Ружа Велчева – Невероятният Тони

 

Очаквах срещата с Тони с нетърпение и известна доза любопитство.

Преди пет години, при поредната среща на випуска ни от университета, си разменихме телефоните и си обещахме, че при моя командировка в София непременно ще му звънна…

Тони беше един от най-умните, най-красивите и най-желаните от състудентите ми. Не бяхме от една компания, всеки от нас плуваше в различни води, затова бях направо поласкана, че след толкова години, се доближихме толкова близо,  даже си уговорихме една среща в бъдеще време.

Приключих бързо ангажиментите си в Министерството и звъннах на Тони. Срещата ни беше след час. До отпътуването ми за Търново имах много време и се радвах, че ще може да си поговорим на воля, без да бързаме.

Намерих свободна маса в малко кафене на Женския пазар и пиех на бавни глътки поредното си кафе за деня.

Тони живееше като студент в Трявна. Произхождаше от богат търговски род, интерниран след Девети там. Бяха им взели почти всички имоти в столицата, но това, над което нямаха власт, бе наследствената гордост и финес, който издаваше потеклото. След дипломирането ни Тони и семейството му се завърнаха в София. След Десети ноември бяха задухали нови ветрове и реституцията ги издигна отново на гребена на вълната. Тони се ожени за богата красавица от стар еврейски род, но това не беше брак по сметка, а брак, продиктуван от една невероятна любов, докато смъртта ги раздели. Имаха прекрасна дъщеря и бъдеще, което чертаеше безоблачна идилия.

Но животът предполага, а само Бог разполага със съдбите ни. Това разбрах по-късно, след срещата.

Когато след около час към масата ми се приближи клошар, помислих, че има някаква грешка. Дълга сплъстена коса, брада почти до гърдите, намачкан черен шлифер, който не помни отдавна сапун и вода. Само в очите, сред бездните от тъга и болка, се долавяха искриците от духа на някогашния Тони.

Ръкувахме се и той приседна внимателно на стола срещу мен.

Внимателко преглътнах изумлението си. Нещо болезнено беше покосило невероятния някога Тони. Чаках сам да сподели това, което беше го покосило, което беше белязало бъдещите му дни.

„Беше любов от пръв поглед и за цял живот, докато смъртта ни раздели! Всичко беше като в красивите приказки с неочакван край.

Тя работеше в престижна лаборатория. От родителите си получи разкошен апартамент в стара еврейска кооперация тук, на Женския пазар. Скоро ни се роди и прекрасна дъщеричка. Аз също имах престижна работа. Какво повече от това можеше да искаме от съдбата.“

Красива приказка за невероятна любов и съдба.

„Преди три години, при редовните профилактични прегледи, откриха, че има рак, от тези диагнози, които са без никаква надежда… Гаснеше не с дни, с часове. От красивата жена остана само бледа  сянка, разядена от болка и безнадежност. Последните месеци не можеше да се надигне дори от леглото. Напуснах работа и останах с нея до края. Умирах заедно с нея, ден след ден. Бях ядосан на хората около нас, на близките, на Бог… Болестта й за мен стана висша несправедливост и това ме скара с целия заобикалящ ни свят, който не искаше да скърби с мен, очаквайки края. Волята ми, душата ми умря заедно с нея.“

Докоснах предпазливо треперещата му ръка. И неговата болка преля в мен.

След смъртта на любимата жена Тони потърсил утеха първо в Бог, но не за дълго. И той носел  вина за загубата му. Посегнал на такава любов, каквато рядко се среща. Има я само веднъж и загубата й изгаря всички доводи за живот.

Тогава открил утехата в пиенето. Пиене до безпаметност. До пълно отричане на приличие и морал.

Загубил работа, останал без пари. Родителите на жена му прибрали дъщеричката им и прекъснали всякаква връзка с него. Може би от срам, а и с някакво необосновано обвинение, че има вина за смъртта й.

Така останал сам, с болката и мъката си, с неизменната чаша в ръка.

Платих кафетата и той ме поведе сред сергиите на пазара, за да купим шише  ракия-менте. „По-евтино е, а ефектът е задоволителен.“- каза трезво. След това купи от един магазин изрезки от  свинско месо и бавно тръгнахме към кооперацията, в която майка му имаше реституиран апартамент. „Обявил съм го за продан, дано получа добра цена – засега няма купувачи. Живея в мазето, в приземния етаж, заедно с Люси.“

Помислих, че нещо не се вързва. Женското име ме обърка, но не попитах нищо. Денят беше пълен с изненади.

Денят бавно догаряше, а до автобуса ми имаше още няколко часа.

Кооперацията беше от онези стари, красиви  софийски сгради, почти на гърба на Централната дирекция на полицията до Лъвов мост.

Внимателно вървях в сумрака на подземието, докато Тони светна с фенерче, за да открие ключа за вратата. „Понякога не мога да платя тока и с него си светя вечер.“ – каза вместо оправдание.

Зад вратата се чу радостен кучи лай и тогава разбрах коя е Люси. Една бяла, пъргава болонка, която направо се втурна към Тони и ласкаво му заговори на своя си неразбираем език. „Само тя ми остана от оня живот, свидетел е на нашата любов и раздяла.“

Мъждивата крушка от тавана освети света на Тони. Дюшек направо на пода, маса и разкрачен стол, газово туристическо котлонче и етажерка с няколко чинии и чаши.

Върху стар брой на „Демокрация“ Тони наряза изрезките, запали котлончето на пода и от  метална чиния със съмнителна чистота скоро се понесе миризма на пържено. Люси завъртя радостно опашка и почти навря муцунката си в месото. Явно, познат и любим за нея ритуал.

Седнахме на дюшека, столът беше само един, и на стария вестник се появиха две водни чаши пред чинията с половината от пръжките. Люси вече облизваше паничката си с другата половина.

Отпихме от ментето. Подтиснах всякаква погнуса и хапнах от месото. Какво пък – Люси си е едно толкова любвеобилно кученце.

Пиех бавно, Тони – по-бързо. Скоро думите му заглъхнаха, очите му бяха притворени, лицето  беше приело светлината на потушената мъка. И ментето върши работа.

Тони се наклони леко и вече спеше върху дюшека. Люси се сви в краката му  и тя притворила очи. Те бяха там, назад, в онези щастливи дни, когато тя беше жива – обичаща и обичана. Обичана така, както може да се обича само веднъж в живота. Обичана до смъртта.

Завих ги с протритото одеало и тихо излязох навън. Скоро бях на автогарата.

По-късно, вече в автобуса, дълго мислих за съдбата на невероятния Тони. Сега бедняк и клошар, той беше най-богатият човек, когото съм срещала, защото  е могъл да  плати най- високата цена да бъде така обичан и обичащ, чак до смъртта.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Дилян Ценов – Стъклената кукла

 

‒ Лека нощ, Лили – тихо продума Майстора. Очите му се напълниха със сълзи и той разбра, че е време да си ляга. Иначе щеше да я събуди, а тя не трябваше да го гледа как плаче – това я разстройваше още повече. Той устоя на изкушението да отвори витрината и тихо се оттегли. Отиде в малката си стаичка на горния етаж и заспа.

В това време една ниска фигура,  загърната в дрипи, крачеше по улицата, без чадър в проливния дъжд. Човекът се спря под навеса точно срещу ателието на Майстора, за да не подгизне съвсем. Трябваше час по-скоро да се прибере, защото щеше да измръзне. А пък и го чакаха да предаде взетото.

Поредната мълния проблясна и нещо отсреща привлече погледа му. Нещо тънко, синьо и блестящо. Последва оглушителен тътен и след него втора мълния. Пак тънко, синьо, светещо и много примамливо. Беше зад стъклото. Трябваше да го разгледа. Пороят се усилваше, но какво толкова, и без това нямаше как да се намокри повече. Изправи се бавно и тръгна към магазинчето отсреща. Очертанията на фигурата се оформяха в ритъма на стъпките му. Намираше се над нивото на очите му, долу беше тънка, горе също, а по средата обемиста. Лъщеше. Беше изложена на витрината на малко ателие за изработка на кукли. В нея имаше десетки различни по форма, размер и цвят кукли, всяка от които гледаше право в минувача. Всяка като че ли искаше да му каже нещо. Той ги обходи бързо с поглед и след като нито една (въпреки естетическите си качества) не му хвана окото, погледна нагоре. Там стоеше тя, на пиедестал. Не е била видение. Толкова истинска и толкова близо, че не е за вярване, мислеше си той. Единствена по рода си, тя се открояваше на фона на всички парцалени, гумени и дървени кукли, струпани на пода на витрината. Как не я беше видял по-рано? Живееше в града от месеци, кръстосваше улиците денонощно, забелязаваше всичи красиви и ценни неща, но това точно му бе убягнало. Свали качулката си, изправи се на пръсти и допря малките си ръце и нос в студеното, мокро стъкло. Кафявите му очи бяха хипнотизирани от нея.

Поредната мълния го извади от унеса и той побягна. Много закъсняваше.

‒ Какво беше това? – провикна се куклата Силви, висока и стройна красавица с  лунички по лицето.

‒ Нещо грозно – отговори й Филип, нейният ухажор, първенец по красота сред куклите.

‒ Вие сте отвратителни – скара се Лулу. ‒ Това беше най-обикновено дете.

Настана същински кошер във витрината.

‒ Дете?! – с насмешка казаха някои и се спогледаха.

‒ Децата не са такива – каза с пискливия си глас Фани.

‒ Има ги всякакви ‒ красиви, чисти, спретнати, но има и грозни, слаби, клющави, с гърбави носове, като това.

‒ Не съм ги забелязала – отвърна Фани и започна да оправя косите си от прежда, гледайки се в стъклото.

‒ Няма и да ги забележиш – изкрещя с гърлен глас Оли, дендито на групата, облечен в черен смокинг, с червена роза на ревера си. – Ти виждаш само децата, които се интересуват от теб.

‒ Ти сякаш не си същия – нахвърли се към него русият и синеок Ив.

Това стигаше, за да избухне скандалът. Не че куклите имаха за какво да спорят. Главно за това кое дете коя кукла е загледало и коя щеше да си тръгне най-скоро. Така че след малко всичко утихна и започна забавата.

Вечерта беше времето на куклите. През деня те слушаха и наблюдаваха всичко кротко без да мърдат. Но когато нощта се спуснеше и Майстора отиваше да спи всички се събуждаха и започваха да се веселят. Лоти пееше, тримата музиканти, които вървяха в комплект, свиреха, а останалите танцуваха до откат. Някои дори се късаха и се налагаше на сутринта да бъдат зашити.

Вини нямаше желание да се весели. На него не му прилягаше да танцува ‒ не биваше да се смесва с простолюдието, от което не съзнаваше, че е част. Целият беше жълт, с черна и къдрава коса, а сините му очи блестяха. В ръката си държеше слънчеви очила, които обичаше да размахва щом се разсърди, а това ставаше средно на всеки пет минути. Всички го харесваха, но той тях не. Докато другите се веселяха, той се излягаше на възглавницата си и ги наблюдаваше.

Песента спря и всички решиха да си починат. Вини погледна нагоре.

Тя ги наблюдаваше. Пак. С онова изражение, което не разбираха и не харесваха. Идеалният момент, помисли си красавецът.

‒ Ей, познайте какво. Искате ли да ви кажа на кого му излезе късметът днес?

„Да ти излезе късметът“ – така се казваше, когато някое дете прояви интерес към теб. Това означаваше, че някой вече те обича и иска да заспива в прегръдките ти.

‒ Да, на Лулу – провикна се някой и погледна червенокосата хубавелка, на чийто врат висеше надпис, който казваше, че вече не се продава.

‒ Не, глупако – отвърна Вини и посочи с пръст нагоре. Всички впериха поглед в Лили. Тя ги гледаше с интерес. Дали не беше време да помоли някой да й подаде ръка, за да отиде при тях? Никой не разбираше. По лицата на някои дори се изписа страх. – Какво сте зяпнали?! Не видяхте оня дрипльо как се лепна за стъклото?

Последвалият смях, писклив и висок, едва не спука стъклото на витрината. Куклите попадаха по земята и се хванаха за коремите, някои дори започнаха да скандират името на жълтия шегаджия, който носеше хумора в душата си.

Лили ги гледаше без да продума. Сапфирите на лицето й се молеха на десетките лица долу, но нито едно от тях не чуваше. Когато разбра, че смехът няма да стихне, тя обърна глава назад, доколкото тялото й позволяваше, и затвори очи.

‒ О, не, край! – едва успя да каже Силви – Ей сега я обидихме!

Нов всеобщ и ритмичен пристъп последва. Сякаш шегите даваха енергия на всички.

‒ Лили, недей да се сърдиш. Я виж какъв обожател си имаш. Толкова си красива, само най-красивите момчета те заглеждат.

‒ Вие сте отвратителни създанния. Пълни глупаци. Как не разбирате? Вижте я колко е специална. Та тя е от стъкло!

‒ „Стъклената Лили“, можем така да я наричаме. Куклата на куклите.

‒ Стъклената?! По-скоро дървената! Статуетката на статуетките!

‒ Спрете! – опита се да ги надвика Лулу. – Ще се сбръчкам от смях! Моето момиче няма да ме иска, ако ме завари такава на сутринта.

‒ Стига де! – прегърна я през рамо Боби. – Това ти е последна вечер, трябва да се веселиш. Ей, Лили! Лили….

Тя се опитваше да не ги слуша. Стоеше с наведена глава и затворени очи и си мислеше за своя създател, който спеше непробудно на горния етаж.

‒ Лили, искам да ти кажа нещо.

Може би трябваше все пак да ги погледне? Поне от възпитание. Сигурно този път щяха да й кажат нешо хубаво.

‒ Да? – каза с нежния си глас.

‒ Я ни кажи, по-скоро молим те да ни покажеш понеже си балерина, какви движения знаеш?

Тук вече куклите започнаха да пищят, да се удрят в стените на витрината, да се прескачат, а накрая застанаха в балетни пози и започнаха да имитират малкото движения, които Лили можеше да прави. Материалът й не позволяваше повече.

‒ Не така. По-кратки и бавни са движенията. Като на някоя грохнала старица! – поправяше ги Вини.

Това беше повече отколкото Лили можеше да понесе. Всички го разбраха, когато тя  зае своята поза – арабеска. Краката й образуваха прав ъгъл, единият изпънат  назад,  а другият служеше  за опора. Едната ръка сочеше назад,  а другата беше протегната нагоре, и всеки  момент щеше да улови нещо невидимо. Само това можеше да направи. Да заеме позата си и да чака да се уморят, за да направи онова, което правеше всяка вечер след приключване на веселбата. Не можеше да я виждат как плаче. Лили не плачеше пред другите. Тя беше много горда кукла. Трябваше да се владее, докато заспят.

Глъчката продължи няколко часа. Накрая от цялото танцуване всички толкова се умориха, че едвам застанаха както бяха подредени. Някои за пореден път се скъсаха. Всички озвучаваха витрината с диханията си ‒ бавни, отмерени, в общ и нестихващ ритъм. Тогава Лили отвори очи и се огледа наоколо. Никой не мърдаше. Тя бавно, много внимателно свали десния си крак и събра ръцете си. Една сълза се търкулна по бузата й и падна на широката рокля.

На сутринта Майстора отвори витрината и огледа своите деца.

‒ Добро утро, малка Лили – каза той и се наведе. – Немирници такива – промъмори и задели скъсаните кукли настрана, за да ги зашие.

 

***

Една ръка хвана момчето за рамото и така го разтресе, че той извика.

‒ Къде беше снощи? – изкрещя мъжът и го зашлеви. Главата на малкия се удари в дървения под и той побягна към ъгъла на стаята. Но мъжът беше бърз и силен и го сграбчи за ризата. – Отговаряй, глупако! Къде беше снощи! Кога се прибра?

‒ Валеше дъжд… – запелтечи детето. Носовете им почти се докосваха. Погледът на мъжа ясно казваше как ще завърши сцената. – Трябваше да се скрия докато утихне. Но никой не ме видя, честен съм. Никой не ме видя.

‒ Млъквай! Какво се обясняваш! Никой не те видял. Никой не те е видял този път! Мишка! – последва нов удар.

Виеше му се свят и от носа му течеше кръв. Но трябваше да се изправи, за да няма трети удар. Направи го. Извади кесия от джоба си и я изсипа в ръцете на мъжа. От там изпаднаха няколко златни монети, часовник, гривна, гердан и брошка. Очите на мъжа светнаха.

‒ Браво – прошепна той и за момент забрави за гнева. – Чудесно.

После го сграбчи за предницата на ризата и го разтресе.

‒ Изчезвай сега! Отивай да си вършиш работата. И довечера само да си се върнал след уговорения час.

Малкият се страхуваше от това освирепяло и грозно изражение, но не смееше да каже нищо. Стисна юмруци и се опита да намери баланса между гнева и страха.

‒ Разбрах – каза накрая и мъжът го блъсна. Той се олюля, излезе от изоставената къща и пое към града. Денят беше студен и облачен, но работата не чакаше. Довечера трябваше да се върне с повече плячка, ако искаше боят да му се размине. За щастие мъжът не видя нещата в другия джоб. Зстраховката, в случай че уловът се окажеше слаб.

Оскар беше крадец. Малък, но опитен. От онези дяволити деца, които носеха повече плам в очите си и от най-изпипаните мошеници. Животът го научи да се справя сам. Оцеляваше във всякакви условия и можеше да се измъкне и от най-нажежените ситуации. Улицата беше негов дом и учител. Там всичко можеше да се види. Жилаво дете беше той ‒ продукт на самия себе си. Родители нямаше и разчиташе на своя тартор да му осигурява покрив над главата и дневната дажба храна. Покривът сменяше мястото си на всеки няколко месеца, защото все ги хващаха. Нямаше как да е другояче. Когато на жените започнат да им изчезват бижута всеки ден някой се усъмнява и почва да души. Накря все се стигаше до изсоставените постройки и те трябваше да отидат в следващото градче. Мъжът не си цапаше ръцете. Оскар вършеше работата. Това му бе задължение. Крадеше навсякъде. На площада, в магазините, или направо влизаше по домовете на хората. Любими му бяха предметите в синьо. Винаги избираше сините неща пред златните. Не знаеше защо, любим цвят просто. Добре, че беше малък и пъргав и можеше да се промъква навсякъде.

Оскар обичаше дните. Тогава мислеше само за едно – как да открадне поредния предмет. Крадеше бързо, за да на няма време за друго. Защото другото беше само едно – гневът. Когато не крадеше, се гневеше. На себе си, на света, на онзи, който всеки ден го пребиваше. Но не и през деня, тогава имаше цел. Нали знаете, като имаш да вършиш нещо важно, не си мислиш откъде изгрява слънцето. Освен това през деня имаше много хора навън, всичките различни. Харесваше му да ги гледа. Обикновено по обяд си открадваше някой плод от сергията и го ядеше на площада. Никой не го забелязваше. Всички бяха толкова улисани в задачите си, че кой би обърнал внимание на детето, което седи на фонтана. Имаше десетки други деца, така че още едно не правеше никаква разлика. Оскар обичаше да наблюдава и тях. Всеки ден се събираха на голяма тайфа, гонеха се, смееха се, скачаха във фонтана, пееха и крещяха. Той нямаше време за тези неща. Той винаги имаше работа за вършене. Понякога му се искаше да е като тях ‒ свободен и весел. Но знаеше, че не може. Съзнаваше, че на различните деца са дадени различни неща. На него беше дадено да краде, не да яде. Затова рядко се натъжаваше при вида на другите момчета, които вечер заспиваха в прегръдките на майките си.

Оскар вече не вярваше в красотата. Преди, когато беше по-малък, намираше утеха във всичко красиво, но с времето загуби усета си за тези неща. Те ставаха все по-голяма рядкост и накрая изчезнаха съвсем. Той се отказа да ги търси. Но снощи нещо в него се пречупи. Куклата го върна към онези първи спомени, когато всичко беше хубаво и цветно. Трябваше да я види отново и имаше план как да го направи. Все пак имаше завиден резерв, значи можеше да си даде почивка заради нея поне днес.

Тя отново беше там. Държеше се само на единия си дълъг и тънък крак, другият беше във въздуха, с изпънат врат, прибрана на кок коса, разперени ръце и дълга къса рокля. Не виждаше хубаво чертите не лицето й, но знаеше, че очите й са сини. Можеше за всичко да се заблуди, но е и за синьото. Седна на тротоара, впери поглед в Лили и светът отново стана хубав. С балерината всичко придобиваше нови нюанси.

И му се прийска да ги хванат. За да остане винаги близо до нея.

 

***

‒ Добър ден, мадам – поздрави с усмивка Майстора. Жената беше от знатните, с червена тясна рокля и голяма шапка, под която се подаваха златисти къдрици. – С какво мога да ви помогна? А… Ясно – засмя се той, когато подир нея влезе малкото момиче.

‒ Искам да купя кукла за малката ми принцеса. Наближава осмият й рожден ден.

Момиченцето започна да се разхожда в малкото пространство, а Майстора я наблюдаваше. Тя се движеше със завидна за възрастта си елегантност и само погалваше куклите, които й допаднеха. Минаха няколко минути и мъжът се усмихна:

‒ Искате ли да ви помогна, млада госпожице? – отговор не последва. – Виждам, че се колебаете.

‒ Няма нищо трудно ‒ намеси се майката – просто си харесай някоя кукла и ще я купим.

‒ Не е така – отвърна Майстора и се обърна към момичето. – Имам точно каквото търсите. Почакайте.

Той отиде до витрината и свали Лили от пиедестала. Постави я на тезгяха и каза:

‒ Това е Лили. Мисля, че тя е твоята кукла.

Майката погледна стъклената фигура и се озадачи. Изборът на собственика не й допадна. Момиченцето се приближи и докосна Лили с малката си ръка. Майстора се наведе и й каза:

‒ Всяка кукла има своя единствен притежател, който я открива и става неин най-добър приятел.

Детето го погледна с празен поглед, огледа Лили, а после се завтече към витрината. Грабна куклата Ив и я бутна в ръцете на майка си.

‒ Искам я!

‒ Чудесно.

‒ Но, госпожо – започна Майстора обезпокоен – Сигурни ли сте? Тази кукла е точно за дъщеря ви.

‒ Не! – викна малкото момиче и притисна Ив до себе си. – Това е моята кукла. Каква е тази статуя?

‒ Но, моля ви, това не е статуя, а съвсем истинска кукла. Казвам ви, тя има специални сили. Не е като другите кукли.

‒ Какво й е специалното? – възкликна момичето. – Дори не прилича на кукла. Това е статуя. Как да си играя с нея? Вижте тази тук. – и тя размаха Ив във въздуха, после започна да си играе с нея. – Вижте колко е гъвкава. Може да прави всичко. Може да скача, да пада, да танцува ‒ всичко.

Пленена от чара на парцалената кукла, момичето започна да се разхожда с нея из ателието. Вече влизаше в своя въображаем свят, в който Ив диктуваше правилата. Майсторър се втренчи в двете.

‒ Извинете… Извинете. Колко струва? – майката го върна в реалността. – Всичко наред ли е?

‒ Да, да, моля за извинение – каза мъжът и побърза да върне ресто.

‒ Добра изработка – жената посочи Лили.

‒ Недостатъчно добра за малката…

‒ Дариа.

‒ За Дариа – усмихна се той. Все пак и Ив беше негова дъщеря.

‒ Искам да й купя кукла, не статуетка – отговори жената и не след дълго двете излязоха с широки усмивки от ателието.

Майстора въздъхна и се наведе над любимото си творение.

‒ Прости ми, Лили.

А вечерта, след като заключи, отнесе куклата в задната стаичка. За нея трябваше да се полагат грижи. Тя го заслужаваше. Взе кърпата и започна да я прокарва внимателно по извивките й. Плачеше всеки път.

Майстора нямаше семейство и куклите бяха негови деца. Единствените му приятели. Техният създател знаеше една малка тайна, за която клиентите не подозираха – куклите можеха да говорят. Не само неговите, а всички кукли по света имаха свои собствени животи, души, тела, болки и радости. Хората никога не разбираха това и просто ги купуваха, за да си играят децата им докато са малки, а след това ги захвърляха в прашните сандъци.

‒ Съжалявам за днес – пророни той.

Лили избухна в плач и го погледна с влажните си очи. Очите, които нищо не разбираха и бяха винаги чисти.

‒ Защо го направи, Майсторе? Знаеш какви са децата. Не се ли умори да ме предлагаш? Аз няма да бъда купена никога. Не разбираш ли, с мен няма какво да се прави. Аз не съм кукла. Това ми казват всички.

‒ Не говори така, любима моя. Ти просто си различна. Знаеш своята сила, нали? Казвал съм ти милион пъти.

Не можеше да я обвинява, че не вярва. Все пак стоеше на витрината от толкова години.

‒ И какво от това? Каква полза от силата ми, когато никой не я вижда.

‒ Моля те, повярвай ми, твоят купувач е някъде и те търси. Ще дойде. Постой още малко отпред. Не ме карай да те прибирам.

‒ Децата са жестоки. Те имат очи само за парцалените кукли. Разбирам ги. Аз толкова лесно се чупя. Балерина съм, но стъклото не ми позволява да се движа. Аз съм пари хвърлени на вятъра. Ще спечелиш повече, ако освободиш пиедестала.

Майстора я хвана за подложката и я завъртя.

‒ Какво ти се е случило? – попита той, когато забеляза пукнатината на гърба й.

Тя замълча.

‒ Те танцуват всяка вечер… Толкова много исках да приличам на тях поне за миг. Не можах.

Майстора за пръв път в живота си се предаде. Нямаше какво повече да направи. Искаше да я накара да повярва, че всяка кула е създадена, защото някъде някой има нужда от нея. Куклите бяха най-добрите приятели на децата. За всяко едно си имаше предназначена кукла. Това беше тяхната магия. Понякога двете души бързо се намираха, но понякога трябваше да мине повече време. При Лили нещо се беше  объркало. Вече години наред никой е проявяваше интерес към нея. Децата мислеха, че е просто украшение. Оценяваха красотата й, но никое не я искаше сред играчките си.

И за двамата ситуацията беше непоносима. Не след дълго Майстора приключи с полирането и я върна на пиедестала.

‒ Бях млад и глупав. Много глупав. Исках просто да създам най-красивата кукла…

Погледна навън и разпозна детето, което в последните дни прекарваше часове на отсрещния тротоар без да прави нищо. Понякога Майстора го гледаше и правеше хипотези за живота му. Не разбираше коя майка ще пусне детето си да стои навън в този късен час.

 

***

‒ Ив си тръгна – каза Вини на Силви. – Излезе й късметът. Сега тук е някак празно. Нищо, скоро ще дойде следваща. Той вече я шие.

Двамата бяха единствените будни след веселбата тази вечер. Всички кукли лежаха една през друга и хъркаха.

‒ Какво правиш? – попита той. Силви оправяше пеперудата, залепена на рамото, й и не отговори веднага.

‒ Мисля си за нея – и тя посочи пиедестала.

‒ Какво за нея?

‒ Защо не я харесваме?

И двамата си задаваха въпроси, чиито отговори знаеха. Минаха минути преди някой от тях да проговори.

‒ Всички я харесваме ‒ рече спокойно Силви. – Но не можем да я разберем. Ние сме като хората – когато не разбираме нещо се обръщаме против него и го обиждаме. Така имаме усещането, че сме по-силни.

‒ Недоумявам, защо никой не я иска – призна си Вини. – Не мога да повярвам, че го казвам, но тя е най-красивата от всички нас.

‒ В това е проблемът – отговори Силви. – Те нямат очи за красотата. Виждал ли си Майстора да полира някого от нас? Не, ние нямаме нужда от това, но тя има. Хората не искат да полагат специални грижи. Ние сме много по-лесни за поддръжка и доставяме повече удоволствие. А те живеят за удоволствието без значение колко е краткотрайно. Един ден всички ние ще се скъсаме. Но не и тя. Ако я пазят, винаги ще е красива.

‒ Никое дете не е пожелало да я гледа достатъчно дълго, за да види магията й.

 

***

Оскар стоеше на средата на стаята и не знаеше как да постъпи. Наоколо цареше пълен хаос. Малкото останали изтърбушени мебели бяха преобърнати, нявсякъде имаше разпиляни лъскави предмети в различни цветове, счупени стъкла, а през счупения прозорец нахлуваше зимният вятър. Нямаше и следа от мъжа. Но безпорядъкът подсказваше ясно – беше си тръгнал. Сам. Станало е бързо. Явно са го открили. Отишъл си е без да мисли за своя слуга, който беше събирал всичко, което сега проблясваше на лунните лъчи. Нормално – когато животът ти е застрашен, не му мислиш много – гледаш да си спасяваш кожата. Това и беше направил.

А сега накъде? През зимата. Нямаше нищо по-лошо от зимата. Нито един бой не можеше да се сравни със студа, който беше навсякъде – в монетите до бедрото му, между дрехите, в паветата на улицата, в пръстите и в главата му. Като те удрарят, поне ти става топло там, където са те ударили. Толкова искаше сега някой да го удари, за да не усеща ужасния студ, от който не можеше да се скрие дори в порутената къща.

И в хаоса Оскар разбра къде ще отиде. Вече можеше да направи всичко. Дори ако всичко се окажеше едно единствено нещо, и дори то да беше последното. Сега беше свободен. Имаше само едно желание ‒ да отиде при Лили. Стъклената кукла, която му върна вярата в света и надеждата, че той няма да прекара живота си в крадене. Щом на света имаше творения като Лили, значи и той можеше да бъде като другите деца. При куклата всичко винаги ще е наред, при нея нямаше студ.

Тази нощ улицата беше различна. Промяната се усещаше във въздуха. Всичко тънеше в мрак, само силуетът й сияеше на фона на тази картина. Изведнъж хлопването на врата наруши покоя наоколо. Това хлопване казваше повече и от най-силния глас на света. Оскар знаеше откъде идва, затова без да мисли се устреми натам. Забрави за студа, и че някой може да го види, и застана по средата на улицата. Вратата наистина беше отворена. А прозорецът на втория етаж светеше. Старецът още не си беше легнал. Можеше всеки момент да слезе. Сега или никога.

Отблизо беше още по-красива. Краката й бяха толкова тънки, че не можеше да повярва, че се държи само на единия от тях. Това беше неговата кукла. Последната му плячка. Без повече кражби, ако ще и да умре от глад. Но вече и глад няма да има, нали тя ще е с него. Нищо лошо нямаше да му се случи от мига, в който я получи. Някаква енегия, която излъчваха сапфирите на лицето й му даваха надежда, че всичко ще се оправи. Те обещаваха да дадат цялата любов на света. Тези сапфири молеха да бъдат откраднати.

Само след минути всичко наоколо беше както обикновено.

‒ Довиждане, моя малка Лили.

 

***

В къщата вече нямаше студ и безпорядък, нямаше счупени прозорци и разпилени вещи. Там бяха само Оскар и Лили. Двамата лежаха прегърнати и се наслаждаваха на топлата нощ. За първи път от месеци лицето на Оскар придоби цвят и устните му порозовяха. За първа нощ нито един от двамата не плачеше. От утре животът щеше да е приказка. Всяка кукла имаше един единствен притежател. Лили намери своя и вече нищо не можеше да я нарани. Всички пукнатини и парцалени кукли загубиха смисъл. Важна беше само любовта на едно дете, което крадеше просто защото нямаше майка с червена рокля. Детето, което искаше да има красиви неща около себе си. Това беше, вече всичко ще е наред и всички ще са в безопасност. И от утре плодовете ще бъдат по-сладки и няма да имат значение нито куклите в ателието, нито децата, които се гонят по площада.

Само ако палтото на Оскар нямаше толкова много дупки. Само ако Лили нямаше пукнатина на гърба. Само ако нощта не беше толкова студена…

 

КРАЙ

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Божидара Мавродиева – Кармен

 

Ранното пролетно слънце се опитваше да стопли земята. Зимата не бързаше да си отиде. Студено беше времето за март. Студено беше в душите и сърцата на събралите се да изпратят младата Кармен в последния й земен път. Сумрачна ритуална зала, посрещала и изпращала безброй покойници към последния им дом. Лепкав и хладен въздух, пропит с аромата на онази най-дълбока болка, която носи само страданието от безнадеждното усещане за загуба и край. Високият мраморен плот се простираше в средата на помещението, а върху него лежеше запечатан ковчег. Върволицата от хора, сякаш нямаше намерение да свършва. Всеки следващ положен букет се стоварваше като тежък чук върху студената маса, с цялата сила на болката в сърцето на поредния опечален. Всичко вървеше на забавен каданс. Хората влизаха, поставяха цвете пред портрета на момичето и бързаха да излязат. Тишина и влага от тихо капещи сълзи… Погледът на Кармен от снимката, излъчващ щастие и спокойствие, беше пълен контрапункт на всичко случващо се. Въпросът защо ли са избирали най-слънчевият и красив фотос на покойната се набиваше в съзнанието на Пламен? Очакваха ли да я запомни такава, каквато е на снимката? Не. Той щеше да я запомни с отпечатъка, който някога тя беше оставила в душата му. Избра да остане с нея  до последно. Стоеше на един от столовете, подредени за скърбящи и заедно с портрета на Кармен, беше втория зрител на това събитие. Горчивината беше толкова голяма, че не можеше да я преглътне. Усещане, че сънува и този сън рано или късно ще свърши, побеждаваше болката. От транса му го извади тихият глас на момичето поседнало до него, незнайно кога:

– Отдавна ли я познавахте?

Пламен отговори механично:

– От тринайсти август преди тринадесет години. И тя беше на тринадесет. А Вие?

– Аз от скоро. Работехме заедно в Испания.

– Как се е случило това? Знаете ли?

– Тъпо, много тъпо. Тръгна да се прибира за България с колата и в Румъния я е помлял пиян шофьор. Колко странно е всичко това. Социалната бедност в родината я изпрати някъде далеко по света. Душевната пустота в чуждата страна я върна обратно у дома, за да се срещне по пътя с мрака на вечността.

– Трябваше да я опазя. Тя беше като ангел. Изстрадал ангел.

– Вече наистина е ангел. Разказваше ми, че знае, че ще си отиде рано от неестествена смърт. Казваше, че го знае от дете. Не приемах сериозно думите й. Обичах я много. Заедно сме от няколко години. Предполагам знаете, че Кармен не харесваше мъже.

– Знам. На шестнадесет вече беше сигурна, че не харесва мъжете. Нямаше и как да ги харесва след онова, което й се случи на тринадесет. Дълго време бях като орел над нея. Когато излизаше, исках да знам с кого е, къде е, всичко, което можеше да й навреди. В един единствен миг се превърна във важна част от живота ми и моя малка сестра и зае мястото, което е било за нея. Но прекалено бързо свърши всичко това. Исках и трябваше да я опазя.

– Вие сте Пламен? – Попита изненадано младата жена. Не го беше виждала, но го разпозна.

– Да. Аз съм Пламен.

– Тя говореше за Вас, като за нейния спасител, който й е подарил втори живот. Често казваше, че не знае колко години сте й подарил, но че всяка следваща глътка въздух е дар от Вас.

– Оказаха се тринадесет. Много тринадесет има в нашата история. Срещнахме се на тринадесети. Тя беше на тринадесет. Заедно бяхме тринадесет години.

Спомени заляха Пламен. Думите започнаха сами да се леят от устата му.

– Бях се върнал от първата си мироопазваща мисия в Камбоджа. Още под стрес от ужасите на войната, исках да се срещам с приятели, да се разхождам, да не мисля за това, което съм видял. След поредното гостуване на приятел привечер се отправих към празния ми дом, където ме очакваха тишината и спомените от преживяното в Камбоджа. Минах през градския парк. Не бързах за никъде. Време имах достатъчно, вървях и опитвах да мисля за хубави неща, толкова много имах нужда от това. Писък разкъса тишината на приближаващата се нощ. Помислих, че ми се причува и съзнанието ми играе лоша шега. Писъкът се повтори. Оня ужасяващият вик на отчаяние и безизходица, който не вещаеше нищо добро за човекът, който го беше издал. Тръгнах в посоката, от която беше дошъл. Бягайки и прескачайки пейки, тичах по диагонал на парка. В далечината видях два силуета на пейка. Единият беше с гръб към мен, прекрачил другия, обърнат с лице към мен. Първият, видимо по-едър нанасяше удари с ръка. Този от долу не можеше да вика. Само скимтеше и може би с последни сили беше изпратил онези пронизващи писъци, които стигнаха до мен. Приближих се и видях, че са малко момиче и мъж, който я налага жестоко. Още с прескачането на тяхната пейка, нанесох удар с ръка на насилника и се почна… кървава и мътна. Момичето рухна на пейката, нямаше сили да стои седнала. Пред очите ми беше тъмно. Не знам колко време съм го ритал и бил. То, времето, беше спряло. Явно е било дълго, понеже усетих умора. Субекта имаше модерен колан с катарама Родео, типично по мангалски, всичко трябваше да лъщи. Намотах колана на ръката си и боя продължи с катарамата, където сваря. Едва сега, когато го разказвам осъзнавам, че съм бил като звяр. Тогава не мислех за нищо. Когато спря да се отбранява го завързах с колана. Мозъкът ми работеше трескаво. Мислех каква да бъде следващата ми стъпка. Разбирах, че трябва да го замъкна в полицията, но детето беше зле и исках да се погрижа първо за него. Вдигнах момичето на ръце, а него го завлачих към близкия изход на парка. За късмет имаше, стоящо такси. Шофьорът, когато видя състоянието на детето, не зададе никакви въпроси. Направо се изстреля към Спешния център. Не знаех нищо за малката. Оставихме я и обещах да се върнем с полицай. Таксиметровият шофьор и той с мен, не ме остави. Човек излезе. Закарахме „големия“ мъж в полицията и го тръшнах в краката на дежурния полицай. Обясних какво се е случило и двама полицаи ме придружиха до болницата, за да разпитат момичето. Сестрата тъкмо беше свършила с превръзки и промивки. Когато я видях на светло, ми се прииска неиство да се върна и оня да го убия.

– Казвала ми е, че вече се е молила да умре, когато ти си се появил от тъмнината на нощта.

– Скулите й бяха пукнати, очите отекли, едното ухо разкъсано, устните разбити. Ужас! – Пламен разказваше и стискаше юмруци. Беше се върнал, там в болницата преди тринадесет години.

– Да го очистя малко му беше на оня. С полицаите закарахме детето до дома му. Майката припадна в коридора.

– Така и не знам какво се е случило с този изверг. Кармен казваше, че не знае и не иска да знае.

– През следващите дни от полицията трябваше да ме потърсят за допълнителни показания и разпити. За мое изумление след три дни получих призовка да се явя, като обвиняем по дело за нанасяне на средна телесна повреда, клоняща към тежка.

– Това е невероятно! Как е възможно? – Mладата жена повиши глас, сякаш забравила къде са.

Поредната група, дошли да поднесат цветя пред затворения ковчег, насочиха поглед към единствените стоящи в мрачното помещение. Пламен сниши глас, но продължи разказа си. Осъзна, че никога не беше споделял всичко това, но точно сега искаше и щеше да го направи.

– Отивам до полицията, а оттам в съда. Мангала намерил адвокат и ме съди за побой. Направо си отмъквах седем години затвор. Адвокатът му твърдеше, че детето е малка мръсница, провокирала го сексуално. Не вярвах, че го чувам. Тя беше дете на тринадесет години, четеридесет кила с мокри дрехи, а той мъж на тридесет и осем. И той е сексуално провокиран. Идваше ми да размажа и адвоката.

– Аз бих го размазала.

– Не се сдържах. Мацнах го в тъпата мутра, защото ми се хилеше, убеден в успеха си. А клиентът му с досие два метра – за кражби, за блудство, за не знам какво си още и все с висящи дела. Такива адвокати като него са го измъквали и преди. Не бях се срещал със съдебната система и не подозирах, че е възможно потърпевшият да се превърне в обвиняем, а насилникът да заеме ролята на жертва. Убеден в правотата си известно време бях спокоен, докато в един момент не се оказа, че спокойно могат да ме осъдят по бързата процедура. И както изглеждаше щеше да се случи. По него време имаше закон, според който ние миротворците сме защитени от Министерство на отбраната. Нямах много варианти. Поисках малко време и звъня аз в министерството. Когато си казах номера и позивната, ме свързаха с когото трябва. Обясних набързо за какво става дума и  господинът ми казва: „Останете на телефона да видя къде най-близо до вашия град имаме кола.“. За каква кола говори, не знам. Стоя аз и чакам, нямам избор. Не след дълго чух в слушалката: „Имаме кола в съседен град. До час и половна ще бъдат при Вас.“. Идея нямах за какво говори човека, но продължавам чакам. Какво да правя? Ако не чакам тях, чакам да ме вкарат в затвора. Аз и адвокат нямах. Сам, самичък съм в съда и не знам какво ме очаква, заради това че съм помогнал на едно дете да живее. Стоях пред сградата, когато на главната улица, която е забранена за автомобили, се появи военен джип и спря точно пред входа на съда. Слизат четири човека. Едни такива големи и снажни. С малко смешни за мястото зелени шапки, килнати на дясно с емблеми на Българската армия. Запознахме се и влизаме, за да се срещнат с потърпевшия и адвоката. Аз съм обвиняемия, а мангала потърпевш. Единият от мъжете беше полковник и военен прокурор. Адвокатина на потърпевшия насилник видимо се притесни. Прокурорът поиска свободна стая, за да поговорят двамата насаме. Не знам какво са си говорили, но след двадесет минути делото беше отменено. Ищците се отказали по някаква неизвестна причина. Майка й на Кармен така и не заведе дело. Искаше да забравят и заличат този ден от живота си. Но държавата го тикна в затвора. Там нещо му се случило. Не можа да си доизлежи присъдата. Отивали на закуска и паднал по стъпалата. Счупил си врата. А малката ми стана като сянка. Обичах я като родна сестра.

Сълзи се стичаха по грубото лице на Пламен, когато гробарите влязоха, за да изнесат ковчега. Стискаше юмруци, а слушателката му го докосна нежно по рамото и тихо прошепна:

– Кармен е добре. Сигурна съм. Тя е ангел, изпълнил нещата, за които е дошъл. Може би ще я срещнем отново.

– Защо ли не мога да мисля и аз така?

Пламен стана и тръгна бавно след ковчега. Неположената бяла роза се поклащаше в такт с походката му, а юмрукът му стискаше все по-силно дръжката.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Николай Фенерски – Междуушието и неговата капа и други стихотворения

 

В кенефа на Бойко
на централна гара
не достигат кабинките,
само три, колко е хубаво да сме си толкова близки,
интимни,
да се облекчаваме толкова заедно,
да викаме само левски,
долу пеевски,
после да изтетлим пари от атм на банка асет,
но парите са мръсни, деца,
и ще ви нахраня с инсинуации,
деца, с боб и шпек.
Бараме шпека и ни е хубаво.
Щото другият градски кенеф е във мола,
но там няма недостиг на паркоместа и
всичко е толкова хубаво,
голямото копче за голямата работа,
а чешмичките са автоматични и сапунчетата
и те автоматични са.
Като автомат калашников някак си,
изящество, камери,
видеонаблюдение на живота.

 

Ама на един от балканските пътища
се е разпльоснала една голяма диня.
Добре й е така върху асфалта,
затоплена, лепкава, блага,
такива са нашите шекерени пътища
и по комшийски си ходим на гости.
Ама байгън от това лепкаво сладко,
от аркадашларска навъсеност.
И всъщност всичко е ясно и честно,
без излишни северни сияния.
На границата едно кастрирано пършиво куче излайва нещо на турски.
Отсреща братовчед му отговаря.
Ама на чист български.
Наричат го трансграничен диалог.

 

Междоушието и неговата капа

Много е куцо да си изгубиш шапката. Една интимна твоя част си заминава от теб безутешно и никога повече няма да се срещнете. Боли. Много боли.

Както си карах колелото днес, 24. април, 2017 лето Господне, изведнъж усетих джеба си олекнал. Носех шапката в джеба, понеже напече слънце. Иначе щях да си я нося на главата, където й е мястото, не да я тъпча в джеба на якето. Спрях, погледнах назад, нямаше я. Една минута постоях в ступор. От мъка. От недоумение и обида. Заканих му се с юмрук на това тъпо слънце и плюх срещу него. Не можеше ли просто да си се крие там зад глупавите си облаци, както правеше предишните пролетни дни, за какво му е на него моята плетена тъмносиня капелка?

Тръгнах по обратния път бавно с вперен в земята поглед. Изминах тези пет километра внимателно, влязох и в закусвалнята, където преди това бях обядвал фалшива мусака, попитах жениците там зад плота дали не са виждали някъде тая моя съкровена вещ и си излязох със съкрушено сърце. Ти, Боже, не ще го презреш.

И колкото по-живо си представях, че шапката ми се въргаля някъде из прахоляците, че я ръфат бездомните псета, че я подритват разни цигани или я газят жестоко автомобилните гуми на някое смотано ауди, толкова повече се съкрушавах. Увиснах насред нищото на галактиката Млечен път като прани гащи на простор. Може ли да има толкова страдание на този свят, мислех бавно, а слънчевите лъчи шибаха подигравателно голата ми празна балка.

Дано някой човек да я хареса. Дано попадне в добри ръце и върху уравновесена глава. Може би вече не е издържала да стои върху моята и е избягала от мен? И тази мисъл е не по-щадяща. Шапката никога не ме е стягала. Почти никога. С изключение само на случаите, когато в ума ми се зароди голяма мисъл. Мисълта набъбва, напира отвътре, главата се издува и шапката отеснява. Но тези моменти са твърде спорадични и инцидентни. Тимберицата ми обикновено е куха като празен куфар, но затова пък е твърде чувствителна. И има нужда от протекция. И на нея навярно й бе омръзнало да носи тази отговорност.

Мама ми я оплете. Да пази кратуната ми в студ и зной, от прегряване или замръзване. От празни помисли. Черепът ми се нуждае от нежност и умереност. Всяка грубост или крайност го потиска, унижава, разстройва нормалната му работа. После се чудим защо не ражда тази кратуна. Защо минават годините, а нейната имплицитна гениалност вече почти не се проявява. Как да го направи, кажете ми? Като провидението не спря да ме удря по кутията, паднах от леглото като бебе, отгоре се появи оток, пълен с вода, лекарите използваха спринцовки, за да я изтеглят, паднах от стълбището на бабината къща като петгодишен, по чело, изникна синьо, което преля в очила, паднах седемгодишен, затичан към чичовия ми трактор, нямаше асфалт, а бели остри камъни, един от тях проби кожата над лявата ми вежда и белегът си стои до днес, ударих се в гората на един клон, шиха ме, ударих се в пещерата на една скала, ля се кръв… Да продължавам ли. Не искам. Само мисълта за понесеното от кухата ми лейка страдание ме унищожава.

Може би ми трябва каска. Но мама, с майчината си ласка, ми оплете тази обикновена памучена шапка, която ме предпазваше по-добре и от космонавтски скафандър. Нищо друго не осигурява такава протекция, както молитвата на майката, вплетена в нишките, във власинките. Веднъж ми се присмяха едни женици – с тази шапка приличаш на капут. Тогава помолих мама да добави отгоре и един пискюл, комбалка, вълнена топка. И вече не приличах на капут. Не. Макар че не се знае. Може и това да си капут също да е душевна проекция, а не само визия.

Следващият човек, върху когото ще стои моята, повтарям – моята, шапка може и да не мяза на капут. Всичко се крие в пространството под шапката. Ами ако той прочете помислите ми? Онези, празните помисли, които шапката е попивала с годините? Нали знаете, че ако спите върху чужда възглавница, има опасност да сънувате чуждите сънища, попаднали в нейните лабиринти, докато човекът си е спал, без да се усети. Същото е и с шапката.

Отсега нататък ще ми се наложи много да внимавам, когато вървя по улицата. Защото ако някой случайно е прочел празните ми помисли, това веднага ще се отрази в погледа му. Ще започне да се озърта параноично, налудничаво, телешки, ще се черви от срам, ще бъде заразен завинаги от моята празнота.

Знаете ли, това, че шапката ми може да ме е зарязала заради някаква такава отвратителна причина, е само шега. Тя своя воля няма. Тя е просто вещ. Но вещ изключителна, стояла върху изключително място, над разума ми, свръх разума ми, мета физично. И там, в близост до болната ми аура, в тъканта, в памучните атомчета са прониквали частички от мен, топлина от мозъка ми, затова съм съвсем убеден, че вещта е придобила вълшебни свойства. Личностна идентификация. Шапката на Фенерски не може да бъде шапката на Иванов. Това трябва да се знае. Това е по-силно от безличието. И дори Иванов да я открие, изтупа от праха, изпере, изсуши и надене върху простата си тиква, шапката няма да стане негова. Структурата на нейните атоми така се е изменила необратимо, празните ми помисли и тайните ми страхове са проникнали в нишките й, в молекулите й и там така са се закеркенечили, впили и сраснали, че никакво пране не може да ги премахне.

Написах всичко това с надеждата обидата да понамалее. Да стихне. Уви. Засили се и я усещам още по-ясно. Защото размислите ми само потвърдиха колко много съм прав.

Послепис:

Ако някой си е изгубил платнена шапка с козирка в района на хотел „Мираж“, военнозелена, с две диодни лампички под козирката за четене, да ми се обади на телефон 555 555, като в холивудските филми, аз там живея, в холивуд. Ще си върна шапката на притежателя й с неохота. Много ми е приятна и засега излъчва само позитивни флуиди. Изпрах я и често дори я нося върху обърканата си глава. Вечер включвам светлинките и си търся ключа в тъмното. Или просто чета добра книга, а добри книги все по-трудно се намират. Допадна ми тая капа и по чисто технически причини, щото има такива осветителни свойства, а аз нали все пак съм Фенерски… Ако ме разбирате правилно.

 

Следващият.
На кръстовището на
Казичене дебели мъже
си поръчват тройка
кебапчета с лютеница,
после
си взимат пластмасова
виличка и започват,
а по пътя зад тях огромни камиони
вдигат облаци прах.
Мъжете изхълцват,
защото са се нахранили,
а продавачките в лавката
не спират да повтарят:
Следващият!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Божидара Мавродиева – Г-н Кучов

 

Обядът не започваше. Чакащите стъпваха нетърпеливо от крак на крак. Много от тях не бяха слагали залък в устите си ден, два или повече. Слънцето прежуляше. Към стоящите от часове бездомници се присламчваха и други гладни, пък били те и с домове. Избухваха спорове. Благотворителното събитие беше обявено за бездомници и те като озверели улични псета пазеха територията си. Погледите им бяха вперени в подредените самуни хляб. Носещитите се аромати на печено месо дразнеше обонянието. Червата им къркореха, а устите преглъщаха всяка отделила се слюнка. Фоторепортери щаракаха с апаратите се, а светкавиците заслепяваха недоспалите очи на очакващите подаяние. Нахални журналистки завираха микрофони пред лицата им и задаваха най-безумните въпроси: „Кога последно обядвахте? Щастлив ли сте от днешното събитие? Имала ли сте някога собствен дом или винаги сте живяла на улицата? Мислите ли, че бихте намерили начин да се отблагодарите на г-н Кучов за това благородно дело?“

Усмихнати и накипрени момиченца обикаляха сред хората с неприкрита погнуса, внимаваха да не се докосват до вмирисаните им дрехи и опитваха да успокояват избухналите разправии:

– Не се притеснявайте! Храна ще има достатъчно за всички!

– Ами, давайте я таз храна де! Какво чакате? Някой ще ми открадне къщата, докато ви чакам. – Извика изнервено Драго, който живееше в кашон под балкон на съседния блок.

– За г-н Кучов е много важно да е тук и да ви приветства с добре дошли на обяда, който е организирал за вас. Имайте търпение.

Баба Мита беше навлякла най-опърпаните си дрехи, за да се смеси по-лесно с бездомниците, не че имаше други де. Държеше здраво ръчичката на малкия си внук и тихичко му шепнеше:

– Виж, Митенце! Виж колко храна има. Ще се наредим тука най-отзад и ще чакаме. И за нас ще има.

Баща му беше изчезнал малко след като се роди. Когато стана на две, и майка му замина да работи в чужбина, за да праща пари. Но какво станало, така й не разбраха. Умряла казаха. И тялото й не можаха да докарат. Много пари искаха. Та така си останаха баба Мита и малкия Митко сами да се грижат един за друг, вече три години. Поне покрив над главата имаха, но често гладни заспиваха. Митко си беше кротък, но странен. Все разни неща говореше, дето никой да не разбере.

Тъкмо се понаместиха между чакащите, когато тълпата оживя. Джипът на г-н Кучов паркира. Три здрави горили му отваряха път напред към димящите тави с храна. Поизпъчи се той, ама колко да се изпъчи. Кинта и половина висок, а шкембето му виси, къде до коленете.

– Добре дошли, мили съграждани!

Какви ли съграждани му бяха хора без адрес не беше ясно, но той продължи да ги приветства, а камерите щракаха ли щракаха. Журналистите бяха забравили за бездомниците и се бутаха заедно с тях, за да е на първа линия микрофонът им.

– Бабо, този дебелия, има светеща шапка на главата, ама надолу малки черни дяволчета танцуват край него. – Почти извика малкия Митко, изненадан от онова, което вижда.

Виждаха ли го и другите? Явно баба Мита не го виждаше. Запуши бързо устата на детето и се направи, че не знае от къде е дошъл коментарът.

Не говори дълго г-н Кучов. Завърши още един път с: „Добре сте ми дошли!“, явно друго не измисли и подкани коконите да започнат да раздават храната. Хората се блъскаха, настъпваха, всеки се опитваше да е по-напред. Можеше пък да свърши преди да му е дошъл редът. Бавно се придвижваха и баба Мита с малкия Митко. Камерите забелязаха детето, защракаха отново бързо. Една от коконите, явно пиарката, бързо посочи на благодетеля детето и му пошушна нещо на ухо. Приближи се г-н Кучов. Погали момчето по главата. Камерите не спираха да щракат. Бръкна в джоба си и му подаде нещо. Пари ли бяха? Не се видя. Взе храната баба Мита и си запробиваха път назад. Тъкмо вече се бяха измъкнали от мелето, когато един от бездомниците грабна нещото, което стискаше в ръка момчето и избяга. Потъна обратно в тълпата. Завика баба Мита. Кълне не се спира:

– Кучетата да те изядат! Бял ден да не видиш! Чумата да те тръшне! Как не те видях кой беше?

– Бабо, бабо, аз го видях. Видях го бабо!

– Кой беше, Митенце? Покажи ми го бързо, баба!

– Ами, бабо той имаше една черна сянка на главата, ама бели ангелчета танцуваха надолу край него.

– Покажи го, Мите. Покажи го. – Отчаяната жена не се отказваше.

Детето се поогледа и кротко обясни:

– Бабо, те тука всички са такива, с черни сенки на главите и бели ангели край тях. Не знам кой от всичките е.

– Какви работи говориш, бе Мите? Светещи шапки, черни сенки, дяволи, ангели? Айди да се ходим у дома, че да не ни открадне някой и храната.

Отдалечиха се. Старата жена постепенно се успокои и помоли Господ жив и здрав да е г-н Кучов, заради добрините, които прави.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Ценка Кучева – Няма нищо невъзможно

Не можеше да разбере защо го направи, защо се озова отново тук – където не би искал да живее и ден. Не беше заради парите. Всички си мислеха, че е заради тях – но не беше. Никога не беше вярвал, че парите имат сериозно значение, че могат да бъдат причина за някакво решение.
Когато попадна за пръв път в този каменен и циментов, и стъклен град, тутакси изстина. Започна да кашля, да киха, изхаби сто пакета носни кърпички. Беше краят на септември. Час по час влизаше в някое кафене и си поръчваше горещ чай.След горещия чай – горещо кафе. Купи си електрическа печка, сложи я до радиатора за централното отопление, включена на максималната степен. Купи си дебело вълнено одеяло от пазара. Нищо не помагаше. Не можеше и не можеше да се стопли. Постоянно сънуваше огрети от слънце поляни, летни бълбукащи реки, огньове под огромни планински звезди, плаж, толкова горещ, че босите стъпала не издържат…
Беше убеден, че есента е дошла само тук, в този каменен и циментов, и стъклен град. Че там, откъдето идваше, продължава да бъде лято – такова, каквото го остави, когато тръгна. Последното, което направи на тръгване, беше един плаж. Имаше два часа до полета си от морския град. Но вместо към летището, с огромния куфар,от гарата, отиде на плажа, кой знае защо банският му с хавлията бяха най-отгоре; преоблече се буквално на брега, заряза куфара и плува навътре, навътре, навътре… – в приветливата топла вода. После, солен и щастлив – нарочно не мина под душа, искаше дълго да мирише на това море – пое към летището.
Издържа точно месец. Един ден, вместо да отиде на работа, отиде да си купи билет, на баснословна цена. Цената обаче си заслужаваше, мислеше си той щастлив, следващия ден се качи на самолета и се прибра. И наистина, там си беше лято – циганско, но лято. От първите мигове на родна земя го посрещнаха лъчите, листата,някои вече жълти и червени, а други – все тъй празнично зелени. И вместо да хване първия възможен влак за градчето си, отново се озова на плажа. Луди да се къпят освен него нямаше, но плажът не беше пуст. Двайсетина души наблюдаваха октомврийското море и със симпатия му се усмихваха. И пак така солен и възторжен си тръгна за у дома.
Там обаче възторгът му не оцеля. Неголямата сума, която беше спестил,изхвърча със скоростта на светлината. И двамата с жена му знаеха какво ги очаква – постоянни ограничения, унизителни заеми, глупави скандали. И когато трябваше да избират между това да купят обувки на дъщеря си или да платят школата й по приложни изкуства, реши да тръгне отново. Ето как се озова в самолета, зад гърба му – най-желаното море, небе, листа, синева…
И се започна всичко отначало. 24-часов работен ден – човек, който изкарва пари зад граница, всъщност няма почивен ден; чайове, след чайовете – кафета, после – още кафета, а след това – печки и вълнени одеяла, и – студ.
Като допълнителен бонус дойде безсънието. Лягаше си нормално към единадесет, след скайповата любов, така често прекъсвана от сривове в системата, но около два се ококорваше – и повече нямаше сън за него. Но пък в замяна го връхлитаха ужасни мисли, като гнусни чудовища, които не виреят на дневна светлина, но нощем изпълзяват от леговищата си и нападат. Ако станеше и се заемеше с нещо – сутринта беше като пребит. Лежеше ли в леглото, чудовищата го напълзяваха целия, посягаха с отвратителните си пипала към ума и сърцето му, към всяка светлинка в душата му.Струваше му се понякога, че ена границата на лудостта. Колкото повече се ядосваше, толкова по-упорита ставаше безсъницата. И овце пробва,и филми, и музика, и молитви, и мантри – нищо. Винаги изплуваше една мисъл – хващай си самолета за у дома. Но всеки разговор със семейството му го убеждаваше в обратното. Жена му вечер разказваше за безкрайните проблемите в работата, в държавата. Всеки ден му казваше, като мантра – слава Богу, че си там, късмет имаме голям. Той трябваше да работи, а следователно – и да живее тук.Така им даваше възможност, на тях, най-милите му, да живеят там.
Когато се опиташе да каже на жена си как се чувства и че да живеят така, далеч един от друг, без ласка и топлота, е лудост – тя прекратяваше разговора – уморена съм, утре ще поговорим пак. Целувки от детето,то вече заспа, лягам си и аз. Целуваше я и той, виртуално, лягаше и заспиваше, но сънят не оставаше при него за дълго.
Една нощ, докато водеше епичната си битка с чудовищата, в главата му се роди такава мисъл: Ти, мили мой, си най-самотният човек на света… Не можеше да лежи повече; стана, светна нощната лампа и седна пред компютъра. Но вместо да включи вечно будния екран, посегна към комплекта за майсторене, който беше купил и приготвил като подарък за дъщеря си – тя определено имаше талант, правеше невероятни неща с ръцете си. Блокчето беше много специално, хартиите му бяха релефни, с ярки, особени цветове. Разгърна листите, докосна ги и усети как сякаш го докосват и те. Взе ножичката. От листа с цвят на кестен изряза красива бухнала коса. От бледорозовия лист се роди издължено лице, върху което се усмихнаха ярки, пълнички устни и дълбоки сини очи. От зеленото се появи елегантна рокля, после – нежни ръце, без пръстени, с една малахитова гривна на дясната, крака, обути в леки и красиви кестенови като косата есенни обувки. Като се сети за студа, изряза пак от кестеновия лист едно много топло и много красиво леко палто и постави върху него шал от зеленото. Ехе! Невероятно… вече не беше сам. Взе хартиената жена в ръце – беше лекичка, и я постави до компютъра си, под жълтата нощна лампа. Беше красива. И го гледаше. „Как се казваш?“, рече ѝ гласно той, но тя само се поусмихна, така му се стори на него в три през нощта. „Не казваш, рече той пак гласно, добре тогава, казваш се Марияна. Приятно ми е, аз съм Иван.“ После загаси светлината и заспа като ангелче.
От тази нощ безсънието пропадна някъде, та се не видя. Отвратителните чудовища – и те, сякаш никога не бяха съществували. За сметка на това започнаха нощните разговори с Марияна. Иван вече казваше спокойно „Лека нощ!“ на жена си, целуваше я виртуално много топло и нетърпелив очакваше да останат насаме с Марияна. Вярно е, че тя за момента само мълчеше и се усмихваше – но пък беше идеален слушател. Не пред всеки можеш да разкажеш съкровените си неща, да изречеш болката си, да споделиш крехките си надежди. От начина, по който се държеше Марияна, по който го гледаше, той разбираше, че тя всичко разбира. Искаше му се само едно – да проговори и тя, да му каже коя е, как е живяла, какъв иска да бъде животът ѝ.
Веднъж, докато се ровеше в нета, Иван мярна темата на конкурс за създаване на текстове „Няма нищо невъзможно“ – „Пощенска кутия за приказки“. Зачете се. При него пристигна сякаш някъде отдалече споменът, че умее да пише. Детската му мечта да бъде писател. Съвсем беше забравил за това… или почти. Как беше могъл? Спомни си за публикувания си разказ, как всички му казаха – ти имаш талант, трябва да пишеш. Спомни си как единствено писането му даваше усещането за смисленост. Забързано отвори нов документ в компютъра си, написа „Няма нищо невъзможно“. Опита да започне. Не. Нищо не се получаваше. И как искаше да се получи, като не пишеше… всяко нещо изискваше труд, усилия. Замисли се – какво правеше с живота си? Нима беше се превърнал в машина за изкарване на пари? Сам, доброволно, беше убил таланта, мечтите си? Изтри документа, спря компютъра си. „Не мога, Мариянче. Не се получава. Останало е някъде там, отишло си е.“ Марияна като че ли не беше убедена, ъгълчето на устата ѝсе усмихваше. „Излизам“, обади ѝ се Иван, сложи якето си и се озова на улицата.
Беше краят на ноември, и краят на деня – пусти улици, облаци, студен вятър. „Още по-добре, каза си Иван, имам нужда да ми се продуха главата“. Тръгна към централния парк на града; всеки град ти предоставя няколко места, където можеш да се измъкнеш от ежедневието и да отправиш поглед някъде другаде, например – към небето. Този парк беше едно от тях. Иван понякога сядаше там с книга… не четеше, а наблюдаваше хората, улавяше слънчевите и облачните светлинки, гласчетата на децата, лая на кучетата, разговорите на птиците. Насочи се и сега към сърцето на парка. На „неговата“ пейка седеше някой – жена с книга в ръка. Приближи се – косите ѝ бяха бухнали и кестеняви, също както есенните обувки и лекото ѝ палто, роклята ѝ – зелена, като шалчето ѝ. Тя усети присъствието му и се обърна. Очите ѝ бяха дълбоко сини, устните – ярки и пълнички. Усмихваше се. „Здравей – протегна ръка Иван. – Аз съм Иван“ „Здравей, отговори тя на родния му език, аз съм Марияна.“ Иван остана да стърчи глупаво и не знаеше откъде и как да започне. „Какво четеш?“ – попита накрая той. Марияна притвори корицата на книгата си, в настъпващата дрезгавина на вечерта той прочете заглавието на книгата – „Няма нищо невъзможно.“

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Таня Шелхорн – Мистериозната тайна на уникалните матрьошки II

Сънят на Дарина беше някак неспокоен. Усещаше в просъница как някой броди около нея, леко я докосва, сякаш иска да я погали и широко отворените очи я пронизват в тъмната стая. Улавяше припрян шепот и бързи леки движения. Мислеше, че сънува своите седем матрьошки, които вече беше обикнала. После настана тишина и тя потъна в съня си, но след няколко часа отвори очи и светна нощната лампичка – беше пет и половина сутринта. Загаси светлината и се опита да поспи още малко, но… странни мисли я обсебиха!
– Как би се развило цялото действие, ако се разиграеше от двете противоположности – добродетелта и греха! – прошепна тя развълнувано. – Например, ако на мястото на Матрьошчица застане първата основна добродетел – СМИРЕНИЕТО, а на мястото на Матрьона застане първият смъртен грях – ГОРДОСТТА?! Помежду им се нареждат различните страсти, които се вселяват в човека и постепенно го изкачват на най-високия греховен пиедестал, откъдето той – ако не се опомни навреме, се свлича направо в бездната!
Започна да подрежда страстите по местата на останалите. Глупавата Суета, от която започва цялото нещастие, постави на мястото на Матрьошчинка. Веднага до нея нареди Тщеславието, тоест, стремежът към гонене на празна слава, което зае мястото на Матрьошинка. Надменността и Честолюбието, които вървят ръка за ръка, постави на местата на Матрьошка и Матрьонка, а Горделивостта, като най-приближена до първия смъртен грях, се настани на мястото на Матрьоша. И безкрайната игра започна…
Дарина виждаше как всяка следваща кукла крие в себе си все по-голяма страст, която, увеличавайки външния обем, натежава сама за себе си и постепенно стига до разглобяване – точно както беше станало с Матрьона! Но тя се осъзна навреме, като се разкая искрено за прегрешенията си. И ето какво се получи: започна да се смалява, като сведе погледа си до Матрьошчица! Колкото повече се смаляваше, тоест освобождаваше от страстите в себе си, толкова повече растеше в очите на другите, които последваха примера ѝ.
– Как мога да си го обясня още по-просто? – запита се сама Дарина.
Изведнъж Матрьона ѝ заприлича на огромна нула, която нямаше никаква стойност. Други нули – с по-малки размери, обгръщаха останалите. Погледнати отстрани, те се клатеха в пространството една до друга, но си оставаха просто едни нули, без всякакво значение. Единствено малката Матрьошчица, навела скромно главица, приличаше на… единица!
– Ще я поставя пред всички и тогава… – радостно си пошушна Дарина и вече виждаше как се изписва голямото число… но стана нещо неочаквано: преди да уточни неговата стойност, Матрьошчица я погледна уплашено и изчезна от погледа ѝ. Останаха само голите нули.
– Разбирам, страхуваш се да застанеш пред грамадната Матрьона – говореше тя ласкаво на най-мъничката кукла, – затова ще я махна. – И зачерта най-голямата нула. – Хайде, вече можеш да се покажеш!
Матрьошчица обаче не се показваше и Дарина реши да зачертае също и Матрьоша. Първите две огромни кукли плашеха и самата нея – та нали криеха в себе си най-противните Богу страсти! Щом си помисли това, веднага разбра, че Матрьошчица няма да се появи, докато не отстрани Матрьонка и Матрьошка – те грижливо съхраняваха други две страсти, които най-усърдно хранеха по-големите от тях. Веднага ги премахна от погледа си, но освен че останаха оше две самотни нули, нищо друго не се промени. Стъписана, Дарина се освободи от Матрьошинка, която, свикнала само да я хвалят, веднага се разплака, а суетната Матрьошчинка някак глупаво се облещи и потъна.
Едва сега се появи миниатюрната Матрьошчица и мило се усмихна. Около нея започна да трепти едно сребристо сияние, тя застана в средата му като скромна единица и чудната монета заблестя още по-силно.
– Значи истинската стойност се крие единствено в тебе… – промълви развълнувано Дарина – и всички останали могат да придобият стойност само тогава, когато ти застанеш отпред! – Матрьошчица свенливо кимна. – Добре, сега ще започнем по обратен ред и най-напред ще извикам Матрьошчинка! – Сребристата монета мигом потъмня и заедно с нея изчезна и Матрьошчица.
Дарина лежеше в леглото като вцепенена и не поместваше погледа си от мястото, където допреди миг беше съзерцавала чудното видение. Знаеше, че докато не види отново своята любимка, сънят ще бяга от очите ѝ. Да, безкрайната игра продължаваше – колкото повече навлизаше в нея, толкова повече се преумножаваха нейните шахматни полета.
Клик! Отвори се още една скрита кутийка на паметта и я подсети за онази легенда, която направо я беше смаяла! В нея се разказваше за персийския шах, който толкова много харесал шахматната игра, че пожелал да възнагради нейният изобретател с каквото пожелае. Той помолил шаха за първото шахматно поле да му даде едно пшеничено зърно, за второто – две, за третото – четири и т. н., тоест, за всяко следващо поле да го възнаграждава с двойно повече зърна от предидущото. Шахът се разочаровал от такова скромно желание, но заповядал да го изпълнят. Когато мъдреците започнали да пресмятат общото количество зърна върху всичките шестдесет и четири шахматни полета, оказало се, че зърното не само на цялата страна, ами на цялата земя няма да стигне!
Дарина беше започнала веднага да пресмята тези пшеничени зърна и гледаше удивено необичайния резултат – числото се преумножаваше невероятно бързо и тя не можа да го изчисли до края, защото дотогава не беше се сблъсквала с чудовищната цифра наречена “квинтилион”. Потърси помощ от енциклопедията и разбра, че това е число от единица и тридесет нули след нея! И за да не забрави никога тази дивна легенда, написа в енциклопедията с молив над КВИНТИЛИОН18,5 зърна – на толкова квинтилиона отговаряше поисканото възнаграждение, разочаровало шаха със скромността си. Сериозно се запита, дали някога мъдреците са успели да го изчислят така точно!?
Сега усети, че нещо сходно става и с матрьошките – всяка тяхна игра се преумножаваше и ти даваше възможност да продължаваш наистина до безкрайност! Тъй като не можеше повече да заспи, реши да изиграе още една партия, преди да се измъкне от топлото легло. След като си беше поотморила мисълта с интересната легенда, ясно разбра причината, заради която Матрьошчица не искаше да се покаже – това бяха скритите страсти.
“В играта нещата се постигат много по-бързо отколкото в живота, но само ако си разбрал добре правилата – насърчаваше се Дарина, – ако ли не, все ще губиш! Но нека опитам!”
Бързо извика Матрьошчинка, изгони от нея глупавата Суета и я украси с естествената Непринуденост. Веднага се появи Матрьошчица, двете се хванаха за ръчички и върху тях заблестя числото десет. Все още разплакана се появи Матрьошинка, но щом погледна към сребристата десятка, веднага разбра цялото безсмислие на Тщеславието и то се стопи от достойнството на Скромността. Тя пристъпи към другите и без да се натрапва вложи своя дан. Числото сто ги обедини и трите решиха никога да не се разделят. Матрьошка и Матрьонка изскочиха едновременно и двете високомерни физиономии на Надменността и Честолюбието се преобразиха от искрените усмивки на Сърдечността и Всеотдайността. Една след друга се присъединиха към скромното спестяване и то скочи на хиляда, а след миг се превърна в десет хиляди! Матрьоша, която в служебната йерархия стоеше над всички тях, досега се беше старала всячески да подражава на своя бос Матрьона, но след като дочу разговора за нейното разглобяване, разбра, че надутата Горделивост е просто една празна нула. Благосклонно погледна към подчинените си и сърцето ѝ се изпълни с човеколюбивата Милост. Тя пристъпи към края на редицата, разтвори щедро ръце и солидното изписано число нарасна на крупната сума от сто хиляди! През цялото време, докато гледаше чудната промяна на всички свои служители, Матрьона ронеше едри сълзи, които разтопиха цялото чувство за превъзходство над другите. Облаци от въздишки се изтръгваха от нея, сбръчкваха важната осанка на Гордостта и тя побягна засрамена. Матрьона почувства силна привързаност към тези, които беше командвала досега, майчина Любов изпълни цялото ѝ същество и тя ги възнагради с капитал от един милион!
Дарина си отдъхна облекчено и остави тези мили кукли да отпразнуват своята победа. За да не ги смущава с погледа си, издърпа завивката нагоре и се сгуши под нея. Шани измърка и тя едва сега усети присъствието му – този път не ѝ тежеше върху краката, а се беше прострял встрани, върху пухения юрган. Нежно го погали, говорейки му тихо, и той отново заспа.
Приказката за седемте сестри-матрьошки, които се превъплъщаваха в седемте смъртни гряха или седемте основни добродетели, можеше да бъде разказвана по-дълго от хиляда и една нощ! Нейното начало беше вече положено, а как ще се развие действието през останалите хиляда нощи, никой не можеше да каже. Дарина знаеше, че борбата няма да е лека и сражението между успеха и поражението ще бъде постоянно. Но първото пшеничено зрънце беше поставено върху шахматното поле и тя беше длъжна да изпълни докрай заповедта на персийския шах!
Знаеше, че многократно ще се уголемява и още толкова пъти ще се смалява; ще се люшка някъде по средата в недоумение, дали да продължи или да се върне; ще се радва на растящата заблуда и ще се огорчава от спасителната истина; ще бъде заситена и после пак ще огладнее; богатство и бедност ще терзаят нейната душа, която ще се радва и ще страда. И отсега предусещаше, че мъничката Матрьошчица ще я спасява винаги, когато обръща сърцето си към нея. Каквито и бури да връхлитат, нейната стойностна единица винаги щеше да я подкрепи.
– Трябва най-много да пазя Матрьошчица, защото без нейното смирение всички мои добродетели ще бъдат просто нули! – шепнеше Дарина.
Реши, че ще постави едно пшеничено зрънце в най-малката и ще се старае никога да не го изгуби. Едва си помисли това и видя как една зловеща черна птица прилетя и грабна зрънцето от Матрьошчица. Тя се разплака и… стана на прах…
– Не, не, не! Никога няма да позволя на седмия смъртен грях да влезе в нея! – извика Дарина и разтреперана седна в леглото. Шани се стресна от нейната реакция и бързо изчезна от спалнята. – Никога няма да допусна отчаянието да обсеби душата ми! – Мигновеното видение беше наистина зловещо и тя разбра много добре неговото значение.
Досега изиграните партии се бяха преумножили и разгръщаха нови неподозирани възможности върху шахматното поле. И за да се достигне до едно число, много по-малко от един квинтилион, беше нужна не само борба, но и значителна помощ. А такава не можеше да бъде дадена по човешки път!
– Благодаря Ти, Господи, за всички Твои благодеяния към мене! – тихичко прошепна Дарина и усмихнато добави: – Благодаря Ти, че на “попрището жизнено в средата” ми разкри мистериозната тайна на уникалните матрьошки!
Отметна завивката и стана от леглото. Отвори леко щорите и видя, че дрезгавият нощен мрак вече се пропъждаше от дневната светлина. Още един ден и месецът, през който беше родена, се прибираше завинаги в покоите на вечността. Беше отбелязал нейните петдесет и една години и доволен си заминаваше.
“Какво ме кара току да повтарям “на попрището жизнено в средата”? – като че ли се сепна Дарина. – Според Данте, бях точно в тази жизнена среда, когато пристигнах за първи път в Швейцария… а оттогава… – но нещо я спря и тя само повтори: – хм, според Данте е наистина така, но според…” – не довърши мисълта си, а разгърна тежката Библия, която лежеше върху черния шкаф. – “Да, спомням си, че беше някъде в началото на Битие, тогава, когато Господ се е разкаял, че е създал човека и в гнева Си, определил земните му дни да се съкратят на сто и двадесет години…” – припомняше си тя прелиствайки страниците. – А, ето намерих… – и прочете гласно следния текст:
И рече Господ (Бог): … ; нека дните им бъдат сто и двадесет години.” (Бит. 6:3). Премести поглед по-нагоре върху страницата и прочете още една строфа: “И разкая се Господ, задето беше създал човека на земята, и се огорчи в сърцето Си.” (Бит. 6:6). Дарина притисна Библията към себе си и с насълзени очи зашепна:
– Безкрайно е Твоето милосърдие, всещедри Боже, към нас, грешните. И щом Твоето наказание е “сто и двадесет години” живот, то каква ли ще бъде наградата Ти за ония, които са Ти благоугодили! – целуна светата Библия и я постави отново върху шкафа. Приближи се към иконата на Спасителя и смирено Го помоли: – “Прибави към досегашния ми живот още години и дни, за да мога като стародавните царе Езекия и Манасия да се покая за всичките си грехове и да Ти послужа от цяло сърце и душа”. Амин.
Вдигна щорите в хола, видя светлината на настъпващия ден и се приготви да го посрещне спокойно, с всичките му изпитания!

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Ивайло Мерджанов – Слънчевия демон

Синигерът долита рано

Съветския учен превъртя и отключи шизофрения. Закараха го в психиатрична клиника. На масата, в малката му стая, намериха лист върху който пишеше: ‘По пътя си към познанието и истината, унищожаваме всичко, което не разбираме. Има само един език – на човека пред Бога.’

 

Същия и друг, себе си и чужд: среща с психиатрията

След като Съветският учен обяви пред психиатрите че вече към него могат да се обръщат с „Гражданинът Бонапарт”, го заключиха в Острото отделение на високи дози от класическия медикамент за измиване на мозъка от неубедителни пред лицето на медицината самооценки. След три дни на болка и безпаметен сън, бившият вече учен беше изведен на по-лек режим и дори си спомняше как се казва. Като опит да разведри някои от по-унилите си колеги в болничната стая, той им разказа странната история за един роднина на другарят Сталин, който също заболял психически и водил тихо съществуване години наред, занимавайки се с някакви си свои кротки изследвания, без да бъде закачан от Бащата на народите, известен още като най-големия диктатор на всички времена.
– Не сме единствени, момчета – рече им Гражданинът Бонапарт, – ние крепим обществения договор, за който говори и другарят Хобс. Не се тревожете излишно. Всичко ще се оправи… – утешаваше своите другари ученият, с тиха усмивка, в която веднага правеше впечатление един остър кучешки зъб.

 

Гражданинът Бонапарт

Всички ще остареем и ще станем нелепи, като учебници по история.

 

Война и политика

Черен вятър се кискаше над заснеженото поле. Душите на изгубените и убити хора стенеха тук и там, хаотично разпръснати в унищожената дивизия. Огньовете на омразата и гибелта догаряха по военни машини и бойна техника, разгромени, разкривени и катастрофирали. Навред се стелеше осаждена, накълбена на гъсти и тежки пушеци студена и мъртва тишина, а смъртта бавно минаваше около труповете, за да нагледа оцелелите – дали няма да паднат и те в тъмната ù власт.

Останалото беше политика.

– A ти, – обърна се дружески към него санитарят, който вече беше строил в банята останалите пациенти, – ще се обръснеш ли, или си от интелигенцията?

 

Сълзите

Дойде време за напускане на диспансера. Гражданинът Бонапарт се сбогува сърдечно с всичките си нови приятели, изпълнен със странното усещане че е бил на най-човечното и пълно с добри, чувствителни и раними хора през живота си място. Обещаха си да се видят, да се намерят след като и те бъдат изписани оттам – нещо, което по неписаното правило на майката-психиатрия никога не се случваше.
– Пазете хората, пред които плачете – рече им накрая Съветския учен и се разрида без видима причина, едновременно радостен от успешното си лечение и връщането си в свободния режим на живота, и натъжен от необратимата почти загуба на хората, към които за кратко време се бе привързал дълбоко.

 

Първи пристъп.
[свидетелство на пациент N: *******]
СССР, 1983 г.

Да се завърнеш в живота
след шизофренен пристъп –
не е точно
като да се върнеш от фронта
При мен се случи така: насилието
ме побърка, отключи тежката врата
към лудостта – и хлътнах в мрака
без да има стъпала, надолу
После ми казваха какво ли не:
стават такива неща, брат –
какво се впечатляваш толкова –
винаги ще има насилници и жертви
а ти трябва да си караш работата
По време на психозата съм имал
тежки, злокобни, мъчителни
халюцинации и видения:
черно небе опъва огнена примка около
врата ти, и тя почва да те души
хора, които говорят
отвсякъде, лично за теб –
подхвърлят злобни реплики
непрестанен телевизионен тормоз
контрол чрез радиото, чрез всеки звук –
чрез музиката
изтощение до припадане –
съчетано с безсъние
и невъзможност да спреш главата си
дори за миг, знаци навсякъде
некролозите, разцъфтели тук и там
съобщават какво се случва с теб в момента
Искам да ви спестя някои
от най-черните и зловещи детайли
това беше само началото на кошмара
единствените които не ме застрашаваха
бяха децата, спираме записа

 

Май, 1983 г.

Съветския учен не знаеше какво да прави с живота си и не очакваше да го спаси любовта. Самоубийството също вече не беше вариант: мистическият му опит го съветваше да не прави тази грешка. Алкохолът го натикваше в тежки депресии, а всевъзможните наркотици усложняваха психическото му състояние, а и още не бяха на мода, защото западния империализъм не бе пробил защитата на социалистическата му родина. Затова, в един дъждовен следобед през май 1983 г., той си направи зелен чай с жасмин и реши, че въпреки всички изпитания и трудности, въпреки всичката болка, отчаяние и пустота, въпреки смъртта дори, животът все пак е хубав и си заслужава да се изживее.

 

Татуировка на душата

– Цял живот Господ образова хората, – каза тихо Съветския учен на Дъщерята на председателя, която стоеше до него – отговорът на дявола, сме ние. Всичките. – допълни той и започна да рисува нещо като костенурка на празния лист пред себе си.

 

Дъщерята на председателя

Дъщерята на председателя се влюби в Гражданинът Бонапарт, тъй както само двайсетгодишно момиче може да се влюби в психично болен човек прехвърлил четирийсетте.
– Искам да стана писател – му каза веднъж тя, при една от редките им и най-често случайни срещи.
– Не се занимавай с глупости – отвърна ù той, съсредоточено късайки една цигара за да запали с нея малката си лула. – По-добре да береш череши.
– Череши ли? – учуди се леко раздразнена тя. – Откъде пък накъде череши… Подиграваш ли ми се?
– Напротив – драсна спокойно кибрита си ученият, – съветвам те приятелски.

Димът на тютюна усмихнато започна да сменя синкавите форми на своя танц из свежия пролетен въздух. Двамата замълчаха за миг и се загледаха в играещите наоколо деца.

– Да бера череши казваш…
– Трябва да познаваш живота, който ще описваш. Трябва да го изстрадаш и претърпиш, и ако оцелееш след всичко това, ще разбереш че брането на череши, е не по-малко смислено занимание от писането на книги.

 

Симптоми на отнемането

Когато заболя психически Съветския учен задълго забрави за любовта. Един ден той реши да напише любовно писмо – до Дъщерята на председателя. След като дълго мисли какво точно да ù каже, накрая той изпрати писмо, в което имаше само три изречения. В средата на голям бял лист, там пишеше: «Душевно богата си като поетическа антология. Красива си като стих на Есенин. И си тъжна като тях двете.»

 

Телеграмите на Съветския учен

[битие]

Да не намериш
сродната
си
душа
и да умреш
е
същината
на
противоречието.

 

[двамата]

Гласът
на
шизофренната
депресия
или
гласът
на самотата –
вече
не
знам
кого
да
слушам.

 

[дни за дъното]

Каменния ден
потъва
в слепите и хладни
дълбини
на
душата ми –
пропилян
безсмислен
и глух
Сега зная
че и ти
дори
да беше тук –
щеше
да
е
все
същото.

 

Вечна Дружба

Единствената жена, която любвеобилно и топло прегръщаше съветския учен, беше неговата другарка депресията. Отдавна се познаваха добре, тя се влюби в него и му остана вярна завинаги. Той нямаше сили да прогони тъмната си и ревнива любовница, а тя идваше нощ и ден при него по линия на шизофренията и му помагаше често в писането на поезия: стихове мрачни и не за всеки. Постепенно свикнаха един с друг и станаха почти неразделни – депресията му носеше щедро даровете на пълното отчаяние и мислите за смъртта, а той пишеше всеки ден, без да забравя за невидимото ù, всеотдайно и незаменимо за творчеството му присъствие.

 

Стената

Описанието на провалите в любовта се нарича поезия, но това няма значение, защото Съветския учен внезапно срещна своя най-добър приятел от детството – след повече от двайсет и пет години раздяла. Животът ги беше хвърлил в различни ъгли и те никога не се бяха срещали: а когато се видяха едва успяха да се познаят. Постоянната шизофренна смесица от страхове и депресия у Съветския учен, за миг беше вдигнала черната си завеса пред очите му и той смътно видя своя близък и обичан приятел. От дъното на счупената му памет изплуваха няколкото останали здрави спомена от детството, когато центърът на малкия град беше в ръцете им и те играеха там от сутрин до дълбока вечер. Какво се беше случило? Къде бяха отишли времената, когато ако един имаше, имаха всички, и ако нещо трябваше да се направи, то се правеше с общи усилия и в полза всекиму? Наместо това сега се беше появило едно хищно като акула «Аз», което при Съветския учен така или иначе боледуваше и беше слабо почти колкото и волята му. Не можеше да е виновен само той: никога в живота не е виновен само единия, особено когато има разпад на отношенията между двама най-добри приятели. Затворени в себе си, засипали в душите си въгленчетата на общите спомени, доверие и споделеност, сега те се гледаха като двама чужденци и общо беше само мълчанието им: тягостно, сиво и тежко като железобетон. Никой не знаеше как е минал животът на другия, нито пък какво е преживял, през какво е преминал, какви страдания и мъки се крият в сърцето му – сякаш помежду двете приятелски души се беше въздигнала безкрайна стена, отвъд която можеха да преминат не думите, а единствено сълзите – на общата им вина един пред друг, на общото им провинение да изоставиш брата си, да не си бил до него когато е плакал, а ти си гонил вятърното си щастие по абсурдния път на живота, наречен самота.

 

Поетичен дневник. Пленник на бетона.

Шизофренията разкърти душата ми, за да я превърне в руини и да живея без светлина. Колко време може да продължи излежаването на присъдата в тъмния затвор на агонията? Явяват се лица – бледи и хилещи се, с огнени погледи – демоните в мен… Волята ми за живот е строшена и вървя кошмарния път на битието си – сини макове навред – спомени за любов – изхвърлен от течението на съдбата-щастие… Градът е огромния сив червей, който се гърчи в грозни постройки около скръбната река и отказва да умре окончателно – а аз съм пленник на червея-град, дълъг почти колкото смъртта, грозен като нея. Понякога валят поройни кървави дъждове, но не отмиват и те трагедията на съществуването. Тук-там избухват червени пожари, но и огънят не успява да се пребори с бетоновия червей – и надежда за хората няма – остават тук до края на войната, или до своя собствен край, защото войната е безкрайна.

 

Нови достижения на отчуждението

Затворен в стаята на болестната си самота и отчуждение от хората, Съветският учен изключи напълно света от своя свят. Опитваше какво ли не, правеше всевъзможни саморазрушителни опити, но накрая установи мощен емпиричен закон: хората са незаменими. Хората – с вечната им слабост, алчност, склонност към предателство, двуличие, коварство, похот и невъзможност да обичат безкористно – същите тия хора, са незаменими и безценни. За майките се установи дори нещо повече – те бяха истински свръхчовеци, според класическите предписания на другарят Ницше.

 

Условие за живот

Ден след ден болестта отнемаше на Съветския учен желанието за живот, ограбваше паметта му, чупеше спомените му и рушеше и малкото останала у него надежда. Вечерите се превръщаха в тъмно мъчение за болната му душа, в тях властно се разпореждаше мрачното усещане за обреченост и безкрайна самота. Приятели той сякаш вече нямаше: всеки от тях беше във водовъртежа на собствения си нелек живот и не до там успешните опити да открие поне някакво щастие, поне капка обич, грижа, съпричастност или разбиране. За миг или два някои от тях успяваха, а после отново се сриваха в бездната на огромната, неистова и труднопоносима самота и изоставеност на човека. На всички от тях – хора умни, талантливи и добри, им липсваше най-важното, животоподдържащо, осмислящо битието и даващо надежда и на най-безнадеждните, условие за живот: любовта.

 

Слънчевия Демон

Когато един чуден ден в началото на лятото наркотичните субстанции го пуснаха, Съветският учен тръгна нанякъде срещу златните замъци на залязващото слънце и никой повече не го видя.

 

Любов. Дъщерята на председателя

Любовта не е въпрос на живот и смърт, тя е разликата между тях. Любовта изисква и задължава да положиш душата си в душата на другия, да заключиш щастието си в сърцето му, да се изложиш на възможно най-жестокия удар, и да бъдеш уязвим до край. Всичко останало е компромис с нея, съхраняване на егото и гордостта, нарцистично самолюбие, хладина и сметка, властване над човека, нелюбов. Ето ти моите Нечути никога думи:

Обичам синята ти меланхолия, клоняща към депресия
Обичам абсолютното ти отчаяние от живота
Обичам твоята падналост, маскирана като свободен избор
Обичам твоята самота, която е отказ от съществуване
Обичам невъзможността ти да се радваш, черната ахедония
Обичам твоята свобода, която е и твое проклятие
Обичам твоята пълна непригодност за битието
Обичам твоята любов, завършила с безумие, омраза и гняв
Обичам твоята душа, която те тегли към изневяра и лъжа
Обичам твоите страсти, несъвместими с трайното щастие

И на Страшния съд ще се оглеждам за тебе.

 

Страна без граници

Трагичната развръзка на любовно-сърдечните отношения между Съветския учен и Дъщерята на председателя, сложи своя смазващ като гранитен блок отпечатък върху крехката душевност на младата жена, която потъна в неистовите глъбини на своята все още кратколетна, но болезнена до помрачение самота. В една мразовита, късна и дълбока като самата чернота декемврийска нощ, тя привършваше изчитането на абсолютно всичката достъпна за нея медицинска литература по психиатрия, която би могла да ú помогне с реално познание за истинското състояние на нейния изчезнал без вест любим човек.
Страница след страница, старателно, бавно и щателно тя изучаваше тежкото заболяване наречено «шизофрения», водеше си от време на време кратки записки в един малък тефтер и упорито дълбаеше наличната медицинска информация, с надеждата да открие поне милиметър, поне атом или частица идея за това какво би могло да се е случило в болния разум на Съветския учен и накъде към нищото точно се бе отправил той в своето безследно странстване из необятната им родина. Каква халюцинация и какво видение, какъв страх или неведома повеля го бе отправило в неизвестна посока, каква душевна потребност или нужда го е подтикнала към странстване, що за лудост го бе сполетяла – това тя не можа да разбере и отгатне.
Учебниците по психиатрия попадаха в лошата безкрайност на казуистиката, от която не можеха да се извлекът никакви сигурни изводи за някаква обща системност, повторяемост и закономерност в мисленето на заболелия, никаква «логика на безумието и лудостта» не беше изнамерена и нищо не успя да я насочи към верния за нея отговор: лудостта освен че беше неопределяема, оставаше и непредвидима. Тя приличаше на истинска «страна без граници», а властта и възможностите ú бяха толкова широки и безпределни, че в един или друг момент в нейните ръце би могъл да попадне всеки. А какво щеше да се случи оттук-нататък с мисълта на болния вече човек и какви идеи щяха да го осенят – това не беше по силите на така наречения «здрав» разум да посочи или предрече.
Лудостта сякаш най-ясно се очертаваше съотносително с така наречената всеобща «нормалност», което обикновено означаваше просто сходство и масовост на общоприетите за човека заблуди, които той държи като редки скъпоценности сред идеите си, за да не се чувства обеднял по отношение на «другия нормален» и също така заблуден. Свободата на мисленето и свободата на идеите, търсенето на нови и неочаквани посоки в употребата на човешкия разум, без особени затруднения се приписваха на лудостта, болестта и патологията, докато за «нормалните» оставаше най-вече нерадостната в познавателно отношение възможност за колективна мисъл и еднаква заблуда.
Изглеждаше че шизофренията поразява двойно човекът, който е сполетян от нея: от една страна той получава собственото си душевно страдание отвътре, а от друга – наказателното за различието му неприемане и стигматизация, които неизменно му осигуряват погледът и «здравата мисъл на нормалните» отвън.

 

Съкрушението

Внезапното и както изглеждаше – завинаги – изчезване на Съветския учен, напълно срина младата Дъщеря на председателя. Тя загуби интерес към външния свят и се затвори в себе си зад безброй душевни врати. Липсата на нейната голяма любов я отказа от житейското състезание, и тя потъна в дълбините на отчуждението си, до които малцина биха могли да се доберат. Много дни и месеци наред, можеха да я видят как стои мълчаливо на една пейка в центъра на града, облечена цялата в бяло и чакаща невъзможното завръщане на своя любим. На въпроса защо седи там и кого чака, тя обикновено не даваше отговор, но на всички постепенно стана ясно, че е претърпяла тежка душевна катастрофа, за която земно лекарство нямаше.

 

Нови времена

Годините се изсипваха из скъсаната броеница на времето и подскачаха по пода на миналото, а Съветския учен така и не се завърна в своя малък и посивял градец след съдбовната си среща със Слънчевия Демон. Междувременно като в галоп настъпиха нови времена и нечувани промени, при които великата му, несъкрушима и могъща социалистическа родина се разпадна и изчезна като потъващ кораб в дълбините на небитието от факти и спомени, назовано «история».
Единственото нещо, което си оставаше същото, беше страданието от една голяма и невъзможна любов в сърцето, душата и паметта на Дъщерята на председателя, която с отминаването на младостта бавно и неотклонно се спускаше по стъклените склонове на алкохолизма, и се пропиваше.
Пъстрата и облъхната със светлина, пролетни цветове и надежди любовна лирика на живота ú, мъчително и необратимо се превръщаше във все по-катастрофична и отчаяна проза, а прозата пък от своя страна избеляваше под жаркото слънце на новите ú дни – безцветни, скучни и oбезсмислени подобно на остарели и отдавна изгубили актуалност научни трудове.
Малко повече от десетилетие след изчезването на нейния любим Съветския учен, през една приличаща на тъмен и безкраен тунел мрачно-ледовита, зверска и дивашка капиталистическа зима, Дъщерята на председателя се обеси.
Снеговиелицата направи всичко възможно да я отклони от това последно в живота ú дело: а когато не успя, завъртя се разплакана няколко пъти около нея и тъжно се отправи да съобщи скръбната вест на своята приятелка Нощта, с която често беседваха за смисъла на живота.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Таня Шелхорн – Мистериозната тайна на уникалните матрьошки

Дарина посети откритата изложба на матрьошките, представена в центъра на града. Разхождайки се сред пъстрите редици от популярните руски кукли, представени в многообразни варианти, до слуха й достигна реплика от едно интервю: “Това е една безкрайна философска игра!”
Един мъж беше застанал до дългата редица от последователно наредени матрьошки, усмихваше се загадъчно и в шума се доловиха още веднъж неговите думи: “В тях е скрита една безкрайна философия!”
Дарина запомни израза на очите му – така могат да гледат само тези хора, които са надраснали ежедневието. За първи път в живота си се замисли, че в едни обикновени сувенирни кукли, на които никога не беше обръщала особено внимание, се крие наистина голяма философия, която беше известна на този непознат! Каква е тя?
Купи си една красива фигурка, в червени, жълти и сини цветове, и си тръгна към дома. Подреди върху секцията в хола седемте матрьошки, седна в креслото срещу тях, притвори очи и потъна в своя вътрешен мир. Искаше да открие мистериозната тайна на уникалните матрьошки!

Виждаше засмените личица и нежно ги назоваваше според ръста им, като започна от най-голямата:
– Матрьона, Матрьоша, Матрьонка, Матрьошка, Матрьошинка, Матрьошчинка, Матрьошчица
Слънцето, надничайки зад високите дървета, изстрелваше последните за деня лъчи, които падаха косо върху прозорците и огряваха нейните седем матрьошки, танцуващи между лъчите. Те се подреждаха ту в една, ту в друга пропорция и после цялата редица се въртеше като радиус в своята окръжност. В центъра стоеше Матрьошчица, а по края на светлия кръг, с клатещи се движения, пробягваше Матрьона. Когато стигаше до местата, обозначени на циферблата като 3–6–9–12, тя се спираше и цялата редица замръзваше в “Равнис!” Миг след това, в пълен синхрон, се завъртаха около себе си на триста и шестдесет градуса и отново потегляха. Така можеха да бъдат видени от всички страни. Когато Матрьона заемаше “шеста позиция”, пред Дарина изпъкваше само нейното кръгло засмяно лице, но когато се оттегляше на “дванадесетата”, тогава мъничкото сладко личице на Матрьошчица се усмихваше свенливо, а лицата на останалите се подаваха едно над друго и образуваха един весел радиален лъч!
След като се повеселиха достатъчно със своя танц, Матрьона се спря на “трета позиция”, изгледа всички отвисоко, отхлупи своята глава и страшно завъртя очи. Стоящата до нея Матрьоша повтори абсолютно същото движение и спря погледа си върху Матрьонка, която бързо се обърна към Матрьошка, а тя веднага се наклони към Матрьошинка, която вече въртеше очи към Матрьошчинка и тя се устреми към миниатюрната Матрьошчица, която единствена не въртеше очи и не отваряше страшно уста. Навела очичките си надолу… просто чакаше да бъде глътната. Това не закъсня да стане и мъничката, потъвайки под похлупака, горчиво се разплака в тъмнината. Но много скоро същата участ последва доволната Матрьошчинка и тя захълца пред зяпналата Матрьошинка. Тя пък, щом се залюля от своя успех, се наклони твърде много наляво и без да се усети, сама се напъха в издулата се Матрьошка. Матрьонка видя всичко това и приложи същия трик, но по друг начин: сега тя се наклони към любопитната Матрьошка и пошушна, че знае нещо много интересно и… преди да довърши изречението си, Матрьошка сама се навря в нея, изгаряйки от любопитство. Матрьонка самодоволно се усмихна на лесния си успех и докато обмисляше, как би могла да го приложи на по-високостоящата, Матрьоша усети лукавите намерения на подчинената си и без да се церемони я похлупи. Обърна се към Матрьона с поклон, очаквайки похвала за вярната служба, но височайшата особа се беше наситила на забавлението и не желаеше повече никой да я безпокои. С поглед показа на Матрьоша къде ѝ е мястото и тя послушно влезе в чудовищния търбух.
Натежала от удоволствие, Матрьона бавно се заклати и застана в центъра. Сега тя беше единствената голяма атракция и всички аплодисменти щяха да бъдат само за нея. Беше се издула от величие и гордо гледаше над всички посетители. Те наистина се възхищаваха на нейните размери, питаха се дали крие в себе си други матрьошки и би ли ги показала на публиката. Децата се въртяха с любопитство около нея, докосваха я плахо с ръце, но тъй като тя не се противеше, скоро започнаха да потропват и да се опитват да я разклатят. Матрьона се разгневи от това отношение към нейната особа и се обви в плътна сфера, изтъкана от гордост. Сега никой не можеше да я докосне, нито даже да се приближи. Възхитените нейни почитатели останаха разочаровани и един по един започнаха да я отминават, без дори да я погледнат. Всъщност тя само заемаше голямо пространство, докато нейните по-малки колежки весело танцуваха и радваха всички посетители – особено децата!
Матрьона стоя известно време сама, потънала в своето величие, но тъй като вече не интересуваше почти никого, решиха да я изнесат от изложбата. Когато се опитаха да я вдигнат, се оказа, че тежи страшно много и се налагаше да я разглобят. Тя се уплаши, залюля се от вълнение, главата ѝ се завъртя сама и отвори огромната си паст. От нея тъжно се подаде Матрьоша, скочи на земята, освободи от себе си Матрьонка и дълбоко си пое въздух – колко леко се чувстваше сега! Матрьонка въздъхна с дълбоко разкаяние, че така беше подмамила най-близката си приятелка Матрьошка и като се наклони надясно, тихичко й пошушна да излезе. Без да чака втора покана, Матрьошка изскочи навън и се извини на Матрьонка за своето любопитство, която, от своя страна, й поднесе най-искрените си съжаления. Двете се целунаха и разлюляха от радост. Но в този момент Матрьошка почувствува непоносима тежест и болка в себе си и се досети, че от нея зависят други три живота. Веднага освободи Матрьошинка, а тя, разплакана от мъка, не дочака заповедта на по-голямата Матрьошка, а сама освободи по-малката Матрьошчинка. Преди да си поеме глътчица въздух, Матрьошчинка се отхлупи и като се наведе надолу, търкулна примрялата Матрьошчица. Направо не можеше да я погледне от срам. Матрьошчица се съвзе, изправи мъничката си фигурка и видя разкаянието на всичките си посестрими. Невинното и чисто нейно сърчице се нажали и тя мило им предложи да потанцуват. Всички трепнаха от изненада и радостно се заклатушкаха. Поставиха Матрьошчица в средата и весело се завъртяха около нея.
След като си възвърнаха настроението от любимата игра, Матрьона застана пред всички, поиска им прошка и пожела да се сбогува. Отстъпи мястото си на Матрьоша, която категорично отказа. Беше чула целия разговор за належащото разглобяване на Матрьона, а такъв риск, тя не можеше да поеме. Второто място я устройваше чудесно, защото хем беше шеф над всички останали, хем имаше над себе си защита. Заяви, че ако Матрьона си отиде, тя също напуска композицията и отстъпва мястото си на Матрьонка. До неотдавна това беше мечтата на Матрьонка – един ден да застане над всички! Но току-що изживяната радост от сдобряването с Матрьошка й показа, че в живота има много по-големи неща, отколкото да бъдеш някакъв шеф. И тя категорично отказа. Матрьошка обяви, че се присъединява към нейното мнение и че няма смисъл да й задават въпроси. Погледна към скупчилите се Матрьошинка, Матрьошчинка и Матрьошчица и кротко им каза, че са свободни и ако искат, могат да се отделят. Трите в един глас се възпротивиха и дадоха думата на Матрьошчица, която единствена не беше сторила грях.
Малката нежна кукличка се развълнува и бисерни сълзички потекоха по нейните гланцови бузки. Досега тя само си мълчеше и пълнеше сърчицето си с радост. И когато я поглъщаха, не се съпротивляваше, а го приемаше като неизбежност. Заключена в непрогледната тъмнина, горещо се молеше един ден Матрьона да разбере нейното страдание! Най-после този ден беше дошъл и мъничката Матрьошчица се чувстваше по-щастлива от всякога. Пристъпи към огромната Матрьона и топло й благодари, че ги беше приютявала в себе си и благодарение на нея, никоя от тях не беше пострадала. С много обич я помоли да не си отива, защото те не искат друг шеф и за всички тя е най-добрата!
Матрьона слушаше най-малката фигурка, която досега даже и не забелязваше, и се учудваше на нейните прости и скромни слова. Тя никога не беше се изразявала по този начин, нито пък беше чула някой друг да й говори така. Познаваше само заповед и изпълнение!
Дълбоко развълнувана, Матрьона протегна нарисуваните си ръце, взе в шепи мъничката кукличка и я издигна пред очите си. Гледаше я с много обич и от големите й очи се търкаляха едри сълзи. Нищо не можеше да каже, защото гърлото й просто беше пресъхнало от вълнение. Нежно целуна Матрьошчица, постави я на земята, кимна приветливо към другите и продума: “Оставам!”
Всички нададоха радостни викове и се притиснаха с много нежност към нейната широка талия. Матрьоша беше толкова развълнувана, че не искаше миг повече да бъде вън от своята покровителка и първа скочи в нея. Матрьонка и Матрьошка се целунаха, казаха си: “До утре!”, и една след друга скочиха в утробата на Матрьона. Матрьошинка и Матрьошчинка се спогледаха, кимнаха си за довиждане и изчезнаха след тях.
Пред огромната Матрьона остана мъничката Матрьошчица. Двете стояха една срещу друга и се гледаха в очите: едната, с поглед сведен надолу, другата – с издигнат нагоре! Без да промълвят и дума, едновременно протегнаха ръце, сякаш искаха да се погалят взаимно, и Матрьона отново издигна в шепите си Матрьошчица. Дълго я държа в прегръдките си и едрите сълзи издаваха нейното вълнение. Мъничката вече не плачеше, защото сърчицето ѝ преливаше от радост, която искаше да предаде и на огромната си покровителка. Милваше нежно лицето ѝ, целуваше я със своята детска любов и тихичко шепнеше, че никога няма да я напусне. Молеше я винаги да ги защитава и приютява в себе си и я уверяваше, че нейната задача никак не е лека. Голямата слушаше всичко това и нежно притискаше малката. После се целунаха, прошепнаха си тихо: “Лека нощ!” – и Матрьошчица се прибра при другите. Матрьона внимателно похлупи главата си, заслуша се в спокойното дишане на всички спящи в нея и майчински ги приласка в голямата си утроба.

Дарина бавно отвори очи, но продължаваше да слуша в захлас чудната приказка, която се редеше в съзнанието й без нейната намеса. Не смееше да помръдне от мястото си, страхувайки се да не прекъсне този тайнствен шепот, разкриващ безкрайната философска игра, скрита в матрьошките. Навън се беше стъмнило и в стаята цареше сумрак. Шани продължаваше да спи, сгушен в нея, унесен от приказката за седемте непознати кукли. Дарина го погали, той въздъхна сънено и се протегна по дължината на опънатите нейни крака. Тя усети същото желание у себе си и нежно му заговори, че е време да се раздвижи. Той удивително добре разбираше човешкия език, затова веднага отговори с едно котешко междуметие, което означаваше съгласие. Скочи на килима и започна любимите си упражнения, поддържащи неговата гъвкавост. Тя веднага го последва.
Уличните фенери отдавна светеха, вечерта хвърляше своята черна наметка върху земята и постепенно въдворяваше нощната тишина. Беше време за вечерните новини. Дарина светна лампите в хола и спусна щорите. Днешният ден постепенно отлиташе, оставяйки в душата ѝ много радост – тя беше разгадала мистериозната тайна! Знаеше, че приказката е само в началото, а играта с матрьошките тепърва започваше!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Павлина Григорова – Великденска приказка

Беше чудна пролет. Пчелите танцуваха в цветчетата на зюмбюла, аромат на цъфнала кайсия караше минаващите край храма да се замислят за дните на отминалата, тежка зима. Пиленцата чуруликаха весело и никой не се замисляше какво са те. За нас хората, всичко това беше даденост на пролетта.
Леля Цена дълго събира яйца, за да изпрати на дъщеря си в Русе. Бързо нагласи багажа в бохча, сложи три кори с яйца, козунак и други неща, като си беше направила сметката, че цяло яре ще стигне за семейството на дъщеря й. Тя знаеше, че никой не яде дреболии, но реши да свари дробчетата и шкембето, сложи ги в кутия прилежно нарязани на еднакви кубчета, нагласи маруля, чесън, лук. Беше ги измила добре, че водата в Русе е скъпа. Детето да не си троши парите и за вода.
Умората тежеше в краката й, бяха като олово, легна да си почине и заспа. Беше Разпети петък, полагаше й се почивка след толкова работа на къра и у дома.
Спа кротко, не се пробуди цялата нощ, макар да чакаше с нетърпение да се качи на автобуса. Само преди няколко дни Румяна й се беше обадила и я беше помолила да се погрижи за празниците им. Цена обичаше дъщеря си, чака я девет години да дойде на бял свят, така останаха само с една рожба, затова тя приемаше майчиния си дълг за най-важното си задължение.
Съмна. Скочи бързо от завивката, разтреби из къщата, пошета из двора, оправи си стоката (животните) и бързо се облече. Тичешком стигна до автобусната спирка, натоварена като магаре, но не усещаше тежестта на багажа. Румяна й подари за Коледа голяма чанта на колела, за да не й тежи, когато отива към Русе.
Шофьорът се размърмори на старата жена, че толкова багаж носи, каза й, че ще я накара да плати още един билет. На старицата й беше все едно колко билета ще плати, важното за нея беше да стигне до рожбата си.
Дълго оглежда пустата автогара, Румяна я нямаше. Старата жена се захвана да търси начин, по който да иде в дома на детето си, който беше купила с мъжа си преди тридесет години, че да си знае то собствения покрив над главата.
– Бабо Цено, накъде си тръгнала така? – запита я усмихнат таксиметров шофьор.
– При кака ти Рума ще ходя бе, Данчо! Ти що щеш тука? – зачудено попита тя.
– Ами…, карам такси. Нали знаеш, че на Ценово няма работа и се хванах тука, нещо да нося у дома!
Жената се качи в автомобила, Йордан внимателно сложи всичките й бохчи и чанти в багажника на колата и поеха към дома на Румяна.
– Лелко, реших да ти подаря пътя до тук, какво ще кажеш? – ухили се младият мъж.
– Уф, да ти се не види, като си дойдеш да ми се обадиш да ти дам нещо от градината, че като гледам майка ти, ми става жал.
– Така да бъде! Хайде, слизай! Кака Рума те чака!
Момчето натисна газта и се отправи към първата пиаца в района. Цена натисна звънеца.
– Кой е? – чу познатия глас на детето си.
– Аз съм, мамо, отвори вратата и прати някое от децата да ми помогне.
Скоро двете бяха седнали на сладка приказка в кухнята на Румяна. Разопаковаха багажа, сложиха яйцата да се варят и започнаха с приготовленията за утрешния свят ден. Всичко беше под конец и контрол в присъствието на отрудената женица. Румяна се оправда пред майка си, че нямала пари, за да я чака на автогарата, старицата и за това се беше погрижила. Даде на дъщеря си свитък от банкноти по двадесет лева. Като цяло всичко беше в ред. Нямаше причина за притеснения. Децата скоро нахлуха заедно с баща си.
– Тази селянка какво прави тук? – грубо извика Петър, зетят на Цена.
– Мама ни е донесла яйца, месо и още много неща! – сконфузено каза Румяна.
Цена чу как зет й негодува за нейното идване в града, душата й се сви, но нищо не каза.
– Мамо, да видим как ще си ходиш? – измърмори той.
– Виж, синко, че стоката ме чака – тихо каза Цена.
Звъннаха на автогарата и разбраха, че това е единственият автобус в двете посоки, на Петър не му беше по мерак, че тъща му е на гости в собствения си дом. Не спря да мърмори, че нафтата е скъпа и няма пари да зареди и да я закара.
– Пепо, нека мама да преспи и утре ще си иде – каза жена му.
Децата дълго се боричкаха с баба си, тя им се радваше като за последно, обидата от думите на зет й кървеше в душицата й. Вечеряха от нейните гозби, дъщеря й й застла леглото на таванската стая. Старицата се качи там и дълго плака.
Сутринта всички се радваха на пъстрите й яйца, ядяха мекия, сладък козунак със захар по златистата коричка, обаче никой не се сещаше за нея.
– Мамо, баба къде е? – попита едното хлапе.
– Горе, спи! – тревожно каза Руми.
Двамата с Петър се качиха бързо по стъпалата към таванската стая, там Цена вече спеше своя вечен сън.
„Христос Возкресе” пееше цяло Русе, Дунав тихо гонеше своята пътечка към морето, някъде в парковете пееха славеи. Тихо си беше отишла Цена, така – както беше и живяла. Румяна едва сега осъзна, че майката е една и един е денят, в който човек се ражда и един, в който умира.

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017