Изкуството да пренареждаш столовете върху палубата на „Титаник“. Интервю със Златомир Златанов

 

Владимир Сабоурин: Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Златомир Златанов: Настоящето е фактът на своята отсроченост, тоест с лоша кредитна история по начало.

Лоша кредитна история? Одобрение за минути – това е лихварският лозунг на всеки стълб, но забелязва ли някой неолибералната врътка?

Ето как капитализмът докосва безкрайното по различен начин от религиите – като безкрайна дългова спирала, където кредиторът е длъжник и длъжникът е кредитор, а най-задължен е бог, защото няма акаунт.

Но все пак има едно минимално различие как се водят сметките и в това различие се съдържа класовият момент.

За него няма как да се разбере от писателските клонинги на неолибералния модел. Дори Фуко е пропуснал капиталистическото отношение, нито дума за него. Погрешно било да се извежда капитализмът от капитала. Силно редуктивна теза на топ-даун модел. Само че неговата дифузност на управленски практики и микрофизики на властта с какво е по-убедителна? По време на криза, и то капиталистическо изкризване, защо се действа по един и същ начин – бейл-аут за банките и аут за бедните и излишните?

Както законът е политическа форма на отмъщение, така е и със сметките. Изкарват нашите частни сметки като специфично отношение на авто-паразитизъм. Паразити паразитстват паразити, ние сме длъжници на едни други длъжници, колония на една друга колония и какво ли не.

Класовият момент просто блести със своето отсъствие.

Класовото различие е заместено от културно различие – това прави неолибералното писане. Те сякаш пишат под диктовката на Татчър, подиграва ги един американски критик.

Една социална логика трябва да се припознава по това, което изключва.

Неолибералните трикове, класовата борба, фигурата на работника, хаосът във формата на стойността, експлоатацията, несправедливата дистрибуция на глобалната рента, метаморфизмите на принадената стойност – неща, които умишлено се пропускат тук зад фасадата на плоски популизми и постмодернизми, не са пропуснати в манифеста и по-нататъшните визии на Сабоурин.

Но може би така очертани нещата изглеждат догматично. Жижек се пита как да се измъкнеш от капиталистическия дискурс, без да изглеждаш светец, и аз много добре знам, какво има предвид.

Но един манифест е перформатив, който сам създава своя референт.

Тоест, това означава, че е възможен един друг свят.

В това е залогът, а не в хамстерския фитнес на троловете.

Днешните войни се водят относно дефиницията на войната и същото в литературата. Тя е приватизирана, но фактически още по-институционално обвързана и зависима, и там аз виждам корпоративни агенти на неолибералния модел. Ако те казват, че това е нормалната ситуация, аз виждам гражданска война. Ако те казват, че съпротивите са безсмислени, аз казвам, че трябва да се окаже съпротива на самите съпротиви. Ако казват, че най-после са под сигурно небе, аз казвам, че това е просто гадна секюритизация.

Когато младият Бродски научава в болницата, че Евтушенко е против колхозите, той казва – тогава аз съм за колхозите.

Минимално различие, нали? Само че в неговото субтрактиране, както в картините на Малевич, се съдържа целия революционен потенциал.

В. С.: Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

З. З.: Условието за социалност е съществуващият като изгубен обект на желание при Лакан да не бъде намерен от никого.

В известен смисъл всички трябва да сме в ролята на неуспели. Но наивното съзнание на българите говори обратното.

Някой е намерил обекта на пълна реализация и понякога самият го заявява публично, което означава, че си имаме работа с идиот.

Манифестът е насочен срещу такива идиоти, каквито изобилстваха и по мое време. В най-неуспешната страна е пълно с успешни идиоти – вижда се цялата ненормалност на ситуацията.

По отношение на протагонизма ще го кажа с руския виц за тримата затворника, който знам от Жижек. Те са в килията и единият затворник казва – аз бях против Попов и ми дадоха десетгодишна присъда. Другият казва – аз бях за Попов и също съм осъден на десет години. Третият затворник казва – аз съм Попов и съм с доживотна присъда.

Кой е Попов? – възвишеният обект на Лакан без възможност за реабилитация, липсващият обект на нещо изначално липсващо – справедливост, правилната линия, последното благо, истината от последна инстанция. Този обект е логическа главоблъсканица и късче Реално, което деформира символния ред и компрометира играчите.

Може би сега става по-ясна пустотната фигура на субекта с прикачен към него възвишен обект. Само че българите мислят субекта като жив човек – оттам неумението да градят структури и институции, както и формално-правова субективност. Корупцията преди всичко е социална неграмотност.

Знае се как Антонио Негри композира спинозистките сингулярни множества в нов биополитически субект на империята. Само че този субект все още не е на дневен ред. Биополитиките се превръщат в некро-политики за излишните популации.

Да не говорим за месианистичните общности на Агамбен.

Принцът на Макиавели трябва да се превърне в принц на множествата-multitudes. Но знае ли Негри за презрението на Макиавели към въобразените принципали?

Какви лидери и какво лидиране, как да се излъчат? Или пък има само индивиди и конкуренция? Аз знам какво мисли Бадиу противно на Негри, но това не може да се дискутира тук.

В литературата е същата каша. Литературата е все едно да превъзпитаваш съдържателка на бардак и същевременно да ползваш услугите й.

Очевидно Кант и Сад са чудесна двойка на хиазмични пируети.

Пазарът и писането са непоследователни, интразитивни. Няма преход – всеки ден нови книги и нови цени, нов пазар, некорелиращ с предишни състояния на света.

Пазарът е антикорелационизъм – наистина ли?

Доводите против пазара били предимно марксистки – той е манипулативен, дирижиран от институции, от закон за стойността, монополен, несправедлив и т. н.

Но той е собствената си трансгресия, собствения си саботаж.

Няма справедливи цени, нито цени, които превъзхождат останалите цени.

Пазарът е против метафизичния мързел и демагогия.

Контекстът на писане е това, което е ценообразуването при пазара заедно с диференциалния саботаж и само-саботиране на цените.

Контекстът е постоянно саботиране и самосаботиране.

Никой не може да превземе пазара, нито контекста.

Ако реалността е дефектна, защо да изискваме от писането да не е? Записани на хартия случайни претенции – цените са генерализирана версия изобщо на всяко писане. Всеки ден нови цени, всеки ден нова любов.

Пазарът е върховен медиум на контингентното. Да, но често панически минава на ръчно управление с държавни и корпоративни принуди. Капиталът не се свени от тоталитарните си превъплъщения, дори ги намира секси.

Пазарната прозопопея на естествено поведение и естествено писане се представя за суверенни гримаси на писателския субект, но един двойник с изличени жестове сочи обратното – нови мизерни зависимости и обсебености, нови конформизми и задлъжнявания.

Писателите не са тръгнали да трупат уинъри, а да възстановят усещането за изначална травма и загуба. Влечението към смъртта е анти-пазарно, писането е анти-производство в тялото без органи на смъртта.

Пазарът днес бил казвал истината. Не, пазарът лъже чрез истината, докато някога тоталитарната истина беше само аспект на лъжата.

Истината е, че позицията на възвишения обект, на доживотника Попов, не може да бъде окупирана от никого.

Сега обектите на желание ни се отпускат като приложения на смартфон от митични облачни услуги, но дигитално възвишеното е неусвоимо.

Капиталът е загрижен само за своята валоризация, което означава присвояване. Ако и в тази приватизирана литература е станало така, ако суверенният момент не може да се разграничи от неговото узурпиране, и творческият момент от шарлатанския, това означава ли, че не трябва да организираме нашия песимизъм и съпротиви?

В. С.: Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

З. З.: Българският идиом си дава вид, че се е отвързал, че е скъсал с мита за даденото. Само че е свенлив да съобщи каква е новата му верижка, новите зависимости.

Добре, да допуснем, че младите хора, младите писатели и анти-едиповци просто се къпят в свобода, в толкова много свободи, че те произвеждат обратния ефект като друга форма на потисничество.

И в това е един от секретите на неолибералното „управление чрез свобода”, ако това не е рециклиране на стария трик, че многото свободи са враг на свободата.

От аскетичните тоталитарни симптоми ние се свлякохме до равнището на фетиша, който е социална форма на перверзия, както стоката е социална форма на шизофрения. Фетишът изисква да приемеш лъжата на другия, за да ти се отговори със същото.

Днес стойностите, литературни и всякакви, са с формата на фетиш за нещо, което не е, което го няма, което е сембланс, макиаж. Това се вижда с просто око.

Днешната литература е производство на уиърд и куиър обекти, сякаш спазвайки предписанията на Дельоз. Но не е ли това само регресивен симптом на неолибералния флирт с шанса и риска, на дивинаторните пазарни практики, разчетени единствено като претекст за извличане на печалба? Първата работа, когато се натъкнеш днес на една книга, е да се запиташ в каква комерсиална схема е забъркана.

Както капитализмът е заинтересован да крие социалните условия за производството на една стока, така постмодернистите крият неолибералния модел, към който са вързани. Той се представя като пермисивна либерална вселена, но фактически е поредният концептуален затвор, където производството на абстрактна стойност психотично се затваря в самовалоризацията си, всички тези финансови деривати и инструменти чудесно пасват на това, което Дерида нарича месианизъм без месианство.

Литературата днес се внедрява като симулация на собствените ни желания.

Постмодернистите сякаш копират ИКЕА – продават модули и ти предлагат да си ги сглобиш сам.

СТАНИ ДИЗАЙНЕР НА СВОЯТА СЪКСЕС-СТОРИ.

НАПРАВИ ГО – но го направи заедно с Найк, Кока-Кола и т. н.

Другата врътка е в изпълнителския, перформативен момент. Разликата с модернистите е като разликата между „Смърт във Венеция” и „Лолита” – във втория случай уиърд-връзката е изконсумирана. Днес наистина пада много чукане, но все пак трява да се знае нещо и за чукането с думи, за което говори Лакан в семинарите си.

При дизинтегрирания спектакъл рециклирането е основен акцент – миксиране на шизофренни темпоралности и пастиши, приготвяне на космонавтска храна за киборги.

Опитът литературната ситуация да се управлява с пари по пазарен модел е ефект на поредното сгрешено историцистко априори. Стремежът към печалба е изместил смисъла. Ако под това се подвежда новата писателска чувствителност, тя просто е екскрементален остатък на едно суверенно решение – кое? Каза го старият диктатор Живков в последното си интервю – социалният строй е решението каква да бъде собствеността, системата се нагажда по това решение. Както и самото писане като системно насилие на съответната идеология.

Впрочем, при Фуко няма да намерите нито ред за частната собственост.

Както капиталистическото производство е пронизано от анти-производство, както психиатрията за Фуко е пронизана от анти-психиатрия, както потенциалността е пронизана от импотенциалност за Агамбен, така и литературата е пронизана от анти-литература, дори когато това няма видими проявления или тъкмо поради това.

Литературата съществува в двойното преобръщане на означаващото за себе си, неспособно да се самоозначи. Да се превърнеш в танцуваща звезда – нали за това пледираше Ницше. Да танцуваш около собствен център на гравитация – не е ли това блянът на всяка марионетка и земни червеи?

Литературата е хипер-обект с мутиращи лимити, където ни се отпускат крайни игри в нелимитираната екстремност на живеене и умиране. Това, което различаваме, е пронизано с неразличимост, това, което смятаме за възможно, е пронизано от невъзможност: сигнатури на изначална нечетливост, подсигуряващи писането с визии от анти-визии – всяка позиция е вътрешно опозиционирана спрямо самата себе си.

Литературният хипер-обект ни тормози с асимптоти, паралакси, анаморфози, трансцендирания и редукции – и „всичко това” на един не-всичко свят в декомпозиция подстрекава роенето на нови картографирания и нови топологии. Ние отиграваме достъп само до истини от предпоследна инстанция, както алкохоликът се старае да уцели предпоследната чаша.

Съответно, липсва и върховното благо на аристотелевския свят. Всяка етика е пронизана от анти-етика.

Колабиращата подложка на писането постоянно изхвърля на повърхността девствения лист на Маларме.

Хвърлянето на зара вече не емитира мисъл, а страст по невежество и психотични печалби. Само че схемата е една и съща – мъртвият труд, акумулиран в парите, изсмуква живия труд и превръща поданиците на тази държава в живи мъртъвци, зомбирани от игрите на щастие. Неолиберализмът не произвежда благосъстояние, той дистрибутира незаслужена благодат.

Консуматорската стихия, приватизирането на литературното пространство и новите технологии на окабелени поколения сведоха постмодернизмите до безответни нерефлексивни популизми.

Няма нищо извън текста. Няма нищо извън наемния труд.

Съжалявам, но днешното еманципирано писане е фетишистко изографисване на частнособственически фантазии.

Погледнато отблизо, в пазара няма нищо пазарно.

Погледнато отблизо, в литературата няма нищо литературно.

Пепелта на слънцето не може да се приватизира. Свободата на благодатта също.

Натрупванията на нелитературни клиентелизми са циклични, кризите на наследяване също – е, не като при турските султани, но все пак планирана сеч.

При акумулацията на ченгешки клиентелизми, които отнеха шанса на тая държава, е същото – тоалетните банки на лайняния капитал периодически се прочистват.

Проблемът е не кой и как го правят, а защо все същият анален вампиризъм?

Субектът е въплъщение на радикално смущение на негативното – това е изпитвал Хайдегер на гарата с дереализирани маркери (което не му е попречило да бъде и голям женкар).

Негативността на пролетариата се състои в простия факт, че той може да действа само като се самоотменя.

В този смисъл и литературата е устремена към своето изчезване.

Събитията и субектите са рядък феномен.

Човешката популация е паузата между две събития, като си няма хабер и за двете.

Субекти на промяна ли? Дефицитът е толкова голям, че възкресенските субекти на Бадиу отпращат чак към свети Павел. Но това наистина не може да се дискутира тук.

В. С.: Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

З. З.: Статуквото е ред без справедливост. Справедливостта е нещо като теоретичен артефакт, сякаш може да се мине и без него.

В политиката днес всичко се върти около екстремизма на центъра, на центристки популизъм, представян като райска градина на еквилибриум. Така се канализират употребите на страха, че може да стане и по-лошо – флиртът с малко по-вдясно или малко по-вляво е като пренаписване на курса на Титаник с по-късна дата.

Идеологическата критика е импотентна като работническата надница. Сега предлагат акселериране на статуквото, докато се разкрие неговата нелепост, нещо като старата акселератска закана на Ницше – вие още нищо не сте видели.

Или подриване на самите съпротиви, които укрепват това срещу което са насочени – слоганът „Ние нямаме претенции” е показателен в това отношение, непреференциалните Бартълби политики също.

Или толериране на „силата на фалшивото”, един израз на Дельоз от книгите му за киното.

Или се залага върху колективното творчество на мрежите, крауд-сорсинг, общ интелект на common, който се изплъзва на частната собственост. За Негри common е различно и от публичното, и от частното.

Според мен постмодернистките версии на съпротиви са комични или абстрактни, издават организационно безсилие. Нормалният нихилизъм изисква засилена субективизация на субекта, тоест лидери и елити, но вижда се как се излъчват – със закона на пасивните числа, с електоралния фетиш и мафиотски сепарирания, със силови закони на трафик и дистрибуция в мрежите, с вмешателството на компютърни алгоритми като нови биополитически оръжия, които манипулират и експлоатират дори без да си даваме сметка.

Все пак някакъв онтологически депозит в производството на субективности трябва да има, но навсякъде се натъкваме на знаменитости като стока във все същата едипализирана версия на култура.

Неолибералните команди са законспирирани във все по-сложни финансови и корпоративни центрове, където се случват присвояванията, големите кражби и извличане на принадена стойност под най-различни форми – как да се опълчиш на това?

Милитаристката машина, биополитическото давление и обществото на спектакъла – тези консолидирани платформи структурират света. Това донякъде обяснява все по-рафинираните схеми на съпротива, но само революцията е истинско „завръщане на изтласканото”.

Има ли все още революционно желание? Събитието е аномално множество, което самό взема решение относно своята неекзистенция и несъотносимост. И само то ще ни отърси от есхатологическата парализа и летаргия.

Но само пасивни агенти ли сме на скъсени събитийни хоризонти?

За да стане по-ясно, тук има едно прочуто изречение, с което Геров се обръща към Далчев – Блазе, че с никое събитие не си се омърсил. Това е вярно и невярно същевременно съгласно прескачащата логика на означаващото. Има само постсъбитийни субекти, но всичко зависи как ще именуваш непристъпно-Реалното на събитието и каква вярност ще окажеш към него. За Геров, тероризиран от два режима, събитието е пропусната среща с Реалното (на революцията, на комунистическата хипотеза), което в етичен план означава провалена вяра и мърсенето е неизбежно.

След онова, което се случи преди близо трийсет години като силна събитийна сингулярност (и това не е само флирт с теорията на множествата), ние си доставихме само обезверяването и обичайния нихилиъм.

Демокрацията се разрази в истерия на споделени (не)лоялности, но капиталът е перверзният сводник и когато се налага, се превръща в бияч.

И оттам алергията и депресията, това глобализирано насилие, демократическата идиосинкразия да не се търпи нищо, което ни превъзхожда.

В психоаналитичен план човекът преди всичко е наслаждаваща се субстанция, той се наслаждава дори на своето изличаване като едно от имената на влечението към смъртта.

Ние не избираме наслаждението, то ни е избрало. Попов от руския виц е въплъщение на това травматично наслаждение, което действа като политически фактор.

Капитализмът е по-радикален от нас, защото знае как да обслужва идиотското наслаждение.

Днешната литература е реплика на капиталистическата перверзия и това се насърчава всячески. Както се казва – Enjoy!

20. 08. 17

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Росица Бакалова – Корпорацията е ядосана от явлението НСП

 

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Колкото и да не иска да си признае, Корпорацията е ядосана от явлението НСП. За първи път разкриването на Корпорацията е ясно, конкретно и разкриващо как работят механизмите й. НСП ясно показа, че има в себе си капацитет, интелектуален и творчески, за да постави на дневен ред истината за литературата не само в България, но и по света. Бог Пазар е атакуем, показани са слабостите му, а щом има слабости, той вече не е бог, а само Пазар. Неминуемо част от хората, които силно подкрепяха НСП, а и бяха част от създаването й, попаднаха в лепкавата прегръдка на Бог Пазар и мейнстрим изкушенията му. Това не би следвало да разстройва последователите на НСП, защото в цялата човешка история изкушението и съмнението са фундаментални проблеми от митологичния свят на словото до постмодерното свръхсловесно общество. В лично качество аз съм непримирим зилот в непоносимостта си към Корпорацията и непримиримостта към нейното желание да продава морал, изграден чрез парични траншове.Това не означава омраза, а копнеж по истината.

Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

Както споменах вече, от гръцката драма до ден днешен, нищо ново под Слънцето. Трябва да се гледа философски, но без промяна в курса на НСП. Няма как НСП да е иманентна на Манифеста си, ако едновременно с това се правят лайфстайл прескачания по корпоративни „нощни клубове“, разбирайте издания. Жадните за слава няма как да престоят повече от няколко месеца в НСП. По-скоро драмата е при онези хора, които не могат да поставят себе си и егото си в смирение пред дадена идея. А идеите са именно онези, които осмислят хората. И ги правят естествени протагонисти. А не кандидати за такива. Историята го е доказала.

Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

Промените са необратими, но това не означава, че ще се случат без натиск, без раздиране на завесата и без драматични действия. Субекти на промяната могат да бъдат само онези, които разберат, че за постигане на промяна се изисква последователност и жертва. Осъзнаване каква е реалността и как тя може да бъде целенасочено променена. Подозрителността към самия себе си е задължителна. В здравословни количества тя се превръща в себекритичност и взискателност към собствената личност. Защото субектът априори знае, че е слаб и длъжен да се бори с това.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

Статуквото бе обезпокоено. В момента то прилага тактиката да се преструва, че няма проблем. Подобна тактика е избрана, защото статуквото има реален проблем. То вече ясно и категорично е компрометирано. Компрометираността се задълбочава и от цялостната политическа, културна, икономическа и социална реалност в държавата, а и в света. Подобно реакция е меко казана жалка, защото статуквото не се удържа и реагира. Чрез конкретни имена.И чрез конкретни действия. Обидното за статуквото е, че то не може да приложи срещу естествени явления като НСП нито един интелектуален и реален протест, аргумент или апел. Това разкрива несъстоятелността на статуквото. Претенциите за елит са несъстоятелни, понеже елитът не може да остане глух за страданието, но статуквото може. В този смисъл статуквото чрез своята вродена или придобита глухота, се е отказало от елитарност. Поради своето насилствено завземане на самото понятие.

Би ли (пре)подписала в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?

Категорично бих преподписала Манифеста.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Христина Василева – Bellеvue, Belle Valey, Capitol Hills Drive, etc.

 

Не съм революционен човек, също не си представям какво би означавало това в наше време, но намирам упражняването на монопол и експроприирането на която и да е обществена сфера за изключително вредно и спъващо и без това закъснялата еманципация и бавно узряване, в един оптимистичен план, на нашето общество.

Подкрепих жеста на отхвърляне на статуквото, институционализирано напоследък в две монополизиращи крайности на художествения живот у нас.

От една страна – захаросано-сантименталното тъгуване по близкото ни минало, облечено в претенцията за автентична литература, която не само „народът у нас много харесва, купува и чете, но и читателите по цял свят, запознати чрез многобройните преводи“. Във всичко това няма лошо, ако не беше само то. Сантименталното писане, в съчетание с тенденциозно апологетизиране от страна на медиите, доведе до монопол и бум на лайфстайл литературата (изцяло се съгласявам с даденото от НСП определение) спрямо добрия критичен вкус* – явление, изключително вредно не просто от образователна гледна точка, но и тази на бъдещето.

От друга страна – сложилият се постепенно „висок академизъм“, окупирал, включително, любимия на много от нас, поколението на 90-те, Литературен вестник, авангард по това време и политически. Накратко, фактите от лятото на 2016 г. около честването на годишнината на това, може да се каже, култово за нас издание, показаха наяве още един монопол, който не просто си брани местенцето, но си позволи агресивно публично да нападне един от хората, много важни за поетическата и духовната ни самобитност като поета Ани Илков. Защо ли? Защото се уплашиха поетите да не им вземат „академично-високата“ територия. А който помни историята на ЛВ и изобщо литуратурната история след 89-та много добре знае кой е Ани Илков и какво е мястото му както за изданието, така и в по-широк план – ролята му за създаването на няколко поколения поети в България.

И двете описани по-горе крайности на монополизиране на интелектуалния живот у нас всъщност се оказаха общества само за избрани – едновременно удобни за пребиваващите и печелещи от тях и ревниво пазещи територията си и както казахме, развращаващи добрия, в смисъла на естетически и етически сложен, критичен вкус.

Тези явления в художествения живот у нас по естествен начин намериха и своята социална аналогия в луксозните жилищни селища от затворен тип с охрана и специален пропусквателен режим, носещи dream names като Bellеvue, Belle Valey, Capitol Hills Drive, etc. “Бевърли Хилс“ на Балканите, зони за luxury gated community. Очевидно това луксозно общество съществува и отлично си живее в бедната България – страната с населението с едни от най-ниските доходи в Европа. Ясно е за всички от кой залез и от чия липса на същински изгрев се пръкна по нашите ширини това бляскаво червено общество. (“Мирният преход – всичко е наRED” по V.N.А.)

В този смисъл епигоните на това „бляскаво червено общество“ в художествените сфери на живот изглеждат още по-жалки и обречени в своята самодостатъчна затвореност и надменност, защото есенцията на интелектуалния авангард е в многообразието, щедростта да даряваш разнообразие и в свободата да провокираш алтернативи на себе си.

Това е причината поради която подкрепих и подкрепям НСП и неговия създател поета Владимир Сабоурин в битката му за разрушаване на статуквото в резултат на Мирния преход.

 

*Кой и какво е добрият критичен вкус – тема за друг дълъг разговор. В случая лайфстайл литературата се оказа доста вредно явление, подвеждайки безкритичния и неопитен читател с проява на уж добър вкус, но безобиден и препариран, плъзгащ се по пластмасовата масовка на безличния посредствен моден вкус. Накратко – панаир на посредствеността, но пак повтарям – пакостна!

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Марио Коев – Свободата е тъжно нещо

 

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

……………………………..

Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

НЯМА СЪБИТИЯ от лятото на 2016-а година. Във всеки случай не и такива, които трябва да бъдат запомняни.

Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

Т.нар. литературно поле се състои преди всичко от баналности и от хора, които се опитва да преповтарят баналностите. Според мен нищо не е станало. Това не означава, че не може да се появят и талантливи хора.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

Не, не е обезпокоено, доколкото понятието статуткво все още се възприема като нещо положително.

Би ли (пре)подписал/а в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?

Бих го преподписал, без да му вярвам. Свободата е тъжно нещо…

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Иван Маринов – Създаването на платформа с ясно изразена ценностна програма

 

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Манифестът продължава да бъде и ще бъде актуален дотогава, докогато сдвояването на академизъм и лайфстайл (квази)литературност съществува.

Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

Като оттогава спорадичен сътрудник за мене бе важно създаването на платформа с ясно изразена ценностна програма, която би отменила диреното в младостта оправдание за некачественост и конвейерност на писането. Последвалите опити за наводняване (или заблатяване?) на НСП с естетически ексхибиционисти бяха за радост пресечени навреме.

Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

Труден въпрос. Всеки, който бе писал досега, продължава да пише – и тук конфигурацията воля-за-сцена-на-всяка-цена бе надвиснала застрашаващо над НСП. Свободната сцена не означава, че всичко трябва да бъде публикувано. В духа на Манифеста Свободната сцена е символ и емблема на високата отговорност на всеки автор и редактор пред самата сцена и пред самия себе си (какво и защо пиша и публикувам?). От други Свободна сцена бе разбрано другояче – като възможност за монстрация на производство, като панаирна сергия пред възможно най-многобройна клиентела.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

Вероятно бе обезпокоено, защото бе прекъсната неговата монологична диктатура в литературното поле; защото себевзискателните автори добиха възможност да се борят за публичност без да проституират със своите убеждения (което бе, е и продължава да бъде изискване за публикуване в тотал(итар)ната формация/институция на статуквото).

Би ли (пре)подписал в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?

Да! Като възможност за култивиране на авторски почерк и дръзване на себеизговаряне – но тогава и само тогава, когато себеизговарянето е и мислене/творене за социалното и против всеки опит за калциране в клишета и конформност. Може би морално и естетически късогледото писане осигуряват възхитата на обикналата баналностите публика, но това (само)залъгване има своите по-далечни измерения, които не са безобидни. Днес Манифестът се нуждае от автори, които уважават достатъчно себе си, за да съхранят радикалността на изискванията към своето писане и за чието авторско име текстът е преди всичко автопортрет със своя физиономия (защото императивите за стандартизация и осигуряваща пазарен успех взаимозаменяемост са сирени, чийто глас изкушава много автори).

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Илиян Шехада – Нови ритуални места, нова възбуда, нови представи за понятието сила в поезията

 

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Подписах манифеста, защото в онзи момент той беше изява на специфична форма на моя дух тогава. Самият манифест настойчиво питаше добра ли е тази форма, чиито очертания е заела съвременната българска литература. От тогава до сега бастионите на официалната версия за съвременната ни литература не са се променили, но смея да вярвам, че заради манифеста са се оформили нови ритуални места, нова възбуда, нови представи за понятието сила в поезията.

Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

Моята история вижда едно „изпускане на нерви“, което донесе след себе си лавина от анонимни и безлични сили, които обаче не бяха съвсем тъждествени на ситуацията и на дебатите след нея. Всички участващи – пряко и косвено, конституираха поток от жестове, целящи да ни убедят, че социалните значения на този конфликт за без значение, в този смисъл – те извършиха своеобразна подмяна. Подмяна е ключовата дума, тя бележи склонността на официално тиражираните версии за скандала около ЛВ, тя изисква от нас да се откажем от склонността и умението си да виждаме недостатъците в нейната реалност, от което ни принуждават да я видим като статична, константна и нейерархична. А това е една инфантилна лъжа.

Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

Скептичен съм. Мисля, че сме в ситуация на все по-яростно втвърдяване на позиции, а не на диалог. Промяната виждам в нещо, което Михаил Неделчев нарича персоналистично четене на литературата ни. Виждането на автора като средновековна личност, лице „персона“ – репрезентация на социален успех и представителство, а не на литературни и единствено такива качества. НСП спомогна за разшиването на социалните маски и посочи кои пазарни класики, кои „символни системи на васалството“( Льо Гоф) са с преувеличена социална значимост.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

То и в момента е. Част от имитацията на необезпокоеност е да отказва да влиза в диалогични режими. Драмата на статуквото е, че отказва да позволи мащаб на съпротивителните жестове. По този начин си въобразява, че ги възпира, но реално постулира светове, излъчени от сблъсъка с „остъклената“ й стена. НСП Е АЛТЕРАНТИВА НА ВЪРХОВНАТА РЕАЛНОСТ.

Би ли (пре)подписал в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?

Не бих, това би означавало, че той има нужда от презареждане. Аз си позволявам да го мисля винаги! в потенция.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Четвърта среща във ФБ хотела на Марк Зукърбърг на Кева Апостолова с Владимир Сабоурин, както и с Васил Прасков, и Ивайло Мерджанов

4ЕТВЪРТА СРЕЩА ВЪВ ФБ ХОТЕЛА НА МАРК ЗУКЪРБЪРГ
НА КЕВА АПОСТОЛОВА С ВЛАДИМИР САБОУРИН, КАКТО И С ВАСИЛ ПРАСКОВ И ИВАЙЛО МЕРДЖАНОВ
(първата среща е постната във FB на 22. 09.2016 ( среща с Вл. Сабоурин), втората на 08.01.2017 (среща с Вл. Сабоурин), третата на 21 февруари 2017(среща с Вл. Сабоурин и Васил Прасков)

ТЕМА : НСП (НОВА СОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ) СТАНА НА 6ЕСТ МЕСЕЦА

КЕВА АПОСТОЛОВА: Педиатърът д-р Mario от интернет казва: „Вашето бебе е вече преполовило годинката. Вие сте научили много неща за него. Разбрали сте, че то представлява отделен индивид със своите характерови особености и темперамент. Детето значително укрепва своята физическа сила и движения. То все по-умело манипулира с ръцете си, все по-стабилно седи с помощта на опора на ръцете, започва да пълзи, увеличава звуковите си умения, окончателно се установява цвета на очите и др.” Какво друго открихте в шестмесечното НСП?

ВЛАДИМИР САБОУРИН: Красотата е в симетрията, казва един друг доктор от билбордовете. Вече не си спомням как реално беше с дъщеря ни, макар че току-що стана на 4. Но със сигурност е по-близо до д-р Mario, а не до д-р Енчев. За мен НСП е здраво бебе, което не трябва да бърза да става голямо, камо ли да го вълнува пластичната хирургия на бързия успех и изхабяване. Бебето ни има пред себе си поне 40 години приживе, поне колкото сюрреализмът, от които се надявам да видя поне 20 приживе и с всичкия си.

ВАСИЛ ПРАСКОВ: Абе, нали отдавна не съм гледал бебета в първия момент помислих, че ми говориш за Супер Марио или за отец Марио Коев. И си викам Кева има предвид бойно кръщение или опело. Най-важното, което открихме в шестмесечното НСП е, че въпреки главозамайващото му раждане – не е мъртвородено. Другото, което лично аз открих за себе си е, че поддържането му живо и в добро здраве изисква буквално денонощни грижи и че за жалост не ми се полагат никакви майчински.

ИВАЙЛО МЕРДЖАНОВ: НСП разпали литературен огън и покани практически всички, които искат да хвърлят в този огън стиховете си. Това обаче не е огъня на забравата. Нашият огън е отчаян и обречен опит да прекратим мълчанието в безкрайната нощ на живота, да се приближим един към друг в самотата си, да детронираме мрака в душите си чрез думите, поезията, идеите, споделянето – и всичко това по пътя към окончателния ни провал.

К. А.: Д-р Mario продължава: ”Поради повишените двигателни умения на бебето трябва да се обезопаси периметърът на неговите движения.” Има ли периметър на движение НСП?

ВЛ. С.: Има една митологична фигура за младите родители, доц. Драганов, педиатър-ортопед. Проповядва яростно срещу бебешките кошари, проходилките, кучешките каишки, бънджита, срещу всякакъв периметър на пълзене. Като родител мога да кажа, че се оказа прав. Безопасният периметър е опасен за развитието. Но НСП има от самото начало опасен периметър: Манифест на новата социална поезия.

В. ПР.: Чувствам се чудесно, откакто с колегите си казахме, че е по-добре да се движим нагоре-надолу – от високото към ниското и обратно, отколкото наляво или надясно, а особено силно ме притесняваше, например, правата линия без опция за резки обратни завои. Защото обичам да продължаваме не напред, а отвъд, дори и да минаваме в насрещното.

ИВ. М.: От самото начало НСП беше урок по свобода и летене, при това в неизвестна посока. Докъде ще стигне НСП практически не знае никой.

К. А.: Д-р Mario смята за необходимо да предупреди: „Поставете бариери пред опасните места. Има риск от преобръщане на мебели, когато детето се опре на тях, за да се изправи. Секциите, шкафовете, чекмеджетата са опасни. Телевизорът, фитнес уредите, въженцата трябва да са далеч от бебето.” Какви бариери поставяте пред НСП в името на неговото здраве?

ВЛ. С.: Тук не мога да се съглася с уважаемия д-р Mario, ние сме от школата на доц. Драганов. Ще пълзим навсякъде в необезопасена среда. НСП възникна като оттласкване от безопасните места на академията и лайфстайла. Надявам се, че поставените от статуквото бариери в академията, медиите, наградите, журитата ще са санитарният кордон, осигуряващ здравето на Нова социална поезия.

В. ПР.: Решихме, че вместо да поставяме бариери, осигуряващи някакво чисто формално корпоративно единство, най-добре е да отглеждаме разнояйчни близнаци. Поради това в момента функционираме като Католическата църква – разделени на ордени. За съжаление се оказа утопично да сме като Православната, но това е друга тема.
Нова социална поезия точно като навърши половин година под формата си на списание се разцепи вътрешно по взаимно съгласие на НСП-хардкор: твърдото ядро на хората, подписали Манифеста, и пишещите по един или друг начин в духа му дошли след това и на НСП – Свободна сцена тези, които искат да правят по по-комуникативен и отворен, включително към по-комерсиалното начин, нещата. Царството на първите условно казано е списанието, а на вторите – четенията, провеждащи се по схемата – „НСП и приятели“, тоест в тях могат да участват всички, които желаят да четат заедно с нашите автори. Те впрочем от самото начало могат да публикуват и в електронното ни издание в рамките на едноименната рубрика Свободна сцена. Признавам, че инициирах подобно разделение, за да бъде от една страна запазено единството и многообразието на групата в най-широката й възможна рамка, а от друга – да има свобода на фона на ясното отчленяване на едно твърдо и по-„безкомпромисно“ като писане, поведение и литературно присъствие, хардкор-НСП ядро.

ИВ. М.: Основното нещо, което трябва да избягваме, е включването на парите, търговската печалба, комерсиализацията, материалния интерес. Те ще разболеят необратимо самата същност на идеята НСП.

К. А.: Д-р Mario обяснява: „Обича да бъде оставено по-продължително време да си играе само. Обича играчки, които издават шум – тракат, звънят. Интересува се от звука, когато удря два предмета един в друг или ги изпусне.” И вашето НСП ли така прави?

ВЛ. С.: Доц. Драганов също и дори по-радикално препоръчва бебето да се оставя да се занимава само. С огромна носталгия си спомням за това време, сега само в най-добрия случай оцветяването и пъзелите, в по-лошия и честия анимация от мрежата осигуряват самостоятелните занимания. Неспособността и неумението да се занимаваш сам е отличителна черта на лайфстайл литературата, която може да съществува само в плътни социални, в крайна сметка академично-институционални и медийно-пазарни мрежи.

В. ПР.: Факт е, че не само напоследък около НСП доста се шуми, защото сме много различни на фона на съвременната българска литература, на статуквото, която спи спокойно вечния си сън – твоето интервю е четвъртото, което или ще дам, или в него ще прочета името си изписано правилно само за изминалия половин месец. Казвам го, разбира се, със самоирония. Важното е да не се интересуваме от популярността и успеха, а те да се интересуват от нас!

ИВ. М.: Относно шума и звука – НСП наподобява вик на отчаян до лудост самотник в средата на нощта, това е тревожно послание, че нещата – противно на всеобщото самоуспокоение – не са наред.

К. А.: Д-р Mario е мил да сподели:” В този месец бебето различава себе си в огледалото. Обича активно да си играете с него, обича да си играе и на конче.” На какво обича да си играе НСП?

ВЛ. С.: За огледалната фаза трябва да се допиташ до високата теория и медийните й приложения. Играта на НСП е да внимава да не бъде яхната като конче за лайкове, роб във фабрика за лайкове, докато самодейно, т.е. без кинти, си прави поезията. Става все по-видимо надигането на трета вълна на лайфстайла, нещо като Б отбор на Б отбора, изцяло ФБ базиран, с хиляди лайкове, но без достъп до медиите, заети от А и Б отборите. Колаборацията и играта с този Б отбор на Б отбора е пълна мизерия, пълно заебаване на Манифеста заради миража на достъпа до медиите. Тази игра ще се играе без моето участие. Аз съм догматик и хардлайнер на играта на живот и смърт. Всичко на черно нечетно 13, вторник.

В. ПР.: Например, на писане на стихотворения всеки ден по зададени ключови думи във Фейсбук – мисля, че е доста по-полезно на младите автори от курсовете по творческо писане, провеждани в България.

ИВ. М.: Според моето светоусещане проблемите на човешкото съществуване отразени в поезията са твърде сериозни, за да ги приемем като игра. Лично за мен това не са упражнения по стил.

К. А.:Д-р Mario изненадващо заявява: ”Може да се използува бебешко бънджи. Трябва детето да се закрепи здраво.” Имате ли бънджи за НСП?

ВЛ. С.: Звучи екстремно, но всъщност е въпрос на разперване на стоковото хиполенд ветрило: където проходилката, там и бънджито, в които си еднакво закрепен, здраво закрепен. НСП започна като свободно падане през всички обезопасяващи мрежи на литературното поле, не виждам причина да не продължи така.

В. ПР.: НСП е апокалиптична организация с радикални есхатологични основания. Центърът ни не е тук, а отвъд. Ние рискуваме литературния си и социален живот още от самото си създаване и по силата на самото си съществуване, в тази връзка някакво си бънджи е за нас пълен силикон и абсолютен ташак.

ИВ. М.: НСП не е бънджи скок, а десант от свръхмалка височина над непозната територия.

К. А.: Д-р Mario е категоричен: „През този месец се правят първите изследвания на бебето – кръвна картина, урина.” Вие направихте ли такива изследвания на НСП? Да не е вече за хоспитализация или телк?

ВЛ. С.: Първите изследвания се правят вече преднатално, изчисляващи онези ужасни вероятности, нули зад запетаята нероденото ти дете да има Даун, левкемия… За да можеш да вземеш информирано решение за терминирането му. Решението да направим НСП беше радикално игнориращо всяка информация за шансове за здраве, дори за оцеляване. Контрафактично спрямо средата и наследствеността. Телкове са литературните рентиери, съобразяващи се стриктно с всички изследвания – академични, медийни, пазарни, проглобалистки.

В. ПР.: НСП още от създаването си е самоубийствен атентат. Това е организация на постоянната криза, на перманентната агония. Всичко това е пред очите на хората. Оставяме здравето на Мирния преход. Прекалено истински, различни и емоционални сме, за да живеем дълго, затова искаме невъзможното – вечен живот!

ИВ. М.: Психиатрията може да се интересува от поезия, но обратното не е задължително. Дори най-болните и мрачни стихове, всъщност са порив към светлина и спасение.

К. А.: Д-р Mario иска да е полезен и съобщава: „През този месец се появяват и първите зъбки. Обикновено се предшестват от неспокойствие, лигавене, подуване на венците, желание да дъвче всичко.” Как ще научите НСП да си мие зъбките и как ще се поддържа тяхната здравина?

ВЛ. С.: Да, имахме зъби и ташаци още в утробата, назореи божи. В холивудските филми, дори тези на любимия Тарантино, винаги са ме отблъсквали бляскаво белите зъби. Докарват черното под ноктите, но зъбите блестят като в реклама на паста за зъби. Нашият филм е мексикански, турски, ирански, зъбите са с естествен жълтеникав цвят. Жълти зъби срещу стената.

В. ПР.: Напълно достатъчно е да не върти свирки и да не гълта! Ако НСП се грижеше за своето здраве, щеше да се нарича Литературен вестник и производните му, които не мога да си представя, че ще живеят или умрат без нотариус, фондация и адвокат. Не сме и зомбитата от спонсорираните фейсбук страници и публикации. Не планираме да разпръскваме здраве и лайфстайл в кулинарни предавания, след като хитовите ни поп-чекии са издадени на кирилица или латиница от Жанет. Лично за мен е важно Нова социална поезия да не си отиде без последна изповед.

ИВ. М.: НСП е абсурдна група от поети, което означава че има всички шансове да съществува и занапред, захапала здраво гранита на своята истина.

К. А.: Ще има ли лятна ваканция НСП?

ВЛ. С.: Правенето на поезия е изначална ваканция от живота, академията, пазара. През юни обаче ни предстои сериозна работа по преструктурирането на рубриките в списанието. Трябва да е ясно кое е Нова социална поезия и кое е „свободна сцена”. Ние сме Нова социална поезия.

В. ПР.: След предстоящото ни второ голямо юнско четене в Пловдив, планираме един общ летен, „ваканционен“ брой на списанието -юли-август – два месеца, в които имаме предложения да направим четенията си извън София – в Своге и Добринище, и много искам това да стане, защото мястото на НСП е (и) точно в такива по-малки населени места, а не само в клубовете в центъра на най-големите български градове.

ИВ. М.: Това е първото ми интервю и трябва да призная, че форматът бебешка синекдоха ме затрудни максимално. След него лично аз излизам във ваканция за поне три часа.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 7, юни, 2017