Елка Василева – Ще назова Очакване

 

Откритие

Не винаги е болка самотата.
Понякога е тихият оазис
за отдих от суетния и шумен пикник.
Понякога е ключ за стаята на спомените,
в която спят най-живите ти тайни.
И там е картата, указваща посоките
към тайните врати и чекмеджета.
Не винаги е болка самотата.
Понякога е нужното пространство,
в което никога не се загубваме…

 

През август въздухът мирише на сбогуване.
Надипля лятото златистата си дреха,
отръсква песъчинки от сандалите,
прибира в куфара седефените гривни,
дарени от морето на разсъмване…
Когато най-накрая
се загърне в облачния шал,
ще бъде най-възможно близко
до тъга.

 

Днес чашата ми
е наполовина празна.
Защото аз съм
повече от препълнена
с непостижими желания,
с неосъществими срещи,
с неприложими разнообразия,
с необратими разминавания,
с непреодолими невери…
Толкова много „не”-та,
че намразвам всички морфеми!
Утре…
Ще си допълня чашата
и ще си измисля
или връх,
или котва.

 

Алтернативно

Там, където не искам да бъда
радостта е несподелено откритие.
Там, където не искам да бъда,
любовта е неосъществено понятие.
Там, където не искам да бъда
усмивката винаги е в почивен ден.
Там, където не искам да бъда,
хвърчилата са забранени,
птиците са с дрипави криле,
пеперудите – сиви,
а нощта – какавидена.
Там, където не искам да бъда,
всички врати са заключени,
пътищата – завързани,
реките – пясъчни,
часовниците – неми.
Там, където не искам да бъда
винаги ще се подминавам.
Трябва да има пролука,
през която да се измъкна.
Трябва!

 

Умира къщата,
престане ли да бъде дом.
Агонията започва,
когато си отиде смехът.
После
човеците се превръщат в обитатели.
И няма значение
дали паяците са повече от ъглите.

 

Градът отново е с дъждовната си дреха.
Качулки и чадъри скриват лятото,
което тича босоного през тревата
с нозете на момичето от вчера.
Дъждът през лятото… О, той ни е приятел!
Дарява всеки с щедрата си ласка.
Под капките единствено трепери
допусналият зимата в сърцето си.

 

Тресавището на съня
не ме освобождава…
Държи ме здраво в коварния си плен
на невъзможно истинските срещи
и невъзможно истинските измерения…
Заклещени във коренищата на мрака
не могат мислите да пропълзят до светлото
и то остава в някаква миражна
измислена действителност от спомени.
Не знам дали да си поискам утро.
В 6 сутринта, когато няма сенки,
един след друг изстъргвам пластове
превърнали душата ми в корава буца сол.
И сътворявам смисъл
за поредния си ден.

 

Там, където осъмвам,
е винаги понеделник.
Безспирно вали листопад,
времето е напукан тротоар
с отъпкани фасове,
пощата идва в осем без десет,
но аз не я чакам,
тишината е с остри ръбове,
после ударят камбаната…
Няма те.

 

Докато още се изпълвам с бъдеще
светът ще е един огромен Лунапарк.
И ще ме вдига люлката все по-високо,
за да обгръщам най-далечното на хоризонта.
И ако мога да си нарисувам нова приказка,
ще назова Очакване
най-светлото на дните си.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Александѫр Николов – Букет от алтернативни стилове и начини за правене на литература

 

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Всъщност го подписах съвсем скоро – септември ще станат приблизително два месеца, иначе следя проекта още от самото му създаване. Видях как постепенно придоби популярност във фейсбук. Чух как познати започнаха да говорят за НСП. Поколебах се дали и аз да не се включа, но на онзи етап сметнах, че времето не е дошло. Сега е друго.

Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

Както казах, тогава все още не бях част от НСП, но това, което видях отстрани, беше как постепенно НСП си проби път в литературното пространство, как продължава да си пробива път в литературното пространство и как – дай боже – ще взриви старото литературно пространство, за да проправи път на новите автори и новата естетика.

Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

Разбра се, че постмодернизмът е отживелица и има своя алтернатива – и то не само една, а букет от алтернативни стилове и начини за правене на литература, обединени под шапката на НСП, която е достатъчно широка, че да има място за всеки автор да изрази себе си… А да – и се оказа, че авторът изобщо не е мъртъв, а е по-жив от всякога и има все по-изгарящото желание да твори.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

Статуквото се изплаши от Манифеста и от хората зад манифеста, които всеки ден стават все повече и повече. Аз съм алтернативата, Ти си алтернативата, Ние сме алтернативата!

Би ли (пре)подписал в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?

Бих го преподписал, да. Манифестът е в основата на всичко случващо се в НСП. Той е причината, поради която станах част от НСП.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Александѫр Николов – Справедливост

 

***
очи, а всъщност
луковици без корен;
кога
цъфтиш,
момиче?

 

Еждер

Наведи се да опиташ от на извора водата
как клокочиш, стих отровен, в тинята заровен.
Змията да ти изпие очите от главата.

Не съм ни птица, ни човек, не лазя,
смок не съм от сто години да се крия,
когато стъпих тук, различни демони ми обещаха
гердани – люспи на шарани
нося по врата си.

Не съм ни птица, ни човек, не лазя,
змей не съм – дете на майка бледа,
когато идвах тук различни демони ми обещаха
белези от змийски зъби
нося по гърба си.

От амулети нямам място
повече за грешки,
пръстите, за да изровят
стиховете почерняха.

 

зарибяваща дълбоководна дискотека за ценители

който ме познава, знае:
не обичам да танцувам,
а съм медуза, имам отговорности –
под мантията ми, там, където
още пипалата ми не са започнали,
там, където съм почти неонов и
блестя като ужасен надпис,
там поканих риби, които са събират
да танцуват

впрочем те са, казаха, шизофреници, чуват
музиката – с прости думи:
supersonic kettles под налягане
от очите ми потича чай
мастило черно, мислят си
‘какъв е кръвожаден’
от този ден планктона злобен,
който не поканих на купон
нарича ме ‘убиецът на октоподи’

 

текила

кожата има памет –
при лек натиск вдишва
черната първична маса
и киха небе
съзвездия – кактуси в чаши

 

Справедливост

Справедливост? Лозунгът гласи:
„Музиката, която всички обичаме”
От крадците на военни складове,
със сергии, отрупани целите
в маскировъчна екипировка и кубинки,
до продавачите на дини по пътя
за морето.
„Музиката, която всички обичаме”
е рафт от чалга дискове в бензиностанция.

Полето гори.
Вазата със слънчогледи от съня,
днес е първосептемврийска изгоряла нива.
Горските пожари са прегръдката,
в която първа скачаш и врабчетата ти
идват на прозореца ми, за да кажат: ЧАО.

Пчелите в меден рудник
работят неуморно, за да може вечер
искрите от огньовете
да скачат до небето и да стават на звезди.
Циганчетата ловят умряла риба
във водите на достъпно замърсения Караагач.
Някъде момче лови коли със палец.
Някъде поляк катастрофира в мантинела

Лозунгът гласи: „Внимателно шофирай. Някой
те обича.”

 

***
Ти си само кайсия, на летен
свети Атанас, почти възкръснала;
втори път готова за живот,
ставаш дом за много, но никой
не те припознава като плод:
за охлюва си по-сигурна черупка-пещера,
за мравката – магистрала, където да ходи,
за гъбката – мъхеста, нова гора.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Росица Бакалова – Корпорацията е ядосана от явлението НСП

 

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Колкото и да не иска да си признае, Корпорацията е ядосана от явлението НСП. За първи път разкриването на Корпорацията е ясно, конкретно и разкриващо как работят механизмите й. НСП ясно показа, че има в себе си капацитет, интелектуален и творчески, за да постави на дневен ред истината за литературата не само в България, но и по света. Бог Пазар е атакуем, показани са слабостите му, а щом има слабости, той вече не е бог, а само Пазар. Неминуемо част от хората, които силно подкрепяха НСП, а и бяха част от създаването й, попаднаха в лепкавата прегръдка на Бог Пазар и мейнстрим изкушенията му. Това не би следвало да разстройва последователите на НСП, защото в цялата човешка история изкушението и съмнението са фундаментални проблеми от митологичния свят на словото до постмодерното свръхсловесно общество. В лично качество аз съм непримирим зилот в непоносимостта си към Корпорацията и непримиримостта към нейното желание да продава морал, изграден чрез парични траншове.Това не означава омраза, а копнеж по истината.

Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

Както споменах вече, от гръцката драма до ден днешен, нищо ново под Слънцето. Трябва да се гледа философски, но без промяна в курса на НСП. Няма как НСП да е иманентна на Манифеста си, ако едновременно с това се правят лайфстайл прескачания по корпоративни „нощни клубове“, разбирайте издания. Жадните за слава няма как да престоят повече от няколко месеца в НСП. По-скоро драмата е при онези хора, които не могат да поставят себе си и егото си в смирение пред дадена идея. А идеите са именно онези, които осмислят хората. И ги правят естествени протагонисти. А не кандидати за такива. Историята го е доказала.

Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

Промените са необратими, но това не означава, че ще се случат без натиск, без раздиране на завесата и без драматични действия. Субекти на промяната могат да бъдат само онези, които разберат, че за постигане на промяна се изисква последователност и жертва. Осъзнаване каква е реалността и как тя може да бъде целенасочено променена. Подозрителността към самия себе си е задължителна. В здравословни количества тя се превръща в себекритичност и взискателност към собствената личност. Защото субектът априори знае, че е слаб и длъжен да се бори с това.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

Статуквото бе обезпокоено. В момента то прилага тактиката да се преструва, че няма проблем. Подобна тактика е избрана, защото статуквото има реален проблем. То вече ясно и категорично е компрометирано. Компрометираността се задълбочава и от цялостната политическа, културна, икономическа и социална реалност в държавата, а и в света. Подобно реакция е меко казана жалка, защото статуквото не се удържа и реагира. Чрез конкретни имена.И чрез конкретни действия. Обидното за статуквото е, че то не може да приложи срещу естествени явления като НСП нито един интелектуален и реален протест, аргумент или апел. Това разкрива несъстоятелността на статуквото. Претенциите за елит са несъстоятелни, понеже елитът не може да остане глух за страданието, но статуквото може. В този смисъл статуквото чрез своята вродена или придобита глухота, се е отказало от елитарност. Поради своето насилствено завземане на самото понятие.

Би ли (пре)подписала в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?

Категорично бих преподписала Манифеста.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Росица Бакалова – Нежни гилотини

 

Невидимо

Престани да играеш
на малкият принц,
разказвайки залези,
скрити под синури
с неразплакана още трева…

Твоята роза отдавна порасна
и вече е само жена.

 

***
Ако палачите
Издаваха присъди
Животът щеше да е
Много тих и мъдър

И в правилната гънка
На дръвника
душата плавно
Щеше да затихва.

Тълпите нямаше
Да бъдат шумни,
Насъскани, противни,
Зли, безумни

щом хилядите
нежни гилотини
с кръвта чертаят
име, име подир име….

По иначе, А можеше
По иначе да бъде,
Ако палачите
издаваха присъди.

18.03.2017 г.

 

***
Единствената люлка
на живота ми
Е онзи земетръс
От истини
Където даже
слабото докосване
е знойно и ранено,
и боли
Озъбена е жаждата
за вечност
във алчното скимтене на
доброто,
усмихнато и
примирено
уж
е злото
в единствената люлка
на живота ми.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Мишел Фуко – Една тъй проста наслада

 

Хомосексуалистите, твърди психиатричен трактат, често се самоубиват. Често ме очарова. Да си представим, значи, източени, хилави, бледоскулести момчета, неспособни да прескочат прага към другия пол, остава им само да вървят към смъртта цял живот, от който излизат незабавно, затръшвайки с все сила вратата. А това безпокои неминуемо съседите. Вместо сватба, женитба със смъртта. Другият бряг вместо другия пол. Ала са толкова негодни да умрат докрай, колкото и да живеят истински. Хомосексуалистите и смъртта взаимно се злепоставят в тази тъй смехотворна игра.

Да поговорим малко за самоубийството. Не за неговите права, за които мнозина са казали вече хубави неща. Но за мерзостта, на която го обричат. Да поговорим за униженията, лицемерията, безчестията, на които го принуждават: за опаковките с лекарства, които скришом се събират, за търсения як, остър, старовремски бръснач, за лигите, които потичат пред витрината на оръжейния магазин, в който трябва да се влезе със спокойно лице. Мисля си, че би трябвало да имаме право не на напразно, смутено надзъртане, а на сериозно и компетентно посрещане. Би трябвало да можем да обсъдим качествата и ефектите на всяко оръжие; би били чудесно продавачът да бъде ведър и усмихнат, но сдържан и в никакъв случай бъбрив продавач, който е съвсем наясно, че си има работа с добронамерен и несръчен човек, на когото и на ум не минава да си вземе оръжие, за да стреля срещу някой друг. Добре би било още продаваческото усърдие да не му пречи да те посъветва и за други средства, които може би ще паснат по-добре на твоя начин на живот, на твоя характер. Подобна търговия и размяна на мнения са хиляди пъти по-полезни, отколкото после празните приказки с погребалните агенти около трупа.

Хора, които не сме познавали, които не са ни познавали, са направили така, че един хубав ден сме започнали да съществуваме. Те са се насилили да повярват и несъмнено най-искрено са си въобразили, че са ни очаквали. Във всеки случай те грижовно, а не рядко и малко превзето тържествено, са уредили нашето влизане в „света“. Ала е неприемливо да не ни е позволено да уредим сами с цялата интензивна и пламенна грижа, която желаем да вложим, и с едно-две съдействия, които са ни потребни, това, за което мислим толкова отдавна, което сме си набелязали навярно още през една лятна вечер в детството. За човешкия живот, както изглежда, животът е несигурен, само смъртта е сигурна. Защо тази сигурност трябва да бъде случайност, която със своята внезапност и неизбежност да оставя впечатление за наказание.

Дразнят ме малко обещаващите да ни научат как да умрем мъдрости и обещаващите да ни научат какво да мислим за това философии. Стремящите се да ни „подготвят за нея“ ме оставят безразличен. Тя трябва да бъде въобразена, изобретена, посъветвана, детайлно обмислена, изработена, стъпка по стъпка уредена, за да се създаде творба без зрител, съществуваща единствено за мен самия, единствено във времето на най-късата секунда на живота. За надживелите, добре ми е известно, от самоубийството остават само жалките следи на самотата, на несретата, на неполучилия отговор зов. Те не могат да не си задават въпроса „защо“. Единственият въпрос, който относно самоубийството не би трябвало да се задава.

„Защо?“ „Много просто, защото така поисках“. Вярно е, че след самоубийството остават и обезсърчителни бележки. Ала грешката чия е? Мислите ли, че е много забавно човек да се обеси в кухнята и да провеси посинял език? А да се заключи в банята, за да пусне газа? Или да остави парче мозък на тротоара, което да дойдат да душат кучетата? Спиралата на самоубийството за мен е несъмнена: толкова хора се потискат само при мисълта за всички тези гадости, на които е обречен кандидат-самоубиеца (не говоря за самите самоубийци – полицията, бързата помощ, портиерката, аутопсията – за тях как да зная), че мнозина предпочитат да сложат край, отколкото да продължат да мислят за това.

Няколко съвета към човеколюбивите. Ако желаете наистина самоубийствата да намалеят, направете така, че да има само хора, които се убиват по своята собствена, спокойна, добре премислена, свободна от съмнение воля. Самоубийството не трябва да бъде оставяно на нещастните люде, които могат да го изопачат и превърнат в злочестие. Във всеки случай щастливците са много по-малко от нещастниците.

Несъмнено сме пропуснали много наслади, а тези, които сме преживели, са били твърде или посредствени и до втръсване монотонни, или пък сме ги оставили да ни се изплъзнат от леност и разсеяност, от небрежност и липса на въображение. За късмет на наше разположение е този тъй особен миг и той заслужава да се грижим най-много за него: не за да ни безпокои или успокоява, а за да го превърнем в извънредна наслада, чиято търпелива, постоянна, но не фатална подготовка да озарява целия ни живот. Самоубийството като празник или оргия е само формула, то има други, по-осъзнати и далеч по-смислени форми.

Когато по улиците на американските градове виждам funeral homes не само се натъжавам от тяхната отчайваща баналност, сякаш смъртта трябва да задушава всеки порив на въображението, но и съжалявам, че те служат само на мъртъвците и на щастливите, че са още живи семейства. Защо да няма за онези, които средствата или твърде дългите размишления карат да приемат изкуството на готовите решения, такива вълшебни лабиринти, като направените от японците за секса, които те наричат Love Hotels? Но истина е, че те и за самоубийството занят повече от нас.

Ако ви се отдаде да отидете в двореца Шантийи, но не край Париж, а в Токио, ще разберете какво искам да кажа. Там се предусеща възможността за онези „други места“, без координати и календари, където да влезем, сред абсурдни декори и с безименни партньори, в търсене на случая да умрем свободни от всяка идентичност: там ще можем да разполагаме с неопределено време – секунди, седмици, месеци дори –, докато ни се представи със своята властна очевидност случаят, който ще познаем незабавно и не ще пропуснем: той ще има формата на тъй простата, безформена наслада.

 

Превод от френски: Владимир Градев

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Ваня Вълкова – Радикална промяна и ясно деклариране на ценности

 

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Един лайк от май 2017 във ФБ не е всъщност подписване, а просто мигновена съпричастност. Като автор напълно заставам зад 90% от идеите и думите на Манифеста, а останалите 10% се пазят за моето лично поле на разбиране. Преди майския-его-сблъсък бях чела Манифеста два пъти и точно поради това се заинтересувах и исках да представя пред и да публикувам стихове в НСП.

Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

Лятото на 2016 за мен няма образ. Аз знам за НСП от май 2017 . Точно тогава и изпратих, и публикувах в НСП. Точно, преди и по време на ГОЛЯМОТО разцепление в екипа на Нова социална поезия. Тази неистово избухнала БОМБА в публичното фб пространство ме направи външен наблюдател, но и коментатор на неспиращи фотонни стрелби и размяната на диалози между част от вече бившото ядро на НСП и това окончателно ми помогна да застана в творческото поле на моя истински интерес – точното място между мен и добрата поетична среда.

Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

Да. Една от наистина важните промени, поне за мен, е, че НСП е творчески организъм-място за диалог, който има силно привличане и то абсолютно некомерсиално, непопулистко, нерейтингово или партийно за автори, които пишат качествени текстове и поезия. Това е дискусионна и променяща се среда на обмен на идеи, поезия, думи, визия и мисли. Среда която предлага, дава, получава и образова.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

Да. Статуквото беше твърдо ядро, което не пропуска никой да премине, дори в орбита около него. С много малки изключения, но те пък бяха свързани с популистки рекламни игри и рейтинг. А това ядро беше обвързано с представи, които декларират тезата, че поезия може и е желателно да публикува само човек, който е: наш приятел, както и да го разбирате; завършил нещо свързано изобщо с хуманитарни дисциплини. Почти винаги.

Би ли (пре)подписала в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?

Всъщност да, но реално не обичам да подписвам каквото и да е било, ако то дори и минимално може да ограничи моето поле за творческо действие. Чувствам се и искам да съм част от НСП и ще съдействам в проектите, събитията и идеите които ще имаме и имаме.

ПП. Мислейки по тези въпроси още от месец май, мога да кажа, че самата дума-понятието МАНИФЕСТ, като програмно обръщение, по своята природа е чисто модерно явление. Литературно-художествено или политическо, а в пост-пост модерната ситуация неговият смисъл се е размил; вече не е различим и обърква. Мисля леко е избледнял и вече е с по-меки очертания. В началото на миналия век са написани доста литературни и художествени манифести и те са били много важни за очертаването на полето на въздействие и физиономията на течения, като манифести от руския авангард и/или манифеста на ДАДА или „Майскиият манифест“ на ВМРО. Така да се каже манифестът като явление е вид ПРО-послание, с ясни правила и посоки на действие и винаги неговата генеалогия е революционна, тоест стъпва на искания за радикална промяна и ясно деклариране на ценности.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Ваня Вълкова – Бял затвор на думи-без-значения

 

Облаци

Прахта
степен на отхвърляне на мисли
Отдалечаване
от звуци и незвуци
Денят е разпад
на вечно-преподреждащи-спомени-мозайки

Музиката
от пуснатият музикален интернет облак
или
от трептенията на въздуха,
отразена и променена
от всички архитектурни прегради

Частици
Пясъчни бури, слели се
с
ръката на копача-монтьор,
малкото дете в цъфтящата градина,
останките от прелитащият метеор-звезда на паметта
Летят
Форми
на нашите настоящи и бъдещи дневници
затрупани в прахта.

София 2017

 

Преминаващи пространство – високо над Майн

Струните на ветровете от стъкло, сиво-синя острота
Архитектура на паметта
пресичаща
полетата на търговия на едро, вода и пари
преминаващи
крака, ръце, умора, забрава, невъзможност за връщане на
около 10 хил. евреи в периода 1941-1945 г.
преминали
пространството на тъга към складовете
на мечти, очаквания, дрехи, пари, сълзи, обувки
отправени към концлагерите
по коридори
Струните на ветровете от метал-артерии-памет
оптягат времето в което пребиваваме,
набързо
и в коридорите протича много атмосфера на пътуване
Преминаващи пространствата
Затворени врати
Неконтролируеми кабини на земно притегляне,
пътуват
Нагоре и надолу, наобратно
Изтласкани от невъзможност
за достигане
на атмосфери с много пре-ухания
А скъпите парфюми изтъняват и изтляват
изпаднали цветя от стари-скъпи-вази-саркофази
Едно непито, непоискано кафе – безплатно
Възможност от последният етаж на едната кула
Стъкло-зелени клони-метал – сиво-синьо-бяло
и преминаване в другата кула
отвън
е недокоснато усещането за мъничко летене,
преместване и преминаване
от личното в полу-лично и общественото
Кръстосаните тетива – стомана
обтягат
времето в което приминаваме,
летищните пропусквателни пунктове
са го замразили и спрели
за един час
разпределен във две височини от 185 м и 165 м
и невъзможност за свободно падане,
без предпазител и аеробно дишане

юни, Франкфурт, 2017
––––––––––
Преминаване през двете кули на Европейската централна банка във Франкфурт

 

Смъртоносни хапчета-реалност

На улицата тъканта е лепкава и твърда
Непробиваемите вкусове ме смилат
Изтласкват ме
Извън
От правата в която се опитвам
ДА ПРОДЪЛЖАВАМ
Извън витрините
от образи на купена реалност
Извън хлебопекарната на много сънища
създадени от ръчно смлени книги
Непотребни.

Изкуството е хапка безполезност
е надписа с който се продава мир и радост.

август 2017

 

Структурно-бяло-време
/издигане и влизане/

Високо
Миланската катедрала ме облива
винаги
със студена пот
от двете страни на времето
на контрафорсните наклони
в което се доизтичам
на ветрището и смазващата белота на слънцето.

Милано е град с много бели
извивки
Преди да погледна дребността на магазините-галерии
от последното място
на безопасността
видях кодовете на транспортните артерии
докарали ме до другото ми впечатление-мечта
от преди 6 часа – далеч
Назад
в нетърпимата белота, на събърба
насочил магистралите си
Далеч
и
Близко
докосващи белите завихрящи се
структури-мрежи на времето
изопваща сетивата гравитация
Без да говоря извървях не-времето-пространство
на Fiera Milano.

Архитектурата е
пропиването в което
тишината, метала и липсата на невъзможност
срещат нетърпението на радостта ми
Самота, абсолютно прави магистрали,
дизайн и производство,
недостижимост на технологията
и
удоволствието да я наблюдавам
извън и вътре в нея.

С часове
на слънце, без памет, до припадък,
едвам
в космическата капсула на тоалетната до метрото
чакаща светлинната скорост на мотрисата.

Прибрах се
В града
Вратите на Миланската катедрала, вече ги затвориха.

Спомени от едно пребиваване в Милано, страховитото бяло великолепие на катедралата и посещението на не работещото, извън сезона, невероятно архитектурното бяло-структурно-пространство-гравитационна мрежа на Fiera Milano.

 

Точка на пресичане

Времето, в което
извървявам и изхвърлям
невъзможното постигане
към
Свободата да съм
е
Времето, в което се разделям
с искания в прости форми –
нагоре се изтичат
надолу се отварят
От другата страна
на светофара
е
бяло-черното поле
забрава
Пресечна точка на тъгата.

юли, 2017

 

Един изтръгнат спомен за филма „Левиатан“

Левиата́н (Дракон, Drakon) (древноевр. – навит, лъкатушен змей) –библейски демон и „чудовище морско“ с формата на змей, понякога отъждествявано със Сатаната. В Книга на Йов е наречен Цар (Йов 41:26).
–––––––––––

Очите на застинало море
на север,
далече без надежда
Метално синьо с много сьомга
необработена, без жалост за ръцете
А те са винаги жени и с много празно време в очите
За хората е невъзможно
да преодолеят границата – самота
Един дълбокомислещ мъж, на думи
е спрял
и чака
да говори
на празното пред него
в калта и ветровете
От черното му расо падат сълзи,
отблъснати от огледални нишки
втъкани във метала на сърцето
Готов е да строи заводи и летящи хора

Едни изтръгнати от времената кости – чудовищни
и нямащи прегради в страховете – затихнали протяжни звуци
Брегът е пъстър с тях, а те са бели рани
Стените ранно боядисани във бяло
на църквата
в която има множество очи, без поглед
Поместена на остров – бял затвор на думи-без-значения

А костите на морското чудовище
Отпращат ветровете
оставайки следи
на загуби,
по северните бреговете, далече.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Венцислав Арнаудов – Сред диплите плацента

 

das menschliche vlies

от небето одрано
човешкото руно небето няма
да поиска обратно
преди да опита от безсмислието на смеха
или духа на музиката плаче човешкото
руно разпределено прилежно в бели зали в кошарите
всевъзможно бели всевъзможно
оразмерени разнообразието добре
посрещнато (да няма изненади от самото начало)
преди да се изпъне нишката пъпната
връв е възел сега при
извора после над кладенеца
на живота жилите
изопнати вятър ли вадят вода ли
преди първата пот първата
кръв грее човешкото руно
и тихо
заспива от небето одрано
mala malum, mala malum, mala malum.

 

дървото на живота

в короната му спи детето бог
над тъмните води над пустата земя
сред клоните му риби бдят на жабата езикът лепкав
утробното му семе
във съня да не погуби
листата сухо-мокри, земно-звездни, живо-мъртви
без стон плющят, без глас шептят
в плътта му ноктите на феникса горят
а драконът със заешки очи
еленските рога сред вейки скрива
и гали змийския си врат
любовно във кората дива

отдолу, в калната вода,
сред корените-пъпна връв
сред диплите плацента разпиляна
се рее плод, от плът и кръв
поема въздух
и пробива рана.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Кева Апостолова – Две поеми

 

Кой сега е в лабиринта


Докато всички ме търсят като обявена за издирване
аз лежа прегърнала възглавница
под олекотена завивка на дрийм он
и мисля за мъжа
който излезе от такси и влезе в ресторант хепи
на ъгъла на раковска и стефан караджа.
Ако Стефан Караджа (28)
който прекосява няколко пъти Дунав
с революционни цели
и Георги Сава Раковски (46)
основоположник на организираната
националнореволюционна борба
за освобождаването на България
знаеха че ще загинат от рани и туберкулоза
за да може след време
един мъж
да слезе от такси
да влезе в хепи
аз да го запомня
и да мисля за него
дали щяха да
Пейзаж на десктоп ме успокоява


Докато чаках светофара на кръстовището
пред СУ свети Климент Охридски (76)
и чистех с длан изпръсканата ми от коли пола
купена онлайн вчера за
тридесет и девет лева и деветдесет и девет стотинки
се сетих че след Големия взрив
Земята ни прибрала
защото никой друг не ни поискал
Емоционалната атака взриви
мимическите мускули на тялото ми и
споделих това с непознатия до мен
Мъжът ме погледна
сякаш за първи път вижда жена
каталог с рок балади запя в мен
качулката му полетя от зелено на жълто и
го настигнах в червеното


Докато гледам трамвая
купен на старо от пивоварна в Чехия
как се рони отдалеч във въздуха
между ронещите се стени на къщите
на Граф Игнатиев (76) София
чувствам
как дъждът забива пирони в глезените
като в дигитална картина с Христос на кръста
и разлепва китайските ми обувки
и нараства и нараства и нараства
Това е същият дъжд
в който един мъж
слезе от своята цигара
за да запали от мен
и ме подпря на стената


Докато си спомням как той ме прегръщаше
когато ми беше за първи път
как прекрояваше и шиеше кожата ми
на крачна шевна машина под отворен чадър
разделяше я на части с различна чувствителност
кожата на лицето кожата на корема
вътрешната кожа на бедрата
Докато продължавам да си спомням
телевизията предава на живо поредното заседание
на българския парламент за демографския срив
съседката изпусна прането от балкона
а мъжът й излезе и гръмна с уста
Гнездо изхвърча към небето
Шедьовърът е бездетен


Докато седя и гледам домашната мравка
разбирам че нещо я насърчава
Мравките изчезват в рамките на едно денонощие
ако бъдат помолени
Убиеш ли мравка в съня си значи гониш късмета
Убий я казва Мария Кюри (66) от полската банкнота
Хората без късмет живеят по-интересно
Високото над мравката е въздух или мъж
Високото винаги е въздух или мъж
Въздухът и мъжът служат за дишане и загребване
В тях тичат жени и самолети
Те падат във вид на представление
Такова представление се нарича катастрофа
Катастрофата е тържество на точката
Точката е среща на времената
Колко са времената ли
Колкото си поискат
А аз ще извадя сандвич с кашкавал витоша
от чанта купена в черен петък
ще се подпра на гърба на мъжа и ще вечерям
После ще изтрия уста и пръсти в ревера му
за да не може да живее повече без мен
или да умре


Докато стоях мирно на опашка
в паричния салон на централната софийска поща
за подаване на декларация до данъчните
а на пейките в салона клошарът и клошарката
четяха на топло един и същ вестник
раздаван безплатно от риби с водолази
аз се запитах:
Каква е целта на Земята
Да зареди вселената с хора ли
Но как ще живея без етажите на бора
Без парадните стъпки на гарванчето
Без чуковете вложени в извивките на градовете
Без изтощените от гледане велики картини
Без линейките в морето
Дишане на мъж зад косите ми
което ми напомни твоето дишане над мен
спря въпросите


Докато тичам по пешеходните пътеки на софия
столица на българия след плиска преслав охрид битоля търново мелник подвис видин калиакра никопол истанбул пловдив
в ужас да не ме блъсне кола от ляво или от дясно
си мисля:
Какво успяха да постигнат на земята врабчето и пчелата
щом не написаха книга не станаха президенти не откриха
нова планета
Дали сегашният софийски кмет е най-лъганият софийски кмет
щом уличните часовници са спрели или показват различно време
Защо днешните бебета със зрял поглед умират
докато кафето изкипява в италианските ни кафеварки
Кой все още краде конци от кралските гоблени и
кърпи чорапките на лъчите
Небето дехидратира
Настъпва объркване и слабост
като пред мъж


Докато чакам да влезеш във фейсбук
аз мисля
че присъствието на човека
върху сърцето на земята
прободен от едничък слънчев лъч
е задължително
а преводът е хубав
И поднасям думи
вместо деца
на боговете


Докато влизам в асансьора пълен с истории
за мъж напуснат от жена си
защото се влюбила в друга жена
плюс паднала в шахтата инвалидна количка
се питам:
Ти ли си този който гледа от прозорчето за джуджета
на боинг седем четири седем в експлоатация в момента
как електронните гривни на съзвездията святкат
Аз ли съм тази която подрежда дантели в ковчези за
хора животни и камъни
Кой сега е в лабиринта на Хорхе и
как се излиза от Борхес
Човекът е документ
Земята е машина за унищожаване на документи
Смъртта е План „Б”

 

II.
Такава е волята на произведението


Ако китовете имаха крака
щяха да запалят колата
и да ме настигнат
Хубава си с панталон и токчета
шепне Майлс Дейвис
ела с мен
в градската гетсиманска градина
аз съм пропаднал мъж
ти си красива жена
ние сме един за друг
искам да те видя отдолу
(отчупена ръка на риба е вятърът с който без да искаш ме удари)


цветята не бръмчат. вампирчетата на небето светят.
успешно кацат риби върху камък чернокож.
аферата на птиците провал е.
надбягванията на книги също.
градът е повален. на отделни хора разчленен.
сама съм с ръката си.
ръката ми не е сама.
като говедо
водата с чашата се бори
и подпалва стъкления си затвор.
челото на водата искам да прегърна
за да ме отблъсне.
(животът и тази до него натискат звънеца на вратата както се натиска врат на звяр)


В ръцете на бездетния дърводелец
нека разцъфнат безкръвните й коси
и почервенее чернокожата й рокля
докато я запълва запалва и грейне
А ти врабче подскачай като котка
навеждай клонките навеждай
да си откъснат
(повреда в полъха на пеперудата – великото преселение на миражите е в изпаренията на книгите)


Ако днес не умра
значи е станало вчера
Човек не може да има
целия живот на този свят
но цялата смърт може
Дай ми и своята
Рибите в дъждовните капки
ще ме споменават
(такава е волята на произведението – търговците са дошли на земята преди човека)


ставам все по-добра в провалите. оглавявам ги. имам успехи.
танкови вериги по кожата. озверели кръвни картини.
изоставени думи. завършени многоточия.
чудесна съм. за пореден път се харесвам. съвсем пропадам.
бях за малко под венчило с господ. захвърлих очите му.
в кулминацията съм. гробища от слънчеви батерии.
точно сега ще разкъсам себе си и ще изляза.
някога така разкъсах татко после майка и излязох.
накрая всички ставаме бащи и майки на себе си.
дойдох. родих. опознах. отрекох. разкаях се. отново отрекох. абортирах. разкаях се. наградих се. отнех си наградите. хабилитирах се. анулирах хабилитацията.
съвокуплявам се с мозъци на чернокожи албиноси.
това което ми е писано го правя по друг начин.
една вълнá ще дойде и ще залее всички вълни.
(снимка под оризова хартия е животът с вещи отгледани в друг живот
)

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017