Хайнер Мюлер – Пътуване към Пловдив

 

Жена с куче

Жена с куче. Спомен за един криминален случай: гръцки лесничей гледа как една жена се къпе, скрит в гъсталака. Той има очи само за жената, няма поглед за кучетата, с които тя играе и които играят с нея. Жената го превръща в елен, друга играчка за кучетата. Жената гледа как кучетата разкъсват бедрата му, врата, корема, половия орган. Жената вече не е гола, облечена в кръвта му като в кралска мантия.

 

Филоктет 1950

Филоктет, държащ в ръка лъка на Херакъл, болен от
Проказа зарязан на Лемнос – който без него бе празен –
С оскъдни провизии от царете, не се показа никак
Горд, не спря да вика, додето корабът се скри от погледа, незадържан от неговия крясък.
И свикна с това, господар на острова и негов роб
Към него прикован с веригите на морския прибой, със зеленина
Прехранващ се и с твари, ловна плячка, изкарал така десет лета.
Но на десетата напразна година на войната царете се сетили
За изоставения. Как боравел с лъка, отдалеч
Смъртоносен. Пратили кораби да приберат героя
За да ги покрие тях със слава. Ала тогава той се показал от своята
Най-горделива страна. Насила трябвало да го замъкнат на борда
За да заситят неговата гордост. Така той наваксал пропуснатото.

 

Майка Германия

Майка Германия между Рейн и Елба
Събра своите вълци отново на гръдта си
И бе отново курвата на концерните
И срамотиите си показа под светлината на неона

 

Баща

1
Един мъртъв баща би бил може би
Един по-добър баща. Най-добър
Е мъртвороденият баща.
Винаги нова расте тревата през границата.
Тревата трябва да бъде изкубвана
Отново и отново – онази, дето расте през границата.

2
Иска ми се баща ми да беше акула
Разкъсала четиресет китоловци
(Аз бих се научил да плувам в тяхната кръв)
Майка ми син кит името ми Лотреамон
Починал в Париж
През 1871 незнаен

 

***
На детската мечта най-свеж е гробът
За социализма без да идват танковете
И грижат се за гробовете котки кучета
И банковото извлечение Пъстър е трупът
И влиза в рая който може да го купи
И аз смъртта съм сполитам ви от Азия

 

Разораният Орфей

Орфей певецът бе човек който не можеше да чака. След като изгуби жена си поради прекалено скорошно съвокупяване след раждане или поради забранено поглеждане при възхождането от подземното царство след нейното освобождаване от смъртта чрез неговото пеене така, че тя се върна в праха преди да бе отново в плът, той изобрети сношението с момчетата, което спестява лехуството и е по-близо до смъртта от любовта към жените. Пренебрегнатите го погнаха: с оръжията на телата си клони камъни. Ала песента щади певеца: възпятото от него не можеше одраска кожата му. Селяни, стреснати от глъчта на лова, избягаха от плуговете си, за които нямало място в неговата песен. Тъй мястото му стана под плуговете.

 

Сбогуване с Хемингуей, София 1969

Ресторант в предградията. Пред него собственикът
Стар хирург, двайсет години в Германия. Оттам
Той си е довел жена. Прилежна
Суха немкиня, шета наоколо
Храни кокошките. Той пие бира. Косите му
Сиви преди една година са станали бели.
Някои неща се връщат отново други не.
За туристите той изглежда като Хемингуей.
В сърцето с мъртва Германия, той седи
Под слънцето като отколошен сняг.
Ако вдигне очите си
Някой път от своята бирена чаша, той би могъл
Да види как града посяга към него, големия
Смукач на пот и към древния
Ландшафт, който е пил кръвта
На синовете на народа и неговите врагове, столицата
Която винаги расла е и все расте, бързо
Като трева, новата София с размаха
На спартакиадите, бетон срещу меланхолия.
Но той не вдига очи
Над своята чаша бира, старец без море.
С неговата мечтана риба – той я търси на дъното на чашата
От която пие бирата си – играят децата.

 

***
Делфи: между мен и боговете
Изкрещава търсещо плячка животно

 

***
Нашата любов е силна
като огъня.
Като мъглата дето асфалтовите градове навестява
като слънцето пред което ландшафтите са голи
като луната търкаляща се по площадите
като вятъра – барабанчика в дърветата
като гората от която са напаравени ковчезите

 

***
Носорогът има рог
Отпред е рогът
Ако рогът беше отзад на носорога
Носорогът щеше да е гъзорог

 

Прометей

Прометей, когато боговете (или както там е била наричана в отреденото му време непознаваемата воля) взривиха изпод краката му (накъде) света (какво е това), най-сетне сам със своята най-сетне свободно висяща скала

1982

 

***
Аз не мога света да положа в краката ти
Той не ми принадлежи. Аз няма да ти откъсна звезда
Аз нямам пари за цветя и време
Да пиша стихове само за теб, животът ми
И без друго ще е прекалено къс за едно цяло.
Ако ти кажа: за теб ще направя всичко
Ще ти кажа една лъжа. (Ти го знаеш)
Аз те обичам с цялата си любов.

 

***
Нощен влак Берлин Фридрихщрасе Франкфурт Майн
След пътуването през лишеното от светлини отечество омразата към лампите.
Колко пъстроцветен е трупът! АЗ СЪМ СМЪРТТА ИДА ОТ АЗИЯ

 

Аз съм ангелът на отчаянието

Аз съм ангелът на отчаянието. С ръцете си раздавам опиянението, упойката, забравата, насладата и изтезанието на телата. Моята реч е мълчанието, моята песен крясъкът. В сянката на моите криле обитава ужасът. Моята надежда е последното дихание. Моята надежда е първото сражение. Аз съм ножът с който мъртвият разломява своя ковчег. Аз съм който ще бъде. Моят полет е възстанието, моето небе утрешната пропаст.

 

Бабелсбергска елегия

Дълъг е пътят до кинокасата, особено като вали.
На сухо движат в чисто новите си автомобили
Покрай мен писачите на сценарии на лоши филми.

 

***
Сам с тези тела
Държави утопии
Тревата прораства
Между релсите
Думите гният
Върху хартията
Очите на жените
Стават по-студени
Сбогуване с утре
STATUS QUO

 

Пътуване към Пловдив

Пътуване към Пловдив. Пътят на кръстоносците.
Марица. Тук бе разкъсан Орфей
С плуг от тракийските жени.
Надолу по реката се носеше пеещият му череп. Реката
Вече няма вода. И реките умират.
Над тракийска могила три гроба
С червена звезда. Комунизмът:
Освободител на живите и мъртвите.
Пловдив. Тримонциум. Филипополис.
На три хълма три хилядолетия.
Историята: гладен труп. Онова вчера
Което на утре посяга с любовта на вампира.
(Кой бе Орфей. В неговата песен няма
Място за плуг.) Александър Велики
Син на Филип, когото в Пловдив не именува никоя улица
Не успя да развърже гордиевия възел.
Да го разсече може всеки, който нищо не е научил.
Щастлив е народът, който погребва мъртъвците си
Студен към надигащата се от гробовете прегръдка.
Слава на героите. Нито сълза за праха.

 

***
На ливади зелени
Цъфтят много цветенца
За малките сините
Жълти за свините
За най-любимите червените
За мъртвите белите

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Ваня Вълкова – Радикална промяна и ясно деклариране на ценности

 

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Един лайк от май 2017 във ФБ не е всъщност подписване, а просто мигновена съпричастност. Като автор напълно заставам зад 90% от идеите и думите на Манифеста, а останалите 10% се пазят за моето лично поле на разбиране. Преди майския-его-сблъсък бях чела Манифеста два пъти и точно поради това се заинтересувах и исках да представя пред и да публикувам стихове в НСП.

Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

Лятото на 2016 за мен няма образ. Аз знам за НСП от май 2017 . Точно тогава и изпратих, и публикувах в НСП. Точно, преди и по време на ГОЛЯМОТО разцепление в екипа на Нова социална поезия. Тази неистово избухнала БОМБА в публичното фб пространство ме направи външен наблюдател, но и коментатор на неспиращи фотонни стрелби и размяната на диалози между част от вече бившото ядро на НСП и това окончателно ми помогна да застана в творческото поле на моя истински интерес – точното място между мен и добрата поетична среда.

Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

Да. Една от наистина важните промени, поне за мен, е, че НСП е творчески организъм-място за диалог, който има силно привличане и то абсолютно некомерсиално, непопулистко, нерейтингово или партийно за автори, които пишат качествени текстове и поезия. Това е дискусионна и променяща се среда на обмен на идеи, поезия, думи, визия и мисли. Среда която предлага, дава, получава и образова.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

Да. Статуквото беше твърдо ядро, което не пропуска никой да премине, дори в орбита около него. С много малки изключения, но те пък бяха свързани с популистки рекламни игри и рейтинг. А това ядро беше обвързано с представи, които декларират тезата, че поезия може и е желателно да публикува само човек, който е: наш приятел, както и да го разбирате; завършил нещо свързано изобщо с хуманитарни дисциплини. Почти винаги.

Би ли (пре)подписала в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?

Всъщност да, но реално не обичам да подписвам каквото и да е било, ако то дори и минимално може да ограничи моето поле за творческо действие. Чувствам се и искам да съм част от НСП и ще съдействам в проектите, събитията и идеите които ще имаме и имаме.

ПП. Мислейки по тези въпроси още от месец май, мога да кажа, че самата дума-понятието МАНИФЕСТ, като програмно обръщение, по своята природа е чисто модерно явление. Литературно-художествено или политическо, а в пост-пост модерната ситуация неговият смисъл се е размил; вече не е различим и обърква. Мисля леко е избледнял и вече е с по-меки очертания. В началото на миналия век са написани доста литературни и художествени манифести и те са били много важни за очертаването на полето на въздействие и физиономията на течения, като манифести от руския авангард и/или манифеста на ДАДА или „Майскиият манифест“ на ВМРО. Така да се каже манифестът като явление е вид ПРО-послание, с ясни правила и посоки на действие и винаги неговата генеалогия е революционна, тоест стъпва на искания за радикална промяна и ясно деклариране на ценности.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Венцислав Арнаудов – Сред диплите плацента

 

das menschliche vlies

от небето одрано
човешкото руно небето няма
да поиска обратно
преди да опита от безсмислието на смеха
или духа на музиката плаче човешкото
руно разпределено прилежно в бели зали в кошарите
всевъзможно бели всевъзможно
оразмерени разнообразието добре
посрещнато (да няма изненади от самото начало)
преди да се изпъне нишката пъпната
връв е възел сега при
извора после над кладенеца
на живота жилите
изопнати вятър ли вадят вода ли
преди първата пот първата
кръв грее човешкото руно
и тихо
заспива от небето одрано
mala malum, mala malum, mala malum.

 

дървото на живота

в короната му спи детето бог
над тъмните води над пустата земя
сред клоните му риби бдят на жабата езикът лепкав
утробното му семе
във съня да не погуби
листата сухо-мокри, земно-звездни, живо-мъртви
без стон плющят, без глас шептят
в плътта му ноктите на феникса горят
а драконът със заешки очи
еленските рога сред вейки скрива
и гали змийския си врат
любовно във кората дива

отдолу, в калната вода,
сред корените-пъпна връв
сред диплите плацента разпиляна
се рее плод, от плът и кръв
поема въздух
и пробива рана.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Гергана Валериева – В очите на настъпващото утре

 

Взиране в дълбокото

Чайките се раждат от вълните,
спрели някъде наблизо до Созопол.
Посиняват ми очите
от много взиране в дълбокото.
Виждам през облаци мидите,
двама моряци и залеза.
Лятото е пъстро като рибите,
оплетено в мрежи на гларуси.

Времето се рони като пясък.
Вечността е само временна.
Нечия въздишка или крясък
и навън вече е есенно.

 

Сънищата на лятото

Сънищата на лятото се свършиха.
Небето натежа от облаци
и падна.
Когато се скършиха
крилата на последните
вярващи чайки.
Златният август залезе.
Оплакаха го есенните ветрове.

А на улицата някой смахнат
сънуваше сънищата на лятото.

 

Пищните светлини на гибелта

Не искам утрини с тебе. Вечери искам!
Пищните светлини на гибелта
на един ден без минало и памет.
Една заря, която се разплисква
в белите полета на нощта.
Не ми трябва слънце. Искам небето ти,
от което почва небитието.
И лилавите ти сънища – бездомни,
дрипави и ранноесенни.
Една звезда тебеширенобяла, която мълчи
и не си спомня за спомена.
Искам букет от твоите лъчи.
Да се изгубя в съня ти и да стана бездомна.

 

Стените на мълчанието

Делникът е сив – прашасал от бавности.
Цяла се обърнах на мълчание.
Само сънища за мокри гларуси
ми спомнят светлото сияние
на уханните кипарисови сенки,
седнали да си починат от слънцата.
Видения на облаци леки
страшно наподобяват децата…

Ноември е. Съблечен от своите изгреви.
Осеян с капани – мълчания.
Последните напукани изрази
са лилави погледи – признания,
че сънищата са отключени
и чакат сто живота
посещение от птици, отлъчени
от Църквата на полета.

Стените на мълчанието са криви,
дотолкова, че отдавна не се чуваме.

 

Лятото се учи да плува

Спомените са прашни от неупотреба.
Епохите се преплитат в моряшки възел.
Морето е никому непотребно,
разпиляно като пъзел
с няколко изгубени частици.
Боговете от всички светове
се явяват като бели птици
на фона на залезно небе.

Лятото влезе в морето,
за да се научи да плува.
Дантеленото слънце дръпна пердето
и тайно започна да го рисува.

На далечния хоризонт на вечността
луната потъва в безсъние.
Ще започне ново Сега
и ще го поведа по стъпките
към адския рай на пладнето,
където слънцето рисува,
когато се сбъдва сънуването
и лятото се учи да плува.

 

Светове от водни лилии…

Морето потъна в очите му.
Удавено в тях се прероди.
Разплака се – обичано
от чужди чайки и скали.
Морето потъна в облаци –
огромни розови руини.
Проплакаха сенчести старци
за своето слънчево минало.

Вратата се отвори. Аромат на кремове
промъкна се подобно белите пирати.
Уханието на безбройни светове
по котешки безшумно влезе в стаята.
А тя бе малка. Без олтар.
Но с девет догарящи свещи.
И в нея някой морски цар
вдъхваше спомени гнили и тежки.
Той плачеше. За края на света.
Докато цветята пред входа ръждясваха.
Мечтаеше за на величието пропастта,
а орхидеите в него увяхваха.
В прашната светлина на стъклописите
се молеше на своите пророчески картини.
Слънцето се свлече. Угаси розите.
Останаха опърлени, черни маслини.

Вселената бе ново цвете.
А душата бе загубила посоките.
Паякът луната си изплете
и му я изядоха хиените.
Мракът рушеше цветовете.
Звездите се завиха с разкъсани облаци.
Заспиваха делнично световете
с надежда да сънуват празници.

В очите на настъпващото утре
се раждаха светове от водни лилии.
Не беше светло. Нито сутрин.
Денят още събираше сили
в очите му.
Очите му горяха
с поглед с цвят на мокри керемиди.
Чайките в небето полудяха
и се свиха като перли в миди.
Морето потъна в очите му.
Цял свят се удави в безплътната бездна.

Днес морето ми ухае на обичане…
Нищо че преди цяла вечност изчезна.

 

***
Потокът от туптящи мисли
заглушава спомените
и ги превръща в бивши цветя.
Бързам да те срещна
във времето,
в онази belle époque на есента,
на крачка разстояние
от арктичната диктатура
на зимата.
Преждата на битието
очаква да я изпредеш
в бял шал –
за топлина и за примка,
каквито предлага само
домашната конфекция
на обичането.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Кирил Василев – От другия бряг на реката

 

1
Смогът ляга над Пекин
електрическите ножове се включват
в кланиците
и месото бавно почва да се плъзга
по релсите

мрежата жужи и пука
тълпите се събират пред парламентите
хвърлят камъни и коктейли молотов
един град фалира и бандите
разделят кварталите помежду си

числата се делят
като оплодени инвитро яйцеклетки
невроните на борсите сияят

подкупно сърце
как лесно се продаваш
на всяка надежда

признай
че нищото върлува в теб
като айнзац команда
в украинско село

2
Утрото е утро е утро е утро
дробовете на този свят
вдишват и издишват
дните си

кой облак
ще трие муцуна в куполите
на финансовите храмове
коя електронна карта
ще плати всички сметки
на живите и мъртвите

утрото е утро е утро е утро
сметищата стават на краката си
и започват да танцуват
накичени със стари мебели
и найлонови пликове
затворили смрадта
на всички бъдещи дни

боровете се тресат
по склоновете
и изсъхналите им клони
удрят тежко пръстта
само те все още има от какво
да се ужасяват

утрото е утро е утро е утро

3
Не можеш ли
да пуснеш ръката си
като огромна смугла река
минаваща през градовете на света
събудена река
в която всички дни са отразени
и гласовете на мъртвите трептят
по вълните
и разпиляват сенките
на мостовете

не можеш ли
да отвориш окото си
като вратите на корабен док
от който презокеанският лайнер
ще се плъзне към дълбините
и морските лисици
ще ближат отраженията си
в огледалата на каютите

не можеш ли да отвориш уста
и гласът ти да понесе
дните на всички царства
родени прославени изпепелени
колко конника обикаляха
в кръг без да стигнат
ръба на този свят

не можеш ли да се обърнеш с гръб
и да продължиш нататък
към онова което няма име
защото ако бъде назовано
ще те погълне
и никога повече няма да се върнеш
в прокълнатия дом
в твоя дом

4
Нека онова което е на мястото си
поиска да го изостави
така ще го съхрани
нека онова което не е на мястото си
поиска да го изостави
така ще го съхрани

светлината се топи и капе
по покривите на света
братя на праха
елате в този час
изгубеното е изгубено
машините забравят помнейки
машините забравят

облечени в пластмасови партакеши
братя на праха
нека ветровете ви отнесат
нека водите ви удавят
нека пожарите ви изгорят
нека студът ви вледени

вие сте слушали
скръбта на рекламите
които звучат от катастрофиралата кола
и стихването на тромпета
който караше времето да разцъфва
съвсем близо
зад пердето на прозореца

колко пъти всеопрощаващи гласове
поглъщаха вината ви
като тонове ябълки търкалящи се
по нанадолнище

братя на праха
любовта не ни спасява
не ни оправдава
но знае имената ни
на другия бряг на реката
и ни вика от там

и ние тичаме
тя пак ни вика
и ние тичаме
няма да прекосим реката
няма

само тичаме
и слушаме

5
Има ли корона на дърво
която не трябва да бъде благословена
има ли корона на дърво
която не трябва да бъде измолена

кръв от кръвта
плът от плътта
на непостижима смъртност

има ли корона на дърво
която да не ни е срещала
по пътя към нашия сигурен провал
и да не е била разпозната
от сърцата ни

има ли нещо по-неподвижно
което танцува
нещо по-плътно
през което гласовете ни да минат
прохладен дом
за всичко което изгубихме
и за гърма

който не знае
и не знае че не знае

6
Твоята слава е навсякъде
в изповедалнята където момчето
прави свирка на свещеника
в стаята където умствено изостаналите
лежат мъртви в пикнята си

твоята слава е навсякъде
в хангара за частни самолети
където елегантните ангели на смъртта
се качват енергично по стълбичката
и в мидената черупка строшена
под тялото на удавника

твоята слава е навсякъде
в пръстите на пенсионирания хорист
който си играе с електрически влакчета
в пантерата нарисувана на стената
в стаята на убития наркодилър

твоята слава е навсякъде
в мисълта на сигурните
в мисълта на несигурните
в празните от мисъл

кой си ти
който имаш силата
да възвестиш мира
в който нищо от този свят
не разпознава себе си

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Кева Апостолова – Такава е волята на произведението

 

Кой сега е в лабиринта


Докато всички ме търсят като обявена за издирване
аз лежа прегърнала възглавница
под олекотена завивка на дрийм он
и мисля за мъжа
който излезе от такси и влезе в ресторант хепи
на ъгъла на раковска и стефан караджа.
Ако Стефан Караджа (28)
който прекосява няколко пъти Дунав
с революционни цели
и Георги Сава Раковски (46)
основоположник на организираната
националнореволюционна борба
за освобождаването на България
знаеха че ще загинат от рани и туберкулоза
за да може след време
един мъж
да слезе от такси
да влезе в хепи
аз да го запомня
и да мисля за него
дали щяха да
Пейзаж на десктоп ме успокоява


Докато чаках светофара на кръстовището
пред СУ свети Климент Охридски (76)
и чистех с длан изпръсканата ми от коли пола
купена онлайн вчера за
тридесет и девет лева и деветдесет и девет стотинки
се сетих че след Големия взрив
Земята ни прибрала
защото никой друг не ни поискал
Емоционалната атака взриви
мимическите мускули на тялото ми и
споделих това с непознатия до мен
Мъжът ме погледна
сякаш за първи път вижда жена
каталог с рок балади запя в мен
качулката му полетя от зелено на жълто и
го настигнах в червеното


Докато гледам трамвая
купен на старо от пивоварна в Чехия
как се рони отдалеч във въздуха
между ронещите се стени на къщите
на Граф Игнатиев (76) София
чувствам
как дъждът забива пирони в глезените
като в дигитална картина с Христос на кръста
и разлепва китайските ми обувки
и нараства и нараства и нараства
Това е същият дъжд
в който един мъж
слезе от своята цигара
за да запали от мен
и ме подпря на стената


Докато си спомням как той ме прегръщаше
когато ми беше за първи път
как прекрояваше и шиеше кожата ми
на крачна шевна машина под отворен чадър
разделяше я на части с различна чувствителност
кожата на лицето кожата на корема
вътрешната кожа на бедрата
Докато продължавам да си спомням
телевизията предава на живо поредното заседание
на българския парламент за демографския срив
съседката изпусна прането от балкона
а мъжът й излезе и гръмна с уста
Гнездо изхвърча към небето
Шедьовърът е бездетен


Докато седя и гледам домашната мравка
разбирам че нещо я насърчава
Мравките изчезват в рамките на едно денонощие
ако бъдат помолени
Убиеш ли мравка в съня си значи гониш късмета
Убий я казва Мария Кюри (66) от полската банкнота
Хората без късмет живеят по-интересно
Високото над мравката е въздух или мъж
Високото винаги е въздух или мъж
Въздухът и мъжът служат за дишане и загребване
В тях тичат жени и самолети
Те падат във вид на представление
Такова представление се нарича катастрофа
Катастрофата е тържество на точката
Точката е среща на времената
Колко са времената ли
Колкото си поискат
А аз ще извадя сандвич с кашкавал витоша
от чанта купена в черен петък
ще се подпра на гърба на мъжа и ще вечерям
После ще изтрия уста и пръсти в ревера му
за да не може да живее повече без мен
или да умре


Докато стоях мирно на опашка
в паричния салон на централната софийска поща
за подаване на декларация до данъчните
а на пейките в салона клошарът и клошарката
четяха на топло един и същ вестник
раздаван безплатно от риби с водолази
аз се запитах:
Каква е целта на Земята
Да зареди вселената с хора ли
Но как ще живея без етажите на бора
Без парадните стъпки на гарванчето
Без чуковете вложени в извивките на градовете
Без изтощените от гледане велики картини
Без линейките в морето
Дишане на мъж зад косите ми
което ми напомни твоето дишане над мен
спря въпросите


Докато тичам по пешеходните пътеки на софия
столица на българия след плиска преслав охрид битоля търново мелник подвис видин калиакра никопол истанбул пловдив
в ужас да не ме блъсне кола от ляво или от дясно
си мисля:
Какво успяха да постигнат на земята врабчето и пчелата
щом не написаха книга не станаха президенти не откриха
нова планета
Дали сегашният софийски кмет е най-лъганият софийски кмет
щом уличните часовници са спрели или показват различно време
Защо днешните бебета със зрял поглед умират
докато кафето изкипява в италианските ни кафеварки
Кой все още краде конци от кралските гоблени и
кърпи чорапките на лъчите
Небето дехидратира
Настъпва объркване и слабост
като пред мъж


Докато чакам да влезеш във фейсбук
аз мисля
че присъствието на човека
върху сърцето на земята
прободен от едничък слънчев лъч
е задължително
а преводът е хубав
И поднасям думи
вместо деца
на боговете


Докато влизам в асансьора пълен с истории
за мъж напуснат от жена си
защото се влюбила в друга жена
плюс паднала в шахтата инвалидна количка
се питам:
Ти ли си този който гледа от прозорчето за джуджета
на боинг седем четири седем в експлоатация в момента
как електронните гривни на съзвездията святкат
Аз ли съм тази която подрежда дантели в ковчези за
хора животни и камъни
Кой сега е в лабиринта на Хорхе и
как се излиза от Борхес
Човекът е документ
Земята е машина за унищожаване на документи
Смъртта е План „Б”

 

II.
Такава е волята на произведението


Ако китовете имаха крака
щяха да запалят колата
и да ме настигнат
Хубава си с панталон и токчета
шепне Майлс Дейвис
ела с мен
в градската гетсиманска градина
аз съм пропаднал мъж
ти си красива жена
ние сме един за друг
искам да те видя отдолу
(отчупена ръка на риба е вятърът с който без да искаш ме удари)


цветята не бръмчат. вампирчетата на небето светят.
успешно кацат риби върху камък чернокож.
аферата на птиците провал е.
надбягванията на книги също.
градът е повален. на отделни хора разчленен.
сама съм с ръката си.
ръката ми не е сама.
като говедо
водата с чашата се бори
и подпалва стъкления си затвор.
челото на водата искам да прегърна
за да ме отблъсне.
(животът и тази до него натискат звънеца на вратата както се натиска врат на звяр)


В ръцете на бездетния дърводелец
нека разцъфнат безкръвните й коси
и почервенее чернокожата й рокля
докато я запълва запалва и грейне
А ти врабче подскачай като котка
навеждай клонките навеждай
да си откъснат
(повреда в полъха на пеперудата – великото преселение на миражите е в изпаренията на книгите)


Ако днес не умра
значи е станало вчера
Човек не може да има
целия живот на този свят
но цялата смърт може
Дай ми и своята
Рибите в дъждовните капки
ще ме споменават
(такава е волята на произведението – търговците са дошли на земята преди човека)


ставам все по-добра в провалите. оглавявам ги. имам успехи.
танкови вериги по кожата. озверели кръвни картини.
изоставени думи. завършени многоточия.
чудесна съм. за пореден път се харесвам. съвсем пропадам.
бях за малко под венчило с господ. захвърлих очите му.
в кулминацията съм. гробища от слънчеви батерии.
точно сега ще разкъсам себе си и ще изляза.
някога така разкъсах татко после майка и излязох.
накрая всички ставаме бащи и майки на себе си.
дойдох. родих. опознах. отрекох. разкаях се. отново отрекох. абортирах. разкаях се. наградих се. отнех си наградите. хабилитирах се. анулирах хабилитацията.
съвокуплявам се с мозъци на чернокожи албиноси.
това което ми е писано го правя по друг начин.
една вълнá ще дойде и ще залее всички вълни.
(снимка под оризова хартия е животът с вещи отгледани в друг живот
)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Кристина Крумова – Бунт

 

Еволюция?

Самотата е кучка
Свободата също е кучка, защото е самота под прикритие
Оргазмът, от друга страна
е в мъжки род

 

*
Отчаяние дебне, скрито от сенките…
Зад стени от прилежно разрушени
и морално и нормално замърсени, червени тухлички
Свободата и Духът се разхождат, небрежно хванати за ръка,
по осветените тротоари на непоносимо претъпкания, горещ и мръсен град
Зад парфюмирания аромат на любовта им се носи тежестта
на потно и мокро съмнение, на сласт, на съществуване
Възбудата надделява над фалшивите, маскирани в цветно задръжки
Сграбчват се страстно зад поредния, уютен ъгъл
скрил тъй много спомени и приютил тъй много мечти
Няколко стенания щастие за Свободата и скромен фонтан от емоции за Духа са достатъчни,
за да бъдат вградени сенките им в червените тухлички
на безкрайната морално и нормално замърсена стена на града
И още неизчакало да се вдигнат скъсаните чорапогащи,
да се поизчистят изцапаните панталони и да се натъпчат салфетките в някой много заден джоб…
В най-нетактичния момент от сенките изскача…
Отчаянието

 

Бунт

Два, полуразложени зъба
обитават смрадлива устна кухина
Грозна като думите, които минават през нея
и изсушена от алкохола, измил остатъците от вчерашна храна

Пулсиращи вени пъплят
през напукана и почерняла от слънцето кожа,
скрити от посинели татуси
без смисъл

Пожълтели, гъбясали нокти растат,
необезпокоявани от обществени норми и хигиенични навици,
свободни да се самооформят
според собствена издръжливост

Стара, отворена рана,
потънала в гной и корички,
се прозява със зловеща усмивка
и пее песен на болката, страдаща от пренебрежение

Гениталии, загрубели през времето,
усетили интимния допир на най-разнообразни по предназначение,
човешки (и не само) телесни части,
се облизват в очакване

Душа, недокосната от тежка мисъл
Непокварена от вина
Неограничена от страх
Непознаваща контрол
Съществува
Напук

 

*
В здрача на заглъхващия ден
Притихнал пушиш
Отпуснал тяло в старото кресло,
попило заедно с капките водка и миризливия страх и лепкавата страст
Втренчен в празното навън, шикозно подчертано от бялата завеса на балконската врата
И в празното… живот
Безброй малки, жълти светлинки
изпълват безброй малки правоъгълни прозорчета
И зад всяка светлинка живее историйка, малка като кибритена кутийка
Умалена, поставена в рамка, зад мръсно стъкло
На сигурно…. далече от твоя поглед
жаден, ненаситен
Но вечер, когато луната надникне над старите керемиди
и се закачи за някоя забравена антена
Ти чакаш
Чакаш да откраднеш чуждите усмивки, чуждите съблазни, чуждите мъки
И празното вече не е навън, а в тебе
Рисуваш с бял тебешир контурите на тези усмивки
И с мастило ги разголваш, така че стават все по-големи и по-дълбоки
По-живи…
Бързаш да живееш, да драскаш, да дишаш
Пепелникът се пълни
Бутилката пресъхва
Ръката изтръпва
Докато не изгасне и последното прозорче живот
Празното отново е навън

 

*
Лято с дъх на мента
Е клише
Ронещи се вишневи сълзи покриват останките асфалт под множество самотни нозе
Прах
И пот
И тишина
Трамваен шепот в далечината
Призовава към бягство
От безразличието
Лято, удавено в цигарен дим
Е поезия

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Автономност и авангард

 

1. Автономността на изкуството е незавършен проект. Аура без автономност е симулакрум.

1.1. Отстояването на автономността на изкуството като предстояща за полагане работа изхожда от допускането, че тъкмо фактът на необратимия в обозримо бъдеще провал на социалната революция захранва контрафактическата потребност и усилие по учредяване на форми на еманципация от императивите на мирния преход, подменил революцията. Едногодишният опит на Нова социална поезия, чието учредяване сложи край на един близо 20-годишен мирен преход в литературата, показа на бърз кадър, че отказът от отчетливо очертаната автономност спрямо обществото на спектакъла е ключово условие без което не може на безспирното по-нататъшно възпроизвеждане на обществото на мирния преход. Необходимият извод от този опит е радикализацията на естетическата автономност като последен публично верифицируем гарант срещу оттичането в етически неприемливия многолик промискуитет на мирнопреходното anything goes with anybody под светлините на рампата на неспирния спектакъл.

1.2. Неизличимото родилно петно на естетическата автономност е социалната афункционалност, простичко казано: нейната безпоследственост. Всеки автентичен авангардистки проект по необходимост изхожда от оголването на генеалогическата връзка между автономия и безпоследственост. Авангардитският пробив предполага разцепването на сиянието и привидността на автономната творба и осигуряващия блясъка й силов гръб на държавно-пазарните институции. В последователните докрай анархистични форми авангардът отрича едновременно автономната творба, автора като автономен субект и сферата на естетическото като автономна в нейната цялост. Това е пределната точка, в която обективно са налице условията за мигновено гладко преминаване на авангардистката интенция в нейната противоположност в лицето на къснокапиталистическото общество на спектакъла, в което всяка автономия е де факто винаги вече напълно интегрирана в пазарно-медийния континуум. Парадоксално точката, отвъд която субектът на авангардистката акция няма възможност за завръщане от сцената на интегрирания спектакъл, съвпада със субективния пароксизъм на преминаването отвъд всяка форма на иманентна автономност, преживявано като пределна степен на трансцендираща всичко нон плус ултра – в крайна сметка: трансцендентна – свобода. Сцената на тази трансцендентност е асоциалната душа. Трябва да удържим авангардисткия залог и неговото трансцендентно обещание отсам тази точка of no return в свободата като социална автономност, проверима и отговаряща в публичната сфера.

1.3. Точка нула на солипсисткия свредел, мигновено прехождащ от авангардистката претенция към обществото на спектакъла, е вярата в непосредствения еманципаторен потенциал на социалната мрежа. Обикновената провинциална асоциалност се явява като информационнотехнологично синьо цвете, чиято технически възпроизводима пролет е продукт на социалномрежова хиперсоциалност. Разгръщането на производителните сили на социалната мрежа не изисква автономен субект и автономна творба, които всъщност са сериозна пречка пред гладкото функциониране на хиперсоциалността. Свръхпроизводството на мрежова социалност под овехтялата маска на една отколешна автохтонна селско-дребнобуржоазна асоциалност е прицелено във всеки следващ предстоящ спектакъл, чиято масовизация иде да скрие принципното безразличие и взаимозаменяемост на обезценените от хиперсоциалността субекти и творби. Целта е спектакълът.

2. Помирението с Мирния преход е пряк израз на буквална материална, интелектуална и етическа мизерия.

2.1. Отрицанието на автономията на субекта и творбата, което представя себе си като радикален жест, познат от авангардизмите, означава в рамките на обществото на мирния преход буквалното снемане на всяка дистанция спрямо процеса на производство и възпроизводство на фундаменталната лъжа и безкрайните компромиси, необходими при подмяната на социалната революция с перманентен мирен преход. Промискуитетното скъсяване на дистанцията със социалната действителност, травестирано като асоциална отвъдност, цели неутрализирането на възможността за критика на действителното и максимирането на свръхсоциабилната отвореност към всяка оферта на социума такъв, какъвто е. Фалшивото снемане на дистанцията между изкуство и живот от неподлежащата на фалсификация позиция на някаква местна асоциалност възпроизвежда всъщност глобално рутинни за културната индустрия практики. В рамките на обществото на мирния преход снемането на автономността на изкуството може реално да се случи единствено под формата на активно подключване в културноиндустриалния поток на обществото на спектакъла. Бягството от автономността в народопсихологически добре обработените полета на асоциалността е отказ от свободата в трескаво търсене на сценична ниша.

2.2. Авангардът, заслужаващ името си отвъд етикета на пазарна ниша в рамките на обществото на спектакъла, трябва преди всичко друго да е в състояние последователно да поставя под въпрос институционалния характер на автономността на авторството и творбата. Ако има нещо по-провинциално износено и мизерно от авторството и отговарящата му творба като институции, осигуряващи мирната асоциална безпоследственост на естетическото, то това е тяхната реставрация и институционализация в спектакълната форма на авангардистки жест, отказващ се от автономността – в крайна сметка от носещата отговорност субектност – на автора и творбата. Тази спектакълна разновидност на авангардизма може да мине в основата си и без творба, свеждайки я до екзистенц-минимума на претекст за излизане на сцената. Същинската му творба е авторът без творба, който обаче може да съществува само като интегрална част от някакъв перманентен спектакъл и медийните му ектения.

2.3. Удрянето на дъното на мизерията на обществото на мирния преход е авангардът в служение на него. Пробивът в автономността на естетическото като фундаментална характеристика на авангардисткия акт се явява на клубната сцена в износените от академията и лайфстайла одеяния на принудителното помирение с мирния преход. Това, което комерсиалният хибрид между академизъм и лайфстайл постигна още в края на 90-те – културноиндустриалния емпиреум на сп. „Егоист” – ренегатите на авангарда с благодарност и вътрешна убеденост приемат две десетилетия по-късно като тавана, до който могат да ги докарат радикалните им жестове. Добирането до сцената на обществото на спектакъла е техният безутешно винаги вече закъснял апокалипсис и мизерна отвъдност. Културната индустрия има вече своя чисто нов масов хиперсоциабилен асоциален авангард. Мирният преход – своята чисто нова автохтонно отколешна теология на помирението.

3. Мирният преход и отговарящата му асоциалност са перманентни. Социалната революция предстои.

лято 2017

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8

 

Списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

ПОЕЗИЯ

Александѫр Николов – Справедливост (4.09.2017)

Ваня Вълкова – Бял затвор на думи-без-значения (3.09.2017)

Василия Костова – В бистрия отблясък на ума ти (2.09.2017)

Венцислав Арнаудов – Сред диплите плацента (2.09.2017)

Владимир Сабоурин – Точка нула (7.09.2017)

Гергана Валериева – В очите на настъпващото утре (2.09.2017)

Кева Апостолова – Две поеми (2.09.2017)

Кирил Василев – От другия бряг на реката (1.09.2017)

Кристина Крумова – Бунт (1.09.2017)

Росица Бакалова – Нежни гилотини (3.09.2017)

Султан Ангелов – И най-важното (8.09.2017)

Томас Хюбнер – Пред витрина в историческия музей на кишинев (5.09.2017)

Хайнер Мюлер – Пътуване към Пловдив (6.09.2017)

 

ПРОЗА

Божидара Мавродиева – Г-н Кучов (8.09.2017)

 

АНКЕТА 1 ГОДИНА МАНИФЕСТ

Александѫр Николов – Букет от алтернативни стилове и начини за правене на литература (4.09.2017)

Ваня Вълкова – Радикална промяна и ясно деклариране на ценности (3.09.2017)

Иван Карадочев – Нова трансцеденция и нов етос (1.09.2017)

Иван Маринов – Създаването на платформа с ясно изразена ценностна програма (1.09.2017)

Илиян Шехада – Нови ритуални места, нова възбуда, нови представи за понятието сила в поезията (1.09.2017)

Марио Коев – Свободата е тъжно нещо (1.09.2017)

Росица Бакалова – Корпорацията е ядосана от явлението НСП (3.09.2017)

Ружа Велчева – С Манифеста беше хвърлен камък (1.09.2017)

Христина Василева – Bellеvue, Belle Valey, Capitol Hills Drive, etc. (1.09.2017)

 

ОБЩЕСТВО

Не сме загубеняците в югоизточна Европа. Интервю с Кева Апостолова (2.09.2017)

Изкуството да пренареждаш столовете върху палубата на „Титаник“. Интервю със Златомир Златанов (07.09.2017)

Венцислав Арнаудов – Причината да подпиша Манифеста (08.09.2017)

Владимир Сабоурин – Приключване на гратисния период (17.06.2017)

Пета среща във ФБ хотела на Марк Зукърбърг на Кева Апостолова с Владимир Сабоурин (12.06.2017)

 

КРИТИКА

Мишел Фуко – Една тъй проста наслада (3.09.2017)

Владимир Сабоурин – Автономия и авангард (5.09.2017)

 

VISUAL ARTS

Ваня Вълкова – Визуалният език и връзката между руските икони и руския авангард (7.09.2017)

Илиян Шехада – Това е само началото на света (6.09.2017)

Арх. Тодор Цигов – Език и архитектура (2.09.2017)

 

 

Крис Енчев – Инсомния

взех се в ръце –
вдигнах ръце
от живота

 

първият мой личен сняг
рисува стъпките
от моето заспиване
до твоя сън

 

в забранения град на обещаната земя
в тайната стая на желанията
мисълта е излишна а доверието в дишането стига
издишването свири на гласна струна
без заглушители

песента е най-силна накрая
преди да излетим в спиралата
без гранична линия
между извивките

 

Йов и Ио
са бутикови издания
а ние сме легион
в собствените си
неотстраними утроби и ужилвания
в токсичното блато или собствения сос

сенките ни надвесени над нас съжалително
от вътрешността на зидовете
докато ние питаме
какво мога да знам
какво трябва да върша
и на какво бива да се надявам
в сянката на нечовешкото

 

забравил си
как се акушира събуждане?

спирачeн път на любовно колело
чезне в оградата на чужда сянка

затъмнението е далечен плод
наопаки не съществува
там

 

по мотиви от Шрьодингер

ако не сме субатомни
суперпозицията дали помага
за (мета)физиката на любовта

желателно е да не умират котки
а гостите от Дания да не намирисват на гнило

 

слънца
пречупени
в стъклените ръце на локвите
отглеждам такива ръце в дълбоки чинии
маркирани и индексирани с печата на зимата
с ягодово сладко оплескани
в синьо небе огледани
от кафето ми дими
усмихнат услужлив джин
не му изричам желание
на глас

 

точките на пречупване
между течното стъкло на мислите
и въздушното течение в устните
вещаят поляризация

северно сияние
заседнало
в гърлото

 

нощта е в дирята на сълзата
подвижно скривалище

 

да очакваш неизбежното
или да бягаш от неочакваното
в еднаква степен осъждат
на инсомния

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 7, юни, 2017