Ивайло Мерджанов – Слънчевия демон

Синигерът долита рано

Съветския учен превъртя и отключи шизофрения. Закараха го в психиатрична клиника. На масата, в малката му стая, намериха лист върху който пишеше: ‘По пътя си към познанието и истината, унищожаваме всичко, което не разбираме. Има само един език – на човека пред Бога.’

 

Същия и друг, себе си и чужд: среща с психиатрията

След като Съветският учен обяви пред психиатрите че вече към него могат да се обръщат с „Гражданинът Бонапарт”, го заключиха в Острото отделение на високи дози от класическия медикамент за измиване на мозъка от неубедителни пред лицето на медицината самооценки. След три дни на болка и безпаметен сън, бившият вече учен беше изведен на по-лек режим и дори си спомняше как се казва. Като опит да разведри някои от по-унилите си колеги в болничната стая, той им разказа странната история за един роднина на другарят Сталин, който също заболял психически и водил тихо съществуване години наред, занимавайки се с някакви си свои кротки изследвания, без да бъде закачан от Бащата на народите, известен още като най-големия диктатор на всички времена.
– Не сме единствени, момчета – рече им Гражданинът Бонапарт, – ние крепим обществения договор, за който говори и другарят Хобс. Не се тревожете излишно. Всичко ще се оправи… – утешаваше своите другари ученът, с тиха усмивка, в която веднага правеше впечатление един остър кучешки зъб.

 

Гражданинът Бонапарт

Всички ще остареем и ще станем нелепи, като учебници по история.

 

Война и политика

Черен вятър се кискаше над заснеженото поле. Душите на изгубените и убити хора стенеха тук и там, хаотично разпръснати в унищожената дивизия. Огньовете на омразата и гибелта догаряха по военни машини и бойна техника, разгромени, разкривени и катастрофирали. Навред се стелеше осаждена, накълбена на гъсти и тежки пушеци студена и мъртва тишина, а смъртта бавно минаваше около труповете, за да нагледа оцелелите – дали няма да паднат и те в тъмната ù власт.

Останалото беше политика.

– A ти, – обърна се дружески към него санитарят, който вече беше строил в банята останалите пациенти, – ще се обръснеш ли, или си от интелигенцията?

 

Сълзите

Дойде време за напускане на диспансера. Гражданинът Бонапарт се сбогува сърдечно с всичките си нови приятели, изпълнен със странното усещане че е бил на най-човечното и пълно с добри, чувствителни и раними хора през живота си. Обещаха си да се видят, да се намерят след като и те бъдат изписани оттам – нещо, което по неписаното правило на майката-психиатрия никога не се случваше.
– Пазете хората, пред които плачете – рече им накрая Съветския учен и се разрида без видима причина, едновременно радостен от успешното си лечение и връщането си в свободния режим на живота, и натъжен от необратимата почти загуба на хората, към които за кратко време се бе привързал дълбоко.

 

Първи пристъп.
[свидетелство на пациент N: *******]
СССР, 1983 г.

Да се завърнеш в живота
след шизофренен пристъп –
не е точно
като да се върнеш от фронта
При мен се случи така: насилието
ме побърка, отключи тежката врата
към лудостта – и хлътнах в мрака
без да има стъпала, надолу
После ми казваха какво ли не:
стават такива неща, брат –
какво се впечатляваш толкова –
винаги ще има насилници и жертви
а ти трябва да си караш работата
По време на психозата съм имал
тежки, злокобни, мъчителни
халюцинации и видения:
черно небе опъва огнена примка около
врата ти, и тя почва да те души
хора, които говорят
отвсякъде, лично за теб –
подхвърлят злобни реплики
непрестанен телевизионен тормоз
контрол чрез радиото, чрез всеки звук –
чрез музиката
изтощение до припадане –
съчетано с безсъние
и невъзможност да спреш главата си
дори за миг, знаци навсякъде
некролозите, разцъфтели тук и там
съобщават какво се случва с теб в момента
Искам да ви спестя някои
от най-черните и зловещи детайли
това беше само началото на кошмара
единствените които не ме застрашаваха
бяха децата, спираме записа

 

Май, 1983 г.

Съветския учен не знаеше какво да прави с живота си и не очакваше да го спаси любовта. Самоубийството също вече не беше вариант: мистическият му опит го съветваше да не прави тази грешка. Алкохолът го натикваше в тежки депресии, а всевъзможните наркотици усложняваха психическото му състояние, а и още не бяха на мода, защото западния империализъм не бе пробил защитата на социалистическата му родина. Затова, в един дъждовен следобед през май 1983 г., той си направи зелен чай с жасмин и реши, че въпреки всички изпитания и трудности, въпреки всичката болка, отчаяние и пустота, въпреки смъртта дори, животът все пак е хубав и си заслужава да се изживее.

 

Татуировка на душата

– Цял живот Господ образова хората, – каза тихо Съветския учен на Дъщерята на председателя, която стоеше до него – отговорът на дявола, сме ние. Всичките. – допълни той и започна да рисува нещо като костенурка на празния лист пред себе си.

 

Дъщерята на председателя

Дъщерята на председателя се влюби в Гражданинът Бонапарт, тъй както само двайсетгодишно момиче може да се влюби в психично болен човек прехвърлил четирийсетте.
– Искам да стана писател – му каза веднъж тя, при една от редките им и най-често случайни срещи.
– Не се занимавай с глупости – отвърна ù той, съсредоточено късайки една цигара за да запали с нея малката си лула. – По-добре да береш череши.
– Череши ли? – учуди се леко раздразнена тя. – Откъде пък накъде череши… Подиграваш ли ми се?
– Напротив – драсна спокойно кибрита си ученият, – съветвам те приятелски.

Димът на тютюна усмихнато започна да сменя синкавите форми на своя танц из свежия пролетен въздух. Двамата замълчаха за миг и се загледаха в играещите наоколо деца.

– Да бера череши казваш…
– Трябва да познаваш живота, който ще описваш. Трябва да го изстрадаш и претърпиш, и ако оцелееш след всичко това, ще разбереш че брането на череши, е не по-малко смислено занимание от писането на книги.

 

Симптоми на отнемането

Когато заболя психически Съветския учен задълго забрави за любовта. Един ден той реши да напише любовно писмо – до Дъщерята на председателя. След като дълго мисли какво точно да ù каже, накрая той изпрати писмо, в което имаше само три изречения. В средата на голям бял лист, там пишеше: «Душевно богата си като поетическа антология. Красива си като стих на Есенин. И си тъжна като тях двете.»

 

Телеграмите на Съветския учен

[битие]

Да не намериш
сродната
си
душа
и да умреш
е
същината
на
противоречието.

 

[двамата]

Гласът
на
шизофренната
депресия
или
гласът
на самотата –
вече
не
знам
кого
да
слушам.

 

[дни за дъното]

Каменния ден
потъва
в слепите и хладни
дълбини
на
душата ми –
пропилян
безсмислен
и глух
Сега зная
че и ти
дори
да беше тук –
щеше
да
е
все
същото.

 

Вечна Дружба

Единствената жена, която любвеобилно и топло прегръщаше съветския учен, беше неговата другарка депресията. Отдавна се познаваха добре, тя се влюби в него и му остана вярна завинаги. Той нямаше сили да прогони тъмната си и ревнива любовница, а тя идваше нощ и ден при него по линия на шизофренията и му помагаше често в писането на поезия: стихове мрачни и не за всеки. Постепенно свикнаха един с друг и станаха почти неразделни – депресията му носеше щедро даровете на пълното отчаяние и мислите за смъртта, а той пишеше всеки ден, без да забравя за невидимото ù, всеотдайно и незаменимо за творчеството му присъствие.

 

Стената

Описанието на провалите в любовта се нарича поезия, но това няма значение, защото Съветския учен внезапно срещна своя най-добър приятел от детството – след повече от двайсет и пет години раздяла. Животът ги беше хвърлил в различни ъгли и те никога не се бяха срещали: а когато се видяха едва успяха да се познаят. Постоянната шизофренна смесица от страхове и депресия у Съветския учен, за миг беше вдигнала черната си завеса пред очите му и той смътно видя своя близък и обичан приятел. От дъното на счупената му памет изплуваха няколкото останали здрави спомена от детството, когато центърът на малкия град беше в ръцете им и те играеха там от сутрин до дълбока вечер. Какво се беше случило? Къде бяха отишли времената, когато ако един имаше, имаха всички, и ако нещо трябваше да се направи, то се правеше с общи усилия и в полза всекиму? Наместо това сега се беше появило едно хищно като акула «Аз», което при Съветския учен така или иначе боледуваше и беше слабо почти колкото и волята му. Не можеше да е виновен само той: никога в живота не е виновен само единия, особено когато има разпад на отношенията между двама най-добри приятели. Затворени в себе си, засипали в душите си въгленчетата на общите спомени, доверие и споделеност, сега те се гледаха като двама чужденци и общо беше само мълчанието им: тягостно, сиво и тежко като железобетон. Никой не знаеше как е минал животът на другия, нито пък какво е преживял, през какво е преминал, какви страдания и мъки се крият в сърцето му – сякаш помежду двете приятелски души се беше въздигнала безкрайна стена, отвъд която можеха да преминат не думите, а единствено сълзите – на общата им вина един пред друг, на общото им провинение да изоставиш брата си, да не си бил до него когато е плакал, а ти си гонил вятърното си щастие по абсурдния път на живота, наречен самота.

 

Поетичен дневник. Пленник на бетона.

Шизофренията разкърти душата ми, за да я превърне в руини и да живея без светлина. Колко време може да продължи излежаването на присъдата в тъмния затвор на агонията? Явяват се лица – бледи и хилещи се, с огнени погледи – демоните в мен… Волята ми за живот е строшена и вървя кошмарния път на битието си – сини макове навред – спомени за любов – изхвърлен от течението на съдбата-щастие… Градът е огромния сив червей, който се гърчи в грозни постройки около скръбната река и отказва да умре окончателно – а аз съм пленник на червея-град, дълъг почти колкото смъртта, грозен като нея. Понякога валят поройни кървави дъждове, но не отмиват и те трагедията на съществуването. Тук-там избухват червени пожари, но и огънят не успява да се пребори с бетоновия червей – и надежда за хората няма – остават тук до края на войната, или до своя собствен край, защото войната е безкрайна.

 

Нови достижения на отчуждението

Затворен в стаята на болестната си самота и отчуждение от хората, Съветският учен изключи напълно света от своя свят. Опитваше какво ли не, правеше всевъзможни саморазрушителни опити, но накрая установи мощен емпиричен закон: хората са незаменими. Хората – с вечната им слабост, алчност, склонност към предателство, двуличие, коварство, похот и невъзможност да обичат безкористно – същите тия хора, са незаменими и безценни. За майките се установи дори нещо повече – те бяха истински свръхчовеци, според класическите предписания на другарят Ницше.

 

Условие за живот

Ден след ден болестта отнемаше на Съветския учен желанието за живот, ограбваше паметта му, чупеше спомените му и рушеше и малкото останала у него надежда. Вечерите се превръщаха в тъмно мъчение за болната му душа, в тях властно се разпореждаше мрачното усещане за обреченост и безкрайна самота. Приятели той сякаш вече нямаше: всеки от тях беше във водовъртежа на собствения си нелек живот и не до там успешните опити да открие поне някакво щастие, поне капка обич, грижа, съпричастност или разбиране. За миг или два някои от тях успяваха, а после отново се сриваха в бездната на огромната, неистова и труднопоносима самота и изоставеност на човека. На всички от тях – хора умни, талантливи и добри, им липсваше най-важното, животоподдържащо, осмислящо битието и даващо надежда и на най-безнадеждните, условие за живот: любовта.

 

Слънчевия Демон

Когато един чуден ден в началото на лятото наркотичните субстанции го пуснаха, Съветският учен тръгна нанякъде срещу златните замъци на залязващото слънце и никой повече не го видя.

 

Любов. Дъщерята на председателя

Любовта не е въпрос на живот и смърт, тя е разликата между тях. Любовта изисква и задължава да положиш душата си в душата на другия, да заключиш щастието си в сърцето му, да се изложиш на възможно най-жестокия удар, и да бъдеш уязвим до край. Всичко останало е компромис с нея, съхраняване на егото и гордостта, нарцистично самолюбие, хладина и сметка, властване над човека, нелюбов. Ето ти моите Нечути никога думи:

Обичам синята ти меланхолия, клоняща към депресия
Обичам абсолютното ти отчаяние от живота
Обичам твоята падналост, маскирана като свободен избор
Обичам твоята самота, която е отказ от съществуване
Обичам невъзможността ти да се радваш, черната ахедония
Обичам твоята свобода, която е и твое проклятие
Обичам твоята пълна непригодност за битието
Обичам твоята любов, завършила с безумие, омраза и гняв
Обичам твоята душа, която те тегли към изневяра и лъжа
Обичам твоите страсти, несъвместими с трайното щастие

И на Страшния съд ще се оглеждам за тебе.

 

Страна без граници

Трагичната развръзка на любовно-сърдечните отношения между Съветския учен и Дъщерята на председателя, сложи своя смазващ като гранитен блок отпечатък върху крехката душевност на младата жена, която потъна в неистовите глъбини на своята все още кратколетна, но болезнена до помрачение самота. В една мразовита, късна и дълбока като самата чернота декемврийска нощ, тя привършваше изчитането на абсолютно всичката достъпна за нея медицинска литература по психиатрия, която би могла да ú помогне с реално познание за истинското състояние на нейния изчезнал без вест любим човек.
Страница след страница, старателно, бавно и щателно тя изучаваше тежкото заболяване наречено «шизофрения», водеше си от време на време кратки записки в един малък тефтер и упорито дълбаеше наличната медицинска информация, с надеждата да открие поне милиметър, поне атом или частица идея за това какво би могло да се е случило в болния разум на Съветския учен и накъде към нищото точно се бе отправил той в своето безследно странстване из необятната им родина. Каква халюцинация и какво видение, какъв страх или неведома повеля го бе отправило в неизвестна посока, каква душевна потребност или нужда го е подтикнала към странстване, що за лудост го бе сполетяла – това тя не можа да разбере и отгатне.
Учебниците по психиатрия попадаха в лошата безкрайност на казуистиката, от която не можеха да се извлекът никакви сигурни изводи за някаква обща системност, повторяемост и закономерност в мисленето на заболелия, никаква «логика на безумието и лудостта» не беше изнамерена и нищо не успя да я насочи към верния за нея отговор: лудостта освен че беше неопределяема, оставаше и непредвидима. Тя приличаше на истинска «страна без граници», а властта и възможностите ú бяха толкова широки и безпределни, че в един или друг момент в нейните ръце би могъл да попадне всеки. А какво щеше да се случи оттук-нататък с мисълта на болния вече човек и какви идеи щяха да го осенят – това не беше по силите на така наречения «здрав» разум да посочи или предрече.
Лудостта сякаш най-ясно се очертаваше съотносително с така наречената всеобща «нормалност», което обикновено означаваше просто сходство и масовост на общоприетите за човека заблуди, които той държи като редки скъпоценности сред идеите си, за да не се чувства обеднял по отношение на «другия нормален» и също така заблуден. Свободата на мисленето и свободата на идеите, търсенето на нови и неочаквани посоки в употребата на човешкия разум, без особени затруднения се приписваха на лудостта, болестта и патологията, докато за «нормалните» оставаше най-вече нерадостната в познавателно отношение възможност за колективна мисъл и еднаква заблуда.
Изглеждаше че шизофренията поразява двойно човекът, който е сполетян от нея: от една страна той получава собственото си душевно страдание отвътре, а от друга – наказателното за различието му неприемане и стигматизация, които неизменно му осигуряват погледът и «здравата мисъл на нормалните» отвън.

 

Съкрушението

Внезапното и както изглеждаше – завинаги – изчезване на Съветския учен, напълно срина младата Дъщеря на председателя. Тя загуби интерес към външния свят и се затвори в себе си зад безброй душевни врати. Липсата на нейната голяма любов я отказа от житейското състезание, и тя потъна в дълбините на отчуждението си, до които малцина биха могли да се доберат. Много дни и месеци наред, можеха да я видят как стои мълчаливо на една пейка в центъра на града, облечена цялата в бяло и чакаща невъзможното завръщане на своя любим. На въпроса защо седи там и кого чака, тя обикновено не даваше отговор, но на всички постепенно стана ясно, че е претърпяла тежка душевна катастрофа, за която земно лекарство нямаше.

 

Нови времена

Годините се изсипваха из скъсаната броеница на времето и подскачаха по пода на миналото, а Съветския учен така и не се завърна в своя малък и посивял градец след съдбовната си среща със Слънчевия Демон. Междувременно като в галоп настъпиха нови времена и нечувани промени, при които великата му, несъкрушима и могъща социалистическа родина се разпадна и изчезна като потъващ кораб в дълбините на небитието от факти и спомени, назовано «история».
Единственото нещо, което си оставаше същото, беше страданието от една голяма и невъзможна любов в сърцето, душата и паметта на Дъщерята на председателя, която с отминаването на младостта бавно и неотклонно се спускаше по стъклените склонове на алкохолизма, и се пропиваше.
Пъстрата и облъхната със светлина, пролетни цветове и надежди любовна лирика на живота ú, мъчително и необратимо се превръщаше във все по-катастрофична и отчаяна проза, а прозата пък от своя страна избеляваше под жаркото слънце на новите ú дни – безцветни, скучни и oбезсмислени подобно на остарели и отдавна изгубили актуалност научни трудове.
Малко повече от десетилетие след изчезването на найния любим Съветския учен, през една приличаща на тъмен и безкраен тунел мрачно-ледовита, зверска и дивашка капиталистическа зима, Дъщерята на председателя се обеси.
Снеговиелицата направи всичко възможно да я отклони от това последно в живота ú дело: а когато не успя, завъртя се разплакана няколко пъти около нея и тъжно се отправи да съобщи скръбната вест на своята приятелка Нощта, с която често беседваха за смисъла на живота.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Василия Костова – Небесните сметища

Светец

Изпразни се от надеждата
да бъдеш по-добър,
изпразни се от сирените
в детския квартал на свечеряване,
изпразни се от лъжите
на цяло поколение статисти,
изпразни се от заканите,
че утре ще бъде
животът по-хубав,
животът по-мъдър.
Изпразни се от кошмарите си
на разсъмване
и поне веднъж
опитай да възкръснеш.

 

Пост

Удари тавана в челото си,
яж моли се
и ми напомни,
че някой някога
е можел да обича.

 

Сейлъм

Ще те предам в ръцете на слънцето, когато
бременната ми съученичка ни подмине
и след нея всички донесат дърва,
за да издигнат черната й клада,
и няма да ги спра да изгорят и теб,
защото ти и щастието
се обичате.

 

Обичам

В облаците провинцията е
нищо по-малко от истината
за това откъде идва млякото
и как по-лесно да нахраним
подземните плъхове с него,
когато вали.

 

Размисъл

А би трябвало да се катерим
по червените хълмове на революцията
и смело да изваждаме черупките
от сухите си колене;
А можехме да сме свободни
от божествените си вериги
и никога да не запалим свещ
в цървите на всички езичници.
Виж къде ни намери поезията;
виж колко са черни ръцете ни.

 

Пандемия

Добрият вкус
не е нищо повече
от далавера на Женския пазар,
от който си тръгваш
със зарази.

 

Небесните сметища

Някъде зад облаците
пазим тайните си
в пазвите на вечна нощ.

Там детето ни ще е свободно
да се смее на Бог
от стълбите на храма.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Нели Георгиева – Опиум

Опиум

аз и мъжът на живота ми
живеем в апартамент
с много картини
и слушаме пълнокръвен джаз
през увеличително стъкло,
което извива
сънната артерия на света,
до Монблан и наопаки,
за да се събудят
всички изображения
в 8 милиметровата
камера с някогашно виждане,
което различава чувството на страх
от мириса на терпентин
и усилва опиума
в запечатването на болката,
докато се обичаме силно
като припадък.

 

Чернобил

хайде да си направим
дъщеря албинос,
която няма да се роди,
заради радиацията
от разстоянието в годините,
но въпреки това,
ще я учим да чете,
когато стане на 7,
защото в нея
е нашата обща кръв
и добродетел.

 

Библия

тази нощ
никой не вижда
светлината в небето
като бисер,
a Господ е поставил
ремарка
между звездите
като символ на благодат
от хармониум,
който ни напомня
че няма
да сме сами
накрая

 

Лидокаин

местата по кожата ми,
вече не издържат
без лидокаин
всички синоними на синини
от загубата на венценосни хора,
от изчезналата вяра
на младите поети,
от огъня в Сирия
и войната, която приближава,
а никой наоколо
не го е грижа,
че хиляди деца
няма да пораснат,
заради лудостта
на няколко продадени души.

 

Санкт Петербург

децата,
жертви на кървав терор,
ще посрещнат Великден
в небесните селения,
където няма скръб и болка,
но мир, светлина и хармония
с ангелогласната радост
на Христовата победа
над смъртта.

 

Изтляване

знам, че бъдещето
ще настъпи,
когато разбера причините
за кръвопреливане и бинтове
върху тялото ми,
което все по-трудно
пази равновесие,
поради знаците на изтляване
и тежкото потекло
от реставратори
на вярата с изповед
щом насред сърцето
лумне огнище,
а белите дробове
са болни от пневмония,
като справедливост
за чуждите прегрешения,
която гнезди и чака
въздаване.

 

acta non verba

постепенно
времето минава
и обезверява хората –
всички го усещат,
но никой не говори
за това,
защото
липсват ни такива,
които изпълняват живота си
няколко пъти,
понеже са твърде стари
за да изчезнат
и винаги търсят
откривателство
със сенки под очите
от недостиг
на големи дози
серотонин
в тялото,
като разобличават
многото думи
без вяра
и извършват дела,
по които
да ги познаем.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Полина Господинова – Под ноктите ми растат цветя

Под ноктите ми растат цветя

а болните ни
умове раждат
децата ни
децата на
ония натрапчиви
желания
които изваждат
очи,
ръце,
сърца
и погребваме
цяло семейство
под дървото в двора
гробарят копае
и плаче –
под ноктите му растат цветя.

 

*
животът
чука по прозорците
слухти през стените
стене
и моли да влезе –
въплътила
всичките си реалности
във вечността
съм залостила
всичките си входове
остава му само
да излиза
да излиза
и да се забравя

 

*
Умът ми
се превърна
в безсловесен
поет
вървя по
безродствени
релси
а след мене
нещо реве,
дращи.
Бързам.
времето не е пред мен
багаж не ми е нужен.
Нещо реве,
нещо дращи.
Влакът заминава.
Ти си кондуктор в грешния
вагон.

 

*
Виж къде сме
запратени
от вятъра
свиваме се в
ъглите на егото си
студът ни убива
самотата лекува

засега

докато сме още млади
и вярваме
че там ще има нещо
някого
после костите ни ще
се начупят
илюзиите ще се
разтекат
и в ъгъла ще остане
едно грозно старческо
петно от
страх.

 

*
когато
той облечен
в черно палто
и без лице
ме погледна
от огледалото

каза че имам
красива рокля
и правилни черти

разсмя ме

а после коленичи –
облече ме във дрипи
и аз му благодарих
за лицето
което не ми даде.

 

*
докато чадърът в ръката ми
се превръща в магическа пръчка
пронизвам луната
и тя се стопява
през мръсния ми прозорец
последните ни думи тлеят
и заедно с нея се погребват
тя никога не би пожелала
отново да свети
нито да диша
агонизира в нозете ни
а ние си мислим
че все пак обичаме

 

*
защото знам
че докато тях
тишината ги убива –
изважда очите им
разкъсва всичките им реалности
връзва ръцете им
облича ги в бяло
беси ги поотделно

нас ни възкресява –
облича ни в черно
и проглеждаме
там
където светлината
е оставила
само изсъхнали
маслинови клонки

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Мария Стоева – Порочността на думите

*
нямаш нощта
нямаш свенливото утро
имаш себе си
нямаш и спомените
отдавна
са празна кутия
нямаш
нищо
което не си оставил
имаш себе си
какво повече
от това

 

*
да
сърцето замълча
но не спря
да го боли

 

*
разбих
стените
в сърцето ти
уви
нямаше
нищо

 

*
така се случи
не забрави
не запомни
не пожела
но това
което завладя ума ти
трепери още
пред вратата ти

 

*
и все повече
отлита
разбърканата тишина
не я разбрах
не я разбра
погребахме думата
тъжим
в новата истина
всеки
е мислите си

 

*
не искам
да избирам
изборът
предлага
мъдрата грешка
искам да знам

 

*
бях толкова
на ръба
че скочих
преди да избягам

 

*
съня
свенливо
приклещи
неказаното
заболя
проигра думите
заложи на карта нощта
и сега е празна
нямам сънища

 

*
запази ме
като
последната цигара
която
отлагаш
с която
ще ти спре дъха

 

*
обичам и тишината ти
съкровената
изпитателната
съвършената
когато
думите
са предрекли
неизбежното
обичам тишината
в която
блажено
сме си казали
порочността на думите

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Айча Заралиева – Апендикс

*
Любовта ми към теб е излишна
като апендикс,
създава ми само болка,
когато през април
пак искам да съм влюбена

 

*
Някаква кучка
разнася дрипите,
които останаха от любовта ни,
дефилира с тях из мола,
сякаш е на подиум,
а толкова ми се иска
да оставя гербери
на гроба й…

 

*
Чувствата ми са вариации
Свиря едно и също до изнемога
Аз съм стар грамофон
Избърши всичката прах
Полепнала отгоре ми
За да летя отново

 

*
Забиваш думи в сърцето ми,
което отдавна е в безтегловност,
нали съм космонавт,
и търся бъдещ дом
за неблагодарници като теб,
самоубийци,
футболисти
и други любители
на кожени кецове…

 

*
Правя вуду кукла
с лика на сестра ми,
изрязан от предизборен плакат.
Мразя този живот,
в който всяка
тиква става депутат…

 

*
Всяка вечер си обещавам
да се усмихвам на утрото,
да целуна изгрева,
да търся щастието,
да помагам на другите
да заобичат вярата
в чудесата…
Заспивам умислена,
сънувам цветни сънища,
а на сутринта
се прозявам
и се събуждам в приказка-
за фалшиви рицари
и тъжна принцеса,
много демони
и няколко вещици,
предрешени като обикновени хора.

 

*
Мразя обещанията,
висящи във времето,
закъснението
за всяка среща
и увереността,
че жената може да чака
дооправяйки грима
на просълзените си очи

 

*
Самотата
е най-добрата ми приятелка,
вярна ми е,
не сваля мъжа, когото обичам,
винаги
намира време за една прегръдка,
отчаяно
повтаря колко много и липсвам…
Заедно
броим звездите на безсънните ми нощи,
кроим
планове дори за семейно огнище…
Самотата
е единствената, която не ме предава.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Ивона Иванова – Виагра

Трансплантация

Трахеята ми мечтае
ти да си донорът
на следващото й вдишване.

 

Amores perros

ние сме кучета
обичаме се
толкова много
че чак се
заклещваме
но не можем да спрем
нямаме
център на насищане

 

Maze

в мазето
слушаме джой дивижън
пеем фалшиво
пием шотове в чаши за вино
кръвта ни танцува
по теб има още
следи от червилото ми
не ми се заспива никога

нека умрем
преди да остареем

 

*
пореден следобед
изчезвам
мислейки си за скулите ти

 

*
откакто ускореното туптене
издаде че сърцето ми е
твоя кучка
си имам едно наум
и чакам камбаните

 

Enjoy it while it lasts

В анонимни делници
си спомням, че
коридор
е несъизмерима дума
в събота
в 2:30 сутринта,
когато усилваш синините
на бедрата ми.

Толкова е шумно, че
не мога да си чуя мислите.

 

In bloom

баща ми
е поет
само за майка ми.

 

Loud places

аз съм странна и с пороци
трудно се забравям
някой ми рисува слънце
по краката
шумно е
червената кутия се усмихва
издайнически
и въобще не ми пука че
тази мацка има като моите кецове

 

Wanderwall

харесвам от теб
жълтите спомени,
да се заровиш в косата ми,
че пазиш ключа от
гръдната клетка
и как миришеш на мое.

 

Love will tear us apart

ние сме нуличката
в бензоловото ядро
на допамина

като пръстенче
сме кръгли и безсмислени

 

Виагра

когато сутрин
лежа до теб гола
и косата ми е
като на горгона медуза
не трябва да ме поглеждаш
в очите никога
за да не получиш
вечна ерекция

ти го каза

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Ванеса Димитрова – Любовта ти е нашийник

*
любовта ти е нашийник
тялото ми е мокро от желание
да се спася

 

Като книга

отварям се
като книга
винаги на любимата страница
за да прочетеш отново
и отново
всяка буква
която плаче
за теб

 

Пътят на порастването

като малка мечтаех да порасна
по пътя изгубвах млечните си зъби
днес съм голяма
по пътя губя нокти
сълзи, сърца, очи, души
и тук-таме по някоя фиба
с която мога да открия лицето си
за да видя загубите
от порастването
на осъществената мечта

 

*
нагъвам с шепи от живота
търся щастието си
като златна рибка
а на въдицата –
разложен език

 

Алиса

живеем в огледален свят
но от счупеното
теб те боли повече
моят прозорец са твоите очи
а времето врагът
часовникът на живота
стреля със стрелките си
мишената е сърцето

 

*
цвете мое
засях те в сърцето си
а корените ти
го разцепиха

 

*
майка ми разказваше
навремето страшни истории
за таласъми и торбалан
и нямаше по-страшно от това
да си лошо дете
и майка ти да е кучка
за съседите
но сгреших
няма по-страшно
от болното братче
което живя само камбанен звън
но и звънците са ми братя
и гроба му е пълен с маргаритки
а аз все още правя
парцалени кукли
дано не се сърди
смъртник съм
още пътувам

 

*
любовта е понеделник
в който се връщаш
в детската си стая
играеш на убиец
оказваш се мъртъв

 

*
трагедията е припадък
на безтегловната любов

 

*
кафявите очи са котвата
която те спира да бягаш
от мен

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Рали Братанова – Мога да те убия

*
Мога да те убия,
без пистолет,
без нож,
без отрова,
без да те докосвам,
а само с няколко думи.
Например:
„не те обичам вече“.

 

*
Бомбата,
която избухва
и убива
любимите ни
не пита
дали ще боли
дали ще ни липсват
не пита
дали не убива
и нас.

 

*
Търся любовник
с принципи
на стар рибар,
който не използва
въдица, а само копие,
за да хване
своята риба.

 

Април

Търся сили
да използвам
сърцето си,
което е
като хвърчило,
събиращо прах
в килера
на стара къща,
все още
ми е студено,
все още
чувствам зимата,
а навън
отдавна е пролет.

 

*
Влизам
в детската си стая,
усещам носталгия
по времето,
в което не мислех
как се лекува сърце,
как се оживява
след като си станал мъртъв,
как се убива любов,
когато никой не я иска
и най-големите ми страхове
са били причинявани
от ламята в приказките,
или да не би случайно
да остана без вода
във водния си пистолет.

 

Предателство

Думите ти
свалят презрамки
от чужди рамене.
Мислех, че е пуснал
котва на моето
пристанище,
а корабът отплава,
за да търси други

 

*
В огледалото
виждам изрод,
за когото
няма завръщане
от лудостта.
Предупреждавам те,
че нося тъга,
за която няма хапче,
а ти ме обичаш
до толкова,
че носиш моя снимка
в джоба си
и я показваш на всички,
и им разказваш,
че съм твоя нарцис.

 

Безчувствени

Най-голямата
болка е тогава,
когато всъщност
въобще
не те заболи.

 

Космос

Мечтата ми
е да живея
в къща без покрив,
на тавански етаж,
където да мога
всяка вечер
да гледам звезди
и като падат,
да си пожелавам теб.

 

*
Ти си болен
самотен,
разбит,
изтощен.
Но аз зная
как се лепят
пукнатини.
В джоба си
нося костница,
за да поправям
счупеното.
Камбаните бият
отдавна, викат те.
Но няма да те пусна.
Ти си смъртник,
останал без чувства,
но ще те изкарам
от гроба ти,
обещавам.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Валентина Йоргова – Желание

*
Напиши с целувки
върху кожата ми
книга за любовта
и после ме изгори
до последната
страница от желание

 

*
Уханието
на кожата ти
не се долавя
във въздуха –
голотата ми скърби.

 

Тишина

Реката от думи –
пресъхнала.

 

*
Неделя е
статукво
за любов,
срам е да нарушаваш
правила,
които са създадени
с целувки

 

*
Любов: отминала.
Кардиограма: изравнена.
Свят: променен.

 

*
Тялото е
лудо от желание
душата ти
всяка нощ
да ми е слънце

 

*
Любовта ни е
дрипава клошарка,

не позволихме
да изпроси време,
за да я нахраним.

 

*
Недоносените пожари
са негасена жажда,
носталгия –
завой
към смъртта

 

*
Заигравам се
в детската стая
на сърцето ти
с недоносените
мигове
до спомени,
правя си пикник
с носталгиите ти
по мен,
никога не пораствам
достатъчно
да заспя в същото легло,
сънуваш целувки – куршуми,
с несбъдването
приживе си мъртъв.

 

Дефиниция

Ненормална трагедия:
нормална любов

 

*
Изневеряваш
на съня с кафе
желанието
за любов
е монахиня,
намразила
обета си
от самота.

 

Накратко

Думите ни са провал,
мълчанието – точка.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017