10

каза ми
пиши много
за да останеш
с десет стихотворения
а аз написах
десет
за да изчезна завинаги

 

гласове

единствената
разлика между
поета и шизофреника
е че единият от тях
си води бележки

 

последният анти-лайфстайл поет

искам
на гроба ми
да пише –
не спонсорира
във фейсбук
нито една
своя публикация

 

по еторе скола

любовта
е като обувка
колкото е по-малка
толкова повече
ни убива

 

александър иванов

въжета
мостове
наркотици
алкохол
а аз избрах
поезията

 

в живота
всичко освен смъртта
е изгубено

 

историята
е постоянно
изнасилвана жена
която иска
най-накрая
да свърши

 

*
поезията е най-яркото доказателство
че не си поет

 

отсъствия

по какво
ще познаете
че е дошло
царството небесно –
няма да има
литература

 

никога отново
няма да се обичаме
защото ще се обичаме вечно

 

думите
свършват в устата ми
като теб

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Божидар Пангелов – Земя

Земя

какво да кажа

какво да им кажа
боли ме
за едните
за другите
(за теб
и теб
за вас)
които имат земя
които нямат земя
които търсят земя
червена
червена
червена

какво да им кажа

 

Охрид

Огледало в шепа.
И лодки.

Една до друга.
Една до друга.
На залеза лицето ще е тиха
бръчка.
И ние няма да сме тук.
Няма да сме.

 

Нищо не съм длъжен

Знам, че нищо не дължа
(и на кръвта си).

Но във времето на водата,
някой пали огньове.
И пушекът се преплита
с дъха на земята.
Земята на лятото,
на мъртвия клас,
на стърнища.
Не, нищо не съм и длъжен.
И тялото ми отплува…
Секунда преди.

 

Филм

делви делви делви
детето свито

червена резка

сърцето ми

 

*
„Странно как умират мъжете…“
Г.Сеферис

отдавна въжето е
скъсано
бурята бие
скалистия нос
(ние сме тук )
каня те на една.
и на сиртаки

 

*
да държа ръцете ти
няма значение

да гледам в очите ти
няма значение
дълги пера рушат хоризонта
(децата изгарят в светлина)
о, капитане! мой капитане!
мъртвите поети дишат
в корените на
иглика

 

*
Детето във тролея
се изправя.

Лекичко почуква по стъклото.
После махва някому.
Говори:
„Няма как.
Не мога
да се обадя
( забранено).
Няма как.
Не мога
да погледам
( дългите монети
по зъбите).
Ръцете няма как.
Не мога да докосна
( ръцете здраво стискат
Другите).
Сега и
вчера
е изгубено лицето ти,
изгубено лицето ми…”

И се оголват очите на неделята.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017