Четвърта среща във ФБ хотела на Марк Зукърбърг на Кева Апостолова с Владимир Сабоурин, както и с Васил Прасков, и Ивайло Мерджанов

4ЕТВЪРТА СРЕЩА ВЪВ ФБ ХОТЕЛА НА МАРК ЗУКЪРБЪРГ
НА КЕВА АПОСТОЛОВА С ВЛАДИМИР САБОУРИН, КАКТО И С ВАСИЛ ПРАСКОВ И ИВАЙЛО МЕРДЖАНОВ
(първата среща е постната във FB на 22. 09.2016 ( среща с Вл. Сабоурин), втората на 08.01.2017 (среща с Вл. Сабоурин), третата на 21 февруари 2017(среща с Вл. Сабоурин и Васил Прасков)

ТЕМА : НСП (НОВА СОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ) СТАНА НА 6ЕСТ МЕСЕЦА

КЕВА АПОСТОЛОВА: Педиатърът д-р Mario от интернет казва: „Вашето бебе е вече преполовило годинката. Вие сте научили много неща за него. Разбрали сте, че то представлява отделен индивид със своите характерови особености и темперамент. Детето значително укрепва своята физическа сила и движения. То все по-умело манипулира с ръцете си, все по-стабилно седи с помощта на опора на ръцете, започва да пълзи, увеличава звуковите си умения, окончателно се установява цвета на очите и др.” Какво друго открихте в шестмесечното НСП?

ВЛАДИМИР САБОУРИН: Красотата е в симетрията, казва един друг доктор от билбордовете. Вече не си спомням как реално беше с дъщеря ни, макар че току-що стана на 4. Но със сигурност е по-близо до д-р Mario, а не до д-р Енчев. За мен НСП е здраво бебе, което не трябва да бърза да става голямо, камо ли да го вълнува пластичната хирургия на бързия успех и изхабяване. Бебето ни има пред себе си поне 40 години приживе, поне колкото сюрреализмът, от които се надявам да видя поне 20 приживе и с всичкия си.

ВАСИЛ ПРАСКОВ: Абе, нали отдавна не съм гледал бебета в първия момент помислих, че ми говориш за Супер Марио или за отец Марио Коев. И си викам Кева има предвид бойно кръщение или опело. Най-важното, което открихме в шестмесечното НСП е, че въпреки главозамайващото му раждане – не е мъртвородено. Другото, което лично аз открих за себе си е, че поддържането му живо и в добро здраве изисква буквално денонощни грижи и че за жалост не ми се полагат никакви майчински.

ИВАЙЛО МЕРДЖАНОВ: НСП разпали литературен огън и покани практически всички, които искат да хвърлят в този огън стиховете си. Това обаче не е огъня на забравата. Нашият огън е отчаян и обречен опит да прекратим мълчанието в безкрайната нощ на живота, да се приближим един към друг в самотата си, да детронираме мрака в душите си чрез думите, поезията, идеите, споделянето – и всичко това по пътя към окончателния ни провал.

К. А.: Д-р Mario продължава: ”Поради повишените двигателни умения на бебето трябва да се обезопаси периметърът на неговите движения.” Има ли периметър на движение НСП?

ВЛ. С.: Има една митологична фигура за младите родители, доц. Драганов, педиатър-ортопед. Проповядва яростно срещу бебешките кошари, проходилките, кучешките каишки, бънджита, срещу всякакъв периметър на пълзене. Като родител мога да кажа, че се оказа прав. Безопасният периметър е опасен за развитието. Но НСП има от самото начало опасен периметър: Манифест на новата социална поезия.

В. ПР.: Чувствам се чудесно, откакто с колегите си казахме, че е по-добре да се движим нагоре-надолу – от високото към ниското и обратно, отколкото наляво или надясно, а особено силно ме притесняваше, например, правата линия без опция за резки обратни завои. Защото обичам да продължаваме не напред, а отвъд, дори и да минаваме в насрещното.

ИВ. М.: От самото начало НСП беше урок по свобода и летене, при това в неизвестна посока. Докъде ще стигне НСП практически не знае никой.

К. А.: Д-р Mario смята за необходимо да предупреди: „Поставете бариери пред опасните места. Има риск от преобръщане на мебели, когато детето се опре на тях, за да се изправи. Секциите, шкафовете, чекмеджетата са опасни. Телевизорът, фитнес уредите, въженцата трябва да са далеч от бебето.” Какви бариери поставяте пред НСП в името на неговото здраве?

ВЛ. С.: Тук не мога да се съглася с уважаемия д-р Mario, ние сме от школата на доц. Драганов. Ще пълзим навсякъде в необезопасена среда. НСП възникна като оттласкване от безопасните места на академията и лайфстайла. Надявам се, че поставените от статуквото бариери в академията, медиите, наградите, журитата ще са санитарният кордон, осигуряващ здравето на Нова социална поезия.

В. ПР.: Решихме, че вместо да поставяме бариери, осигуряващи някакво чисто формално корпоративно единство, най-добре е да отглеждаме разнояйчни близнаци. Поради това в момента функционираме като Католическата църква – разделени на ордени. За съжаление се оказа утопично да сме като Православната, но това е друга тема.
Нова социална поезия точно като навърши половин година под формата си на списание се разцепи вътрешно по взаимно съгласие на НСП-хардкор: твърдото ядро на хората, подписали Манифеста, и пишещите по един или друг начин в духа му дошли след това и на НСП – Свободна сцена тези, които искат да правят по по-комуникативен и отворен, включително към по-комерсиалното начин, нещата. Царството на първите условно казано е списанието, а на вторите – четенията, провеждащи се по схемата – „НСП и приятели“, тоест в тях могат да участват всички, които желаят да четат заедно с нашите автори. Те впрочем от самото начало могат да публикуват и в електронното ни издание в рамките на едноименната рубрика Свободна сцена. Признавам, че инициирах подобно разделение, за да бъде от една страна запазено единството и многообразието на групата в най-широката й възможна рамка, а от друга – да има свобода на фона на ясното отчленяване на едно твърдо и по-„безкомпромисно“ като писане, поведение и литературно присъствие, хардкор-НСП ядро.

ИВ. М.: Основното нещо, което трябва да избягваме, е включването на парите, търговската печалба, комерсиализацията, материалния интерес. Те ще разболеят необратимо самата същност на идеята НСП.

К. А.: Д-р Mario обяснява: „Обича да бъде оставено по-продължително време да си играе само. Обича играчки, които издават шум – тракат, звънят. Интересува се от звука, когато удря два предмета един в друг или ги изпусне.” И вашето НСП ли така прави?

ВЛ. С.: Доц. Драганов също и дори по-радикално препоръчва бебето да се оставя да се занимава само. С огромна носталгия си спомням за това време, сега само в най-добрия случай оцветяването и пъзелите, в по-лошия и честия анимация от мрежата осигуряват самостоятелните занимания. Неспособността и неумението да се занимаваш сам е отличителна черта на лайфстайл литературата, която може да съществува само в плътни социални, в крайна сметка академично-институционални и медийно-пазарни мрежи.

В. ПР.: Факт е, че не само напоследък около НСП доста се шуми, защото сме много различни на фона на съвременната българска литература, на статуквото, която спи спокойно вечния си сън – твоето интервю е четвъртото, което или ще дам, или в него ще прочета името си изписано правилно само за изминалия половин месец. Казвам го, разбира се, със самоирония. Важното е да не се интересуваме от популярността и успеха, а те да се интересуват от нас!

ИВ. М.: Относно шума и звука – НСП наподобява вик на отчаян до лудост самотник в средата на нощта, това е тревожно послание, че нещата – противно на всеобщото самоуспокоение – не са наред.

К. А.: Д-р Mario е мил да сподели:” В този месец бебето различава себе си в огледалото. Обича активно да си играете с него, обича да си играе и на конче.” На какво обича да си играе НСП?

ВЛ. С.: За огледалната фаза трябва да се допиташ до високата теория и медийните й приложения. Играта на НСП е да внимава да не бъде яхната като конче за лайкове, роб във фабрика за лайкове, докато самодейно, т.е. без кинти, си прави поезията. Става все по-видимо надигането на трета вълна на лайфстайла, нещо като Б отбор на Б отбора, изцяло ФБ базиран, с хиляди лайкове, но без достъп до медиите, заети от А и Б отборите. Колаборацията и играта с този Б отбор на Б отбора е пълна мизерия, пълно заебаване на Манифеста заради миража на достъпа до медиите. Тази игра ще се играе без моето участие. Аз съм догматик и хардлайнер на играта на живот и смърт. Всичко на черно нечетно 13, вторник.

В. ПР.: Например, на писане на стихотворения всеки ден по зададени ключови думи във Фейсбук – мисля, че е доста по-полезно на младите автори от курсовете по творческо писане, провеждани в България.

ИВ. М.: Според моето светоусещане проблемите на човешкото съществуване отразени в поезията са твърде сериозни, за да ги приемем като игра. Лично за мен това не са упражнения по стил.

К. А.:Д-р Mario изненадващо заявява: ”Може да се използува бебешко бънджи. Трябва детето да се закрепи здраво.” Имате ли бънджи за НСП?

ВЛ. С.: Звучи екстремно, но всъщност е въпрос на разперване на стоковото хиполенд ветрило: където проходилката, там и бънджито, в които си еднакво закрепен, здраво закрепен. НСП започна като свободно падане през всички обезопасяващи мрежи на литературното поле, не виждам причина да не продължи така.

В. ПР.: НСП е апокалиптична организация с радикални есхатологични основания. Центърът ни не е тук, а отвъд. Ние рискуваме литературния си и социален живот още от самото си създаване и по силата на самото си съществуване, в тази връзка някакво си бънджи е за нас пълен силикон и абсолютен ташак.

ИВ. М.: НСП не е бънджи скок, а десант от свръхмалка височина над непозната територия.

К. А.: Д-р Mario е категоричен: „През този месец се правят първите изследвания на бебето – кръвна картина, урина.” Вие направихте ли такива изследвания на НСП? Да не е вече за хоспитализация или телк?

ВЛ. С.: Първите изследвания се правят вече преднатално, изчисляващи онези ужасни вероятности, нули зад запетаята нероденото ти дете да има Даун, левкемия… За да можеш да вземеш информирано решение за терминирането му. Решението да направим НСП беше радикално игнориращо всяка информация за шансове за здраве, дори за оцеляване. Контрафактично спрямо средата и наследствеността. Телкове са литературните рентиери, съобразяващи се стриктно с всички изследвания – академични, медийни, пазарни, проглобалистки.

В. ПР.: НСП още от създаването си е самоубийствен атентат. Това е организация на постоянната криза, на перманентната агония. Всичко това е пред очите на хората. Оставяме здравето на Мирния преход. Прекалено истински, различни и емоционални сме, за да живеем дълго, затова искаме невъзможното – вечен живот!

ИВ. М.: Психиатрията може да се интересува от поезия, но обратното не е задължително. Дори най-болните и мрачни стихове, всъщност са порив към светлина и спасение.

К. А.: Д-р Mario иска да е полезен и съобщава: „През този месец се появяват и първите зъбки. Обикновено се предшестват от неспокойствие, лигавене, подуване на венците, желание да дъвче всичко.” Как ще научите НСП да си мие зъбките и как ще се поддържа тяхната здравина?

ВЛ. С.: Да, имахме зъби и ташаци още в утробата, назореи божи. В холивудските филми, дори тези на любимия Тарантино, винаги са ме отблъсквали бляскаво белите зъби. Докарват черното под ноктите, но зъбите блестят като в реклама на паста за зъби. Нашият филм е мексикански, турски, ирански, зъбите са с естествен жълтеникав цвят. Жълти зъби срещу стената.

В. ПР.: Напълно достатъчно е да не върти свирки и да не гълта! Ако НСП се грижеше за своето здраве, щеше да се нарича Литературен вестник и производните му, които не мога да си представя, че ще живеят или умрат без нотариус, фондация и адвокат. Не сме и зомбитата от спонсорираните фейсбук страници и публикации. Не планираме да разпръскваме здраве и лайфстайл в кулинарни предавания, след като хитовите ни поп-чекии са издадени на кирилица или латиница от Жанет. Лично за мен е важно Нова социална поезия да не си отиде без последна изповед.

ИВ. М.: НСП е абсурдна група от поети, което означава че има всички шансове да съществува и занапред, захапала здраво гранита на своята истина.

К. А.: Ще има ли лятна ваканция НСП?

ВЛ. С.: Правенето на поезия е изначална ваканция от живота, академията, пазара. През юни обаче ни предстои сериозна работа по преструктурирането на рубриките в списанието. Трябва да е ясно кое е Нова социална поезия и кое е „свободна сцена”. Ние сме Нова социална поезия.

В. ПР.: След предстоящото ни второ голямо юнско четене в Пловдив, планираме един общ летен, „ваканционен“ брой на списанието -юли-август – два месеца, в които имаме предложения да направим четенията си извън София – в Своге и Добринище, и много искам това да стане, защото мястото на НСП е (и) точно в такива по-малки населени места, а не само в клубовете в центъра на най-големите български градове.

ИВ. М.: Това е първото ми интервю и трябва да призная, че форматът бебешка синекдоха ме затрудни максимално. След него лично аз излизам във ваканция за поне три часа.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 7, юни, 2017

Ива Спиридонова – Мартин Костов – “Дом” или къде живее душата?

Започнах да чета Мартин Костов отзад напред, тоест сблъсках се първо с „Февруари” и след това влязох в неговия „Дом”. За да остана и да видя пространството или бездната от липса на дома му през своите очи.

Още с тази своя първа книга това момче категорично заявява, че е влязло в дома на българската литература, за да остане. Без значение, дали литературата е съгласна с този факт или не. Насилствено нахлуване в тялото й или споделена любов… това се разбира от следващите книги на Мартин Костов. Тоест, прочетете ги веднага, за да разплетете интригата. Лично за мен той остава категорично. Но сега за „Дом”, която той издава само на 17 (Издателство за поезия „ДА“, 2014).

Четейки „Дом”, в мислите ми непрекъснато гравитираше един цитат… простете за егоцентризма, но от мой стих, който гласи така:

 

 „Домът е там, където е душата.

А моята – останала във теб.”

 

Темата за дома, неговата липса в буквален и преносен смисъл, безкрайността и безнадеждността на търсенето му в другия, е водеща за текстовете в тази книга. А думите им са път и спасение, и сякаш единствена възможност за живот сред бездомността.

Човекът в тези текстове търси дом за душата си в тялото. Своето и това на другия. А там е празно и пълно едновременно. Страшно и уютно. Тъмно и светло. Детайл по детайл той описва този дом – тухла, кабел, стени, клечка…строи илюзия като антидот на възможната лудост.

Той иска да остане някъде, на място, което да нарече свое. И във време, което да сподели:

 

Времето е от теб до мен

В дланта ти

Където живея

 

Сблъсква се с невъзможност, която поражда гняв, глад  и желание едновременно:

 

 

Изчукай времето от мен до теб

Облизвам те

Гладен

Докато шибаното ти сърце

Свири

Без да знае нотите

 

Търси любов, търси  дом, но остава номад в търсенията си. Усещането за живот е бездомност. Копнежът за сливане не е само на ниво тяло. Това е адът, който може да се опише с няколко думи – човекът винаги остава сам. Търси душа в тялото, копнее за любов, губи се в бездната на другото тяло, пренася цялата природа и страстта й в този дом – тяло, което иска да нарече свое, тяло, което иска да има душа:

 

 

облечи тялото си с моето

докато не свърши света под краката ни

и сенките ни се разделят

 

Бури, ветрове, дъжд, сняг, изгрев, залез…всичко е човешка характеристика. Всичко е тяло. Дом. Душа е всъщност. Тялото е дом на душата ти в този живот, това ни казва тази книга

 

Дом

 

Празна стая

Празно тяло

Кухи стени

И един стърчащ кабел

 

Кабел, на който да обесиш душата си и да се спасиш от самотата в другия и празнотата в себе си.

А празнотата е постоянна характеристика на дома. Копнежът за истински дом, за човек – дом е характерен за поезията на Мартин Костов. Много силно се усеща в ето този стих:

 

Грамофон

 

пускам звука на сълзите си

да те обичам повече отколкото мога

да те целувам от разстояние

в устните – игла

 

Всъщност, тази книга е разказ за самотата. Която е с епидемични размери, плъзнала сред хората и убиваща бавно тези, които все още имат душа. И тяло, което също умира от болката на изгубената близост. Дори и когато думите излизат извън рамките на дома, в света навън, дори и тогава – усещането за самота остава, дори се засилва и въздухът е безвкусен, задавя, умираш и „там, където умирам летя”. А умирането тук е процес, желан и нежелан, дълъг, колкото един живот в самота…и болезнено бавен.

Дълбочината на тези стихове се крие в осъзнаването, че животът е тяло, което не е достатъчно за душата. Степента на крехкост е спорна – дали душата или тялото умират по-лесно? А инструментът за умиране е любовта. Любов, която не може да се побере в дом, защото е безкрайност. Домът на душата е другият човек, пътят до когото често е невъзможен. Бездомността е нерешимо уравнение, в което всички скитаме по тяло и душа, в опит да го решим. А решението често е просто нечие име, което мълчим. Или превръщаме в адрес на дома, който нямаме. За Мартин Костов думите са единствената възможна алтернатива на липсващото и “Дом” прекрасно го доказва. Влезте в този дом и останете за малко, за да видите по-ясно пътя към вашия.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Мартин Костов – Залезът

*
залезът
в който
не спирам
да виждам
само
теб

ме оставя

 

*
любовта е курва –
тя е океан
тя е бездна
тя
не си ти

ти си всичко

 

*
вече не те сънувам
не ми липсваш и
не те търся
не обичам –
не и теб
не страдам –
не и за теб
не умирам
не се будя нощем
не се губя
лутам и
не плача

не ми остана нищо
заради което
да живея

 

*
на Т.А.

казваш ми
да ти напиша стихотворение

а аз искам да те докосна
да те погледна
да ти разкажа за себе си
да слушам за теб
защото знам че
душата ти е
тиха падаща звезда
сърцето ти е
кротко и красиво –
хоризонтът
от който се нуждая
лицето ти е
сняг
и топлина
и нежност е
и всичко
което нямам

за теб ще пиша вечно

 

не вярвам
на думи
на хора
на теб и
себе си
не вярвам и в любовта
не вярвам в болката
в живота ни
в нас
в наркотиците и в
алкохола
не вярвам на ръцете ти
не вярвам в движенията ти
в допира
в устните и погледът ти
с който всеки път ме караш
да вярвам в всичко
в което не съм способен

 

гълташ

сигурно те чука яко –
и в леглото му
прехапваш устните си
после те целува
облизваш се
и отново
прониква
в теб
и в сърцето ми
с шепи взима
и краде
не пита
не иска
да те има
само
да те чувства

 

колега

говориш
пипаш и
не толкова
колкото
сигурно ти се
иска
по езикa ти
думите
бягат
идват мъжете
приключваш смяната
и не гълташ –
леко отваряш уста
притихва пулсът ти и
достойно плюеш
спермата която е останала
по небцето ти
отпускаш се
в дланите
на живота
присвиваш клепачите
дървиш се –
усмивка
чупка
пейзажи
и конци
от кукли
после на задна
чудесата стават реалност

 

*
наричай ме
както искаш –
за теб ще бъда
всеки
за теб ще бъда
всичко

 

*
вечерта утре
и утрото днес
нямат значение –
аз чакам
нашето бъдеще

 

*
разстоянието боли
винаги удря там
където най
те чувствам

ниско

бавно

тихо

ме убиваш

 

*
сутрин съм
а натъртените ми
ребра
настръхнали
от любов
на милион думи
от теб
чакат ръцете ти

вечер си
а под одеялото ти
вали и реже
и нямаш тяло
и нямаш сърце
което да боли

студ си
огън съм

далечни сме

 

не ме докосвай
защото
ще искам
да го повториш
а ти си болка
ти си смях
ти си свят
в очите ми

в твоите
съм нищо

 

*
искам да
те няма
да те имам
да не те обичам
да те мразя
да ме будиш
да ти правя чай
да те завивам
да ме галиш
да те гледам
сънен –
изгубен в сънища
със теб

искам
по изгрев
пръстите ти
да се спускат по скулите ми
и да докосват езика
с който те обичам
преди и след залез
преди и след секс
преди и след празник и
изневяра
и болка и
любов

 

*
където пръстите ти
спират да треперят
и където
сърцето ми
никога не е студено
винаги няма
място за друго
освен за нас

 

*
ако умра
дали ще страдаш
и плачеш
ще умираш ли
с мен
и ще се молиш ли
всеки ден
ако не можеш –
да можеш да
ме забравиш

аз ще плача
отвъд
шибания свят

за мен свят
няма

 

*
искам нежността ти
да бъде моя любовница
искам ръцете ми
да бъдат любовника
без когото не можеш
искам да те хапя
да искаш да те имам
да ме имаш
да те пипам

докато любовта
ни раздели

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 7, юни, 2017

Мар Ина – 01:00

01:00

не можеш без мен,
паднал от луната
на четири
части
от тялото
на светлината
като вода
и знание
за жертвена любов
не можеш без мен
чакаш
да излекувам
окото
за злината,
което
някой друг
полива
да ти разкажа
как сме изгубени
в дълбоката местност,
пълна с плътта ми
и влажна дървесна кора
не можеш без мен
да виждаш
през ожесточените писти на неправдата,
че падам
като изповед
върху всеки
като спомен
за ласка
отнета
от първите
и подарена на вечността ви

 

на планина

нагоре по стръмното
срещам старото си братче
успя
да е скромен
писател
на световно равнище
поздравява ме
с разказ
от Хемингуей
за разходка
в планината
още нагоре
срещам
младото си братче
той успя
да е луд художник
на местно равнище
поздравява ме с трак
за неравните си трекове
най-горе срещам
средния брат
поздравява ме с тишина
от последния си албум
в него всички петли
за заклани
с блестящ удар
и по склоновете
се лее
петльова кръв

 

езикът
на червеното светило
се е провесил
до площада
през ниската облачност
се разхождат
отминали умове
с тъмни мисли
за правдата
на машината
ангелски руси
младежи
тичат
към устата
на дните си

 

*
от асфалтовите петна
изскачат ваденки
на отраженията ни
по пътя към дома ти
на всички
се стичаме
в нетрайна
ласка
в небето
летим
на крило разстояние
и пърхаме
неотложно

 

непознати

нощта мъдрува
как да отвори
болезнена
хватката ми
по вледенените води
на тялото ти
през отворения прозорец
излита мисъл,
че не помня имена
в първичен студ
изчезваме
в конвулсии
будим се
две снежни кралици
заемаш
единствената ми рокля,
за да съм пак
голата

 

имам само тяло

имам само тяло
бурно,
приземният етаж в плавен процеп на тъмното от поглед на мансарда,
„виж това тяло“ – подаде някой
на отбора по надбягване в метрото
железен шум
тялото ми чете приказка
спи на пода с делфините
тялото намира хор
от съотборници
те разказват
как се целува
лице на тяло

 

тя и той

мама и татко свалиха слънчевите очила
непрогледна съм
протягаш ръце
да докоснеш шията,
а те шушукат
зад завеса
сядаме,
сепия,
да попеем
с плесенясали устни
за силата
да сме поредните
хора
без упреци

 

*
на обратното небе,
под купола,
дланите се ронят
в молитва
към тревите
да поникнат
по просторите,
за да е меко
и толкова тихо

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 7, юни, 2017

Марио Стоев – Анхело – Първи юни

целувка
с език
вишната

 

*
вече не си спомням
първата целувка
бяха толкова много

 

*
странно
навикът
с биберона
остава понякога
дълго

 

първи юни
след много години
пак балони
и биберони

 

надуваема кукла

играчките
порастват
с детето

 

първи юни
+ 18

 

блондинки
второ поколение
стари моми

 

*
боядисана
брюнетка
блондинка
без кости

 

с игла
от кост
закърпено
доверие

 

един ден
много умните деца
или ровят по кофите
или се пропиват
или стават лидери
или божества
или ги убиват

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 7, юни, 2017

Списание „Нова социална поезия“, бр. 7, юни, 2017

ПОЕЗИЯ

Красимира Кубадинова – Лошото тепърва предстои (02. 06. 2017)

Крис Енчев – Инсомния (02. 06. 2017)

Мар Ина – 01:00 (01. 06. 2017)

Марио Стоев – Анхело – Първи юни (01. 06. 2017)

Мартин Костов – Залезът (01. 06. 2017)

Оля Обрейкова – Туин Пийкс (02. 06. 2017)

 

КРИТИКА

Ива Спиридонова – Мартин Костов – “Дом” или къде живее душата? (01. 06. 2017)

 

ОБЩЕСТВО

Четвърта среща във ФБ хотела на Марк Зукърбърг на Кева Апостолова с Владимир Сабоурин, както и с Васил Прасков, и Ивайло Мерджанов  (01. 06. 2017)

Ивайло Мерджанов – Апокалипсис

апокалипсис

всички пишат на мъртъв език
просто още не го знаят

 

местожителство

мълчанието
е първата врата
към нищото
поезията – втората
а аз живея
зад десетата

 

проверката на времето

времето бавно разлиства книгата на живота ми
и срещу всяка щастлива страница слага резолюция: лъжа

 

към светлото бъдеще

чака те дълъг и щастлив живот
но първо те чака
моргата

 

екипировка

в любовта не ти трябва часовник
трябва ти гайгеров брояч

 

бестселър

целулозно гробище за думи
от които първа е любовта

 

въпрос на любов

откъде да долети
изцелението
когато болестта
си ти

 

в храма на поезията

тук
всичко стана ясно –
обещаващите светлина
излъгаха

 

братя

пишещите никога не са братя
в най-добрият случай
те са съучастници

 

fasci di combattimento

човеко истински поете езра –
да беше марширувал
между фронтовете вместо
да се скатаваш в стихосбирки

 

философия

след ницше
всичко е детска градина

 

случайна майска среща

предупреждаваш ме
че малката мастийка чери
която водиш на каишка хапе
а аз се чудя как е възможно
змия да разхожда куче

 

становище по дебата за римите

според акутагава
човешкия живот не струва
и един бодлеров стих което
преведено от японски означава
че ако си тръгнал да умираш
пишейки – римите са ти
най-малкия проблем

 

останките на прасков

няма по-лесно нещо от това
да си любимия поет на васил –
трябва само всеки ден да бъдеш
на ръба на самоубийството

 

сбогуване с кръжока по стихоплетие

римите са най-яркото доказателство
че не си поет

 

ars poetica

в дълбините на поезията има ключ
който не отключва нищо

 

поети

да пишеш поезия –
да отбиеш номера
пред смъртта

 

зимната пустиня на стиховете

във виелицата на думите
загубих теб

 

дзен & изкуството да се поддържа пистолет

зареди го и спусни предпазителя
опри дулото до слепоочието си усети
хладината на метала тежестта в ръкохватката
сега внимавай със спусъка и бавно повтаряй след мен –
животът има смисъл животът има смисъл животът има смисъл
погледни навън: върху брезата на есенин вятърът люлее
обесеното ми щастие и някъде натам в полето
щурците свирят албинони а конопите
скланят чела в минута мълчание

 

нощта влиза

заключвам вратата на деня след себе си угасям
лампата на твоето отсъствие
светлината не ти гарантира нищо
също както любовта не ти гарантира светлина
пияната тъма изсипва
вехториите от спомени право в душата ми
от години не очаквам състрадание
сънят ми отказва да преговаря с мрака и няма заспиване
откажи се нова цигара влюбването е хубаво самотата е вечна
изтръгвам гласа си и го захвърлям в огъня той крещи
твоето име от пламъците и се сгърчва
като змия върху жаравата не мога да сторя нищо повече
в името на любовта ли не точно сега лумва и онова
нелирично мълчание приличащо на убийство
психичната норма е последното
от което трябва да се интересува поезията
болката е позната липсата е ясна не говоря за теб
не мисля за теб не те очаквам
не те изстрадвам с години и епохи
не ти казвам истината в куплети и тази
лъжа е вече готова за консумация нощта влиза

 

завръщане

но къде да се завръщам след като не съм отивал никъде
радостите отдавна спят в гробището на паметта ми
щом ти не ме четеш има ли значение кой ще
нека яростната злобна клада на забвението
овъгли тия редове в сива купчинка срички не
общото между платон и гибла но и сега
пролетните ви надежди са вече отсечени
канибалдемокрация капитализмът на джунглата
сменя каменоломния социализъм стабилност
нови маски власт колониална зад калкана фасадата
на финансовото слънце което изгрява от запад
историческата истина ще ви се съобщи когато измрете
лимузини валутен борд реинкарнация на злото
вчера си при едните днес си при другите дават се
милиони за да се изберат онези които неотменно
ще вземат милиони в резултат на което ще страдат
милиони но ти си земен рай и трябва не джаз сюита
а незабавно разплащане в твърда валута и сълзи
към нови римляни златолоковци изпомпвачи на тъга
концесия деградители пиар образи илюзии речитативи
празни като чистак нови байцвани ковчези на склад
манипулативни послания страх перманентно насилие
идеални консуматори близък план квазиновини
рекламна свръхагресия заспиване на телевизор
ще положим всички усилия за анихилиране
горди българи братя туземци за капитала оскотяваш
от мизерията под вечния няма пари рефрен
на властта с усърдни и добронамерени практики
за изпаряване на населението оттук
и претопяването му в доменната пещ жадна
на вечно модерната алчност нагоди ли се успя ли
тягостен текст нещастието прави десант в тила
на това стихотворение думите ми вдигат бяло знаме
нощни влакове громолят в душата на стоманената вечер

 

почвай мемоарите

никой не може
да ти отнеме миналото
освен алцхаймер и
историците

 

не стига

не е достатъчно
да си халюцинирал
да не си заспивал
да си изпадал в безумие
да си разбрал същността на играта
да си се лутал из мрака в безпомощен гняв
да си решавал твърдо ще приключа със себе си
да си търсил да си обичал
да си плакал
не е достатъчно
не стига

малко е

 

финални надписи

можеш да напишеш
сто книги със стихове –
мълчанието остава

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Василия Костова – Когато се изравня с Абсолютната нула

Когато се изравня с Абсолютната нула
и стигна до най-чистото Нищо
след мен ще потънат стиховете за възхвала
всички очи, които съм целувала,
обувките, които съм прибирала мокри,
улиците, по които са минавали
самолетните билети и космическите кораби,
профили, пароли, аватари;
ръцете на майките и виното на бащите
ще ме приготвят за сън,
а аз ще мога само да си спомня
за празните детски легла в домовете,
завити под морската пяна.

 

Течение

Ти, малка Ренесансова фурийо,
заседнала в тленните ми клепачи,
набираща мощ в краищата на очите ми,
танцуваща с тъмносините ми вени;
кога ще избягаш от солните кръгове
под носа и метлите на черните вещици
и ще ми позволиш най-накрая
да остана?

 

12 години литература

Не можеше ли да е някой друг
Онзи, който застава пред слънцето
и не му позволява да погледне
в стаята и тъмнината й?
Не можеше ли да е нещо друго
Онова, което събужда
заспалите плъхове
и всяка нощ ги кара
да търсят вечерята си
в моите остатъци?
Виж колко много празни думи,
които не са от полза
на никого.

 

Неестествен роман

Колкото и добре да живее,
на големия поет му се налага да избира
дали завинаги да живее,
погълнат от студената критика,
или да се снима по тенис кортове,
а млади журналистки изкуствено да скриват
мазните петна по потните му дрехи.

 

Изповед

Пълня устата ти с всички обещания
забивам нежността си
уста в уста с морала ти
целувам истината
докато сама не пожелае
да си тръгне,
докато сама не ти разкаже
къде заспивах,
когато звездите
вечеряха с Господ.

 

Сияние

Всяка твоя мисъл
има поне една страна,
която наранява
като счупени черупки
в голотата на детско стъпало;
всяко твое остроумие
е вътрешната част на мида,
към която никой не поглежда
или я захвърля в пясъка
при сестрите й.

 

Вино от череши

Тя разказва на всеки в квартала
как ръката била еднакво красива,
следяща нежно челюстта й,
за да целуне тънките й краища,
и в гранитен юмрук всяка вечер,
когато електричеството изгасне.

От нейната кула – самотна и бледа
като лошо наследство от далечен роднина,
всяка нощ чуват студените викове.
Те –
те са никои!
И когато си тръгнат, аз стискам в ръцете си
кървящите бодли на мрачната крепост;
и аз се изкачвам по тънката стълба,
и аз виждам през прозореца
нежността на ръцете му
и стъклата, които забил
в каньоните на белите й рамене.

 

Частен кабинет

Ако си мислиш, че абортът е добра метафора,
а празните ръце на майките са поетичен образ,
опитай да прекараш три вечери по пълнолуние,
(завързани една след друга),
изправен до тавана в стаята на непознат
и да си готов да скочиш, за да намериш лекарство
и да не си готов да разбереш,
че никога не го е имало.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Александър Иванов – Самоубийство

самоубийство

въжета
мостове
наркотици
алкохол
а аз избрах
теб

 

смърт

усмивката ти
е поезия
която само смелите
ще напишат

 

обет

ти и аз
докато смъртта
ни изневери

 

*
аз имам две страни
в тъмната е всичко
онова което обичам
а в по-тъмната
си ти

 

дестинация

любовта
никога не е
била
ако след нея
все още дишаш

любовта
никога не се е
случила
ако успееш да я
преживееш

любовта никога
не е била
по-красива от
смъртта

любовта
никога не е
била дестинация
само твоята
ми показа
че греша

 

*
понякога човек
се самоубива
и продължава
да живее
със себе си
в това
се състои
наказанието

 

широко затворени очи

думите
свършват в ръцете ми

като теб

 

кино за възрастни

ти си любимият ми филм
който съм гледал
няколко пъти
но никога до края

 

мостът на влюбените

вместо да
скочим в тъмното
ще е по-хуманно
да се обесим
по светло

 

колумб

създадени сме
да не откриваме
себе си
в щастието
на другия
а само в
неговата болка

 

златният век

не мога
да разваля
сделката между
телата ни
защото смъртта
не връща
ресто

 

богове

бяхме едно
в леглото
докато любовта
не ни показа
че сме смъртни

 

нсп

за ментална смърт
предписваме от
нашата поезия
за физическата
посетете
личния си лекар

 

смъртта ми
носи името на
любовта ти

болката е
само катафалка

 

там
на Иън Къртис

няма болка
няма срам
няма любов
няма смърт

само сцена

на която танцуваме

 

изкуство за изкуството

сърцето ми е
музей на тъмнината
след теб
смъртта раздава
безплатни билети
за изложбата
на любовта ни

 

научи се да живееш
в тъмнина
само тогава ще разбереш
звездите
защо горят докато
умират

 

накарай ме
още веднъж да погледна
в теб
преди да затворя очи

накарай ме
още веднъж да те вдишам
преди да потъна в мрак

накарай ме
пак да сънувам
че сме едно

накарай ме
пак да опитам вкуса ти

накарай ме
още веднъж да настръхна
от твоята кожа по мен

накарай ме
да разкажа за твоето тяло
и твоето име

когато моля за прошка
когато съм
Страшния съд

 

ти
си най-достойната
смърт
за един недостоен
живот

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Николай Владимиров – Скандал

LOST HOUR

мисля за теб
през цялото денонощие
но ми липсва
двайсет и петия час
през който
да те обичам

 

БРОНЯ

влязох под кожата ти
и там намерих
още една

 

LETTER FROM THE SKY

мислех
че в рая
всичко е поезия
а се оказа
че си
само ти

 

БРЯГ

да потъвам
без дъно
в очите ти

 

ЗАВИСИМОСТ

да нямаш слабост
към никого

 

ВИНА

всички да вярват
че си невинен

 

*
най-големият
актьор
е този
който знае
как да бъде
себе си

 

*
този
който си пази
гърба
постоянно
накрая губи
лицето си

 

най-дългото пътуване
към себе си
е да си позволиш
да обичаш
някой повече
от теб самия

 

*
постоянно издигаш
стени
между нас
за да съм
твоят дом
между тях

 

IL INFERNO MIO

пътят към рая
е постлан
с теб

 

ЧУВСТВА

нормалният
не полудява
сам

 

държа се
с теб
като с животно
защото
хората се забравят
най-лесно

 

AMNESIA

сбъднатите мечти
нямат
спомени

 

ВСИЧКО КОЕТО НЕ СМЕ

ако си простим
живяното
никога повече
няма да умрем
един за друг

 

ЖИВОТ

любовта
не прощава
на мъртвите

 

СКАНДАЛ

сянката ми
и аз
още се караме
при кого
от двама ни
да останеш

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017