Арх. Тодор Цигов – Език и архитектура

 

С възникване на езика и разума инстинктивното съотношение стимул-реакция предполага езиковото съотношение образ-значение, превръщайки инстинкта в интуиция. Аналогично с реакцията, значението се оказва поведенчески модел, който – ако не се осъществи – се преживява съдържателно като емоционално, оценъчно напрежение, касаещо възприетото. Това е оценъчна интуиция, която следва последователността на инстинкта: от форма към съдържание. Езиково преобразуваният инстинкт обаче получава възможност да се осъществява и в обратната последователност, от съдържания към съответните форми, според неявно съхраняващия се в него еволюционен жизнен опит. Това е творческата интуиция. Разпознаването на обектите и явленията чрез езика – чрез името им – ги превръща в олицетворения на значение. Но те обективно нямат имена и значения. Значението произтича от заинтересуваността на човека, наименувал не само обектите и явленията, но и отделните признаци. Тогава значението в тях се въвежда илюзорно и свръх естеството им, буквално свръхестествено. Възприятията чрез езика превръщат света в езиково явление, въплъщение на имена/значения, внушаващи съответни уместни действия: действителност. По думите на руския филолог и културолог Олга Фрейденберг светът се възприема като текущи митотворчески образи. Те задават митология по линия на митичния прецедент, за който пише българският траколог Иван Маразов. Избистряните в живота – и като езикови значения/съдържания – уместни поведенчески модели се свързват с герой, демиург, божество, осъществили ги за пръв път: спонтанен механизъм за опазване на колективния жизнен опит. В миналото ежедневните културно артикулирани поведенчески актове са преосъществявали митичните прецеденти. Например, всяко запалване на огън е явявало огъня като дар за хората от Прометей. Така възникването на езика – първичния митологизиращ фактор – задава (още преди религиите) психиката като религиозно явление.

В психофизиологичен аспект възприемането на света чрез езика превръща възприятията в архитектурни. Възприемането на обект като въплъщение на значението от името му тектонизира обекта в самото възприятие. Съответно, живото възприятие организира спонтанно пространство край обекта, съобразно поведенческите модели, предположени в разпознатото значение. А тектониката и обемно-пространствената организация са двете най-основни категории на архитектурната теория и практика. На свой ред, тектоничната обработка на материала – според значението – и обемно-пространствената организация на сградите се оказва обратно прилагане в действителността на екосъобразните (по произход) закономерности на архитектурното възприятие чрез езика. Но тъй като и цялата култура започва от архитектурните възприятия, архитектурата се разкрива като универсален, общокултурен изследователски инструмент.

Архитектурните възприятия чрез езика могат да се нарекат „логоптика” (мой термин), от гръцките думи „логос” и „оптика”: словоглед. Терминът акцентира зрението, въпреки че с езика и разума всички възприятия стават архитектурни. Но в архитектурата зрението е водещо, а според Фрейденберг другите сетива почти не оставят следа в митотворческото начало на културата: естеството на екосъобразния (по произход) и свръхестествен митотворчески образ е главно зрително. Съответно, производната му митология става естествен контекст за архитектурата като фактор, хармонизиращ човешкия живот с Мирозданието.

Аналогична хармонизация се постига чрез общуване със светец или с неговата чудотворна икона. Религиозното богопостигане е за архитектурата постигане на стил. Стилът е аспект на възприеманите чрез езика естествени взаимодействия като митотворчески образ. Реката заобля всички камъни по един модел (стил), без водата да го съдържа. Дори когато формата се осъществява по вътрешен модел – например биологичната наследственост при живите организми – той е следствие от миналите външни въздействия на жизнената среда в процеса на еволюция. Обектите и явленията се оформят от обкръжаващата ги среда, която не съдържа моделите на оформянето им, защото самата тя се състои от обекти и явления, оформяни от обкръженията им, състоящи се от обекти и явления, оформяни от техните обкръжения и т.н. до безкрай. Така се достига до идеята за извънвремева, безкрайна, безмоделна моделираща сила: Бог Създател. Ако се направи векторен сбор на всички тела в Слънчевата система – по закона за запазване на енергията – ще се получи съществуващият и до днес вектор на отдавна несъществуващата мъглявина, от която Слънчевата система възниква. В митотворчески аспект може да представим Слънчевата система като приела стила на тази мъглявина и обобщено Вселената като система от стилове, които са породени от стилове: докато достигнем началото, Големия взрив, чийто стил може да съпоставим с Бога Създател по слава. Тогава светец, постигнал Бога по слава, се оказва постигнал във възприятията си – като езиково явление – стила на Вселената в самия себе си, Логоса в пълнота. Съотношението образ-значение в езика съчетава неслято и неразделно (формулата на Свещения символ) външното – формите с вътрешното – отреагирането им. Предвид това, че човекът и неговите реакции се образуват съгласувано с жизнената среда в еволюцията, човек може да постигне света като постига реакциите си, себе си. Олицетворявани в митотворческите образи, тези реакции получават ареално културно отражение, което не ги лишава от екосъобразната им ефективност, следваща от произхода им. Именно нея опазва религиозната каноничност. В този аспект общуването със светец представлява настройка към съзидателния стил на Вселената с лечебен, чудотворен ефект. Общуването с икона, която документира стила (постижението) на светеца е със сходен ефект, защото стилът не познава имитации: бароковият театрален декор е толкова автентичен барок, колкото и бароковият дворец. В религиозен аспект се счита, че иконата и светецът явяват една и съща свята същност, поради което иконата не е идол, а молитвата пред икона не е идолопоклонничество (образът насочва молитвата към първообраза). Съответно, ако в стила на чудотворната икона се създаде сграда, ефектът също може да е чудотворен, независимо от вярата и без молитви; тъй като ежедневното житейско взаимодействие с тази сграда ще е достатъчно. В подобна архитектура цялото ежедневие би станало молитвено. И това би могло да е православен аналог – архитектурна логоптика – на китайския и индийския архитектурен канон фенг-шуй и ваасту.

Общата културна история показва, че митотворчеството се ускорява системно. Тотемизмът обхваща ~73% от историята и се надстроява от политеизма, което обхваща ~19% от нея; преди да се надстрои на свой ред от монотеизма ~6% до Ренесанса и от светската култура до днес ~2%. Ренесансът е културен преврат, в който митотворческият образ се подменя с образа, задаван от преднамерени, манипулативни митове. Тези митове нямат изначалната канонична и ареална екосъобразност на мита, което ускорява още повече митотворчеството и се отразява негативно в действителността. Бидейки контекст на архитектурата, ускоряващото се митотворчество постепенно я дестабилизира като регулатор на отношенията в обществото и с природата, по линия на свръхестествените митотворчески образи, внушаващи уместни поведенчески модели. В началото на ХХ в. скоростта на митотворчество надминава скоростта на строителство и архитектурата остава без контекст. Това е началото на модерната архитектура. Без „програмна среда” – с роящи се направления и тенденции – архитектурата днес достига до концептуална безпътица (което не изключва постиженията).

В днешното медийно поле от неестествени, манипулативни, преднамерени и мимолетни митове архитектурата може да получи „програмна среда” директно от езика – изначалния митологизиращ фактор – от който произтичат и самите (вече размити) митологии. Ориентацията в света, възприеман чрез езика – като свръхестествен митотворчески образ – е и текуща митична интерпретация, по линия на значенията; което снема необходимостта от каноничната митология. Достатъчна е каноничността на самия език като колектор на исторически опит, наследил инстинктивния жизнен опит от началото на биологичната еволюция. Езикът е по-устойчив, много по-неизменен и меродавен от днешните митове.

Текущият митотворчески образ в живото възприятие чрез езика няма енергия, но предопределя човешкото поведение и чрез него антропогенния енергиен обмен: включително световните войни, екологичните катастрофи и т.н. При липса на енергия хората нямат усещане, че образът им въздейства. Той обаче го прави чрез собствената им енергия. Да си представим нещо кощунствено: човек влиза в черква и си запалва цигара от свещите пред олтара. Дори да се насили да го направи, дори да се преструва на спокоен, този човек трябва да овладее вълнението на собствената си енергия, породено от несъвместимост на действието с митотворческия образ на обстановката. А когато човек просто изпълнява ежедневни дейности, той спонтанно подчинява поведението си на митотворческия образ на обстановката, по линия на най-малкото неприятно вълнение (съпротивление). Ето как архитектурата може да възпитава или да развращава, да култивира културната идентичност или да снема задръжките. Това разкрива огромната отговорност на архитекта, която обаче той няма как да поеме в днешната си концептуална безпътица, в размита „програмна среда”.

Безенергийното въздействие на митотворческия образ може да е изключително силно и/или масово, променящо съдбата на отделните хора, на социални групи или на обществото: което в частност целят фенг-шуй в Китай и ваасту в Индия. Грузинският философ Мераб Мамардашвили дава за пример романа на Йохан Волфганг Гьоте „Страданията на младия Вертер”, предизвикал в Германия вълна от самоубийства на младежи поради нещастна любов. До издаването на романа миналото на тези младежи не ги е подтиквало да посегнат на себе си. Новият митотворчески образ променя визията за миналото и това предполага алтернативно бъдеще, завършващо със самоубийства. Мамардашвили посочва като пример и създаването на психоанализа от Зигмунд Фройд, последвано от бум на психични разстройства. Може да се прибави и многократно повторения от съветски бойци през Втората световна война подвиг на редника Александър Матросов, закрил с тялото си амбразура на вражеска картечница: което широко се обнародва като митотворчески образ и се превръща в митичен прецедент. В края на същата война вицеадмирал Такиджиро Ониши – в духа на японската традиция – създава сходния митотворчески образ на летеца-камикадзе. През Първата световна война военният летец Пьотр Нестеров, създал лупинга, за пръв път осъществява самоубийствения въздушен таран, разбивайки със своя самолет във въздуха вражески самолет. Това също е превърнато в митичен прецедент с многобройни повторения и през двете световни войни. По време на моя лекция един студент предположи, че публичните самозапалвания при протестите в България през 2013 г. явяват същото безенергийно могъщество на митотворческия образ. Самозапалването на Пламен Горанов във Варна и на Траян Маречков във Велико Търново (отразено в медиите; с национален траур) става митичен прецедент, породил много повторения. Тези примери навеждат на мисълта, че безсистемните, неканонични прояви на митотворческия образ често са опасни или трагични. Някои религии отдавна отчитат тази опасност и изобщо забраняват или ограничават изобразяването. Православието приема, за разлика от тях, и рисковете, и огромния потенциал на митотворческия образ; въпреки че по времето на св. Кирил и св. Методий има и два иконоборски века.

Възможно е неманипулативно, позитивно създаване на митотворчески образи: за което свидетелства българската културна история. Земите ни са смесвали много култури. Св. Кирил и св. Методий залагат основи на общата ни културна идентичност, преосъществявайки славянобългарския език като митотворчески образ на Мирозданието (какъвто е всеки език). Това обаче не създава митични прецеденти: чието изключване, изглежда, поставя граница между регулация и манипулативност. Общоприет митотворчески образ за св. Кирил и св. Методий е като за създатели на славянобългарската азбука. Негативен, а може би дори манипулативен ефект от този образ е, че отклонява вниманието от много по-великото им постижение – и от истинското могъщество на българската култура – оставащо без приложение. Великото постижение на св. Кирил и св. Методий са преводите на богословска книжнина от гръцки на славянобългарски език.

От Омир до светите братя гръцкият език се развива книжовно две хилядолетия. В периода се вписва и хилядолетие езическа философия – от Талес Милетски – последвано от половин хилядолетие християнско богословие. Да се превежда от такъв развит език на друг, току що получил писменост, е необхватна задача. Славянобългарският език е трябвало да се преобразува, за да съответства на гръцкия, без да се отчужди от общността си. Българският телевизионен сериал „Константин Философ”, с режисьор Георги Стоянов, дава представа за това. В частност втора серия показва колко мъчително св. Кирил търси съответствието на думата „теофания”, което да бъде така ясно, сякаш съществува отдавна: „богоявление”. Всяка липса на съответствие е изисквала създаването на нови думи, съществуващи сякаш отдавна. В езика те стават следи от алтернативно книжовно минало, в което биха възниквали, ако то се беше случило. Налагало се е и да се усложни съществено общата структура на славянобългарския език, за адекватност на преводите. При завършването им езикът ни се оказва така преосъществен, сякаш е имал две хилядолетия книжовно развитие (и получава благослов от папа Адриан ІІ). Ако подобно развитие е действително, то би било неизбежно изпълнено от конфликти, с негативен ефект в езика и в културните продукти. Св. Кирил и св. Методий обаче въвеждат формално две хилядолетия идеализирана, тоест изчистена от конфликтност имагинерна книжовна история, което превръща езика ни в превъзходен културен инструмент. Значим момент е, че въведената история не е конкретна и – задавайки по-висше културно ниво – не обвързва причинно-следствено хората: запазва свободата в развитието и живота. Затова в делото на светите братя няма манипулативност. Едва ли друг език е бил така преосъществен изкуствено, с незабавен резултат. Веднага щом св. цар Борис Покръстител въвежда писмеността, създава книжовни средища и книгите се разпространяват, настъпва Златният век на сина му, цар Симеон. Ако се има предвид, че златният век изисква столетия културно развитие, а тук започва с безписмен език, мигновената промяна в съдбата на държавата – и на сродни народи в бъдеще – изглежда като чудо. Според българския културолог Тачо Танев голямата сила на езика ни е да усвоява и побългарява напълно чужди думи и изрази. Но тъй като езикът е основа на културата, това става и нейна сила: да усвоява чужди културни постижения така, сякаш са възниквали в нея, тоест без размиване на културната идентичност. Понеже езикът превръща възприятия в архитектурни, преосъщественият от светите братя език се оказва уникална предпоставка за българската архитектура. Процедурата може да се определи така: формално въвеждане на материални следи от алтернативно минало в изкуствената жизнена среда – не конкретна история, а същностната специфика – за да продължи действително в бъдеще. Миналото е еднакво небитийно за всяка история: имагинерната не се отличава от действителната, ако води до същия материален статут в настоящето. Това е функционално небитие. Материалните следи от миналото предполагат във възприятието митотворчески образ, който внушава съответни на тях действия, следващи породилата ги тенденция. Други следи задават друго бъдеще; а архитектурата може да проектира други следи. С какво това се различава от фенг-шуй или ваасту? Българската история (а също и негативните примери) свидетелства за действителната работоспособност на свръхестествения митотворчески образ.

Изкуствено въведеното от светите братя идеализирано, свръхадаптивно ядро на българската култура разкрива огромния си потенциал през Възраждането, като побългарява даже природата. Според Танев никой славянски народ не е робувал толкова страшно и продължително колкото българският, но езикът ни не само не е деградирал, а се е развил. Танев счита това за необяснимо чудо, но в аспекта на изложените съображения то не изглежда толкова необяснимо. Днес обичайният митотворчески образ на българското Възраждане отклонява вниманието и от някои други чудеса, което пречи да осъзнаем и оползотворим истинския потенциал на културата си.

Едно такова чудо е българската производителност през Възраждането. В средата на ХІХ в. българските земи, едва 5% от Османската империя, участват в 20% от внос-износа и по турски статистики съставляват 34% от стопанския й потенциал, с 52% данъци от земеделското производство. Това е невъобразима производителност, при това постигана с примитивни сечива, без образование (освен ограмотяване), а производството е било главно семейно (не колективно). Според българския социолог Иван Хаджийски през Възраждането е имало култ към труда – до самозабрава – но само с труд такова свръхпроизводство не се постига. Нужна е била и специфична култура: фолклорът. За руския културолог Михаил Бахтин фолклорът, смеховата култура е универсален подход към материалния свят, карнавално светоусещане. Космическата телесност – като развиваща се, тоест винаги незавършена – е гротескна: смехова. Няма личност, авторство; телесното, социалното и космическото са жива материална цялост. Фолклорно в този смисъл е и изкуственото въвеждане на материални следи от алтернативно, желано минало в изкуствената жизнена среда, с действително бъдещо продължение. А фолклорът е същината на българската култура. В 5-те века турско господство сме развивали главно фолклор, чиято смехова интуиция става спасителна. Показателен е Хитър Петър, разкриващ смехово скритите валентности на ситуацията, побеждаващ с тях силата и властта (като правило, сериозни, безпомощни). Аналогични интуиции спрямо природата развиват усет за скритата й структура. А прякото сътрудничество с природата, карнавалното съучастие в потенциала й е единственото, което може да даде автономната трудова ефективност с примитивни сечива и без образование. Чрез смеховата екосъобразност на труда вярата, обичаите, нравствеността са се сливали с природата. Според Хаджийски, позорът от мързел, кражби, предателство, често водел до смърт: като загуба на жива връзка с природата и с хората, свързани с нея. В този смисъл самата природа е работела чрез неистовия труд на фолклорно интегриралите се с нея българи, придавайки му природната си ефективност. Този масов културен подвиг дори не се подозира днес, а не е минало много време от Освобождението. Какъв би бил съвременният ни живот, ако природата продължаваше да работи чрез нас? Защо не оползотворяваме културното си наследство? Не обезсмисляме ли така усилията, жертвите на поколенията наши предшественици, губейки завещаната ни от тях сила, която е колкото наша, толкова и на поколенията след нас?

Друго чудо на Възраждането е образуването на българската нация: защото тя се оказва фолклорна. Традиционното материално производство е база за културната идентичност, възпроизвеждащо я с производствените обичаи. Народът става нация при капитализма, когато обичаят отпада от рационално проектираната и организирана индустрия и производството се отделя от възпроизводството на културната идентичност. Размиването на идентичността и независимият от обичаите стоково-паричен обмен допускат съжителство на хора от разни етноси в метрополии. Фолклорът (обичаите) е противоположен на нацията. Как нацията ни възниква на фолклорна база? Това предполага по-висше ниво, където противоположностите образуват единство. Фолклорната ни култура го постига, побългарявайки най-висшата организация: природната. Свидетелство за това е възрожденската ни архитектура; умението на майстора интуитивно да впише къщите в природата. Но значим дял имат жените. Именно те създават покъщнина (черги, халища, възглавници, шевици). Градината също се оформя от жени. Те създават и облеклата: и носиите разкриват превъзходен вкус. Тези прояви на вкус са били масови въпреки елементарното образование: и свидетелстват именно за фолклорната интеграция с природата. Какъв друг източник би могъл да има този вкус? Масовият усет за красота, постигащ в митотворчески образи – в екстремни условия – енергийните природни стихии, предполагащ и смайващата производителност, разкрива българския потенциал в логоптиката, на базата на свръхадаптивното, идеализирано изкуствено ядро на културата ни, заложено от св. Кирил и св. Методий.

Като митотворчески образ, българската възрожденска архитектура е била една от опорите на самото Възраждане. С Освобождението обаче тя е изоставена, може би в опит да се отхвърли тежкото минало. Първите български архитекти започват да интерпретират романтично архитектурните мотиви от Първото и Второто българско царство, европейските архитекти въвеждат класическите архитектурни мотиви. В новия архитектурен декор митотворческият образ на Хитър Петър, квинтесенцията на Възраждането, е подменен с митотворческия образ на Бай Ганьо: един страховит – с последиците за българската културна идентичност – акт на логоптика; великото престъпление на Алеко Константинов Щастливеца. Образът на Бай Ганьо психологически снема културния потенциал на Възраждането (в частност настройките, допускащи природата да работи чрез нас), обрича ни вечно да гоним „Европата” и показва колко лесно образът може да променя съдбата.

Способността на митотворческия образ да променя съдбата, внушавайки – с реален ефект – съответни поведенчески модели, разкрива пред архитектурата художествени възможности за социално инженерство. Съществен момент е то да не се изроди в манипулативност. Ориентир за това е преднамереността. Ако архитектурният митотворчески образ интерпретира съдържателно, по новому традицията, културната идентичност, съответните (екосъобразни по произход) уместни поведенчески модели, избистрени исторически, това е ефективна социална регулация, а не манипулация. Личната свобода не се нарушава: както и изкуствено въведените от св. Кирил и св. Методий в славянобългарския език две хилядолетия книжовна история не ограничават свободата за бъдещите събития, понеже това не е конкретна история. Напротив, манипулацията чрез митотворчески образи – например в рекламата, в политиката, в жълтата преса и др. – преследва конкретни цели и (дори ако не е пряко злонамерена) често е с разнообразни странични негативни ефекти. Самото поставяне на цели не е екологично, тъй като природата не си поставя цели еволюирайки: въпреки че всичко в нея изглежда целесъобразно постфактум. Но поставянето на цели е съществена човешка специфика. Затова в архитектурната логоптика, за която българският език, култура и история се оказаха изключително благоприятни, разработих като водеща проектантска техника проектирането със/без цел. При тази техника (както в иконописта) не човекът създава сградите, а те (подобно на иконите) сами се случват чрез него: което също изключва манипулативност. Другите техники – ритми на хоризонта, пропорциониране чрез околна среда и пропорциониране чрез чудотворна икона – представляват само фина настройка на свръхестествения митотворчески образ на проектираната сграда.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Василия Костова – В бистрия отблясък на ума ти

 

„…работата въобще не е харна”

Казармата няма да помогне,
лекарите с екзотични имена,
прелетели като камъни,
хвърлени насам от западната култура,
няма да помогнат.
„Научете своите внучета
да издържат като кучета.“
Научете милите си дъщери
да не говорят толкова много.

 

***
Няма любов,
няма идеологически групировки,
няма спорове за поточни линии,
няма поезия,
няма сити и гладни,
никой не вярва в мечтите ти;
има само истина,
която никога не бива
справедлива.

 

Меланхолия

Дъждът между краката ти
рисува цветен полумесец
огражда го със обръч светлина
очите ни се раждат винаги затворени
ето още няколко
случайно подхвърлени думи,
които не значат нищо за никого
и точно заради това
хората ще ни ръкопляскат.

 

Карма

Много е тъжен моментът, в който
думите ти изреченията ти
влязат в деликатната форма на изповед
за теб
любовта никога не е била във въздуха
любовта винаги е оставала по килима.

 

Стана време да бъдем сериозни

Думите ни пишат изречения
вместо нас, докато ние
само гледаме независими филми
и се преструваме на вдъхновени
през оставащата част от времето.

 

Детство

Нека имам достъп
до леглото, което тежи като
корона, инкрустирана със скъпоценни камъни
в дните, в които
мога да понасям само нея.

Забравих колко е меко слънцето
върху здравата ти кожа през лятото
лъчите му награда за
усилията, които си полагал
през изминалите месеци,
в които си задвижвал пазарната
капиталистическа машина
ето няколко реда за това как
всичко се свежда до производството.

Ако депресията ти беше за продан,
то индустрията щеше да я бутилира;
ако мъгливата ти меланхолия
беше за продан, работниците щяха
да я разпределят в пастелни пакети;
но не, сега ти остава
цял живот да рекламираш
разни неща на непознати.

А исках само един ден
да бъда толкова малка,
че да не мога да стъпя върху нищо
да бъда толкова достатъчно малка, че
да не трябва никога
да пораствам и да не трябва никога
да казвам на хората
колко е самотно да бъдеш дете.

 

Peace

Какво сме всички ние, ако не
обърната нагоре дясна
Фалопиева тръба,
размахваща яростно най-дългия си пръст
във знак на мир?

 

***
Вълните докосват челата си
и ние с теб с босите ти стъпала с наивността ти
се заравяме в дъжда от песъчинки
в луфтовете между бялата ти кожа и душата ти
в завесата, която пада над зениците ти
и в бистрия отблясък на ума ти
там, където не мога да бъда
там е моето съзнание.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Гергана Валериева – В очите на настъпващото утре

 

Взиране в дълбокото

Чайките се раждат от вълните,
спрели някъде наблизо до Созопол.
Посиняват ми очите
от много взиране в дълбокото.
Виждам през облаци мидите,
двама моряци и залеза.
Лятото е пъстро като рибите,
оплетено в мрежи на гларуси.

Времето се рони като пясък.
Вечността е само временна.
Нечия въздишка или крясък
и навън вече е есенно.

 

Сънищата на лятото

Сънищата на лятото се свършиха.
Небето натежа от облаци
и падна.
Когато се скършиха
крилата на последните
вярващи чайки.
Златният август залезе.
Оплакаха го есенните ветрове.

А на улицата някой смахнат
сънуваше сънищата на лятото.

 

Пищните светлини на гибелта

Не искам утрини с тебе. Вечери искам!
Пищните светлини на гибелта
на един ден без минало и памет.
Една заря, която се разплисква
в белите полета на нощта.
Не ми трябва слънце. Искам небето ти,
от което почва небитието.
И лилавите ти сънища – бездомни,
дрипави и ранноесенни.
Една звезда тебеширенобяла, която мълчи
и не си спомня за спомена.
Искам букет от твоите лъчи.
Да се изгубя в съня ти и да стана бездомна.

 

Стените на мълчанието

Делникът е сив – прашасал от бавности.
Цяла се обърнах на мълчание.
Само сънища за мокри гларуси
ми спомнят светлото сияние
на уханните кипарисови сенки,
седнали да си починат от слънцата.
Видения на облаци леки
страшно наподобяват децата…

Ноември е. Съблечен от своите изгреви.
Осеян с капани – мълчания.
Последните напукани изрази
са лилави погледи – признания,
че сънищата са отключени
и чакат сто живота
посещение от птици, отлъчени
от Църквата на полета.

Стените на мълчанието са криви,
дотолкова, че отдавна не се чуваме.

 

Лятото се учи да плува

Спомените са прашни от неупотреба.
Епохите се преплитат в моряшки възел.
Морето е никому непотребно,
разпиляно като пъзел
с няколко изгубени частици.
Боговете от всички светове
се явяват като бели птици
на фона на залезно небе.

Лятото влезе в морето,
за да се научи да плува.
Дантеленото слънце дръпна пердето
и тайно започна да го рисува.

На далечния хоризонт на вечността
луната потъва в безсъние.
Ще започне ново Сега
и ще го поведа по стъпките
към адския рай на пладнето,
където слънцето рисува,
когато се сбъдва сънуването
и лятото се учи да плува.

 

Светове от водни лилии…

Морето потъна в очите му.
Удавено в тях се прероди.
Разплака се – обичано
от чужди чайки и скали.
Морето потъна в облаци –
огромни розови руини.
Проплакаха сенчести старци
за своето слънчево минало.

Вратата се отвори. Аромат на кремове
промъкна се подобно белите пирати.
Уханието на безбройни светове
по котешки безшумно влезе в стаята.
А тя бе малка. Без олтар.
Но с девет догарящи свещи.
И в нея някой морски цар
вдъхваше спомени гнили и тежки.
Той плачеше. За края на света.
Докато цветята пред входа ръждясваха.
Мечтаеше за на величието пропастта,
а орхидеите в него увяхваха.
В прашната светлина на стъклописите
се молеше на своите пророчески картини.
Слънцето се свлече. Угаси розите.
Останаха опърлени, черни маслини.

Вселената бе ново цвете.
А душата бе загубила посоките.
Паякът луната си изплете
и му я изядоха хиените.
Мракът рушеше цветовете.
Звездите се завиха с разкъсани облаци.
Заспиваха делнично световете
с надежда да сънуват празници.

В очите на настъпващото утре
се раждаха светове от водни лилии.
Не беше светло. Нито сутрин.
Денят още събираше сили
в очите му.
Очите му горяха
с поглед с цвят на мокри керемиди.
Чайките в небето полудяха
и се свиха като перли в миди.
Морето потъна в очите му.
Цял свят се удави в безплътната бездна.

Днес морето ми ухае на обичане…
Нищо че преди цяла вечност изчезна.

 

***
Потокът от туптящи мисли
заглушава спомените
и ги превръща в бивши цветя.
Бързам да те срещна
във времето,
в онази belle époque на есента,
на крачка разстояние
от арктичната диктатура
на зимата.
Преждата на битието
очаква да я изпредеш
в бял шал –
за топлина и за примка,
каквито предлага само
домашната конфекция
на обичането.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Кирил Василев – От другия бряг на реката

 

1
Смогът ляга над Пекин
електрическите ножове се включват
в кланиците
и месото бавно почва да се плъзга
по релсите

мрежата жужи и пука
тълпите се събират пред парламентите
хвърлят камъни и коктейли молотов
един град фалира и бандите
разделят кварталите помежду си

числата се делят
като оплодени инвитро яйцеклетки
невроните на борсите сияят

подкупно сърце
как лесно се продаваш
на всяка надежда

признай
че нищото върлува в теб
като айнзац команда
в украинско село

2
Утрото е утро е утро е утро
дробовете на този свят
вдишват и издишват
дните си

кой облак
ще трие муцуна в куполите
на финансовите храмове
коя електронна карта
ще плати всички сметки
на живите и мъртвите

утрото е утро е утро е утро
сметищата стават на краката си
и започват да танцуват
накичени със стари мебели
и найлонови пликове
затворили смрадта
на всички бъдещи дни

боровете се тресат
по склоновете
и изсъхналите им клони
удрят тежко пръстта
само те все още има от какво
да се ужасяват

утрото е утро е утро е утро

3
Не можеш ли
да пуснеш ръката си
като огромна смугла река
минаваща през градовете на света
събудена река
в която всички дни са отразени
и гласовете на мъртвите трептят
по вълните
и разпиляват сенките
на мостовете

не можеш ли
да отвориш окото си
като вратите на корабен док
от който презокеанският лайнер
ще се плъзне към дълбините
и морските лисици
ще ближат отраженията си
в огледалата на каютите

не можеш ли да отвориш уста
и гласът ти да понесе
дните на всички царства
родени прославени изпепелени
колко конника обикаляха
в кръг без да стигнат
ръба на този свят

не можеш ли да се обърнеш с гръб
и да продължиш нататък
към онова което няма име
защото ако бъде назовано
ще те погълне
и никога повече няма да се върнеш
в прокълнатия дом
в твоя дом

4
Нека онова което е на мястото си
поиска да го изостави
така ще го съхрани
нека онова което не е на мястото си
поиска да го изостави
така ще го съхрани

светлината се топи и капе
по покривите на света
братя на праха
елате в този час
изгубеното е изгубено
машините забравят помнейки
машините забравят

облечени в пластмасови партакеши
братя на праха
нека ветровете ви отнесат
нека водите ви удавят
нека пожарите ви изгорят
нека студът ви вледени

вие сте слушали
скръбта на рекламите
които звучат от катастрофиралата кола
и стихването на тромпета
който караше времето да разцъфва
съвсем близо
зад пердето на прозореца

колко пъти всеопрощаващи гласове
поглъщаха вината ви
като тонове ябълки търкалящи се
по нанадолнище

братя на праха
любовта не ни спасява
не ни оправдава
но знае имената ни
на другия бряг на реката
и ни вика от там

и ние тичаме
тя пак ни вика
и ние тичаме
няма да прекосим реката
няма

само тичаме
и слушаме

5
Има ли корона на дърво
която не трябва да бъде благословена
има ли корона на дърво
която не трябва да бъде измолена

кръв от кръвта
плът от плътта
на непостижима смъртност

има ли корона на дърво
която да не ни е срещала
по пътя към нашия сигурен провал
и да не е била разпозната
от сърцата ни

има ли нещо по-неподвижно
което танцува
нещо по-плътно
през което гласовете ни да минат
прохладен дом
за всичко което изгубихме
и за гърма

който не знае
и не знае че не знае

6
Твоята слава е навсякъде
в изповедалнята където момчето
прави свирка на свещеника
в стаята където умствено изостаналите
лежат мъртви в пикнята си

твоята слава е навсякъде
в хангара за частни самолети
където елегантните ангели на смъртта
се качват енергично по стълбичката
и в мидената черупка строшена
под тялото на удавника

твоята слава е навсякъде
в пръстите на пенсионирания хорист
който си играе с електрически влакчета
в пантерата нарисувана на стената
в стаята на убития наркодилър

твоята слава е навсякъде
в мисълта на сигурните
в мисълта на несигурните
в празните от мисъл

кой си ти
който имаш силата
да възвестиш мира
в който нищо от този свят
не разпознава себе си

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Христина Василева – Bellеvue, Belle Valey, Capitol Hills Drive, etc.

 

Не съм революционен човек, също не си представям какво би означавало това в наше време, но намирам упражняването на монопол и експроприирането на която и да е обществена сфера за изключително вредно и спъващо и без това закъснялата еманципация и бавно узряване, в един оптимистичен план, на нашето общество.

Подкрепих жеста на отхвърляне на статуквото, институционализирано напоследък в две монополизиращи крайности на художествения живот у нас.

От една страна – захаросано-сантименталното тъгуване по близкото ни минало, облечено в претенцията за автентична литература, която не само „народът у нас много харесва, купува и чете, но и читателите по цял свят, запознати чрез многобройните преводи“. Във всичко това няма лошо, ако не беше само то. Сантименталното писане, в съчетание с тенденциозно апологетизиране от страна на медиите, доведе до монопол и бум на лайфстайл литературата (изцяло се съгласявам с даденото от НСП определение) спрямо добрия критичен вкус* – явление, изключително вредно не просто от образователна гледна точка, но и тази на бъдещето.

От друга страна – сложилият се постепенно „висок академизъм“, окупирал, включително, любимия на много от нас, поколението на 90-те, Литературен вестник, авангард по това време и политически. Накратко, фактите от лятото на 2016 г. около честването на годишнината на това, може да се каже, култово за нас издание, показаха наяве още един монопол, който не просто си брани местенцето, но си позволи агресивно публично да нападне един от хората, много важни за поетическата и духовната ни самобитност като поета Ани Илков. Защо ли? Защото се уплашиха поетите да не им вземат „академично-високата“ територия. А който помни историята на ЛВ и изобщо литуратурната история след 89-та много добре знае кой е Ани Илков и какво е мястото му както за изданието, така и в по-широк план – ролята му за създаването на няколко поколения поети в България.

И двете описани по-горе крайности на монополизиране на интелектуалния живот у нас всъщност се оказаха общества само за избрани – едновременно удобни за пребиваващите и печелещи от тях и ревниво пазещи територията си и както казахме, развращаващи добрия, в смисъла на естетически и етически сложен, критичен вкус.

Тези явления в художествения живот у нас по естествен начин намериха и своята социална аналогия в луксозните жилищни селища от затворен тип с охрана и специален пропусквателен режим, носещи dream names като Bellеvue, Belle Valey, Capitol Hills Drive, etc. “Бевърли Хилс“ на Балканите, зони за luxury gated community. Очевидно това луксозно общество съществува и отлично си живее в бедната България – страната с населението с едни от най-ниските доходи в Европа. Ясно е за всички от кой залез и от чия липса на същински изгрев се пръкна по нашите ширини това бляскаво червено общество. (“Мирният преход – всичко е наRED” по V.N.А.)

В този смисъл епигоните на това „бляскаво червено общество“ в художествените сфери на живот изглеждат още по-жалки и обречени в своята самодостатъчна затвореност и надменност, защото есенцията на интелектуалния авангард е в многообразието, щедростта да даряваш разнообразие и в свободата да провокираш алтернативи на себе си.

Това е причината поради която подкрепих и подкрепям НСП и неговия създател поета Владимир Сабоурин в битката му за разрушаване на статуквото в резултат на Мирния преход.

 

*Кой и какво е добрият критичен вкус – тема за друг дълъг разговор. В случая лайфстайл литературата се оказа доста вредно явление, подвеждайки безкритичния и неопитен читател с проява на уж добър вкус, но безобиден и препариран, плъзгащ се по пластмасовата масовка на безличния посредствен моден вкус. Накратко – панаир на посредствеността, но пак повтарям – пакостна!

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Ружа Велчева – С Манифеста беше хвърлен камък

 

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Мисля, че аз съм между доайените на групата творци, подписали Манифеста… Живяла съм дълго и много съм видяла от случващото се на българското литературно поле. За съжаление „демократичните промени“ в България след 1989 г. не донесоха нищо положително за нас, хората на перото!… Напротив, задълбочиха се някои негативи от предишните години… Група от хора, накичени от етикета, че само те са носители на Новото, окупираха медии, конкурси, издателства и приеха, че само те имат право да слагат лавровите венци на литературната слава. Отгледаха си литературна номенклатура, истински литературни рентиери, за които всичко е възможно и всички врати са отворени… Изчезна истинската литературна критика и се появиха критици, които издават индулгенции за малък кръг от пишещи… Литературното поле на България се превърна в блато на безвремието, на безпроблемността, далеч от истинските потребности на читателите да виждат в новите литературни творби своите проблеми и своите надежди… С Манифеста беше хвърлен камък в това блато, нещо което отдавна желаех и очаквах! Затова с нужното чувство за отговорност се присъединих към Манифеста!

Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

Ние показахме че светът не са само те, показахме, че ни има, че имаме сили и кураж да преборим статуквото, в името на чисти и светли критерии. Клиентелизмът е пагубен за съвременната българска литература. И се надявам, че и ние ще помогнем за откриването на нови хоризонти в мирогледа и целите на младото поколение творци, които са носители не само на новото, а и добрите традиции в класическата българска литература.

Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

Винаги има място и време за революции!… А в българските традиции е талантливите писатели да са в челото на битката! Вярвам, че нещата ще се обърнат във вярната посока! Наше право и изконно задължение е да посочваме и изметем графоманите и представителите на статуквото от литературното поле на България! Революциите се правят само от честните, безкористните и талантливи хора! А такива са хората подписали и преподписали Манифеста! Вярвам в това! И колкото мога и аз ще помогна този оздравителен процес!

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

Мисля, че успяхме да разклатим блаженото безвремие в блатото на статуквото!… А това не е никак малко! Продължаваме нататък!

Би ли (пре)подписал в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?

Преподписвам Манифеста и вярвам, че е поставено добро начало! Битката продължава! Viva la Revolución! Venceremos!

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Марио Коев – Свободата е тъжно нещо

 

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

……………………………..

Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

НЯМА СЪБИТИЯ от лятото на 2016-а година. Във всеки случай не и такива, които трябва да бъдат запомняни.

Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

Т.нар. литературно поле се състои преди всичко от баналности и от хора, които се опитва да преповтарят баналностите. Според мен нищо не е станало. Това не означава, че не може да се появят и талантливи хора.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

Не, не е обезпокоено, доколкото понятието статуткво все още се възприема като нещо положително.

Би ли (пре)подписал/а в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?

Бих го преподписал, без да му вярвам. Свободата е тъжно нещо…

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Иван Маринов – Създаването на платформа с ясно изразена ценностна програма

 

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Манифестът продължава да бъде и ще бъде актуален дотогава, докогато сдвояването на академизъм и лайфстайл (квази)литературност съществува.

Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

Като оттогава спорадичен сътрудник за мене бе важно създаването на платформа с ясно изразена ценностна програма, която би отменила диреното в младостта оправдание за некачественост и конвейерност на писането. Последвалите опити за наводняване (или заблатяване?) на НСП с естетически ексхибиционисти бяха за радост пресечени навреме.

Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

Труден въпрос. Всеки, който бе писал досега, продължава да пише – и тук конфигурацията воля-за-сцена-на-всяка-цена бе надвиснала застрашаващо над НСП. Свободната сцена не означава, че всичко трябва да бъде публикувано. В духа на Манифеста Свободната сцена е символ и емблема на високата отговорност на всеки автор и редактор пред самата сцена и пред самия себе си (какво и защо пиша и публикувам?). От други Свободна сцена бе разбрано другояче – като възможност за монстрация на производство, като панаирна сергия пред възможно най-многобройна клиентела.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

Вероятно бе обезпокоено, защото бе прекъсната неговата монологична диктатура в литературното поле; защото себевзискателните автори добиха възможност да се борят за публичност без да проституират със своите убеждения (което бе, е и продължава да бъде изискване за публикуване в тотал(итар)ната формация/институция на статуквото).

Би ли (пре)подписал в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?

Да! Като възможност за култивиране на авторски почерк и дръзване на себеизговаряне – но тогава и само тогава, когато себеизговарянето е и мислене/творене за социалното и против всеки опит за калциране в клишета и конформност. Може би морално и естетически късогледото писане осигуряват възхитата на обикналата баналностите публика, но това (само)залъгване има своите по-далечни измерения, които не са безобидни. Днес Манифестът се нуждае от автори, които уважават достатъчно себе си, за да съхранят радикалността на изискванията към своето писане и за чието авторско име текстът е преди всичко автопортрет със своя физиономия (защото императивите за стандартизация и осигуряваща пазарен успех взаимозаменяемост са сирени, чийто глас изкушава много автори).

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Иван Карадочев – Нова трансцеденция и нов етос

 

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Включването ми в един литературен проект, движен от преобладаващо млади хора, за моята възраст може да бъде само позитивно. С уговорката, че не пиша поезия, а се опитвам да я преживявам и мисля. В естетически план това беше вариант да се провиди нов поетичен смисъл след модернизма в неясното постмодернистко поле на поезията. Нова трансцеденция и нов етос.Това преценявам,че си струва.

Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

На конкретните поводи гледам малко отстрани. Трябваше да прецизирам някои от естетическите си предубеждения, формирани като реакция на тоталитарната нормативност. Имам предвид социалните съдържания на поезията.

Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

В полето на поезията всичко оставя следа. Дори нейните последствия да се изявят със закъснение. Разбира се субектите са авторите на НСП.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

Обезпокоено е меко изразено. А неговите алтернативи са автономни естетически инициативи като НСП.

Би ли (пре)подписал в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?

Разбира се,че бих го преподписал. Манифестът е възможност поезията да локализира свое езиково пространство в началото на духовността и по този начин да заеме полагащото ѝ се място в културната актуалност.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Илиян Шехада – Нови ритуални места, нова възбуда, нови представи за понятието сила в поезията

 

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Подписах манифеста, защото в онзи момент той беше изява на специфична форма на моя дух тогава. Самият манифест настойчиво питаше добра ли е тази форма, чиито очертания е заела съвременната българска литература. От тогава до сега бастионите на официалната версия за съвременната ни литература не са се променили, но смея да вярвам, че заради манифеста са се оформили нови ритуални места, нова възбуда, нови представи за понятието сила в поезията.

Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

Моята история вижда едно „изпускане на нерви“, което донесе след себе си лавина от анонимни и безлични сили, които обаче не бяха съвсем тъждествени на ситуацията и на дебатите след нея. Всички участващи – пряко и косвено, конституираха поток от жестове, целящи да ни убедят, че социалните значения на този конфликт за без значение, в този смисъл – те извършиха своеобразна подмяна. Подмяна е ключовата дума, тя бележи склонността на официално тиражираните версии за скандала около ЛВ, тя изисква от нас да се откажем от склонността и умението си да виждаме недостатъците в нейната реалност, от което ни принуждават да я видим като статична, константна и нейерархична. А това е една инфантилна лъжа.

Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

Скептичен съм. Мисля, че сме в ситуация на все по-яростно втвърдяване на позиции, а не на диалог. Промяната виждам в нещо, което Михаил Неделчев нарича персоналистично четене на литературата ни. Виждането на автора като средновековна личност, лице „персона“ – репрезентация на социален успех и представителство, а не на литературни и единствено такива качества. НСП спомогна за разшиването на социалните маски и посочи кои пазарни класики, кои „символни системи на васалството“( Льо Гоф) са с преувеличена социална значимост.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

То и в момента е. Част от имитацията на необезпокоеност е да отказва да влиза в диалогични режими. Драмата на статуквото е, че отказва да позволи мащаб на съпротивителните жестове. По този начин си въобразява, че ги възпира, но реално постулира светове, излъчени от сблъсъка с „остъклената“ й стена. НСП Е АЛТЕРАНТИВА НА ВЪРХОВНАТА РЕАЛНОСТ.

Би ли (пре)подписал в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?

Не бих, това би означавало, че той има нужда от презареждане. Аз си позволявам да го мисля винаги! в потенция.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017