Писмо на Златомир Златанов до Иван Карадочев

 

Maybe Yeats wrote his poem The Second Coming for our century:

Turning and turning in the widening gyre
The falcon cannot hear the falconer;
Things fall apart; the centre cannot hold;
Mere anarchy is loosed upon the world,
The blood-dimmed tide is loosed, and everywhere
The ceremony of innocence is drowned;
The best lack all conviction, while the worst
Are full of passionate intensity.

иване, това често го цитират на Запад като лява меланхолия. има разлика между политическо и политики. политическото няма собствено място, затова се вклинява навсякъде. тук говорят за деполитизиране на икономиката, когато е точно обратното. пазарът е сляп бог, но те конструират пазарни политики. консуматорството например е вид тероризъм, бедствие, но тук го приемат за капиталистически прелести. във финансовата дигитална тирания важно е кой владее кода. вижда се как го правят с банките. ние сме изключени, но можем наистина да политизираме своето отсъствие. понякога е по-добре да не правиш нищо, отколкото тези псевдо-екшъни. когато не могат да ни въвлекат по друг начин, правят с консуматорството, игрите на щастието и т. н. това е неолибералната идеология – не на капани, а на уловки
оставят те сам да се хванеш, като се преструваш че не си. свободният избор е рекет. потопени в ризомата на витализма, младите не забелязват леталното влечение на капитала. милитаристка машина, общество на спектакъла, биовласт – това е неолиберализмът и той се води за революция. днес няма ляво, бившето АОНСУ е изцяло неолиберално и проамериканско – това нормално ли е? процесът на сингуларизация на масите се диктува от капитала и финансово-олигархичните кръгове. и т. н.

13 май 2017

 

Отговор на Иван Карадочев

С цитатите от текста ти се съгласих с твърденията там. Духът на капитализма отдавна е пренебрегнал протестантската етика и е превърнал изобретателно всяка възможност за възпроизводство в лековерна съблазън. И съм съгласен,че това се извършва под булото на либерализма. А глобализмът разширява безкрайно хоризонта му за фиктивната свобода. Високите хуманитарни ценности стават средствата за разширяване на властта на корпоративния капитал и превръщат хуманното в стока.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

 

Златомир Златанов – Агентите на ресентимента ми казват

 

But now the problem is how to
construct the catastrophe. This is to mention all of the enormous
problems that we are unable to solve. However, there
is one problem that we must solve: how to be the catastrophe
by building it, how to be the totality without being it,
how to be the destructive opposite of the capitalist and state
totality without becoming homologous to it. Subversion as
radical democracy, wherever the forms of organization have
the efficiency of Leninism and the freedom of autonomism;
social practice as an agency of singularities – without falling
into fetishism, either of the “general will” or the “common
good”, both of which amount to a denial of difference and its
treatment as a mere cog within the cosmos of exploitation.

Горното е обръщение на Антонио Негри към Феликс Гатари

Корпоративният капитал е по-добре организиран спрямо хаотичните сингулярности
Този капитал конструира и катастрофата, а не подривните протести
Сингулярностите не могат да се подведат под колективен проект – както при пазара те са сведени до агенти на циркулация, тоест продават своите протести, слагат им цена

От една страна, корпоративистки тенденции, от друга, ризомата на сингулярностите вместо старите класови условности и деления

Екстерминизмът, изтребителството на капитала спрямо социалния живот не се забелязва, защото процъфтяващите сингулярности се уповават на ризоматизма, на свободно виреене и линии на бягство съгласно Дельоз, когото уязвяват като певец на късния капитализъм
Екстерминизъм срещу ризоматизъм – просто не забелязваме, че ни рекетират дори със смъртта
Преференциален вот за тези сингулярности изглежда естествено, но ще бъде експроприиран отново от организирания капитал, от Корпорацията, както я наричаш. Те крадат нашето знание, нашето ноу-хау

Инверсията е грамадна. Нашето знание е инертно, лениво. А капиталът е работяга, ловък крадец

Ето, вменява ни се, че сме свободни, флексибилни, свободни да продаваме свободно работната си сила. Всичко е контингентно, прекариатно, каквито са космическите сили

Капитализмът и пазарът са естествени, върховен медиум на контингентното

И какво да си предложим – комунистическата хипотеза, реновиран ленинизъм?
Ретроградност, детерминизъм?

Капиталът е носител на естествен прогрес, той конструира дори и катастрофата, а не протестните движения. Защото прогресът е катастрофа, както указва Ангелът на Бенямин.

Ненормалното е, че тук няма леви интелектуалци. Всъщност това е нормалното.
Да, ще им се осигурят преференции, преференциален вот.
Но тук как да не си спомним за непреференциалния Бартълби?
Да, сега ние сме демодираните в режим на планирано овехтяване.
И затова сме екс-комуникирани. Как да политизираме своето отсъствие?
Как да политизираме своя отказ да пишем?
Как е възможно българското да се де-колонизира?
Агентите на ресентимента ми казват – ти се преструваш, това е идиосинкразия, нещата са прости, капитализмът е естествен, няма нищо по-сладко от успеха, наслаждавай се!
С всяка закупена стока те гласуват за капитала, с всеки написан ред
Това е нова идеология, и още как.
Отбягващите идеологията я правят неотгонима

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

 

Марио Коев – Недостатъчно кратки размисли

 

Днешният образован човек е естествено предразположен да възприема и да вярва в безсмислици и глупости. Собствено това е великата тайна на масовото образование.


Който е убеден, че не може да бъде манипулиран, окончателно е затънал в пашкула от полуистини, изтъкаващи модерната реалност.


Да се оставиш в ръцете на Живия Бог вероятно е много по-страшно, отколкото да живееш без Него. Разликата обаче все пак е в смисъла, не в емоциите.


Да се стремиш да живееш възможно по-дълго е неприлично. Да искаш да живееш кратко – богохулно.


Всяка приказка разказва част от историята на света, но историята на света сама по себе си е съставена от изприказвани частни измислици.


Величието на Йохан Себастиан Бах е в неговото занаятчийско чувство за дълг-в-битието. Днешните творци – с малки изключения – тайно вярват, че светът им е длъжен за нещо.


Насилническата природа на комуниста и подмолната лукавост на либерала са двете страни на един и същ съвременен тип. Хибрид, бавно и упорито съставян от змийската наглост на Смердяков и веселяшкото мошеничество на Чичиков.


Уютният прахоляк на занаятчийската работилница е далеч по-здравословен от стерилната безпардонност на днешния офис. И малко неща са по-смущаващи от опита за разговор между успешния мениджър и майстора ковач.


Ако някой вярва, че е консерватор, защото подкрепя либералния пазар, това просто означава, че напълно е объркал понятията си, не и професията обаче.


Интелектуалецът е интелигент без самочувствието му, а интелигентът – интелектуалец без мисленето му.


Не съм в състояние да кажа нещо повече от живелите преди мен, но мога да се опитам да повторя нещо за идващите.


Откакто занаятчийското майсторство се превърна в синоним на второстепенно умение, красотата на качеството отстъпи пред функционалността на количеството. Философският мит за „Бръснача на Окам“ се трансформира в технологичната утопия на трансхуманизма – един все по-самоожесточаващ се страх от времевото качество на живота на този свят и от сложността на човешката екзистенция.


Самоподценяването рано или късно преминава в презрение към другите. Самонадценяването – в банални пози. Човек е сътворен да бъде едновременно слуга-и-господар, твар-и-бог и липсата на йерархия го размива в абстракции. Явният упадък на уменията за абстрактно мислене е ясно свидетелство за това.


Необходимостта и случайността не са противоположни, а неправилно положени понятия. Случайността е необходимото срещу неотменните повторения в безкрайността.


Актуалната безкрайност е естественото място за срещата на християнската вяра с математиката.


Личното щастие лесно може да бъде укрепено върху нещастието на другия. Щастието на другия обаче много по-трудно може да послужи за укрепване на личното щастие. Пример как една баналност е винаги актуална.


Безпардонността на абсолютния монарх е свидетелство за него самия. Толерантността на висшия мениджър показва степента на културната дресировка, през която е преминал.


Любовта не е задължение, а битийна необходимост. Това е и причината да бъде толкова трудна за нас.


Любовта към ближния няма нищо общо с доброто възпитание, ала доброто възпитание е последната видима преграда пред безразличието към другия.


Ако размишляваш дълго върху даден проблем, това означава, че или не можеш да мислиш, или че проблемът е второстепенен.


„Бог няма” не е просто безумие. „Бог няма” е твърдение без изключено трето.


Трагедията на смъртта не е в нейната неизбежност, а в индивидуалността й.


Да си прочел много книги често означава да си манипулиран по много начини.


Жестокостта на атеиста е ограничена от реалността. Жестокостта на религиозния – от нищото.


Парадоксът може да бъде разпознат само от логично мислещия ум.


Безчестието рано или късно се превръща в идеология.


Въобразяваме си, че днешният свят е тясно взаимосвързан, защото мислим икономически, а не екзистенциално. Щом обаче се опитаме да екзистенциализираме, неминуемо навлизаме в големите икономически обобщения.


Езикът на политическата коректност е по-наситен с вътрешни отрицания, отколкото която и да било кръчмарска свада.


Човек не може да надхвърли гордостта на Луцифер, нито е в състояние да бъде смирен като Христос. Единственото, което може, е да се стреми да не отъждестви двете.


Приемаме, че животът е несправедлив, защото мярата ни за справедливост е тоталитарна, а не йерархична.


Депресията и болките са тежки за понасяне, но здравето на тази земя е неестествено и недостойно за човека.


Оптимизмът няма оправдание извън глупостта. Песимизмът – извън гордостта.


Да разбираш света означава да не разбираш себе си. Да разбираш себе си обаче значи, че нищо не разбираш.


Това, че не сме в състояние да опознаем себе си, е милост, дарена ни от Онзи, Който ни познава.


Да се стремиш да бъдеш оригинален означава, че си забравил, че си уникален.


Желанието да поучаваш другите се дължи на едно лъжливо вътрешно усещане за превъзходство. Пълният отказ да ги поучаваш – на незаинтересуваност. Не съществува среден път.


Колкото повече живеем, толкова по-самотни се чувстваме. Докато не ни проблесне, че това е поредната и вероятно последната илюзия.


Няма надежда там, където няма и усещане за незаслужеността на очакваното.


Мисленето не е даденост, а непрестанно изтръгване от напластяващите се една върху друга дадености.


Вярвам в Бога, защото Той все още не е самоочевиден за мен. Ако действително обичах Христос, нямаше да вярвам в Него.


Няма по-лесно нещо от опитността да бъдеш себе си. Няма по-масово явление от съвременния индивидуалист.


Никой не е в състояние искрено да целуне ръка, ако преди това не е наранявал. Обаче никой не е в състояние да обича истински, ако някога е мразил истински.


Непрестанното страдание и непрекъснатото щастие са фикции, измислени от поетите в стремежа им да изкажат смъртта приживе.


„Народ” е символът за тълпа в политическите уравнения.


Изтънченият вкус е препятствието пред безотговорната честност. Искрен човек е не този, който винаги казва истината, а този, който е готов съзнателно да понесе товара на лъжата.


Очакването на нещо в живота е резултат от несъзнателното движение към нищото.


Истински добър човек е само невменяемият.


Има ли по-празно нещо от безкрайна Вселена, изпълнена с интелигентни форми на живот?


Юридическата норма днес идва винаги като отговор на усложняване. Онтологията й е отрицателна дори когато езикът й е утвърждаващ.


Сложността на света превръща политиците в лъжци по необходимост. Проблемът въобще не е морален, а есхатологичен.


Размишлението също има своето четвърто квантово число. Или се задоволяваш със сложността на езика, или се опитваш да скочиш в неведомото, над което трепти той.


Метафизиката е укрепена върху строги понятия и категории. „Метафизичното мислене” рано или късно се опитва да ги надхвърли и се превръща в болнав мистицизъм.


Според една стара мисъл: „Магарето е в състояние да отрече повече, отколкото философът може да докаже”. В днешно време тя придобива своя „рекурсивен” вариант: „Магарето е в състояние да докаже повече, отколкото философът може да обори”.

 

април 2014 – май 2015

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Марио Коев – Човешкият труд

И все пак … е много трудно, особено когато става дума за човешките постъпки,
да бъдат предписани някакви точни, продиктувани от разума правила
и да бъде изключена случайността, винаги запазваща правата си в тези дела.

Мишел Монтен, „Опити“[1]

 

Един от основните културноантропологически принципи поне в познатата ни история е идеята за homo faber, за работещия човек, за човека, който върши с ръцете си полезното (Ефес. 4:28). Тя има изцяло позитивни съдържания – добре и правилно е да си работещ и да създаваш блага, в това няма нищо лошо или пък укорително. Нещо повече – трудът е онова, което радикално отличава човека от животните, доколкото животните не създават именно блага. Обобщено казано, да работиш означава да бъдеш човек в собствения смисъл на тази дума. В голяма степен, разбира се, и аз съм съгласен с този възглед, но все пак тук според мен съществуват и някои специфични проблеми; слоеве от по-сложни измерения, върху които ми се ще да поразмишлявам тъкмо от християнска гледна точка.

„Човешката личност – пише о. Юзеф Тишнер – става субект на драмата като телесно същество”[2], след което припомня продължаващото и до днес погрешно мислене за телесността според един неизживян докрай платонизъм.[3] И тук ще отворя скоба, за да кажа няколко думи по този повод, тъй като темата е важна и под една или друга форма ще бъде засягана и по-нататък.

 

* * *

Дуалистичното мислене, струва ми се, е обусловено от една първоначална проста аперцепция, чиято логика е непоклатима в ежедневните отношения и в субективния емоционален опит, пряко произтичащ от тях.

Безхитростният дуализъм на простолюдието в християнските страни също много трудно приема вълка за Божие творение. Селяните от Монтайю например са убедени, че Бог не може да е създал вредните същества – совите, вълците, жабите, влечугите и други подобни. „Аз вярвам – изповядва младата Гразида Лизие, – че Бог е създал всички телесни неща, годни да бъдат употребявани от човека – самите хора, животните, които дават месо или са по друг някой начин полезни за людете (воловете, овцете, козите, конете, мулетата), а също и ядливите плодове на земята и на дърветата. Ала не вярвам Бог да е създал вълците, мухите, гущерите и другите вредни за човека създания; не вярвам и че е създал дявола.[4]

Това е парадигматичен пример за споменатата проста аперцепция. Определям я като проста, тъй като не е рефлектирана впоследствие и се възприема „едно към едно”. Това е същият онзи акт на спонтанността, определен от Кант в „Критика на чистия разум“ като чиста аперцепция или първоначална аперцепция.[5] Интересно е да се проследят връзките между нея и философския материализъм и позитивизъм, но това е задача за цяла отделна книга. Единственото, на което искам да наблегна, е нерефлектираната впоследствие интуиция, поставена в основата на тези и на подобните на тях възгледи. Онова, което се възприема по-късно като философски материализъм (в неговите съвременни проекции), не рефлектира и не я проблематизира, а се изгражда върху нея. По силата на културните сублимации, които всеки от нас трупа несъзнателно, раждайки се в един „готов свят”, философският материализъм се възприема в голяма степен като обговарящ „цялата реалност” и се пропуска неговият същностен, дълбинен, бих казал дори – сублимиран дуализъм. Ако в езическия и в средновековния („християнския”) гностицизъм тварното (светът) се възприема като зло, защото е създадено от злия бог, на което се противопоставя всичко „небесно” и „духовно”, във философския материализъм гностическото зло вече е с маската на „фундаментална реалност”, а всичко останало се възприема като „надстройка”, и то защото не може да бъде отречено. Впрочем убеден съм, че ако можеше, философите от тези школи щяха отдавна да са прогласили неговата (на всичко останало извън „базата“) смърт. Във философския материализъм обаче – и това, струва ми се, е най-важното – нито „базата”, нито „надстройката” имат каквото и да било отношение към въпроса за смисъла на човешкия живот. Тази липса е своеобразна и вече грубо материалистическа редукция на Хегеловото учение за „саморазвиващия се дух”. И тъй като няма такова отношение, се приема, че философският материализъм се различава по същество от гностическото световъзприемане. Мисля обаче, че разликата на практика е във факта, че метафизическият и съответно трансценденталният компонент е изцяло премахнат в материализма, поради което той се натъква и на незаобиколими, чисто логически трудности при обосноваването на каквото и да било нравствено учение, което иманентно да не клони към конформизъм. Впрочем това важи и за част от по-късните философски и културологични идеи и направления. Така че философският материализъм е диалектически редуциран гностицизъм/дуализъм.

За да завърша тези най-общи разсъждения върху дуализма, ще се спра накратко и върху т.нар. философски дуализъм, който е пряко свързан с гностическия.

Връзката между гностическия и философския дуализъм може да бъде схваната през едно своеобразно отместване или преформулиране на проблематиките. Ако централният въпрос при гностицизма е отношението между дух и материя, при философския този център на напрежение вече се формира в отношението между мисъл и тяло, от една страна, и производното му – между знание и истина (или истинно знание). Един от главните проблеми е принципната познаваемост на материята и отношенията между нея и мисленето. В този смисъл концепцията за Бога се явява – особено при Декарт и Спиноза – много повече като спомагателна конструкция, целяща да примири тези две крайни дадености. От Декарт и Спиноза, през Лайбниц и Волф, Бейкън, Бъркли, Лок и Хюм до Кант и Хегел и др. всички тези теми присъстват и се разгръщат повече или по-малко продуктивно. Тук, разбира се, е невъзможно да се направи дори и най-общ преглед на идеите им. За мен е от значение само да подчертая връзката и приемствеността между гностическия и философския дуализъм, от една страна, и между тях и философския материализъм, от друга, в самото им отношение към битието.

Всички споменати философи са се интересували от принципната познаваемост на материята. Те изграждат своите метафизически теории с цел оправдаване на доверието в познаваемостта на нещата (Спиноза, Лайбниц, Хегел) или в тяхната вероятна познаваемост (Декарт), или това са епистемологически теории, съгласно които няма нищо материално за опознаване (Бъркли, Хюм), или пък теории, убедителни онтологически, но импотентни епистемологически, доказващи, че материята е реална, но непознаваема (Лок, Кант).[6]

Поради всичко казано по-горе не съм докрай съгласен с извода (макар и в него да има определено рационално зърно), който прави Джон Уиздъм за дуализма – а именно че опитите да бъде разрешен проблемът между истина и знание се дължат на дълбок личностен проблем, свързан с живота или начина на живот. За да бъде разрешен този личностно-психологически проблем, служи търсенето на сигурно знание, чрез което вече да бъде преодолян дуализмът между мислене и тяло, личност и личност. Това е възможният смисъл на сигурното знание: да гарантира комуникацията между дадена и друга личност, преодолявайки изолацията и депресията на самотните по дефиниция философи.[7] Ако поставим тази проблематика във фокуса на богословската антропология и грехопадението на човека, тогава тя би могла да открие своето по-коректно обяснение и смисъл, ала в една толкова психологизираща перспектива обемът на въпросите като че ли губи собствения си философски (и богословски) заряд и контекст.

 

* * *

След това кратко отклонение, което обаче ми изглежда важно с оглед въобще на по-нататъшните ни размисли, нека се върнем собствено и към темата на тази глава.

Имаше един човек в земята Уц, по име Иов; тоя човек беше непорочен, богобоязлив и справедлив и отбягваше злото. И родиха му се седем сина и три дъщери. Имотът му беше: седем хиляди овци, три хиляди камили, петстотин рала волове, петстотин ослици и твърде много слуги; и тоя човек беше най-прочут между всички синове на Изток (Иов 1:1-3).

Очевидно е, че Йов е всичко, за което говорим, и дори нещо повече – не просто вършещ и създаващ блага човек, а освен това богобоязлив и непорочен. С други думи, Йов е човек, смирено изпълняващ Божия завет: „Плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я” (Бит. 1:28). Той е това, което наричаме стопанин – трудолюбив баща и съпруг, честен търговец, с две думи, добър човек. Особено трябва да подчертаем смиреното изпълняване на завета от негова страна, защото богобоязливият човек помни задължително грехопадението и проклятието, което въпреки всичко продължава да бъде свързано – макар и по особен, вече отрицателен начин – с този завет:

 Проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си; тръне и бодили ще ти ражда тя; и ще се храниш с полска трева; с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш (Бит. 3:17-19).

Има и още нещо, което трябва да се каже веднага в началото. Йов принадлежи към едно от езическите племена на Изток и фактът, че Библията включва книгата за него в своя канон, говори, че библейското откровение е предназначено за всички хора независимо от тяхната вяра и произход.[8] Разказът за Йов не се отнася просто за онези, които вярват в Бога в старозаветния или пък в християнския смисъл на думата; това е историята на всеки човек, история, която би могла да се случи и на практика по един или друг начин се случва с всекиго. Така спокойно бих казал, че „Книга на Иова“ е книга изобщо за човека и за смисъла на неговия живот. Тя е разказ за човешкото страдание на земята и за съдържанията на това страдание, макар в днешно време думите страдание и съдържание за нас да притежават предимно негативна връзка.

И така, да работиш, да преобразяваш света е едновременно и участ, и призвание; едновременно труд с пот на лицето и творчески акт. В това на пръв поглед няма нищо странно, всички знаем, че трудът, дори онзи, чиито плодове ни донасят висша радост, все пак е тежко занятие, че все пак е в един дълбок смисъл убийствен и безмилостен. Колкото и предизвикателно да прозвучи, ще кажа, че дори и известният наукоподобен мит, гласящ, че „трудът е направил от маймуната човек”, всъщност има своите корени точно в библейското Откровение, разбира се, профанизирано, а впоследствие и изцяло отречено. Най-съкровеният патос на тази идея е богоборчеството. Именно защото го отрича обаче, тя го потвърждава поради собствената си безпочвеност и диалектическа безпомощност. Тук ще се опитам да кажа няколко думи точно по тази тема, естествено, без да съм в състояние да я изчерпя.

Нека започна с това, че по същество човек сам по себе си не е в състояние да направи нищо със или от труда си – дали в Едем преди грехопадението или пък след това. Самият акт на труда след грехопадението, т.е. тук, на този свят, е по своята същност „ентропиен“. Рано или късно всичко създадено, изработено, построено и т.н. изчезва, подложено е на развала още от момента на възникването му. С това аз не казвам, че тогава просто трябва да „спрем“ да се трудим. Ни най-малко. Това и по дефиниция е невъзможно, нали в противен случай няма и да оцелеем. Само искам да напомня, че действителният, онтологическият смисъл, въобще съдържанията, измеренията на човешкия труд са съработничеството с Бога; господаруването над тварите е тъкмо това. И именно възможността или – по-добре – задружността на това съработничество е изгубена след грехопадението и ясно ни показват това думите „проклета да е земята поради тебе”. Защо смятам така?

 Ето, тъй станаха небето и земята при сътворението им, в онова време, когато Господ Бог създаде земята и небето, и всякакво полско храсте, което го нямаше още на земята, и всякаква полска трева, що не бе още никнала; защото Господ Бог не пращаше дъжд на земята, и нямаше човек, който да я обработва, но пара се вдигаше от земята и оросяваше цялото земно лице. И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот, и стана човекът жива душа (Бит. 2:4-7).

Виждаме, че човекът е еднакво и твар, и творение. Твар е, защото е създаден от земната пръст, а е творение – защото е жива душа, т.е. по Божи образ и подобие. Само така той би могъл да бъде и съработник на Бога. В този аспект човекът и земята са актуално свързани, проклятието ги засяга едновременно. Земята е проклета поради човека, неговото господаруване над тварите вече е онтологично негативно, а следователно и свободата му е такава. Така трудът след грехопадението вече не е съработничество с Бога, а се превръща в част, в елемент от смъртта. От друга страна, нека забележим и че на едно по-ниско йерархично равнище човекът и земята (творението) също престават да бъдат съработници. Природата вече е враждебна среда, в която човек оцелява. Затова именно и оцеляването в тази враждебна среда става същност на човешкия труд след грехопадението.

От евангелското „в света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна” (Иоан 1:10) можем да осъзнаем донейде дълбините на падението, когато творението не знае своя Творец. И ето от тези дълбини, от тази без-дна [Калин Янакиев[9]] – и „физическа“, и онтологична – викаме към Бога. Обаче също оттук – de profundis, εκ βἀθέων – начева и своеобразното обожествяване на труда, „който направил от маймуната човек”. „Не – няма никакъв Творец на всичко видимо и невидимо, Той не съществува; онова, което сме днес, сме благодарение на еволюцията и труда”. Такъв е основният патос на това обожествяване. Нещо повече: под него прозира идеята, че ние сме само земя. Само твари между другите твари, всички заети с вечната борба за оцеляване. Загубата на съработничеството с Бога превръща и човешкото „господаруване над Неговото творение“ във война с това творение.

Тази идея – освен всичко споменато досега – е и пряко противоположна на библейския разказ. Тя ни казва едновременно две неща и между тях можем да избираме в кое да вярваме. Първото, че ако има Бог и грехопадение, следователно именно познанието за добро и зло ни е превърнало в това, което сме, т.е. то е нещо хубаво, змията не ни е излъгала. Второто – че няма никакъв Бог и всичко е въпрос на закони на Вселената, част от които са и тези на еволюцията. На практика обаче второто изхожда от първото и този произход отново потвърждава все същия закон на еволюцията в една безпросветна „лоша безкрайност“.

Дълбоко съм убеден и впоследствие ще се опитам да го покажа, че в немалка част от на пръв поглед правилните и убедителни слова на приятелите на Йов може (вече) да бъде открит генезисът на този начин на мислене: Бог е само (или предимно) страшен законодател. Пък ако е така, логично е да се достигне „по еволюционен път” и до въпроса: „Защо изобщо ни е нужен такъв страшен законодател? Не ни ли заробва тази идея? Вижте колко е жесток старозаветният Бог. В такъв Бог са могли да вярват само едно време – когато са били съвсем зависими от природата. А законите са си закони. Съвременната наука (макар понятието наука тук да е само идеологема – има не „наука”, а науки) вече го е доказала“.

 Както божем лекарят може да твърди, че комай няма ни един жив човек, който да е напълно здрав, така, стига да познаваме истински човека, може да се каже, че няма ни един човек, който да живее, без да е поне мъничко отчаян, без дълбоко, дълбоко в него нещо да не му дава мира, да се е вселило безпокойство, дисхармония, страх от нещо непознато или от нещо, с което той дори и не бива да влиза в познайство… За мнозина това разглеждане сигурно ще изглежда като парадокс, като преувеличение и наедно с това като мрачен и разстройващ възглед… Не, рядко срещаното не е, че някой е отчаян; не, рядко срещаното, изключително рядко срещаното е някой во истина да не е отчаян.[10]

Ако се съгласим с Киркегор (а поне аз нямам причина да не съм съгласен), тогава можем ли да кажем, че отчаянието, за което говори той, е, така да се каже, съд-бата на човека в този свят, а следователно, че отчаянието и трудът в този свят са не просто свързани, но че трудът в определен, много дълбинен свой модус вече е вид опит за бягство от отчаянието. Казвам „вече”, защото е ясно, че преди изгонването от Едем, т.е. и преди отчаянието, той няма как да е това. В този смисъл за човека трудът се явява освен като бягство от отчаянието, още и като опит за завръщане в рая. И така трудът, вместо да е съработничество, вече е и бягство.

Независимо от всичко обаче длъжни сме да забележим, че дори и така поставен, в труда все пак има и нравствено позитивна възможност. Тази възможност се състои в условието, че може да не бъде възприеман като ценност сам по себе си. Възможността обаче няма отношение към труда, а към човека. Това по същество показва и Христос на изкусителя: „А Иисус му отговори и рече: писано е, че не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово Божие” (Лука 4:4). Не само с хляб ще рече не само с грижата, не само с труда. Тъкмо напротив:

 Па и кой от вас, грижейки се, може да придаде на ръста си един лакът? И тъй, ако и най-малкото не можете направи, защо се грижите за другото… Затова и вие не търсете, какво да ядете, или какво да пиете, и не се загрижайте, защото всичко това търсят езичниците на света; а вашият Отец знае, че имате нужда от това; но вие търсете царството Божие и всичко това ще ви се придаде (Лука 12:25-26, 29-31).

В действителност – а и това е неизбежно – просто грижата за оцеляването, просто борбата за насъщния постепенно води до конформизма. „Et nolite conformari huic saeculo” („И недейте се съобразява с тоя век”, Рим. 12:2) – тук лежи следващата опасност от разглеждането на труда като ценност сам по себе си. Съобразяването, конформизмът, който ни се представя под булото на морално поведение и открива десетки оправдания да бъде това, което е, отхвърляйки думите на Христос: „Никой не може да слугува на двама господари” (Мат. 6:24). Както пише на едно място Лев Шестов (цитирам по памет), невъзможно е да се уредиш едновременно и с Бога, и със света. И тук ще си позволя да кажа, че „обикновеният“, нека го наречем така – атеистичният конформизъм ми изглежда, условно казано, някак по-невинен от религиозния, доколкото вторият е и лукавство; религиозният конформист не само иска да се уреди едновременно с Бога и със света, но и изкушава Бога, докато първият просто безумства (Пс. 13:1: „Рече безумец в сърце си: „Няма Бог”). В този план неверието е много повече вид душевно заболяване, а душевно болният човек понякога и не знае, че е такъв.

По своята същност конформизмът е маска на отчаянието, за което говорим. Тази маска рано или късно неминуемо пада, тъй като всеки от нас неминуемо ще се срещне и се среща лично със страданието и смъртта. В тежкото страдание човек вече нищо не може да върши, не може да се труди, като по този начин прикрива отчаянието си. Тогава остава само то и става ясно, че нищо не може да се [на]прави повече; става ясно, че правенето, трудът е безсмислен и безсилен сам по себе си. Не можем да придадем и един лакът към ръста си, не е възможно да отбегнем никак неотменимо идващото или вече настоящо страдание и умиране. Ето затова толкова трескаво днес ни се внушава да се трудим и да се забавляваме. Инак как да понесем идващото насреща, как въобще да продължим да понасяме себе си? Оттук впрочем можем да започнем да разбираме и смисъла на Христовите думи, които за нас, съвременните хора, изглеждат страшни и жестоки: „Върви след Мене, и остави мъртвите да погребат своите мъртъвци” (Мат. 8:22).

 Бог, като сътвори това тяло, му дари не от своето естество, не от тялото да заимства за себе си живот, храна, питие, дрехи, обувки… Жалко е за тялото, когато се уповава на своята природа, защото то се разрушава и умира. Жалко и за душата, ако се надява на природата си и разчита само на своите дела, без да има общението с Божествения Дух; защото умира, без да се сподоби с вечния Божествен живот.[11]

Централният въпрос, разбира се, винаги е за смисъла на самия човешки живот. Каква е целта му, предназначението му? Ако просто живеем и умираме, то е ясно, че стремежът към придобиването на все повече и повече блага и с тях – постигането на все повече удоволствия – е нещо напълно разбираемо, макар и отново в крайна сметка безсмислено. Самият труд в този случай, чрез който ще постигаме и придобиваме, също ще е безсмислен, доколкото нито някой знае какво ще се случи с него, нито пък кога ще умре. Утешението, което повечето от нас откриват, се състои в идеята, че децата ни ще живеят по-добре. Това утешение е призрачно, защото и децата ни също ще умрат и не е ясно колко ще се ползват от онова, което сме им оставили. Да не говорим и че грижата за следващите поколения, особено в съвременния ѝ вид, е изключително лукава, тъй като се опитва да съвмести едновременно например правото на аборт и правото на живот. Но как така се „грижим” за следващите поколения, когато според собствените си желания и стремежи сме готови да им откажем правото изобщо да се родят. А тези собствени желания и стремежи са обикновено, ако не и винаги свързани с кариерата или просто с безметежния живот. Тоест отново с труда и с постиганите чрез него удоволствия.

Ето как възприемането на труда като ценност сама по себе си постепенно преминава от конформизъм в един дълбоко прикрит егоизъм; дори в отрицание и на труда, защото егоистът по природата си не желае да се труди, а само да получава. Не да прави, а да има. В този контекст много често става така, че онова, което определяме като морално поведение, в същността си е и води до конформизъм и егоизъм. „Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога” (1 Иоан. 4:1). Онова, което не е от Бога, колкото и добро да ни изглежда, колкото и правилно да ни звучи, колкото и аргументирано да ни се представя под формата на нравствено и на важно, винаги отвежда и до самообезсмисляне, и до обезсмисляне на човека. Нека си спомним тук известния съвременен израз „човешки капитал”. Изобщо не се срамуват да го използват, без да си дават сметка за неговата същностна безчовечност. „Не, това е елемент от „науката” (за кой ли път) как да се грижим за работещия човек“ – казват ни. Само че за какво собствено работи този работещ човек – за да може да потребява все повече и повече неща, по-голямата част от които са му практически ненужни, и най-важното – за да може да работи все повече и повече, без изобщо да му хрумва, че онова, което придобива, ще бъде рано или късно, но със сигурност изгубено; че цикълът работа – удоволствия – работа или пък работа – дом – работа и т.н. въобще не е безкраен; че все по-дълбоко и дълбоко е зависим от всичко, което притежава, и че всъщност без това, което притежава, вече няма да може и да живее. Че този труд го прави изцяло поробен от вещите. Не е случайна, никак не е случайна марксистката теза, че благата трябва да принадлежат само и единствено на трудещите се, макар че това, разбира се, е просто идеологически лозунг и със сигурност самият Маркс или пък неговите последователи никога не са го възприемали сериозно. Важното тук е, че трудът се поставя като висша ценност.

И ето, днес с труда си, възприеман като висша ценност, като ценност сам по себе си, сме натрупали единствено ненужни в тяхната цялост вещи и твърде много боклук. Това остава след този труд и не би трябвало да очакваме нещо друго. А и преработката на боклука впрочем няма друг смисъл, освен да произведе по възможност още малко боклук и повече ненужни вещи.

И Хюм, и Кант се събудили – насън. Тяхното пробуждане било илюзорно. Дори това, че открили в себе си чудесната сила да преместват планини и да насочват планети в техните орбити, не ги научило, че имат по-различно предназначение от перпендикуляра и триъгълниците. Хюм започнал да говори за привичка и забравил за видените чудеса. Кант, за да не гледа чудеса, ги пренесъл в областта на Ding an sich, а за хората оставил синтетичните съждения a priori, трансценденталната философия и трите жалки „постулата”. Тоест изпълнил изцяло програмата на Спиноза: той отстоял благочестието и морала, а Бога – предал, като поставил на Негово място понятие, което е създадено по образ и подобие на висшия критерий на математическите истини. Моралът, както и неговите родители, разумът или онова, което наричали разум, станал автономен, самозаконен.[12]

Моралът и трудът – не някакъв „трудов морал“, а именно трудът като морално обществено действие и моралът като отговорност. Тази връзка, тази задължителност изглежда напълно разумна, нещо повече – неминуема. Но дали пък тази неминуемост не е и следствие от грехопадението и освен че би могла да бъде елемент от един път на смирението, би могла да послужи и за „път“ към лицемерие. Моето убеждение е, че и двете са по принцип еднакво възможни, а в съвременността – най-вече второто.

Връзката между морала и труда не може да бъде оспорена по никакъв разумен начин, обратно – целият ни опит показва нейната саморазбираемост. Въпросът обаче е: Човешкият опит достатъчен ли е, за да съдим изцяло от него? Според мен поне това в голяма степен е илюзия. И когато цял живот относително честно трудилият се човек попадне в мрежата на едни или други беди, страдания и т.н., той съвсем искрено се обижда: Защо аз? Защо на мен? С какво го заслужих, Боже?

Идеята, мисълта, очакването на заслугата. Това е „юридическо“ и в действителност позитивистично разбиране за отношението между акт и цел. С други думи – да постъпваш правилно, за да се спасиш, да угодиш. Но на Бога никой от нас не е в състояние да угоди в смисъла, в който го схващаме. Защото смисълът на това угаждане е много повече съзнателно или, по-често, несъзнателно желание да изкушим Бога. Да Го превърнем от Праведен Съдия в изпълнител на нашите желания, мнения, очаквания, страсти. Ето затова ни е необходимо често да си припомняме странните и дори за християните понякога неразбираеми думи на св. Силуан Атонски: По християнски да се живее е невъзможно – по християнски може само да се умира. Ето това е, струва ми се, главното, над което трябва да разсъждаваме и да се опитаме да почувстваме с разума и със сърцето си – обаче според силите си следвайки Христос и Неговата Църква. В противен случай със сигурност ще се заблудим.

Разумът и моралът не са математика – по смисъла на нещо веднъж завинаги установено и доказано. След грехопадението за такова нещо в човешкия свят въобще не може да се говори. Разумът и моралът все още не са и философия – по-скоро философията е опитът им да се самоосмислят в света, да открият собственото си място и „идея“ в творението и затова е абсурдно да се мисли, че тя е в състояние да ги обясни изцяло. Бих казал леко иронично, че ако философията и съответно науката имат такава претенция, с това напомнят за известния опит на барон Мюнхаузен да се самоиздърпа за косата от блатото, но не и нещо реално постижимо.

 

 

[1] Мишель Монтень, Опыты, М., „Голос“, 1992, т. 2, с. 38 – В: Мишель Монтень, Опыты. Избранные произведения в трех томах.

[2] Юзеф Тишнер, Дебат за съществуването на човека, „Панорама +”, С., 2005, прев. Силвия Борисова, с. 71.

[3] „Изходна точка на съвременното мислене на телесността продължава да бъде Платоновият дуализъм […] Пример за това впрочем е Мартин Хайдегер. Твърдението му, че „субстанцията на човека е не духът като синтез на душата и тялото, а екзистенцията”, доказва, че в съвременното мислене на телесността продължава да присъства това, което трябва да бъде отхвърлено”, пак там.

[4] Цочо Бояджиев, Нощта през Средновековието, „Софи-Р”, С., 2000, с. 155.

[5] И. Кант, Критика на чистия разум, прев. Цеко Торбов, БАН, С., 1967, с. 240. По-подробно: Стефан Попов, Витгенщайн: Аналитика на мистическото, „Зевгма”, С., 2008, с. 60 и сл.

[6] Джон Уиздъм, Какъв е главният Хегелов проблем? – В: „Философията като метафизика”, „Слово”, В.Т., 1996, с. 181.

[7] Джон Уиздъм, там, с. 184-185.

[8] Еп. Йоанн, Тайна Иова – по изданието в Буенос-Айрес, 1950 (препечатка от първото парижко издание, 1933.). Публикувано в БИБЛИЯ-ЦЕНТР, 29. 08. 2002, http://www.bible-center.ru/article/jobsecret, с. 1.

[9] Вж. по-горе, бел. 14.

[10] Сьорен Киркегор, Болка за умиране, Варна, „Стено”, прев. Р. Теохарова, с. 22-23.

[11] Преподобного отца нашего Макария Египетского Духовные беседы, с. 11-12. Цит. по: П. Сержантов, „Исихастская антропология (О временном и вечном)“, М., 2010, с. 44, бел. 2.

[12] Лев Шестов, На везните на Иов, С., УИ „Св. Климент Охридски”, 1996, с. 52-53.

 

Първа глава от книгата на Марио Коев „Размисли върху „Книга на Иова“. Опит за драматично богословие“. Първоначален вариант на книгата е публикуван в сайта „Живо предание“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Владимир Градев – Окото на звездата

 

The masters of the subtle schools
Are controversial, polymath.

S. Eliot

 

1. Вечерята в големия хол вече е завършила, ала знатните гости не стават от масата. Прав е само един дребен на ръст, не по-висок от облегалките на столовете човек, който пламенно говори. Философ, събрали са се да го чуят, защото мълвата говори, че с мислите си той променя света. Сега го слушат. Един е навел глава към своя секретар, който му шепти нещо на ухото, друг пали съсредоточено своята лула, дошъл е да убие времето до среща с любимата, трети дебне разтревожен жестовете на виден сановник, а той е неспокоен и недоволен, защото хемороидите не му дават покой. Късно е, някои се прозяват, други вече похъркват, в единия край нещо май са се разпалили, сякаш ще се скарат всеки миг. Философът е искал да разпали със своите идеи душите на присъстващите, но думите му бързо гаснат в техните умове и сърца, за да остане от тях само малко пепел, но това сега не го ядосва, не го натъжава дори. Отива при големия прозорец, който моли да отворят за миг в студената, но безоблачна, нощ. Усеща много физически небето. Красотата на това божествено зрелище е безгранична. Улавя минаването на атомите, мисълта му засвирва с концерта на звездите. Глухият шум на настоящето и духовните рамки на бъдещето.

Тази тъй необичайна вечеря, на която философът отваря небето, е едно от най-значимите събития на модерната култура. Философът е Джордано Бруно и той сам разказва за нея в своето най-известно произведение.

2. Пепеляната вечеря се състои от встъпително писмо и пет диалога (или „тетралога”, както авторът сам ги нарича) в пет последователни дни между четирима събеседника, които обсъждат случилото се на тази необичайна вечеря. В центъра на тяхното внимание е дебатът между италианския философ и двама оксфордски доктори, който се е състоял след вечеря в дома на сър Фулк Гревил, член на кралския двор и близък приятел на благородник и поета Филип Сидни. Един от тях, Теофило, говори най-много, представя Бруно, разказва за обстоятелствата около вечерята и изненадващо драматичното пътуване до нея, после подробно предава разгорелия се на нея космологически спор, излага и разяснява накрая основните положения от „нолановата философия”. Неговият разказ често е прекъсван и разискван от останалите събеседници: нищо, дори най-дребните и незначителни на пръв поглед случки и детайли, не е оставено без внимание и коментар.

Тази творба на Джордано Бруно почива на исторически факт. При посещението си в Оксфорд през лятото на 1583 г. той влиза в остър сблъсък с тамошните учени около хелиоцентричната теория на Коперник. Вече са минали четиридесет години от публикуването на За въртенето на небесните сфери, ала едва сега представянето на книгата от Ноланеца има, по неговите собствени думи, „вулканичен” ефект и предизвиква огромен скандал, вестта за който стига чак до кралския двор. Обратно в Лондон, Бруно е поканен на вечеря, на която да представи и защити „своя Коперник и други парадокси от своята нова философия”. Вечерята се състояла на 15 февруари 1584, ден, който тогава се падал на пепеляна сряда, първия ден на Великия пост, откъдето и заглавието на произведението, което, разбира се, е и символично. Тази вечеря, пояснява авторът във встъпителното писмо, нито е пиршество на Олимп, нито е райска трапеза. Тя е едновременно богата и бедна, обилна на храни и напитки, оскъдна на думи и мисли у много от нейните участници. Тя е свещена и светотатствена: странно напомня за Тайната вечеря, ала разглежданите  въпроси на мнозина се струват направо богохулни. На нея се разискват физични и метафизични проблеми, ала тя не е философски пир, защото господа опонентите, макар и академици, са глупави и даже смърдят. Трагична и комична, на нея не се яде пепел, но накрая оставя вкус на пепел. Словото на философа на тази тъй странна вечеря ту е научно строго, ту е поетично вдъхновено, то ту осъжда, ту възхвалява, ту чества, ту заклеймява. „Няма клон от знанието, подчертава в началото Бруно, от който да не намерите в него някакъв фрагмент” и предупреждава, че сатирата, макар и жестока, не е самоцел, а е необходима да разчисти пътя за сериозното, научно и морално, астрономично и метафизично, размишление върху безкрайността, която с Пепеляната вечеря влиза като парадокс в модерната философия и култура.

Всичко започва, както често се случва, с недоразумение. На уречения за вечерята ден и час никой не идва да вземе, както са се уговорили, госта. Философът си мисли, че поканилият го сър или е забравил или нещо го е възпрепятствало и излиза да се поразходи из града. На връщане намира двама английски приятели, които го очакват нетърпеливо пред резиденцията на френския посланик, където е отседнал. Дебатът ще се състои, ала в последния момент е преместен за след самата вечеря, тъй като някои господа, не можели да дойдат по-рано. Тръгват към дома на сър Гревил. По-късно, при съвсем други обстоятелства, Бруно казва на венецианските инквизитори, че вечерята в действителност се е състояла в двореца на френския посланик. Може би пътуването из нощен Лондон изобщо не се е състояло. Ала то, реално или въображаемо, е при всички случаи символично. Чрез него Бруно образно представя основните теми и залози на последвалия дебат.

Вече се е стъмнило, пътят е сравнително дълъг, а улиците са неосветени и несигурни. Приятелите решават за по-кратко и по-безопасно да тръгнат с лодка по Темза. Слизат до най-близкия кей, дълго викат, накрая идват двама стари, грохнали лодкари.  Качват се на тяхната прогнила, пропускаща отвсякъде вода лодка, която едва пълзи по тъмната река. Ноланецът и Флорио, за да разведрят мрачната атмосфера, пеят любовни канцони. Изведнъж, без изобщо да са стигнали до своята цел, рязко се насочват към брега, където философът и неговите спътници са принудени да слязат, въпреки всички молби и увещания. Пъпленето в мрака със старата, прогнила лодка, „останка от Потопа”, водена сякаш от дошъл от ада кърмчия, която оставя своите пътници там, откъдето те са се качили на нея, е красноречива метафора за все още затворения от твърде овехтялата и вече разпадаща се структура на старата наука свят.

Веднъж на брега, Бруно и неговите спътници се оказват на обградено от високи манастирски стени бунище и за да се измъкнат трябва да си проправят мъчително път през зловонни отпадъци и мочурливи гъсталаци. След дълго лутане в мрака и газене в калта, те най-сетне излизат на някаква улица, само за открият, че са на две крачки от мястото, откъдето са тръгнали. Цялото досегашно пътуване е било до никъде. Мръсни и изтощени, искат да се приберат на топло у дома. Ала Ноланецът си спомня за своята философска мисия и въпреки лошото начало, загубеното време, късния час и крайната умора приятелите тръгват отново, вече по широкия друм, който води право към двореца, в който ги чакат за вечеря. Скоро ги пресреща обаче сган грубияни и един от тях удря Ноланеца, ала не е само той, после друг, хем на вид благородник, с все сила го блъска. Мъчителното бродене в дивия и опасен нощен Лондон не е просто повод за критика на тогавашното английско общество, както са склонни някои да четат тези епизоди през призмата на своите леви убеждения. Става дума за същински катабазис, т.е. слизане в ада, минаване през някои от неговите мрачни кръгове: itinerarium mentis in veritatem, пътят на ума в истина, показва Бруно, не върви от тъмнината леко и право към светлината, а е мъчително, изпълнено, изпълнено с препятствия, падания, стълкновения дирене през лабиринт от неразбирания, противоречия, отрицания. Философските истини не се постигат логически, веднъж завинаги в трайно притежание, а са живеят, подемани и трудно отстоявани, нуждаещи се от постоянна подкрепа. Пътуването от съмнението до увереността, от невежеството към знанието се изминава многократно и в двете посоки. Борим се и падаме, ставаме и мислим, че всичко най-накрая ни се е прояснило, но ето че почвата отново се изплъзва изпод краката ни.

След всички премеждия приятелите успяват все пак и това е важното да стигнат до двореца на сър Гревил, където са посрещнати твърде нелюбезно от навъсената и арогантна прислуга. При това участниците във вечерята, без да ги изчакат, както повелява етикетът и елементарното възпитание, са седнали вече на трапезата, която председателства неназован благородник (навярно поетът Филип Сидни). Ноланецът сяда отдясно на домакина. От неговата дясна страна пък е Торквато, единият от оксфордските доктори с които трябва да дискутира, а вторият – Нундинио – е седнал отсреща. Когато закъснелите гости сядат на масата се случва малък, но забавен и поучителен инцидент: на един от новодошлите посочват последното място, а той си мисли, че му предлагат най-първото и от скромност и смирение сяда, както учи Евангелието, на последното, като всъщност се озовава тъкмо на първото. Това подчертано гротесково qui pro quo внушава колко грешно и абсурдно е да се смята, че подредбата в обществото и в света е твърда и постоянна: първо и последно място, център и периферия са само условности в привидно вечната и неизменна космическа рамка на света, която Ноланецът е дошъл да разтроши с ударите на своя философски чук.

По време на самата вечеря английските благородници проявяват удивителна липса на каквато и да е изисканост и добри обноски. След нея идва най-сетне и редът на космологичния дебат. Философът не се задоволява просто да изложи хелиоцентричната система, която слага край на геоцентричната картина на света, а я разширява до идеята за безкрайната вселена, чието еднородно пространство е населено с безброй светове. Двамата оксфордски донове – повърхностният Торквато и педантичният Нундинио – се оказват твърде закостенели и тесногръди,за да са способни да разберат нещо от приведените аргументи и да се опитат да разсъждават върху тях. Хранители на стария възглед за света, те просто отхвърлят всичко чуто с най-плоски баналности. Ноланецът ту спокойно, ту по-рязко отвръща на техните възражения, които му дават повод да разгледа и по-общи херменевтични и метафизични въпроси. Постоянно призовава господа академиците да се аргументират, а те му отвръщат с все по-груби нападки. Накрая открито заявяват, че италианецът е напълно полудял. Да, философът вече е бил, както подигравателно го съветват, на Антикира, острова на лудостта, и е брал там церящия безумието кукуряк, ала съвсем не за самия себе си, а за да изцери техните объркани глави. Така схваща своята историческа мисия Джордано Бруно и със своята нова философия неуморно търси да лекува замъглените от фалшиви авторитети, предразсъдъци и илюзии души, като ги води от незнание към знание, от неразбиране към разбиране на истинското устройство на света. Задачата на философа е да отваря очите, да просветлява умове и сърцата, ала в случая се изправя неизменно пред стена от невежество и слепота. Иска, при това положение, да накара своите събеседници поне да осъзнаят, че са слепи, да имат доблестта да признаят, че не знаят. Пепеляната вечеря, а и целият жизнен път на Джордано Бруно поставя с драматична острота въпроса как заблудените и заслепените могат да осъзнаят, че им липсва истината.

Не, изглежда, няма възможен лек за високомерната и самодоволна глупост на двамата доктори. Оказва се, че са просто две твърдоглави университетски магарета. Нищо повече. Накрая, Нундинио и Торквато стават от масата и си тръгнат, без да се здрависат дори със своя събеседник. На Ноланеца му остава само и той да поеме, заедно с верните си другари, обратно по своя път.

При все това, последната дума е на Джордано Бруно и в петия диалог Теофило отново подема и излага неговата теория за движението на небесните тела и земята, с което изяснява основни положения от нолановата космология и нова философия.

3. Александър Койре характеризира по следния начин ролята на Бруно за раждането на модерната наука:

„Джордано Бруно, съжалявам да го кажа, не е много добър философ… слаб физик, не разбира математиката… неговият светоглед е виталистично-магически, планетите за него са живи същества, които се движат свободно по свое усмотрение през пространството. При все това неговото схващане за безкрайната вселена е тъй могъщо и пророческо, тъй рационално и поетично, че можем само да му се възхищаваме. И той толкова дълбоко е повлиял на модерната наука и философия, че можем само да отредим на Бруно едно наистина много важно място в историята на човешкия ум”[1].

Категоричната оценка на видния историк на науката е подета, под една или друга форма, от повечето писали след него изследователи. Никой не отрича несъмнената заслуга на Бруно, че тъкмо той пръв възвестява безкрайността на вселената. Нещо повече, тъкмо той започва истинска революция на Imago Mundi, като разрушава формирания от класическата традиция (от Аристотел през Птолемей и Тома та чак до Ренесанса) стабилен образ на света като затворен и подреден космос, положен в концентрични сфери, чийто неподвижен център е земята, а на нея е човекът, около който, връх на творението, се въртят слънцето, луната, звездите, небесата. Затворен и йерархично подреден, космосът, макар и голям, е напълно по мярата на човека и той може да схване устройството му и да намери мястото и ролята си в него [2].

Джордано Бруно с ненадмината дързост разрушава тази хилядолетна, тъй ясна и стабилна, подкрепяна от данните на сетивата и очевидностите на общия разум, картина на света. Прави го, благодарение на хелиоцентричната теория, която противопоставя д на геоцентричната система. Италианският философ пръв улавя истински новото, което носи Коперник и ясно съзнава революционното значение на De revolutionibus, книга, за която казва, че е съзрял в нея светлината на новата зора. На Пепеляната вечеря Ноланецът представя голямата теза на Коперник, че земята се движи около слънцето, подкрепя я с взети от оптиката, геометрията, и астрономията примери и доказателства. Отхвърля, също тъй аргументирано, различни възражения срещу нея. Изтъква силата и точността на коперниковата интерпретация на небесните явления, която прави смешни и ненужни сложните и акробатичните конструкции на птолемеевите астрономи.

Ала Джордано Бруно ни най-малко не се смята за последовател на полския астроном. Казва, че предпочита да гледа със собствените си очи и най-вече да мисли самостоятелно, със своя ум. Във вечерята той оборва не само Аристотел, „il maestro di color che sanno[3], догматичният авторитет, par excellence, но отива далеч отвъд Коперник. Философът цени астронома като първооткривател, ала вижда и неговата ограниченост, защото остава в рамките на традиционния модел за затворения космос, в който разполага своята система. Бруно отива решително далеч отвъд хелиоцентризма, отхвърля като несъществуващи небесните сфери, премахва веднъж завинаги всички граници в космоса и излага своето грандиозно схващане за необятната, „безкрайно безкрайна”, вечна, еднородна, постоянно променяща се и населена с безбройни светове вселена.

Никой не отрича, че именно Бруно разрушава „затворения космос” и разчиства пространството за новата наука, която Галилей и Нютон ще развият през следващите десетилетия. Ала за самия Ноланец, подчертава Койре, полето на модерната наука остава terra incognita. В действителност, собствено научните постижения на Джордано Бруно съвсем не са незначителни: той пръв твърди, че слънцето и останалите небесни тела се въртят около собствената си ос; телескопът още не е открит, но това не му пречи да отгатне, че отвъд Сатурн има и други планети (Уран е открит едва през 1781 г.); вярно заключава, че не само слънцето, но и другите звезди имат свои планети; посочва, че земното кълбо е сплескано на полюсите; установява, че орбитата на планетите не е кръгова, а елиптична и скоростта на тяхното движение зависи от разстоянието им от слънцето; доказва, че слънцето е по-голямо от земята. Преди всичко убедително показва, и то четири века преди спектографския анализ на Кирхоф, че космосът е еднороден, земните и небесните тела  са съставени от едни субстанции и атоми, от една материя и са подвластни на едни и същи природни закони, с което премахва разделението между „подлунна” и „свръхлунна” физика. Откриваме всичко това у Бруно, десетилетия преди Нютон, а пък, столетия преди Айнщайн, той пръв и за дълго единствен, говори за относителността на времето и пространството като следствие от космическата безкрайност… И това него не са просто хипотези, а аргументирани тези: ista sunt res, res, res, както подчертава Теофило във Вечерята. Тези напълно реални неща отреждат и съвсем достойно място на Ноланеца в историята на модерната наука. А и какво повече можем да искаме от този, който събужда европейския дух за науката като слага край на играта на криеница около идеите на Коперник и прави възможен Диалогът между двете главни системи на света (1632) на Галилео Галилей, който в него, разбираемо, не споменава името на вече изгорения Бруно, но подема, а понякога и дословно привежда неговите аргументи.

Историците на науката добре знаят всичко това и като цяло високо оценяват не само смелостта, но и проницателността на Бруно, несъмнено по-голяма от тази на Коперник, Брахе или Кеплер. Да, за тях той е блестящ изразител на кризата на съзнанието на своята епоха, има действително решаващ принос за разчупването на средновековната картина на света и т.н., ала той самият, повтарят всички в странно дружен хор, се оказва неспособен, за разлика от Галилей, да положи началата на новата наука, защото е съвършено чужд на нейните  методи: емпиричните наблюдения и математическите модели. Доверява се изключително на силата на своя ум и въображение, но презира математиката и не може да подкрепи своите твърдения с точни изчисления, нито е в състояние да ги удостовери експериментално чрез проведени с нови инструменти и наблюдения. Така, Ноланецът стига до своите заключения по традиционния за класическата наука начин: оборва едни автори (Аристотел, Птолемей), а други (Лукреций, Кузански, Коперник) потвърждава и доразвива. Мисленето му, с една дума, остава, както би казал Фуко, в границите на старата, управлявана от аналогията и подобието, епистеме.

Критиката и в крайна сметка отхвърлянето на Бруно от страна на Койре и повечето историци на науката, се дължи на това, че те оценяват неговото мислене, според модерните критерии и го намират за ненаучно. То наистина е такова, ала това съвсем не е слабост на Ноланеца и той няма защо той да бъде съжаляван за това. Философията при него не е във функция на науката, както у един Галилей, доколкото той, впрочем, я познава и изобщо забелязва. Вярно е обратното: научната практика е във функция на нолановата философия и астрономическите открития са за него просто стимул в усилието му да разбере и то по нов начин  реалността. Да, няма stricto sensu брунова наука, тъй както има галилеева и нютонова наука, ала има „ноланова философия” и тя е съществената, защото търси да преосмисли отношението на човека със света и това е философска, а не научна задача.

Теорията на Бруно за безкрайната вселена не е предзададен светоглед. Ноланецът търси в научните открития не потвърждения на собствените си интуиции, а възможности за по-дълбоко разбиране на реалността. Хелиоцентричната система го интересува не просто като  позволяваща по-точни изчисления хипотеза, а като обяснение на реалната структура на космоса. Затова твърди, очевидно дразнещо за много уши и до днес, че разбира Коперник, по-добре отколкото той сам себе си е разбирал. Това е така, просто защото науката, както ще отбележи и Хайдегер, не мисли и  астрономът не е интерпретирал своите наблюдения, не е разсъждавал за действителния обхват и последици от своето откритие. В тази именно връзка Бруно отбелязва, че учените, са като преводачи, които превеждат от един език, този на природата, на друг – математическия, без да разбират значението на онова, което превеждат. Накратко, теорията, основана единствено на изчисленията, пък били те и на най-големите математици, не е достатъчна, за да проникне в дълбочина и да позволи осмислянето на безкрайността на вселената. Бруно е решително против свеждането на безкрайното богатство на природата до твърде бедния език на математиката. Тук, несъмнено, е основната разлика между него и вече модерния учен Галилей, за когото пък природата говори  само и единствено на езика на математиката. Ала за Ноланеца тя безспорно е полезен инструмент, но е само помощна, а не водеща наука и тя не може и не бива да налага своята рационалност на другите науки и още по-малко на философията, тъй като изследва не „защо” на феномените, а само „колко” и „как”. Открил безкрайността на вселената, Бруно не може да се задоволи с математическите доказателства, които са неспособни да му дадат понятие за безкрайното. За философа „математизирането” на безкрайното е абсурдно начинание, защото означава да се мери безмерното, да се изчислява неизчислимото, да се дава форма на безформеното. Убеден е, че за да се осмисли реалността на изплъзващата се от всяка мяра безкрайна вселена се изисква скок, на който е способна единствено философията. Съвсем не е достатъчно, значи, движенията на небесните тела да бъдат изразени с уравнения, те трябва да бъдат видени с „очите на разума”. Ето кое е решаващо за философа, без обаче, и навярно това е най-оригиналното у Бруно, той да търси да положи и стабилизира открилата се пред него реалност в някаква нова идеална йерархия от смисли и ценности. Затова прекъсва последователността на традицията и се изправя против царувалия хилядолетия ред и светоглед. Отварянето на космоса има смисъл единствено ако счупи „повторението на идентичното” и доведе до отваряне на разума, което да му позволи да види света с други очи и да мисли по друг начин промененото отношение между крайно и безкрайно. Това е интелектуалната революция, която Бруно извършва.

4. Несъмнено, космологичната революция има последици не само за астрономията и философията, но и за теологията, а и за вярата на мнозина. Ренесансовата натурфилософия, за разлика от съвременната наука, изследва природата в по-обща рамка, която включва теологията и метафизиката. Всеки е сигурен в съкровените връзки между човек, Бог и природата и, следователно, във взаимосвързаността на теологическите, философските и научните истини, които се разглеждат винаги в едно цяло. Налице е единен, компактен опит на света и съществуването: природата свидетелства за божествения промисъл; общественият ред се възприема като божествено, а не човешки изграден, приемането на истините на вярата не е въпрос на личен избор или мнение, тъй като те имат статуса на неоспорими природни или исторически факти; най-висшите духовни стремления сочат неизменно към Бог, нямат просто смисъл без Бог[4]. Накратко, теологията се схваща като строга наука и нейните идеи и постановки играят съществена роля в изследванията и размишленията на натурфилософите. Теологичното и научното дирене вървят ръка за ръка: да се изучава физическия свят означава да се разбира по-добре Божието творение, да се изучава Свещеното писание означава да се вниква по навътре в Книгата на природата.

Джордано Бруно, след напускането на манастира, заема принципно агностична позиция и по същество не пише нито за, нито против теологията, а се стреми да излага и обяснява всичко през призмата и в термините на своята нова философия. Постоянно подчертава, че е философ и единствено философ, ала дълбочината и дързостта на нолановата мисъл не избягват, разбира се, основни теологични въпроси и на първо място този за отношението между Божията и космическата безкрайност.

Схоластичната теология доказва съществуването на Бог като изхожда от заетата от Аристотел картина на завършения и затворен свят. Бруно не само поваля този образ, но разрушава със своя философски чук и неговите теологични основания, защото намира, че да се твърди, че Творецът е създал един единствен и то ограничен свят за крайно недостойно за Всевишния и Всемогъщия. Безкрайният Бог изразява истински Себе си, гласи основният метафизичен принцип на нолановата философия, като разгръща Своята безгранична творческа мощ в безкрайните светове и безбройните неща, които създава.

Бруно с ненадмината дързост разрушава затвора на крайния космос. Ала извършеното от него премахване на всяка граница, ентусиазирано утвърждаване на неизчерпаемата реалност, умножаването на разнообразието и богатството на перспективите пред човешкия дух не възторг, а вдъхва и у най-трезвите и будни умове на времето „стаен ужас”, който кара Паскал да смята, че е добре „да не се задълбочаваме в становището на Коперник”[5]. Новата космология осъжда човека, „детрониран крал” (§ 398), на доживотен плен в тъмницата (§ 218) на вселената: безгранична, но тясна защото душата не намира излаз от нея. Ужас, защото в безпределната вселена няма място за „Бога на философите”, който регулира хармонията и реда на космоса и определя, според близостта или отдалечеността от себе си, йерархичните равнища на битието. Още по-голям ужас, защото как Бог, който създава нещо, а не нищо, би могъл да сътвори празното пространство? „Вечното безмълвие на безкрайните простори” (§ 206) ужасява Паскал, защото небесната твърд не изразява вече най-съвършената хармония и природата не възпява славата Божия (§ 244). Нещо повече, в безпределния космичен хаос няма сякаш място и за християнския Бог, Който е насочил към човека Своето внимание, грижа, любов.  Пък и да има Бог в тая необятност, не е ли Той безкрайно отдалечен? Не прекъсва ли, именно Бруно, всяка възможна аналогия между безкрайно и крайно, между Бог и човек? Как би могъл да се заинтересува Всевишният тъкмо от човеците, прашинки на една забутана точица, нейде във всемира? А възможно ли е изобщо едно, дори божествено съзнание, което да управлява и съгласува със своята пастирска гега необозримите шеметните вихри на безбройните светове и да го прави при това в полза на хората, прашинки на една забутана точица нейде във всемира. Човек изгубва, с една дума, всяка сигурност, че в безкрайната вселена има изобщо Провидение и то се грижи за него, което го кара да напълно безпомощен, ужасно сам. Затова, когато на пепеляната вечеря Ноланецът формулира своята теза за безкрайното пространство, неговият събеседник „остава вцепенен и без слово, сякаш вижда призрак пред себе си”.

За Бруно, обаче, „проникнал далеч отвъд пламтящите стени на света”[6], гледката при отварянето на космоса съвсем не е ужасяваща, а освобождаваща и вдъхновяваща. Всичко друго му се струва дребно и изкуствено, страхливо и сладникаво. В еднородната и необятна вселена никоя планета, комета или звезда няма повече ценност от парчето глина, зрънцето пясък или затворената между страниците на книгата идея. В шеметните вихри на безпределното пространство няма и не може да има абсолютен център. Всички местоположения са относителни и разумът може да тръгне от всяка точка в героичното си усилие да разбере, макар и само частично, тайната на битието, с което да надхвърли самия себе си и да съзре за миг „недостъпния божествен лик”. Нещо повече, Философът открива в схващането за безкрайността не просто космологично учение, а ефикасно лечение за болните общества и души. Лекарството е преди всичко здравомислещ скептицизъм, ясното осъзнаване на границите на човека, който по никакъв начин не може да бъде „господар и владетел” на безкрайната вселена и систематично подлага на съмнение претенциите на всеки, имащ се за абсолютен, авторитет.

Ала „векът е разглобен”. Църковните и светски власти виждат във всяка нова идея само още едно огнище на смут и объркване и в без това опасно олюляващия се вече свят. Ноланецът знае, че трябва да внимава, но не практикува „изкуството на писането”[7] във време на преследване на свободната мисъл, защото когато става дума наистина за философия, прикриването и компромисът за него са невъзможни. Бруно, действително рядък случай, успява да влезе в пряк конфликт с всички религиозни и академични авторитети на своето време: Светият престол, Женевският консисторий, Оксфордският университет, Сорбоната, Лутеранската църква. Те не само че не толерират правото някой да мисли различно, но осъзнават неговото учение като сериозна заплаха за съществуващия теологическо-политически ред и търсят, todo modo, да отстранят идващата от идеята за безкрайната вселена заплаха. Страхуват се още, че този „новата философия” не просто поставя премахва централното място на земята и съответно на човека в мирозданието, но поставя под въпрос както богоизбраността на човешкия род, така и самото Божественото присъствие в света, с което подрива основите на религията. Затова Ноланецът е много по-труден за смилане и възприемане от Кузански или Коперник. В епоха на тежка социална и духовна криза, на жестоки религиозни междуособици, опитът на Бруно да даде нова картина на света е обречен на провал и той не само, че не успява да работи спокойно над своята философия, но е лишен и от възможността да живее и да умре в мир и свобода. Дългогодишният процес, който римските инквизитори, водят срещу него им отваря очите не само за „вредата” от неговата философия, но и за опасността, която научната революция представлява за учението на Църквата и изобщо за вярата. След бруталното екзекутиране през 1600 г. на философа идва ред и на поставянето през 1616 г. на За въртенето на небесните сфери в Индекса на забранените книги, а заедно с него и на първото осъждане на Галилео Галилей.

Джордано Бруно, изправен пред догматизма на църковните авторитети и педантизма на академичните институции, поема риска да мисли сам и воден от светлината на своя разум обхожда тъмния лабиринт на настоящето, за да отвори нови хоризонти на познание и разбиране. Той, обаче, не е нито атеист, нито материалист, както бива обвиняван тогава, пък и често определян и до днес. Сякаш, неговият alter ego в Пепеляната вечеря не се нарича Теофило, за да покаже, че Ноланецът действително обича Бог. За него Бог не се намесва „изотвън”, а е вътрешен принцип, който оживява изотвътре всички същества, свързва ги помежду им, осигурява единството на битието. „Бог е безкраен в безкрайността, навсякъде във всички неща, нито от горе, нито отвън, но напълно съкровен във всички неща”. Схващане за божественото, което ще бъде подето и развито два века по-късно от големите немски философи, на първо място от Шелинг и Хегел. Не, за Ноланеца Бог не отсъства от света, ала Той не е скованият от догмата Бог, а Бог на неизчерпаемото разнообразие и той не само открива в необятните пространства и хилядите обиталища на света, безбройните следи или печати на Божието присъствие, но и „по-добрите криле, с които отлитаме в небесата”. Осъзнаването на безкрайността и вечното движение на всичко съществуващо води до укрепване и зареждане с нова енергия на душата, която става така способна да надхвърли себе си и да постигне „пълнотата на живота” в единение с божествения принцип на всичко съществуващо.

Ноланецът неизменно учи, че неговата „нова философия” помирява разума и вярата, като ги освобождава от фанатизма на догмата и тесногръдието на педантизма и дава всекиму възможност да се издигне през природата със своя разум и плам и да достигне божественото начало. Напълно свободен дух, свободното мислене и говорене е за него „единственото потребно” на този свят и заплаща за него живота си. Във века на най-остро верско противопоставяне и всеобща нетолерантност, Бруно е навярно единственият, за когото религиозният плурализъм е действително положителна ценност. Това, обаче, съвсем не означава, че за него всички религии са равнопоставени и равнозначни, напротив, той е силно критичен към всяка от тях, която вместо да свързва хората с Бог и помежду им, разкъсва тъканта на обществото, разпалва войни, затваря, изгаря. За него достойна за уважение е единствено онази религия, която наистина цени всеки живот, (а не само на своите верни и действително служи на запазването на мира и разбирателството между хората.

5. Анахорнично е, подчертава Франсис Йейтс, да се търси в Бруно някакъв пионер на новата наука[8]. Неговото схващане за небесните тела като живи същества е анимистко, космологията му е виталистка, а философията му изпълнена с питагорейски теми, мистични озарения, неоплатонични построения, езотерични препратки. Голямата историчка на окултизма открива в Ноланеца последовател на Хермес Трисмегист, възродител и охранител на древната „египетска” мъдрост, адепт на тайните изкуства. Накратко, неговото място не е в историята на науката, а в херметичната традиция. Джордано Бруно е обърнат не към бъдещето, а към миналото ренесансов маг, който за последен път в европейската култура съчетава противоположностите, преди пътищата на науката и магията окончателно да се разделят.

Йейтс разглежда твърденията и аргументите в Пепеляната вечеря не като астрономични построения, а като астрологични талисмани, своеобразни езотерични упражнения, които трябва да събудят сърцето, да пречистят разума от заблужденията, да освободят духа от оковите на фалшивите авторитет, за да открие посветеният тайната на fabrica mundi и да открие в това божествено устройство душата на света, единението с която ще възстанови хармонията в живота и обществения мир.

В смутните и тъмни времена на религиозните войни и гоненията на вещици захвърлилият расото Ноланец е несъмнено най-безстрашният и пламенен дух на Ренесанса. Той броди, решава загадката на неговия жизнен и творчески път Франсис Йейтс, из Европа, не за друго, а за да разпространи тайното учение, да предаде на посветените със своята мнемотехника езотеричния метод за изследване и постигане на тайните на природата и духа и да извърши така истинска renovatio, коренно обновяване, което да установи нов, основан на „древната и истинска” херметична религия и просветеното и справедливо управление обществен ред. Бруно е заловен и изгорен, ала самоотверженото му дело съвсем не остава безплодно. В Германия около него се е сформирал тайният кръг на джорданистите, предци на розенкройцерите и франкмасоните. Джордано Бруно, такъв, какъвто ни го представя Йейтс, носи чертите не на Николай Коперник или Галилео Галилей, а на Корнелий Агрипа и Джон Дий: обикаля скрит и невидим европейските дворове, посвещава крале и велможи в окултните изкуства, изпълнява специални поръчения, създава тайни общества, като винаги търси да преодолее силите на злото и да убеди хората да се обърнат към доброто, две неща, които за него не се изключват, а взаимно потвърждават. Образът, признавам, е пленителен, ала лично аз трудно мога да видя в говорещия винаги дръзко и открито философ практикуващия disciplina arcani езотерик и, признавам, направо ми е невъзможно да открия в страстния и неукротим темперамент на Ноланеца необходимата за всяко тайно дело сдържаност и предпазливост.

Космосът за херметизма не е безкрайно празно пространство, а е йерархично и хармонично подреден, като тайнствените сили и енергии, които протичат през него свързват видимия и невидим свят, макро и микрокосмоса, в една „златна верига”. Херметикът открива скритите аналогии и съответствия, установява точната връзка между висшите и нисшите неща, овладява всеобщата симпатия между всички неща, която е в основата на окултните изкуства: тя позволява на мага да повелява на духове и демони, на астролога да определя, според звездите, добрите и лошите дни, а на алхимика да превръща обикновените метали в злато. Той постига с една дума божественото знание, с което може да промени не само своя живот, но и да преобрази съдбата на света.

Франсис Йейтс е несъмнено права да насочи вниманието ни към дълбоката връзка на Джордано Бруно с херметичната традиция, да изследва неговите занимания със странните и тъмни знания на неговото време: ars memoriae, астрология, магия. Ала Ноланецът не се нуждае от цялото това окултно знание, за да манипулира свръхестествените сили за задоволяване на своите егоистични цели. Та, още в първата си творба, философската комедия Свещникът, Бруно безпощадно осмива окултните практики и излага на показ огромния дял на шарлатанството и суеверието в тях. Но за какво му служат тогава всички тия херметични изкуства? Използва ги като възможност да продължи своето философско дирене, същото което търси, впрочем, в астрономията и във физиката. Така, изучаването на магията е за него само повод за още „добър ход по шахматната дъска на философията” и Ноланецът преосмисля и преобразява схващането за нея, тъй както е предефинирал всяко друго традиционно понятие и учение в светлината на своята нова философия. Неговото разбиране за природата подрива из корен цялата херметична традиция която се основава на йерархичния строеж на битието. Откритото от философа безпределно и еднородно пространство обезсмисля идеята за каквато и да е предустановена йерархия в света, тъй като в светлината на необятната вселена всичко става относително и няма повече никакво горе и долу, а „златната верига на битието” е само „усладен сън”. Бруно извършва „коперникова революция” и в херметичната традиция като замества основополагащото за тях улавяне на съответствията между йерархично разположените части на  света с изследване на връзките (vinculi), които свързват помежду им всички изначално равнопоставени неща във винаги променливи отношения.

Тогава, какво точно е магията за Бруно? Тя уважава и следва природните процеси, а не им противоречи и е усилие за по-пълно разбиране на „силата на вечните закони”, за откриване на скритите механизми на света и приближаване чрез тях към светлината на божествената истина. Силата на магията е във възможността за обогатяване и разнообразяване на способностите на човешкия ум, а не в приготвянето на капани за силите извън него. Необходимостта от нея идва от сблъсъка на крайните възможности на човешкото мислене с безкрайното многообразие на природата. Магията е не друго, а скок на въображението, с чиято помощ разумът се стреми да схване единството на цялото през всички различия и противоположности на феноменалния свят. Въображението е опосредстващата връзка между вечните и преходните неща, то е извор на всяко откритие и изобретение. С магията Бруно минава, значи, от онтологическата към психологическата сфера. Това не остава незабелязано за Юнг: „Същевременно с промяната на образа на света магът преобразува самия себе си… Идеята за безкрайността на Бруно, която изисква огромна смелост, е една от най-важните отправни точки за модерното съзнание… човек не може да види света без да види самия себе си и вижда себе си, така както вижда света”[9].

Накратко, с помощта на херметичните изкуства философът се стреми, значи, не да получи привилегирования послания и потайни умения, а да обхване и познае природата в нейната цялост, като открие със силата на своето въображение съкровената същност на реалността, нейният скрит, изтъкан от тайнствени симпатии и антипатии, пулсиращ ритъм, за да ги изложи по рационален начин. Затова в „магическите” съчинения на Бруно не се откриват, както в наръчниците по черна магия, инструкции, рецепти, заклинания за призоваване на демоните, за спечелване на нечия любов или за причиняване на зло на враговете. За Ноланеца „магът е знаещ човек, той знае и има силата да действа сам”, без да се нуждае т.е. от демонична помощ, за да отключи скритите сили на природата. Това, което интересува и въодушевява Бруно в магическите операции, във връзките, които те тъкат, са не практическите ефекти и лични изгоди, а доказателствата, което те дават за материалното и духовното единство на вселената.

6. Франсис Йейтс не греши поне в едно. Бруно не е просветител рационалист, нито либерал атеист. Ала философът е не толкова езотерик, колкото поет, артист. В Пепеляната вечеря Теофило, за да представи „нолановата” картина на безкрайната вселена, в която падат йерархиите, няма център и всички неща са равнопоставени, си служи с метафората на живописта: тук дворец, там гора, над нея късче небе и половин изгряло слънце. Художникът не може да предаде света в неговата цялост, още повече, че и той самият е неизбежно в самата картина. Ала със силата на своето въображение може да улови и да позволи и на нас да видим по нов начин един или друг негов отрязък. „Магическата” сила на въображението е стимул за търсещия разум да надхвърли своите граници, да разшири своите възможности и да улови с понятия, построения и прозрения някои от безкрайните вариации на всемира: „Философите са художници и поети; поетите са художници и философи; художниците са философи и поети. Ето защо истинските поети, истинските художници и истинските философи се познават и възхищават един на друг”[10]. И тримата, подчертава Бруно, отварят, съчетавайки въображение и разум, нови пространства за познанието. И тримата са чада на Мнемозина, майка на останалите музи, която събира всички образи и смисли, за да постигне единството в множеството и да схване пронизващия безкрайната вселена вечен и метафизичен принцип: „Едното определя всички неща, един е блясъкът на красотата във всички неща, една светлина озарява множеството на видовете”.

И тъй, Бруно започва излагането на своята „нова философия” в Пепеляната вечеря с призоваване тъкмо на Мнемозина, музата на паметта. Самата Вечеря е изкусна литературна творба, която със своите диалози представя голямата научна дилема на времето в целия й драматизъм. Нещо повече, тя е първото философско и научно съчинение, което е написано на разговорен италиански. Така с тази Вечеря не само земята губи своето място на средоточие на вселената и става най-обикновено небесно тяло, но и латинският изгубва своето централно значение на учен език, за да се превърне просто в един от езиците, които образованият човек трябва да познава и владее. Ноланецът безцеремонно натрошава с ударите на своя философски чук не само традиционната картина на света, но и на закостенелия и затворен класически модел на знанието, който осмива в лицето на говорещите само със заучени цитати педанти. Бруно не просто излага достъпно за широка публика най-смелите научни идеи, но и показва, че за разбирането и изразяването на новата и драматична картина на света са нужни нов език и нови концептуални инструменти. Той е безкрайно подозрителен към обичайното академично аргументиране, което е структурирано като овладяване на безпокоящото роене на дискурса, за да стигне, quod erat demonstrandum, там, откъдето е тръгнало, както когато приятелите пътуват със старата и разнебитена лодка по Темза. Затова и не пише Tractatus и не излага, за ужас и на днешните академични педанти, никой въпрос строго праволинейно, а минава през най-различни области, засяга всевъзможни теми и сякаш случайно събира и анализира нещата, събитията и идеите, които попаднат пред неговия поглед, за да даде нов и предизвикателен образ на действителността. Често неговият подход е отхвърлян, защото колкото и блестящи да са неговите наблюдения и разсъждения, те не били в състояние да се превърнат в еднозначни и строго аргументирани понятия. Ала тъкмо обратното интересува Ноланеца. Той търси език, който реално да изразява отворения и нестабилен характер на самото мислене, изгаря всяка сигурност, за да отвори към едно друго измерение на мисленето и живота.

Пепеляната вечеря поразява с дръзката енергия и учудващото разнообразие и богатство на въображението, така и с дълбочината на нолановата мисъл, която, при това изключително гъвкаво, свързва метафизика и физика, астрономия и политика, етика и херменевтика с един пламенен и саркастичен стил. При това Ноланецът има удивителната воля и способност да не отблъсква гласовете на другите, дори когато те не само му противоречат, но и го заставят да се бори с тях и да им противостои. Бруно свободно минава от едно равнище към друго, описва, tempestoso, своите combattimenti; излага, аndante con moto, новата физика; поема, allegro, риска от сблъсъка между наука и вяра; открива, appassionato, своята поетична метафизика. Диалозите завладяват със своя жив и ярък език, драматургична композиция, виртуозна вариация на регистрите, зашеметяваща мисъл и дръзко осмиване на всеки авторитет. Те запленяват със  своето понякога весело, често горчиво, винаги иронично настроение. Пепеляната вечеря не може да бъде дефинирана и затворена в определен научен, езотеричен или литературен периметър. Многоизмерна и винаги разнолика, по образ и подобие на mare magnum на безкрайната вселена, в нея намират израз различни, често разходящи се и противоположни перспективи към действителността.

7. Една идея на Бруно особено силно пленява неговите английски слушатели. Един от тях пише: „Не можете да забравите какво каза Ноланецът, този човек с безкрайни заслуги, когато дойде в нашите школи, а именно, че всички науки са се развили благодарение на превода”[11]. Италианският философ в Оксфорд и Лондон започва, разяснявайки теорията на Коперник, да превежда тайнствената книга на вселената на достъпен за разума език. Двадесет години по-късно Джон Флорио, приятелят на Бруно и Шекспир, обосновава своя превод на Опитите на Монтен с думите: „Моят стар приятел Ноланецът ми казваше, а и публично учеше, че преводът плоди всяко знание”[12] и така го е накарал да осъзнае значението на преминаването на важни текстове и идеи от един език в друг. Задачата на този първи превод на произведение на Джордано Бруно на български би била изпълнена, ако някой читател потърси да открие заедно с тази свободна и незнаеща прегради мисъл „защо светкавицата е тъй красива”.

 

 

 

[1] Alexandre Koyré, From the Closed World to the Infinite Universe, Baltimore, John Hopkins University Press, 1957, p. 54.

[2] За класическата космология виж по-подробно Приложението в края на книгата.

[3] „Учителят на тези що знаят”, според Данте, Ад, IV.

[4] Фундаментални за разбирането на вярата като неотменим хоризонт на мисленето през 15 век са изследванията на френския историк Люсиен Февр, основател на школата на „Аналите” и най-вече на неговия шедьовър Le problème de lincroyance au XVIe siècle, Paris, Albin Michel, 1942.

[5] Блез Паскал, Мисли, превод Лилия и Анна Сталева, София, Наука и изкуство, 1987, § {= фрагмент} § 218.

[6] Лукреций, За природата на нещата, I, 74, прев. М. Марков, София, 1971, с. 11.

[7] За това изкуство на писането виж Leo Strauss,  Persecution and the Art of Writing, New York, Free Press, 1952.

[8] Frances A. Yates, Giordano Bruno and the Hermetic Tradition, London, Routledge, 1964.

[9] Carl Gustav Jung, Problèmes de l’âme moderne, Paris, Buchet/Chastel, 1960, p. 183.

[10] Giordano Bruno, Explicatio triginta sigillorum in Opera latine conscripta, v. III, Firenze, Le Monnier, 1891.

[11] N.W., анонимният автор на предговора към A Worthy Tract (1585), английския превод на Dialogo delle imprese militari e amorose (1555), сборник с емблеми от Паоло Джовио.

[12] John Florio, The Essayes, or Morall, Politike and Millitarie Discourses of Lo: Michaell de Montaigne, Printed at London by Val. Sims for Edward Blount dwelling in Paules churchyard, 1603.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Иван Маринов – Медийният взлом: относно културните родства

 

 

Възникването и развитието на средствата за масова комуникация е сред основните прекурсори, детерминирали социокултурната ситуация на постмодерността. От възникването на писмеността и разпространяването на преписи в темпоралната дъга, обхващаща времената от древността до XV век с усъвършенстваната от Гутенберг печатарска преса, през телеграфа, радиото и телевизията до компютърната ера (Фидлър 2005) и експанзията на най-новите „умни“ мобилни устройства, пред взора на внимателния наблюдател се откриват тенденции, чиито пътища на развитие неизменно се преплитат в неразбираем за окото на неопитния палимпсест, за чието разчитане и уясняване са необходими подсказки от много и разнородни области на познанието. Вековечните съдържания на знаковите носители – паметта, моралът и вярата, – тяхната феноменология и социална детерминираност – могат да бъдат разбрани най-плътно и цялостно единствено в обединяващата индивидуално, социално и метафизично ос на езика; ос, пронизваща всички познати ни форми на човешко бъдене заедно, отвъд която изчезват или не могат да бъдат мислени проявите и същината на човешкото. В настоящия текст приемам за целесъобразно езикът да бъде разглеждан като неотделим компонент на културата[1], тъй като „в реалното си функциониране езикът се влива в по-обща система на културата, съставя заедно с нея едно сложно цяло“ (Лотман 1990: 218), която от своя страна „е свързана с минал исторически опит.“ (Лотман 1990: 221)

Усъвършенстването на технологиите ускорява предаването на информация, увеличава възможния обем и обхват на разпространение и в същото време отменя индивидуалната отговорност (колективна отговорност е оксиморон) към конститутивните елементи на общността; в тази отмяна преданието и социалната кохезия губят своята солидност и установеност в традицията, за да получат несъвършени функционални заместители под формата на конвейерно произвежданите от масмедиите наративи за ускорена консумация и отчужденото съжителство на конформизма. Някои от щрихираните тук особености на глобалистката социална култура ще бъдат разгледани по-нататък в текста.

Носителите на информация променят своята форма и структура в хода на историческия процес. Движението напред във времето (което никога не е „само време“, а следва да се разбира като сложен и многопластов конгломерат от действия, промени и взаимовръзки) изисква и възпитава нови стратегии на социална организация, чието развитие следва своя вътрешна логика: първо са смятани за абсурдни, сетне модерни, за да се превърнат в (сякаш) самоочевидно канонични и някак безнадеждно остарели. Роджър Фидлър разглежда съпротивлението срещу нововъведенията като естествен и закономерен процес, който не е оправдан от рационално гледище. Пристрастието на Фидлър към технокрацията е обяснимо с безспорните предимства на технологиите пред грубата човешка сила: те забързват и улесняват живота. Обективността на подобно гледище обаче е съмнителна, тъй като рисува твърде редукционистична картина на света и в това отношение книгата на Фидлър представлява само една паянтова теоретична конструкция, валидна не in abstracto, а единствено в контекста на хегемонните културни практики. Придаването на аксиологическо предимство на технологично развитите общества би било израз на съмнителна идеология в духа на еволюционисти като Луис Хенри Морган и Джеймс Фрейзър, чиято научна дейност, макар основополагаща в областта на антропологията, не би могла да бъде достатъчно категорично отделена и обособена от социалноисторическата обусловеност на техните концептуализации. Силуетите на технологичните (и медийни) гиганти откъсват все повече пространство от жизнения хоризонт на съвременния човек, като подлагат пред взора му необходимата за тяхното процъфтяване картина на света: те отменят правото на непосредствена перцепция на явленията и сетне тяхното аперцепиране едва ли съхранява и най-жалка останка от автономност на съзнанието. Резултатът на глобалната когнитивна експроприация напомня твърде много на добре нахранените, послушни и сексуално задоволени полуидиоти от „Прекрасният нов свят“ на Хъксли. Морално затъпелият човек на съвремието, неспособен да издигне погледа си над материално-телесната „долница“, едва ли се стреми към нещо друго, освен към най-отчаяно бягство от скуката, която намира в собствената си компания. Човекът, бягащ от самотата, е далеч от моралния избор, тъй като неговото съзнание е детерминирано от страха – негов вечен спътник и господар, – а следователно и несвободно, като жертвите на културната индустрия, по определението на Теодор Адорно, се явяват и нейни най-фанатични апологети: „Хората по-скоро се вторачват в неизбежното, отколкото се променят. Вероятно телевизията ги прави още веднъж онова, което и без друго те са, само че още повече, отколкото вече са. Това би съответствало на икономически обоснованата обща тенденция в съвременното общество повече да не надскача формите на съзнанието си – статуквото, а непрестанно да го подкрепя и там, където то му се струва застрашено, да го възстановява. (…) Този сизифовски труд на индивидуалната икономия на инстинктите днес изглежда „социализиран“, контролиран и регулиран от институциите на културната индустрия в полза на самите институции и на могъщите интереси, стоящи зад тях.“ (Адорно 2011: 182) Телевизорът е организиращият център, около който е структурирана микротопографията на дома. Зад драпериите и завесите, които светлината на екрана изобразява върху умовете и лицата, прозира грозното лице на отчуждението, по-рано или при други условия наричано скука. Силният и някак натрапчив говор от дяволската кутия забранява и осъжда всеки опит виртуалният монолог да бъде прекъснат, оспорен или осмислен. Телевизорът не пита и не очаква отговор – не такава е функцията му, – а съобщава, възпитава и заповядва от вечно привилегированата си позиция на знаещ говорещ. Във фетишизацията на комуникативните средства губят своята легитимност целите, към които непосредственото общуване се стреми. Обмяната на опит и на данни за света тук отстъпва смислово пространство на медиума на този опит.[2] Без особено преувеличение оттук може да бъде изведено родството на медийната и народната (или низова) култура.

Религиозната почит, отдавана на екрана, позволява народната култура да бъде разпозната по-близо до корените си, но все пак във видоизменен вариант из великолепните зали на берлинските кинотеатри – това дава основание на Зигфрид Кракауер да отбележи, че те „вече не са кина, а дворци на развлечението“ (Кракауер 2011а: 103) и в някакъв смисъл храмове на масовостта: „Поддържаният разкош на повърхността е отличителният белег на тези масови театри. Както хотелските фоайета, те са светилища на удоволствието, блясъкът си поставя за цел благоговение. (…) Паството, наброяващо хиляди, може да е доволно – местата, където да се събира, са достойни за престой.“ (Кракауер 2011б: 105-106) Хипертрофирала и превърната в строго ритуализирана процесия, атракцията на кинотеатрите е оттук насетне топос на празника, отделен, оразмерен и грижливо регулиран от моделиращата структура на ритуала. Зрелищното излишество на образи, звуци и модни аксесоари тревожно напомня Гоголовото описание на Невския проспект[3]: тук личностите са девалоризирани от блясъка на своята външност и сякаш принесени в жертва на модата, за да могат на следния ден да обновят тоалета си, необходим пропуск за най-добрите места в храма на никога несвършващия спектакъл и емблема на крещящата пошлост, позволяваща на притежателите й развлечения от най-изтънчен (а понякога забранен) порядък. Производен на тази култура – макар и в още по-голяма степен снизен – е нощният живот в дискотеката, където тела, звуци и сенки се преплитат в неразличимо и винаги променливо цяло, а гласовете заглъхват под неумолимата ярост на забързаните, шумни и натрапчиви ритми, излизащи из разхвърляните по ъглите огромни колони. Дискотеката е мечтана и търсена цел, защото приглушените светлини, шумната музика и притиснатите едно до друго тела позволяват близост без досадната отговорност на сближаването, а езикът и интимният разговор дори не е нужно да се намесват – достатъчно красноречиви са движенията на почти или изцяло разголените силуети, преминали през отменящата всяко несъвършенство церемония на опиянението. Тържеството на сетивността – сетивност твърде хедонистична – разкъсва всяка езиковост, съзнателност и саморефлексия, за да подчини човешката цивилизованост на по-силната и стихийно проявяваща се нагонна мощ, извираща от най-атавистичните усои на човешкото минало.

Вкамененото съзнание на масовия консуматор разкрива ясно чертите си в сблъсъка с другостта: в „граничната ситуация“ (Ясперс) на Срещата с Другия инак апатичният и доста безчувствен медиен потребител изведнъж изостря сетивата си, за да премине в режим на повишена агресивност. Застрашената сигурност на дома, или по-скоро натрапчивото чувство, че някой може да почука на вратата и да прекъсне вечерта със семейството, отприщва цялата ирационална мощ на досега последователно потисканите, забравяни или просто изживявани някъде другаде (навсякъде?) страхове. Въведеният от Зигмунт Бауман термин секюритизация идва да обясни фетишизацията на властта и авторитета, свойствена на прекариата (термин отново на Бауман; от precarious (англ.) – несигурен): „Разбити врати; отряди униформени полицаи, които разгонват демонстранти и нахлуват неканени в домовете на хората; войници, патрулиращи по улиците посред бял ден – тези и други подобни образи се запечатват в съзнанието като доказателство за решимостта на правителството да доведе нещата докрай, да стигне до „сърцевината на проблема“ и да успокои или окончателно да разсее болезнените пристъпи на несигурност, измъчващи неговите подвластни. Демонстрирането на твърдо намерение и на решимост то да бъде доведено докрай са „явната“ функция (ако използваме прочутото концептуално разграничение на Робер Мертон) на тези образи. Тяхната латентна функция е коренно противоположна: да спечелят популярност и да облекчат процеса на секюритизиране на многобройните икономически и социални притеснения и тревоги на хората, породени от атмосферата на несигурност, която на свой ред е генерирана от уязвимостта и нестабилността на човешкото съществуване днес. (…) Те неизбежно ще утвърдят представата за „онези там, горе“ като провиденциален щит (единствен и незаменим?), който не позволява ужасяващи бедствия да се стоварят нито върху страната, нито върху домовете ни.“ (Бауман 2016: 33-34) Общият страх и общите врагове означават, че засега оставаме заедно – поне докато опасността отмине, а (в съзнанието) тя не е никога по-дълговременна от медийния дискурс; в двойния код на общата опасност, от една страна, и дълга към установения ред, от друга, негативно определената общност търси, намира и конструира своите варвари, които позволяват нейната цивилизованост да съхрани удобството на ясно очертаните граници, отвъд чиято ригидна определеност се простира необгледният и винаги заплашителен свят на Хаоса и Другостта. Тези, които не са „като нас“, остават непроницаеми, студени или твърде темпераментни, за да бъдат разбрани и приети; в същото време животът в пронизания от медиите град е изпълнен с мимолетни срещи и краткотрайни погледи, планирани, реализирани и контролирани от неудобството, което продължителното вглеждане и поканата за близост предизвикват.

Ускорени и интензифицирани, за да бъдат сетне забравени и заменени от други, по-удобни или просто не толкова ангажиращи, връзките са (почти) толкова произволни и ефимерни, колкото постоянно сменящите се и незабелязвани от никого (но интернализирани от всички) реклами по телевизията. Нарастващата виртуалност на взаимоотношенията е мислена от Алвин Тофлър като закономерно следствие от масовата урбанизация, в която място и време за емоционална интимност и морална близост не може да се намери, без да бъде разрушена организираната бързопреходност и взаимозаменяемост, ендемична за големия град.[4] В коментара си относно живота в града Тофлър иронично описва зейналата пропаст между желаната и действителната продължителност на традиционно дълготрайните взаимоотношения като очакване, което „невинаги се осъществява, както личи от растящия брой на разводите и на разпадащите се семейства“ (Тофлър 1992: 69), за да заключи, че ускореното прекосяване на житейско и информационно пространство изключва възможността старите микросоциални стратегии да бъдат съхранени: „Съзнанието, че никое преселване не е последното, че по някое време номадите отново ще съберат багажа и ще се преместят, не допринася за развитието на взаимоотношения, които да са повече от модулни. Това означава, че ако ще се създават връзки, най-добре е те да се създават колкото може по-бързо. Ако аклиматизационният период е сгъстен във времето, сбогуванията, разделите също се скъсяват. Това важи особено много за хората, които ни обслужват. Тъй като са едноизмерни, тези взаимоотношения се създават и прекъсват мимоходом.“ (Тофлър 1992: 73) Рекламата и действителността са сближени в своята виртуалност и нейните правила конституират и обуславят подмяната на реалността с фикция – подмяна, която рекламата умело инструментализира в условията на информационна диктатура, маскирана и привлекателно гримирана, за да остане зад светлините на прожекторите – невидима и затова толкова по-ефективна – властта на „анонимния авторитет“ (Фром), който, подобно на Хадес, управлява и надзирава подземното царство на несъзнаваните нагони. Възпроизводството и разрухата – според Фройд – неотделими от човешката душа мотиви, отколешни спътници на всяка общност и затова приемани от обекта на контрол „като свои“, са съвършените агенти на властта, чиято подкупваща и изкусителна усмивка не позволява усъмняването в тяхната свобода и непредубеденост.[5] „Сексуалността не трябва да бъде описвана като непокорен напор, по природа чужд и по необходимост неподдаващ се на една власт, която от своя страна се изтощава в стремежа си да го подчинява и често не сполучва напълно да го овладее. Сексуалността е по-скоро точка на особено гъсто преминаване на сексуални отношения: между мъже и жени, между стари и млади, между родители и потомство, между възпитатели и ученици, между свещеници и миряни, между администрация и население. Сексуалността не е най-трудно поддаващият се елемент във властовите отношения, а по-скоро един от онези, които притежават най-голяма инструменталност: употребим при най-голям брой маневри и способен да служи за опорна точка, за сглобка на най-разнообразни стратегии.“ (Фуко 1993: 140) Желанията, страховете и слабостите са ефикасни лостове на контрол и управление, които медийният дискурс задейства и вещо надзирава под диктата на икономическите и идеологически интереси, лежащи зад сценичния декор на изказа.

Някъде далеч отвъд хоризонта на масова видимост, където светлината на съзнанието не достига, неколцина натрапници неуморно подкопават основите на човешкия разум. Вероломни, защото са навсякъде, медиите диктуват индивидуалната рецепция и колективната организация на социалността. Медийната култура е взломаджийска (нахълтващите в домовете медийни образи) и не по-малко воайорска (в обсесивния интерес към чуждия живот), затова тя може да бъде определена и като престъпно-перверзна култура, произвеждана, продавана и консумирана в условия на взаимно търсене и потребяване.

 

 

Библиография:

 

Адорно 2011: Адорно, Теодор. Пролог за телевизията, В: Когато медиите не бяха постмодерни. София: АГАТА-А, 2011.

Бауман 2016: Бауман, Зигмунт. Бежанци пред дверите на Европа. София: Изток – Запад, 2016.

Гогол 1973: Гогол, Николай Василиевич. Невски проспект, В: Повести. София: Народна култура, 1973.

Кракауер 2011а: Кракауер, Зигфрид. Филмови дворци, В: Когато медиите не бяха постмодерни. София: АГАТА-А, 2011.

Кракауер 2011б: Кракауер, Зигфрид. Култ към развлечението, В: Когато медиите не бяха постмодерни. София: АГАТА-А, 2011.

Лотман 1990: Лотман, Юрий. За семиотичния механизъм на културата, В: Идеи в културологията, том 1. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1990.

Тофлър 1992: Тофлър, Алвин. Шок от бъдещето. София: Народна култура, 1992.

Фидлър 2005: Фидлър, Роджър. Медиаморфоза. Да разберем новите медии. София: Издателство „Кралица Маб“, 2005.

Фуко 1993: Фуко, Мишел. История на сексуалността. Волята за знание. Плевен: ЕА, 1993.

Шопенхауер 1994: Шопенхауер, Артур. Етика. Философия на състраданието. София: Евразия, 1994.

 

 

 

[1] Езикът отменя абсолютната валидност на нагледните престави, за да ситуира индивида в света. Представата за континуалност на опита, принадлежността към въобразявана общност и абстрактното мислене са само най-базисните ориентири, които езикът предоставя. „Презумпцията за структурност, изработена в резултат от навика за езиково общуване, оказва мощно организиращо въздействие върху целия комплекс от комуникативни средства. По такъв начин цялата система за запазване и предаване на човешкия опит се изгражда като концентрична система, в центъра на която са разположени най-очевидните и най-последователните (така да се каже, най-структурните) структури. По периферията се разполагат образуванията, чиято структурност не е очевидна или доказана, но които, включвайки се в общите знаково-комуникативни ситуации, функционират като системи.“ (Лотман 1990: 220, 221)

[2] Фокусът на внимание е отместен от предаваната информация към символната натовареност на комуникативния посредник. Гледането на телевизия или слушането на музика от луксозна техническа апаратура в много случаи е далеч по-важно от съдържанието на предавания образен или звуков сигнал. От друга страна, насочването на вниманието към съдържателната страна на сигнала все още далеч не означава автономност на адресата, чиято възприемчивост най-вероятно е профилирана от хегемонните интереси на социалната общност, към която той принадлежи.

[3] „Хилядите видове шапчици, рокли, шалове – пъстри, леки, към които техните притежателки запазват своята привързаност понякога за цели два дни – могат да ослепят всекиго на Невския проспект. Сякаш цяло море от пеперуди се е вдигнало изведнъж от стъблата и се олюлява като блестящ облак над бръмбарите от мъжки пол. Тук ще видите талии, каквито дори не сте сънували: тънички, тесни талии, не по-дебели от шийката на бутилка, при среща с които вие почтително ще се поотстраните, за да не ги бутнете случайно с неучтивия си лакът; сърцето ви ще се изпълни с плахост и боязън да не би някак дори непредпазливото ви дишане да прекърши това най-прекрасно произведение на природата и на изкуството. А какви дамски ръкави се срещат по Невския проспект! Те приличат донякъде на два въздухоплавателни балона и дамата би се вдигнала веднага във въздуха, ако не я задържаше мъжът; защото да вдигаш във въздуха дама е също така леко и приятно, както и чашата с шампанско, която поднасяш към устните си.“ (Гогол 1973: 476, 477) Впечатляващото многообразие от цветове, форми и всякакви най-разнолики образи отменя всяка възможност да бъде откроено или въобразено човешкото, което изглежда твърде малко, незначително и несъвършено в гротесковия спектакъл на големия град.

[4] Не е ли ужасяващ големият град с неговите светлини, високи сгради и самотни хора, изгубени в тълпата? Тук никой не е никога сам, ала всеки е всякога жертва на самотност; на дълбока и всепроникваща незначителност и предопределеност, извираща из дълбините на прекомерната необгледност на града и неговите прищевки. Колко суетни и ненужни са усилията на младите хора, маскирали лицата си с пластове грим или прекарали нощите в потните зали, устремени към нечие чуждо лице/тяло и към нечий чужд живот! Какво ново има в умореното утро на самотника, изоставен от някоя сластна кокетка след прибързаните обещания, продиктувани от алкохолните пари? А какво ново има в нейната утрин? Знаем как да отговорим, поне си мислим така, което е все същото.

[5] С впечатляваща психологическа проникновеност подобен възглед е обосновал още през 1839 г. Шопенхауер в своето обсъждане на моралната свобода: „Физическата свобода, както е казано, има отношение само към материалните препятствия: отсъствието на последните е равносилно на нейната наличност. Но е забелязано, че в други случаи човек, без да среща пречки в материалните обстоятелства, се въздържа от постъпки с прости мотиви от рода на заплахи, обещания, опасности и т. н.“ (Шопенхауер 1994: 47, 48) Тъй като свободен се смята този човек, който не е възпрепятстван да осъществи желанията си, следва въпросът доколко самите желания са свободни от необходимост: „Тук понятието свобода, което досега се е мислело само в отношението си към възможността, вече е приложено към искането и възниква въпросът свободно ли е самото искане. (…) Емпиричното понятие свобода изразява следното: „аз съм свободен, ако мога да правя това, което искам“ – при което думите „което искам“ вече решават въпроса за свободата. Но сега ние питаме за свободата на самото искане, така че този въпрос трябва да приеме следния вид: „Можеш ли също да искаш това, което искаш?“ Става така, че даденото искане зависи и от още някакво друго, криещо се зад него искане.“ (Шопенхауер 1994: 48, 49) Самосъзнанието поражда представата за собствена свобода и непредопределеност, за да съхрани сигурността на своето съществуване, което би било разколебано и отхвърлено като илюзия от сблъсъка с детерминизма на волята.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Златомир Златанов – Феноменология на колаборационисткия разум

 

Когато падна правителството в Италия, това се отрази на еврото.

Когато това се случи в България,  отражение намери само в популистките страхове.

Ако сме преминали в пост-историята, вече няма събития, има само кредитни рейтинги.

Няма и войни, или те се водят относно самото понятие за война.

Няма и империи или те спорят относно самото понятие за империя.

Нискотарифната събитийност на българското не е от днес – раната не е толкова прясна.

Априлско въстание, Руско-турска война, Девети септември – всичко е подложено на ревизия, по-скоро на тролски нихилизъм.

Събитието е на присвояване-отсвояване, то върви заедно със своето анулиране, събитието изчезва преди собствената си поява, събитието се дублира в номинацията и оказаната постсъбитийна вярност към него – или както сбито се е изразил Бадиу: няма доказателство за събитието, нито пък събитието е доказателство.

Една изначална липса, която свръхдетерминира ситуацията, бива запълвана с живописни фетиши, конспиративни фантазии и посредствен нихилизъм.

И разбира се, наваксва се с прекомерността на един имперски екстериор като предлог да се обясни всичко, тоест нищо.

Биополитическата машина на държавата, затормозена от дифузираната власт на глобалния капитал, се старае да отсее суверенните си колебания. Самоопределение и самоутвърждаване на нацията-държава – това сякаш касае всички ни, които носим името българи.

Но да говориш за самоопределение и самоутвърждаване губи смисъл в една среда на универсална стокова еквивалентност. Днес суверенното се обвързва с кредитния рейтинг и ние сме въвлечен в нискобюджетен филм на постоянно преиграване и симулация.

Сведени до безформена популация, ние позволяваме държавата да се обзавежда с класовите характеристики, които сме си отказали.

Държавата винаги е свързана с репрезентативен излишък, тя винаги е по-силна, както казва народът, но тук се създава по-скоро обратното впечатление, че държавата  липсва, че е в разпад, опасност, фалит.

Пред тази игра на недостиг-излишък социалните логики са безсилни, макар че в основата  стои един прост феномен – парите, които създават реалността, перипетиите на маниашкия капитал. Парите като една от формите на стойност, някога длъжнишки пари, които сега морфират във виртуални пари на глобална финансиализация. Целта е да се облекчи и преразпредели кредитното бреме, да се демократизират кредитите, но всъщност се произвеждат нови зависимости.

А самата стойност (value), бивайки определяна преди като кристализация на сила (Ницше) или на работно време (Маркс), днес е просто симулация.

Последствията все още са неясни. Както при фючърсните търговии – едни ги виждат като новото бъдеще, други – като опит на капитализма да експандира терена. При фючърсите в новото им разбиране липсват парите и референциите, едни цени просто се плащат с други цени, без изобщо да има някакви материални неща или стоки като обект на търговия. Или това е една търговия с нищото.

Различието между спекулация и симулация е изтрито. Но това се прехвърля и във всички останали сфери.

В политиките е същото – някакви сътресения и бедствия сякаш поразяват всичко, като оставят абсолютно всичко незасегнато.

Ако светът се е оплел в безкрайна дългова спирала, това означава, че парите не са нищо друго освен знак за асиметрия на власт, на асиметрични силови отношения, които предписват и налагат бъдеща експлоатация, доминация и подчинение.

Имперският профил на асиметрично господство е колкото разпознаваем, толкова и неясен. Както и българската сигнатура, която се апликира към този профил в неизменния си провал.

Днес ние не знаем кои са господарите на света, но разпознаваме влиятелните им слуги, както забележително се е изразил Иван Методиев, в безкрайното им заместване и заменяемост. Което означава, че теорията на Дерида за субституцията-supplement остава влиятелна.

Произходът е субституция. Демокрацията е безкрайно вертиго на субституции. Дълговата спирала – също.

Но вместо това ние говорим за  нарцистична инерция, есхтатологическа парализа или  форма на историцистка карантина, в която обитаваме, фрактуриран паноптикум, едно неавтентично битие в постоянна симулация с наложения му лимит – кошмарно е да останеш вътре при старите травми и зависимости, но импулсът да излезеш навън не е егалитарен, а принудителен.

В това се състои психическото здраве на този народ под формата на извратеност – един негативен Изход, негативен анабазис.

Расовият есенциализъм на българското като дълбока каузална структура сега казват, че се разпада, само че той винаги е бил изкуствен конструкт на властови доминации. И когато в началото на 90-те един известен писател възкликна – аз не познавам моя народ такъв – това означаваше, че българската идентичност винаги се е крепяла на това, което всячески е отхвърляла: едно постоянно неразпознаване и разминаване със самата себе си, за които официалната историография мълчи.

Грижата (die Sorge) все пак е основен екзистенциал в битийно-историческата аналитика, ние сме загрижени и ангажирани – но относно какво? – какво друго, освен загрижени за избягване на грижата, като постоянно я препращаме в чужди ръце,  модифицирана  във фигури на пасивен нихилизъм и фантазии за пасторална власт, или още по-неопределен  популизъм и претенции за самородност. Но зад всичко това се крие цинична незагриженост – ние не можем да решим нищо, империите ще се погрижат за това.

Ние сме под  имперски патронаж – това е тайната на местните клиентелистки елити, аrcana dominationis, докато са заети да разиграват нарцисизма на малките различия в политическите си аспирации.

Имперският момент е сляпото петно в дискурса, както се казва. Реалното на историческо дестиниране, към което се пришиваме в неправдоподобни апликации.

Разбира се, понякога неяснотата улеснява комуникацията и притчата на Кафка „Великата китайска стена” е показателна в това отношение – какво е имперски градеж и умишлено оставените пукнатини в него, неспецифицираните врагове и непристигащите навсякъде имперски послания, как истините се обвързват с властта в контролирани манипулации, страхът на империята пред собственото й либидо, маскирано с фалшиви желания, и клонираният страх на фрагментираното сърце пред незавършения му фрагментиран проект.

Тук може да се прибави и  модерният феномен на секюритизация, експлоатиран от неолиберализма като приоритет, фактически на деполитизиране и лишеност от основни човешки права пред безлицевите опасности за новия имперски ред, както и за оправдание на експанзията на милитаристката машина на капитала.

 

Мистерията на беззаконието в самата същност на империята се проектира абстрактно върху анонимните й врагове. Вече няма ясни визии и исторически материализми. Глобализира се случайното, контингентното, като единствено неслучайното нещо, а заедно с това расте хипертрофията на насилието. Колкото по-случаен свят, толкова по-уязвим, взаимосвързан и зависим. Един свят като не-свят в безкрайна серия от субституции. Дори бедствието вече не е същото, то, както казва Бланшо, поразява всичко, оставяйки всичко непокътнато.

Империята не е глобализация или свръх-национални организации – по-скоро трябва да се говори за имперски момент или профилиране,  спектрално присъствие на едно отсъствие, липсваща причина със съответните актуални въплъщавания

Имперската свръхструктура никога не е завършена, да станеш част от нея означава да се разделиш с автономното мислене и политики.

 

 

Да колаборираш с актуалната за деня империя не е политика, а клиентелизъм. Българските политици изглеждат като защитени клиенти и те наистина са такива.

По време на Втората световна война българската ситуация е учудващо близка до режима на Петен във Франция

Първо, капитулация и сервилност

Второ, оцеляване на нацията в съмнителен неутралитет.

Трето, непреодолими външни сили са наложили включването ни в колаборационистката схема.

Решенията за политически избор се разглеждат в контекста на чуждо давление и принуда. Тоест това са решения относно една нерешителност.

Това са все същите оправдания с невъзможността да се справим с някакъв имперски свръх-властови излишък, независимо как ще го именуваме – тоест ние сме независими само в именуването на външни зависимости – което поражда дизориентация и политическа импотентност под маската на национално самоопределение и самоутвърждаване.

Търси се бедствено събитие – от Ньой до тоталитаризма – което заграждаме с нови популистки претенции и неубедителни аспирации за друго начало, възобновяване и консолидация.

Сега това събитие е тъмната катастрофа на комунизма в исторически обусловената си реализация, пищно заклеймявана, но оставаща неосмислена.

Един много странен реваншизъм, в който децата на комунистите се подиграват с Маркс и комунизма и препикават руското оръжие, а днешна Русия е обявена за актуалния  враг.

Това е петенисткият момент, който се премълчава по разбираеми причини.

Държава с половинчат манипулиран суверенитет, която криминализира своето революционно минало до степен на пълно отрицание, и действа по същия нагаждачески начин със сегашните си приоритети в едно лимитирано бесовство.

 

Още за Ницше модерността е пълна каша, където никой интериор не пасва на никой екстериор и обратно. Особено сега, когато капиталът е дифузирана форма на власт, и вариращият труд на един катастрофичен капитализъм резултира в хаотични дислокации, мигрантски потоци и свирепа конкуренция, когато все повече се говори за дигитална суверенност и имперските  сигнатури умишлено се деформират в хибридни войни и хибридни пропаганди, когато под биополитически натиск популациите губят класовите си характеристики и  с тези характеристики се обзавеждат олигархични кръгове и клиентелистки антуражи – въпреки всичко това имперският екстериор се задържа като  атрактор, основен трансцендентал за локалните политики на живописни деформации.

 

Имперските транспаранти се късат и отново провисват, Рим вече не е в Рим, но ситуацията на имперски несъизмерим излишък, който свръх-детерминира всичко останало, си остава непроменена.

Това диктува и хода на посредствените  геополитически интерпретации, деактивиращи със своята литературност – нещо, което е заслужило презрението още на консерватори като Жозеф дьо Местр.

След нацизма на свой ред комунизмът е  изкаран виновен, двете неща се смесват умишлено, както при доктор Желев – и това е повод травматичното наслаждение да се изражда в ориенталски джумбиш.

Тук никога не е имало фашисти, ама май и комунисти не е имало, за да стигнем по обратния път до друг доктор, Кръстев, който още през 1895 г. заявява – у нас няма нищо.

Това сиромашко нищо не е метафизичното нищо като повод за спекулации. Това дори не е клонираното нищо на имперски тенденции.

За разлика от Запада българската държавност и суверенност не са обвързани с религиозни войни, което означава, че никога не са се водили сериозно войни относно понятия и идеи. В такава интелектуална оскъдица модерните проекти и до днес не стоят уместно, непопулярни и лесно компрометирани.

С идеи или без тях събитието на българската държавност хиазмично се оплита в безсъбитийност, както популизмът в анти-популизъм, комунизмът в анти-комунизъм и т. н.

Това са диалектическите врътки в една фалшива тоталност, носеща българска сигнатура.

 

Петенизмът въплъщава национализъм без нация, държава, която криминализира своето революционно минало.

Петенизмът е популизъм откъм върховете – популизъм без народ и без политическа добродетел (цит. по М. Константину).

Петенизмът на гражданска и обществена основа е компрадорната биовласт на империята – една интернализирана компрадорска агентура.

Гражданският петенизъм на анонимни корпорации, фондации и неправителствени организации въплъщава компрадорската биовласт на империята, на която и да е империя.

Отново тук си въобразяват, че са избрали правилната империя, което предопределя правилното поведение и говорене, тъй като моделите на морални корекции винаги са били извличани от имперския апарат на биополитики.

Чуждите компрадорски агенти и местните координатори са осъществили своеобразно разделение на труда в политически план, като резултатът е подсигуреният комфорт на една клиентелистка прослойка с привидно враждуващи ориентации – прекрасно схванато от цар Борис Трети, единственият чужденец-българин, който се е чувствал некомфортно.

С променлив успех и Живков искаше да се докара до същото амбивалентно състояние в комична конкуренция с несъществуващото дисидентство и закъснелия антикомунизъм на слугинския си антураж.

Петенизмът е истинската катастрофа на българското.

Днес може да ни изглежда, че това се реализира в едни по-меки софистицирани връзки, един постмодерен петенизъм, който обаче не е по-малко уродлив.

Империята, която и да е империя, го прави по-добре отколкото нас – всичко е на нейна страна: управленски опит, по-висок морал, финансова стабилност.

Ние се нуждаем от чуждестранни господари – нали дори в съдебната власт искахме да внесем чужди магистрати, чужди митничари и т. н.

Това историцистко déjà vu не само прозира в днешното състояние на българската държава, това е самото състояние на държавата, както би се изразил Граучо Маркс.

Един фашизъм без фашизъм, един комунизъм без комунизъм, и сега една демокрация без демокрация и политики без политики, и както по всичко личи,  и една литература без литературност.

Както добре се вижда, изваждането-субтракция е основен модел.

Българите изглеждат като случайно попаднали в историята и пак случайно изритвани от нея. Обичайното им състояние е да се правят на ударени, на извадени от ситуацията, да извличат независимост от безкрайното меле на зависимости.

 

 

По тази логика самолюбието (amour propre, Eigenliebe)  на малките държави под патронажа на Империята е клиентелистки популизъм „отгоре”, тоест без народ, локална идиосинкразия, докато плебсът отдолу и тролската маса практикуват безпринципно люспене на съмнителна фактология, профанен субтрактивен модел на мислене, за който дори не си дават сметка – субтракцията е изваждане – българското бива вадено от самото себе си, за да не остане накрая нищо. Не сме народ, а мърша – това е сякаш дълга традиция на самоизобличаване и самоизваждане.

Демагогските елити обаче не се забавят със слугинския си реванш –  те ни пробутват институционалния си платен героизъм: ние правим всичко възможно, но как, след като сме обградени от хора на ресентимента и негативизма, от негоден матр’ял и т. н.

Негодници, който вменяват на другите собствените си гадости, с помощта на които са  се издигнали,  в един негативен трансфер.

Империя за българите означава Велики сили, но какво е империята извън географските имена? Имперски Dasein на търкалящо се по глобуса блуждаене на прекомерна излишествена свръх-властова норма.

Образно, един имперски ореол на пропукана китайска стена  опасва земята, който се опитват да дистрибутират в научна история.

Но историята не съществува или най-малкото не се изповядва. Какво има пред нас – бъдещи империи. Какво има зад нас – рухнали империи.

Също както при Ангела на  Бенямин – отпред нови обещания, зад него – спукани broken обещания. Как се вписваме в това ли? По-скоро трябва да проследим  как се отписваме и изваждаме в безкрайно самоизваждане.

Но университетският дискурс ще погледне снизходително на това – той си има научна история на отработени експертни предразсъдъци, дори когато не са комунистически, а постмодерни.

Древните царства са мародерски, Империята е екстендиран ред, налаган върху локалните клиентелизми. Неолиберализмът сега е актуалната  свръх нормо-патология  без съизмеримост, която мачка всичко по пътя си.

Империята е големият деструктор на егалитарни политики.

За Антонио Негри и Майкъл Хард  това е империя на множеството (multitude) или федерация (commonwealth) с повече или по-малко номадския делириум на свръхвластовата норма с нейния блуждаещ неизмерим обскурантизъм, в който е загърната имперската биовласт.

Негри може да бъде извинен за прославянето на този блуждаещ имперски излишък в дельозиански ключ (книгата му е написана в началото на новия милениум), но днес локалните политики на държави като нашата са удавени и неутрализирани в имперския излишък на неопределеност и  затъмнение  на фона на мигрантските потоци от Изток, както и на всички други предизвикателства.

Имперската нормо-патология е невъзможна за съотнасяне и трансфер.

Каква алтернатива можем да предпочетем – оттегляне в съмнителен петенистки морал и политики на субтрактиране-изваждане или някакъв съмнителен неутралитет като апотеоз на  провалена субтракция?

Да запазим малкото, което е останало. Всъщност да загубим това, което никога не сме притежавали.

Защото единственото притежание е травмата, която ни предхожда и която въплъщаваме в травматично наслаждение, което няма нищо общо с ориенталския кеф.

Ние сме държани за заложници на една неопределима неасигнирана имперска власт, за която съдим по хибридните й ефекти  и хибридни войни, фактически обскурантистки ефекти и обскурантистки войни.

За Бадиу политиката е прекъсване на това обскурантистко блуждаене.

Негова е хипотезата за имперския блуждаещ излишък като неизмерима свръх-властова норма – една подвижна имперска биовласт на спекулиращи пазари, глобално разделение на труда, разместване на масивни популации, неоколонизационни процеси, реакционни неолиберални новости, глобална тавтология на иновации, обмен на тъмни семио-ликвидности, кризи на свръх-достъпност и т. н.

В една епоха на неолиберален шок и анонимен имперски терор, на глобализиране на контингентното, какво могат да противопоставят българите, какви политики и какви съпротиви?

Моралът и политиките ни са строго съответни на имперското развращаване, корупция и софистика.

Под имперската сигнатура това, което можем да постигнем, е състояние на колективна криминалност  и незагриженост, един еснафски комфорт и интелектуален конформизъм.

Казват, че никога не е имало такова падение като днешното – наистина ли?

Просто сме забравили това, което постоянно вършим – да изваждаме от (грехо)падението до откат. И да обитаваме в забвението на това забвение.

Зле разбран субтрактивен модел, който няма да доведе до ония субтрактивни политики като процедури на истината, насочени срещу държавната и имперска прекомерност, за които пише Бадиу, независимо доколко са осъществими.

Възможно ли е този имперски или държавен излишък, който свръхдетерминира ситуацията, да бъде елиминиран или преразпределен в егалитарни политики, е въпрос, на който никой не може да отговори.

Нали и затова се казва – няма алтернатива. В една епоха на симулация, където никой не иска да е империя, където милитаристката машина на капитала се представя за миротворческа, където изобретяването на врагове е първата работа на всяка политика до степен Карл Шмит да заяви – човешкият род не съществува, тъй като все още не е изнамерил своя враг, в епоха, където самоцелните влечения на капитала в аутистично самовалоризиране се налагат като условие за функционирането на обществената среда и обществено благо – в такава псевдо-епохална рамка всички опции са изнудвачески  и всички стойности са симулация.

Господарите на света може и да са изчезнали, но не и господарските означаващи.

Господарското означавашо, което попълва пукнатините, като същевременно ги произвежда – не намираме ли точно това в притчата на Кафка „Великата китайска стена”?

Но какви нови предизвикателства се разбиват в гнилия парапет на Европа?

На какво е застъпник и въплъщение Европа, съюзена федеративна Европа – на имперски свръх-излишък или имперски свръх-дефицит?

Няма отговор  или те са прекалено много.

Европа като постоянен процес на само-европеизация, Европа като изчезващ посредник (vanishing mediator) между вече не и не още, Европа като събитие на гръко-християнското разбиране за себе си с колониално-просвещенските си наследства, което само по себе си е оксиморон и т. н.

Империите винаги носят „легионерска” универсалност по подобие на Рим. Империите на капитала са немислими без милитаристкия апарат и военната машина, както добре е знаел още Дельоз.

Освен монументални фигури за деструкция на политическото, Империите винаги са били разширено възпроизводство на софистика и корупция – натам ли се е упътила Европа?

Пол Валери се е питал дали Европа ще се превърне в малък нос на азиатския континент или ще се задържи като мозък на цялото земно тяло.

Но на друго място той отбелязва – Европа се стреми да бъде управлявана от American Commission.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

 

Илиян Шехада – Левиатан – дураци, чудовища

 

Левиатан на Андрей Звягинцев рисува днешна постсъветска, радикално секуларизирана Русия и нейните стигми, априорни модели на императивното безправие и беззаконност. Путинова Русия е оттеглена от имперските красоти на Москва и е интернирана в политическата култура на едно гето край Баренцово море.

Филмът е разказ за върховната власт на суверена-чудовище, който не прикрепва никаква трансцендентност към себе си, а само оголва непоносимостта, непомерността на един политически ред, интегрирал в себе си патогенното ленинистко наследство.

„Левиатан“ е и големият политически опус на Томас Хобс, който плътно означава политическия ред, който може да е продукт само на колективно решение, което поражда артефакт. Хобс говори за непоносимото „естествено състояние“, което сбира в себе си желанието за надмощие и жаланието да се живее, те според него си противоречат, от което произхожда и нуждата от бепределната суверенна власт, която трябва да озапти „пасивните синтези“ (Дельоз, Гатари), които действат като производствени единици. „Левиатан“ полага основите на края на смъртните борби като постулира учредителен договор, който изземва естествените права на индивидите, отнема им това, което е присъщо на „природата“ им.

„Левиатан“ е чудовището суверен, което овладява и хомогенизира множеството, като им приписва иманентно и изначално нередуцируемо различие.

Дуракът Коля бива обездомен насилствено от местния феодал Вадим в името на една абстрактна машина, картографираща социалното поле. Филмът добре чете историята на модерността като наратив за серийни и тавтологични трансформации на суверенността и „баналността на злото“ (Арент).

Микрофизиката на властта-чудовище показва обикновенния гражданин като престъпник, който, изгубил всичко пред закона, пие до смърт, за да се бори.

Водката във филма е социален код, колективното оръжие на слабия – паресиастичен акт. Пиенето срещупоставя две онтологични логики – „това, което е“ и „това, което трябва да бъде“. Водката е специфичен перформатив, който хем цитира суверена, хем го подрива. И в това трябва да търсим апоретичността на „Левиатана“. Двойният акт на цитиране – през отричането и повтарянето – експлицира нормативизирането на чудовищното. Пиенето е конституитивен зев в серийните принуди на властта. Но пиенето е и прагът на без-различие и неразличие межди природа и култура, и като такова, то конституира специфичното суверенно насилие. Логиката, която гласи: Вътрешният принцип на държавата се разкрива само тогава, когато тя се разпада.

Звягинцевият „Левиатан“ е разказ за отказа от цитиране на престижните легитимации на суверена, спирането на позоваването на един първиоизточник на властта.

По специфичен начин присъства полудяването на езика, липсата на език, с който героите да общуват помежду си. Дори когато те чувстват, че нещо е сгрешено, че отиват отвъд предела на нормално човешкото, те са забравили думите, с които да го споделят и осмислят. Невъзможност, която има фатални последствия. По същия начин в „Левиатан“ дори и „добрите“ герои са безнадеждно отчуждени – младата съпруга на собственика на спорния имот общо взето от скука преспива с адвоката им, което води до скандал, бой и пиянско безпаметство. Което пък прави възможно „натопяването“ на мъжа й за нейното убийство. Можем да мислисм загубата на членоразделност като едно покушение над ratio-то – нормите и техните социални стратификациии. Ако ползваме концептуалния апарат на Фуко, бихме нарекли тези жертви на системите „принудените към мълчание“. Порядъкът на езика изключва онова говорене, онзи дискурс, който не се побира в позволената социална чувствителност. Безумието, а не лудостта (нека отбележим разликите межди тези два квазисинонима) е странността, която отвежда светоживеенето до разпадналата се субективност. Безумните дураци на Звягинцев деградират социалното пространство като изопачават до крайност въпроса „що е разум“ в едно живеене на чудовищен и полицейски сциентизъм. Както лудостта е културно изобретена, така и бедните безумци са конструирани от социо-перцептивната машинария на Левиатана.

„Левиатан“ разказва за две чудовища: за властта, която има правото да дари общността с извънредно положение, и за социалния организъм, решил да инкорпорира изключителното в собствения си телос. Левиатан анулира сдържащите митове, за да впие поглед в низизните на един постбиблейски индивидуализъм.

Terra, територия и терор са трите компонента на архаичния театър на всепроникващото насилие, които ошрифтяват филма. Те репродуцират кризисните моменти в политическата система на кинонаратива. Суверенното насилие произвежда посткомунистическия homo sacer, който удължава и удвоява чрез съществуването си суверенитета на Вадя. В механизмите на репрезентацията му са въвлечени всички – полицейската власт, трите съдийки, които бавно препотвърждават nomos-a, свещенослужителя. Целият филм е тавтологизиране на суверена-чудовище, повтаряне на нормата, огласяването на микроежедневния терор през характера на традиция. Ако Дерида определя чудовищния дискурс като късане с традицията и предателство спрямо установилия се нормативен модел, Левиатан непрекъснато презарежда тавтологиите на суверинитетния дискурс, редуцирани до езикови актове и екстензирано и порцирано нормализиране на чудовището. Левиатана като машина на тягостните повторения.

Коля и неговото семейство са пред закона на Кафкианския процес, те са негови заложници, те са нулевата точка на своето съдържание, те са нищото на чудовищния есхатон. В малкото руско градче опразнената сила на закона да върне взетото на Коля съвпадат с процеса на Кафка. Коля е Процесът. Коля е формата на безкрайното нищо – чудовище, който огласява празнотата.

Свещенослужителят яде бавно, докато суверена треморно размахва цигара в православната лустросана Божия бездна. Двуприсъствието на двамата калкират културната теза за двете тела на краля и неговата монстрьозна монархичност и атемпоралност (вечност). Тезата, според която символичната фигура на краля – мохархическият дискурс – са разказ за реинкарнацията на оня, който е над закона, заради сръхчовешката си същност, но и е под закона, защото всеки смъртен е подвластен на трансцедентност – тази на Разума или тази на Бога.

Трактатът по средновековно богословие говори за двете тела на човека, тя се изразява именно във властта на Човека над човека, във върховенството над самия себе си, в актуализирането на човешката потенциалност. По аналогия с английската доктрина, физическото тяло е потенциалност, политическото тяло е актуализация. Средновековието изгражда модел на политическа власт, който започва да се мотивира негативно – с потребността от надмогване на феодалния хаос чрез стабилност, за да достигне накрая позитивната си легитимация – в докосването на Човека до Бога. Трудът на Канторовиц посочва слабите места на експазионистичната логика на държавата, която предвещава, предговаря модерното понятие за суверенитет.

От друга страна могат да се търсят и следи от тезата на Джани Ватимо, според когото смъртта на метафизиката, поставена от Ницше, излага човека пред невъзможността да се преодолява битието, т.е. преминаване на битието от схващането му като структура, към разбирането му като събитие.

Левиатан разказва за един обърнат, чудовищен детермизниъм, според който политическите практитки тръгват от пътя на нормализирането, за да стигнат до деспотизма на традицията, която управлява. Идеологическото, монархическо възпаление намира своя прислон в един нов дуализъм на секуаларно свещенически практикики за препотвърждаване на чудовищния закон. Профанното и естественото тяло са призрачността на монарха са партията и църквата в тяхната соматична репрезентация. Те конфискуват частните митологии, за да възвестят нестабилността на всяка панмитология. Кризата на формата – светска – свещена, е метаморфозата на чудовищното. Жижек напомня, че и Ленин има две тела – възвишеното политическо тяло във формата на трагичното величие на Партията.

Именно партията е обктивното въплъщение на закона, тя е „обективния разум на историята“, семейството на Коля е частите, които го сумират, от което то е вманиачената транссубстанциалност, която се стреми на всяка цена да запази тялото на Вожда. Чудовишността на възвишеното тяло, осъществено от чудовишно насилие.

Логиката на тялото на тоталитарния водач е логика на една вечна верига на насилие и политика – и обратно. Левиатан асимилира абсолютното престъпление, което цели да унищожи абсолютната история, да докара човека до извънредно положение, след което да сътвори света наново ex nihilo. Левиатан е фантазмена траектория, която захожда към една сакрална гибел на революционния терор, той е революция, която иска да изтрие тялото на идеологията и учредителния договор. Извличането на народа от изличаването на народа е революционен теорор, който иска да стане политически фактор в собствения си направа.

Свободата в Левиатан е също чудовишен акт – тя е чиста перформативност, отказвайки господстващи идеологически езици и практики, филмът посочва една травматология, наследена от просвещението до наши дни. Анти Едип схваща суверенитетът като специфичен режим на власт за себе си, извличаща своите цели от себе си, приписвайки си цели и средства, този режим на параноично инвестиране е контражест на описващите практики на всички тоталитаризми. „В името на народа“ и „В името на Бога“ вече са празни формули, черпещи своята илокутивна сила от някакво анонимно множество, героите на филма на Звягинцев подменят идентификационните процедури, с което правят един радикален обрат. Интервенциите в режима съществуване в малкото градче, дори самоубийството (самоубиване) на съпругата на Коля, изричат едно конститутивно „аз“, превръщат търпимостта в парола на самоизключване от властовата матрица. Смъртта на главите на семейството е hybris – пълното господство на собственото си съществуване, афективното насилие над претенциите да се наложат естествени права и закони на хората.

Тук Левиатана зацикля, като всеки фашизоиден модел за свят. В края на филма двойно осиротелият син на Коля се разхожда и наблюдава едрият торс на морското чудовище. Един от синовете на великата змия, въвлечен в изключителната ситуация, обявява акта на зануляване. Той също е наследник на просвещенски чудовища и озъбената логика асиметрично да се разпределят правото да се знае, и правото да се казва истина.

И гледа мълчаливо.

 

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

 

Иван Маринов – Отвъд естетиката. Философски и естетически концепти в „Раждането на трагедията от духа на музиката“

 

Когато през 1871 година (публикувана през 1872 г.) младият Фридрих Ницше написва „Раждането на трагедията от духа на музиката“, Европа все още не е променила облика си под влиянията на ирационалистичната философия. Макар и Шопенхауер, и Киркегор вече да не са между живите (съответно от единадесет и от шестнадесет години), а рационализмът да дири светлината на бъдещето със сляпо упование в собствената си вездесъщост – подобно ангела на Бенямин, – обърнал поглед към Античността, все още младата Модерност, изпълнена с вяра в своето идилично бъдеще, тепърва ще трябва да снеме воала на големите надежди, за да съзре под него мрачното очарование на песимизма в лицето на идейната традиция, положена от Шопенхауер и продължена от Ницше. „По това време гласът на Шопенхауер е бил вик в пустиня; или по-скоро мястото, от което такъв вид гласове биха могли да бъдат чути, беше отхвърлено като пустиня от цивилизацията, все още уверена, че би могла да свърши работата, която Бог не е успял да свърши или не му е разрешено вече да върши. Философията на XIX век успешно е маргинализирала и анатемосала прозренията в стила на Шопенхауер. Тя е започнала с грандиозната оптимистична утопия на Хегел, продължила е с всичко обхващащото, безгранично доверие към сциентизма и е завършила със затварянето на Ницше в лудницата.“ (Бауман 2000) Шопенхауер е философът, въплътил в съчиненията си най-ясно недоволството срещу рационализма. „Няма съмнение, че от Шопенхауер започва модерното „разрушение на разума“, че той е бащата на модерния ирационализъм – ирационалистическите тенденции във философията и естетиката на ранните немски романтици са само репетиция, и то генерална, на Шопенхауеровия ирационализъм.“ (Паси 2003) Без съмнение остава фактът, че по време на написването на „Раждането” именно Шопенхауер упражнява най-силно влияние върху Ницше, но все пак в този негов най-ранен труд са видни реминисценции и от други – естетически и философски – системи. Бинарният прочит, който дава Ницше на трагедията, израства от корените на немската естетика. „Още от края на XVIII и през почти целия XIX век най-видните представители на немската естетика са свързвали миналото, настоящето и бъдещето на изкуството с неговата дуалност, с някаква двойственост, дихотомия в принципа или диахрония във времето (или и в двете), чрез която се домогват до неговата същност. Пластическото и поетическото при Лесинг, класическото и романтическото при Ф. Шлегел, Гьоте и Хегел, наивното и сантименталното при Шилер, елинското и назарянското при Хайне са все конкретизации на тази търсена двойственост в развитието и в проявите на изкуството. Ницше е изцяло в руслото на тази немска теоретическа традиция, която той с присъщата му оригиналност представя като противоположност на две начала, на два елемента, олицетворени от две гръцки божества – като противоположност на Дионис и Аполон, на Дионисово и Аполоново начало.” (Паси 1990) За да не остане читателят с убеждението, че според нас „Раждането” е труд, лишен от своята оригиналност и автономност, на следващите редове – с риск да се отклоним, макар и с благородна цел, от предначертания маршрут на интелектуалното си пътешествие – ще разгледаме накратко Шопенхауеровата категоризация на изкуствата. Именно изтъкването на приликите и сходствата между тези две естетически системи ще позволи плътното и ясно разкриване на тяхното различие и самостойност.

В основното си съчинение „Светът като воля и представа” Артур Шопенхауер поставя изкуството почти редом с философията. За разлика от класическата постановка на Платон, според която поезията (разбирана като изкуство на mimesis-a) е подражание на подражанието, а следователно и лъжа, в природата на изкуството Шопенхауер вижда възможност за познание на идеите. Научното познание е „акциденциално”, защото разкрива отношенията между нещата, а единствено художественото познание позволява съзерцаването на идеята, тъй като последното е по същността си обективно: „чистата обективност на съзерцанието, благодарение на която се познава не отделното нещо като такова, а идеята на неговия род, е обусловена от това, че човек съзнава вече не себе си, а единствено съзерцаваните неща, следователно собственото съзнание е останало само като носител на обективното съществуване на тези предмети. Това състояние се затруднява и то се среща по-рядко, защото при него акциденцията (интелектът) властва над субстанцията (волята) и я отстранява, макар и за кратко време.” (Шопенхауер 2000) Гениалността на артиста се състои в неговата способност да открие на съзерцаващия обективността на нещата отвъд техните явления. Този принцип е валиден за всички изкуства, които Шопенхауер разглежда, а поради липса на място ще се ограничим да кажем, че фундаменталното различие между въздействащите сили на отделните изкуства се осъществява между архитектурата, изобразителните изкуства и поезията, от една страна, които упражняват своята действена мощ върху интелекта, и музиката, от друга, описана от Шопенхауер като „непосредствена обективация и отражение на цялата воля, подобно на самия свят, подобно на идеите, чието размножено явление представлява светът на отделните неща. Следователно музиката не е в никакъв случай отражение на идеите като другите изкуства, а отражение на самата воля, чиято обектност са и идеите.” (Шопенхауер 1997) Музиката е най-висшето от всички изкуства, „тя не говори никога за явлението, а единствено за вътрешната същност сама по себе си на всяко явление, за самата воля.” (Шопенхауер 1997) Ницше следва – и продължава – Шопенхауер, като конструира основните Шопенхауерови концепти – волята и представата – в своите естетически категории Дионисово и Аполоново начало. „В Дионис и Аполон, в Дионисовото и Аполоновото начало – тези основни категории на Ницшевата естетика и културология – може да се види проекция и по-нататъшно развитие на основните категории на Шопенхауеровата философия: волята и представата. Защото Дионис, както го разбира Ницше, е воля в Шопенхауеров смисъл – буен, необуздан, неудържим, оргиастичен, самозабравен, изобщо всичко, което попада в опиянението. А Аполон, както го разбира Ницше, е представа в Шопенхауеров смисъл – овладяна, планомерна, осъзната, разумна, изобщо всичко, което принадлежи на мечтата.“ (Паси 2003) Дионисовото начало бива манифестирано като изначално; то е животворящата субстанция на света, от която произлизат и чрез която съществуват нещата. Ние ще се съгласим с това наблюдение на Исак Паси, макар и да съществуват други мнения относно основните влияния, на които се дължи архитектониката на „Раждането на трагедията”.

Според известния швейцарски психолог Карл Густав Юнг Ницше е задължен в една и съща степен на трима мислители: Шилер, Шопенхауер и Гьоте: „то [произведението – уточнението мое, И. М.] се родее с Шилер по естетизма и вярата в елинството, с Шопенхауер – по песимизма и мотива за спасение, и най-сетне, има твърде много общо с Гьотевия Фауст.” (Юнг 1995) В Аполоновото и Дионисовото начало Юнг вижда религиозни категории, прикрити под мантията на естетиката. „Ако е допустимо естественото същество да се разглежда като „произведение на изкуството”, то човекът в Дионисово състояние несъмнено се превръща в естествено възникнало (породено от природата) произведение на изкуството; но доколкото естественото същество все пак не е произведение на изкуството в смисъла, в който обикновено употребяваме този израз, то си остава просто чиста природа, дори не е и животно, ограничено в рамките на своя вид и на самото себе си; то е необуздано и във всичките си проявления е като див поток. Налага се да изтъкна този момент в името на яснотата и на по-сетнешната дискусия, защото Ницше по известни съображения не го е откроил и така е хвърлил върху проблема едно измамно естетическо було, което неволно е принуден да привдига от време на време. (…) Ницше разглежда помирението на делфийския Аполон с Дионис като символ на примиряването на тези противоречия в гръдта на цивилизования грък. При това обаче забравя собствената си компенсаторна формула, според която боговете на Олимп дължат светлината си на мрака на гръцката душа: в този смисъл помиряването на Аполон и Дионис би било само красива илюзия, един блян, породен от нуждата, която цивилизованата половина на елина изпитва в борбата с варварската му половина, избивала неудържимо в Дионисово състояние. Между религията на един народ и неговото действително битие винаги съществува компенсаторна зависимост, иначе религията не би имала никакъв практически смисъл. (…) Покрай това Ницше напълно забравя, че борбата на Аполон срещу Дионис и заключителното им примиряване са представлявали за гърците не естетически, а религиозен проблем.” (Юнг 1995) В Шилер и в романтическата традиция, в Шопенхауер и във Вагнер Елеазар Мелетински вижда корените, от които израства Ницшевото „Раждане”. „От идеите на Шилер и на немските романтици, от Шопенхауер и особено от Вагнер води началото си книгата на Ницше „Раждането на трагедията от духа на музиката” (1872), в която зад естетическото и уравновесено „аполоновско” начало на древногръцката митология и драма (за такъв е приет и използван древногръцкият мит от европейската културна традиция, включително и от романтика Шелинг) се оказва скрита природната, инстинктивно-жизнена, неуравновесена, демонична, дори дорелигиозната ритуално-митологическа архаика на дионисийството и древния титанизъм. В древногръцката трагедия Ницше вижда синтез на аполонизма и дионисийството, тъй като, съгласно неговата концепция, ритуалната екстатическа музикалност на дионисийството намира в гръцката трагедия разрешение в пластичната изобразителност на аполонизма. Този възглед изравнява обективно античната и първобитната митология и подчертава значението на ритуалите както за самата митология, така и за произхода на художествените видове и жанрове, предшествайки по този начин характерните за модернистката трактовка на мита тенденции. Не по-малко значителна е идеята на философа за сближаването на митологията с инстинктивното, ирационално хаотично начало в противовес на размерената разсъдъчна хармония. Проблемите на мита многократно се появяват в сложното и противоречиво творчество на Ницше.” (Мелетински 1995)

Отвъд крехката маска на примирението конфликтът между Дионис и Аполон никога не угасва. Менадите на изначалното опиянение, на животворните – и обновяващи живота – сили на природата, са винаги готови да понесат и отхвърлят в оргиастичния си вихър одеждите на цивилизоваността, мечтата, рационализма; да разкъсат и унищожат Аполоновото съновидение. „Дионис, богът на трагичното жертвоприношение на козела, богът, който захласва с животинските си маски зрителите, богът, който завърта в танца и подлудява във виното, е пречупващият езика бог. Той причинява късо съединение на всяка сублимация. Той отказва опосредстването на конфликтите. Той разкъсва всяка дреха върху изначалната голота.” (Киняр 2000) Култът към Дионис; неговото широко разпространение получава обяснение от изследовател като Джеймс Фрейзър във функцията си на следствие от естествената необходимост на човека да се завръща към по-примитивни свои състояния. „Богът Дионис или Бакхус е най-добре известен като олицетворение на лозата и опиянението, причинено от сока на гроздето. Неговият възторжен култ, отличаващ се с танци, възбуждаща музика и пиянство, по всяка вероятност произхожда от първобитните тракийски племена, известни с пристрастието си към виното. Тайнствената доктрина и необузданите ритуали са по принцип чужди на ясния интелект и трезвия темперамент на гръцката народност. Но като въздействала на любовта към тайнството и склонността, която е сякаш присъща на всеки човек – да се връща към дивачеството, религията се разпространила като горски пожар из цяла Гърция, докато божеството, което Омир едва благоволил да забележи, се превърнало в най-популярната фигура в пантеона.” (Фрейзър 2015) а по принцип чужди на ясния интелект о си към виното. ща музика и пиянство, по всяка вероятност произхожда от първобитните тракЕзикът, опосредстването, илюзията, интелектът – това са все способи на човека да легитимира собственото си различие от света на животинското, дивото, първичното; опит да придаде сигурност на иначе несигурното и изпълнено с непредвидими и неочаквани заплахи свое битие. Благотворният сън и предвиждането на бъдещето – а по този начин и неговото окултуряване и привеждането му в приемливо, разбираемо състояние за стремящия се към опознаване на нерационализируемата неизвестност грък (но това важи в не по-малка степен за човека изобщо) – е прерогатив и атрибут на Аполоновата божествена същност. Аполон „е „светещият” бог на светлината, но той владее и красивата илюзия на вътрешния свят на фантазията. По-висшата истина, съвършенството на тези състояния в противовес на ненапълно разбираемото всекидневие, а още и дълбокото съзнание за свойството на природата да лекува и помага по време на сън и чрез сънищата, са същевременно символична аналогия на пророческата способност и изобщо на изкуствата, чрез които животът става възможен и за които заслужава да се живее. Но в образа на Аполон не бива да липсва и онази тънка линия, която съновидението не трябва да прекрачи, за да не въздейства патологично, в противен случай илюзията би ни подвела като нелепа действителност; не бива да липсва сдържаната мяра, пълната свобода от по-буйни чувства, мъдрото спокойствие на бога ваятел. Съобразно с неговия произход очите му трябва да бъдат „слънчеви”; дори и когато е разгневен и погледът му издава недоволство, благодатта на красивата илюзия го осеня. Така в ексцентричен смисъл за Аполон биха могли да се кажат думите на Шопенхауер, отнасящи се до омотания в булото на Мая човек: „Както сред безбрежното разбушувано море, издигащо и сгромолясващо с бучене планини от вълни, седи спокойно лодкарят в своята крехка ладия, доверявайки ѝ се въпреки нейната неиздръжливост, така спокойно седи и отделният човек сред един свят, изпълнен с мъки, разчитайки и уповавайки се на principium individuationis”.” (Ницше 1990) В действителност индивидуализмът и култът към разума са изобретение на елините. „Никое друго общество не слага така разпалено ударението върху индивидуалността и не вярва така силно в човешките способности. Страстни, горди и самоуверени, гърците са изпълнени с жизненост, която се бунтува при всякакви дреболии. Същевременно, могат да бъдат безкрайно рационални. (…) Гърците притежават рядка яснота на ума и любознателност за всичко съществуващо – боговете, природата, и особено за себе си. (…) Рядка комбинация от качества – горда индивидуалност, неизтощима енергия и остър ум очертава уникалната егейска душевност.” (Тайм Лайф 1995) Освен сила, еманципираща индивида от изначалния Дионисов свят, Аполоновото начало е също така избавление от страданието, присъщо на живота. Макар и несъмнено – както посочихме по-горе – концепцията за единосъщието на животворящото и носещото страдание начало да е валидно за Шопенхауеровата воля, филологическото образование на Ницше му позволява да открие по-дълбоки основания за теоретичното си построение в обредните практики, свързани с Дионис.  Да цитираме Фрейзър още веднъж. „Смятало се, че също като другите богове на растителността Дионис е загинал от насилствена смърт и отново е оживял и в посветените на него ритуали се разигравали неговите страдания, смърт и възкресение. Поетът Нон описва трагичната му съдба по следния начин: „Под формата на змия Зевс посетил Персефона и тя му родила Загрея, т.е. Дионис, бебе с рога. Родено-неродено, бебето се покачило на трона на баща си и подражавало на великия бог, като размахвало светкавицата в мъничката си ръчичка. Но това не продължило дълго, защото коварните титани, с белосани с тебешир лица, го нападнали с ножове, докато се гледал в огледалото. Известно време той отблъсквал техните атаки, като приемал образа последователно на Зевс и Кронос, на млад мъж, на лъв, на кон и на змия. Най-сетне в образа на бик бил насечен на парчета от кръвожадните си врагове.” (…) Пред очите на обожателите му се разигравало всичко, което е направил или изстрадал в последните си мигове, защото те разкъсвали със зъби жив бик на парчета и бродели из горите с неистови викове. Пред тях носели ковчеже със свещеното сърце на Дионис и сред дивите звуци на флейти и цимбали те наподобявали кречеталата, с които невръстният бог бил подмамен към неговата гибел. Там, където възкресението представлявало част от мита, то също се разигравало в ритуала и има признаци, че у поклонниците му се насаждала обща доктрина за възкресението, или поне за безсмъртието.” (Фрейзър 2015) Обновлението на живота трябва да бъде изстрадано и заплатено със смъртта на своя бог; в страданието и ужаса е закодирано екстатичното опиянение на прераждащия се дух на природата. „Прибавим ли към този ужас и блаженото състояние на екстаз, извиращо от най-съкровените глъбини на човека, дори на природата при същото разрушаване на principium individuationis, ще сме в състояние да надникнем в същината на Дионисовото начало, което можем да разберем най-добре чрез аналогията на опиянението. Под влиянието на някое наркотично питие, възпявано в химни от всички първобитни хора и народи, или при мощния напор на настъпващата пролет, разтърсващ в сладостна тръпка цялата природа, се събуждат онези Дионисови трепети, при чието покачване субективното замира до пълна самозабрава. (…) Вълшебството на Дионисовото начало не засяга само връзката между човек и човек; и отчуждената, враждебна или покорена природа празнува отново своя празник с блудния си син – човека. Земята доброволно предлага даровете си, а дивите животни се приближават кротко до скалите и пустинята. Колесницата на Дионис е обсипана с цветя и венци; под ярема крачат една пантера и един тигър. (…) Човек не е вече художник, той е станал художествено произведение: художествената мощ на цялата природа се разкрива тук под тръпките на опиянението за висше доволство и наслада на праединия.” (Ницше 1990) Дионис е владетел отвъд земите на разума; той владее цялата жизненост на природата, всички изменения и преображения на явленията. Дионис е животът сам по себе си, чиято мощ не се спира пред разрушението и страданието, за да осъществи своята единствена истина: Дионис е вечното начало. „В противовес на „Аполоновото” „Дионисовото начало” е буйно и дръзновено. В своята ирационална непосредственост то разкъсва булото на илюзиите и „открива пътя към майката на битието, към най-съкровената същина на нещата”. То носи в себе си „свръхмяра от жизненост” и разкрива възможността да се преживее истинското измерение на битието – трагизмът, като основа на живота. По своята същност „Дионисовото начало” е „всеобхватно огледало на световната воля”, като отражение на вечната истина, която винаги има ирационален, митичен характер. Неговата неизчерпаема жизнена сила не се спира пред най-ужасните деяния и разрушения, за него всичко е позволено, то е отвъд доброто и злото, за него няма граници и предели. То е израз на същността на самия живот, воден от изначалната воля за власт, която носи стремежа към самосъздаване и самоунищожение.” (Личев 1995)

Хорът на сатирите е спасението от самотата на цивилизования Аполонов грък в изправянето му пред величието на първичното, неокултурено, несводимо до рационални категории тържество на природното. „Като член на Дионисовия хор сатирът живее в една санкционирана от религията действителност в духа на мита и култа. Твърдението, че с него започвала трагедията, че от неговата уста говорела Дионисовата мъдрост на трагедията, е за нас толкова учудващо, колкото изобщо и възникването на трагедията от хора. Като изходна точка на изследването може би ще ни послужи твърдението, че сатирът, фиктивното природно същество се отнася към културния човек по същия начин, както Дионисовата музика към цивилизацията. За нея Рихард Вагнер казва, че тя изчезвала под въздействието на музиката, както блясъкът на лампата при дневна светлина. Мисля, че по същия начин човекът от времето на гръцката култура се е чувствал излишен пред лицето на сатировия хор. И в това е най-непосредственото въздействие на Дионисовата трагедия, че държавата и обществото, изобщо пропастта между човек и човек изчезва пред едно свръхмощно чувство за единение, отвеждащо назад към лоното на природата. Метафизическата утеха – която, както загатвам още сега, изпитваме при всяка истинска трагедия, – че въпреки всички промени в явленията животът в основата на нещата е неразрушим, могъщ и изпълнен с радост, тази именно утеха намира ярко въплъщение в хора на сатирите, хор от природни същества, неунищожими, живеещи сякаш извън всяка цивилизация и вечно едни и същи пред смяната на поколенията, въпреки промените в историята на народите.” (Ницше 1990) Преживяването на ежедневието след Дионисовия екстаз води до осъзнаване на безсмислието на живота; до отричане на волята за живот. Единствено художественото е способно да надмогне; да преодолее и пригоди към мерките на човека дълбокото проникновение на нихилизма. „И сега, когато волята е в най-голяма опасност, на помощ идва изкусен лечител, вълшебникът изкуство. Единствено то може да пренасочи отвратителните мисли за ужасното и абсурдното в битието към представи, с които може да се живее. Това е представата за възвишеното като средство за художествено преодоляване на ужасното и представата за комичното като художествено разтоварване от отвращението, предизвикано от абсурда. Сатировият хор на дитирамба е спасителното дело на гръцкото изкуство; посредством света на тези Дионисови придружители изчезват пристъпите на угнетени душевни състояния. (…) Гърците виждали в своя сатир самата природа, още недокосната от познанието, със залостена пред културата врата.” (Ницше 1990)

Дитирамбът е единствената хорова лирика, принадлежаща към Дионисовото начало; празник на прединдивидуалистичното, неосъзнато и именно поради това опияняващо и себетрансцендиращо художествено преживяване; откъсване и извисяване отвъд тесния затвор на собствената идентичност; обживяване на най-висшето и същевременно единствено първичното, естественото, свободното и непознаващо културата единение с жизнеутвърждаващата сила на екстатичната възбуда, свойствена изначално на самия живот; той е също така освобождение от вторичната конвенционалност на социалното, семейното, общественото – с една дума, от седиментите на цивилизацията, а това избавление е отхвърляне на недоволството, породено от задължаващия авторитет на надличностно наложената отговорност към реда, но и бунт – и при това важно е, че той е несъзнаван, – насочен срещу темпоралните ограничения, срещу невъзможността за обновяващо прераждане на индивидуалния живот. „Дитирамбичният хор е хор на преобразените, забравили напълно гражданското си минало, социалното си положение; те са станали служители на своя бог, живеещи извън времето, извън всякакви обществени сфери. Всяка друга хорова лирика у елините е само неимоверно извисяване на единичния Аполонов певец, докато в дитирамба сме изправени пред общност от неосъзнали се актьори, които виждат себе си, а и сами се гледат като преобразени. Вълшебното преобразяване е предпоставка на всяко драматическо изкуство. Омагьосаният Дионисов ентусиаст се вижда като сатир и пак като сатир той вижда своя бог, т. е. в преображението си вижда ново видение извън себе си като Аполонов завършек на своето състояние. С това ново видение драмата добива окончателен вид. Това познание ни дава право да разглеждаме гръцката трагедия като Дионисов хор, който все отново намира отдушник в един Аполонов свят от образи. Хоровите партии, преплетени в трагедията, са следователно в известен смисъл утроба на целия така наречен диалог, т. е. на целия сценичен свят, на същинската драма.” (Ницше 1990)

Образите на сценичните герои осъществяват, повтарят и се завръщат към архетипа на Дионис; заедно с Дионис те страдат и са принудени да следват своеволните нишки, които мойрите сплитат в тяхната трагическа съдба. Едиповото кръвосмешение и Прометеевата борба против авторитарната съвест на Зевс са реминисценции на Дионисовата природа, осъдена да страда, да бъде ослепявана, приковавана и разкъсвана от лешоядите, за да увековечи и усили чрез своите тегоби онова, което е изначално присъщо на самия живот, на световното първоначало. „Необоримо предание е, че обект на гръцката трагедия в най-стария ѝ вид били само страданията на Дионис и че дълго време сценичен герой бил само той. Но със същата сигурност може да се твърди, че никога – чак до Еврипид – Дионис не е преставал да бъде трагическият герой и че всички прочути образи на гръцката сцена, Прометей, Едип и т. н., са само маски на изначалния герой Дионис. Една от съществените причини за бъдещата такова удивление типична „идеалност” на тези прочути образи е именно обстоятелството, че зад всички тези маски се крие едно божество. Не помня кой твърдеше, че всички индивиди като индивиди били комични, поради което и лишени от трагизъм. От това може да се направи изводът, че гърците изобщо не можели да понасят индивиди на трагическата сцена. Изглежда наистина, че са чувствали така, както изобщо основанието за Платоновото различаване и преценяване стойността на „идеята” в противовес на „Идола”, на отражението, е заложено дълбоко в елинската душевност. (…) В речта и действията си на сцената богът прилича сега на лутащ се, стремящ се, страдащ индивид, а че той изобщо се явява с такава епическа определеност и яснота се дължи на тълкувателя на сънищата Аполон, който чрез това алегорично явление тълкува пред хората неговото Дионисово състояние. В действителност обаче богът е страдащият Дионис от мистериите, богът, изпитващ върху себе си страданията на индивидуацията. За него се разказват чудни предания, как като момче бил разкъсан на парчета от титаните, а сетне в това си състояние бил почитан като Зегрей; загатвало се, че това разкъсване, същинското Дионисово страдание, било равно на превръщане във въздух, земя и огън, следователно че състоянието на индивидуацията трябвало да се разглежда като източник и прапричина на всяко страдание, като нещо само по себе си порочно. От усмивката на Дионис се родили боговете, от сълзите му – хората. В състоянието си на разкъсан бог Дионис притежава двойствена природа – той е жесток, бесен демон, същевременно и благ, кротък властелин. Епиците обаче възлагали надежда на повторното раждане на Дионис, под което, изпълнени с догадки, трябва да разбираме края на индивидуацията.” (Ницше 1990) Аполон прорицава и извлича яснота от иначе мътното и някак неопределено без неговата намеса извисяване на индивидуацията; той отделя и еманципира актьора от безграничната и неукротима художествена воля.

Principium individuationis постепенно отхвърля ролята на хора като първостепенна, за да трансформира трагедията в сцена на междуличностното; за да организира според cosmos-а на рационалистическото сцената, в противовес на неокултурения външен и „варварски” свят на опасности. Природата на трагедията предпоставя и нейния упадък – тъй като „гръцката трагедия възниква от хора, от който по-късно се отделят актьорите“ (Паси  2003) – и за Ницше е видно нейното изменение, развитие по посока на постепенното рационализиране и, бихме могли да кажем, „сократизиране“. Сократовата ирония, в която и един друг екзистенциалист, а именно Киркегор, вижда декадентското основание на деструкцията и на умората от живота, е надгробният камък, бележещ гибелта на трагедията. Смъртта на трагедията е триумф на сократическото. В Киркегоровата философия сократическото (макар и тук изразено като ироническо) – това, в което Ницше (при)вижда смъртта на трагедията и на Дионисовата виталност, – е отчаянието, пораждащо иронията. „Иронията е състояние на тотално отрицание, на неприемане на нищо, на отхвърляне на всичко, на абсолютна негативност, изключваща всичко позитивно, на пълна деструкция, противоположна на всяка конструкция. Иронията е изискване за идеалност, която осъжда, но е неизпълнима, изискване за законност, която не може да се осъществи.“ (Паси 2003) Иронията се заражда в херметично затворената и себеунищожаваща субектност на знаещия и по този начин отграничаващ се от света, овъншностявайки и отчуждавайки универсума, за да го превърне в заплашваща другост. „Ироникът се стреми да се запази, криейки се в своята независимост от всичко, но всъщност иронията не пощадява, а дори най-малко пощадява и него самия.“ (Паси 2003) Смъртта на трагедията е проблем преди всичко философски и всъщност единственият фундаментален проблем, който философията трябва да разреши. Трагедията се самоубива в неразрешимия конфликт на двете си начала и с този свой последен и тъкмо поради това най-проблематичен манифест на нейната жизненост поставя въпроса за самоубийството с незатихваща и незаглушима яснота. „Има един-единствен действително сериозен философски проблем – самоубийството. Да преценим дали си струва, или не, да бъде живян животът, означава да отговорим на основния въпрос на философията. (…) Ако е истина, както твърди Ницше, че един философ, за да заслужи уважение, трябва да убеждава с пример, става ясно значението на този отговор, защото той трябва да предшества окончателното решение.” (Камю 1982) Гибелта на трагедията поставя наистина този въпрос, но нейният край не го разрешава…

 

Вместо заключение

Ако сега насочим взора си към гръмовния сблъсък на Аполон и Дионис, пред нас ще възправят силуети две величави фигури, които противопоставят силите и култовете си, за да се роди от техните отломки – тъй както от отломките на Уран бе родена Афродита – трагедията. И наистина, трагедията твърде много прилича на любовта. И трагедията, както и любовта, обединява в себе си неразбираемото, опияняващото, животворящото (Дионис) с планомерното, мечтателното, предвиждащото (Аполон). По-рано цитирахме Мелетински, според когото прочитът на Ницше предлага синтез на тези две начала. Но нима бушуващата стихия на опиянението и магичният, фантазен свят на сънищата биха могли кротко и без напрежение да зародят трагическия жанр? Тяхната непрестанна борба за надмощие ги отвежда до греховната връзка на съперничеството и прикритото сражение на криещия в ръкава си кинжала на отмъщението флирт. И тук аз не ще се съглася с Ницшевата неприязън към Сократовото съмнение. Надмощието, независимо дали е божествено и първично, или човешко и разсъдъчно, предпоставя в себе си края на всяко взаимоотношение, породено от равнопоставения съюз или неразрешеното, но живо и интензивно противоборство, но в последна сметка отрекло се от свободата, за да осигури – макар и всъщност да приканва единствено сигурния Танатос – крепкостта на своето владичество. И в това надмощие – ако ми е позволена известна свобода на мисълта в заключителната част, – е предпоставена кончината на всяка продуктивна, съзидателна и взаимооблагородяваща творческа (разбирана не само като художествена, но и в един по-широк семиотичен модус) връзка. Властта над другия считам за невъзможност да бъде постигнато доверие към потенциите, към идентичността и неповторяемата автономност на онова, което е себе си и живее единствено в (и за) своята същност; властта изобразява върху екрана на сърцето страха и ревността. Полското цвете, толкова съвършено под росата на пролетта, губи соковете и красотата си в хербария на ревността. Така и любовта – неизискваща и свободолюбива – вехне под гнета на задължаващата вярност.

 

 

 

Библиография

Бауман, Зигмунт. Живот във фрагменти. Есета за постмодерната нравственост. София: ЛИК, 2000.

Камю, Албер. Чужденецът. Митът за Сизиф. Чумата. Падането. София: Народна култура, 1982.

Киняр, Паскал. Секс и ужас. София: ЛИК, 2000.

Личев, Александър. Фридрих Ницше, В: Кратък речник на философите. София: ЛИК, 1995

Мелетински, Елеазар. Поетика на мита. София: ИК Христо Ботев, 1995.

Ницше, Фридрих. Раждането на трагедията и други съчинения. София. Наука и изкуство, 1990.

Паси, Исак. Естетиката на Фридрих Ницше, В: Раждането на трагедията и други съчинения. София: Наука и изкуство, 1990.

Паси, Исак. Сьорен Киркегор. Артур Шопенхауер. Фридрих Ницше. Томас Ман. София: Захарий Стоянов, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2003.

Разцветът на елините, В: История на света в 20 тома, том 3. Полетът на духа. София: Тайм Лайф, 1995.

Фрейзър, Джеймс. Златната клонка. София: Изток – Запад, 2015.

Шопенхауер, Артур. Светът като воля и представа, том 1. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 1997.

Шопенхауер, Артур. Светът като воля и представа, том 2. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 1997.

Юнг, Карл Густав. Психологически типове. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 1995.

 

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

 

Владимир Градев – Работата на душата

 

„…в този театър на света, на тази сцена на съзнанията…“[1]

 

1. Как да четем Духовните упражнения на свети Игнатий Лойола? Кой наш прочит в най-голяма степен може да се приближи до тяхното писане?

Питането предпоставя завършения вече прочит. Поставя го под въпрос. Проблематизира го. Изпитва го. Търси неговите основания. Застава пред текста, пред писания текст.

Така изглежда нормалното херменевтично условие. Читателят излиза от наивното отъждествяване с четения текст. Херменевтиката възниква като размишление върху прочита, като вторичен прочит, прочит на прочита. При това липсва първият прочит. Прочитът е винаги вторичен, прочит през прочити. Можем, в този смисъл, да се съгласим с Дерида, че „в началото е херменевтиката“[2].

Но да се обърнем към самите Духовни упражнения.

Авторът предупреждава, че те не са книга като другите книги: не са теологичен трактат, нито свидетелство за мистично откровение[3]. Съвсем не е достатъчно да бъдат прочетени, за да бъде схванато истински тяхното съдържание. Книгата изобщо не е адресирана към читателя като читател. Упражненията трябва първо да бъдат направени. Свети Игнатий препоръчва те да бъдат четени само от онези, които са правили поне веднъж упражненията. Текстът, с други думи, първо се практикува, после се чете. Всъщност книгата изобщо не е предназначена за правещия упражненията, а за устно преподаващия, ръководещ упражненията наставник, който трябва да използва думите на текста, с които задвижва определени механизми в душата. Оттук и монотонната „механика” на Упражненията: сухата употреба на числата, повтарящите се  изречения, заглавията и подзаглавията на параграфите и пр. – за да не бъде текстът просто четен (само по себе си фрустриращо занятие), а живян. Смисълът е неделим от нейния начин на употреба, разбирането на съдържанието от неговото осъществяване. Единствен навярно случай в европейската култура на текст, който трябва да бъде направен, многократно упражняван, за да открие своята истина.

Духовните упражнения не са книга за четене, а за правене. Действително в Упражненията става дума за πράγματα, за неща, които упражняващият се трябва да направи. Би ли могло да се каже тогава, че това е наръчник с практическа насоченост? Не, книгата определено не е наръчник, в който всичко е вече указано и читателят само трябва да го усвои и приложи, за да се сдобие и той с някакво умение. Практическите съвети как да се извършват определени действия нямат нищо общо с „упражненията“, така както ги разбира свети Игнатий.

Текстът на Упражненията не се чете, а се дава. Упражняващият се не може истински да направи сам упражненията, необходим е наставник, който му ги „дава“, тъй както, натъртва Ролан Барт, се дава храна или камшик[4]. Действително, това даване на упражненията е от основно значение в икономията на Игнатиевата духовност.

Книгата може с една дума да бъде определена като своеобразно libretto. Тъй както думите на оперното либрето изискват музикален съпровод, така и упражненията са невъзможни без гласа на наставника и инциативата на упражняващия се, който трябва да осъществяви в себе този съпровод[5].

Водещият упражненията бди за тяхното добро правене и краен успех. Той, също както при телесните упражнения, показва какво трябва да се прави, внимава за точното изпълнение на движенията, изправя грешките и отклоненията, но и разсейва илюзиите, посочва как да се преодолеят препятствията, изкушенията, терзанията, които поразяват душата. Оценява срещнатите трудности и вложеното лично усилие и, ако е необходимо, намалява броя на упражненията или избягва прекомерното психично напрежение и изтощение, като скъсява тяхното времетраене. Изобщо, отредените за провеждането на духовните упражнения четири седмици съвсем не са категоричен императив. Една може да се окаже напълно достатъчна.

Духовният наставник не е училищен надзирател. Той е призван да съхрани и разшири свободата на душата. Основно негово качество е способността да съгласува упражненията с особеностите – произход, образование, здраве, характер – на упражнявания. Насърчава, изяснява, изправя и толкова, оставя упражняващия се да прави сам упражненията, сам да попълва празните места, линиите, многоточията, сам да осъществява в себе си предложените му през тези четири седмици на оттегляне от света упражнения.

Духовните упражнения са книга на два гласа. Самите диалози не са фиксирани. Разговорът между наставника и упражняващия се отсъства. Налице е само система от правила, по-скоро поредица от отправни точки, и свързаните с тях практики. Схематичността и незавършеността на текста съвсем не е недостатък. Тя отваря ново пространство за упражняване на мисълта, волята, чувствителността на онези, които имат куража не само да прочетат, а да направят упражненията, които са не друго, а метод за намиране на онзи път в живота, по който е възможно да се „отиде към светлината“[6].

2. Водещият упражненията също първо ги прави, после ги чете. Кой е тогава техният първи читател? Не е ли самият Игнатий? Той, правейки ги, записва тези упражнения, за да стане първият наставник и да формира следващите наставници, които имат легитимното право на текста. Лойола единствен е бил наставник на самия себе си. Не е чел, а е давал това, което трябва да бъде направено, за да се получи правото на първи прочит.

Благородник от страната на баските, Иниго (лат. Ignatius) Лопес де Лойола, е роден на 23 октомври 1491, една година преди откриването на Америка. Избира отначало военното поприще, има дворцови амбиции, проявява се като галантен кавалер. На тридесетгодишна възраст, при обсадата на Памплона, която защитава от французите, едно гюле разкъсва крака му. Смъртта го докосва. Продължава, задълго прикован на леглото, да бленува за подвизи, ала под ръка няма обичайните рицарски романи, а само житията на светците от Златната легенда. Взема, чете. Усеща борбата между Бог и демона в душата си. Една нощ има видение на Девата с младенеца. Решава да напусне армията и да изостави престижната дворцова кариера, за да извърши поклонничество до Светата земя. Започва да събира частите от разпръсната си душа. В края на живота си споделя за своя вътрешен опит от онова време: „когато размишляваше за мирски неща, изпитваше голяма наслада; но когато се умореше и престанеше да мисли за тях, усещаше сухота и неудовлетворение; а когато си представяше как ще иде бос в Йерусалим, как ще се храни само с трева и ще върши всякакви други дела на умъртвление, каквито, както виждаше, бяха вършили светците, то намираше утешение не само докато беше вдаден в такива мисли, но даже след като те изчезваха, оставаше радостен и доволен. Само че не се замисляше над това, нито пък се опитваше да вникне в тая разлика”[7]. По-късно обаче си  дава сметка за различието между двете състояния и в това е неговото решаващо откритие: с удоволствие мисли за светските неща, ала после чувства сухота и неудовлетворение. А когато мисли да отиде пеш до Йерусалим, да познае лишенията на светците, не само изпитва наслада в момента на мисълта, но и след това задълго е доволен. Учудва се на този факт, дълго размишлява. Разбира постепенно, че различието между двете не минава просто между светските и благочестивите дела, тогава не би имало никакъв проблем (пък и неговият път едва ли щеше и за нас да бъде от някакъв по-особен интерес), а между доставящите мимолетна наслада и изпълващите със сигурно и устойчиво удовлетворение неща. Заключава, че ако едни мисли го оставят тъжен, а други радостен, то е, защото едните идват от злия дух, а другите от Божия дух. Това е решаващият критерий за него. Истински новото, което въвежда Игнатий в християнската духовност, е радикалното субективиране на духовния път. Пита се: какво желае той самият, какво желае то ест Бог? Осъзнава, че желае да служи действено на Бог. Критерий за откриването и различаването на Божията воля в собственото желание, идва не от учението, от догмата, а от поредица мисли, желания, вътрешни преживявания и удоволствието или неудоволствието, които те предизвикват в душата.

Какво точно да направи (quid agendum)? Първото, което иска, е да отиде да живее в Йерусалим, за да е винаги в досег със Светите места, и второто, за което казва, че на никого не говори, е да помага на душите[8].

Веднага щом успява да се вдигне от леглото, макар и да е останал куц за цял живот, потегля към Светата земя. Оттук насетне нарича себе си еl Peregrino, поклонника. Качва се не на кон, а на муле. Потегля на път с ясна посока и цел – в приключение, което прави човека по-добър, защото в големите дела, които ще извърши, ще търси не своята собствена, а по-голямата Божия слава.

По пътя към него по някое време се присъединява един мавър, който в разговора поставя под съмнение девството на Богородица и след раждането. Поклонникът дълго спори с него, привежда най-различни аргументи, ала не успява да промени убеждението му, и мавърът се отдалечава, все тъй сигурен, че е напълно прав. Останал сам, Лойола е изпълнен с различни „душевни движения” – на неудовлетворение, че не е изпълнил дълга си и най-вече е обзет от неудържим подтик да защити „честта на нашата Господарка”: „ Обзе го желание да намери тоя мавър и да го намушка с кинжала си заради това, което беше казал; дълго се бориха в него такива желания, но накрая остана в нерешителност, без да знае какво е длъжен да стори.… И тъй, след като се умори да размишлява как е добре да постъпи и като не намираше нищо сигурно, на което да се опре, реши следното, scilicet[9]: да остави мулето с отпуснати юзди да стигне до мястото, където пътят се разклонява; ако мулето тръгне по пътя за градеца, той ще намери мавъра и ще го намушка с кинжала; ако не тръгне към градеца, ами поеме по главния път, няма да го закача. И след като постъпи така, както беше намислил, въпреки че градецът беше на трийсетина-четирийсет крачки и пътят, който водеше до него, беше широк и хубав, нашият Господ пожела мулето да тръгне по главния път, а не по пътя за градеца”[10]. Едно несъзнателно движение се изпълва с голямо значение и авторитетът на мулето решава неговата святост. Когато основанията за избора остават тъмни и не може ясно да реши, се доверява (ние бихме казали фаталистично) на Провидението, за да внесе то ред в хаотичните движения на душата му. Решаващо в случая е себеотказването: свободата на чувствата и страстите е регулирана от желязната логика на послушанието.

Отива след това в светилището Монтсерат край Барселона. Там полага своите оръжия и рицарски доспехи в нозете не на някоя Дулсинея, а на Богородица, под чиято статуя цяла нощ бди на колене. Прекарва после година в пещера край близкото градче Манреса. Време на напрегнато духовно дирене. Води си бележки за своя вътрешен опит, от които ще произлязат по-късно Духовните упражнения. При реката Кардонер има просветление и „започнаха да се отварят умствените му очи… (той) разбра и научи много неща, както духовни, така и отнасящи се до вярата и знанието “[11], осъзнава ясно и сигурно какво иска от него Бог. Остатъкът от живота му е тълкуване и приложение на този решаващ опит, който му позволява да открива Божието присъствие във всяко събитие от своя живот.

Готов е да тръгне за Йерусалим, има множество премеждия, но успява да осъществи своето поклонничество.

В Йерусалим отива при францисканците с молба да го приемат и да остане в Светите места. Провинциалът на Ордена му казва, че е невъзможно заради мюсюлманската заплаха. Разбира, че „ нашият Господ не желаеше той да остане в тия свети места ”[12]. Поклонникът Игнатий трябва да замени, значи, Йерусалим, свещеното място, par excellence, с профанното пространство на света, което той и последователите му апостолски ще обикалят, за да служат на Бог вече не в тесните граници на светилището, а във всяко място, където живеят и действат хора. Да служат, но как? Като помагат на душите, на всички души, каквито и да са те – бедни и богати, властващи и покорни, учени и неграмотни.

След завръщането си в Барселона се чувства вече maestro en las cosas spirituales и се посвещава изцяло на „грижата за душите“, като започва да прави духовните упражнения. Привлича вниманието на инквизицията, която го подозира в „озареност“[13]. Неколкократно е разследван и затварян. През 1528 г. заминава да следва теология в Париж, за да може по-аргументирано да защитава своя метод. Пет години по-късно, минал четиридесетте, става магистър. В Сорбоната намира сред своите състуденти първите си последователи, които „привлече в служба на Бога благодарение на Упражненията“[14], и на 15 август 1534 г. те, заедно с него, слагат началото на бъдещото Общество на Исус. Орденът на йезуитите не е дело на „единствения и неговата собственост“, не е просто отражение на личността на Лойола. Образцовата и увличаща идея на Игнатий става действена чрез общността на съмишлениците, които са много повече от доверени помощници и дословни изпълнители.

За да съществува реално всеки католически орден, той трябва да получи одобрението на Римския първосвещеник. През 1538 г. Лойола отива за това в Рим. В Сторта, малко преди да влезе във Вечния град, има голямо видение, в което Бог го насърчава да последва Исус и го уверява в Своето благоволение към всички, които тръгнат с него по този път. Оттук и името на новия орден: Общество на Исус[15]. През 1540 г. папа Павел III одобрява правилата на Ордена. Малко на брой и гъвкави, те лесно се приспособяват към всяка среда. В основата им заляга дейността за „по-голяма слава Божия[16] и спасение на човеците“. Свети Игнатий схваща славата Божия като реалното, преобразяващо живота и спасяващо човека и света присъствие на Бог. Апостолското звание на йезуитите е да помогнат на всеки да открие това „по-дълбоко от всичко най-дълбоко“ в душата присъствие и да промени в съответствие с него своето съществуване. Затова и членовете на Обществото не живеят в манастир, а в света, оттук и тяхната гъвкава, подвижна и неуморна дейност аd maiorem Dei gloriam.

През всички тези години Лойола продължава да прибавя към далите му едно „първо разбиране на духовните упражнения“ бележки от Манреса други, по-кратки или по-обстоятелствени. Изпълнен с подозрение към самия себе си, търси метод за различаване на движенията в душата, за избягване и разсейване на всяка илюзия. Записва си успешните и погрешните ходове, напредъка, тъпченето на място, утешенията и отчаянията, критериите за ясно и отчетливо разбиране на Божията воля и избиране на всяко съществено нещо в живота в съответствие с нея. Четвърт век уточнява, пресява, подрежда, за да издаде накрая упражненията под формата на книга през септември 1548 г. в Рим. Пълното заглавие гласи Духовни упражнения за себепобеждаване и въвеждане на ред в собствения живот, без нищо да се определя чрез някое неподредено чувство[17]. Авторът не е даден, ала предговорът и одобрителното папско писмо недвусмислено сочат, че те са дело на Игнатий Лойола. Exercitia spiritualia бързо се превръщат в най-влиятелната книга в християнската духовност на Новото време: те се практикуват от цялата Католическа църква, използват ги дори протестантите, имат важно значение за развитието на модерните психотерапевтични практики и технологии на аз-а. Със своите упражнения Лойола превръща душата на модерния човек в „тренировъчно“ поле.

3. Духовните упражнения са популярен философски жанр през Античността. Такива са бележките на Марк Аврелий в Към себе си[18], „сборник със стоически духовни упражнения“[19], наръчник по практическа философия, който му помага по-добре да запамети и прилага основните принципи, които да ръководят всекидневното поведение. Императорът-философ е в постоянен диалог със себе си. В своя философски бревиарий той, с лапидарни и синтетични, на пръв поглед прости, но логически добре аргументирани изрази, отбелязва упражненията, които прави, за да постигне мъдростта, която в съответствие със стоическото учение, той разбира като мир със себе си и със света. „Пълното спокойствие“ (350) търси и свети Игнатий, но за да постигне нещо повече.

Какво е духовно упражнение? То, най-просто казано, е вид умствено упражнение. Не предполага пречистване, пост, аскеза, не изисква специални пози на тялото, не развива особени техники на дишането. Във всичко това философът вижда по-скоро бягство, независимо дали в телесното или от него, своего рода „истерично“ обръщане на душевното, както биха казали днес психоаналитиците.

Духовното упражнение не е физическо, ала то не е и теоретично занятие, абстрактно разсъждение на въртяща се около себе си, със зашеметяващи словесни и мисловни обрати, „глава без свят“, нито пък търси в „работата на мисълта“ препитание като днешното експертно или академично знание.

Духовното упражнение е научаване и практикуване на изкуството на съществуването, което се основава на идеята, че „живот без изследване не заслужава да се живее“[20]. В западната култура то е най-ефикасният метод за самоизграждане, който изхожда от възгледа, че не си струва да се живее неосъзнато и затова този, който иска действително да се погрижи за себе си, трябва, както гласи и делфийският императив, да се познава: „Ако познаваме себе си, навярно ще ни стане известна и грижата, която трябва да положим за себе си. Но ако не познаваме себе си, би било невъзможно“[21].

Упражняващият се учи да вижда ясно кой е и как живее, освобождава се от грижите и тревогите, обуздава и подрежда с разума емоциите и страстите. Размишлява за злините, за да бъде готов да ги посрещне без страх и трепет, когато те се случат. Развива своите интелектуални способности: съсредоточеност, внимание, памет, въображение, саморефлексия. Бори се със самия себе си, оценява постигнатото, победите и най-вече пораженията, не пропуска да отбележи: „свикни и с това, в което не успяваш“[22]. Това е всъщност философията – не абстрактно разсъждение, а упражнение за обръщане и преобръщане на собствения начин на мислене и живот. Мъдростта, разкрива тя, не е човек просто да познае себе си, а да е способен сам, с обмисляне и избор, да промени мисленето и живота си. Така духовните упражнения са съставна част от „изкуството да се живее“ като грижа за себе си, което е в сърцевината, както великолепно показват Адо[23] и Фуко[24], на античната, а и на всяка истинска философия. Каквито и други функции да има днес философията като анализ на мисленето и езика, критика, общ светоглед, тя остава най-ефикасният модел в западната култура за съзнателно самоизграждане, за изобретяване и преизобретяване на собствения аз.

Думата „духовни“ показва накрая, че тези упражнения са всъщност дело на цялата психика, на цялата личност. Те преодоляват алтернативата между теория и практика, между деен и съзерцателен живот, защото учат, както показват примерите с императора-стоик или с мисионера-йезуит, упражняващият се да съзерцава, без да престава да действа и да действа, без да губи съзерцателната перспектива.

Духовното упражнение е насочено към всекидневния живот, като се стреми да обхване от възможно най-висшата гледна точка. Упражнението е духовно, защото духовността в европейската култура се схваща най-общо като порив на душата към трансцендентното[25].

Всяка форма на духовност започва с освобождаване от ограничения и ограничаващ аз. Само личността, която „умре“ още в този живот за своя малък аз с неговите страсти, амбиции, обвързаности, може да има достъп до автентичния духовен живот. Това лежи в основата и на всеки аскетизъм, ала духовните упражнения скъсват с практиките на умъртвлението на плътта, за да поставят ударението на ясното осъзнаване на всичко ставащо от едно по-висше от тясната гледна точка на аз-а равнище: който разсъждава, трябва „като от някакво високо място да обгръща с поглед ставащото долу на земята: воюващите човешки маси, обработването на земята, сватбите и разтрогванията, раждането и смъртта, шума в съдилищата, пустеещите земи, варварските племена, празниците и траурните оплаквания, пъстрата смесица и реда, получил се от свързването на противоположности“[26]. От високо всичко се вижда в по-цялостна и всеобща перспектива: „безброй стада, безброй празници, всякакви кораби по бурното и спокойно море, разнообразие от същества, които се раждат, съжителстват и умират“[27].

4. Търсенето, практиката, опитът на духовността е не друго, а осъществяването на „необходимите преобразувания в самото битие на субекта“[28], за да се издигне той до живота на духа.

Тази цел поставя с Духовните упражнения и Лойола. Упражняващият се трябва да надхвърли своя аз, за да види живота и поведението си от гледната точка обаче не на универсалния разум, а на Бог и да разбере мястото, което заема в Неговия промисъл, за да избере какво да прави за „служене и славене на Бог и спасение на душата“ (1). Няма нищо по-важно за всеки човек от намирането на истинския път в своя живот. За вярващия това означава, несъмнено, вярно да отгатне своето звание, да открие поставеното му от Бог задание.

За свети Игнатий пътят към духовното съвършенство не минава през отдалечаването от света, възможно и нужно е Божията воля да се открие в конкретния жизнен опит (1). Упражненията не са част от аскетичен и мистичен път, при който светът и човекът трябва да изчезнат. Те не са елемент от катехизиса като рационално научаване на истините на вярата. Те дават метод за отнасяне към света, другите, себе си самия откъм гледната точка на Бог.

Педагогическата структура на упражненията подема традиционни духовни практики, но ги организира по съвсем нов начин. До Лойола търсенето и съзнателното живеене на единението с Бог се схваща възможно единствено като откъсване от света, отърсване от обществените, професионалните, семейните отговорности. Духовният опит се моделира изцяло според идеалите на монашеския живот. Голямата новост на упражненията е, че те не са предназначени за „религиозни виртуози“ – отшелници, монаси, аскети. Динамиката на духовните упражнения не изисква скъсване с предишното състояние на живот, единението с Бог не налага отказ света. При това не изискват и особени интелектуални способности като заниманията на философите, а могат както „разхождането, вървенето, тичането и другите телесни упражнения“ (1) да бъдат правени от всички. Друга тяхна новост е, че те не се основават на традиционното „умъртвление на плътта“ като условие за духовния живот, а търсят да постигнат вътрешното осъзнаване и просветление като резултат от морално проясняване. Те несъмнено изискват пречистване и съзерцание, но показват, че е възможно да бъдат постигнати без аскеза и пълно посвещаване на съзерцателния живот.

5. Лойола методично и подробно описва поредицата от действия, които трябва да позволяват на упражняващия се да чуе Божия зов и да избере едно или друго състояние на живот.

Изборът между двата пътя – на доброто и злото – е големият символичен избор на Запада. Всеки е съгласен, че трябва да се избере пътя на доброто, но проблемът е как точно той да бъде разпознат преди да се поеме по него. „Влезте през тесните врата; защото широки са вратите и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях, защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират“ (Мат. 7:13-14). Тесните врати изразяват, може би факта, че малцина имат способността и смелостта сами да избират, без да слушат сирените на деня[29]. Затова този избор е една от съществените задачи на всяка морална, религиозна, духовна школа. Света Тереза Авилска, малко след Лойола и независимо от него, пише: „Бог не води всички души по един и същи път. Който смята, че върви по най-долния път, стои може би най-високо в Божиите очи“[30]. Накратко, да откриеш своето звание и да го поемеш като своя съдба, като свой кръст, означава да разпознаеш и приемеш направения от Бог избор за тебе.

Този избор (elección) е решаващият, осмислящ упражненията акт. Той обаче не е цел, а само условие за постигането на целта, която и при свети Игнатий, както във всяка духовност, е единението с Бог.

Ала как в този свят, в който всичко се променя и бърза да се преобразува в своето противоположно, може индивидът, пленник на своята човешка, твърде човешка идентичност и страст, да познае и избере Божията воля? Игнатий отхвърля решението на озарените (alumbrados), с които в началото често го бъркат: изборът не е озарената истина, дадена с видение на малцината избрани. Виденията, които сам има, идват сякаш, за да потвърдят това основно негово убеждение. Отхвърля и решението на учените, макар и най-усърдно да заляга близо десет години в техните школи първо в Испания, после в Париж: изборът не е научаването от катехизиси и трактати на догматичната истина. Виденията и трактатите за Лойола са ценни и полезни, ала не са най-същественото, защото изборът е реално събитие в живота, до чието пълноценно разбиране всеки може да стигне чрез упражненията. За разлика от даруваните на малцина озарения, те са, значи, за всички. Отличават се и от академичните занимания, защото са тясно свързани с житейската ситуация на упражняващия се и дават конкретен отговор на неговите своеобразни проблеми. Духовните упражнения не са пророчески тълкувания на Божи знаци и видения, не са и школски занятия, в които се усвояват доктринални знания, а са „усърдни действия”, които, под ръководството на наставника, трябва да позволят на практикуващия ги да открие Божията воля за своя живот и да реши дали да живее според нея.

Несъмнено, правенето на упражненията също изисква откъсване от света. Ала съвсем не става дума за постоянно отиване в манастир, а за сравнително кратко, най-много четири седмици, оттегляне в специално предназначено за упражненията място. Там всичко е обмислено в най-малките детайли: разположението на стаите, осветлението, мебелировката. Връзката със света е прекъсната, няма телефони, няма интернет. Всички прекарват деня в усамотение и мълчание. Събират се единствено за общите молитви. Единственият допустим разговор е с духовния наставник, под чието ръководство се правят упражненията.

Ролята на духовния наставник в случая е формална. Водещият упражненията нищо не преподава, нищо не съветва, не отговаря на питанията, не казва какъв трябва да бъде избора. Какво прави тогава? Следи единствено за реалното правене на упражненията. Посочва „метода и реда за размишляване или съзерцаване” (2), за да може упражняващият се сам да стигне до познанието на Божията воля и до поемането на избора. Оценява постигнатото през деня и седмицата. Внимава за процесите (утешения, отчаяния), които се задвижват в душата на упражняващия се, ала не взема страна, „не се накланя на една или друга страна, стои по средата като везна” (15). Той е просто катализатор в процеса на едно търсене, в което не се намесва и чийто изход не знае, защото отговорът може да дойде единствено от Бог. Изборът може да се извърши само при условие, че водещият по пътя към него е неутрален, безразличен, без идентичност, свел себе си до нищо, ала до работещо нищо.

Предназначени за наставника, бележките на Лойола впечатляват със своята ефикасна brevitas. Кратки и стегнати, те са сведени до най-същественото. Упражняващият се също трябва да си води бележки за своите душевни състояния, за да може при срещите с наставника да проследи заедно с него движенията в своята душа. Лойола отбелязва, че всеки преживява упражненията по различен начин и това е съвсем естествено. Ала тъкмо за това от особено значение е разговорът с наставника и изпитът на съвестта в края на деня и разговора с наставника, които слагат граници на личната фантазия и я обуздават.

Упражненията трябва да изчистят душата от наслояванията на личния интерес, за да може тя ясно да различи Божията воля, която действително да мотивира после поведението. Интензивен духовен процес, те се разгъват като симфония в 4 времена или седмици:

(1) Осъзнаване на собствената низост и греховност и Божието великодушие и милосърдие.

(2) Съзерцаване на живота на Исус от раждането до входа Му в Йерусалим.

(3) Съпреживяване, „мъка с мъката“ (203), на Страстите Христови.

(4) Съпреживяване, „радост с радостта“ (221), на Възкресението.

В християнската духовна традиция след очистването идва просветлението и накрая единението. Така е и при Лойола: след очистването от греховете през първата седмица и просветлението за избора през втората, упражняващият се достига любовта (230-237) и вече е способен да бъде едно с Христос и в Неговото страдание и в славата на Неговото възкресение.

В християнската духовна традиция след очистването идва просветлението и накрая единението. Така е и при Лойола: след очистването от греховете през първата седмица и просветлението за избора през втората, упражняващият се достига любовта (б. 230-237) и вече е способен да бъде едно с Христос, както в страданието, така и в славата на Възкресението.

Всяко упражнение има три съставни елемента:

(1) Подготвителни действия (две или три), които трябва да задействат трите способности на душата (паметта, интелекта, волята): прочит на случка от Евангелието, нейното зримо представяне, настройването на желанието с оглед на нея.

Първото подготвително действие е „припомняне на историята на това, което трябва да съзерцавам” (102) чрез прочит на случка от Евангелието. Не цялото минало може да бъде модел за упражняващия се, а единствено историята на Исус Христос. Лойола рязко ограничава и преобръща historia magistra vitae, девизът на ренесансовия хуманизъм[31]: историята на Христос е par excellence другата, различната, единствената история.

Второто подготвително действие (първо там, където не се налага предварително припомняне на историята) е визуализирането на прочетената сцена и нагледното композиране на мястото (compositio loci). Игнатий подканва да се видят с окото на въображението възможно най-ясно и подробно, онова, за което се говори в нея, било видими реалности като „синагогите, градовете и силата, където нашият Господ Исус Христос отива да проповядва” (91) или „пътя от Назарет до Витлеем, отичтайки колко е дълъг и широк, дали минава през равнина или през хълмове и долини, така да се види и пещерата на Рождеството, наблюдавайки дали е голяма или малка, ниска или висока и какво се съдържа в нея” (112), било невидими реалности като „адът в цялата негова дължина, ширина и дълбочина” (65). И тук, със значението, което придава на визуализирането, Игнатий рязко се отклонява от целящата пълно освобождение от всеки образ мистична традиция от Дионисий Аеропагит през Майстер Екхарт до свети Йоан Кръстни, която подчертава абсолютното различие на Бог спрямо света и неговите форми и образи. Игнатий обаче търси да улови през образите това различие в „големия и широк свят, в който живеят толкова различни хора” (103), в който се е въплътил Христос и върху Чийто земен път трябва постоянно да се размишлява.

Третото подготвително действие (второ, когато не се налага припомняне на историята) се отнася до настройването на волята и желанието: то „се състои в измолването от нашия Господ Бог на това, което искам и желая. Молбата трябва да е съобразена с разглежданата материя, т.е., ако съзерцавам възкресението, да моля за радост с радостния Христос, ако съзерцавам Страстите Христови да моля за болки, сълзи и страдание със страдащия Христос. Тук ще моля срам и унижение за самия мен, виждайки колко са осъдени за един само смъртен грях и колко съм заслужи да бъда осъден на вечни мъки за всичките мои грехове” (48). Волята не бива да бъде фиксирана и неизменна, това е грехът на гордостта. Квиетизмът, отказът от собствената воля, за Игнатий също е опасно отклонение. Волята трябва да бъде формирана и упражнявана, ала не за да станеш, следвайки  Макиавели, сам „ковач на собствената си съдба”, защото тя не е в твоите, а в Божиите ръце. Човек, обаче, не е изключен от Божието действие, а както твърдят реформаторите, а може и трябва активно да участва, убеден е Лойола, в неговото движение.

(2) Съзерцание на евангелска сцена и размишление върху нея. Упражненията трябва да въздействат на движенията на душата, да задвижат породените от живото представяне на определено събитие емоции. Въображението композира сцената, на която се разгъват местата и персонажите, упражняващият гледа и слуша, стреми се да разбере какво прави всеки, после „размишлява и извлича полза”. Упражнението е не друго, а методично учленяване на отношението въобразяване – композиране – съзерцаване на сцената. Това е Игнатиевият метод на медитация: въображението се насочва към дадено събитие от Свещената история, съзерцанието прави неговото съдържание налично, размишлението го оживява до такава степен, че то да изпълни чувствата и да насочи волята, тъй както ако се случваше тук и сега, непосредствено пред очите.

(3) Накрая „разговор“ с Исус. „Събеседването се прави, собствено казано, така, както приятел говори на друг или слуга на своя господар.” И тук Игнатий се оттласква от подчертаващата значението на благоговейното мълчание пред Бог мистична традиция. Мистикът често няма доверие в логоса, защото винаги съществува риск, езикът да замърси чистата, абсолютна истина, която му се е явила, тъй като неминуемо препраща към съждението, подлага на съмнение, изпитва, проверява, опосредства, разисква, призовава свидетели, отнема време. Лойола поема риска на езика, защото търси Божията воля не в изключителното, неочакваното, нуминозно видение, а в най-обикновените разговори, дела, неща. Лойола не свързва духовното съвършенство с отдалечаването от света, а използва като средство за неговото постигане елементите на всекидневния живот, а най-съществен от тях е езикът, който по своята природа е интерсубективен, комуникативен, отворен към разбирането.  Важно е да се отбележи също, че ролите в събеседването не са фиксирани: упражняващият се явява като приятел, слуга, син или пък на подсъдимата скамейка, а Бог като приятел, господар, баща, съдия… Човек и Бог заедно участват, вземайки различни роли, в движението на историята и света: това е смисълът на въплъщението на Словото, което е тема на много упражнения.

6. Първата седмица цели да освободи упражняващия се от препятствията и опасностите, които идват от собствената му идентичност и опит, като упражненията трябва да предизвикат отвращение от греха и собствените недостатъци.

Първото упражнение започва в полунощ. То е съсредоточено върху „тежестта и лукавството“ на греха, който действа в творението (50-52) чрез съзерцание на падналите ангели, Адам и Ева, осъден грешник.

Второто упражнение (56-61) е осъзнаването на личната греховност. То цели очистване от всяко заблуждение и лицемерие за собствената същност. Следва голямото размишление за ада (65). Упражняващият трябва да види неговите „големи огньове“ и „душите в горящите тела“, „да чуе техните стонове“, да „помириши дима, горящата сяра, разлагащата се материя“, да вкуси „горчивите сълзи“, да усети жегата на огъня, да бъде облизан от него.

Лойола иска упражняващият се да вижда, да чува, да докосва, да вкусва, да вдъхва, тъй сякаш сцената е съвсем жива и реална. Не е достатъчно само да се въобрази адът, необходимо е да се включат всички сетива: ушите да бъдат изпълнени със стенанията, ноздрите с вонята и т.н. Сетивните образи са същевременно броеница от морални и духовни напомняния: възприятието на сцената е както телесно така и душевно действие, сетивният ред на света е същевременно морален. За Лойола образът е ключовият инструмент за събуждането и насочването на силата на душата. Упражненията имат за цел да изградят образи, които точно да фокусират субективността. Упражняващият се размишлява и извлича полза от всяко сетиво. Приложението на сетивата е вид съзерцание, което се обръща към лицата, нещата, света, за да превърне сетивните образи в духовни и морални примери: възприятието на сцената е както телесно, така и душевно действие, сетивният ред на света е същевременно морален. За мистичната традиция пътят към съвършенството минава вън от света. Хуманизмът се се стреми да познае света за самия него, оттук и хомогенната и статична картина, която дава. Упражненията обаче, за разлика от мистиката и хуманизма, дават метод за възприемане и познаване на Божието присъствие и действие във всички разговори, дела, неща на този свят.

Джеймс Джойс взема сцената на Игнатиевия ад в Портрет на художника като млад. Героят Стивън е на 17 години, учи в йезуитски колеж. За да удовлетвори сексуалните си потребности, отива при проститутка, харесва му и започва редовно да я посещава, пропуска учебни часове и богослужения, пропива се, престава да се моли. По време на духовни упражнения чува проповедта на наставника-йезуит за адския огън: „Представете си каква смрад цари в ада! Представете си един разкапан и зловонен труп, който лежи в гроба и се разлага, един сплут, лепкаво-мазен леш. Представете си същия този труп, обхванат от пламъци, облизван от огнените езици на горящата сяра: той изпуска гъст удушлив зловонен дим и гнусна смрад. Представете си най-сетне този схумен гнойник, от който ви се повдига, умножен и преумножен стотици и хиляди пъти по милионите и милиарди трупове — сплути, струпани накуп в зловонната тъма, едно огромно гниещо скопище човешка плесен. Представете си всичко това и тогава ще добиете известно понятие за ужасното зловоние на ада“[32]. Думите на проповедтта влизат право в сърцето му, краката му се подкосяват. Стивън напуска ужасен капелата на колежа, повръща на входа, обземат го силни духовни терзания, изповядва се, покайва се, самонаказва се, мисли за свещенство, ала неговият избор накрая е друг…

Упражняващият се повтаря всяко упражнение по няколко пъти, подема важните части, постепенно започва да осъзнава не само своите вътрешни реакции, но и да усеща в душата си Божието присъствие и отсъствие, или, на езика на Лойола, отчаяние и утешение. При отчаянието (desolación) душата е „ленива, равнодушна, тъжна и сякаш отделена от своя Творец и Господ“ (317), изпълнена с униние, съмнение, отегчение, духовна сухота. Чувството на отчаяние, съчетано с живите образи на мъките в ада, трябва да тласне упражняващия се към покаяние и желание да накаже своята греховна плът: „Най-сигурно и действено е, отбелязва Лойола, когато болката е почувствана само в плътта, без да прониква в костта, затова е най-подходящо каещият се да се удря с тънки въжета“ (86).

Утешението (consolación) идва от Божието присъствие. Най-сигурен знак за него е обхващането на душата от внезапна, съвършено неочаквана и безпричинна радост. То не идва отвътре, не е плод на осъществяването на собствената воля и желание, както Кант определя щастието, а идва, без да зависи от сетивата, отвън: то е даденост,  характеристика на реалността, а не продукт на собственото мислене. Негово условие е тъкмо отсъствието на собствени мисли и желания, което е свидетелство, че в душата действа друга, различна от всичко, което може да се схване, със сетивата и мисленето, сила. Утешението не зависи и от добродетелта, то не е етически феномен, не е, както щастието в античната философия, идеал на добрия живот, то е дар, знак за идващата отвън благодат. Душата чувства, че е обичана от своя Създател и това я прави щастлива, каквито и да са конкретните обстоятелства, каквото и да се случва. За разлика от други форми на духовния опит, които извеждат на преден план отчаянието и схващат „тъмната нощ на душата” като предпоставка за постигането на онова вътрешно състояние, което прави възможно единението с божественото, Лойола разглежда щастието като принцип и основа на живота: „добрият дух дава смелост и сили, утешения, сълзи, вдъхновения и покой, улеснява и премахва всички пречки” (315). Такъв е и собственият опит на свети Игнатий, за който свидетелстват страниците на неговия Духовен дневник, изпълнени с  утешения, удовлетворения, чести и обилни сълзи на радост[33]. Утешението не е блаженство, пълното и окончателно осъществяване на спасения и приет при Бог човек в свръхестествения ред. То не е постоянно, не може веднъж завинаги да бъде придобито:  „Който е в утешението, да мисли как ще бъде в отчаянието, което ще дойде след това, и да събира нови сили за тогава” (323). Утешението не само не е трайно, то дори не е състояние, а движение, порив в душата на Божия дух.

И отчаянието, и утешението са нормални, дори необходими състояния. Психологическата проницателност на Лойола изпреварва и предвещава психоанализата. Душата става чувствителна към начините, по които Бог действа в нея. Това й дава вътрешна сигурност, яснота, способност да претегли всички pro et contra (175–188).

7. Втората седмица. Въображението, пречистено и укрепено, може да се насочи към огромния театър на всемира (103), който вече е неизмеримо по-голям и отворен от затворения свят на Средновековието, и да го обозре, тъй както Бог го вижда, за да се пренесе след това на сцената в „дома на нашата Господарка в града Назарет, в провинция Галилея“ (103).

Аll the world’s a stage.[34] Да, целият свят е сцена за действието на богочовешката драма, в която се включва цялото мироздание. Театърът дава пълната картина и съвършения символ на света в Бароковия век. Няма нищо нито на този, нито на онзи свят, нито горе, нито долу, нищо в природата, културата, историята, което бароковият театър да пренебрегва. Всичко, от най-възвишеното до най-животинското, от най-ужасното до най-смешното, от най-духовното до най-чувственото, от най-изтънченото до най-вулгарното, от сакрамента до екскремента, всичко е изложено на сцената. El gran teatro del mundo.

Бог в пиесата Големият театър на света на Калдерон де ла Барка решава да постави спектакъл за Себе Си и Своя небесен двор: сцената представлява света, героите са хората, всеки играе своята роля, пиесата е животът. Действието на сцената е хоризонтално, ала то е прекъсвано с намеси по вертикала от небесния режисьор. Играта е сериозна, „защото представлението е кратко и такава е винаги комедията на живота“. В последното действие смъртта излиза на сцената и повежда със своя danse macabre актьорите навън. Те свалят един подир друг, а Бог оценява накрая играта им, като от значение е не колко централна е била тяхната роля, а как са я изиграли. Накрая Бог кани добрите изпълнители на своя небесен пир и изпраща онези, които са я сгрешили в чистилището, за да работят още върху себе си.

Пиесата е едновременно отворена към света (но носещ смърт, той се оказва краен, затворен, затова обозрим) и Бог, Който носи живот. Представлението е скриване и откриване. Царедворецът може да стане светец, а тиранът – мъченик, пък и всеки може да се окаже изведнъж в напълно различна роля. Пиесата кара зрителя, който си мисли, че знае кой е и какво прави актьорът на сцената, да разбере постепенно, че не знае всъщност кой реално е той самият и какво прави в живота. Учи го, че е важно както да избере подходящата за него persona и добре да играе своята социална роля, така и да осъзнае несъвпадението на своя истински аз с нея. En esta vida todo es verdad y todo mentira[35], гласи заглавието на една от пиесите на Калдерон.

Театрализацията е основна черта на Бароковата култура. Животът взема за модел театъра, театърът взема за модел живота. Налице при това са два ясно отчленени силови центъра в света – божественият и човешкият, невидимият и видимият. Оттук и взаимодействието и преплитането на трансцендентност и иманентност. Пиесата представя на сцената целия „шум и ярост“ на света и същевременно го излага пред Божия поглед, който отгоре съзерцава, претегля, осветлява. Драматичното напрежение на двата центъра дава на Барока неговата сложна и неуморна динамика, която, посредством йерархията, удържа заедно крайностите, без да ги примирява или свежда една до друга. Така за последен път в европейската култура целият живот има религиозен, дори теологичен смисъл.

Модерният субект изплува при Лойола като саморефлективен. Упражненията са театър на съзнанието, в който на сцената е изложен вътрешният живот на индивида. Лойола представя човешката участ изотвътре, неговата сцена не е светът, а душата с нейните страсти. В драмите борбата е за земни цели: красотата на Клеопатра, кралската корона, отмъщението на Хамлет и пр. Изходът е един: победа или поражение, успех или смърт. Врагът в крайна сметка също е един: съдбата и изправянето срещу нея, което освобождава духовните сили на човека. Залогът в психодрамата на Лойола, а след него и в театъра на йезуитите и в сакраменталните пиеси на Калдерон, е друг: вечното спасение. Интензивността на действието не е по хоризонтала, а по вертикала. Целта не е завоюването на реалността, а откриването на истината – не себеналагането, а изкуплението. Нещо, което не зависи само от човека: във всяка душевна и историческа драма се включват силите на небето и ада. Изходът не е неясен и несигурен, защото е божествено определен. Действието не винаги е драматично, но е, par excellence, театрално, защото всичко е изложено на сцената, всичко търси да бъде видяно и чуто, всичко е в постоянно движение и нищо не трае.

8. Размишлението за „Двете знамена’’ (136–47) е средоточие на Духовните упражнения. Двете знамена са на Христос и Сатаната, на доброто и злото, тяхното ясно разграничение трябва да доведе до избора и промяната на собствения живот. За целта упражняващият следва видимо да си представи, да „композира“ местата на светлината и мрака – Йерусалим и Вавилон (138).

Защо това е необходимо? Та нима още първото действие на Бог при сътворението на света не е разделянето на мрака и светлината? Несъмнено, ала какво друго е грехопадението, ако не тяхното смесване? Пък и векът е разглобен, редът, вследствие на Реформацията, се е разпаднал и действащите в света сили трудно могат да бъдат различени, при това всяка е убедена, че е права, че Бог е на нейна страна. Нещо повече, разбирането и следването на Божията воля вече не е гарантирано от традицията и авторитета, то не се открива ясно в света и душата и личното поведение не може да бъде просто автоматично следване на съществуващите предписания. В новото, модерното условие, субективността има определящо значение. Всеки трябва сам, без да се при това оставя да бъде излъган от злия гений, да намира и постига сигурността, като открива Бог във всички неща.

Упражненията учат на „различаване на духовете“[36], т.е. на ясното разграничаване между личните мотиви и идващите отвън движения на благодатта или на сатаната в душата, на отличаване на истината от лъжата, на доброто от злото, на реалността от илюзията, на главното от второстепенното, на съзиране с една дума на точката, в която действа Бог.

Игнатий предпоставя съществуването на три типа мисли в човека: първият произтича отвътре, от собствената воля и свобода, другите два идват отвън (32). Мислите, които идват от самите нас, водят „погрешно съждение” (346), от тези, които идват отвън, едните също водят към заблуждение, а другите към вярното решение, защото са дело съответно на лошия и на добрия дух (32). Въпросът следователно е те ясно да бъдат различени.

Какво е тогава това различаване на духовете, което трябва да установи точния източник на нашите мисли: дали те идват от самите нас, дали са дело на лошия или на добрия дух? Нито е просто интуиция, нито е само рефлексия. То се спуска до равнището на афективността, на плътта, на базисните екзистенциални нагласи като тревогата, надеждата, любовта и пр., които, както посочва възпитаникът на йезуитите Хайдегер, са винаги вече модуси на предпредикативни интерпретации, на дорефлективни тълкувания. „Различаването на духовете” не е нито изцяло рационално, нито напълно ирационално, то не се постига нито със слепия скок на вярата, нито с ясното и отчетливо познание на интелекта. Какво да правим тогава? Исус призовава „бъдете будни и се молете”[37]. Бъдете будни (γρηγορετε), т.е. бъдете винаги бдителни и внимателни за движението на афектите, учете се от пропуските и грешките и се молете (προσεύχεσθε), защото молитвата е внимание към другостта и смирение, съзнание за собствената слабост и недостатъчност. За Игнатий главно условие за различаването на духовете и съответно за добрия избор е смирението в неговите три форми: послушание, безразличие и подражание на Христос. Смирението, накратко, е разположението, готовността да се избере Божията воля.

Различаването на духове изглежда става най-лесно в самотата на пустинята или в тишината на планината, където, далеч от шума на света, по-отчетливо може да се различи „лъха от тихия вятър”[38]. Ала не бива да се забравя, че пладнешкият демон идва тъкмо когато всичко ни изглежда най-ясно. Няма нещо, на което „лошият ангел” да не може и да не търси да подражава. Той може, преобразил се „sub angelo lucis[39], да влезе с набожната душа и да излезе със самия себе си, да внуши т.е. добри и свети, достойни за тази праведна душа мисли, и после, малко по малко да я извади от тях, повличайки душата със своите тайни измами и извратени намерения”(332). Така не само добрият, но и лошият дух дава на душата своите утешения (331), неусетно я нагажда (accomodatio) към своите изисквания. От друга страна, и отчаянията могат да бъдат полезни, за да отдалечат гордостта и суетата. Не само светът, душата също е шумно място. Винаги, във всеки един миг, трябва да се различава.

Ала какъв е сигурният критерий за различаването на духовете, за разграничаването на идващото от добрия дух утешение от онова, което е дело на лошия? Другият докосва душата, без никога да знаем със сигурност кой е той. Другият е просто друг и далеч не всяка другост е божествена. Само наивният смята, че е способен, било с един поглед, било с внимателно премисляне, на сигурно и безусловно разпознаване, което всъщност е просто субективен факт и те само си въобразяват, че „Бог идва направо в техните безредни чувства” (169). За Игнатий критерият е отсъствието на предхождаща причина: под „без причина се разбира без душата предварително да чувства и да знае никой обект, от който би могло да дойде това утешение” (330). Немотивираната, различната, изцяло другата спрямо собственото минало радост не може да бъде дело на лошия дух, на дявола, на собствената идентичност.

Различаването на духовете е компасът, който неотменно насочва упражняващия се към целта: откриването на Божия зов в собствения избор, фундаменталното събитие на Упражненията, лайтмотива на Игнатиевата духовност. Ясно и отчетливо осъзналият своето звание индивид вече е способен да взема и в най-заплетените ситуации на живота своите решения с вътрешна сигурност. Това е ключовият момент. Не какво най-общо да направя, за да бъда спасен, тъй измъчващият Лутер въпрос, а какво съвсем конкретно да направя, кое състояние на живот да избера (свещенство или брак, например), дали да сторя това или онова.

В самия избор има три времена:

(1) Наличие на утешение, това е най-важното, без него не могат да се вземат никакви решения.

(2) Яснота на различаването, сигурност в намирането на пътя.

(3) Спокойствие на духа. Душата вече е способна на най-висшето различаване, защото заема Божията гледна точка. Умът, освободен от безредните чувства и тревоги, трезво обмисля плюсовете и минусите, ползите и вредите от всеки избор.

Различните житейски състояния и ситуации са същностно равнопоставени, или на езика на Упражненията – безразлични: все едно е дали ще преподаваш азбуката на децата в африканската джунгла, или ще седнеш на престола на свети Петър, дали ще даваш хляб на гладните, или ще участваш в преговорите между държавите. За да се увери упражняващият се  в това, Игнатий го подканва в размишлението за трите вида хора (150-157) да разгледа отношението на трима души към парите: и тримата са забогатяли, както обикновено се случва, по не особено почтен и законен начин, но и тримата имат страх Божи и искат да се спасят. Първият иска да се освободи от привързаността към парите, но го е оставил за най-накрая, очаква смъртния час, за да се освободи и от своя афект и от своето богатство. Вторият иска да се освободи от своята страст към парите, като запази вече спечеленото. Третият човек иска да премахне този свой афект, като му е безразлично дали ще продължи да притежава или не своето богатство, оставя на Бог да вдъхнови неговия избор. От значение не е да изберем просто бедността, а да бъдем „безразлични към бедността или богатството”, тъй като и двете са просто състояния от този свят, които не „ни приближават към Бога и нито печелим, нито губим от тях”[40] и значи те самите са безразлични (ἀδιάφορα), към които и ние трябва да бъдем безразлични, за да изберем Божията воля. Така, от една страна, богатството престава да бъде само по себе си зло, а бедността абсолютна ценност, единствен „духовен” избор, за да се превърне и тя в обикновен светски факт, житейско състояние, което може да бъде избрано според ситуацията.

Лойола, подобно на Лутер, не свързва евангелското съвършенство с монашеството, защото богоугодно е „всяко състояние или вид живот, които Бог ни дава да изберем“ (135). Богоугодният живот се е схващал преди като единствено възможен на религиозното поприще. Голямата новост в духовността на свети Игнатий е, че той откъсва избора от религиозното звание. Лойола разколебава отчетливото разграничение между свещеното и профанното. Животът в света не е несъвместим с духовния живот, той не е непременно в ущърб на евангелското съвършенство.

Протестантството потчертава своеобразието, дълбоко личния характер на Beruf,  на званието, което отвежда индивида в определена професия и определен социален статус, придавайки на измерението на съвестта, на личността на управлението на това състояние. Казано другояче, Beruf в протестантската етика не е просто роля за рецитиране в големия театър на света, но нещо, което принадлежи отвътре на индивида и същностно засяга неговата същност. Игнатий обаче отхвърля протестантската перспектива и особено наблягането на автентичността, на единството между субективната идентичност и нейните светски прояви. Съществено за него в избора е отказът от собствената воля, за да се поеме път в живота на пълно съобразяване с Божията воля, а каква точно е играната роля, е дълбоко безразлично и тя може да се променя според обстоятелствата и възможностите, които животът дава. Действието не е израз на предвидим израз на идентичност с еднозначни характеристики, а е задача, изобретение, експеримент. Игнатий учи, че е възможно да се живее в обществото, в политиката, бюрокрацията, дипломацията, индустрията, търговията, науката, семейството с неучастващо участие, вътрешно отстранение, с „като не” (ὡς μ), двете думи, с които апостол Павел определя ядрото на този живот според Божията воля: „Времето нататък е късо, та ония, които имат жени да бъдат като че нямат, и които пла­чат като че не плачат и които се радват – като че не се радват; и които купуват – като че не притежават; и които се пол­зуват от тоя свят – като да не се ползуват”[41]. Не е необходимо непременно физически да напускаш този свят, достатъчно е да го живееш като че не го живееш. Христия­нинът живее в света, без да е от света. Напрежението между този и небесния свят се решава не с бягство вън от света, а с бягство вътре в света. Силата на протестантската етика е в подчертаването на автентичното и идентичното, в нейния висок морализъм. За Игнатий такова безусловно доверие в собствената автентичност е само свидетелство за наивност или склонност към самозаблуда, във всеки случай за отсъствие на критичен дух и той решително снема, „деконструира”, всичко сообствено, идентично, автентично.  Пътят към целта, който той чертае, е непряк, в него няма нищо предопределено и могат, значи, и лошите човешки склонности да бъдат обърнати и впрегнати по него.

Званието за Лойола се състои, най-просто казано, в познаване и радикално приемане на Божията воля, което не окачествява и не подбира. Сигурен знак за него са „духовните дарове” (утешенията, на езика на Игнатий), които позволяват вътрешното съгласуване между делата на индивида и движенията на душата. Когато това съгласие е налице, тогава душата чувства, че не е „захвърлена“ в света, а че е намерила своето място в него. Ала човек твърде лесно пропуска свое звание, било поради невнимание, било поради липса на смелост и сила да го осъществи, нерядко се бои да се ангажира, предпочита да изчака и така изпуска момента. Най-голямата грешка е да се смята, че званието е нещо далечно. Не, то винаги е съвсем наблизо, скрито в най-обикновените житейски обстоятелства и ситуации, без да го отличава никакъв особен външен белег. Всеки трябва обаче да осъзнае, за това именно служи различаването на духовете, към какво точно го призовава Бог.

Взаимодействието между Божието и човешкото действие е водещият принцип в „йезуитския“ начин на живот. Докато Лутер обезценява делата, за Лойола те са важни, ала не като цел, а само като средство за служене и прославяне на Божието величие. Успехът на упражненията, а после на всяко действие, зависи изцяло от личното усилие и същевременно изцяло от Божията благодат. Затова „довери се на Бог по следния начин: действай, като че успехът на твоите начинания във всичко зависи изцяло от тебе и в нищо от Бог, ала работи така, като че Бог сам прави всичко, а ти – съвсем нищо”. Тази максима е първото правило на действието (agendorum regula) според свети Игнатий.[42] Не е ли твърде парадоксална тази лапидарна сентенция? Или Бог прави всичко и целият успех зависи тогава само от Него, или аз правя всичко и успехът зависи тогава изцяло от мене. Как е възможно да са верни и двете положения? Какво казва максимата: в момента, когато действаш, човече, сметни, че си сам, без помощ, помисли добре за средствата, мерките, които вземаш, без да включваш Божията намеса в твоите сметки и стратегии. Но това не е последната дума на правилото, необходимо е да имаш и друг поглед, друга перспектива към действието: твоето доверие, че Бог ще направи всичко, те свежда до нищо в собственото ти отношение към това, което правиш.

Психологически става дума за твоета собствено отношение към действието, което трябва да има смелостта и сериозността не да отрече Бог, а да се освободи от всичко, което би търсил като въображаема подкрепа в Другия, като мине през два радикално различни – „всичко” и „нищо” – но диалектически свързани моменти. И в перспективата на Евангелието смисълът на сентенцията изглежда кристално ясен. Пълната автономност на човека в неговото действие е съвместима с Божието действие, тъй както любовта към Бог и любовта към ближния са съвместими в тяхната евангелска взаимност.

Ала „Бог е на небето, а ти на земята“[43]. Същностното напрежение не е премахнато. Лойола добре знае, че „между Твореца и творението не може да бъде отбелязано никакво подобие, без да бъде отбелязано тяхното още по-голямо разподобие“[44].

Несъмнено, логиката на безкрайното е винаги различна от логиката на крайното. При все това тяхното съвместяване е възможно за разума, само че не толкова за ratio, дискурсивния разум, колкото за intellectus, интуитивния разум, способен, веднъж освободен от страстите и заблудите, да отиде отвъд противоречията, да осъзнае присъствието на Бог в аз-а и на аз-а в Бог. Така или иначе вярата не разрушава, а подкрепя и усъвършенства разума, което е основен католически принцип. Да, Бог е изцяло друг и същевременно е в отношение със Своето създание. Самото наше съществуване, което е не друго, а напрежението на това отношение, ни тласка към Бог, като Този, в Когото „живеем, и се движим, и съществуваме“[45]. И тъкмо в тази наша божествена центростремителност интелектът се издига по вертикала, за да обхване с един поглед хоризонталните реалности на света. Хуманизмът на Лойола е изтъкан от Божията слава и отдаващата й почит неотменима човешка свобода. Затова успехът на упражненията изисква пълното разгръщане на личните духовни способности на всеки и е невъзможен без Божията благодат.

Този успех не зависи от случващото се, от сполуките или несполуките, които човек среща в живота. Ала как е възможен успехът, каквото и да се случва? Как е възможно всичко случващо се да бъде „за по-голямата Божия слава”? На това питане отговаря третата седмица на упражненията, която се състои в съзерцанието и размишлението на различните епизоди от Страстната седмица: Исус Христос е Този, Който побеждава, въпреки мъките и смъртта, нещо повече, Който побеждава, благодарение именно на тях. По-голямата Божия слава минава, значи, и през крушението и злочестието, минава преди всичко през тях. Примерът на Христос показва, че и най-тежкото поражение може да бъде най-голяма победа: същественото е то да бъде предвидено, искано, избрано.

Игнатиевата духовност няма нищо общо с атеистичната фикция за действие в света, etsi Deus non daretur, нито пък с нечовешкото и абсурдно предположение за един Бог, Който създава човека по Свой образ, единствено, за да го подчини. Тя открива органичното и живо единство на различията между Бог и човек. „Различаването на духовете“ открива човека в неговата сила и слабост, за да покаже, че свободната, отърсена от съня на нещата съвест, може и само тя може истински да работи ad maiorem Dei gloriam.

9. Плодът на упражненията е в удовлетворението на душата (2), че се е освободила от безредните чувства, смущенията, безпокойствата, че е надмогнала депресията и отчаянието, че е избрала своя път в света, че знае най-накрая със сигурност какво да прави в живота и е уверена, че ще успее да го направи, каквото и да й се случи. Това са „изобилните и благоугодни Богу плодове” (175), които носи изборът. Те носят мир и спокойствие, защото съгласуват аза със собствената му съкровена реалност и със света. Душата е постигнала по-голямо здраве и съвършенство и в това е критерият за верния избор. За отбелязване е, че Игнатий никога не използва превъзходната степен – „максимално”, „най-голямо”, а единствено сравнителната степен – „по-голямо”. За него думи като най-голяма радост, най-голям успех са думи, лишени от смисъл, защото в този живот на човек не е дадено да се движи в полето на абсолютното, а на земното, което е винаги конкретно, ограничено и относително.

След успешното завършване на упражненията индивидът се завръща към живота в света със съзнанието, че е бил избран за задача, която той единствено може да извърши, като намери спасението не във „вярата само“, а чрез вярата. Упражненията със своята педагогика са го научили да различава и разбира случващото се в света и душата и да открива Бог в тях. Нещо повече, научили са го да се откъсва от непосредствените си чувства и мисли и да се въздига към Бог, за да слезе после с Него във всекидневното действие. Систола и диастола: двете страни на Божието движение, чрез което благодатта изпълва душата и се разпръсва в света.

Така йезуитът, homo novus на християнската модерност, съчетава противоположността между пълното подчинение (perinde ac cadaver)[46] и дръзновеното начинание. Доброволното робство служи на свободата на Царството. Динамичното единство на Обществото на Исус е плод на тази логика на движението, която  не отговоря на опасността от разпръсване ad extra и разногласия ad intra със сковаността на кодифицирането, с маниакалното вкопчване в детайла (което не е непознато на манастирския живот), а с гъвкавост и изобретателност. При всички случаи, в основата на всяко действие, на цялата йеузитска духовност е себедаряването: „Вземи, Господи, и приеми цялата моя свобода, памет, мисъл, воля, всичко, което имам и притежавам; Ти ми го даде, на Тебе, Господи, го връщам; всичко е Твое, разпореди го според Твоята воля; дай ми Твоята любов и благодат, на мен това стига” (234).

Лойола, с устройството на своя орден, дава пример за истинска „политическа“ мъдрост. Повелява винаги да се следват правилата, освен ако случаят не налага да се действа другояче. Това „винаги освен ако“ дава възможност за вземане предвид на конкретните обстоятелства. Учленяването на отношението между целта и средствата е в сърцето на метода на Лойола.

Героят на романа Todo modo на Леонардо Шаша[47] попада случайно в хотелски комплекс, където на духовни упражнения са се събрали политици, банкери, магистрати. Техен наставник е дон Гаетано – ерудиран, интелигентен, ироничен, непроницаем, с една дума съвършен йезуит. Той, разбира се, е съвсем наясно, че всички тия посредствени, корумпирани люде са дошли да правят упражненията не от духовни пориви, а за повече връзки и влияние, пък и за малко развлечение, далеч от семействата и погледите на журналистите. Повечето при краткото си оттегляне от света са взели със себе си госпожици с пищни форми. За дон Гаетано техните пороци не са особен проблем, от значение за него, тънкия психолог, е срещата с отделната душа, която винаги е индивидуална, своеобразна, оттук и различните казуси, които трябва да решава. Съвършен казуист, умело различава греха, съзнателен, волеви акт от провинението, неволно опущение. Приема, че ако едно нещо е вероятно, то е допустимо, дори противоположното да е по-вероятно. Това е напълно по сърцето на събраните от него политици, банкери, търговци, които могат спокойно да вършат своите дела, без да обременяват съвестта си с тях. Спокойни са, имат за изповедник йезуит, могат, значи, „да грешат смело“, той все ще намери изход за тях. Да, дон Гаетано знае добре, че са лоши, но тъкмо затова те са добри политици и търговци, пък и както казва той „добрите свещеници са лошите. Оцеляването, триумфът на Църквата през вековете се дължи много повече на лошите, отколкото на добрите свещеници. Несъвършенството вдъхва живот на идеята за съвършенството: свещеникът, който изневерява на светостта, в действителност я потвърждава”. Дон Гаетано е скептичен към всеки морализъм и идеализъм, който залага на автентичното и доброто в човека, за него той е свидетелство само за наивна слепота и за отсъствие на критичен дух. Йезуитът е наясно, че водещият към спасението на душите път съвсем не е прав, а криволичещ, но е убеден, че може да обърне и най-лошите човешки нагласи. Иска упражненията да бъдат за правещите ги своеобразен опит на енантиодромия (ἐναντιοδρομία), т.е. на движение, при което противоположностите се преследват и обръщат една в друга. Убеден е, че владее ситуацията, защото грехът за стария йезуит не е тайнствен и драматичен феномен, а предвидим резултат от личните наклонности и моралния хабитус, върху които се стреми todo modo да въздейства, използвайки за целта разработените през вековете от ордена „меки” дисциплини и психотехники за контрол… Романът със средствата на художественото преувеличение и гротеската показва начините, излага постигнатия резултат.

Упражненията са в основата на характерната за йезуитите фокусирана, морално насочена духовност, която структурира личността, като работи едновременно върху афектите и интелекта. На изкуство на лично преобразуване и обновяване се дължи в голяма степен успехът на йезуитите сред елитите в католическите общества.

10. Методът и действията на йезуитите срещат голяма съпротива и то, преди всичко, религиозна и морална. Ето Блез Паскал, строг янсенист, за когото всяка подобна морална двусмисленост и снизходителност е чудовищна, и в своите Писма до провинциала на Ордена на йезуитите[48] той разобличава и критикува като двусмислена и безпринципна йезуитската казуистика. Гениалният полемист бичува с безмилостна ирония казуистиката на йезуитите, с която те се стремят да нагодят християнството към модерния, секуларизиращ се вече свят. Паскал е непоколебим: целта не оправда средствата, la morale relâchée[49] съвсем не прави по-лесно приемливи евангелските истини и предписания, а само ги обезличава и обезсмисля.

Действително, както отбелязва и Макс Вебер[50], характерното за свободомислещия пробабилизъм нагаждане към света позволява на Йезуитския орден успешно да се адаптира към ритмите на постоянно променящото се през последните векове общество и нрави. За това нагаждане, пък и за прочутата им двусмисленост, мнозина, от Паскал до Шаша, виждат в тях наследници на Макиавели.

В това безспорно има основание. Идеята, според която същественото е не стореното, а намерението, с което то е направено, наистина е близка в политиката до схващането на Макиавели, за когото тактиката винаги следва да се подчинява на стратегията. Историята също изобилства с примери за йезуитското „лукавство“[51]. Ала Лойола и неговите следовници добре знаят че историческият свят е неимвоерно по-обширен, сложен и различен, отколкото си го представя Макиавели. Не бива също да се забравя, че „пробабилизмът” и „лаксизмът”, за които така кори Паскал йезуитите, търси винаги да даде религиозен и морален смисъл на нещата от света, който се разширява географски и се променя исторически с ускорени темпове.

Действително, свети Игнатий със своето правило и пример дава на йезуитите гъвкаво средство за нагаждане към всички възможни обстоятелства в многобразието на света. Именно това „нагаждане“ (accomodatio) към реалността обаче позволява на йезуита Матео Ричи да влезе в тесен досег с китайската култура, да види конфуцианската етика като съвместима с християнството и първи заедно със своите събратя да започне диалога между Запада и Изтока. Всъщност accomodatio съвсем не е капитулиране пред света. Основано на различаването на духовете, то е осъзнаване на реалността telle quelle, т.е. противоречива, многостранна, морално сложна и най-вече е движение в нея, за да бъде тя изотвътре променена, като постепенно и умело, с търпение, гъвкавост, постоянство се разплитат нейните възли. Това е линията на йезуитите от началото до днес, от свети Игнатий до папа Франциск.

 

 

 

 

 

[1] Giordano Bruno, Opere complete/Œuvres complètes, vol. 7, De gli eroici furori/Des Fureurs héroïques, Paris, 2009, 5.

[2] Jacques Derrida, L’écriture et la différence, Paris, 1967, 102.

[3] Те не са и литературно и философско съчинение, за което виж по-подробно проницателния анализ на Владимир Сабоурин в Свещенотрезвото, Велико Търново, 2009, с. 81 и сл. Текстът, който Сабоурин посвещава на Ejercicios Espirituales, представлява първият сериозен и оригинален прочит на Упражненията на български език.

[4] Roland Barthes, Sade, Fourrier, Loloya, Paris, 1971, 34.

[5] Вж. Michel de Certeau, „L’espace du désir ou le ‘fondement’ des Exercices spirituels”, in: Christus 77 (1973), 77.

[6] Срв. Иоан. 3:21.

[7] Свети Игнатий Лойола, Автобиография (1555), прев. Анна Златкова, София, Комунитас, § 8 (нататък: Лойола, Автобиография).

[8] Лойола, Автобиография, § 45.

[9] А именно (лат.).

[10] Лойола, Автобиография, § 15-16.

[11] Лойола, Автобиография, § 30.

[12] Лойола, Автобиография, § 47.

[13] Озареност или alumbradismo (исп.) – разпространено в Испания движение през XVI в., което търси с екстази и захласи сладостта на мистичното единение, вън от установените от Църквата пътища.

[14] Лойола, Автобиография, § 82.

[15] На лат. Societas Iesu (съкратено S. J.), откъдето и името на неговите членове – йезуити.

[16] Това е и девизът на йезуитския орден: Ad maiorem Dei gloriam (съкратено AMDG). Той се среща за първи път в Диалозите (I, 2) на папа Григорий Велики, но още апостол Павел увещава: „каквото и нещо да вършите, всичко за слава Божия вършете“ (виж 1 Кор. 10:31).

[17] Първото издание е на латински, но оригиналът, публикуван едва през 1615 г., е на испански. Цитатите от Упражненията са по изданието Ignacio de Loyola, Ejercicios Espirituales, Santander, 1987. Текстът на Упражненията представлява поредица от номерирани бележки, като числото в скоби дава номера на съответната на бележка.

[18] Марк Аврелий, Към себе си, прев. Богдан Богданов, София, 1986 (нататък Марк Аврелий, Към себе си).

[19] Вж. Pierre Hadot, La Citadelle intérieure, Paris, 1992, 40.

[20] Платон, Апология, 38а, в Платон, Диалози, т. 1, прев. Георги Михайлов, Богдан Богданов, София, 1979, 61.

[21] Платон, Aлкивиад, 129а, пак там, 231.

[22] Марк Аврелий, Към себе си, 131.

[23] Pierre Hadot, Exercices spirituels et philosophie antique, Paris, 2002.

[24] Michel Foucault, L’herméneutique du sujet, Paris, 2001.

[25] Виж Платон, Федър, 247c-248a, в Платон, Диалози, т. 2, прев. Георги Михайлов, Богдан Богданов, Петър Димитров, София, 1982, 516-517.

[26] Марк Аврелий, Към себе си, 84.

[27] Марк Аврелий, Към себе си, 106.

[28] Michel Foucault, L’herméneutique du sujet, Paris, 2001, 18.

[29] Тема развита с особена сила от нежния и отчайващ Pilgrims Progress на Джон Бънян (1678). Този роман в традицията на алегоричните пътувания на душата е една от действително важните за формирането на протестантската духовност книги.

[30] Света Тереза Авилска, Пътят към съвършенството, София, 1992, 83.

[31] Хуманистите намират този израз в Цицерон: За оратора, II, 36. За него виж по-подробно Reinhart Koselleck, „Historia Magistra Vitae. Über die Auflösung des Topos im Horizont neuzeitlich bewegter Geschichte” in Vergangene Zukunft. Zur Semantik geschichtlicher Zeiten, Frankfurt am Main, Suhrkamp, 1989.

[32] Джеймс Джойс, Дъблинчани. Портрет на художника като млад, III, прев. Николай Попов, София, 1981.

[33] Лойола отбелязва 175 пъти тези вензапни изблици на сълзи. За дара на сълзите виж Joseph de Guibert SJ, La spiritualité de la compagnie de Jésus, Roma, 1953, pp. 47-49.

[34] William Shakespeare, As You Like It II, 7.

[35] В този живот всичко е истина и всичко – лъжа (исп.).

[36] Срв. 1 Кор. 12:10, както и 1 Иоан. 4:1.

[37] Марк. 14:38.

[38] Срв. 3 Цар. 19:12.

[39] Като ангел на светлината (лат.)

[40] Срв. 1 Кор. 8:8.

[41] Виж 1 Кор. 7: 29-31.

[42] Максимата, дълго време само устно предавана в ордена през 1705 г. е включена в сборника със слова на свети Игнатий  Scintillae Ignatianae (Игнатиеви искри), издаден от йезуита Габор Хевенеси.

[43] Екл. 5:1.

[44] Решение на IV Латерански събор, в Denzinger, Enchiridion Symbolorum definitionem et decarationum de rebus fidei et morum, Roma & Vienna, 1997, §432, за което виж по-подробно Erich Przywara, Analogia entis, Einsiedeln, 1962.

[45] Деян. 17:28.

[46] „Подобно на труп” (лат.), за което виж Constitutiones Societatis Iesu, § 547: „Всеки (йезуит) трябва да се покорява на действията на висшестоящия и да позволи, подобно на труп, той да го отнесе, където пожелае и да прави с него каквото си иска”. За друг, „дисциплинарен” прочит на послушанието при Лойола виж Владимир Сабоурин, Свещенотрезвото, Велико Търново, 2009, с. 77 и сл.

[47] Леонардо Шаша, С всички средства, прев. Хубан Стойнов, София, 1978.

[48] Блез Паскал, Писма до провинциала (1656), прев. Донка Меламед, София, 1992.

[49] Разхлабеният морал (фр.).

[50] Виж Макс Вебер, Протестантската етика и духът на капитализма, прев. Кольо Коев, София, 2004, 186.

[51] Международният характер и дейност на Обществото, икономическата му независимост и мощ, съчетана с пълна лоялност към Рим, влизат в остро съперничество със засилването на държавната власт през ранната модерност. Йезуитът Хуан де Мариана, на всичкото отгоре, заявява открито в своя трактат De rege (1599), че е допустимо, ако обстоятелствата го налагат, суверенът да бъде свален от трона, твърдение, което ще служи за „веществено доказателство“ на множество подозрения и обвинения за участието на йезуитите в заговори и преврати.