Александѫр Николов – Реформите на българския правопис след Освобождението. През идеите на Стефан Младенов от 40-те години на XX век

 

1. Личността на Стефан Младенов и идеите му за реформиране на правописа с оглед на останалите правописни реформи до 1941.

1.1. Стефан Младенов

е български учен от световно равнище. Роден е на 27 декември 1880 г. във Видин. Умира през 1963г. Завършва гимназията в родния си град. Печели стипендия и следва Славянска филология в Софийския университет. Преподава в Шумен и София. В началото на XX специализира във Виена, а след това в Петербург и Прага. В Пражкия университет Стефан Младенов защитава докторската си дисертация „За промените на граматическия род в славянските езици“. Професор в Софийския университет. Действителен член на БАН (1929). Ръководител на Катедрата по общо и сравнително езикознание в СУ (1921–1948). Декан на Историко-филологическия факултет (1923-1924). Действителен член на Българския археологически институт (1922). Дописен член на Академията на науките в СССР (1929), на Полската академия на науките в Краков (1929), на Славянския семинар при Кралския колеж на Лондонския университет (1929), на Славянския институт в Прага (1929), на Германската академия на науките в Берлин (1942).

Знаел е перфектно 18 езика, а е ползвал общо 27. Благодарение на труда и настойчивостта си, той овладява не само всички славянски езици, но и старогръцки, новогръцки, латински, староиндийски, староарменски, староперсийски, арабски, турски, норвежки, шведски, датски, литовски, фински, албански, унгарски, румънски, италиански, испански и португалски. Изследванията с достиженията му в областта на oбщото и сравнително езикознание винаги са служели за пример за това как ученият трябва да се интересува от установяване на обективната истина в езиковото развитие, вън от всякакви конюнктурно-политически цели.

1.2. Ортографията до 1941. Преглед на българските правописи.

По времето на Стефан Младенов, българската писменост вече е преживяла три големи реформи – Дриновската (от 1891 до 1921), Омарчевската (между 1921 и 1923) и реформирана версия на Дриновския правопис (след 1923), като никоя от тях не е била напълно успешна в опитите си да предаде в най-точно новобългарската реч. До 1891 в България няма единен официален правопис, използват се различни, основани най-вече на традиционния (исторически) принцип. Няма да ги разглеждам подробно, тъй като не са свързани пряко с темата на настоящия текст.

1.2.1 Дриновският правопис (1891-1921) е най-труден за усвояване от гледна точка на днешния носител на езика, но е вероятно най-справедлив по отношение на живата реч, дори и да е натоварен с най-голяма доза исторически правопис. Азбуката се състои от буквите А, Б, В, Г, Д, Е, Ж, З, И, Й, К, Л, М, Н, О, П, Р, С, Т, У, Ф, Х, Ц, Ч, Ш, Ъ, Ь, Ѣ, Ю, Ѫ, Ѭ, Я.

Основни положения:

A) Всички думи при писане завършват на гласна. Тези, които при произнасянето си завършват на съгласна, се пишат с краесловен ер в края (Ъ или Ь). С ‘Ь’ в края се пишат съществителните от мъжки род, които имат мека членна форма (царь, членува се царьтъ), съществителните от женски род, завършващи на съгласна (рѣчь) производни на тях (сирѣчь), числителните петь, шесть, седемь, осемь, деветь и десеть, всички прилагателни, които в женски род окончават на Я (синь). С ‘Ъ’ в края си се пишат съществителните от мъжки род, които имат твърда членна форма (градъ, членува се градътъ), всички глаголи (четѫтъ, пишѫтъ), както и всички прилагателни, които в женски род окончават на А (хубавъ, милъ), всички лични имена (Иванъ, Александъръ), както и всички останали неспоменати групи думи.

Б) Ятовата гласна (Ѣ) се пише на етимологическото си място: в глаголи, окончаващи в сегашния ни правопис на –ее (пѣе, грѣе, сѣе), в представката пре– (прѣкрасен, прѣлест), в членната форма за мнж. число –те и в местоимението те (тѣ, министритѣ, сѫдиитѣ), в думите с променливо е (млѣко, млѣчен; бѣл, бѣлота), в група домашни думи, които в съвременния български се произнасят с ударение на Е, но се е запазило историческото място на ятовата гласна (врѣме, нѣщо, кѫдѣ, добрѣ и пр).

В) Големият юс (Ѫ) и Йотуваният голям юс (Ѭ), които в този етап от развитието на езика ни, вече са имали фонетичната стойност съответно на (ъ) и (йъ) са се пишели на етимологическото си място: в корените на думи, които са съдържали Ѫ в старобългарски, т.е. около несричкотворни Р и Л (рѫжда, лѫч), около С или В, когато не играят ролята на представки (сѫштествително, вѫзелъ), никога преди М или Н, но понякога след М (мѫжъ, мѫдъръ), само веднъж в началото на думата, в ѫгълъ, както и в думи като винѫги и веднѫжъ, и т.н.

Буквите Ѫ и Ѭ са се пишели и на местата, от които по-късно са премахнати, за да бъде създаден Условният правопис, там, където сега пишем А или Я, а четем Ъ или ЙЪ (чета, благодаря), един от проблемите на съвременния правопис, който още Стефан Младенов вижда. Ѫ и Ѭ са се пишели в глаголите от 1-во и 2-ро спрежение в сегашно време, бъдеще време и бъдеще време в миналото в 1л.ед.ч. и 3л.мнж.ч. (пишѫ, пишѫтъ; горѭ, горѭтъ и пр.), в 3л.мнж.ч. на глагола ‘съм’ – тѣ сѫ, в местоимението неѭ и съкратената му форма ѭ. (Част от Условния правопис се явява и начинът за изписане на кратък член, което се въвежда в официалната ортография по-късно, когато министър на Народното просвещение става Тодор Иванчов и въвежда правилото за пълния член, в стремежа си да обедини западните и източните диалекти, правило, което няма никаква граматическа обосновка, правило по което се водим до днес).

Г) Буквата Щ е премахната от азбуката, вместо нея се пише съчетанието ШТ. Впоследствие Щ отново става част от азбуката.

Д) Отглаголните съществителни се пишат с окончание -нье, както в съвременния сръбски (-ње): четенье, писанье. Някои думи като здравье и лозье също се пишат с Ь.

Е) Членуването на прилагателни в мъжки род става с –ий (царский, прекрасний).

1.2.2. Омарчевският правопис (1921-1923) е най-лесен за усвояване от гледна точка на днешния носител на езика, тъй като се отличава най-малко от днешния правопис. Азбуката се състои от буквите А, Б, В, Г, Д, Е, Ж, З, И, Й, К, Л, М, Н, О, П, Р, С, Т, У, Ф, Х, Ц, Ч, Ш, Щ, Ю, Ѫ, Я.

Основни положения:

A) Премахва се писането на краесловни ерове и писането на ерове въобще. На мястото на Ъ в средата на думите се пише Ѫ, а на мястото на Ь в думи като бульон се пише Й – булйон.

Б) Ятовата гласна се премахва от азбуката. Вместо нея се пише Е или Я според северозападното произношение, така както е книжновно да се пише и говори днес.

В) Йотувания голям юс (Ѭ) е премахнат от азбуката, на негово място се въвежда Условният правопис, от тогава (1921) до днес (2017) това е непроменяно и представлява, както вече споменах, голяма пречка пред носителите на езика да произнасят правилно доста от думите, които използваме всеки ден. Думи като чета, благодаря и горя се произнасят с А или Я под ударение и така се губи тяхното естествено, книжовно произношение. Условният правопис и незнанието на много хора, че изобщо съществува такова понятие е пример за това как понякога правописът е възможно да измени правоговора.

1.2.3. Дриновският правопис след 1923г. представлява хибрид от вече съществуващите преди него два правописа. Азбуката се състои от буквите А, Б, В, Г, Д, Е, Ж, З, И, Й, К, Л, М, Н, О, П, Р, С, Т, У, Ф, Х, Ц, Ч, Ш, Щ, Ъ, Ь, Ѣ, Ю, Ѫ, Я.

A) Връща се писането на краесловни ерове по старите правила.

Б) Употребата на ятовата гласна (Ѣ) се ограничава само до корените, в които редуването е – я си личи в различните производни думи (цѣлъ – цѣли; дѣлъ – дѣля). Ятова гласна все още се използва и при членуването в множествено число (министритѣ, депутатитѣ, народитѣ, както и местоимението тѣ)

В) Големият юс (Ѫ) продължава да се пише на етимологическото си място, но Йотувания голям юс (Ѭ) не е върнат в азбуката, което налага използването на Условен правопис, така че вместо да се пише там, където е нужен, Ѫ се пише единствено на етимологическа основа без реално приложение. Пише се и в 3л. сег. време на глагола ‘съм’ – сѫ (дн. са).

1.3. Стефан Младенов и идеите му за реформиране на българския правопис.

В увода на ‘Етимологически и правописен речник’, издаден през 1941г. (както и в други свои съчинения), Стефан Младенов посочва следните промени, които трябва да се приложат към българския правопис, за да може той най-точно да предава българската реч:

A) Според Стефан Младенов ятовата гласна трябва да бъде използвана така, както например се ползват буквите с диарезис ä, ö и ü (Brot – Brötchen) в ортографията на немския или редуването на гласни в писмения английски (tooth – teeth). С.М. предлага да се пише Ѣ само в ония форми на думите, които в източните диалекти се четат с Я, а в западните с Е – бѣл, но бели, цѣл, но цели. „И тъкмо затова, че може с двоякия си изговор да обединява българите от най-източните краища на земята ни край Черно море и от най-западните ни покрайнини при Охрид, Шар, Скопие, Ниш и Зайчар тая старобългарска буква трябва безусловно да се запази и да се пише само в ония думи и облици (не корени!), в които по североизточно български и в литературния език се изговаря още старински като „я“ (а с предходна съгласкова мекост), а ония по-многобройни думи и облици, гдето и в повече източни го̀вори старобългарското ѣ се произнася като е, ние можем… смело да пишем с е…” Идеята му веднага си намира критици и е наречена едновременно половинчата и твърде радикална. По това време вече дебатите за използването на Ятовата гласна и на Големия Юс придобиват политически оттенък. Левите разглеждат употребата им като проява на великобългарски шовинизъм, смятат Щ, Ю, Я, Ѫ и Ѣ за ‘буржоазни’ букви.

В) Стефан Младенов решава лесно и проблемът с Условния правопис. Той предлага за звука (ъ) да се ползват и двете букви – Ъ и Ѫ, но със строго определени правила. Той смята, че Ъ трябва да се ползва навсякъде в началото и средата на думите, дори и на местата, на които до тогава според етимологичното правило се е пишело Ѫ (напр. пѫть става път, вѫзел – възел и т.н.), а Ѫ и Ѭ да се ползват в случаите на Условен правопис в края на глаголите от 1-во и 2-ро спрежение в сегашно, бъдеще и бъдеще време в миналото в 1-во лице, единствено число и 3-то лице, множествено (вместо благодаря/т/ да се изписва благодарѭ/т/, вместо чета/т/ – четѫ/т/ и пр.), както и в 3-то лице, множествено число на глагола съм – сѫ и местоимението неѭ и съкратената му форма ѭ. С тези лесни за усвояване правописни правила, академик Стефан Младенов успешно решава проблем, вълнувал българската интелигенция близо половин век, съвсем актуален и днес.

А Б В Г Д Е Ж З И Й К Л М Н О П Р С Т У Ф Х Ц Ч Ш Щ Ъ Ь Ѣ Ю Ѫ Ѭ Я

3. Идеи за реформиране на българския правопис с оглед съвременното състояние на езика.

Освен проблемите, които разглежда Стефан Младенов в увода на ‘Етимологически и правописен речник’ от 1941г., според мен съществуват още проблеми, появили се от 40-те години на миналия век насам, пред които е изправена българската ортография днес.

3.1. Буквата Џ:

Диграфът ДЖ, представящ характерен за съвременния български език звук, навлязъл благодарение на турския (джоб, джезве, джамия), а в последно време и на английския език (Джон, джага), мислен от някои носители на езика за два отделни звука, поради начина, по който се изписва – с две графеми (Д и Ж), а не с една, по мое мнение също се нуждае от буква, с която да бъде записван в думите, за спестяване на време при писане и за по-голяма яснота. Най-подходяща за тази цел е буквата Џ. Измислена и използвана за пръв път за целите на румънската кирилица, тя бързо си пробива път и в сръбската, след Вуковата реформа, а след 1945-та влиза и в състава на чисто новата тогава македонска азбука. Печатната ѝ форма е вдъхновена от формата на Ч, а ръкописната представлява ръкописно И, с ченгелче (като това в ръкописното Ц) поставено под буквата. Може да се каже, че тази буква вече се ползва за нуждите на българския език, тъй като намира приложение в българската фонетика, за записване транскрипциите на думи, съдържащи този звук (џоп, патлаџан и т.н.). и най-логично би било официално да влезе в азбуката и ортографията ни.

3.2. Буквата Ѡ:

Кирилската омега (Ѡ) е служила за записване на думи, влезли в църковнославянски от гръцки, пишела се е и на мястото на О в днешните представки О- и ОБ- (с някои изключения) и е имала същия гласеж като буквата О. Ползвали са я и в представката ОТ-, понякога записвана като лигатура (Ѿ). Връщането ѝ в българската ортографична система би спестило на съвременния ни правопис два съществени проблема, а именно 1) с коя буква да се записва навлязлата от английски език лабиална полугласна, изписвана с буквата W (засега У изпълнява тази роля и често съм забелязвал да се изговаря неправилно, като гласна с ударение, в думи като ‘уиски’ и ‘шоу’ от една част от носителите на езика). Въпросната лабиална полугласна впрочем, навлиза смело и в домашни думи, така както вече се е случило и в други славянски езици като белоруския и полския, в думи с буквата Л, когато тя се намира пред задни гласни (а, ъ, о, у) или след гласна в рамките на една сричка. Въпрос на време е тази промяна да стане книжовна и в българския, а списъкът на думите, влезли от английски, съдържащи W да се увеличи до степен, в която ще е нужна една буква за изписването на този звук. Писането на кирилска омега Ѡ в такива думи, първо в чуждици (ѡиски, шоѡ, ѡъркшоп), а после и в домашни думи, когато лабиализацията на Л стане книжовна, би улеснило правописа до известна степен.

Проблем номер 2) е свързан с представките О- (ОБ-, ОТ-) и У- и процесът редукция, състоящ се в изравняване гласежа на вокалите О и У, когато не са под ударение. Тогава те звучат като един звук, обикновено погрешно описван в по-старата литература като ‘звук, близък до у’, в сериозната научна литература представян с буквата (о) наричана close-mid back rounded vowel в международната фонетична азбука. Често е трудно да се определи къде се пише представка О- (ОБ-, ОТ-) и У-, а правилата, дадени в началото на новия правописен речник на БАН, са нелогични и неприложими.

Редукция се наблюдава и при вокалите А и Ъ, а редуцираната гласна – (ɐ) или near-open central unrounded vowel. В българската ортография, основаваща се в повечето случаи на традиционния (исторически) правопис, тези промени не се отбелязват и правописът на някои думи трябва да бъде научен наизуст, без да има особена фонетична обосновка зад начина, по който се пишат. Това е приемливо с оглед факта, че няма как ортографията коренно да се изменя на всеки няколко години, за да отговаря напълно на звученето на думите, но в случая с представките О- (ОБ-, ОТ-) и У-, вярвам, че замяната им с кирилска омега Ѡ (ѡграждам, ѡронвам, ѡписвам, ѡтношение, ѡбличам) би улеснила доста носители на езика.

Може да се забележи, че двете употреби на омегата са изцяло независими една от друга и няма как да бъдат сгрешени. Кирилска омега + гласна или гласна + Кирилска омега = буквата се чете като (w), Кирилска омега + съгласна = буквата се чете като (о).

От друга страна, двойната употреба на тази буква би затруднила част от носителите на езика, затова може да се въведе друга реформа, ползвайки опита на други славянски езици, в случая белоруския. В този източнославянски език, лабиалната полугласна, означавана в Международната фонетична азбука с (w), се означава с буквата Ў (у кратко). Буквата дори си има паметник в Беларус и белоруския е единственият славянски език, за чиято ортография тя се ползва. ‘У кратко’ би се възприела по-лесно от масовия българин, тъй като употребата на У и Ў би била сходна с тази на И и Й – и в двата случая консонантен вариант на гласна, отбелязван със знака breve (кратка) над буквата.

3.3. Буквите Й и Ь, и още едно приложение на Ѡ

В църковнославянската ортография, буквата Ѡ има и още едно приложение, което може да се окаже доста полезно за днешния правопис. По много икони на св. Йоан Кръстител можем да видим изписано името на светеца с Кирилска омега: СТЫЙ ƖѠАНЪ ПРТЕЧА.

В днешния правопис, единственото приложение на Ь е останало това да представя мека съгласна пред О (а за онези, които не подкрепят тезата за меките съгласни в съвременния български език, сред които съм и аз, Ь се ползва след съгласна, за да представи йотувано О) – синьо, бульон, шофьор и пр. В началото на думите и след гласна, ‘йотуваме’ О с Й – Йордан, папийонка и пр.
Въвеждането на отделна буква за йотувана омега – ƖѠ, която да се пише вместо ЙО (или ЬО след съгласна) – ƖѠан, ƖѠрдан, папиıѡнка, синıѡ, булıѡн, шофıѡр и пр., би променило правописа, спестявайки време при писане, създавайки по-голямо удобство на пишещия (така в „семейството” на йотуваните гласни в азбуката ни, заедно с Ю, Ѭ, Я, ще влезе и ƖѠ).

3.4. Буквите Й и Щ

Буквата Й навлиза в българската писменост още през Възраждането, по руски образец. По мое мнение, в условията на ортографията ни, тя не би трябвало да се счита за отделна буква (съответно не би трябвало да има място в азбуката), а само за вариант на И (така както сега мислим и ползваме Ѝ, така както бихме употребявали и Ў). С въвеждането на буквата ƖѠ, употребата на Й ще се ограничи само до съчетанията на гласна+и, там, където ‘И’ играе ролята на съгласна (той, рай, запей, свойство и пр.)

Според Дриновският правопис, който заляга в основата на първия официален български правопис, буквата Щ се смята за излишна и се заменя със съчетанието ШТ. Ако за съчетанието ЖД не е нужна отделна буква, защо за ШТ да съштествува? Ако в старобългарския език е имало реално приложение на Щ – спорно е дали се е четяла като ШТ, ШЧ, ШШЬ или е звучала и като трите, на различни места в българското землище, в зависимост от диалекта, и с тази си форма е запазвала правото да се чете по различни начини от носителите на езика, то в съвременния ни правопис няма такава необходимост, следователно Щ е ненужна.

А Б В Г Д Е Ж З И К Л М Н О П Р С Т У Ф Х Ѡ Ц Ч Џ Ш Ъ Ѣ Ю ƖѠ Ѫ Ѭ Я

4. Заключение.

В заключение искам да подчертая, че делото на Стефан Младенов не бива да бъде пренебрегвано, тъй като то решава проблеми, които са факт още от формирането на новобългарския език и първите опити той да бъде записан. Никой друг учен не успява да изгради ортографична система, базирана едновременно на историческите корени на правописа (запазвайки Ѫ, Ѭ и Ѣ), като същевременно с това внесе нови, лесно усвоими от носителите на езика правила за използването на буквите.

Днес българската ортография е изправена пред още проблеми, решение на които се опитах да предложа в настоящия текст. Вярвам, че чрез прилагането на правилата на С.М. и правилата, предложени тук, новобългарският език би могъл да се предаде най-пълно.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Николай Фенерски – Междуушието и неговата капа и други стихотворения

 

В кенефа на Бойко
на централна гара
не достигат кабинките,
само три, колко е хубаво да сме си толкова близки,
интимни,
да се облекчаваме толкова заедно,
да викаме само левски,
долу пеевски,
после да изтетлим пари от атм на банка асет,
но парите са мръсни, деца,
и ще ви нахраня с инсинуации,
деца, с боб и шпек.
Бараме шпека и ни е хубаво.
Щото другият градски кенеф е във мола,
но там няма недостиг на паркоместа и
всичко е толкова хубаво,
голямото копче за голямата работа,
а чешмичките са автоматични и сапунчетата
и те автоматични са.
Като автомат калашников някак си,
изящество, камери,
видеонаблюдение на живота.

 

Ама на един от балканските пътища
се е разпльоснала една голяма диня.
Добре й е така върху асфалта,
затоплена, лепкава, блага,
такива са нашите шекерени пътища
и по комшийски си ходим на гости.
Ама байгън от това лепкаво сладко,
от аркадашларска навъсеност.
И всъщност всичко е ясно и честно,
без излишни северни сияния.
На границата едно кастрирано пършиво куче излайва нещо на турски.
Отсреща братовчед му отговаря.
Ама на чист български.
Наричат го трансграничен диалог.

 

Междоушието и неговата капа

Много е куцо да си изгубиш шапката. Една интимна твоя част си заминава от теб безутешно и никога повече няма да се срещнете. Боли. Много боли.

Както си карах колелото днес, 24. април, 2017 лето Господне, изведнъж усетих джеба си олекнал. Носех шапката в джеба, понеже напече слънце. Иначе щях да си я нося на главата, където й е мястото, не да я тъпча в джеба на якето. Спрях, погледнах назад, нямаше я. Една минута постоях в ступор. От мъка. От недоумение и обида. Заканих му се с юмрук на това тъпо слънце и плюх срещу него. Не можеше ли просто да си се крие там зад глупавите си облаци, както правеше предишните пролетни дни, за какво му е на него моята плетена тъмносиня капелка?

Тръгнах по обратния път бавно с вперен в земята поглед. Изминах тези пет километра внимателно, влязох и в закусвалнята, където преди това бях обядвал фалшива мусака, попитах жениците там зад плота дали не са виждали някъде тая моя съкровена вещ и си излязох със съкрушено сърце. Ти, Боже, не ще го презреш.

И колкото по-живо си представях, че шапката ми се въргаля някъде из прахоляците, че я ръфат бездомните псета, че я подритват разни цигани или я газят жестоко автомобилните гуми на някое смотано ауди, толкова повече се съкрушавах. Увиснах насред нищото на галактиката Млечен път като прани гащи на простор. Може ли да има толкова страдание на този свят, мислех бавно, а слънчевите лъчи шибаха подигравателно голата ми празна балка.

Дано някой човек да я хареса. Дано попадне в добри ръце и върху уравновесена глава. Може би вече не е издържала да стои върху моята и е избягала от мен? И тази мисъл е не по-щадяща. Шапката никога не ме е стягала. Почти никога. С изключение само на случаите, когато в ума ми се зароди голяма мисъл. Мисълта набъбва, напира отвътре, главата се издува и шапката отеснява. Но тези моменти са твърде спорадични и инцидентни. Тимберицата ми обикновено е куха като празен куфар, но затова пък е твърде чувствителна. И има нужда от протекция. И на нея навярно й бе омръзнало да носи тази отговорност.

Мама ми я оплете. Да пази кратуната ми в студ и зной, от прегряване или замръзване. От празни помисли. Черепът ми се нуждае от нежност и умереност. Всяка грубост или крайност го потиска, унижава, разстройва нормалната му работа. После се чудим защо не ражда тази кратуна. Защо минават годините, а нейната имплицитна гениалност вече почти не се проявява. Как да го направи, кажете ми? Като провидението не спря да ме удря по кутията, паднах от леглото като бебе, отгоре се появи оток, пълен с вода, лекарите използваха спринцовки, за да я изтеглят, паднах от стълбището на бабината къща като петгодишен, по чело, изникна синьо, което преля в очила, паднах седемгодишен, затичан към чичовия ми трактор, нямаше асфалт, а бели остри камъни, един от тях проби кожата над лявата ми вежда и белегът си стои до днес, ударих се в гората на един клон, шиха ме, ударих се в пещерата на една скала, ля се кръв… Да продължавам ли. Не искам. Само мисълта за понесеното от кухата ми лейка страдание ме унищожава.

Може би ми трябва каска. Но мама, с майчината си ласка, ми оплете тази обикновена памучена шапка, която ме предпазваше по-добре и от космонавтски скафандър. Нищо друго не осигурява такава протекция, както молитвата на майката, вплетена в нишките, във власинките. Веднъж ми се присмяха едни женици – с тази шапка приличаш на капут. Тогава помолих мама да добави отгоре и един пискюл, комбалка, вълнена топка. И вече не приличах на капут. Не. Макар че не се знае. Може и това да си капут също да е душевна проекция, а не само визия.

Следващият човек, върху когото ще стои моята, повтарям – моята, шапка може и да не мяза на капут. Всичко се крие в пространството под шапката. Ами ако той прочете помислите ми? Онези, празните помисли, които шапката е попивала с годините? Нали знаете, че ако спите върху чужда възглавница, има опасност да сънувате чуждите сънища, попаднали в нейните лабиринти, докато човекът си е спал, без да се усети. Същото е и с шапката.

Отсега нататък ще ми се наложи много да внимавам, когато вървя по улицата. Защото ако някой случайно е прочел празните ми помисли, това веднага ще се отрази в погледа му. Ще започне да се озърта параноично, налудничаво, телешки, ще се черви от срам, ще бъде заразен завинаги от моята празнота.

Знаете ли, това, че шапката ми може да ме е зарязала заради някаква такава отвратителна причина, е само шега. Тя своя воля няма. Тя е просто вещ. Но вещ изключителна, стояла върху изключително място, над разума ми, свръх разума ми, мета физично. И там, в близост до болната ми аура, в тъканта, в памучните атомчета са прониквали частички от мен, топлина от мозъка ми, затова съм съвсем убеден, че вещта е придобила вълшебни свойства. Личностна идентификация. Шапката на Фенерски не може да бъде шапката на Иванов. Това трябва да се знае. Това е по-силно от безличието. И дори Иванов да я открие, изтупа от праха, изпере, изсуши и надене върху простата си тиква, шапката няма да стане негова. Структурата на нейните атоми така се е изменила необратимо, празните ми помисли и тайните ми страхове са проникнали в нишките й, в молекулите й и там така са се закеркенечили, впили и сраснали, че никакво пране не може да ги премахне.

Написах всичко това с надеждата обидата да понамалее. Да стихне. Уви. Засили се и я усещам още по-ясно. Защото размислите ми само потвърдиха колко много съм прав.

Послепис:

Ако някой си е изгубил платнена шапка с козирка в района на хотел „Мираж“, военнозелена, с две диодни лампички под козирката за четене, да ми се обади на телефон 555 555, като в холивудските филми, аз там живея, в холивуд. Ще си върна шапката на притежателя й с неохота. Много ми е приятна и засега излъчва само позитивни флуиди. Изпрах я и често дори я нося върху обърканата си глава. Вечер включвам светлинките и си търся ключа в тъмното. Или просто чета добра книга, а добри книги все по-трудно се намират. Допадна ми тая капа и по чисто технически причини, щото има такива осветителни свойства, а аз нали все пак съм Фенерски… Ако ме разбирате правилно.

 

Следващият.
На кръстовището на
Казичене дебели мъже
си поръчват тройка
кебапчета с лютеница,
после
си взимат пластмасова
виличка и започват,
а по пътя зад тях огромни камиони
вдигат облаци прах.
Мъжете изхълцват,
защото са се нахранили,
а продавачките в лавката
не спират да повтарят:
Следващият!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Кева Апостолова – Поздравете целия Господ от мен

 

(поръчкова поема от нсп)

.

Което ни удря отгоре не е дъжд

Дъждът е срязаната ми от теб уста

която се изпразва в устата ти

Което удря отгоре е въстание

Въстанието е летище което натиска спусъка и

бялото полита като черно

Черното е местност

В нея кацат въстания

неуспешни като всеки ден

Всеки ден е часовник:

българският ми става лош английски

трясъци в главата от преглъщане

подвижни са гробовете един ме забелязва

Но аз знам че

ябълките се обезводняват още на дървото,

 а ти си нямаш  представа колко много те обичам, когато застана пред банкомата на раковска между гурко и иван вазов,  отзад колите забиват спирачки пред светофара и стряскат клошаря, легнал под балкона на къщата музей иван вазов,  мотористите форсират  по гурко през шести септември, цар иван шишман  към васил левски, защото е нанадолнище, а стените на министерството на вътрешните работи откъм гурко се клатят, но то е глухо, не чува форсиранията, нищо че стряскат болните и им пречат  да умрат спокойно, банкнотата ляга в  религиозно отворените ми  длани, няма  да я развалям, ще си я гледам до утре, синя е като очите ти,

о, хора – фураж за невидимото, предсказания за миналото, показания от бъдещето!

.

Без нужната дистанция

да Ти кажа искам:

дивите животни

огън свой си нямат

дай им

Числата застаряват

повече не могат

измислѝ  ни нови

Но аз знам че

телата ни са най-удобното средство за пътуване,

а ти си нямаш представа колко много ме заболя сърцето, когато красивият герой беше убит от още по-красив герой, за да може телевизионния сериал  да продължи успешно, заради който, вярвай ми, живея, иначе досега да съм се нагълтала с каквото трябва, например като отидеш в интернет  през здравен портал в аптеки ремедиум разбираш, че там хората имат всичко и всичко продават, о, хора, живеем без да се налага да живеем!

.

Глутницата храсти  под прозорците

разкъсва нощем котките и ангелите

Костите се смесват

няма разпознаване

Но аз знам че

човекът като биология е непокътнат, а разликата между човека и хората е колкото приликата на камъка с тревата,

а  ти си нямаш представа каква зла хазяйка имам и какъв ужас преживях, докато си правех теста за бременност в домашни условия,  и каква радост изпитах, когато резултатът  се оказа отрицателен, и колко плаках в дланите си след това, защото подпомагам демографския срив на българското население, но въпреки всичко благодаря ти, че си стерилен, ще те обичам вечно,

о, хора, превитото на две пред вас се казва се аз, защо аз плаче ли, защото може!

.

Звездите хвърчали като отлющени от глава

Чия била главата и кръгла ли била тя не се знае

Луната шумяла като ябълка изстискана в чаша

Каква била чашата и пълна ли е сега тя не се знае

Слънцето смачкало пространството на снимката

Чие било слънцето и кой фокусирал снимката

също не се знае

Така е създаден светът деца

с Незнание

Човекът е произлязъл от снимка

Но аз знам че

единствено стъклото не гние – моногамно и във фантазиите си,

 а ти  си немаш  напредстава колко е хубаво да живееш в село, в смисъл  в северозападна българия, къщата ти да е на главната, по международен път Е 79 монтана видин  да летят тирове, да лежиш нощем  и да слушаш как тирът  се поклаща и къщата с него,  как стените пукат, пукат, но не падат,  нещо ги пази, господ ме обича,  о, хора, печели само музеят за стари снимки, после всички  ще бъдем изрязани от голямата снимка!

.

Планината е суша

решила да полети

В неудобна поза е:

като заловен герой

като заловена жена

като заловена смърт

в мига на кражбата

Но аз знам че

вълкът, скрит в света, премества сънищата от един вулкан на друг,

а ти си нямаш представа как се заковах на място  като видях поетесата катето как стоеше на трамвайната спирка на площад славейков и половин час гледаше към площад гарибалди дали идва нейния трамвай и нито за миг не погледна към такситата, които се плъзгаха зелено по раковска посока първа градска болница, където най-често в одеяла вкарват и изкарват живи и мъртви,

о, хора, безредици в слънцето, окосена е луната, тялото започва, за да свърши!

.

Котешко разсъмване в гнездата

Приспана е от черен мъж жената

Жълт ще я събуди ще я продаде

Бял ще се ожени за да се разведе

Ангелче отдолу се опипва

Но аз знам че

тук са вековете, птиците на мръкване са хора,

а ти си нямаш представа колко е хубаво да си меломан, да си либерален, да приемаш всички херци на тона ла, да приемаш и хармонията, и полифонията, да приемаш буквално  всички жанрове – дори трудноопределимите, да  ходиш  на концерти в края на концерта, когато никой не те притиска да му покажеш билета си, когато  публиката напуска залата или стадиона, говори  за това прекрасно изкуство на музите, блъска те насреща,  но ти вървиш напред, напред, напред, за да  събереш изгубените вещи по столовете и пътечките, намирала съм какво ли не, а последния път от зала номер едно на НДК си тръгнах с 50 стотинки,  хубава запалка и диск, къде ще го слушам този диск не знам, но важното е, че го имам,

о, хора, летящи континенти са пчелите, смелостта е омагьосано тяло, натъртена суша е облакът, а бебето прелиства с крачета и чете протоколи на осъдени вещици!

.

Не съм казвала че книгите са бели дробове

Такова нещо не мога да кажа

Казвала съм че ребрата които ги пазят

се счупиха

Това съм казвала:

счупиха

които ги пазят

ребрата

Но аз знам че

ръцете са излишна част от тялото ви – тъй рече делфинът в нощ с отворени прозорци и лисичи крясък в храмовете,

а ти си нямаш представа колко е опасно в дъжд да вървиш из софийските квартални улици, да гледаш мътните вълни и да внимаваш да не паднеш в някоя  улична шахта, която  да те погълне, защото е с откраднат железен капак  и изведнъж да видиш как  куче пресича трамвайната линия, а ватманът стиска зъби, изопва жили,  превключва на най-висока скорост и нарочно го блъска, то умира, 

о, хора,  както деца се плашат от куци хора, така мен ме е страх от вас!

.

Къде  смъртта се наблюдава вечно с ръка над очите

Лъжат ли минералните води и хранителните добавки

щом хирурзите постоянно ни режат и

ни хвърлят в контейнери за опасни отпадъци

Дали момичетата които похъркват в леглата

правят момчетата хомосексуални

Защо само времето в превозните средства е

време за мислене

Тогава не спирайте трамваи 18, 12, 10, тролеи 9,

таксита 91280,   912 63, маршрутни таксита

А ти извънземний

който с разтворено яке ме спираш помни че

само между бивните на ръцете ти ставам щастлива

Но аз знам че

умните миди скърцат с пясък в устата на ресторантите,
а  ти си нямаш представа, когато поради задлъжнялост и пълна неплатежоспособност властите дойдоха и започнаха да  смъкват  картините от стените как веселите до вчера червейчета в рамките подадоха главички, уплашиха се и с ококорени очички започнаха да гледат, сякаш казваха «как може такова нещо, това е изкуство, а ние пазим душата му», после се скриха, само най-смелото  излезе и с телцето си се опита да удари през ръцете енергичния съдия-изпълнител, но енергичният съдия-изпълнител го духна, то падна, аз изтичах да го спася от енергичните обувки на съдия-изпълнителя, взех го в ръце и му казах:»ще те нарисувам, ти си най-смелото и красиво червейче на света» , то учести кожното си дишане и издъхна в дланите ми, погребах го в градската градина пред народния театър не далеч от мястото на бившия мавзолей на георги димитров – застанах на колене  пред тревата, завих червейчето  внимателно в бяло листенце от роза, с пръсти му изрових дълбоко гробче като на праведните и го погребах там; често посещавам гробчето, отварям православен молитвеник, защото смелото червейче беше православно християнче, защитаваше изкуството, и прочитам «Молитви в скърби и злополуки», хората се събират около мен, някой се хилят и ме сочат с пръст, остналатите мълчат и се кръстят с мен, дори цели групи  чужденци, дошли с нискотарифни авиокомпании в софия, лягат на тревата, слагат раниците под главите си и ме гледат и слушат внимателно, въпреки че са католици и протестанти, но чувстват, че  богът ни е един,  а за съдбата на другите червейчета в рамките нищо  не знам, вероятно новият собственик на картините ще третира дървесината на рамките с иновативни методи,

хора, с контролиран ръст е човекът!

Ако входът е изход като вагината

защо всяка раса се страхува от другата

Когато човек и куче скочат от  балкон

чия е  струйката кръв от носа ми

Защо мъртвите са съгласни със смъртта

не я отричат не я убиват

Знаят ли боговете от втория ред

имената на боговете от първия ред

Кого в тялото ми си довел

защо не иска да си тръгне

Бях умна като всяка течност

защо хриптят над мен цветя

Но аз знам че

в стомашен мрак е мозъкът, пияници са хубавите момчета, но от момичета умират,

а ти си нямаш представа колко много обичам свръхчовешкото в животните, ето така легнали един до друг – аз, куче, котка, агне, крава, кон, прасе, делфин, магаре преброените години да си спомняме, непреброените да подарим на – аз, куче, котка, агне, крава, кон, прасе, делфин, магаре,

о, хора, старчета са вече розовите ангелчета, върху покривите на храмовете кацат птици-изстребители, а комарът си лети и пее!

.

Отрязани са плаващите длани на христос

с които удряше лицето и корема си без пъп

за да ни покаже как трябва да се удря

Но аз знам че

разбитата врата е по-страшна от разбивача

Аз знам че

скъсана верига  е змията,  демон е хартията

Знам че

с летящите си  колене мухите са красиви

Че

ще отлежаваме  в пясъчните урни докато океанът ги разтвори

Из коридорите на ветровете все още вее униформен джинсов свят  Поздравете  целия господ от мен – ние, хората, сме ученичките Му!

 2017

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Теодора Танева – Господ натисна паузата

 

T.I.R.

карам
пътят като с нож
разрязва хоризонта
облаци ме гонят
стрелкат се птиците диви

карам
пътят като змия
се вие и танцува
вятърът ми пее
аленее залезът пред мен

карам
пътят като вечност
пред мене сияе
звездите се смеят
прегръща ме луната бяла

карам
пътища безкрайни
душата омагьосват
очите заспиват, сънуват
удар. „… останал на място.”

2008

 

Адът

Адът това са
Нормалните хора
Които живеят
Както е редно
И стриктно следят
И чинно докладват
За всяка нередност
И го правят
От завист.

 

Ако остарея

като остарея
ако остарея
ще съм от онези
смешни криви баби
със смачкани лица
с длани сякаш от хартия
с големи очила
с хиляди саксии
с цветя и мушката
от онези ще съм
и няма да е скука
да седя на слънце тихо
унесена във мисли
с котка в скута

2016

 

В мирно време
Бизнесът с ковчези
Винаги върви
Дойде ли война
Траурни агенти
Със сърцата си свити
Изпращат войниците
Скъпите трупове
Без опело, без грим,
Без некролог, без амин
Ще бъдат закопани
Без кръст и без име
Дойде ли война
Бизнесът с ковчези
Запада и умира
Смъртта сама
Печалбата прибира

 

Душата на вятъра

Когато духа силно и вали,
плаче вятърът, нали?
Когато край морето солените вълни
пръскат във очите,
плаче вятърът, нали?
Когато сутрин от тревата
светят капките вода,
вятърът е плакал
през нощта?

Носи в себе си и гняв, и смях, и пушеци,
носи хорски дъх, прах от обувки и гуми,
носи аромат на евтини сапуни
от безкрайни простори с пране
на безкрайни бедни квартали,
опасали безкрайни градове.

Пази всяка въздишка за спомен,
пази всичко казано на сън.
Като стрели се впиват в него погледи,
гордо устремени нагоре.

Целият живот лети написан
в пориви и в тишина
във чистата голяма вятърна душа.

 

Мълчание

Мълчат,
защото не искат да споделят общ език
с враговете си.
Мълчат на ум, мълчат с очи, с ръце и с душа,
дори дишат тихо, като цветя,
защото като гледат какво правят хората
искат поне за миг да забравят, че са хора.
Мълчат и в молитвата си,
защото всички думи са изхабени, мръсни и лъжливи.
И Бог мълчи и това мълчание кънти
в бездънните пещери
зейнали там, където някога е имало сърца.

 

сам човекът е
като
осемнайсетгодишен
войник
на фронта
загубил ориентир
той не знае кого
по-напред да застреля
той не знае за кого
най-напред ще умре
той вижда само с кого
гроба си вече
споделя

 

Светът

ще светят ли без нас звезди
ще светят ли?
или светът се случва само
в човешките души?

2011

 

Сивата стена

По сивата стена
детето драскаше със тебешир.
Синьо, златно и зелено.
Жълто, бяло и червено.
По сивата стена детето
рисуваше отворена врата.

 

търся да купя къща
дървена
с камина
наблизо да има
гора, поляна
река
да има голяма
каменна ограда
с голяма
дървена порта
която никой
никога
не е залоствал

 

Двадесет и петият час

Блокаж.
Времето спря.
И червеният часовник в метрото
Замръзва на 22.22 …
И хората замръзват по ескалаторите.
И в камерите замръзват изображенията им.
И в телефоните замръзват съобщенията им.
И димът от цигарата на полицая
Замръзва в странен танц.
Господ натисна паузата.
А аз си почивам от стремежите.
От чуждите стремежи,
Които са предначертали дните ми
Докъдето виждат очите ми.
Когато умра, прахът ми нека бъде изгорен повторно,
За да умрат и мечтите.
Не искам те да живеят в грозния часовник,
В който се е превърнал светът.
Целият ни живот, цялото ни сега,
Разцепено с дяволска брадва
На двадесет и четири парчета,
От които мое е само двадесет и петото.
С него ще полетя към небето, където
Уж нямало рай, а само черни дупки и квазари.
Ех, ти, владетелю на човешкия свят,
В душата ти наистина зее черна дупка,
Но в моята още грее звезда…
Тръгна светът и времето тръгна наново
Никой нищо не разбра
Полицаят си допуши цигарата
Хората продължиха да сноват
Само аз стоя още неподвижно
Държи ме инерцията
На безкрая.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Кирил Василев – Завръща ли се религията?

 

Днес „завръщането на религията” е тема както на всекидневни разговори и медийни дискусии, така и на университетски курсове и семинари. Разговорът за завръщането на религията е една от характерните черти на настоящето в нашите (западните, либералните) общества. За религията се говори с любопитство, изненада, страх, но и с надежда. Във всеки случай за религията все по-малко се говори с пренебрежение. По един или друг начин на религията се признава известна сила и способност да мотивира за решителни публични и политически (в тесния смисъл на понятието) действия както индивидите, така и обществата или отделни техни групи. Как се оценяват тези действия е съвсем друг въпрос. Но само преди няколко десетилетия религията изглеждаше реликва от миналото, която все още съществува и участва в живота на част от гражданите на либералните общества, но няма потенциала да ангажира вниманието на интелектуалците, нито да се намеси пряко в политическите борби. Днес пейзажът е променен. Как? Ето няколко характеристики на промяната:

  1. След края на колониализма и след напредъка на изследванията на културната антропология и етнология (чийто произход е пряко свързан с колониализма) западните общества постепенно изоставят етно-центристкия си поглед върху света и историята. Западът постепенно престава да възприема себе си като цивилизационен модел за света и като същинската еманация на смисъла на историята. Ако тази промяна на погледа към себе си през втората половина на 20 в. е характерна преди всичко за интелектуалните елити в западните общества, то след икономическия възход на държави като Китай, Индия, Турция и Бразилия от началото на 21 в. тя вече обхваща широки слоеве от западните общества.
  2. Важната роля, която католическата църква изиграва за падането на комунистическите режими в Източна Европа й създава авторитет далеч извън средите на членовете на църквата. Католическата църква от исторически противник на демокрацията се превръща в неин защитник. Тази промяна не е само ситуативно политическо действие, но бива фиксирана и в учението на църквата след Втория Ватикански събор.
  3. Папа Йоан-Павел Втори, Майка Тереза и Далай Лама се превръщат в световни морални авторитети. Те получават редица награди и почетни отличия, които по същество са светски. В този смисъл те си спечелват признанието на светската власт и светските общества. Освен всичко друго те придобиват статут и на медийни звезди, т.е. стават част от масовата култура, заедно с холивудски актьори и спортни величия.
  4. Доминираната от медиите култура се оказва жадна за спектакъла на религиозните церемонии. Литургиите, отслужени на открито от папа Йоан-Павел Втори или погребението на Майка Тереза се превръщат в едни от най-гледаните телевизионни предавания на живо. Младежките контра-културни движения в САЩ (битници, хипари) през 50-те 60-те години на 20 век също използват (къде съзнателно, къде не) религиозен език и религиозни социални форми (комуните). Тези движения насочват вниманието на тогавашната младеж към източните религиозни практики и изкуство, но също и към преоткриването на „автентичния” Иисус.
  5. Крахът на комунистическите режими в Русия и Централна и Югоизточна Европа, които превръщат атеизма в държавна идеология и открито преследват религиите, дискредитира атеизма като светогледна позиция, която не изключва нетолерантността и дори употребата на насилие към различните.
  6. Пазарните икономически принципи постепенно се налагат и в сферата на религиозното, свеждайки го до религиозна потребност, която – като всяка друга потребност – пазарът може да задоволи. Така пазарът се оказва изключително толерантен към религията и дори съдейства за нейното съживяване. Предметите на религиозния кич (всевъзможни сувенири, картички, репродукции), както и поклонническия туризъм стават масово явление, в което взимат участие множество нерелигиозни хора.
  7. Религиозната революция в Иран, която сваля от власт иранския шах и на мястото на монархията установява един теократичен режим, начело на който застава религиозен водач (Хомейни), разкрива напълно съхранения ресурс на религията за политическо действие, макар и в едно не-западно общество. По-късно такъв теократичен режим бива установен и в Афганистан. Тези теократически режими обявяват Запада и преди всичко Америка за враг на исляма и оспорват правото му да налага определен политически ред в света. По подобен начин в близкото минало действат СССР и останалите комунистически режими. Също като комунистическите режими преди това, ислямските теократични режими атакуват не просто външната политика на Запада, а самите ценностни опори на западните общества. Ислямските фундаменталисти оспорват моралните претенции на Запада.
  8. Ролята на религията в политическия и обществен живот на САЩ успява да накара мнозина привърженици на теорията на секуларизацията – т.е. на идеята, че напредващата модернизация неизбежно води до упадък религията и до превръщането й в съвсем маргинален обществен фактор – да се откажат от един толкова опростен възглед. Важната роля на религията в американското общество вече се схваща по-ясно не само от интелектуалците и университетските преподаватели, но и от редовите граждани в Европа.
  9. Технологичният напредък на западните общества довежда до появата на технологии за клониране на организми, за генна манипулация на човешки ембриони, за използване на заместваща утроба (сурогатното майчинство). Тези нови технологични възможности поставят на изпитание ключови за либералните общества морални ценности като отказа от инструментализиране на човека. Можем да кажем, че в този случай модерността се сблъсква със самата себе си, със собствените си граници. Либерално настроени интелектуалци като Хабермас и папа Бенедикт парадоксално се оказват в един лагер срещу използването на възможностите за генна манипулация на човешките ембриони. В тази ситуация на базисна несигурност относно моралните ориентири на съвременните либерални общества религията, като глас на Западната традиция, отново привлича вниманието към себе си. Развитието на биотехнологиите и реакцията срещу тях разкрива по недвусмислен начин съхранената в сянка християнска основа на модерността.

Събитията и процесите, които накратко споменахме, наистина променят отношението на западните общества към религията. Това не означава непременно, че броя на вярващите или практикуващите определена религия в тези общества се е увеличил. Социологическите данни показват, че в Европа например този брой продължава да не е висок. Средно 29% от гражданите на Западноевропейските държави посещават църква веднъж седмично, докато 40% не посещават изобщо църква; средно 70% от западноевропейците декларират, че вярват в Бог, но само 43% вярват в живот след смъртта  (източник Ashford&Timms, What Europe thinks: A study of Western European Values. Aldershot: Dartmouth 1992). Прави впечатление сериозното разминаване в броя на вярващите в Бог и броя на практикуващите определена религия. Това е една от важните характеристики на съвременността: ясното разграничение между вяра и участие в религиозния живот. Вярата има все по-лично измерение, далече от институционалния живот на религията и посредничеството на йерархията. Ще се спрем на този процес по-подробно в друга част на изследването.

Религията в либералните общества отдавна е отделена от държавата. Това е аксиоматично положение, което не се оспорва днес дори от представителите на самите религии. Религията едва ли ще си върне някога политическия и светогледен монопол в тези общества. Това, което обаче съществено се е променило е разбирането, че:

  • Да си религиозен не означава непременно да си контра-модерен, тесногръд, необразован и т.н. Религията е автентично вдъхновение за немалък брой съвременни европейци и преди всичко американци, които успешно са интегрирани в модерните общества.
  • Публичната сфера в либералните общества е значително по-отворена към мненията и позициите на религиозните общности. Макар да е отделена от държавата, религията има възможност да влияе върху политиката през публичната сфера.
  • Високата култура и изкуството също са много по-отворени днес към религията. В тях вече по-рядко се дискриминират творците и творбите, в които личи езикът и гледната точка на едно религиозно мотивирано човешко съществуване. Това е съвсем различна културна ситуация от тази преди няколко десетилетия. Европейският авангард от първата половина на 20 век, който се превръща в „канон” за модерното изкуство, е преди всичко анти-религиозен или поне яростно анти-клерикалистки настроен. В края на 20 в. обаче се оказва, че сред най-значимите творци на века има достатъчно свидетели на християнството (в повече или по-малко ортодоксална форма). Достатъчно е да споменем имената на кинорежисьори като Карл Драйер, Робер Бресон, Андрей Тарковски; поети като Т. С. Елиът, У. Х. Одън и Чеслав Милош; романисти като Франсоа Мориак, Греъм Грийн и Александър Солженицин; композитори като Кшищов Пендерецки, Хенрик Горецки, Арво Пярт и Джон Тавенър.
  • Атеизмът като светоглед вече не е на мода, дори в университетите. Броят на атеистите в западните общества не е намалял, но на атеизма вече не се гледа като на синоним на модерен. Може да се каже и по-друг начин: да си атеист вече не е повод за гордост. Сред университетските елити вече е по-приемлива позицията на агностика.
  • Наред с тази по-голяма отвореност на съвременната либерална публичност и култура към религията, след атентатите в Ню Йорк, Мадрид и Лондон се появява и сериозен страх от религията в нейния фундаменталистки вариант, забравен на Запад от векове.

Ако трябва да обобщя бих казал, че религията се завръща в съвременните либерални общества като автентичен мотив за индивидуално усъвършенстване и творчество, като стимул за проява на силна социална солидарност, като източник на традиционни етически модели, като източник на политическа легитимация, като доходен пазар, като медиен спектакъл, като сериозна заплаха за сигурността и ценностите на либерализма. Едно комплексно и противоречиво „завръщане”, но и трудно заобиколимо.

 

Бел. ред.: Текстът е част от непубликуваната дисертация на Кирил Василев Отвъд теизма и атеизма. Религията в постметафизична перспектива (2013).

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Николай Бойков – Из „87 посвещения“

 

***

на Цанко

Притъмня
закапа отбих се в Матрицата
нямах писма
излязох
навън вече се лееше дъжд
и плющеше градушката
по ламарини стъкла по асфалта
който все пó побеляваше
завиха алармите
аз се скрих под навеса при съседния вход
изведнъж зърнах младежа в отсрещния плодзеленчук
как се привежда пред окото на вратата
как се изправя и вперва поглед
в мене и младежа до мене
беше млад и зелен и крехък
с мъх по червенеещите се бузи
излезе и се загледа в дъжда
зазяпваше се в младежите излизащи от Хуго
и отразяващи се в стъклото при него
или извръщайки цялата си глава
проследяваше подкаралитe колите си
после се вглеждаше в мене
или в младежа до мене
помота се отвън
прибра нещо
прибра се вътре
седна зад касата
взря се през стъклото на прозореца в мене
взе книга погледна навън
зачете се пак вдигна поглед
казах си
ако докато преброя до сто ме погледне
ще вляза и ще си купя нещо
точно на 77 през стъклото погледна
бързо скривайки поглед
дъждът вече поспираше
пресякох Неофит Рилски
влязох взех си една жълта ябълка
той свел поглед я измери
после поглед долу забил във везната
цената изчисляваше
после поглед долу забил в чекмеджето
ми връща ресто
ръката му трепва като леко с пръсти досяга дланта ми
докато връща стотинките
после почти подминал окото на витрината
захапвайки ябълката почти отхапал от нея
ще се обърна и ще срещна жаждащия ме негов поглед

 

***

на Красимир Вардиев

Прибирах се
Беше се стъмнило
Прозорците в един приятел светеха
Позвъних
Той тъкмо дообелваше картофите
в приглушената светлина на лампата
Какво ще готвиш – го попитах
Каквото стане – отговори
После наряза картофите
лук и една огромна зелена чушка
Търкаляхме си думи отговори и въпроси
По едно време все не се сещаше
за една песен
Понякога излизаше до кухнята
После изневиделица запя
Искам да извикам
и аз се присъединих
Още те обичам
Нека да започнем пак
После сипа вода в тенджерата
Сложи я на котлона
Добави олио
А аз си тръгнах

 

***

на Александър Видев
на Виктория Лекова

Обичам те завинаги
пееха петимата слепи музика
под купола в прехода
от входа на метрото към подлеза при църквата
между ЦУМ и Шератон
спрях се
гласове им обиграни се преплитаха
не, не редом се носеха в заедността си
Над тях грееше слънцето
над тях грееше в слънце купола
прозрачно пластмасов
Поприкрит зад един от ъглите слушах и гледах
пееха познатите шлагери
някак по-чисто по-истински
хората на талази и тумби отминаваха
няколко познати лица ме подминаха
една девойка се спря на няколко метра пред мен
все хвърляше поглед назад
да види какво правя
аз ту си мърдах устните пригласяйки
и я виждах как полуобърната
си мърда устните
леко ми се усмихваше
После едно слабовато циганче ме попита
дали съм виждал един дебел
минаваха изтупани младежи и девойки
хващах любопитстващите или желаещите ме погледи
Слънцето бавно пълзеше по стената над пеещите
запяха народни песни
за девойката дето садяла цветето
момиче пред мен се поизвръщаше
заедно пеехме тихичко с музикантите
цъфнало цвете шарено на моминото пенджеро…
вечер го момче скубеше…
не знаеш моми да любиш…
и дяволито ми се усмихваше с очи
течеше човекопотока
само разни женици се спираха и оставяха по нещо в кутията
момичето за последно се обърна
озари ме с усмивка
леко се приближи до кутията
пусна нещо отмина нататък
аз постоях още малко
пееха
истински заедно в песента
после и аз продължих пътя си
нищо не пуснал в кутията
излязох при Шератон
Замижах
Вън грееше слънце
прискърцваха трамваи
бибипкаха коли
трещеше инструмент за трамбоване

 

Че тук обичах мъже не е за вярване (парафразирайки Петри).
– вакханалия по Стратон -*

на Мартин Златев

Любих бели и черни и жълти
млади и стари
мъжествени и женствени
дебели и слаби
ниски и високи
мускулести и слаботелесни
плешиви и дългокоси
русокоси и чернокоси
синеоки и зелеоки
белобради и чернобради
босокраки и обути
голи и облечени
космати и обръснати
умни и глупави
добри и зли
щастливи и нещастни
буйни и смирени
весели и тъжни
бавни и бързи
безделници и работливци
работещи и безработни
бъбривци и мълчаливци
десничари и левичари
оптимисти и песимисти
граждани и селяни
грешници и праведници
мръсници и целомъдреци
богохулници и богобояливци
победители и победени
полицаи и крадци
боксьори и борци
чужденци и съотечественици
квартиранти и хазяи
комици и трагици
грозници и красавци
груби и нежни
страстни и безстрастни
чистоплътни и нечистоплътни
чувствителни и безчувствени
волеви и безволеви
честни и безчестни
отговорни и безотговорни
точни и неточни
стеснителни и разтропани
скромни и нахални
нервни и спокойни
добродушни и недобросърдечни
разсъдливи и безрасъдни
остоумни и тъпоумни
доволни и недоволни
обичливи и необичливи
потайни и открити
тихи и шумни
пъргави и пипкави
въздържани и невъздържани
възпитани и невъзпитани
засмени и свъсени
смели и страхливи
бедни и богати
негативни и позитивни
консервативни и прогресивни
чистосърдечни и лицемерни
широкопръсти и пестеливи
внимателни и невнимателни
угрижени и безгрижни
грамотни и неграмотни
известни и неизвестни
бездарни и надарени
нормални и луди
гладни и сити
познати и непознати
нечии и ничии
тайно и явно
тук и там
насън и наяве

*Виж Стратон XII 5 в превод на Стефан Гечев, Палатинска антология, Епсилон, липсва година на издаване, второ издание, с. 125

 

Несбъднати любови

на Янош Розмер
на Золтан Чехи

Беше зима, още светло. Пътувах в 204 за Дружба. Отивах на гости на леля ми, а после на Емилия Миразчийска и Иво Хаджийски. Седях на седалката до последната врата на Икаруса, перпендикулярната на движението. По едно време се качи младеж с много хубава шапка. Плетена, три ивици: бяла, сива и черна, с козирка. Попитах го откъде я има, може ли да се купи в България. Оказаха се две шапки. Една с козирка, бейзболна, а другата – плетената, си я беше купил от секънд хенд. Слезе някъде около параклиса в Дружба, аз продължих към предпоследната спирка. На връщане пътувах с последното 204, беше от рециклираните мерцедеси. Седях на двойната седалка зад предпоследната врата. Автобуса беше полупразен, изведнъж някъде около спирката с параклиса се качи младежа с хубава шапка. Грейна в усмивка, седна до мен, опряхме колена-рамена. Аз съм Николай Бойков, казах, аз Цецо, каза. Ще се радвам да се срещнем пак, казах, и аз, каза. А как ще се намерим, попитах, Нека оставим на случайността да ни срещне, каза, мейла ми го има в нета, казах. Слезе на Окръжна болница.
Повече не се срещнахме.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Николай Фенерски – Ще действам инстинктивно

 

1. На 10 ноември 2016 беше първото четене на Нова социална поезия. Имаше ли събитие (ретроспективно и проспективно погледнато)?

Не. Събитие през 89 немаше. Събитието е съ-битийно изживяване. На 10 ноември ретроспективно преди много лета имаше разно-битие. Некои от нас битуваха в една илюзия, други от нас правеха мръсни планове. Презрението ни днес е взаимно. Местата не бихме си сменили, дори да ни го предлагат. Възникват нови разклонения по Дарвиновата схема.

2. 10 ноември 1989 е поредният осуетен бунт в българската история. Твоята лична история на осуетяването?

Осуетен в превод означава напразен. Напразните бунтове у мен извикват сълзи на гняв. Усещам с кожата си фалша им и ми става много тежко. През онзи първи напразен бунт бях още на 16 и за мен си беше твърде първичен и еднозначен. После, обаче, през 1991 на стадиона в Несебър рокаджиите направиха тридневен маратон, а милиционерите раздаваха палки по съвсем ретрограден начин по гърбините на дългокосите и ми се струваха неадекватни. Те не помнеха ли, че вече не са на власт? Толкова наивен бех, че не подозирах, че нашият бунт е просто осуетен.

3. Какво може(ше) да се случи иначе? Има(ше) ли алтернатива Мирният преход?

Иначе нищо нема шансове да се случи. Алтернатива на мирния преход е мирният атом. Когато мирният атом престане да бъде мирен, нещата ще си дойдат на местото. Количествените натрупвания ще доведат до качествени промени, това е неизбежно. Вялата се клика (в-яла е ояла на степен 10, с тази представка си го ползваме) може да бъде единствено взривена със собствената й лой, превърната в сапун и тринитроглицерин. Боен клуб. Оная шизофрения стана повсеместна и преля в циклофрения. Нещата се размазаха. Нищо нема да се случи. Имам незаконно оръжие, но не знам срещу кого да го използвам.

4. Материалите с ниско качество, използвани в архитектурата на Мирния преход, стават все по-видими както в интериора, така и в екстериора. На какво можем да се надяваме при земетресение?

А дано. Ама надали. Имаме нужда от времетресение. И пак ще повторим всички грешки отпреди 20 години. Антропологични особености. Ако предизвикаме земетресение и утайката се утаи на дъното, след 40 години отново ще бъде създадена партия герб.

5. Кое е първото нещо, което би направил (по друг начин, отколкото на 10.11.1989) при новината за земетресение?

Ще видим. Ще действам инстинктивно. Би трябвало да запазя хладнокръвие, но се съмнявам, че ще успея. Обичам да отмъщавам. А не бива.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Цветелина Ангелова (1996-2017) – Да не си гладен

 

Лято

Това лято
Зимата е тежка
Есента също
Градушки бури
Слънце с облаци
Градуси променящи се
Като теб самия.
Спомени навяват студ
Поне поносих си
Любимия пуловер
Старото лято
Остана само
Вътре в теб.

 

Празна бутилка вино
Изпита в мълчание
Стои срещу мен
И ме гледа в очите
Последна капка
Търсеща щастие върху роклята ми
Иска нещо
Да ми каже
Аз не искам да я слушам
Всичко казано
Не струва
Неизказаното няма да излезе
Гледам пак
Шишето срещу мен
Мамка му
По-празна съм
Дори от него

 

В много смотано време живеем. Едва ли някога ще бъдем стари. С пенсия, любим и една камара внучета. С къща, пукаща отвсякъде, и камина, пред която да пием чай или ракия. Едва ли ще стана в 5 сутринта, за да ти направя мекици. Ей така. Да не си гладен.

Всъщност не е смотано времето, ние сме смотаните. Обстановката е следната.

Имаме занимания от сутрин до вечер, че дори и през нощта (все така – „защото трябва”). Измисляме си и още къде по-безсмислени, лишени от каквато и да било тръпка ангажименти, дори връзките ни са като по задължение. Не се влага нищо, но трепериш, видиш ли, да не ти вземат нещо, нищо че си празен. Но накрая казваме „ама аз живот си живея!”. Какво живееш, бе?!

Кога последно заведе любовта си на вечеря? Имаш ли изобщо любим или любима?.. то за какво ти е… Кога последно рисува като дете? Кога последно танцува, докато не те заболи корема? Кога последно се напи нелепо? Кога се смя до сълзи, ама истински? Кога в очите си имаше блясъка на отражението на луната? Кога последно си спомни за мечтите си… и по-страшното – колко от тях изпълни? Кога последно излезе от вас без телефон, таблет и лаптоп, и без една стотинка? Кога последно беше ТИ?

Някой ден, когато сме на 80 години (ако сме живи) и все още работим (защото се е видяло, че пенсия няма да видим),… ще разквазваме на маминия син, ерген на 50, разбира се, защото от Гейм ъф Тронс и непрекъснатия трудов стаж на фитнес маниак, примерно, не е могъл да си намери сносна жена… ще му кажем въодушевено „ооо, ти знаеш ли, едно време ние с баща ти какъв живот имахме?!” Ами то „детето” откъде да знае. Ще пита. А ние ще кажем „амииии… ъмм… работихме, после пак… А! Един път спахме на палатка (естествено в следствие на повреден автомобил и 8-часов скандал.. НО – брои се!) После още работихме – ехеее! Колко много неща… всичко сме видели! ” – да, ама не.

Времето не съществува. Няма такова. Въпреки това не си го губете. Живейте така сякаш винаги ще сте на 20 и ще видите, че все пак някога може да правите мекици в 5 сутринта.

П.С.: Не казвам да сте безотговорни, даже напротив! Бъдете отговорни за всяка „глупост”, която да разказвате през смях (може и през сълзи).

 

***
Върни се само за една вечер
Ще пием уиски на някоя гледка
Ще ти разкажа забравени истории
Умишлено скрити и ти
Ще ми се смееш
Защото вече ги знаеш
Ще ти кажа че ако останеш
Ще съм перфектна дъщеря
Знам че ще излъжа но
И ти няма да останеш.
Върни се само за една вечер
А после върви да си светиш
На което
Си искаш
Небе.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

IN MEMORIAM

Цветелина Ангелова (1996-2017) – Да не си гладен (1.11.2017)

 

ПОЕЗИЯ

Александѫр Николов – Нека влезем между руините (4.11.2017)
Бертолт Брехт – Радост на началото (2.11.2017)
Ваня Вълкова – Из „Наблюдения“ и „Сезони-думи“ (4.11.2017)
Владимир Сабоурин – Сън. Изброяване на корабите (6.11.2017)
Диляна Първанова – Само ако не знаех (6.11.2017)
Елена Попова – Използвайки за стръв себе си (3.11.2017)
Здравка Шейретова – Oсмия ден от моята седмица (4.11.2017)
Ивайло Радев – Израстване на Ада (5.11.2017)
Кева Апостолова – Поздравете целия Господ от мен (2.11.2017)
Кристина Крумова – Положила голото си тяло (2.11.2017)
Мартин Костов – Метнато в пясъчника (7.11.2017)
Михаел Аугустин – Стихотворенията са денонощно отворени (9.11.2017)
Николай Бойков – Из „87 посвещения“ (1.11.2017)
Палми Ранчев – Нека да е второто гадже (3.11.2017)
Petra – Евридика (7.11.2017)
Пламен Антов – В корените на тревата (5.11.2017)
Пламен Пенев – Пепелните дни (6.11.2017)
Стоил Рошкев – Капитализъм, брат (8.11.2017)
Теодора Танева – Господ натисна паузата (1.11.2017)
Фредерико Гарсия Лорка – Животът не е сън (8.11.2017)
Чарлз Буковски – Адът е самотно място (4.11.2017)

 

ПРОЗА

Божидара Мавродиева – Кармен (3.11.2017)
Дилян Ценов – Стъклената кукла (5.11.2017)
Николай Фенерски – Междуушието и неговата капа и други стихотворения (2.11.2017)
Ружа Велчева – Невероятният Тони (6.11.2017)

 

КРИТИКА

Кирил Василев – Завръща ли се религията? (1.11.2017)
Марио Коев – Мълчанието на Йов (9.11.2017)
Александѫр Николов – Реформите на българския правопис след Освобождението. През идеите на Стефан Младенов от 40-те години на XX век (2.11.2017)

 

ОБЩЕСТВО

Николай Фенерски – Ще действам инстинктивно (1.11.2017)
Палми Ранчев – В небето не се вижда българска пътеводна звезда (7.11.2017)
Шеста среща във ФБ хотела на Марк Зукърбърг на Кева Апостолова с Владимир Сабоурин (3.11.2017)
Тони Младжовски, Автономен работнически синдикат (АРС) – Работникът е между чукът и наковалнята (2.11.2017)
Владимир Сабоурин – Everybody be cool, this is a robbery или За Мирния преход (5.11.2017)

 

VISUAL ARTS

Александѫр Николов – Патерсън – инициация и раждане на поета (3.11.2017)
Иван Маринов – Патерсън, или един социалнопоетически разказ (10.11.2017)

 

ГОДИНА ПО-КЪСНО

Пламен Пенев – In memoriam. 1972–2016, Ивайло Иванов (8.11.2017)

 

ПРЕПРОЧЕТЕНО

Златомир Златанов – На гроба на Пеньо Пенев (10.11.2017)

 

Венцислав Арнаудов – Причината да подпиша Манифеста

 

Причината да подпиша Манифеста е агресивното му отношение към неща, които известните с мустаците си ченгета и с потурите си комунисти успяха да пробутат и реализират изрядно като Мирен преход (тук “потури” се ползва, за да подсигури референция към грубостта на тъканта към окото на публиката и няма отношение към жанровите употреби на една вечно изумяваща дреха).

Ще започна по-отдалеч. Преходът изискваше да се създаде привидност, в която на енергията (извън разбирането на Аристотел, етимологически за “действие”, “действане” става дума) за промяна да се даде популярна и приемлива посока (митинги, кръгла маса, промяна на конституция, Велико народно събрание, разрояване на партии), за да се осигури време за преформулиране на буквалния (хора и пари), институционален и символически ресурс, позволяващ известните с мустаците си ченгета и с потурите си комунисти да препотвърдят властта си в страната.

Първо от тайните служби, тайните на задграничните дружества, тайните на държавните предприятия, тайните на структуроопределящите сектори като енергетиката, беше направена паралелна, невидима за окото на хората на инфантилния унес, България. На тях (на нас) им беше оставено само говоренето (от унес погрешно разбирано като действие) и им беше отнет всякакъв ресурс за действие, включително с употребата на физическата култура за мирни цели (борци, гребци, щангисти).

В тази мирна атмосфера започна монументализирането на препотвърдената власт на известните с мустаците си ченгета и с потурите си комунисти: първи банки, първи театри, първи вестници, нови български университети, нови издателства, нови енергийни компании, нови холдинги … Пред хората на инфантилния унес материалното насищане на новия червен свят беше представено като ефект от предприемането в една Нова България и лъжата с настъпилия капитализъм започна да изглежда възможна при маргинална култура, в която винаги е ставало дума за природни наличности, доставяне и даване (ако има, добре, ако няма ще видим какво ще правим … ???), а не за производство и действие.

После, през 1997, на хората на инфантилния унес им се достави мираж. Костов, на пръв поглед без мустаци и с някакъв панталон, успя да пропилее колосална енергия, единствения шанс за същинско действие, след което се обиди на народа си, че не го разбрал. Народът трябваше да е разбрал: защо приватизацията беше толкова глупава, че преднамереността на глупостта й личи, защо в правителството имаше откровени мутри и ченгета, защо никакви комунисти не влязоха в затвора, защо нямаше лустрация, защо досиетата не бяха отворени, защо вкара руснаци в най-важните отрасли, защо нямаше никакъв партиен succession … и това в ситуация, в която имаше контрол над всички институции. След години народът разбра всичко по филигранната работа на лаборанта с КТБ. Това беше стъписващ и решаващ провал, защото после интензивността на инженерството с партиите направи невъзможно възстановяването на дясното в България, особено при унизената му автентичност. При доминация в политическите територии, за известните с мустаците си ченгета и с потурите си комунисти не беше трудно да изтеглят телата си от полето на прехода, защото вече можеха да бият хората на инфантилния унес с инструментариума на политически овладените институции.

Къде оттеглиха телата си? Те имат България, нямат никакво намерение да правят нещо от нея или с нея, оставиха се на удоволствията. При засищането на долницата се ползват гласовете и перата на едри провинциални славеи, създават се форми на живот, при които носът се стича в устни, а бюстът уверено държи тялото за себе си. Всъщност, единствената връзка, която беше запазена със света, бе през храната и удоволствията, наричат го туризъм.

В България на червено продоволствие и идващи откъм долницата импулси патриотичното провикване около “българското” свърши неочаквано добра работа в сферата на удоволствията. Като разцепиха и без друго крехката връзка на думите със света (след като отдавна вече бяха разцепили България от света) известните с мустаците си ченгета и с потурите си комунисти се центрираха около бранда на “българското” и създадоха удоволствените му симулакруми: поп-фолк (жалък на фона на сръбското или гръцкото пеене), хип-хоп певци (уж носещи шапки и синджири, а всъщност вързани за синджира на провинциалността си), лайфстайл списания (които на трета страница вече препечатват западни истории), телевизионни формати (с участие на същества, които само висока абстракция събира с човешкото), преиздаване на българска класика (но с обиране на парите на министерства и агенции), промотиране на нещо като нова вълна в българската литература, а то повече неграмотно дописване на чужди текстове на български. Очакването е този бульон да произведе многоклетъчни организми, как?

Концептуално операцията изглежда така: ние, известните с мустаците си ченгета и с потурите си комунисти ще ви дадем всичко, светът не ви трябва, а и той е лош. Българското има директен божествен произход и като такова не се нуждае от усилие или действие. Поради неговия директен божествен произход, който се усъмнява в българското или го обижда проявява недопустима дързост или грях. Перфидността на тази глупост е в това, че те са наясно, че спокойствието им тука лесно се осигурява от ужасения поглед към българското отвън и се стараят достатъчно, за да осигурят и поддържат този ужасен поглед (корупция, липса на върховенство на закона, срастване на престъпност и политическа класа, поне 40% сива икономика). Те гарантираха унижението да си българин извън България. Така осигуриха и съпротивите на много хора в България към света, защото не трябва да е обидно да си българин. Разказването на българското е строго охранявано като се започне от учебното съдържание в училище и се стигне до представянето на колекциите на мутрите в Европейската комисия. Преживяването на българското беше изведено далеч от човешкото усилие и сведено до: природа; при рода; ода; о, да!; да!; а?.

Известните с мустаците си ченгета и с потурите си комунисти направиха селяндурски двойник на България, самата нея скриха в джобовете си и ни канят да живеем по мазетата на двойника, този техен свиден дом. Те живеят нашият живот и ни подхвърлят остатъците от него. Те са зората и залеза на българското, генерационно изгряват от изток и през децата си вървят на запад, каква гледка!

Известните с мустаците си ченгета и с потурите си комунисти създадоха нова социалност, в която думите не значат нищо, защото не могат да удостоверят никакъв свят, казват ти “това е вашата демокрация, нали това искахте”, а са забили дланите на хората по дърветата на партизанските си гори. Тази нова социалност е карнавална с изумителната си проходимост, която позволява неграмотни глигани да бъдат министри, локални промискуитетки да бъдат депутати или, като компенсация, телевизионни водещи. В тази социалност доброто и злото не се добират до разлики, защото убийци са на свобода и вестниците обсъждат здравословното им състояние. Тази социалност настоятелно представя света извън българското като лош, не вижда никакъв парадокс в това да го прави с аргумента “айдее, и те са като нас, хора”. Така, като сме изравнени със света по най-абстрактния начин, списъкът с “българското” става излишен, то не бива предизвиквано към усилие, поява, присъствие. Това е социалност без продуктивни напрежения, без публични регламенти, без очаквания към актьорите си, направена и поддържана евтино, както свинар поддържа централен универсален магазин.

Литературните събитията от лятото на 2016-та имат много общо с тази социалност и нейните употреби.

В тях първите редактори на Литературен вестник направиха закъснял, а в юридическо отношение и невъзможен, опит да върнат вестника към оригиналното му позициониране в което имаше социална и политическа нервност, просвещенско усилие, внимание към текущите културни и литературни дебати на света, промотиране на талантите на хора от различни изкуства и генерации, имаше смях, сарказъм, ирония. Това, на което първите редактори се бяха предоверили, бе, че по-млади от тях хора на инфантилния унес ще удържат тази линия на вестника, защото тя беше единственото останало медийно несъгласие с подмените на Мирния преход. Но не стана така. Тези по-младите не разбраха колко производителен е парадоксът нещо да е хем “вестник”, хем “литературен” и не отне много текущото социално и политическо да изчезне от вестника, заедно с миризмата на цървулите, с които дойдоха във вестника. Някак бяха посъветвани от едни хора да вдигнат глава от ставащото в България (през 2001 мой текст срещу идването на Симеон в България бе отказан от Пламен Дойнов, но приет от Амелия Личева. Thanks, Amelia) и да обърнат не само празните си провинциални джобове, а и поглед към някакво препитание. И, чудо, даде им се. За дълго вестникът беше овладян от Нов български университет, в който да си ченге е специално признание за интелектуална сила и потенциал за многообразни употреби. После дойде присъствието в комисии, журита, водене на сутрешни културни блокове, повишаването в академичен чин и сега имаме нещо като национални консултанти по литература, със сдвоена, през вестника и университетското присъствие, власт над нещо като българска литературна територия. Като добавим флиртовете с доминиращите червени издателства, всичко е наред. Точно както известните с мустаците си ченгета и с потурите си комунисти с България, тези също нямат намерение да правят нещо за литературата в прилежащата им територия освен комически да я охраняват. Но имат причина и тя е, че тази територия дава въздух извън България. Извън разкачената от света България. Да, това е евтиният въздух на средното и под средното литературно правене, подпомагано от международни програми и неправителствени организации, но върнат обратно в България той вдига хвърчилата на тукашната посредственост с особена топлота и весели и без друго веселата в неграмотността си публика. Това само обслужва новата социалност, както вече я описах. Хайде да сме по-малко фасцинирани от механизмите на индустрията на литературния интернационал. Да не вземем да се объркаме, че имаме Michel Houellebecq или Chuck Palahniuk.

Дали вестникът би могъл да е бюлетин на литературни и културни размишления с по-висока претенция. Да, разбира се, но това е друг вестник, а и друго усилие. Българската хуманитарна академия никога не можа да произведе школа, която да интересува света, както, например, се случи в Словения. Защото то е по-трудно от усърдието на еснафа да премете литературния двор и лъсне кундурките на литературните си отрочета. Нещо подскачаме само по конференции, по лекторати, нещо подскачаме.

Има категоричен отказ, дори бих казал истеричен отказ от интелектуална стойка, защото тя би задължила с текущото социално и политическо, би разделила литературата от чашата с кафе и би я свързала с тежките рани на това място. Не за качествата на самото писане има да става дума (за текстове ли да си говорим, ами не ми е интересно, виждал съм, че не можете), за качествата и смисъла на присъствието на този, който пише, има да се говори.

Георги (Господинов) се превръща в някакъв анимиран Вазов, някакъв анимационен Вазов. Книжка в съавторство с дъщерята … Защо ти е това, Георги, какъв е този орден Кирил и Методий? Какви са тези номинации за министър и президент? Какво да очакваме следващата година като ще станеш на 50? Защо публичността не ти помага да е невъзможно да ти предлагат всичко това, да си кошмара на известните с мустаците си ченгета и с потурите си комунисти. Или е ok, защото преусилва публичността и така преусилва тиражите? Парите ти никога няма да са от България, знаеш го. Но май е вярно, че светът ще се интересува повече от това, което пишеш (и така ще се интересува повече от България, което е животоспасяващо), ако си кошмара на тукашните селяндури, и няма да те подиграва с рецензии като „размишления върху пушенето, дефекацията и ботаниката“ и “хумористична, меланхолна и изключително идиосинкразна творба“ (The Times). Не се объркваш какво имат предвид в Англия, когато кажат “изключително идиосинкразна”, надявам се.

Другото литературно важно от лятото на 2016 е появата на Нова социална поезия (НСП). Имаше прекалено дълъг период, в който в отговорът на новата социалност в България личеше по минимален брой текстове. Останалото беше отсъствие на отговор на въпроса: Защо съм срещу лайфстайл писането, а постоянно го промотирам? Обезпокояване на статуквото (само леко изнервено, не повече, засега) и реална събитийност, основаваща се на Манифеста, няма как да се случат просто със събирането на много хора на едно място. Многото хора на едно място са важни, когато поетическото въображение се превърне в политическо. За да стане това НСП трябва да се занимава агресивно с тази нова социалност и да произведе поетически и аналитичен език, с който да я представя и разказва. С такъв език българският свят ще се върне за хората тук, защото ще ги еманципира от чудовищната карнавалност на Мирния преход. После ще дойдат многото хора на едно място и многото хора на много места. Езикът, но и хората, ще могат да действат.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017