Автономност и авангард

 

1. Автономността на изкуството е незавършен проект. Аура без автономност е симулакрум.

1.1. Отстояването на автономността на изкуството като предстояща за полагане работа изхожда от допускането, че тъкмо фактът на необратимия в обозримо бъдеще провал на социалната революция захранва контрафактическата потребност и усилие по учредяване на форми на еманципация от императивите на мирния преход, подменил революцията. Едногодишният опит на Нова социална поезия, чието учредяване сложи край на един близо 20-годишен мирен преход в литературата, показа на бърз кадър, че отказът от отчетливо очертаната автономност спрямо обществото на спектакъла е ключово условие без което не може на безспирното по-нататъшно възпроизвеждане на обществото на мирния преход. Необходимият извод от този опит е радикализацията на естетическата автономност като последен публично верифицируем гарант срещу оттичането в етически неприемливия многолик промискуитет на мирнопреходното anything goes with anybody под светлините на рампата на неспирния спектакъл.

1.2. Неизличимото родилно петно на естетическата автономност е социалната афункционалност, простичко казано: нейната безпоследственост. Всеки автентичен авангардистки проект по необходимост изхожда от оголването на генеалогическата връзка между автономия и безпоследственост. Авангардитският пробив предполага разцепването на сиянието и привидността на автономната творба и осигуряващия блясъка й силов гръб на държавно-пазарните институции. В последователните докрай анархистични форми авангардът отрича едновременно автономната творба, автора като автономен субект и сферата на естетическото като автономна в нейната цялост. Това е пределната точка, в която обективно са налице условията за мигновено гладко преминаване на авангардистката интенция в нейната противоположност в лицето на къснокапиталистическото общество на спектакъла, в което всяка автономия е де факто винаги вече напълно интегрирана в пазарно-медийния континуум. Парадоксално точката, отвъд която субектът на авангардистката акция няма възможност за завръщане от сцената на интегрирания спектакъл, съвпада със субективния пароксизъм на преминаването отвъд всяка форма на иманентна автономност, преживявано като пределна степен на трансцендираща всичко нон плус ултра – в крайна сметка: трансцендентна – свобода. Сцената на тази трансцендентност е асоциалната душа. Трябва да удържим авангардисткия залог и неговото трансцендентно обещание отсам тази точка of no return в свободата като социална автономност, проверима и отговаряща в публичната сфера.

1.3. Точка нула на солипсисткия свредел, мигновено прехождащ от авангардистката претенция към обществото на спектакъла, е вярата в непосредствения еманципаторен потенциал на социалната мрежа. Обикновената провинциална асоциалност се явява като информационнотехнологично синьо цвете, чиято технически възпроизводима пролет е продукт на социалномрежова хиперсоциалност. Разгръщането на производителните сили на социалната мрежа не изисква автономен субект и автономна творба, които всъщност са сериозна пречка пред гладкото функциониране на хиперсоциалността. Свръхпроизводството на мрежова социалност под овехтялата маска на една отколешна автохтонна селско-дребнобуржоазна асоциалност е прицелено във всеки следващ предстоящ спектакъл, чиято масовизация иде да скрие принципното безразличие и взаимозаменяемост на обезценените от хиперсоциалността субекти и творби. Целта е спектакълът.

2. Помирението с Мирния преход е пряк израз на буквална материална, интелектуална и етическа мизерия.

2.1. Отрицанието на автономията на субекта и творбата, което представя себе си като радикален жест, познат от авангардизмите, означава в рамките на обществото на мирния преход буквалното снемане на всяка дистанция спрямо процеса на производство и възпроизводство на фундаменталната лъжа и безкрайните компромиси, необходими при подмяната на социалната революция с перманентен мирен преход. Промискуитетното скъсяване на дистанцията със социалната действителност, травестирано като асоциална отвъдност, цели неутрализирането на възможността за критика на действителното и максимирането на свръхсоциабилната отвореност към всяка оферта на социума такъв, какъвто е. Фалшивото снемане на дистанцията между изкуство и живот от неподлежащата на фалсификация позиция на някаква местна асоциалност възпроизвежда всъщност глобално рутинни за културната индустрия практики. В рамките на обществото на мирния преход снемането на автономността на изкуството може реално да се случи единствено под формата на активно подключване в културноиндустриалния поток на обществото на спектакъла. Бягството от автономността в народопсихологически добре обработените полета на асоциалността е отказ от свободата в трескаво търсене на сценична ниша.

2.2. Авангардът, заслужаващ името си отвъд етикета на пазарна ниша в рамките на обществото на спектакъла, трябва преди всичко друго да е в състояние последователно да поставя под въпрос институционалния характер на автономността на авторството и творбата. Ако има нещо по-провинциално износено и мизерно от авторството и отговарящата му творба като институции, осигуряващи мирната асоциална безпоследственост на естетическото, то това е тяхната реставрация и институционализация в спектакълната форма на авангардистки жест, отказващ се от автономността – в крайна сметка от носещата отговорност субектност – на автора и творбата. Тази спектакълна разновидност на авангардизма може да мине в основата си и без творба, свеждайки я до екзистенц-минимума на претекст за излизане на сцената. Същинската му творба е авторът без творба, който обаче може да съществува само като интегрална част от някакъв перманентен спектакъл и медийните му ектения.

2.3. Удрянето на дъното на мизерията на обществото на мирния преход е авангардът в служение на него. Пробивът в автономността на естетическото като фундаментална характеристика на авангардисткия акт се явява на клубната сцена в износените от академията и лайфстайла одеяния на принудителното помирение с мирния преход. Това, което комерсиалният хибрид между академизъм и лайфстайл постигна още в края на 90-те – културноиндустриалния емпиреум на сп. „Егоист” – ренегатите на авангарда с благодарност и вътрешна убеденост приемат две десетилетия по-късно като тавана, до който могат да ги докарат радикалните им жестове. Добирането до сцената на обществото на спектакъла е техният безутешно винаги вече закъснял апокалипсис и мизерна отвъдност. Културната индустрия има вече своя чисто нов масов хиперсоциабилен асоциален авангард. Мирният преход – своята чисто нова автохтонно отколешна теология на помирението.

3. Мирният преход и отговарящата му асоциалност са перманентни. Социалната революция предстои.

лято 2017

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8

 

Брой 8, 1 септември 2017

 

Списание „Нова социална поезия” започва събиране на текстове за юбилейния Брой 8, посветен на първата годишнина на Манифеста, която ще отпразнуваме на 9.9.2017 заедно с представянето на броя.

Можете да изпращате текстовете си със съобщение до ФБ страницата на Нова социална поезия или на имейла на списанието newsocialpoetry@mail.bg, придружени с кратка биографична бележка.

Краен срок за изпращане на текстове за Брой 8 е 28 август 2017.

Хубаво лято!

 

Списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

ОБЩЕСТВО

Пета среща във ФБ хотела на Марк Зукърбърг на Кева Апостолова с Владимир Сабоурин (12.06.2017)

Владимир Сабоурин – Приключване на гратисния период (17.06.2017)

 

Владимир Сабоурин – Приключване на гратисния период

 

Между презентацията в сп. „Егоист” и появата на формацията, представена за първи път в него, имаше гратисен период, в който бяха казани доста неща за Нова социална поезия и лично за мен. С този текст приключвам гратисния период.

1. Името „Нова социална поезия” е изцяло мой интелектуален продукт. „Нова Асоциална Поезия” е типична брандова параномазия, типичен Panasoanic, паразитиращ върху чужд интелектуален труд без грам автономно въображение.

2. „Манифест на новата социална поезия” е написан изцяло от мен, изключая точка нула, написана от Васил Прасков и редактирана стилистично от мен.

3. Публикацията в сп. „Егоист”, последвана от изрични уверения в дружелюбност към Корпорацията, включително и като работодател, недвусмислено показа крайната цел на асоциалността: мирно съвместно съществуване с академизма и лайфстайла.

4. Гражданската ангажираност със защитата на „Да, България” всъщност е платена публикация на служител, намиращ се в отношениe на шеф-подчинен с кандидат-депутат на партията.

5. Щамът на българската асоциалност е както роднинско-приятелски и аграрно-любовен, така и пряко хонорарно зависим от академично-корпоративна структура.

6. Форсираната бройкаджийска масовизация, обличана в реториката на теологията на любовта, иде да прикрие топлото роднинско-приятелско тяло на асоциалността.

7. Обикновената бг асоциалност, криеща се под маската на теологията на любовта, вече взе първата си жертва – усилено ни уверяват „единствена” – непосредствено след учредяването на формацията.

8. Изключването на главния организатор на асоциалните маси показва ясно истинското лице под теолого-любовната маска. То е лицето на обикновения присвоител на чужд труд.

9. Разкрачването между желанието за радикалност и промискуитетното anything goes with anybody освен теолого-любовно изключения „единствен” е прекалено широко, за да е почтено. Радикалност без врагове в една автономна сфера, каквато трябва да е литературата, е жалък симулакрум.

 

София, 16.06.2017

 

 

 

Пета среща във ФБ хотела на Марк Зукърбърг на Кева Апостолова с Владимир Сабоурин

 

(първата среща е постната във FB на 22. 09. 2016 (среща с Владимир Сабоурин), втората на 08. 01. 2017 (среща с Владимир Сабоурин), третата на 21. 02. 2017 (среща с Владимир Сабоурин и Васил Прасков), четвъртата на 29. 05. 2017 (среща с Владимир Сабоурин, Васил Прасков и Ивайло Мерджанов), петата на 12.06. 2017 (среща с Владимир Сабоурин)

 

Кева Апостолова: Достатъчно пригоден ли е българският литературен манталитет (чиято жизнена среда е групата, обществото по интереси, масата в заведението…) за вкарване на нови енергии и в състояние ли е един персонален жест – какъвто беше твоят през лятото на 2016, да размести подвижни ограждения и да предизвика видими промени?

Владимир Сабоурин: Като получужденец често от само себе си ми се случва да игнорирам аксиомите на бг манталитета, друг път съм принуден да го правя като обмислена защитна реакция. В литературното поле това игнориране е моята програма. От първата си книга смятам себе си за авангардист в традицията на Брехт и Хуго Бал. Авангардът по необходимост предполага радикален игнор на манталитетните дадености. От друга страна, авангардът по дефиниция е колективно начинание. Това е парадоксът на моето участие в събитията от миналото лято насетне: искам да реализирам един авангардистки проект, но жестът е радикално персонален.

К. А.: В своя архив от предишния си живот НСП има пълни „папки” с висока производителност. Пълнежът понякога пораждаше усещане за пакостливо съблазняване на автори, някои случайни, чрез похвали до небесата, с цел трупане на бройки.

Обемът, ритъмът, списъкът, ситото и новите обекти на НСП?

В. С.: За по-малко от година вече като котките имаме повече от един живот. Впечатляващият ни архив ясно демонстрира това. Между първите два броя – първия живот – и следващите има видима с невъоръжено око цезура. Появява се „пълнежът”, резултат от вербовка, преследваща бройката и мечтаеща за Родна реч 2.0. Крайната цел на този пълнеж беше пълненето на клуба при представянето на броя в края на месеца. Съблазняване, да, което напакости както на дебютантите, така и на Манифеста ни. Безразборни похвали, да, поетическа филантропия, която превърна Нова социална поезия в бяло братство на еднакво нищите поетично, синдрома Виридиана. Вчера излязохме в лятна ваканция, за да дръпнем аварийната спирачка на това културноиндустриално влакче. От 1 септември ритъмът и обемът ще отговарят на изходната идея за Нова социална поезия като бавен, мислен за десетилетия напред проект. Ритъмът на 40-те години прекосяване на пустинята на Мирния преход.

К. А.: Катастрофа ли е НСП като светска култура (в нищетата на светската ни култура)?

В. С.: Вчера минахме с жена ми покрай ПТП на кръстовището на детството ми, „Оборище” и „Евлоги Георгиев” (навремето „Клемент Готвалд”). Спомних си за детския възторг, когато чуехме хрясъка на ламарини и стъкла откъм кръстовището. Хуквахме презглава да видим катастрофата! Авангардът винаги пази нещо от този инфантилен възторг от катастрофата, от внезапното и непредвидимо прекъсване на нормалното течение на живота. Нова социална поезия е катастрофа насред Виридианската нищета на културата ни.

К. А.: В рамките на разширените търсения на НСП – архаичен ли изглежда въпросът за езиковия процес у нас, провокиран от ситуацията на близост между разговорния и литературния език? И подвъпрос: знаем, че авангардното най-бързо остарява, но архаика ли е да се очаква от НСП настроения за нови открития?

В. С.: Езиковият процес винаги е индикатор за случващото се в едно общество, не само в литературата. Виж само езиковата хиперинфлация, бомбастиката, обхванала постепенно апаратчиците, организиращи масовките на рецитациите, скандирането на лозунги, фанелките с надписи. В Манифеста няма такова нещо, той е трезв и в крайна сметка дълбоко сдържан, езиково сдържан в радикализма си. Авангардът е перманентна революция с твърд негативен канон на забраненото. Вярвам, че този негативен канон ще ни направи свободни от корумпиращата среда. Има ли такава свобода, естетическите открития са естествено следствие. Но важна е свободата, не откритията заради откритията.

К. А.: За самосъзнанието на НСП след отсичането. Какво иска да даде на българската литература НСП? Ще влезе ли в литературната ни история?

В. С.: Манифестът е отсичане, на него се основава Нова социална поезия. В този смисъл в момента не е налице някакво ново „след”. От самото начало и до самия си край Нова социална поезия е и ще бъде реченото и отсеченото от Манифеста. Искаме да дадем свобода от всепроникващата корупция на Мирния преход. Литературната история се пише от победителите, но Манифестът не гори.

К. А.: След подвижните пясъци НСП излиза във ваканция до есента. Пожелавам слънце и златни пясъци. А как ще се постигне идеалната форма на НСП?

В. С.: Манифестът е скалата, на която стои домът ни. Аварийната спирачка е дръпната. Очаква ни „златото на дните” по едноименното стихотворение на Вирхилио Пиньера, „фалосите яздят огромните кълба месо”. Идеалната форма е животът на чакащия праведно идването на Месията. (fb)

 

 

 

Хубаво лято!

 

Утре, 12.06.2017, ще бъде подадено заявлението за регистрация на Нова социална поезия.

В 12 без 5 успяхме да спрем превръщането й в поредната платформа за рецитации, неуморна културна индустрия, трамплин към сп. „Егоист”.

Излизаме в заслужена лятна ваканция, пожелавайки на нашите автори и читатели да си отдъхнат след обсесивния трейнспотинг на бройките през последните няколко месеца.

Нова социална поезия е бавен проект, мислещ в десетилетия. Ще демонстрираме това с Брой 8, който ще стартира на 1 септември.

Хубава лято!

 

 

 

Крис Енчев – Инсомния

взех се в ръце –
вдигнах ръце
от живота

 

първият мой личен сняг
рисува стъпките
от моето заспиване
до твоя сън

 

в забранения град на обещаната земя
в тайната стая на желанията
мисълта е излишна а доверието в дишането стига
издишването свири на гласна струна
без заглушители

песента е най-силна накрая
преди да излетим в спиралата
без гранична линия
между извивките

 

Йов и Ио
са бутикови издания
а ние сме легион
в собствените си
неотстраними утроби и ужилвания
в токсичното блато или собствения сос

сенките ни надвесени над нас съжалително
от вътрешността на зидовете
докато ние питаме
какво мога да знам
какво трябва да върша
и на какво бива да се надявам
в сянката на нечовешкото

 

забравил си
как се акушира събуждане?

спирачeн път на любовно колело
чезне в оградата на чужда сянка

затъмнението е далечен плод
наопаки не съществува
там

 

по мотиви от Шрьодингер

ако не сме субатомни
суперпозицията дали помага
за (мета)физиката на любовта

желателно е да не умират котки
а гостите от Дания да не намирисват на гнило

 

слънца
пречупени
в стъклените ръце на локвите
отглеждам такива ръце в дълбоки чинии
маркирани и индексирани с печата на зимата
с ягодово сладко оплескани
в синьо небе огледани
от кафето ми дими
усмихнат услужлив джин
не му изричам желание
на глас

 

точките на пречупване
между течното стъкло на мислите
и въздушното течение в устните
вещаят поляризация

северно сияние
заседнало
в гърлото

 

нощта е в дирята на сълзата
подвижно скривалище

 

да очакваш неизбежното
или да бягаш от неочакваното
в еднаква степен осъждат
на инсомния

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 7, юни, 2017

Красимира Кубадинова – Лошото тепърва предстои

*
Напоследък свикнах да я има само липсата ти.
А когато се появяваш с лекотата на сянка
и изчезваш с бързината на въздишка,
протяжното мълчание е единственото
доказателство за съществуването ти.

Напоследък свикнах
да те няма
нужда да се връщаш.

 

*
Разпиляна на поляна
с маргарити
събери ме
изплети ме на венец
положи ме върху немирните къдрици на момиче
което се усмихва така на тебе само
разпилей я на поляната
с маргаритите
остави я недовършена
да се събере сама под контура на венеца

 

*
Всичко искам да изстрадаме
не сме страхливци
да си отрежем крилата
и да пропълзим до ада.
Ти си патериците на моята осакатена душевност
и ходиш по вода
Всичко искам да страда по нас
веднъж (из)горели
крилата ще ни бъдат тежест
патериците сами ще ме напуснат,

Защото моята душевност – това си ти.

 

*
Времето прекарано с теб и без теб изтича еднакво –
болезнено бързо
и болезнено бавно.

 

Контрасти №2

Ти си пиршество на сетивата
пролетен цъфтеж в стомаха
късно есенен нюанс на залеза
топящ се лед при допир с устни
бялата длан на иначе събрала цялото лято в себе си кожа
сутрешно кафе
чаша вино в петък вечер
вятър на промяната
страх да не загубя себе си със тебе
сюжетна линия носеща на гръб целия спектакъл
думата любов произнесена с привкус на небцето
сън под открито небе
истината когато очите са отворени
мечтана реалност изрисувана от тъмната страна на клепките
ехото в моята пещера
корабът който пусна котва на моето пристанище
и пристана.

 

*
ръка на врата
уста в уста
стискай
дишам през пръсти
стискам
дишай както можеш
изпий въздуха от дробовете
извади душата от тялото
раздели любовта от същността
погледа остави празен и прозрачен
хвърли камък – счупи го
хвърли камък – размъти водата
дишай
лошото тепърва предстои

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 7, юни, 2017

Оля Обрейкова – Туин Пийкс

Туин Пийкс

Исках да махна черната дупка от душата ти
Оказа се, че това е душата ти
И сега не мога да изляза,
Излиза само лошото ми аз.
Денят и нощта се сливат в смъртоносно безвремие
А аз съм заключена … до полудяване.
И твоята сянка е с мен, винаги, като моя сянка
Смъртта настъпва само за секунди
При нас, обаче, постоянно се убиваме.

Толкова много неизказани думи
Умряха в сърцата ни
сега там има заровени трупове,
без право на възкръсване…

В България детайлите са изцедени от поезия
Улиците и кварталите са толкова безмозъчно стандартни,
Че искаш да идеш на оня свят само за да напишеш нещичко…

Разликата между това да си гукаме на по кафе
и да правим буреносен секс ми е точно 3 промила
После ще надупча с вилица сърцето ти и ще го хвърля като плацента в кофата с биологични отпадъци

Днес един си е заминал… утре друг
Как минава живота ни
Между четири стени на нищото
Уморихме се от ходене по погребения
Докато чакаме нашите
Самотно

Белите рози на нашето щастие
Увехнаха
После изгоряха на кладата на моето търпение

Ако има любов,
Тя е в очите ни сега
Не след 5 секунди – само сега…
След малко ще умре
Ще я скрием дълбоко за други
Ще е друга…
Само сега душите ни са голи и има любов
Искам да взема твоята, да я заключа в сърцето си
За да ме стопля винаги…
Трябва да тръгваме – всеки по своя път.
Любовта умря в локва кръв
Край!

Чакаш ме там
На ръба на търпението,
Където има всичко друго,
Но не и любов.

Белите рози на нашето щастие
Увехнаха
После изгоряха на кладата на моето търпение

Смесени чувства – изпълваш душата ми с амброзия и после я изливаш за секунда в тоалетната…

Сгушен в спокойствието на познатото
Като охлюв в черупка
И когато ти се прииска да излезеш,
Аз съм мисъл при поискване.
Като компаньонка, с която ще се задоволиш набързо, но за дълго
После пак си себе си в топлината на черупката
И когато успявам да те забравя
Пак свирваш и всичко почва отново.
Жонглираш с мозъка и сърцето ми,
Взимаш си дозата различност
И ме оставяш до следващия път.

Спи в другия край на леглото, Като лошата част от мен. Мрази ме тайно, мрази децата си. И себе си… още по-тайно… Сянка за всяване на вина. Чуждо тяло в мозъка. Премаляло от необичане. Моментът, когато змията показва ада и няма никакви ябълки за ядене. Спи в другия край на леглото, като червей в душата ми…

Играя монолози……
Играя забравените реплики на другите
Едно лице се мярва, аз изплаквам с думи,
А друго – млъквам, нямам реплика.
Заровен е сценарият … сама съм –
Импровизирам до прималяване
Играя себе си, но никой не разбира.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017