Ивайло Мерджанов – Слънчевия демон

Синигерът долита рано

Съветския учен превъртя и отключи шизофрения. Закараха го в психиатрична клиника. На масата, в малката му стая, намериха лист върху който пишеше: ‘По пътя си към познанието и истината, унищожаваме всичко, което не разбираме. Има само един език – на човека пред Бога.’

 

Същия и друг, себе си и чужд: среща с психиатрията

След като Съветският учен обяви пред психиатрите че вече към него могат да се обръщат с „Гражданинът Бонапарт”, го заключиха в Острото отделение на високи дози от класическия медикамент за измиване на мозъка от неубедителни пред лицето на медицината самооценки. След три дни на болка и безпаметен сън, бившият вече учен беше изведен на по-лек режим и дори си спомняше как се казва. Като опит да разведри някои от по-унилите си колеги в болничната стая, той им разказа странната история за един роднина на другарят Сталин, който също заболял психически и водил тихо съществуване години наред, занимавайки се с някакви си свои кротки изследвания, без да бъде закачан от Бащата на народите, известен още като най-големия диктатор на всички времена.
– Не сме единствени, момчета – рече им Гражданинът Бонапарт, – ние крепим обществения договор, за който говори и другарят Хобс. Не се тревожете излишно. Всичко ще се оправи… – утешаваше своите другари ученът, с тиха усмивка, в която веднага правеше впечатление един остър кучешки зъб.

 

Гражданинът Бонапарт

Всички ще остареем и ще станем нелепи, като учебници по история.

 

Война и политика

Черен вятър се кискаше над заснеженото поле. Душите на изгубените и убити хора стенеха тук и там, хаотично разпръснати в унищожената дивизия. Огньовете на омразата и гибелта догаряха по военни машини и бойна техника, разгромени, разкривени и катастрофирали. Навред се стелеше осаждена, накълбена на гъсти и тежки пушеци студена и мъртва тишина, а смъртта бавно минаваше около труповете, за да нагледа оцелелите – дали няма да паднат и те в тъмната ù власт.

Останалото беше политика.

– A ти, – обърна се дружески към него санитарят, който вече беше строил в банята останалите пациенти, – ще се обръснеш ли, или си от интелигенцията?

 

Сълзите

Дойде време за напускане на диспансера. Гражданинът Бонапарт се сбогува сърдечно с всичките си нови приятели, изпълнен със странното усещане че е бил на най-човечното и пълно с добри, чувствителни и раними хора през живота си. Обещаха си да се видят, да се намерят след като и те бъдат изписани оттам – нещо, което по неписаното правило на майката-психиатрия никога не се случваше.
– Пазете хората, пред които плачете – рече им накрая Съветския учен и се разрида без видима причина, едновременно радостен от успешното си лечение и връщането си в свободния режим на живота, и натъжен от необратимата почти загуба на хората, към които за кратко време се бе привързал дълбоко.

 

Първи пристъп.
[свидетелство на пациент N: *******]
СССР, 1983 г.

Да се завърнеш в живота
след шизофренен пристъп –
не е точно
като да се върнеш от фронта
При мен се случи така: насилието
ме побърка, отключи тежката врата
към лудостта – и хлътнах в мрака
без да има стъпала, надолу
После ми казваха какво ли не:
стават такива неща, брат –
какво се впечатляваш толкова –
винаги ще има насилници и жертви
а ти трябва да си караш работата
По време на психозата съм имал
тежки, злокобни, мъчителни
халюцинации и видения:
черно небе опъва огнена примка около
врата ти, и тя почва да те души
хора, които говорят
отвсякъде, лично за теб –
подхвърлят злобни реплики
непрестанен телевизионен тормоз
контрол чрез радиото, чрез всеки звук –
чрез музиката
изтощение до припадане –
съчетано с безсъние
и невъзможност да спреш главата си
дори за миг, знаци навсякъде
некролозите, разцъфтели тук и там
съобщават какво се случва с теб в момента
Искам да ви спестя някои
от най-черните и зловещи детайли
това беше само началото на кошмара
единствените които не ме застрашаваха
бяха децата, спираме записа

 

Май, 1983 г.

Съветския учен не знаеше какво да прави с живота си и не очакваше да го спаси любовта. Самоубийството също вече не беше вариант: мистическият му опит го съветваше да не прави тази грешка. Алкохолът го натикваше в тежки депресии, а всевъзможните наркотици усложняваха психическото му състояние, а и още не бяха на мода, защото западния империализъм не бе пробил защитата на социалистическата му родина. Затова, в един дъждовен следобед през май 1983 г., той си направи зелен чай с жасмин и реши, че въпреки всички изпитания и трудности, въпреки всичката болка, отчаяние и пустота, въпреки смъртта дори, животът все пак е хубав и си заслужава да се изживее.

 

Татуировка на душата

– Цял живот Господ образова хората, – каза тихо Съветския учен на Дъщерята на председателя, която стоеше до него – отговорът на дявола, сме ние. Всичките. – допълни той и започна да рисува нещо като костенурка на празния лист пред себе си.

 

Дъщерята на председателя

Дъщерята на председателя се влюби в Гражданинът Бонапарт, тъй както само двайсетгодишно момиче може да се влюби в психично болен човек прехвърлил четирийсетте.
– Искам да стана писател – му каза веднъж тя, при една от редките им и най-често случайни срещи.
– Не се занимавай с глупости – отвърна ù той, съсредоточено късайки една цигара за да запали с нея малката си лула. – По-добре да береш череши.
– Череши ли? – учуди се леко раздразнена тя. – Откъде пък накъде череши… Подиграваш ли ми се?
– Напротив – драсна спокойно кибрита си ученият, – съветвам те приятелски.

Димът на тютюна усмихнато започна да сменя синкавите форми на своя танц из свежия пролетен въздух. Двамата замълчаха за миг и се загледаха в играещите наоколо деца.

– Да бера череши казваш…
– Трябва да познаваш живота, който ще описваш. Трябва да го изстрадаш и претърпиш, и ако оцелееш след всичко това, ще разбереш че брането на череши, е не по-малко смислено занимание от писането на книги.

 

Симптоми на отнемането

Когато заболя психически Съветския учен задълго забрави за любовта. Един ден той реши да напише любовно писмо – до Дъщерята на председателя. След като дълго мисли какво точно да ù каже, накрая той изпрати писмо, в което имаше само три изречения. В средата на голям бял лист, там пишеше: «Душевно богата си като поетическа антология. Красива си като стих на Есенин. И си тъжна като тях двете.»

 

Телеграмите на Съветския учен

[битие]

Да не намериш
сродната
си
душа
и да умреш
е
същината
на
противоречието.

 

[двамата]

Гласът
на
шизофренната
депресия
или
гласът
на самотата –
вече
не
знам
кого
да
слушам.

 

[дни за дъното]

Каменния ден
потъва
в слепите и хладни
дълбини
на
душата ми –
пропилян
безсмислен
и глух
Сега зная
че и ти
дори
да беше тук –
щеше
да
е
все
същото.

 

Вечна Дружба

Единствената жена, която любвеобилно и топло прегръщаше съветския учен, беше неговата другарка депресията. Отдавна се познаваха добре, тя се влюби в него и му остана вярна завинаги. Той нямаше сили да прогони тъмната си и ревнива любовница, а тя идваше нощ и ден при него по линия на шизофренията и му помагаше често в писането на поезия: стихове мрачни и не за всеки. Постепенно свикнаха един с друг и станаха почти неразделни – депресията му носеше щедро даровете на пълното отчаяние и мислите за смъртта, а той пишеше всеки ден, без да забравя за невидимото ù, всеотдайно и незаменимо за творчеството му присъствие.

 

Стената

Описанието на провалите в любовта се нарича поезия, но това няма значение, защото Съветския учен внезапно срещна своя най-добър приятел от детството – след повече от двайсет и пет години раздяла. Животът ги беше хвърлил в различни ъгли и те никога не се бяха срещали: а когато се видяха едва успяха да се познаят. Постоянната шизофренна смесица от страхове и депресия у Съветския учен, за миг беше вдигнала черната си завеса пред очите му и той смътно видя своя близък и обичан приятел. От дъното на счупената му памет изплуваха няколкото останали здрави спомена от детството, когато центърът на малкия град беше в ръцете им и те играеха там от сутрин до дълбока вечер. Какво се беше случило? Къде бяха отишли времената, когато ако един имаше, имаха всички, и ако нещо трябваше да се направи, то се правеше с общи усилия и в полза всекиму? Наместо това сега се беше появило едно хищно като акула «Аз», което при Съветския учен така или иначе боледуваше и беше слабо почти колкото и волята му. Не можеше да е виновен само той: никога в живота не е виновен само единия, особено когато има разпад на отношенията между двама най-добри приятели. Затворени в себе си, засипали в душите си въгленчетата на общите спомени, доверие и споделеност, сега те се гледаха като двама чужденци и общо беше само мълчанието им: тягостно, сиво и тежко като железобетон. Никой не знаеше как е минал животът на другия, нито пък какво е преживял, през какво е преминал, какви страдания и мъки се крият в сърцето му – сякаш помежду двете приятелски души се беше въздигнала безкрайна стена, отвъд която можеха да преминат не думите, а единствено сълзите – на общата им вина един пред друг, на общото им провинение да изоставиш брата си, да не си бил до него когато е плакал, а ти си гонил вятърното си щастие по абсурдния път на живота, наречен самота.

 

Поетичен дневник. Пленник на бетона.

Шизофренията разкърти душата ми, за да я превърне в руини и да живея без светлина. Колко време може да продължи излежаването на присъдата в тъмния затвор на агонията? Явяват се лица – бледи и хилещи се, с огнени погледи – демоните в мен… Волята ми за живот е строшена и вървя кошмарния път на битието си – сини макове навред – спомени за любов – изхвърлен от течението на съдбата-щастие… Градът е огромния сив червей, който се гърчи в грозни постройки около скръбната река и отказва да умре окончателно – а аз съм пленник на червея-град, дълъг почти колкото смъртта, грозен като нея. Понякога валят поройни кървави дъждове, но не отмиват и те трагедията на съществуването. Тук-там избухват червени пожари, но и огънят не успява да се пребори с бетоновия червей – и надежда за хората няма – остават тук до края на войната, или до своя собствен край, защото войната е безкрайна.

 

Нови достижения на отчуждението

Затворен в стаята на болестната си самота и отчуждение от хората, Съветският учен изключи напълно света от своя свят. Опитваше какво ли не, правеше всевъзможни саморазрушителни опити, но накрая установи мощен емпиричен закон: хората са незаменими. Хората – с вечната им слабост, алчност, склонност към предателство, двуличие, коварство, похот и невъзможност да обичат безкористно – същите тия хора, са незаменими и безценни. За майките се установи дори нещо повече – те бяха истински свръхчовеци, според класическите предписания на другарят Ницше.

 

Условие за живот

Ден след ден болестта отнемаше на Съветския учен желанието за живот, ограбваше паметта му, чупеше спомените му и рушеше и малкото останала у него надежда. Вечерите се превръщаха в тъмно мъчение за болната му душа, в тях властно се разпореждаше мрачното усещане за обреченост и безкрайна самота. Приятели той сякаш вече нямаше: всеки от тях беше във водовъртежа на собствения си нелек живот и не до там успешните опити да открие поне някакво щастие, поне капка обич, грижа, съпричастност или разбиране. За миг или два някои от тях успяваха, а после отново се сриваха в бездната на огромната, неистова и труднопоносима самота и изоставеност на човека. На всички от тях – хора умни, талантливи и добри, им липсваше най-важното, животоподдържащо, осмислящо битието и даващо надежда и на най-безнадеждните, условие за живот: любовта.

 

Слънчевия Демон

Когато един чуден ден в началото на лятото наркотичните субстанции го пуснаха, Съветският учен тръгна нанякъде срещу златните замъци на залязващото слънце и никой повече не го видя.

 

Любов. Дъщерята на председателя

Любовта не е въпрос на живот и смърт, тя е разликата между тях. Любовта изисква и задължава да положиш душата си в душата на другия, да заключиш щастието си в сърцето му, да се изложиш на възможно най-жестокия удар, и да бъдеш уязвим до край. Всичко останало е компромис с нея, съхраняване на егото и гордостта, нарцистично самолюбие, хладина и сметка, властване над човека, нелюбов. Ето ти моите Нечути никога думи:

Обичам синята ти меланхолия, клоняща към депресия
Обичам абсолютното ти отчаяние от живота
Обичам твоята падналост, маскирана като свободен избор
Обичам твоята самота, която е отказ от съществуване
Обичам невъзможността ти да се радваш, черната ахедония
Обичам твоята свобода, която е и твое проклятие
Обичам твоята пълна непригодност за битието
Обичам твоята любов, завършила с безумие, омраза и гняв
Обичам твоята душа, която те тегли към изневяра и лъжа
Обичам твоите страсти, несъвместими с трайното щастие

И на Страшния съд ще се оглеждам за тебе.

 

Страна без граници

Трагичната развръзка на любовно-сърдечните отношения между Съветския учен и Дъщерята на председателя, сложи своя смазващ като гранитен блок отпечатък върху крехката душевност на младата жена, която потъна в неистовите глъбини на своята все още кратколетна, но болезнена до помрачение самота. В една мразовита, късна и дълбока като самата чернота декемврийска нощ, тя привършваше изчитането на абсолютно всичката достъпна за нея медицинска литература по психиатрия, която би могла да ú помогне с реално познание за истинското състояние на нейния изчезнал без вест любим човек.
Страница след страница, старателно, бавно и щателно тя изучаваше тежкото заболяване наречено «шизофрения», водеше си от време на време кратки записки в един малък тефтер и упорито дълбаеше наличната медицинска информация, с надеждата да открие поне милиметър, поне атом или частица идея за това какво би могло да се е случило в болния разум на Съветския учен и накъде към нищото точно се бе отправил той в своето безследно странстване из необятната им родина. Каква халюцинация и какво видение, какъв страх или неведома повеля го бе отправило в неизвестна посока, каква душевна потребност или нужда го е подтикнала към странстване, що за лудост го бе сполетяла – това тя не можа да разбере и отгатне.
Учебниците по психиатрия попадаха в лошата безкрайност на казуистиката, от която не можеха да се извлекът никакви сигурни изводи за някаква обща системност, повторяемост и закономерност в мисленето на заболелия, никаква «логика на безумието и лудостта» не беше изнамерена и нищо не успя да я насочи към верния за нея отговор: лудостта освен че беше неопределяема, оставаше и непредвидима. Тя приличаше на истинска «страна без граници», а властта и възможностите ú бяха толкова широки и безпределни, че в един или друг момент в нейните ръце би могъл да попадне всеки. А какво щеше да се случи оттук-нататък с мисълта на болния вече човек и какви идеи щяха да го осенят – това не беше по силите на така наречения «здрав» разум да посочи или предрече.
Лудостта сякаш най-ясно се очертаваше съотносително с така наречената всеобща «нормалност», което обикновено означаваше просто сходство и масовост на общоприетите за човека заблуди, които той държи като редки скъпоценности сред идеите си, за да не се чувства обеднял по отношение на «другия нормален» и също така заблуден. Свободата на мисленето и свободата на идеите, търсенето на нови и неочаквани посоки в употребата на човешкия разум, без особени затруднения се приписваха на лудостта, болестта и патологията, докато за «нормалните» оставаше най-вече нерадостната в познавателно отношение възможност за колективна мисъл и еднаква заблуда.
Изглеждаше че шизофренията поразява двойно човекът, който е сполетян от нея: от една страна той получава собственото си душевно страдание отвътре, а от друга – наказателното за различието му неприемане и стигматизация, които неизменно му осигуряват погледът и «здравата мисъл на нормалните» отвън.

 

Съкрушението

Внезапното и както изглеждаше – завинаги – изчезване на Съветския учен, напълно срина младата Дъщеря на председателя. Тя загуби интерес към външния свят и се затвори в себе си зад безброй душевни врати. Липсата на нейната голяма любов я отказа от житейското състезание, и тя потъна в дълбините на отчуждението си, до които малцина биха могли да се доберат. Много дни и месеци наред, можеха да я видят как стои мълчаливо на една пейка в центъра на града, облечена цялата в бяло и чакаща невъзможното завръщане на своя любим. На въпроса защо седи там и кого чака, тя обикновено не даваше отговор, но на всички постепенно стана ясно, че е претърпяла тежка душевна катастрофа, за която земно лекарство нямаше.

 

Нови времена

Годините се изсипваха из скъсаната броеница на времето и подскачаха по пода на миналото, а Съветския учен така и не се завърна в своя малък и посивял градец след съдбовната си среща със Слънчевия Демон. Междувременно като в галоп настъпиха нови времена и нечувани промени, при които великата му, несъкрушима и могъща социалистическа родина се разпадна и изчезна като потъващ кораб в дълбините на небитието от факти и спомени, назовано «история».
Единственото нещо, което си оставаше същото, беше страданието от една голяма и невъзможна любов в сърцето, душата и паметта на Дъщерята на председателя, която с отминаването на младостта бавно и неотклонно се спускаше по стъклените склонове на алкохолизма, и се пропиваше.
Пъстрата и облъхната със светлина, пролетни цветове и надежди любовна лирика на живота ú, мъчително и необратимо се превръщаше във все по-катастрофична и отчаяна проза, а прозата пък от своя страна избеляваше под жаркото слънце на новите ú дни – безцветни, скучни и oбезсмислени подобно на остарели и отдавна изгубили актуалност научни трудове.
Малко повече от десетилетие след изчезването на найния любим Съветския учен, през една приличаща на тъмен и безкраен тунел мрачно-ледовита, зверска и дивашка капиталистическа зима, Дъщерята на председателя се обеси.
Снеговиелицата направи всичко възможно да я отклони от това последно в живота ú дело: а когато не успя, завъртя се разплакана няколко пъти около нея и тъжно се отправи да съобщи скръбната вест на своята приятелка Нощта, с която често беседваха за смисъла на живота.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Таня Шелхорн – Мистериозната тайна на уникалните матрьошки

Дарина посети откритата изложба на матрьошките, представена в центъра на града. Разхождайки се сред пъстрите редици от популярните руски кукли, представени в многообразни варианти, до слуха й достигна реплика от едно интервю: “Това е една безкрайна философска игра!”
Един мъж беше застанал до дългата редица от последователно наредени матрьошки, усмихваше се загадъчно и в шума се доловиха още веднъж неговите думи: “В тях е скрита една безкрайна философия!”
Дарина запомни израза на очите му – така могат да гледат само тези хора, които са надраснали ежедневието. За първи път в живота си се замисли, че в едни обикновени сувенирни кукли, на които никога не беше обръщала особено внимание, се крие наистина голяма философия, която беше известна на този непознат! Каква е тя?
Купи си една красива фигурка, в червени, жълти и сини цветове, и си тръгна към дома. Подреди върху секцията в хола седемте матрьошки, седна в креслото срещу тях, притвори очи и потъна в своя вътрешен мир. Искаше да открие мистериозната тайна на уникалните матрьошки!

Виждаше засмените личица и нежно ги назоваваше според ръста им, като започна от най-голямата:
– Матрьона, Матрьоша, Матрьонка, Матрьошка, Матрьошинка, Матрьошчинка, Матрьошчица
Слънцето, надничайки зад високите дървета, изстрелваше последните за деня лъчи, които падаха косо върху прозорците и огряваха нейните седем матрьошки, танцуващи между лъчите. Те се подреждаха ту в една, ту в друга пропорция и после цялата редица се въртеше като радиус в своята окръжност. В центъра стоеше Матрьошчица, а по края на светлия кръг, с клатещи се движения, пробягваше Матрьона. Когато стигаше до местата, обозначени на циферблата като 3–6–9–12, тя се спираше и цялата редица замръзваше в “Равнис!” Миг след това, в пълен синхрон, се завъртаха около себе си на триста и шестдесет градуса и отново потегляха. Така можеха да бъдат видени от всички страни. Когато Матрьона заемаше “шеста позиция”, пред Дарина изпъкваше само нейното кръгло засмяно лице, но когато се оттегляше на “дванадесетата”, тогава мъничкото сладко личице на Матрьошчица се усмихваше свенливо, а лицата на останалите се подаваха едно над друго и образуваха един весел радиален лъч!
След като се повеселиха достатъчно със своя танц, Матрьона се спря на “трета позиция”, изгледа всички отвисоко, отхлупи своята глава и страшно завъртя очи. Стоящата до нея Матрьоша повтори абсолютно същото движение и спря погледа си върху Матрьонка, която бързо се обърна към Матрьошка, а тя веднага се наклони към Матрьошинка, която вече въртеше очи към Матрьошчинка и тя се устреми към миниатюрната Матрьошчица, която единствена не въртеше очи и не отваряше страшно уста. Навела очичките си надолу… просто чакаше да бъде глътната. Това не закъсня да стане и мъничката, потъвайки под похлупака, горчиво се разплака в тъмнината. Но много скоро същата участ последва доволната Матрьошчинка и тя захълца пред зяпналата Матрьошинка. Тя пък, щом се залюля от своя успех, се наклони твърде много наляво и без да се усети, сама се напъха в издулата се Матрьошка. Матрьонка видя всичко това и приложи същия трик, но по друг начин: сега тя се наклони към любопитната Матрьошка и пошушна, че знае нещо много интересно и… преди да довърши изречението си, Матрьошка сама се навря в нея, изгаряйки от любопитство. Матрьонка самодоволно се усмихна на лесния си успех и докато обмисляше, как би могла да го приложи на по-високостоящата, Матрьоша усети лукавите намерения на подчинената си и без да се церемони я похлупи. Обърна се към Матрьона с поклон, очаквайки похвала за вярната служба, но височайшата особа се беше наситила на забавлението и не желаеше повече никой да я безпокои. С поглед показа на Матрьоша къде ѝ е мястото и тя послушно влезе в чудовищния търбух.
Натежала от удоволствие, Матрьона бавно се заклати и застана в центъра. Сега тя беше единствената голяма атракция и всички аплодисменти щяха да бъдат само за нея. Беше се издула от величие и гордо гледаше над всички посетители. Те наистина се възхищаваха на нейните размери, питаха се дали крие в себе си други матрьошки и би ли ги показала на публиката. Децата се въртяха с любопитство около нея, докосваха я плахо с ръце, но тъй като тя не се противеше, скоро започнаха да потропват и да се опитват да я разклатят. Матрьона се разгневи от това отношение към нейната особа и се обви в плътна сфера, изтъкана от гордост. Сега никой не можеше да я докосне, нито даже да се приближи. Възхитените нейни почитатели останаха разочаровани и един по един започнаха да я отминават, без дори да я погледнат. Всъщност тя само заемаше голямо пространство, докато нейните по-малки колежки весело танцуваха и радваха всички посетители – особено децата!
Матрьона стоя известно време сама, потънала в своето величие, но тъй като вече не интересуваше почти никого, решиха да я изнесат от изложбата. Когато се опитаха да я вдигнат, се оказа, че тежи страшно много и се налагаше да я разглобят. Тя се уплаши, залюля се от вълнение, главата ѝ се завъртя сама и отвори огромната си паст. От нея тъжно се подаде Матрьоша, скочи на земята, освободи от себе си Матрьонка и дълбоко си пое въздух – колко леко се чувстваше сега! Матрьонка въздъхна с дълбоко разкаяние, че така беше подмамила най-близката си приятелка Матрьошка и като се наклони надясно, тихичко й пошушна да излезе. Без да чака втора покана, Матрьошка изскочи навън и се извини на Матрьонка за своето любопитство, която, от своя страна, й поднесе най-искрените си съжаления. Двете се целунаха и разлюляха от радост. Но в този момент Матрьошка почувствува непоносима тежест и болка в себе си и се досети, че от нея зависят други три живота. Веднага освободи Матрьошинка, а тя, разплакана от мъка, не дочака заповедта на по-голямата Матрьошка, а сама освободи по-малката Матрьошчинка. Преди да си поеме глътчица въздух, Матрьошчинка се отхлупи и като се наведе надолу, търкулна примрялата Матрьошчица. Направо не можеше да я погледне от срам. Матрьошчица се съвзе, изправи мъничката си фигурка и видя разкаянието на всичките си посестрими. Невинното и чисто нейно сърчице се нажали и тя мило им предложи да потанцуват. Всички трепнаха от изненада и радостно се заклатушкаха. Поставиха Матрьошчица в средата и весело се завъртяха около нея.
След като си възвърнаха настроението от любимата игра, Матрьона застана пред всички, поиска им прошка и пожела да се сбогува. Отстъпи мястото си на Матрьоша, която категорично отказа. Беше чула целия разговор за належащото разглобяване на Матрьона, а такъв риск, тя не можеше да поеме. Второто място я устройваше чудесно, защото хем беше шеф над всички останали, хем имаше над себе си защита. Заяви, че ако Матрьона си отиде, тя също напуска композицията и отстъпва мястото си на Матрьонка. До неотдавна това беше мечтата на Матрьонка – един ден да застане над всички! Но току-що изживяната радост от сдобряването с Матрьошка й показа, че в живота има много по-големи неща, отколкото да бъдеш някакъв шеф. И тя категорично отказа. Матрьошка обяви, че се присъединява към нейното мнение и че няма смисъл да й задават въпроси. Погледна към скупчилите се Матрьошинка, Матрьошчинка и Матрьошчица и кротко им каза, че са свободни и ако искат, могат да се отделят. Трите в един глас се възпротивиха и дадоха думата на Матрьошчица, която единствена не беше сторила грях.
Малката нежна кукличка се развълнува и бисерни сълзички потекоха по нейните гланцови бузки. Досега тя само си мълчеше и пълнеше сърчицето си с радост. И когато я поглъщаха, не се съпротивляваше, а го приемаше като неизбежност. Заключена в непрогледната тъмнина, горещо се молеше един ден Матрьона да разбере нейното страдание! Най-после този ден беше дошъл и мъничката Матрьошчица се чувстваше по-щастлива от всякога. Пристъпи към огромната Матрьона и топло й благодари, че ги беше приютявала в себе си и благодарение на нея, никоя от тях не беше пострадала. С много обич я помоли да не си отива, защото те не искат друг шеф и за всички тя е най-добрата!
Матрьона слушаше най-малката фигурка, която досега даже и не забелязваше, и се учудваше на нейните прости и скромни слова. Тя никога не беше се изразявала по този начин, нито пък беше чула някой друг да й говори така. Познаваше само заповед и изпълнение!
Дълбоко развълнувана, Матрьона протегна нарисуваните си ръце, взе в шепи мъничката кукличка и я издигна пред очите си. Гледаше я с много обич и от големите й очи се търкаляха едри сълзи. Нищо не можеше да каже, защото гърлото й просто беше пресъхнало от вълнение. Нежно целуна Матрьошчица, постави я на земята, кимна приветливо към другите и продума: “Оставам!”
Всички нададоха радостни викове и се притиснаха с много нежност към нейната широка талия. Матрьоша беше толкова развълнувана, че не искаше миг повече да бъде вън от своята покровителка и първа скочи в нея. Матрьонка и Матрьошка се целунаха, казаха си: “До утре!”, и една след друга скочиха в утробата на Матрьона. Матрьошинка и Матрьошчинка се спогледаха, кимнаха си за довиждане и изчезнаха след тях.
Пред огромната Матрьона остана мъничката Матрьошчица. Двете стояха една срещу друга и се гледаха в очите: едната, с поглед сведен надолу, другата – с издигнат нагоре! Без да промълвят и дума, едновременно протегнаха ръце, сякаш искаха да се погалят взаимно, и Матрьона отново издигна в шепите си Матрьошчица. Дълго я държа в прегръдките си и едрите сълзи издаваха нейното вълнение. Мъничката вече не плачеше, защото сърчицето ѝ преливаше от радост, която искаше да предаде и на огромната си покровителка. Милваше нежно лицето ѝ, целуваше я със своята детска любов и тихичко шепнеше, че никога няма да я напусне. Молеше я винаги да ги защитава и приютява в себе си и я уверяваше, че нейната задача никак не е лека. Голямата слушаше всичко това и нежно притискаше малката. После се целунаха, прошепнаха си тихо: “Лека нощ!” – и Матрьошчица се прибра при другите. Матрьона внимателно похлупи главата си, заслуша се в спокойното дишане на всички спящи в нея и майчински ги приласка в голямата си утроба.

Дарина бавно отвори очи, но продължаваше да слуша в захлас чудната приказка, която се редеше в съзнанието й без нейната намеса. Не смееше да помръдне от мястото си, страхувайки се да не прекъсне този тайнствен шепот, разкриващ безкрайната философска игра, скрита в матрьошките. Навън се беше стъмнило и в стаята цареше сумрак. Шани продължаваше да спи, сгушен в нея, унесен от приказката за седемте непознати кукли. Дарина го погали, той въздъхна сънено и се протегна по дължината на опънатите нейни крака. Тя усети същото желание у себе си и нежно му заговори, че е време да се раздвижи. Той удивително добре разбираше човешкия език, затова веднага отговори с едно котешко междуметие, което означаваше съгласие. Скочи на килима и започна любимите си упражнения, поддържащи неговата гъвкавост. Тя веднага го последва.
Уличните фенери отдавна светеха, вечерта хвърляше своята черна наметка върху земята и постепенно въдворяваше нощната тишина. Беше време за вечерните новини. Дарина светна лампите в хола и спусна щорите. Днешният ден постепенно отлиташе, оставяйки в душата ѝ много радост – тя беше разгадала мистериозната тайна! Знаеше, че приказката е само в началото, а играта с матрьошките тепърва започваше!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Павлина Григорова – Великденска приказка

Беше чудна пролет. Пчелите танцуваха в цветчетата на зюмбюла, аромат на цъфнала кайсия караше минаващите край храма да се замислят за дните на отминалата, тежка зима. Пиленцата чуруликаха весело и никой не се замисляше какво са те. За нас хората, всичко това беше даденост на пролетта.
Леля Цена дълго събира яйца, за да изпрати на дъщеря си в Русе. Бързо нагласи багажа в бохча, сложи три кори с яйца, козунак и други неща, като си беше направила сметката, че цяло яре ще стигне за семейството на дъщеря й. Тя знаеше, че никой не яде дреболии, но реши да свари дробчетата и шкембето, сложи ги в кутия прилежно нарязани на еднакви кубчета, нагласи маруля, чесън, лук. Беше ги измила добре, че водата в Русе е скъпа. Детето да не си троши парите и за вода.
Умората тежеше в краката й, бяха като олово, легна да си почине и заспа. Беше Разпети петък, полагаше й се почивка след толкова работа на къра и у дома.
Спа кротко, не се пробуди цялата нощ, макар да чакаше с нетърпение да се качи на автобуса. Само преди няколко дни Румяна й се беше обадила и я беше помолила да се погрижи за празниците им. Цена обичаше дъщеря си, чака я девет години да дойде на бял свят, така останаха само с една рожба, затова тя приемаше майчиния си дълг за най-важното си задължение.
Съмна. Скочи бързо от завивката, разтреби из къщата, пошета из двора, оправи си стоката (животните) и бързо се облече. Тичешком стигна до автобусната спирка, натоварена като магаре, но не усещаше тежестта на багажа. Румяна й подари за Коледа голяма чанта на колела, за да не й тежи, когато отива към Русе.
Шофьорът се размърмори на старата жена, че толкова багаж носи, каза й, че ще я накара да плати още един билет. На старицата й беше все едно колко билета ще плати, важното за нея беше да стигне до рожбата си.
Дълго оглежда пустата автогара, Румяна я нямаше. Старата жена се захвана да търси начин, по който да иде в дома на детето си, който беше купила с мъжа си преди тридесет години, че да си знае то собствения покрив над главата.
– Бабо Цено, накъде си тръгнала така? – запита я усмихнат таксиметров шофьор.
– При кака ти Рума ще ходя бе, Данчо! Ти що щеш тука? – зачудено попита тя.
– Ами…, карам такси. Нали знаеш, че на Ценово няма работа и се хванах тука, нещо да нося у дома!
Жената се качи в автомобила, Йордан внимателно сложи всичките й бохчи и чанти в багажника на колата и поеха към дома на Румяна.
– Лелко, реших да ти подаря пътя до тук, какво ще кажеш? – ухили се младият мъж.
– Уф, да ти се не види, като си дойдеш да ми се обадиш да ти дам нещо от градината, че като гледам майка ти, ми става жал.
– Така да бъде! Хайде, слизай! Кака Рума те чака!
Момчето натисна газта и се отправи към първата пиаца в района. Цена натисна звънеца.
– Кой е? – чу познатия глас на детето си.
– Аз съм, мамо, отвори вратата и прати някое от децата да ми помогне.
Скоро двете бяха седнали на сладка приказка в кухнята на Румяна. Разопаковаха багажа, сложиха яйцата да се варят и започнаха с приготовленията за утрешния свят ден. Всичко беше под конец и контрол в присъствието на отрудената женица. Румяна се оправда пред майка си, че нямала пари, за да я чака на автогарата, старицата и за това се беше погрижила. Даде на дъщеря си свитък от банкноти по двадесет лева. Като цяло всичко беше в ред. Нямаше причина за притеснения. Децата скоро нахлуха заедно с баща си.
– Тази селянка какво прави тук? – грубо извика Петър, зетят на Цена.
– Мама ни е донесла яйца, месо и още много неща! – сконфузено каза Румяна.
Цена чу как зет й негодува за нейното идване в града, душата й се сви, но нищо не каза.
– Мамо, да видим как ще си ходиш? – измърмори той.
– Виж, синко, че стоката ме чака – тихо каза Цена.
Звъннаха на автогарата и разбраха, че това е единственият автобус в двете посоки, на Петър не му беше по мерак, че тъща му е на гости в собствения си дом. Не спря да мърмори, че нафтата е скъпа и няма пари да зареди и да я закара.
– Пепо, нека мама да преспи и утре ще си иде – каза жена му.
Децата дълго се боричкаха с баба си, тя им се радваше като за последно, обидата от думите на зет й кървеше в душицата й. Вечеряха от нейните гозби, дъщеря й й застла леглото на таванската стая. Старицата се качи там и дълго плака.
Сутринта всички се радваха на пъстрите й яйца, ядяха мекия, сладък козунак със захар по златистата коричка, обаче никой не се сещаше за нея.
– Мамо, баба къде е? – попита едното хлапе.
– Горе, спи! – тревожно каза Руми.
Двамата с Петър се качиха бързо по стъпалата към таванската стая, там Цена вече спеше своя вечен сън.
„Христос Возкресе” пееше цяло Русе, Дунав тихо гонеше своята пътечка към морето, някъде в парковете пееха славеи. Тихо си беше отишла Цена, така – както беше и живяла. Румяна едва сега осъзна, че майката е една и един е денят, в който човек се ражда и един, в който умира.

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Анита Велева – Ще се върна през есента

Ще се върна през есента, за да видя детето ни. Ще го обикна, но никога няма да съм негова майка. Аз нямам вяра в постоянното, нито плът на истинска жена. Живея там, в покрайнините на предъвканите спомени. Забивам свещите директно в пръстта. Не влизам в храмове, защото ненавиждам покриви. В тях се събира дъжд между молитвите като помия. Безпомощна, но зла, аз не съм жертва. Обзема ме такъв бяс, че не се кая, не искам нищо, освен да изкопча стръкче минало. Прерия на нежността, в която да преспя. Да изчистя гласовете ти от облите си кръвоносни съдове, да спра заучените мисли. И да си тръгна като мака. Червена и простреляна от глухото признаване на истината. Ще те благословя, когато лягам пред устните на хищника. Аз бих възневидяла следващите си сезони. Бих ги попарила с кана мляко. Гладът и мътните очи са формата, в която ме отвежда любовта ти. Кафявия фрак, който избрах, за да приличам на калта. На слепеца, който скланя глава на рамото на своя асистент. Аз също държа главата си леко наклонена, за да не изпусна нищо от своята бездна. Онази воня от разлагане на болка, върху която ти построи домакинство. Кухненската мивка, в която шарят нежните пръсти на жена ти, сякаш вадят очите ми. Те вадят единственото водорасло, с което ти помахах да не заспиваш дълбоко, да предпочетеш живота. Държах светофар в заскрежените си пръсти и, неизвестна за теб, ти ме послуша. Прекосих като мравка всеки твой орган, говорех ти неща, които не помниш, но безшумно си превеждаш през годините. Сетне изпуснах хавлия на прага ти и никога не се върнах. Не се върнах, за да ти дам шанс, различен от моята участ, и да погледам мекия цирк, в който живееш. Понякога на улицата поразяващо усещаш кожата ми. Сърцето ти думка и ми приличаш на хамстерите зад витрините. Горкият стар човек! Когато в мен придойде болката, аз те чакам зад ъглите, готова за нелепи откровения. Всички вани и легени по етажите на сградите се пълнят. С кръвта, която приижда в мен, нова и дълбока, сякаш ще живея вечно, сякаш някой непрекъснато стои зад мен, за да я сменя. Да я сменя, за да страдам. Голям като вселена, гласът ти проехтява в парата пред мен. Пръсват се стъкла и хамстерите се разбягват. Очите ми започват да текат и аз се причестявам към вечното си чувство. Зная, че няма да се върна. Не помня смисъла на думите, които последно си ми казал. Те се отделят като големи памукови дървета, от които няма да откъсна нито ден повече. Преминавам мълчалива, безизходна. С устните и порите на кожата, зейнали от самота. Прегракналата болка зрее като слънчоглед. Ако само се отпусна, ще ме прониже с безликата си пита, за да изрека всичко и да го чуеш в цялата му безпощадност. Да обезумееш. Така, както ти се полага. Така, както се полагаше на мен, но аз издържах само толкова.Този свят, който се завъртя така неудържимо, вече не е мой. Научих, колко слабо сърце съм имала, как безмилостно съм го пропуквала. Сега шурти едва и се отдалечава с някаква чужденка. Дънерите, лалетата и птиците са от бял порцелан. Косите ми на възглавницата са сплъстени, порцеланови . Ти вдигаш чаша чай, а очите ти са меки и загрижени. В любящото докосване едва не ме убиват. Молиш се да оживея. И нямаш нищо друго. Това ли е животът – едно безмилостно, необяснимо разминаване? В камбаните, в песнопенията, в шума на лактите ти, долавям малки асансьори. Все още се решавам.

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Светлозар Стоянов – Плевел

Минутите плуваха по реката спокойно, една след друга, носени от течението. Една заседна в крайбрежните треви и влакът спря да я изчака, като че ли композицията на времето бе изгубила някаква неотменима частица от механизма си и не можеше да продължи без нея. Но минутата не бързаше да се слее с останалите и дълго стоя в плитчините, преди да отплува. Влакът потегли подире й, едва когато всички се зачудиха какво става и се размърдаха по прозорците, за да открият очевидното великолепие на Искърския пролом, което тази минута явно искаше да им покаже.

27 януари 2016 г. 14:06
Здравей! 🙂
zdtasti
Как си? На работа? Или?
ne
Аха. Щото пишеш от телефона, та реших да не преча нещо. 🙂
ne
no poznavame li se
Не. Видях, че имаме общи приятели тук, и реших да ти пиша. 🙂 Няма лошо, нали?
ne
a ti sega v pleven li si
Не. В София съм си, даже съм на работа. Но може да се запознаем, ако имаш желание…

Излизах няколко пъти в коридора, за да се порадвам на гледката и хубавото зимно време. Денят вече набираше скорост, в сенките на храстите светеше парцалив сняг, по слънчевите места синееха безоблачни локви. Напоила се беше земята с влага, не можеше да погълне повече. Гърлата на пещерите в наслоените скални пластове бяха плитки и най-ниските се давеха, наполовина под вода. Реката се отбиваше в тях, бавеше се по завоите си и ту тръгваше с влака, ту се отказваше да върви с него, като че беше жена, която вече се е уморила да следва мъжа си.

27 януари 2016 г. 16:32
semeen li si
Не, не съм, не съм бил никога, деца нямам. 🙂 Имах сериозна приятелка, но много се проточиха нещата. Така и не се оженихме.
i az ne sam no imam deca
dve
Да, видях. 🙂
Русички, като тебе. 🙂
samo malkiq e na men
no i po harakter
a golemiq e pove4e na ba6ta im
ima6 interesna rabota
Да, мразя да работя скучни неща.
az sega si tatsq rabota

Дали в действителност е толкова неприлично руса? Или използва боя, един нюанс по-светла от кожата? Възможно е. Нисичка? Определено по-ниска от мен. С очи като небе, по-синьо от очите на малко коте? Снимките й във Фейсбук осигуряваха задоволителна представа за външността й, но въпреки това се изкушавах да съчиня поне три различни жени, които приличат на нея, и си представях как спя с всяка една от тях.

28 януари 2016 г. 15:17
razgledah ti snimkite
ima6 hubava usmivka
o i si hodil na more
Да, защо?
tova mi e me4tata da ida na more
i si posetil mnogo hubavi mesta simpati4en si
Благодаря. 🙂
Ти също. Не си ходила на море?
mersi da
Е, това трябва да се поправи. Задължително! Още това лято.
Ee da no s decata 6te e trudno
nqma koi da gi gleda za da ida na more
a i malko 6te e egoesti4no ot moq strana da ida bez tqh
Така е.
no vse nqkoi den moje i da stane
v kolko svar6va6 ravota
nadqvam se 4е ne ti dosajdam
da ne te pritesnqvam
kato moje6 da pi6e6 mi pi6i
Не, не ми досаждаш, спокойно.
Харесваш ми. 🙂

А иначе отстрани – приказни красоти и картини. С гръмък мрак изкънтява кратък тунел. Следва сънна равнина чак до някакви жалки възвишения на хоризонта. Искър си отива от нас, пропълзява в далечната мъгла по дъното на долината и се заплита в храсталаците, които увенчават скучното единство на пейзажа.

29 януари 2016 г. 10:03
koga misli6 da idva6
dano samo da ne te pritesnqvat decata
az sam sama na kvartira s tqh
Не, какво да ме притесняват, аз обичам деца, но за съжаление си нямам. Аз също живея сам в София.
taq sabota pra6tam golemiq na selo pri ba6ta mi
zaradi vakanciqta a malkiq e na qsla
Ми добре. Извинявай за момент. Ще ти пиша след малко. 🙂 Става ли?
do posle togava
До после.

После тя ми звънна, че идва. Закъснявала, но само с три минути. Прелетяха релси, редица мокри спящи вагони на страничен коловоз; гара. Развълнуван и забързан, заобличах якето си, но не можах да улуча веднага ръкава, метнах на гърба си раницата с лаптопа и излязох от купето. Заедно с припряната тълпа пресякох перона и след като минах край билетни каси, будки за вестници, разписания и седалки, полирани от сядане, се озовах на свобода. Вчера неочаквано бе паднал първия сняг, а снощи хлъзгаво беше замръзнал и захаросаната му коричка много приятно хрускаше под подметките. Слънцето заливаше небето с рохкия си жълтък, край тротоарите припкаха бързи ручеи и целият град сякаш се топеше и отплаваше в уличните шахти.
За щастие, тя се оказа по-хубава, отколкото в моите представи, когато я видях на отсрещния тротоар, уловена от червеното на светофара. Приличаше на румено рускинче с искряща по раменете коса, която я открояваше от останалите угаснали пешеходци, наредени на бордюра като за снимка. Гледаше ли насам? Май се усмихна? Беше ме познала. Знаех, че ме е познала. Не бих казал, че се беше облякла специално, за да ме посрещне. Носеше избелели дънки и яке с проскубана козина на качулката. Не че тези дрехи й стояха зле, но повечето жени нямаше да излязат така, дори само да си купят нещо набързо от магазина. Пресякох улицата и стъпих на тротоара при нея.

01 февруари 2016 г. 22:56
i ti mi haresva6 i mi dopada6 mnogo no kato doide6 da se vidim mislq 4e nqma da ti haresvam tolkova mnogo
Що????
mi neznam takova 4uvstvo imam
Ако имаш такова чувство, няма да ми харесаш наистина. Имай положително чувство и ще се получи. Усмихни ми се, не се гримирай много, дръж се естествено, такава ще ми харесаш. 🙂
ne sam nqkoq krasavica
az sam momi4e obiknovenno i sam dosta napatila no ne se otkazvam da tarsq 6tastie i uvajenie
ne sam mnogo hubava bez grim
Дръж се готино, както досега, и всичко ще се получи. И ще се разберем. Уморих се от взискателни жени. 🙂
ok i az sam taka
nagledah se na vsi4ko
prosto iskam uvajenie i tova davam
Ми не е малко. Другото си идва с времето.

Зарадвах се, че идва навреме, подадох й ръка. Дланта й ми се стори съсухрена и груба – като на работник, само че по-мъничка. Запознахме се отново, този път на живо. Антония, но предпочитала Тони. Обичайната размяна на думи и после въпросът: „Как пътува?” Тази протоколна интимност някак ме окуражи и аз се наведох към нея. Тя обаче се отдръпна и целувката ми увисна във въздуха. За компенсация ми поднесе учитвата си ледена буза.
Огледах се, тъкмо минаваше празно такси. Понечих да вдигна ръка, но тя ме спря. До тролейбусната спирка вървях след нея, на метър отзад. Всъщност, фигурата й не беше лоша – добре оформена и слаба, като че ли и задникът й не беше лош. Подножието на съвсем светлите й дънки бе опръскано със ситни лунички кал.
Качихме се в тролея и една болезнено пълна жена, по-широка в ханша, отколкото бе разстоянието между седалките, дойде да ни таксува. Антония настоя да плати и за двама ни. Кратък спор и аз великодушно се предадох. Наблюдавах я как човъркаше в гърлото на портмонето си и вадеше стотинките отвътре една по една, видях олющения лак на ноктите, забелязах, че на ръцете й нямаше пръстени, и внезапно осъзнах цял куп други неща. Може и да е било въображение, но във всеки случай в отношението й беше настъпила някаква промяна. Вгледах се в очите й и се чудех на промяната. Тези очи сега гледаха мен – мъж на четирсет и една, сериозен, почти дебел, с изветряла тук-там новобранска подстрижка и неприятни очила. Правех неприятно впечатление дори на себе си.
Тогава забелязах, че разстоянието между предните й два зъба бе по-голямо от обичайното и това придаваше на излъчването й неволна наглост. Устните й бяха малко преувеличени, деликатно открехнати и в същото време по момчешки груби. Отдалеч не бях готов да й дам повече от тринайсет, макар че сега бих й дал и трийсет, вместо предварително обявените двайсет и осем. Малкото, което й бяха прибавили годините, не беше в нейна полза. Изглеждаше все още млада, но вече някак странно похабена от сблъсъка с реалността и компромиса.
Последва внезапен антракт в захранването на сюжета. Ниското жужене угасна, залп тишина, вопъл на свистящи жици и… Тонито политна в прегръдките ми. Припомнете си го за секунда: една безплътна вълна повлича всичко, падат предмети, търкулват се под седалките, люшване обратно, тролеят се препъва в нищото и разкопчава тирантите си с въздишка. Публиката негодува, някой изсвирва. Шофьорът излиза от кабината с ругатня и чифт петнисти ръкавици.
Този инцидент страшно ни развесели. Постепенно Антония се отпусна и ме информира, че обещаните палачинки (за които нямах спомен) се отлагат. Млякото изкипяло, апартаментът едва не пламнал. Питам я, вярно ли е, че никога не е ходила на море. Ами вярно е. Виждала е море само в рекламите. Не знае как изглежда в действителност, не знае дали някога ще разбере. Кимам разбиращо. И пак – млякото, децата… Баща й отказал да вземе големия на село за почивните дни, малкият е на ясла, така че ще си имаме копмпания. Тръгна да казва още нещо, но не чух какво. Унесен в мисли от собствен интерес, опитвах да отгатна леката тежест на гърдите й, които неубедително намекваха за себе си под прекалената подпухналост на якето.
След пет спирки и още едно техническо прекъсване стигнахме до нейния квартал. Мизерията има много лица, но всички си приличат. Тези жилища спокойно биха могли да бъдат в „Люлин” или „Обеля”. Винаги съм подозирал, че България всъщност е един огромен град, съставен от крайни софийски квартали. Ето го и нейният блок, онзи с двуцифрения номер на калкана. Първо обаче трябва да минем през магазина. Последвах я, решен да й си харесам.
Взехме количка, спряхме на щанда с месата и тя се загледа. Посочи едно парче. Второто – едро смляно, ако обичате! Какво още? Щафета шпеков салам, кило кремвирши, луканка, малко шунка, малко прошуто и други малки импровизации по темата. Кашкавал. Маслини. Шоколадово яйце за големия, за малкия – не! Малък е още, ще глътне играчката. Едно сокче му стига. Отстрани сигурно изглеждахме като семейна двойка, която така си пазарува за вкъщи. Нищо, че в квартала не ме познаваха. Можех да мина за нейн съпруг, който работи нещо в чужбина. Толкова отдавна, че не си го спомнят и децата вкъщи. Бира? И Тонито измъква от витрината два литра бира. Ракия? Не, имала половин бутилка домашна, оцеляла от някакъв отколешен купон. Сега хляб. Не, по-добре два хляба. Нека има. Макарони. Спагети. Консерва домати на кубчета, червен пипер, олио, пакет сол, пакет захар. И количката се напълва. А, и прах за пране. За малко да го забравим. Сложихме всичко в количката, платих на касата и излязохме.

– Не обичам да ме целуват с език, противно ми е така!
– Само една мъничка целувчица. Много мъничка.
– Обещаваш ли?
– Обещавам.
– Уф, остави ме!
– Изобщо, искаш ли да ме целунеш или не?
– Стига! Много е рано за такива целувки.
– Ще те целуна насила! Не искаш ли да те целуна?
– Ако е само една целувка, разбирам… Но мъжете не се задоволяват само с една целувка… А и трябва да тръгвам, ще закъснея. Децата ще ме чакат.

Квартирата й беше всичко, което можеше да се очаква от една квартира на жена, която може да върши всичко сама, но чака да се появи мъж, който да го свърши вместо нея. Похвали се, докато ми предлагаше чифт свои, убйиствено малки пантофи, че наскоро боядисала стените. Бившият й я научил да шпаклова, известно време дори му помагала по строежите. От апартамента се носеше сладникава смрад с лек примес на кухня. Разбрах на какво мирише чак когато свикнах с нея. Всъщност не миришеше лошо – на прегоряло мляко и прясно пране, както и на още нещо, по-пикантно, което по-късно щях да определя като стърготини в аквариум, обитаван от хамстери.
Тонито замъкна навътре торбите с покупките и ме остави да стърча прав в коридора. Окачих още топлия труп на якето си на закачалката и я последвах, препъвайки се в нечии катурнати обувки. Та какво за бившия? Ами нищо. Имал кола, децата свикнали, големият почнал да му вика „тате”. Това била и първата дума на малкия. Обаче? Избягал с друга в друг квартал. Тя вадеше разни неща от торбите, слагаше ги в хладилника или на мивката, без да изрази на ни най-малка благодарност. Между другото, имала една свободна стая, ако държа да спя отделно. Не държах. Само надзърнах – приличаше на ограбен склад. Под една пружина с гол дюшек се подаваха кашони, кутии от обувки, вехти куфари. И това беше всичко.
Отведе ме в спалнята. Впрочем тя се оказа доста просторна: в средата двойно легло с чисти завивки, отсам маса и столове; в ъгъла – сушилник с наболи щипки. Под прането равнодушно преживяха предсказаните аквариумни гризачи. После отместих погледа си и се огледах наоколо: всичко бе разхвърляно в безпорядък. Гардеробите зееха отворени, чекмеджетата повръщаха дрехи, по рафтовете блестяха всякакви лъскави нещица, ножички, пилички, шишенца лак, флакони. В една ниша на секцията неуморен телевизор светеше без звук.
Имахме само още един час, преди да вземе децата, един час, в който нищо не се случи. Седнахме, запалихме цигари. Опитах се да я придърпам на коленете си и да я целуна по устата, но тя все ставаше и накрая ме отблъсна.
Докато си говорехме, ми се струваше, че диалозите ни ту избързват, ту изостават от случващото се, съвсем като несинхронизирани субтитри от някакво пиратско копие на действителността. Всички краесловни „о“ и „а” при нея неизбежно се превръщаха в „ъ” и „у”: закачалкътъ, торбътъ, млякуту. Това някак вкисваше магията на момента.
Антония не ми разказа много за себе си – само това, което вече знаех, като прибави, че майка й си имала любовник, с който живеела от години. Той не понасял чужди внучета, а баба им – своите собствени. Баща й живеел в някакво отдалечено село, пътните в двете посоки излизали скъпо, а и децата не ги пускали сами в автобуса. Бившият й помагал с тях, преди да се изнесе. А баща им? С него нямала брак. Работили заедно в Испания, там забременяла с второто. Отначало не бил лош баща, но го научили да пие. Веднъж, само веднъж – подчерта, оставила голямото само и то се пребило на стълбите. Намерили го почти в безсъзнание, на бузите, по челото – лилави, черни, страшни отоци. Откарали детето в болницата, две денононощия на системи. Властите й отнели родителските права, наложили й забрана да посещава сиропиталището. Хукнала по посолства, социални, бременна – с ей такъв корем. Оправила се някак, но минала една година. Когато й върнали детето, то отказвало да й говори, освен на испански.
Антония запали цигарата – сигурно за трети път. Гаснеше, а забравяше да я пуши. Тук се хванала гладачка, но когато помолила да я пуснат от работа, за да прибере малките, единия от ясла, другия от градина, я уволнили. Никъде не искали да вземат на работа жена, която сама си гледа децата. Баща им полека се изпарил в кастилската мараня, а с него и издръжките. Само другата баба, майката му, продължила да дава пари, колкото за наема. А останалите разходи? Отворих уста, но размислих. Тя ми отвърна с несполучлив опит за усмивка.

– Моля те, престани, или ще се преместя…
– Недей, ела тук. Няма да те закачам повече, ако ми дадеш поне една целувка.
– Ето. Доволен ли си? А сега ме остави. За-къс-ня-вам!
– Само това ли беше целувката?
– Ох, стига си ме стискал, ще ми излезе синьо!
– А сега, де! Това как да го разбирам?
– Престани, пусни ме!
– Какво ти става? Във Фейсбук не беше такава…
– Ама не ме дърпай, моля ти се!
– Не те дърпам… Само искам да ти помогна да се настаниш по-удобно, на по-мекичко.
– Предпочитам на по-твърдичко…

И така, доникъде не стигнахме. Преди да се срещнем, поне се преструвахме, че нямахме търпение да се видим. А сега цялото това преструване изведнъж беше изчезнало и нямаше начин, принудени бяхме да проумеем истината, че сме тук, заедно, единствено защото нямаше къде другаде и с кого друг да бъдем.
Докато си обуваше ботушите, седнала на леглото, отбелязах, че дънките й отзад са кални. Предположих, че ще ги смени, но тя само усука крачолите им около глезените си и ги напъха в ботушите.
Щом като чух как входната врата се отвори и затвори, миг по-късно, прокрадвайки се тайнствено, надникнах в банята. Страшно беше да се влезе там – мократа мозайка изглеждаше хлъзгава, гнусна и лепкава, между плочките по стените чернееше мухъл. Шампоаните и препаратите бяха наредени направо на земята. Слушалката на душа висеше, топнала хобот в бебешко гърне, зарязано насред помещението.
Открехнатата вдясно врата разкриваше кътче от детската стая – ръб на масичка с телевизор, мрачен като бюст на пиедестал, решетки на кошарка, лапичка на бяло мече с посивяла козина, проснато по очи на пода. Хаосът и тук беше навсякъде, материализиран в купчини дрехи и разпиляни салфетки. Друго мече, пленник на кошарката, криеше лицето си между възглавницата и отритнатото безформено юрганче. Сякаш стаята не искаше да ме погледне, отправяйки ми трогателен и невинен упрек. Особено съм запомнил едно спихнато балонче, което висеше като посинял език, обесен на абажура. Всичко беше твърде тихо, за да е нормално. Стори ми се че тишината расте, расте – внезапно ще прелее и ще избухне в смях. Измъкнах се оттам и тръгнах по коридора с безшумните си пантофи. В клозета открих само дремеща оранжева локвичка. Кухнята се оказа със средни размери, но някак сумрачна, пред прозореца съхнеха чаршафи в остъклен балкон. Подът бе от изкъркан балатум, килимът – издут до крака на масата като замръзнала вълна.
Каква ужасна квартира! Обзавеждането навсякъде изглеждаше еднакво, охлузено и евтино, стаите – пълни с форми на живот, които се спотайват зад мебелите и търпеливо чакат да изпълзят, щом лампите угаснат. Присъствието ми тук беше истинска лудост. Другите писатели пишеха, някои по две-три книги годишно, издаваха ги, превеждаха ги, прощаваха им всяка глупост. Другите писатели печелеха награди и конкурси, а какво правех аз? Изследвах чуждата бедност. Много по-лоша от моята.
Върнах се отново в спалнята и внезапно усетих, че този ден, предвкусван с такова бясно нетърпение, отминава напразно – отива си, отива си, ето вече след няколко минути напълно ще си иде. Загледах се през прозореца, чух как хамстерите се сборичкаха… И денят изтече.

– А мъжът ти защо те напусна?
– Защото е пълен нещастник. Изгубих си с него цели пет години. Навсякъде разправяше, че ще се оженим, а аз казах на майка и на всички, а после ме остави.
– Защо?
– Знам ли? Реши, че още не си е поживял достатъчно.
– А бившето ти гадже?
– О, я стига си ме разпитвал!

Кирил е дете, хубаво като пате. Нослето, очите и веждите са от майка му, но долната част на лицето, брадичката и устните – това, разбира се, е чуждо. Виктор има по-неопределени черти, още бебешки. Докато се събуват, децата не спират да ме зяпат. Изненадан съм колко са малки. Старая се да бъда учтив и да им запомня имената. Накратко, Кико и Тико.
Пръв при мен пристига Тико. Питам го на колко е годинки. „Ииияуу”, смее се той и хуква да бяга. Жесток пич – винаги можеш да се разбереш с такъв човек. Кико е на седем, информира ме, без да го питам. Тико е на три, но отказва да ми покаже дори с пръсти. Закачам се с тях. И те се закачат с мене. Накачулват се отгоре ми и започват да ме бъркат по джобовете. Миришат на деца и дрехи втора употреба. Давам им каквото намерят в мене – див кестен, билет от влака, монета. Веднага възникват социални напрежения, точно както е при големите хора. Очарователни мъници. Чоплят ме като на баница с късметчета. Реакцията на Тонито обаче беше обратната – тя просто ги изкомадва да вървят да си играят в стаята и те мигом й се подчиниха. Това беше нейният дом и той си имаше собствен микроклимат с вътрешни закони на самоуправление. Към децата си беше строга, понякога почти жестока. Ръководеше ги като малка армия и маневрираше с нея като опитен военачалник. Нямаше друг начин. Само така сама жена може да се оправя с двама мъже. Поне докато пораснат. После – ще му мисли. И те не само я боготворяха, а изпълняваха всичко, което им заповядваше.
Тонито започна да приготвя вечерята, като си служеше доста професионално с ножа, лука и месото. Бавно, но сигурно пространството около нея започна да се изпълва с всякакви боклуци, найлонови пликчета, обелки, мазни хартии. Наряза салата в пласмасова купа, сложи чинийки, наля ми ракия. Тя предпочете бира. Чукнахме се. Ракията беше топла, поисках лед. Нямаше формички за лед. Замразяваше вода в една пластмасова чашка за кафе. Извади чашката от камерата и я поля на чешмата. После сложи леда в торбичка и го натроши с най-обикновен железен чук. Тя непрекъснато трябваше да решава проблеми, причинени от безпаричие. И най-често ги решаваше, като отлагаше днешните разходи за утре – принцип, който почти винаги се оказваше печеливша тактика. Намекна, че трябва да ходи на зъболекар, дългогодишната липса на един предкътник й причинила тази ужасна диастема*. Плюс още една кофа латекс, за да довърши балкона. Пиех си ракията на микроскопични глътчици и пресмятах казаното наум. На Кико му искали 14 лева за учебна тетрадка, егати тетрадката. Показа ми бележка, подписана от учителката. Скоро разбрах, че Тонито обича да се оплаква и изобщо не се срамува от безпаричието. В скуката и нещастието е радост, и бедността – развлечение; отсъстващата усмивка и липсващият зъб я краси…
Попитах я защо не използва картофобелачка, а се мъчи с ножа. С нож, обясни, оставал по-малко картоф по кората. Понечих да й възразя, но тя наистина умееше да бели суровите картофи, като че са сварени. На тънки нежни люспици. Сякаш ги събличаше. От нея можеха да се научат разни сиромашки трикове – диария се лекува с лъжица оцет, щипка карамфил гони комари. Знаеше как да се справя с хлебарките, а именно – с препарат за колорадски бръмбари, поръсен обилно в ъглите. Гадините го ненавиждат и емиргират по другите апартаменти. Ако се чудиш дали свареното яйце е готово, завърти го, но гледай да не се опариш. Суровото яйце не се върти. Проверих.
Тонито нямаше кой знае с какво да се похвали, освен с децата си и едно трето място в градски крос за ученици. Нямаше завършено средно, но ме увери, че си е „взела” осми клас. С подобен бекграунд в най-добрия случай можеше да стане метачка или санитарка в някое инфекциозно отделение. Но тя нямаше и този късмет. Освен това нямаше и мечти. Мечтите са нещо, което осъществяваш с другия до теб. А у нас другите са провалени и оцеляващи самотници.
Попита ме как върви работата ми, обаче се преструваше, защото работата ми изобщо не я интересуваше. Когато й отговорих, аз също се преструвах. Интересуваше ме само едно и тя го знаеше. Бях го заявил със самото си идване тук.
За разнообразие подхванах монолог за гладуващия писател, който бива оценен чак в гроба. Но на света нямаше думи, с които да впечатля Тонито. Сякаш каквото й да кажех, не беше от значение.

– За какво пишеш?
– Понякога за себе си, понякога за други хора.
– Изкарват ли се пари?
– Само когато пиша за другите.
– Как така?
– Ами много просто. Вестниците плащат, но кой ти чете вестници? Книгите аз си ги плащам, но пък кой печели от книги? Сложно е за обясняване. В моя случай един незначителен журналист издържа един непризнат писател.
– Някой ден ще напишеш ли книга за мен?
– Изключено. Няма да мога да намеря точните думи.

Отвлечените теми не я вълнуваха. Мен също и обърнах нещата на секс. Беше се преоблякла с дрехи за вкъщи, „домашни парцали”, както ги нарече: мрежеста жилетка и потресаващо впит клин с леопардова шарка. Седях на грохналия диван и я гледах, докато приготвяше вечерята. Седях и предъвквах намеренията си. Беше раждала два пъти, но фигурата й бе успяла да съхрани непокътната си момичешка изумителност. Вярно, около бедрата й вече се трупаше лек намек за предстоящото им разширение, но това беше страничен ефект, който не само не обременяваше твърдия разкош на задника й, а напротив, придаваше му една по-балансирана грация.
Всъщност, вече бях малко пиян. Не пиян в истинския смисъл на думата, но достатъчно, за да не се церемоня. Просто си дойдох на думата, без каквито и да било предисловия. Станах, отидох до мивката, обвих ръце около кръста й и я целунах. Получи се онова неприятно чукване на зъби в зъби преди целувката. Тя разтвори устни, но без особена страст, със сластна студенина, с лакомо безразличие. Остави се покорно да я притисна, полуизвърната към мен, докато сръчните ми ръце опипваха бедрата й все по-нагоре, все по-нагоре. „Тук недей!”, прошепна в ухото ми и леко се отстрани от мен, като посочи с очи отворената врата. От дълбините на апартамента се носеше весела детска глъчка.
Реших да не й противореча. Върнах се на дивана, какво бих могъл да й кажа? Може би по-нататък ще е по-добре, помислих си отчаян. Тя не е лоша, никак не е лоша, но проблемът е в теб. Проблемът е, че не знаеш как да се държиш с такива като нея. Те не обичат да се отнасят с тях като с нормални човешки същества. Ако си твърде мил, те прегазват.

– Не започвай пак…
– Не започвам. Продължавам.
– Тогава не продължавай. Избързваш.
– Приятните неща не трябва да се отлагат.
– Напротив. Приятните неща трябва да се удължават.
– А на теб какво ти е приятно?
– Ами да си говорим.
– Само да си говорим?

Тико ръмжи от кошарката си като животинче в клетка и надава весел вик, когато някой минава по коридора. Забавлява се като изхвърля разни неща отвътре и учтиво мучи да му ги подадеш, за да ги изхвърли отново. Кико се е самообслужил с бисквитка и гледа телевизия опасно близо. Застанал е отстрани на телевизора и наднича в него като през открехната врата. Направо е залепил носле в екрана. Карам му се, а той се дави в къдрав детски кикот и ме гушва, мачкайки с пръстчета мекичкото на ухото ми. Предлага ми олигавената си бисквитка и шепне превзето „Светльо”, което от неговата уста звучи като „Фетльо”. Отвръщам на прегръдката и лекичко го потупвам по гръбчето. Бисквитката отказвам.

– Ама така не е честно!
– Честно е. Може да се гъделичка.
– Ама ти не се смееш.
– Защото ти не знаеш как да гъделичкаш, Кико. Ти не гъделичкаш, а щипеш.
– Точно затова не е честно.
– Честно е. Ти щипеш.

Бутам го на леглото и както се превива от смях, започваме да се боричкаме. Борбата не е кой знае какво. Отначало го мушкам в ребрата, за да продължи да се смее и да не може да си поеме дъх, за да се защити. Известно време пухтим, вкопчени един в друг, докато го поизтощя, после му позволявам да ме повали на леглото. Но не го оставям да ме надвие без усилие. Ако го сторя, ще разбере, че е победил само защото аз съм му позволил, понеже е още малък.

– Фетльо, може ли да си поиграя с телефона ти? Какви игри имаш?
– Не може.
– Защо?
– Защото телефонът ми не е играчка.
– Тогава защо има игри?

Време е за вечеря. Отивам да си измия ръцете. Питам има ли сапун. Няма, отбелязва Тонито, обаче има топла вода. Децата се хранят първи, със стара манджа. Ние ще се ядем после. Тико получава нещо като грис халва, Кико – боб с наденица. Прави много измъчена гримаса, все едно трябва да глътне дълъг косъм. Майка им е сготвила кавърма, спагети и пържени картофи. Децата няма да опитат нищо от това, докато първо не си изядат сипаното в чиниите. Правилата тук са прости: храна не се изхвърля, оставяш след себе си чисто.
Но аз бях гладен и когато Тонито ми сервира, направо се нахвърлих върху месото и спагетите. Кико ме гледаше почти със завист и не можех да не си помисля, че такива ястия те си позволяват рядко. „Искаш ли да опиташ?” Предложих му от чинията си, но той отказа. Навих колкото можах спагети около вилицата си и ги пъгнах в устата си. До края на вечерята Кико не хапна почти нищо, седеше с разкривени, нацупени устни, които сякаш бяха готови да крещят, че са били измъчвани. Майка му, може би срамувайки се, че детето ми брои хапките, му се скара и го прати да си ляга, гладен и разплакан. Предпочетох да си замълча. Не беше моя работа да оспорвам възпитателните й принципи.
Като приключих с яденето, се изтегнах на дивана, с клечка за зъби в уста. Тонито изми чиниите и прибра останките от вечерята в хладилника. Вътре нямаше много място и купата със спагетите се озова обратно на печката. Просто я заряза там, непокрита дори с вестник. Напрежението помежду ни къкреше през цялото време, така че внимавах да не я докача с някоя лекомислена забележка. От алкохола и погълната храна нещо се бях размекнал. Беше ме обзела някаква ленива увереност, че от мен би излязъл нелош баща на нейните деца. Човек постепенно свиква. Нали цял живот това правим? Свикваме с неудобните мисли. Както с мисълта, че остаряваме. Лошото беше, че не можех да се припозная в ролята на изпълнителен мухльо, който кърпи чехлите на жена си или води синовете й на свои разноски в Несебър. Много по-лесно ми беше да си представя как си крещим всяка вечер и те винаги застават на нейна страна. Елементарен, блудкав, банален, изпълнен със скандали живот. Ето това ми навяваше тая жена. Усещане за провал и житейски неуспех. Преди да заспим, ме предупреди:
– Сутрин съм отвратителна, така че не ме барай! Аз сама ще се събудя. Иначе мога да убия човек, ако не съм пила кафе с цигара.
– Ами нормално е.
– Кое?
– Да си отвратителна, щом не закусваш.
Веднага след това (сякаш се бяхме боричкали, а сега я бях пуснал) тя се отърколи от прегръдките ми и седна на ръба на леглото. Синята светлина от немия телевизор примигваше като оксижен, светлината зъзнеше в чаршафите, опипваше гънките на мрака.
– Кико, ела тук! – извика.
В отговор долетя крехкия тропот на бягащи, боязливи стъпки.
– Кико, чуваш ли какво ти казах?! Знам, че си в кухнята. Ела тук веднага!
В рамката на врата се появи дребничък силует.
– Светни лампата!
Силуетът се обърна, протегна ръка към ключа на стената. Чу се звук като от щракване на пръсти, стаята мигом свлече черната си мантия и ето ти фокус: Кико – бос, по пижама.
– Ела тук!
Той се приближи с наведена глава, засмукал пръст, както правят децата, когато са виновни.
– Извади си ръката от устата! Какво търсиш в кухнята?
– Пих вода.
– Защо ме лъжеш, Кико?! Нали сме се разбрали да не лъжеш!?!
Той ми отправи изтормозен поглед и пак наведе глава.
– Мамо, гладен съм… – изхлипа.
– Защо ме излъга? Какво яде там?
– Малко от спагетите… – хлъцна, пое си дъх и тихо се разплака.
Нещо ухапа гърлото ми, проби си дупка и се сви там на кълбо. Усъмних се в действителността на случващото се, почти ми прилоша. Докато ставах, стаята се завъртя. Може би не аз съм свидетел на това, може би някой ми го разказва, а аз въпреки че си представям всичко, не мога да го повярвам. Как да ви кажа, скапах се. Този момент като че ли обобщи всичките ми неприятни емоции от деня.
– Заминавай! – изпъди го майка му. – Заминавай да си лягаш, че ей сега ще ти ошаря задника!
Точно така го каза. Със същите груби думи.
– Стига! – извиках й аз. – Защо му крещиш?
– Не крещя.
– Крещиш. Не се ли чуваш?
Скочих от леглото, грабнах за ръка Кико и го отведох в кухнята. Тя ни последва. Сложих детето на един стол, избърсах му сълзите със салфетка и му наредих да си издуха носа. Той се подчини, хлипайки. Сипах му спагети и сервирах чинията на масата. Разбих малко мляко, направих айран. Детето се поуспокои, като пак изхълцваше от време на време. Хвана с две ръце чашата и дишайки в нея, я изпи на няколко шумни глътки.
Бедният Кико. Сълзите бяха оставили лъкатушни, лъскави бразди по зачервените му бузи. Изпитах срамното, ужасяващо опасение, че ако протегна ръка, за да го погаля по косата, той ще се отдръпне назад несъзнателно, сякаш от страх, че мога да го ударя. Докато опитваше спагетите с връхчето на вилицата, Кико плахо поглеждаше майка си. Тя го наблюдаваше с едно особено котешко излъчване – като на рис, преди да скочи. Зениците й се бяха свили до главичката на топлийка. Стискаше зъби, дишаше ситно и мълчеше – така силно мълчеше, че чак се чуваше леко сумтене.
Всичко това забелязах между другото. Един ден ще напиша тази история, мислех си, но как? Мога да я поукрася тук-там, да й спестя всички малки пръски кал, които мърсят живота. Писателите често нагърбват човека с непосилна добродетел. Но ако натовариш някого дори с чувал скъпоценности, пак ще му бъде тежко. Кико хапна още малко и каза, че повече не е гладен. Майка му го прегърна и го отнесе в леглото. Когато се върна, тя почна да ми се обяснява:
– Аз, такова… съжалявам, че се развиках. Обаче има стара манджа в хладилника. Трябва и тя да се изяде, иначе ще се развали. Да я изхвърля ли, какво? Да не се учат те така!
Премълчах. Осъзнавах, че каквото и да кажа или направя, философията на ежедневието е по-силна. Върнахме се в спалнята, без разменим и дума, сякаш имахме уговорка за това още от София. Нямаше нито приказки, нито целувки, нито опипвания – обичайният любовен конформизъм, на който се отдават хората, преди да се обичат, когато се обичат. Тонито се оказа равнодушна като проститутка, която безропотно се подчинява на клиента си и желае само всичко да свърши по-бързо.
Хлъзгав финал, после угасих с клепачи телевизора.

II.

Събудих се сам в леглото и дълго гледах тавана. Около вехтия абажур със сиви като мръсен лед стъкълца кръжеше муха и кацаше все на същото място. Сякаш в апартамента витаеше някакво проклятие, наследено от предишните му обитатели. Изглеждаше пропит от нещастия, всмукал в стените и мебелите си само пиянски викове, тряскане на врати и чупене на чинии. Кико и Тико си играеха нещо в стаята, чувах ги оттук, Тонито приготвяше кафе в кухнята. Строгата му миризма изпълваше цялата къща. Бях прекарал по-малко от денонощие тук, а все едно бе минал повече от месец. Усещах, че настъпващият ден ще протече глупаво, придружен от цялото неудобно присъствие на децата. Нямаше да има целувки, прегръдки, нито какво толкова да си кажем. Отчуждението помежду ни растеше.
Когато чу, че съм станал, тя пристигна с две чаши кафе, седна на един стол до масата, измъкна дистанционното изпод възглавничките на леглото и започна да се разхожда по каналите. Спря на някакъв индийски сериал и с щипка за вежди започна да скубе трънче по трънче наболия кактус на единия си глезен. Подвитият между гърдите й крак напомняше шията на лебед, чиято глава завършваше с клюна на червен чорап. Отвращаваше ме. Подобни мисли трябва да се се въртели и в нейната глава, защото забелязах, че в погледа й проблязва враждебна острота. Имах чувството, че всичко това се е случвало вече, че става нещо, което се повтаря както в кошмарните сънища. Нещо, което вече съм изживял, а сега трябва отново да изживея. Не си говорехеме. Само седяхме там и се ненавиждахме.
От нямане какво да правя отворих лаптопа си, проверих си пощата, прегледах новините. Трябваше да изляза поне за малко навън, иначе щях да се побъркам. Попитах я иска ли нещо от магазина – цигари, шоколад? Тя ме погледна сериозно, много сериозно. С характерния за нея невъзмутим и равнодушен маниер поиска да използва компютъра ми, докато отсъствам, за да си довърши някаква игра във Фейсбук, за която телефонът й не бил достатъчно удобен. Напомни ми и онези четиринайсет лева за учебната тетрадка на Кико, която бе споменала снощи. Последният срок да плати бил понеделник. Имах у себе си две двайсетачки, извадих едната и й я подадох. „А-а-а, нямаше нужда!”, увери ме и взе банкнотата, без да ми благодари. „Е, не се притеснявай!”, отвърнах и тя не се притесни. Чувствах се като похотливо старче, което й дава двайсет кинта, за да поседи в скута му. Калкулацията на разходите до момента сочеше, че една проститутка в София щеше да ми излезе по-евтино.
Облякох си якето, взех асансьора и се измъкнах навън. Завих по някаква странична уличка, украсена с кофи за боклук. Кварталът беше пуст, замръзнал, вцепенен. Полумъртви котки кръстосваха едва-едва. Отгоре бе надвиснало непроницаемо бяло небе, февруари кичеше дърветата с маникюр от ледени висулки. Голите черни клони приличаха на светкавици в негатив, преобърнат наопаки. Нито едно ярко петно наоколо, всичко бе избедняло, излиняло, само три пластмасови контейнера – жълт, зелен и син. Излязох на главното шосе, намерих цигари в една будка на спирката и тръгнах обратно. Тук-там се мяркаше по някой прегазен от живота човечец. Нарочно се заглеждах в лицата на хората, които срещах на връщане, бяха печални и мрачни. Потръпвах при мисълта, че бих могъл да живея като тях и този живот ми се виждаше безсмислен, в него имаше само скука, примирение и отчаяние. Аз не бих изтраял – ден-два както и да е, но по-дълго – не. Тук, на това място, нещата бяха преопределени.
Когато се върнах, апартаментът миришеше на гладено пране – тази толкова мила, домашна миризма. Антония сгъваше детските дрешки като носни кърпичики, редеше ги на Айфелови кули и ги пренасяше в гардероба. Предположих, че в този момент майка ми вкъщи също глади. Навярно мисли за мен. Усмихнах се. Казанлък изглеждаше на цяла вечност разстояние.
Минах като сянка по коридора, не мисля, че Антония ме забеляза. Влязох в спалнята, лаптопът ми дремеше с помръкнал екран, както го беше зарязала на леглото. Размърдах мишката: беше забравила да излезе от профила си и имаше непрочетено съобщение. Оказа се отворения финал на интимен чат, лишен от пунктуация, реплики между двама полуграмотни, нищо особено.

Той: kade se gubi6 naposledak
Тя: naprotiv ti se izgubi
Той: lipsva6 mi koga 6te se vidim
Тя: i ti mi lipsva6
Той: v kraq na drygata sedmica sam svoboden
Тя: dobre no parvo trqbva da pratq na selo decata

И още, все от тоя калибър. Почувствах се зле, нещо ме прониза чак в корена на мозъка. Значи всичко беше измама! Зарязала елементарно приличие и предпазливост, тази безскрупулна двуличница ме мамеше с друг. Или обратното? А може би го правеше нарочно, и то от собствения ми лаптоп, за да демонстрира, че съм нежелан? Няколко пъти се улових да препрочитам написаното, като че се опитвах да открия между редовете още по-красноречиво доказателство, сякаш самата кореспонденция не беше достатъчна. Разгледах снимките на жалкия си съперник, на повечето позираше с тъмни очила, възседнал античен чешки мотоциклет. Предположих, че е семеен, на една от фотографиите делеше присъствие с измъчена, слаба жена, обкръжена от две грозни момичета, буквални копия на баща си. Стана ми неприятно, признавам, не очаквах да се занимава с такива типове. Имаше вид на квартален крадец на коли, един от ония бираджии по парковете, любител на футбола и самоделните бомбички.
Бях прекалено объркан, за да си тръгна, прекалено засрамен, за да стана и сложа край на всичко по най-безцеремонния начин. Нарочно оставих лаптопа си отворен и се забавих в тоалетната повече от необходимото, за да й дам възможност да си замете следите. Когато се върнах, беше заключила профила си. Предположенията ми се потвърждаваха. Застанах пред нея и привлякох погледа й. Беше погълната от телевизора и не ми обръщаше никакво внимание. Казах й, че съм прочел чата й и повече няма какво да се преструваме. Насилвах се да говоря спокойно. Тя ме изгледа, присвивайки клепачи, и отметна един кичур, който й падаше в очите. Последва заплетено обяснение, което дори не си направих труда да изслушам. Не бях отгатнал дори нищожна частица от истината, това бил братовчед й.
Първото, което ми дойде наум, бе да я зашлевя. За щастие не го сторих, дори не издадох, че се чувствам засегнат. Тя съвсем ясно осъзнаваше колко глупаво звучат тези думи и не знаеше как да ги каже. В отговор просто се изсмях – слушах я с половин ухо. Не следвах мисълта й, бях я изпреварил. Вече се скитах по улиците на София, приказвах с минувачите, отпивах питие пред „Гринуич” на „Витошка”. Бях сам, но ни най-малко самотен. Въздухът миришеше различно, хората изглеждаха различни. Дори дърветата и облаците бяха различни.
Разделихме се бързо и нескопосно. Като хора, които си обещават да се видят пак, по-скоро от приличие, защото са наясно, че никога няма да спазят обещанието си. На вратата спрях, почудих се дали да не се върна, за да се сбогувам с децата, да ги прегърна и целуна. Но почувствах, че ако го направя, ще излезе пресилено и като че ли по задължение – нишката, която ме свързваше с тях, някак изведнъж прогни и се скъса. Метнах раницата на гърба си и влязох в асансьора. Никой не го беше повикал след мен. Стоеше на етажа, все едно ме очакваше. Трябваше да се махна от този град, а до влака оставаха повече от два часа. Тръгнах по съхнещите от влагата улички, празнота се стелеше в душата ми. Неусетно се озовах на безименно шосе, придружавано от железопътна линия, логично беше да ме отведе до гарата. Подминах някакъв надлез, от който капеше вода, на една от колоните висяха дрипите на стар афиш. Навред цареше внимателна, почти плаха тишина, не се чуваше нито кучешки лай, нито се виждаха хора. Само редки автомобили профучаваха край мен с безумна скорост. Последва очертан от схлупени барачки път и посивели от времето складове с криви, напукани стени. Мъртвият социалистически свят все още се разпадаше, а на негово място никой не строеше друг. Докато вървях, отново ме обзе изкушението да напиша разказ. Как да го нарека? „Майка”? Не, това вече го има. „Портрет на една майка”? Превзето и сладникаво… „Осиновеният баща”? „Обащиняване”? – Сухо, с намек за философстване… Може би „Отсъствието на пастрока”? Или „Обезглавеното семейство”? Не е чак толкова лошо – трябва да помисля. Първо да го напиша, казах си на глас, после ще измисля заглавието.
И тогава отчаян, човек се отвръща от литературата, за да открие съвсем неочаквано някое случайно съвпадение на нещата в скъсан афиш или име на град върху табела на пътя. Отдавна хвърлен камък бе поставил ударението си на последната буква и сега ръждясалата рана превръщаше улученото „Н” в лъжливо „Л”. От радост плеснах табелата с длан и с тъпия, виещ от болка молив бързо и уверено написах в тефтерчето си думата „Плевел” – по-добро заглавие няма.
Скоро мъглата толкова се сгъсти, че от мен остана само отражението ми в локвите. Точно след един час бях на гарата. Купих си билет и седнах на една пейка отвън. Чувствах се измамен, разочарован, отвратен. Мисълта за Антония ме потискаше.
И какво? Какво като е курва? Божествен е грехът й – дала е живот и двойно е откупила правото си да съществува. Кой си ти, бездетният ерген, че да я съдиш? Бих искал да гладуваш, да имаш деца, които да гладуват, да мръзнеш, да мръзнат, да искаш да работиш и да не ти дават работа. А не да се разкарваш от град на град, защото в София ти е тъпо или не можеш да се уредиш с нещо за чукане. Тонито не е изоставила своите синове, нито ги е поверила на приемни семейства. И то във времена, когато майки изхвърлят новородените си в контейнера или се самозапалват пред президенството, защото няма да могат да ги отгледат. Тя по-скоро ще подпали държавата, ще я разруши със собствените си ръце, камък по камък, ако някой посегне да й ги отнеме. Никога, независимо колко непоносимо е положението, няма да се предаде, изкушавайки се да потърси някакъв по-значим смисъл на живота си. Храната и наемът, това е всичко, което има стойност, и тя е принудена да ги осигурява по най-женския начин. По-добра ли щеше да бъде, ако ровеше в кофите? Бедността я освобождава от обичайните стандарти на поведение, също както парите освобождават хората, които ги имат, да се съобразяват с тях. Да оцелява, това е нейния талант. Жизненият й ритъм блика от други извори, не като моите. Моите само църцорят, лигавят се. Тя е съвършено приспособена, пълна със суров живот жена, твърда като скала и не поддава нито на милиметър, в която и да е посока… Ето, това е величието на майката. Да живее и да се надява за своето малко бъдеще. Което всъщност е голямо колкото самия свят. Колкото целия свят.
Влакът триумфално обяви пристигането си, измуча, навлизайки в гарата, спирачките изцвилиха, лъскавият звук се изправи на задни крака и… хлъцна. Една млада жена без усилие и чужда помощ вдигна детето си на стълбите. Изчаках да се качат и ги последвах във вагона, вмъквайки се в същото купе. Свалих си якето и предпазливо седнах до вратата, на свободното място в срещуположния ъгъл. Градът потегли. Вътре имаше и други хора, но кои бяха и как изглеждаха, не съм запомнил. Отнякъде се надигна позната мелодия, изгуби се в грохота на влака, изплува и потъна пак. Опипах джоба си: не вибрираше. Пътниците се размърдаха, детето погледна майка си. Беше момченце на възрастта на Кико. Тя извади телефона си и плъзна пръст по дисплея, за да каже на някого, че вече пътуват и всичко е наред. Мъжът й? Не можах да разбера. Подобни ситуации се разрешават само по един начин. Безшумно станах, облякох си якето, сложих си шапката, взех си раницата и излязох, като тихо затворих вратата. Влакът изтрополя на един мост, който прекосяваше улица, и градът отмина.

– Фетльо, ти имаш ли си баща?
– Да, разбира се.
– А той къде е?
– Вкъщи си е, къде да е?
– Това у вас ли е?
– У нас е, да. Обаче в Казанлък. Сега живея в София.
– Аз пък си нямам баща.
– Знаеш, че не е вярно. Всички имат бащи.
– Но и ти не живееш с баща си, нали? В нашето училище сигурно има милион деца, които са разведени, и никое от тях не живее с баща си.

Пътувам прав в коридора, на отворен прозорец. Въздухът е студен, кристално чист, почти хрускав, като замръзнал сняг. Полъхването на мразовития вятър удря лицето ми с ледени плесници и ме принуждава да се отдръпна и да затворя прозореца. Тук-там по отвесната стена на дефилето са покарали малки борчета. Сякаш гората отгоре ги е изтикала от себе си в пропастта, а те са пробили камъка и растат, вкопчили нокти в пукнатините.

– Мамо, ти кога ще умреш?
– Моля?! Какви ги говориш, Кико?
– Мамо, аз не искам ти да умираш.
– Няма да умра. Нещо страшно ли сънува? А, маме?
– Обещаваш ли? Не искам и аз да умирам.
– Никой няма да умира. Успокой се.
– Не искам да оставам самичък.
– Няма да останеш самичък. Никога няма да те оставя. Ще си бъдеш с мама.
– А когато умреш?
– Ще се опитам да не умра. Заради тебе.
– Никога ли?
– Никога.
– Но ще умреш. Нали?
– Да, предполагам. Някой ден… Но ти ще си вече голям и ще можеш да се оправяш без мене… А дотогава няма от какво да се притесняваш.
– Защо?
– Ами защото човек не може да се страхува постоянно от всички лоши неща, които ще му се случат.
– Аз мога.

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Делиян Маринов – Другият бряг отвъд хоризонта

Ферхат

Вечерта тъкмо се беше спуснала над Хомс, носейки така желания хлад след изтощително жежкия ден. И макар от юг да се носеше ароматът на пушек, който последните месеци бе станал перманентен, внезапно появилият се бриз прочистваше въздуха и носеше малко свежест.
И надежда.
Четирите хлапета, намиращи се на покрива на високата административна сграда в една от спокойните части на града, бяха легнали по гръб, така, че главите им да се допират. Децата бяха дошли тук, не само заради спокойствието, а и защото светлинното замърсяване беше по-малко и им позволяваще да наблюдават звездите.
– Фер, Нев, Сали, виждате ли ето онези звезди? – най-слабото от децата изпружи ръката си нагоре, сочейки.
Другите започнаха да кимат
– Проследете внимателно фигурата, която ще ви опиша.
Дясната му ръка се движеше, чертаейки мисловна линия между по-ярките звезди. Когато линията се затвори, оформяйки причудлива фигура, приличаща на смачкан ромб, детето проговори отново.
– Ето тук се намираме ние.
След което младежът обърна глава на запад, където звездите се виждаха малко по слабо и започна отново да рисува въображаеми линии от една точка към друга. Останалите го следяха внимателно и мълчаливо.
– Нали знаете, това второто, което ви показах, какво е?
– Да – обади се 4-годишният Ферхат, най-малкият в групата. – Това е далечната магическа страна, където царуват доброто и любовта…
– И където хората не е убиват, а се уважават и си помагат. – прекъсна го сестричката му – Невин.
– И където няма глад! – завърши Салахадин и после, почесвайки се по челото, допълни. – И където ще открием семейство.
Детето, което досега чертаеше се усмихна едва бегло.
– А виждате ли пространството между тях. Това е морето, което ни дели. Морето, което ще прекосим…
– Ще успеем… Мурад каза, че корабът отпътува в другиден, на сутринта. Ето защо ние имаме тази вечер. – рече слабото хлапе и се изправи, като Нев и Сали последваха примера му.
Само Фер остана легнал. Той беше най-малкият и макар да умееше да преджобва туристите от Големия Пазар, нямаше достатъчно умения, опит и ловкост, за да излезе по улиците на Хомс вечерта. Ето защо той трябваше да остане тук.
Няколко минути, слекд ато другите тръгнаха, детето започна да усеща студ. И страх. Ето защо се свря наполовина в единствения голям кашон, който имаха и прегърна оръфаната си кафява мечка.
Погледа малко появяващите се светлини на централната част на града, никнещи секунда след секунда. Там, горе, където бяха по-големите му братя и сестра му. Очите му започнаха да се пълнят с влага.
Трябваше да бъде силен! Заради тях.
Ето защо върна взора си обратно към звездното небе и започна да чертае с него формата на мечтаният приказен свят.
Който щеше да ги избави…

 

Салахадин

Екбир беше най-дългият булевард в центъра на града, както и най-оживеният. Огромна върволица от най-разнообразни хора, местни и чужди, постоянно пъплеше от единия край до другия. Вечерта беше прохладна и хората бяха излезли, всеки търсещ своето място, без значение дали е кръчма, бардак, ресторант, или някоя денонощна бакалия за дрехи и джунджурии.
Салахадин беше коленичил точно в централната част на Екбир, в близост до джамията. Тъмнокожото хлапе беше навело глава и беше протегнало напред дясната си ръка с отворена шепичка. Хората, дори да го забелязваха, бързаха да го подминат. Някои отвратени от недъгът му, но повечето просто незаинтересовани. При все това, имаше и такива, които оставяха по някоя друга лира.
След като прецени, че е минал горе-долу час, Салахадин вдигна леко закачулената си глава и започна да брои подаянията. Беше събрал само 33 лири. Почти нищо.
Момчето обърна глава надясно и видя, намиращото се на няколко разкрача друго просяче, което също броеше парите от просията си. Със сигурност бяха повече.
Салахадин въздъхна, прибра, монетите в джоба на скъсаните си панталонки и наведе глава. Постепенно мислите му започнаха да го връщат до онзи ден, преди 2 години, когато го бяха хванали да краде и му бяха хвърлили ужасен бой, който беше деформирал цялото му лице.
Няколкочасовите ритници не бяха обаче единственото наказание. Ето защо, двамата мъже, го отведоха в къщата си и бяха нарязали зверски ръката му. Дотолкова, че накрая му беше останал едно малко чуканче, стърчащо от лявото му рамо…
За тях може и да беше справедливо, но за него не.
Беше гладен. Трябваше да оцелява.
И все пак спомените го разплакаха. Ръката му продължи да стърчи напред, очаквайки малко надежда от чуждите и студени хора.
Нощта щеше да е дълга, но щеше да свърши. А с нея и нещастието.
Защото магическата страна ги очакваше…

 

Бахзад

Следеше го от поне половин час. С пъстрите си дрехи, окичени с различни златни накити, не беше трудно, нито да го забележи, нито да тръгне след него. Жертвата или бе прекалено глупава, за да си позволи толкова явно да демонстрира богатствата си по опасните улици на Хомс, или беше прекалено самоуверена, за да смята, че е недосегаема. Което със сигурност значеше, че е опасна.
Ето защо Бахзад не си правеше илюзии, че ще преджоби лесно зеленикаво-червеното сако на спокойно разхождащия се в източната част на Екбир мъж.
Изминаха още няколко напрегнати минути, в който набелязаният вървеше с бавна и кротка походка. По едно време беше започнал да се оглежда и на Бахзад му се наложи да се покрие, за да не бъде забелязан. За слабото и дребно за възрастта си момче, това не беше особено трудно. Още повече в мрачните и неосветени кътчета, които всяка улица притежаваше.
На малкия крадец му трябваха няколко удара на сърцето време, за да осъзнае, че той и „жертвата” му са се озовали в дилърската част на Екбир. Ето защо се беше оглеждал мъжът.
Минаха още няколко мига и до него се приближи друг, висок и гологлав.
Сега беше моментът за Бахзад. Хлапето се прокрадна внимателно към жертвата си, която беше улисана в разговор. Добре оттренираните стъпки и движения се случиха за секунди. Ръчичката му потъна в мекият страничен джоб на голямото сако и напипа нещо правоъгълно.
С неверотна пъргавост, Бахзад извади портфейла на жертвата и хукна с всички сили към добре в противоположната посока, към добре познатите странични улички на булеварда, където щеше да открие. Момчето беше сигурно, че мъжът го е усетил, но нямаше да успее да го докопа.
Защото Бахзад беше най-бързият.
Момчето бягаше и бягаше, като чак няколко минути по-късно спря за да си поеме дъх и да се огледа. Изглежда мъжът не беше успял да го подгони.
Бахзад разгърна портфейла и започна да брои намиращите се вътре пари.
Над петстотин лири! Щяха да им стигнат!
Сърцето на младежът заби силно! Лицето му се озари с триумфална усмивка.
Утре щяха да потеглят. Към мечтаната страна…
Бахзад усетих нечие чуждо присъствие и бързо хвърли портфейла настрани и прибра банкнотите в гащите си.
– Я да видим, какво е набарал малкият крадльо. – чу се гласът на случайно изникнало от улицата по-високо момче.
Натрапникът беше заобиколен от още трима. На видима възраст бяха около двадесет.
– Не си прави труда да ги криеш. Вече те видяхме как ги броиш!
Бахзад не беше глупак. Знаеше, че по-големите момчета ще го ступат и ще му вземат всичко. На улицата често се случваше така. Само през последната седмица го бяха отарашили три пъти след успешен набег.
Ето защо Бахзад се приведе. И побягна.
Другите тръгнаха след него. И докато се опитваше да се измъкне от преследвачите си, детето започна да усеща, как банкнотите започват да падат през крачолите на панталона му…

 

Невин

Стаята се отвори с добре познатият трясък, характерен за Али, който всяка вечер беше изнервен за нещо и обичаше да блъска и удря.
Невин беше седнала кротко на леглото и още оправяше грима си. Не беше очаквала новият посетител толкова скоро. Тази вечер бараката на Али беше препълнена…
Докато оправяше кестенявите си, меки като кадифе коси, момичето хвърли поглед на новопристигналия. Беше възедър и плешив, а по голото му теме и дебелите бузи се стичаха реки от пот. Али й хвърли свиреп поглед, а после се обърна към клиента и му се усмихна раболепно.
– Твоя е за час. Ако ти хареса, винаги можещ да си доплатиш.
Едрият мъж я огледа от глава до пети, след което бръкна в джоба на ризата си, вадейки няколко смачкани банкноти.
Али кимна одобрително и побърза да ги остави насаме.
Посетителят тръгна бавно към момичето.
– На колко си, детето ми? – попита я.
– На 12, господине.
– Ще бъдеш ли послушна? – попита, разкопчавайки ризата си.
– Както винаги, господине?
– Откога не си яла? – след ризата, беше време за панталона му.
– Два дена, господине.
– Значи, можем да опитаме и други нещица – вече беше на сантиметри от нея.
– Да, господине! – отвърна му покорно и се опита да прикрие отвратената гримаса на лицето си.
Когато имаше късмет, Невин попадаше на парфюмирани и мили клиенти. Но в повечето случаи, утайките, които идваха в бардака на Али бяха точно като този.
В тясната стаичка беше неимоверно задушно. Посетителят й започна да докосва малките и настръхнали гърди.
Невин затвори широките си бадемови очи и започна да мисли за приказната страна, която им предстоеше да посетят утре.
Защото това щеше да е последната й нощ като проститутка.

 

Фер

Слънчевите лъчи на новият ден окъпаха лицето му и го пробудиха.
Те винаги се връщаха малко след зазоряване и тази сутрин не бе по-различна.
Момченцето погледна двамата си братя и сестра си и по усмихнатите им, макар и белязани от умора лица, разбра.
Бяха успели.
– Хайде, Фер – рече Бахзад – Ела да ти покажем нещо.
Детето се надигна енергично и се хвърли в разтворените обятия на Невин.
Преди да слязат от покрива на сградата, четиримата запоследно погледнаха няколкото кашона и разхвърляни до тях дрипи. Беше дошло времето да напуснат.

Беше им отнело ден, докато стигнат до Тартус.
Четиримата се намираха на брега на морето и гледаха към необятния хоризонт. В дясно от тях се намираше товарният кораб, на който щяха да се качат и те – нелегалните имигранти от Турция за Европа. Мечтаната земя.
– Дали ще ни приемат там? – попита Салахадин – Чувал съм, че хората имат друг цвят на кожата, че вярват в други богове и че живеят съвсем различно.
– Да се надяваме – отвърна му Бахзад и го прегърна през рамо.
Четиримата погледаха още известно време разбиващите се в брега вълни. Морето беше бурно. Бризът му носеше свежест. Мръсните улици и миризът на пушек бяха зад тях.
Откриващият се хоризонт беше като врата за тях към новия свят. По-добрият свят.
– Ще открием семейство и приятели там, нали? – попита Фер, обръщайки глава към Невин.
– Да. И никога повече няма да гладуваме. И да страдаме. Защото там е различно. Там няма войни, няма бедност. И хората ще ни обичат…
От кораба се чу сигналният звук. По палубата му започна да се забелязва трескаво оживление.
– Време е. – рече Бахзад и откъсна погледа си от морския хоризонт. Тяхното спасение.
След което, заедно с братята си, се насочиха към върволицата от хора, които бяха започнали да влизат в кораба.
Слънцето на новият ден тепърва изгряваше. А с него започваше и промяната…

„Те ще ни обичат…”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Светлозар Стоянов – Тушков

I.

Пръв за Тушков ми разказа Калин Терзийски в покойната днес кафе-книжарница „Пейпър Кейк”, където чаят струваше колкото уиски. С обичайното си мудно говорене, макар че тогава бе спрял да пие, Кайо с плавен замах очерта ореола на Тушков и го окичи с онези определения, които в литературата дават благоухание на представите ни за древните мъдреци. Щял съм да открия Тушков да продава стари книги в градинката на „Кристал”, обясни ми Калин, вмъквайки по навик няколко тромави „да-да“ и „точно така“, сякаш за да внуши значимостта на всяка своя дума. Тушков излизал само следобед, никога преди четири. Нали запомних? Първата пейка до будката с фъстъците. Да, откъм „Раковска”. След четири.
Вечерта бях на представянето на някаква книга и видях в публиката Деян Енев. Докато пушехме след премиерата, той също спомена Тушков, но думите му сякаш излизаха от много дълбоко, отвръщаше на въпросите ми като човек, който не извежда често гласа си на светло, защото не е свикнал или не обича да говори много. Отговорите му бяха кратки, остъргани, като че ли пишеше за вестник.
– Как да ти кажа, чурук, с една дума – каза Деян накрая. – Ако те хареса, може и да ти е от полза.
Каквото и да значеше това „чурук”, аз не му обърнах внимание, думата обаче запомних, без да мога да си я обясня. А когато двама писатели ти посочат един и същ човек, и то в един ден – в това, помислих си, трябва да има нещо съдбовно.
Ходих няколко пъти да търся Тушков, но все не го намирах и накрая реших, че или бъркам мястото, или не е писано да се срещнем. После нещо се замотах, заплеснах се в своите неща и забравих. Мина седмица, втора.
А може би изобщо не е било така… Може би изобретателната ми памет подхранва тези фалшиви спомени, само за да преглътне по-леко празнотата на първите ми дни в София. По това време бях безработен, тъкмо бях пристигнал и на шията ми тегнеше примката на непубликуван ръкопис. Познавах много малко хора, трябваше ми работа и препоръка в издателство. Може би Деян и Кайо само са ми подхвърлили нещо за Тушков, този уличен устатник на прага на клошарството, който едва ли можеше да ми помогне, но единствен пожела да си поделим огромния ми запас от свободно време.

 

II.

Разхождах се веднъж по „Раковска”, вече бях обиколил няколко книжарници в центъра, само за да видя новите заглавия, влязох и в „Български книжици”, повъртях се малко, после тръгнах през градинката на „Кристал” и изведнъж се оказах на десетина метра от сергията на Тушков.
И тогава го видях. Тъкмо бе излязъл да продава и нареждаше книгите си на дървена рамка, опряна в стъблото на един от чинарите в парка. Рамката беше с големината на прозорец, нямаше гръб, само гол скелет с три-четири ребра, но книгите не падаха, а оставаха прави и здраво застъпени на летвите. Приличаха на ризница от каменни люспи, наредени от стар майстор върху покрив на планинска къща. Тушков ги вадеше от кашони, окичени с етикетчета, върху които грижлив флумастер бе написал цифрите 1, 2 и 3. Помислих си, че ако това са му цените, нищо няма да изкара. На „Славейков” книгите струваха десет пъти повече и търговията пак не увяхваше.
Самият Тушков можеше да привлече вниманието и на най-разсеяния човек. Ръстът му надвишаваше нормалния и беше толкова мършав, че създаваше впечатление за още по-висок. Дрехите му бяха протрити, дънките – скъсани на поне петдесет места, но беше подшил крачолите си с яркочервен плат, сякаш в дупките по краката му светеха разтопени въглени. От пуловера му стърчаха най-малко три-четири ризи, всичките с вдигнати яки, кокалестият му врат се проточваше, дълъг и необикновен, извит като на птица. Носеше старомодни очила, квадрати от стъкло в пластмасова рамка, върху шапката си с козирка бе нахлузил друга, увиснала отзад като чорап.
Беше по-стар, отколкото си го представях. Може би имаше 70-75 години, но се излъгах. Трудно се преценява възраст, която или още не е зад гърба ти, или я виждаш да се задава насреща ти. Впоследствие разбрах, че е на 65, но лишеното му от чревоугодие тяло се движеше с пъргавина, която на мен често ми липсваше. Докато нареждаше книгите по таблото, действията му бяха ловки и бързи, все едно извършваше обир. Възхитих се на енергията, с която протягаше ръце, дълги, тънки, без месо по тях, като ела с окастрени клони. Гледах го как сновеше припряно около кашоните и почувствах великия бунт на душата да надвие своето прегърбено, човешко тяло, да повлече плътта си нагоре и се издигне заедно с нея, като хищник с плячка. И тогава за пръв път, както често се случваше след това, ми се стори, че той е млад поне колкото мен и само се преструва на старец.
Усетил погледа ми, Тушков изведнъж се обърна. Приближих, поздравих го и подхождайки предпазливо, попитах:
– Вие ли сте Пламен Тушков?
Той съвсем се извърна:
– И що питаш? Аз съм. А ти кой си?
Казах, че ме пращат Деян Енев и Калин Терзийски, пиша разкази, белетрист с една дума, имам издадена книга с награда за дебют, като разчитах, че споменаването на наградата и тия две имена ще приласкаят любопитството му към мене. В същото време внимавах да не излезе така, че отивам при него, както отива човек да види някои чудотворни мощи.
Той ме изгледа отвисоко, чак с ноздрите си, и изграчи:
– Чу ли фразата?
– Моля?
– Чу ли си фразата, господин „белетрист”?… Ха-ха-ха!… Глей ква дума! Никога няма да я кажа! Никога няма да кажа: „Аз съм белетрист”! Това е лайнарска фраза, говнярска!… Белетрист – лайно! Белетрист – опитваш! Като те нема и когато си идеш, като те четат некъде хората, тогава значи, че си нещо. Иначе кой си ти да знаеш, какво си и що си?! Ти не знаеш никога нищо!
Млъкна и като видя, че не му отвръщам, пак подхвана:
– Оня ден един ме качва един на стоп, заприказвахме се значи, да ти го не разтегам сега, и ме пита накрая, вика, с какво се занимавате? Викам, опитвам разкази. Забравих да кажа, че опитвам и разкази… Така ли? – вика. Викам – така. Опитвам и разкази.
Понечих да се защитя, но се спрях. Знаех, че Тушков има право, знаех го и не смеех.
– И какво ти вика Дейо за мене? – попита.
– Кой? – не разбрах. – Какво да вика?
Сега очите му бяха насочени право към мен, малки, проницателни, остри, затулени в сянката на бодливите вежди, сякаш щяха да ме пронижат, ако не ги спираха стъклата на очилата.
– Дейо бе, Деян Енев, какво ти вика той за мене?
В мен подскочи оная дума, „чурук”, но не посмях да я кажа. Може би Тушков ме пробваше? Претегляше ме да си знае, хлабав ли съм в устата, може ли да разчита. Каквото и да имаше между него и Деян, то не бе моя работа. А и не ми се влизаше в литературни интриги.
– Нищо не вика – отвърнах, – кво да вика? Препоръча те просто.
– Нищо не вика, казваш?
Пак ме погледна, не знаеше още – да вярва ли, или да не вярва? Започна да хвърля празните кашони върху пейката, ядоса се:
– Глей ся, каквото и да е казал Деян, казал го е той, не си го казал ти! Истината е най-лекото на тоя свят и в същото време най-тежи! Вземи Калин – Калин е чисто момче, открито, гледа света с отворена риза. Това, казва, съм аз – пияница, наркоман, ако щеш ме чети. Обаче – истината!
От интензивния му монолог, мъгляв, объркан, натежал от възклицания, разбрах само, че Деян публикувал някъде очерк за него, в който сравнявал дрезгавия глас на Тушков с писъка на скален орел. Показа ми текста, беше изцяло позитивен.
– Какво е това скален орел, бе?! – развика се Тушков, като че ли аз го бях написал. – Кажи го просто, да те разбера! Ти чувал ли си как пищи скален орел?!?
– Не помня – казах. – Може и да съм чувал, по телевизията, но не помня.
– Ето, и ти не знаеш! Оти никой го не знае скалнио орел!
И се изплю на земята раздразнен. Поиска ми цигара, взе си. Огънче си имаше. Извади един стол със счупена седалка, бутна количката, с която мъкнеше кашоните си, сложи две летви на стола, намести отгоре счупената седалка, седна, покри краката си с един пробит овчи кожух и надигна малката бутилка водка, която извади от джоба си.
Алкохолик? Твърде вероятно беше да е алкохолик. Смучеше през една незабележима дупчица в капачката, без да я сваля от бутилката, отпиваше с такава сладост, че ми заприлича на кърмаче, което се залъгва с биберон.
– Каква е тая боза? – попитах. Течността в патрончето приличаше на боза.
– Каква боза?
– Дето я пиеш.
– А, това ли, това е 3 в 1 – отговори и погледна бутилката, сякаш за да се увери в цвета й. – Искаш ли, мога да ти направя, имам чашки долу в склада…
– Не – отказах, – за ден приключих с кафетата.
След малко, явно подушил, че работите ми в София вървят зле, попита:
– И докъде стигна?
– Кой, аз ли, докъде да съм стигнал?
– Нали си от провинцията? Провинцията състарява! Още Чехов го е казал в едно писмо до Горки. Ела, вика, в столицата, поне да се запознаеш с букинистите, да се поотъркаш в литературните хора, може и да не ти харесат, то е друга работа…
Внезапно Тушков се разсмя, едва не се задави с кафето си.
– „Букинистите”, ха-ха – прихна пак, – глей ква дума употребих! Не я обичам тая дума! „Книжар” е по-добре!
Успокои се, избърса устата си и додаде замислено:
– Да, да, провинцията състарява… Гениално казано! Човек както живее, така и пише. А Чехов живееше гениално…
Поговорихме още малко, не ме остави да си тръгна, докато не си купя поне една книга. Дадох му два лева и получих още една – подарък. Стори ми се, че целта му е само да измъкне някой лев от мен. Взѐма ме за някакъв глупак, казах си, поредния литературен наивник, когото му пращат на сергията.
– Ще тръгваш ли? – попита, като видя, че се умълчах.
– Да. Време е.
– Време е за една последна цигара. Да, за това е време.
Дадох му още една. Той я грабна, надигна патрончето, оправи кожуха върху кръстосаните си крака, взря се в далечината, сърдит, че искам да си ходя. И свит на стола си, с гърди, почти легнали на коленете, запали цигарата, дръпна си и погълна опушения залез.
Почувствах се измамен. Това ли е Тушков? Хитър старик, който пробутва остроумията си срещу пари и цигари? Разделихме се човешки, ала ми стана малко криво. И досега ми е криво. Бях открил заключено мазе, в което, усещах, е скрито нещото необходимо за мен, а така и не намерих ключ, с който да го отключа.
Ходих за кратко още веднъж, всяка минута, прекарана с Тушков, струва цигара, разменихме си книги. Моята му подарих с автограф, неговата обещах да му върна. Наближаваше Нова година, срокът, който ми беше поставил. Прибрах се уж само за Коледа, а останах до края на празниците.
И закъснях.

 

III.

Тушков пишеше разкази, издържани в ясен, непосредствен стил. В тях нямаше нищо заплетено, нищо външно интересно, изглеждаха сериозни и сухи, езикът му, така точен и лишен от украса, отначало неприятно ме учуди, но пестеливите думи и здраво нанизаните фрази наподобяваха възли на синджир, компактни, стегнати, искрометни, тежки като откровение.
Когато по-късно се случи да разлистя ръкописите му, релефни като брайлово писмо, погалих страниците и неволно затворих очи. Дори слепец можеше да усети електричеството в тях. Острието на химикалката бе издълбало дълбоко в хартията сеизмичните трусове на едно човешко сърце, топло и непохабено, почеркът му, сприхав, яростен и нечетлив, напомняше кардиограмата на здрав човек.
Една вечер в началото на януари ми звънна Калин – видял се с Тушков. Веднага започнах да се извинявам за просрочената книга. Обещах, че като се прибера в София, веднага ще я върна. Кайо ме прекъсна. Обаждал се само да ми каже, че Тушков страшно харесал по моите разкази. Искал да тръгна на часà, по най-бързия начин, на стоп, ако трябва, но да му се представя, тука, тука, тука, на сергията, при него!
Когато го видях обаче, коментарът му беше кратък:
– Знаеш ли, кое ти е най-хубавото? Най-хубавото ти е, че не можеш да лъжеш. Точка!
Сприятелихме се. И започнахме. Приказки, приказки, приказки. Сладки, безкрайни, умни, смешни приказки. Златните жили на мъдростта му пронизваха скалите на думите като широки реки и всеки следобед аз отивах да разтуша душата си с Тушков.
– Дай една цигара – казваше той, – що ги криеш?
Винаги започвахме така – с цигара. Ако не се сетиш да му дадеш, ще подхвърли лукаво:
– Ще благоволите ли, господине, да почерпите?
Друг път, отваряш кутията и сам му предлагаш, а той:
– Спокойно бе, има време, нема да ви обидим! Не доставяте на човека удоволствието сам да си посака!
И поглеждаше към кутията някак странично, както гледа птица. Понечиш ли да си прибереш цигарите обаче, веднага посяга към тях:
– Дай! – казва. – Дай, да видиш, че и аз съм човек!
Мине клиент и попита:
– Нещо ново да имате?
– По-ново от Библията аз не познавам – отвръща Тушков.
Друг път го питат:
– Колко струва „Дневникът на Дьолакроа”?
А Тушков:
– Той струва много, ама аз ще му искам малко.
Така продаваше книгите си. И много обичаше да подарява, като си харесаше клиент.
– Ама ти много подаряваш, Туше! – карах му се аз. – Що подаряваш толкова?
– И що да не подарявам, мене как ми дават? Та кво? На мен хората непрекъснато ми дават… Боже! Идват непознати, по осем кашони ми носят! Викат, ремонтирам къща, да ги не фърлам по кофите, елате си изберете!
– И много често си зарязваш сергията! Запиляваш се някъде, могат да ти откраднат нещо!
– И какво ще ми вземат? Една книга? Един веднъж ми взема десет книги…
– А? Открадна ги?
– Е, той – пияница, боклук един… Завъртя се край мене, аз му не обръщах внимание… Добре ама, иска ми цигари, чакай, викам, немам цигари у мене сега, чакай, долу са в склада, и отидох да му взема една цигара, а кога се връщам – най-долнио ред, най-първио ред, само световна класика, на Шекспир имаше неколко неща, – той ги събрал всичките и изчезнал, гадта!
– Все класики, а?
– А, много ти знае той, какво е вземàл! Той първио целио ред го обрал и това е… И какво като ги е откраднал? Изпил ги е и ги е изял, боклука, скапаняка! Запъртък се не разваля! Боклучав човек на боклука отива! Свиньята не пие чиста вòда, а на бърканина налита! И кво ще ми вземеш? Кво мое да ми вземеш? Ще ми вземеш дѐдовио! Глупости, глупости! Това са простотии, простотии, Светльо… Какво може да ти вземе човек?… Каквото Господ ти вземе, никой не може да ти вземе! И какво Господ ти върне, никой не може да ти го върне! Оня, кво каже, братче!…

 

IV.

Когато споделих веднъж, че съм рисувал портрети по морето, Тушков не ме остави да си тръгна, докато не го нарисувам. Беше се мръкнало вече, оредяващите минувачи дори не го поглеждаха, в градинката се мотаеха скитници и предимно чалнати хора. Той събра набързо сергията и ме заведе в склада си. Намираше се съвсем наблизо, в мазето на една кооперация, пълна с хлебарки, да те е срам, че ги има в столицата. Спуснахме се по стръмното стълбище, следвах го приведен наполовина, едва се промуших под тръбата на канализацията, дебела колкото циментов стълб. Стаичката му беше пълна с кашони и книги, в ъгъла видях клекало, над него висеше маркуч. Останалите избени помещения бяха изоставени, нямаха нито врати, нито осветление, така че винаги, когато Тушков ме водеше в своето обиталище, ние се разполагахме между кашоните, необезпокоявани от никого.
Огледах се за стол, седнах. Той намести летвите под своя, свали шапката си, пробва да си оправи косата, но само я разроши повече, извади от торбата си молив и някакъв бележник, гъсто покрит с истеричния му почерк. Намерих свободен лист, започнах.
Имаше свойствена за аскета лицева морфология, бяла апостолска брада, мустаци – също бели, и съвсем малки като на птица очи, окрилени от гъсти вежди, които сякаш излитаха нагоре, със смел замах. Такива лица се наричат иконописни, изобразяват ги по олтарите на църквите, със строго, съсредоточено изражение, подчертано от орлов нос. И наистина, носът му сякаш потвърждаваше правилото, което приписва извити клюнове на мъдреците. Особено ми харесаха ноздрите му, щръкнали като на камила. Рисувах го с лекота и удоволствие, защото знаех, че един ден ще ми бъде по-трудно да го нарисувам с думи.
Но Тушков мърдаше, въртеше се, говореше, детето в него не можеше да седи, постоянно усложняваше задачата ми, стори ми се, за да пробва, дали ще се справя. Няма толкова пъргав молив, който да следва устата му, тя не спираше да препуска.
– Аз не мога да рисувам – разправяше, – но много ме влече, много ми се иска. Обаче не мога да нарисувам и точица. Само веднъж през живота си съм рисувал, в първи клас. Нарисувах един есенен лист. Как го нарисувах и досега се чудя! И като го видòх, учудването и до сега си ми стои… Майко-о-о-о, аз не мога да нарисувам точка, как съм го направил това нещо?! Някой друг го е направил, а аз не съм видял, кога го е направил, да, да – учудване!
Приключих. Тушков взе портрета, погледна го, погледна го и от друг ъгъл, почеса се по главата. Когато се запознахме, реших, че под шапката е плешив. Той никога не излизаше на сергията гологлав и сега като гледах есенния лист на косата му, тънко полепнал по черепа, изпитах слабо разочарование. Едно високо отвъд темето чело повече би отивало на спонтанния му интелект.
Щом се насити на портрета си, Тушков захвърли бележника, помълча, помисли, скочи на крака и извика:
– Искаш ли да се махнем оттук? Да отидем в Париж, а? Ти ще рисуваш, аз ще чукам камъни. Не се смей! Не съм ли ти казвал, че съм дялал и надгробни камъни? Сега ми хрумна! Ще тръгнем ли?
Извърнах се, като едва сдържах смеха си, и пак го погледнах.
– И с какво ще стигнем до там, Туше? Пеша? Аз пари за път нямам, камо ли ти!
Той ме сграбчи под мишницата и ме изправи:
– Да идем на стоп, а? Остави тая работа на мене! Аз съм професионален стопаджия, не съм ли ти казвал? Ти само ще си рисуваш, където избереш, може и на Шанз Елизе! Другото, квартирата, аз ще го уредя!
Разтвориха се очите му, изпълниха се с улици, жени, светлини. Колкото повече говореше, толкова пò се разпалваше:
– Да се вдигнем още тая вечер, да не губим време, а?! Всичко е толкова просто, колко пъти ще ти казвам! Не го усложнявай! Какво ще кажеш?
– Че не си наред, Тушка! – отвърнах, като се засмях. – Много лесно си я представяш ти тая работа. Човек не може да тръгне ей така за Париж, само с чука и длетото…
Нямах куража да зарежа всичко, да започна живота си пак отначало, омръзнало ми беше. Бях слизал вече на дъното – и оттатък, и отсам Ла Манша, – подобно на Оруел, гладен, често прехранвайки се само с неонови отблясъци. Ако бях срещнал Тушков по-рано, преди това, главата ми със сигурност щеше да се изпълни с видения и небивалици, с гланцирани копнежи, и щях да се просълзя, щастлив като плъх, открил удавник под някой мост на Сена. Сега този град ми изглеждаше съмнителен конгломерат от забележителности, квартали и махали, етнически, географски и исторически пространства, чиито наименования бяха по-скоро етикети от плесенясал хербарий.
– Ще ти хареса! – уверяваше ме Тушков, сякаш току-що се връщаше от там. – Сигурен съм, ще ти хареса!
– Остави тия приказки, Туше! Стига! Нямам настроение днеска. Върви ти, иди в Париж и заради мен!
Погледна ме, разбра, и въздъхна:
– Побеля ми брадата, опадаха ми зъбите, нямам време вече за губене! Ти още си млад, можеш да потърпиш, аз не мога!
Отказах. Беше си чисто малодушие. Той се засегна, но не настоя. И повече никога не подхвана дума за Париж.

 

V.

В началото на април зимата се завърна за кратко, поогледа се, изтупа от рамото си две-три снежинки и като видя, че никой не я посреща с коледни почести, духна обидена. Раззелениха се дърветата, протегнаха клони, разтвориха шепи, изпросиха милост от слънцето. И скоро настъпиха ония дълги, лениви и спокойни дни, когато горещината приижда по блесналия тротоар на „Раковска”, плисва се върху пешеходците, нахвърля се отгоре им от витрините и нагорещените фасади, стопяват се дребните тревоги, пресъхват грижите, и алеята на „Кристал”, разтворена като беззъбата уста на просяк, гъсто се налива с хора.
Седна един следобед Тушков на сергията, поиска ми цигара и запуши спокойно, с приведено, неподвижно тяло, улисан в походката на София. Лицето му беше сериозно, съсредоточено, напомняше рисунка с едри щрихи. Под дърветата мислите пъплеха бавно, леко и приятно, разклоняваха се, увиваха се като венец или се разлистваха тихо. Отвън това място изглеждаше като рая на земята, миришеше на живот и прясно окосена трева. Какво блаженство, помислих си аз, ето я улицата, автомобилите, а колко далеч се валя и реве градът! Мина една компания, момчета и момичета, с пълни ръце, носеха чипс, пуканки и бира, майка търчеше подир детето си, гърдите й играеха под блузата, отвред прииждаха млади и красиви жени, ние ги гледахме, посрещахме ги и ги изпращахме, възхищавахме им се и страдахме, всеки сам за себе си, че е невъзможно всичките да бъдат наши. Кръстоса крака Тушков, слънцето запали брадата му, захапа очилата му, нагласи се на стола си, сега можеше да говори. Заговори:
– Много хубав народ минава днеска!
Скочи изведнъж, перна ме по ръката и викна:
– Я, виж тая! Видя ли я как мина? Като ураган! Усети ли как лъхна вятър от нея?
Разпалил се беше, гласът му стана дрезгав от страст:
– Аз жената я гледам у ноздрата! Тука е силата на жената – у ноздрите! На кокал ли й е ноздрата – мой човек е! Щом е опъната ноздрата на жената, значи страстна е, яде я отвътре огънят! Мека ли й е ноздрата, жената е отпусната като парцал. Като парцал, като мокър парцал се влачи! Нали си виждал как мокър парцал се свлича надолу? Конят, нали си виждàл, кога е ядосан, кога е страстен, кога е страховит, кога е гневлив или възбуден, как му е обърната ноздрата? Ще гръмне! Щом не е възбуден човек, кога няма страст у него, и ноздрите са му увиснали, оклюмали. Кога си ядосан, това се вдървява тука, околчва се, побелява…
И продължи по-тихо, доверително:
– Толстой казва, силата на жената е в глезена. Тушков казва – не, Лев Николаевич, силата на жената е в ноздрата!
Завърши, олекна му. Обичаше жените Тушков, обичаше да им се радва. Гледайки жените, ставаше и той по-светъл, по-млад, по-тихо говореше:
– Гледай, що да не гледаш? Отплати й се на жената. Пари е вложила, време да се накипри, да ти изглежда добре и да ти се хареса. Погледни я, дай й знак, че не е похарчила нищо напразно!
Но когато минаваше някоя жена покрай нас, тя само ни поглеждаше и отместваше очи, оправяше си деколтето и веднага придърпваше полата си надолу.
– Или пък тази! – не ме оставяше Тушков. – Харесва ли ти тази? Стани я погледни! На такава жена, ако й запалиш печката, ще се разгори жеравина и ще се стопли целио свет!
И пак се разгорещи, от устата му полетяха искри. Имах чувството, че ако една падне върху книгите, всичките мигом ще лумнат в пламъци.
– Иди, настигни я! – викаше ми той. – Кажи й нещо хубаво, развесели я! Какъв мъж си, ако не можеш да разсмееш една жена? После си посакай, що да не си посакаш? Почукай й на вратата – Господ така казва, пък и в Библията го пише, – защото който може, а не си посака от една жена, голям грях върши, да знаеш!… Що я не настигнеш, а?
Бях забелязал, още в началото на нашето запознанство, че показалецът на дясната му ръка, с който сега сочеше жените, е отрязан наполовина, но все не се осмелявах да го попитам:
– А бе, Туше, нито веднъж не съм те питал, защо ти липсва пръста?
Въздъхна. Помисли малко и каза:
– Ами – пак Господ… Вика, глей ся, копеле, ще ти взема пръста, за да ти не взема главата! Толкова бех луд, че да ми е отишла много пъти главата досега. Седем пъти съм я виждал смъртта – ей така, до мене седи… Седем пъти! Като се върна и я погледна, тя е била до сами мен…
– Седем пъти? Помниш ли ги?
– Е, как да ги не помня? Човек помни неща, които не може да забрави. Първи, втори, трети, седем случая имам… Но они са дълги, не ми се разказва. Ще се разстроя. Не мога, разстройвам се, ще изживея всичко отново… Та така по въпроса със смъртта…
Неочаквано той се извърна към мен:
– Но ти не измествай приказката! Що я изместваш?
Престорих се, че не съм го чул, Тушков обаче не се оставяше така лесно:
– Кажи, що я не настигна онази, а?
Подобно на жонгльор, той подхвърляше нещо във въздуха и точно когато вече си мислиш, че го е забравил, че то ще падне и ще се счупи, ловко протягаше ръка зад гърба си и го улавяше, без дори да се обърне.
– Не знам, Тушка – отвърнах и се засрамих, сякаш ме питаше най-простото нещо, най-необходимото, а аз не можех да го обясня.
– Не знаеш! – възкликна той и изблещи очи. И пак ме подхвана. Приказваше уж, ръмжеше циркулярът в гърлото му, правеше сърцето ми на филии. Сякаш тази вечер трябваше да му дам бърз отчет за живота си, който отдавна бях захвърлил в килия, иззидана от книги. Бях изпаднал дотам, че ако трябваше да избера някоя жена, или да предпочета хубава книга, щях да избера книгата. Съжителствата, мимолетните връзки, еднократните свалки ме бяха убедили, че жените не струват толкова, колкото ти искат в отплата. Чувствах се безсилен, търпях поражение след поражение. И гледката на други мъже с техните жени обикновено ме натъжаваше. Но Тушков никога не каза нищо лошо за мъжете на жените, които му харесваха. Просто ще каже:
– Виж ги тия двамата!
Погледна аз, държат се за ръка мъж и жена, вървят към нас и се държат. А той:
– Тая е хубава жена – лицето й свети! От това – и на него лицето му свети!

 

VI.

Деликатен човек беше Тушков, чист човек. Вярно, дрехите му бяха скъсани, износени, но пареха от чистота. Никога не ми лъхна на пот или на крака, сам се переше, сам си кърпеше чорапите, сам готвеше и шеташе на сина си, „алкохолико”, и на неомъжената си дъщеря, почнала вече да побелява. Идваше едва привечер да продава книги на серигията или да си „подудне” с някой приятел в мазето.
– Знаеш ли, какво ми викаше майка ми? – обичаше да казва. – Майка ми викаше, мале, като излизаш некъде, така се обличай, че като те видят хората, пак да искат да те видят. Човек трябва така и да пише. Да търсиш у човека бялото – ама истинското, не измисленото! Най-лесното е черното! Най-лесно е да изцапаш белия лист!
Мразеше Тушков цинизмите в текста, помията, за него литературата беше свято място. И все ми повтаряше за мръсните думи:
– Не ти върши работа това! Това е евтино! У Библията всичко казват, но КАК! За всичко се говори в Библията, но КАК! „Роден да разтваря утроба”, така казва Библията, не другата мръсотия, да ти я не цитирам сега. И ето ти: „Роден да разтваря утроба”! Виж каква дума! Да кажеш нещо?
Имаше един пияница и просяк, Монката, ходеше с войнишки шинел и като се напиеше, падаше в тревата като прострелян. Тушката обичаше да ми го дава за пример:
– Монката например, никога не съм го чул да псува. „Монка, викам, никога не съм те чул да псуваш. Що не псуваш?” А той вика: „Ми те, хората, който псува, го не обичат!” А оня ден бях в Народния театър и избягах. Псуват на сцената! Стоях пет минути и избягах. Щото живеят в лъскава кутия, проблеми немат, затова псуват. Я да слезнат долу, при Монката, да ги видя!
Никога не чух Тушков да се оплаква от старчески болки, нито го видях да пие лекарства. Останал страшно рано вдовец, сам с две деца, той не си беше разпасал колана, не се беше събрал с друга, нито се беше оставил да го повлече алкохола. Бе предпочел да живее, вместо да изхрачва остатъците от живота си в някоя канавка. Всичките години на мизерия му бяха придали едно особено излъчване. Струваше ми се, че той е безсмъртен – трудно ми беше да си представя, че може да остарее, да се промени.
– Мразя да разтягам незначителни сюжети – обичаше да казва често. – Като Чехов. Чехов казва само най-характерното за лицето и пейзажа. Значи онова, което стърчи в него и е неповторимо, несравнимо с другото… При Тушков кое е най-характерното? Оня го каза, Дейо, ама го не каза като хората! Грапав му е на Тушков гласът, вика, прилича на писък на скален орел. Какво е това – поза! Грачи като гарван, само че по-силно! Ей това трябваше да каже, а он ми вика – писък на скален орел. Какво е това скален орел бе, кой го е чувал! Гарванът всеки ден е при нас, всеки го знае гарвано. Гаааа, гаааа!… Грачи като гарван, само че по-силно. И ето ти – веднага на човек му става ясна картината…
Трудно ми е да възкреся маниера му на говорене. Той приказва на твърд западен диалект, изрича думите като една, на откоси. Никога не приказва – вика; не спори – кара се. Това е автентичният шопски език, огнен и див, какъвто е езикът на шопите, преди да се засели в София.
– Мен ме интересува фразата ми да свети! Да свети, да пари, да топли! Само това ме интересува! Какво е литературата, освен служене на Бога? По мой си начин – железен, железен, железен! Все едно миришеш маточина. Скивай как мирише маточина…
Той се наведе, разтвори джоба на ризата си, отвътре надничаше стрък суха трева със заплетени в косите цветчета. Гледа ги продължително, жадно, сякаш виждаше за пръв път маточина, подуши я със затворени очи, въздъхна и ми даде и аз да я помириша. Нейният аромат приличаше, така поне ми се стори, на хубава проза: гладка, сбита, освободена от излишества, силна и сдържана. Излагаше по най-простия начин същественото, не си играеше, не кокетничеше; казваше това, което искаше да каже, с мъжествена строгост. Но сред строгите черти на този аромат човек откриваше една изненадваща чувствителност и мекота – билката ухаеше на свеж лимон, примесен с далечния дъх на море, от което се лееше някаква безплътна поезия.
– Днес мислих какъв трябва да бъде хубавия разказ – продължи той. – И го измислих – колко трябва да бъде зърното, колко плявата в един разказ… Знаеш ли?
– А ти как мислиш?
– Не – ти ми кажи! Според теб – колко?
– Не знам! А според теб?
– Колкото в един житен клас. И плявата, и зърното – да, да, да! Нито повече, нито по-малко. Бог ни го е показал – клас! А на Господ всичко му е класно! Точно това е то, хубавият разказ – клас, просто клас!
Тушков често се увличаше, хващаше ме за рамото и като ме притегляше към себе си, ту ме стискаше, ту ме отблъсваше, говореше красиво, развълнувано, пламенно.
– Не викай! – опитвах да го успокоя. – Стига вика! Хората ще си помислят, че ме биеш, ще ни вземат за пияни!
– Ба! Не се бой! Кой ме слуша? И ако ме чуе, кой ще ми повярва! На света имало ли е някога по-щастлив човек от мен?!… Глей ся: прати ми навремето един приятел, Хепи му викаме, покана за Калифорния. Он си живее там, та ме покани, когато бях на четирсет. За чий дедов ми е Калифорния на четирсет? Мене ми се ходеше, когато бях на двайсет и пет-шест, тогава ми се ходеше… Отидох при Дончо Цончев, приятели бехме, да ме уреди за Калифорния, когато бях на двайсет и осем, 78-ма година. И той вика: „Седни тука, всеки момент ще те уредим”. Седнах, и така – 20 години – с него! И аз наистина бях в Калифорния, тире, покрай Дончо Цончев, чрез Дончо Цончев. Покрай него ми беше калифорнийско. Когато си с некой и ти е калифорнийско, значи си в Калифорния. Не, не – сериозно ти говоря! Аз и с Чехов съм като в Калифорния. С Моцарт, Ван Гог, аз съм в Калифорния! Какво ми трябва повече!
Високи облаци минаваха над нас и ту закриваха, ту разкриваха слънцето и на човек му се струваше, че светът диша и издиша – веднъж радостно, веднъж тъжно.
– Я глей кво небе!… – посочи Тушков нагоре с отразяния си пръст, а с другата ръка лекичко ме перна по главата. – Оня ден изгубих един лев, гледам по земята, търся го, и по едно време си викам: „А бе, простак! Гледай какво небе, а ти гледаш у земята!” Смях! Кикот! Кикот и гигилчене ме налегна! „Тушков – рекох си, – що мислиш за утре? А Бог ти е турнàл отдавна гръб, ама го не видиш! На това хубаво време да не си щастлив, ти си престъпник, ти си простак, киселаж, гад, ти си за убиване! Човек, който вони и отвън, и отвътре!”
Никога не го видях наскърбен или умислен, не помня дълго да е мълчал – от косматата му уста винаги, и дори като че ли без причина, в непрекъснат поток течаха думи. Гласът му беше дрезгав, фразите – къси, думите му звучаха рязко, но в тях се чувстваше силата на искрена вяра.
Помня, веднъж ми беше казал:
– Шестотин лева дължа от вересии!
И посегна към бележника си да ми покаже, но се спря и го захвърли върху кашоните.
– Сериозно ли?
– Тушков никога не лъже! Шестотин лева, да, да, да те не занимавам сега… И още колко пари дължа на различни места, но отчаяние – никакво! Аз когато нямам проблеми, тогава съм отчаян. Проблемите ни държат живи! Блазе на онзи, който ги има!
Слънчев лъч падна върху сергията, облаците се стопиха. Небето стана необятно и светлина заля цяла София.
– Нямало Господ, дето вика един у село! – ядоса се изведнъж Тушков. – А бе, викам, дивак, ей тва около тебе, кво е?! Тия дървета от кòго са? Кой ги храни? Кой ги пòи? Това, вика, е природа. А тая природа? Тая природа кой я турнà, кой я довлече? А тоя въздух? Откъде са се вземали, откъде? А кажи ми!
И без да дочака отговор, продължи:
– Какво можеш да ми кажеш? Нищо! Като ти не върви днеска, по-добре нищо не прави! Ама съвсем нищо! По-добре да седнеш и да чакаш тоя ден да отмине. А той, Господ, ти го показва, тоя ден като ти не върви, дал ти го е за почивка. Толкова е просто, бе! Господ е гениално копеле, стоманѐно! Пòгледни малко…
И пак ме тупна по рамото. Костеливият паяк на китката с отразания пръст затули очилата му, между краката на паяка блестеше само слънцето.
– Човешкото лице е една кършàвина мѐсо, една шепа, а Господ е създал хиляди различия, милиони, милиарди… И като се вгледаш, всяко лице е различно. Гениално копеле! После, нямало Господ! Как да няма, бе! Ти ше ми каеш! Пфу!
И плю на земята.

 

VII.

Много пъти съм се наслаждавал на удоволствието да препрочитам Чехов „през очилата” на Тушков. За мен Чехов никога нямаше същата сладост извън устата на стария книжар.
– Аз не го чета, за да се изфукам на някого, аз го чета за вътрешно горене – вътре да се нагрея и да ми е леко. А другите като вземеш да ги четеш, кво прайш? Пушаци, мъгла, нищо се не види! Плюваш и хвърляш, бегаш да се спасяваш на чист въздух! Хубавата проза е лековита. Да, да…
– И великият Моцарт! Оня ден го слушах пак, „Реквиемът”, как разтяга… „Реквиемът” е само разтягане, но божествено, значи! Такова разтягане като Моцарт никой не ти прави. Разтягането е велико нещо. Едно и също казва, едно и също, но по сто хиляди начини! Няма празни фрази, няма изсилване. Усилието личи ли ти, Светльо, с тебе е свършено!
– Няма значение какво работи човек, какви дръва фърга у печката. Има ли жеравина, топла е цялата стая… Като Ван Гог, бе! Ван Гог знае, какво е в него, но не е това, което вади! Ден, два, три – цели три месеца рисува! И накрая, като му потекоха сълзите, от безсилие, той ги видя през огъня, през сълзите, вече изнемощял, с листа като пламъци! И ето ги, ето ги, ето ги! И ние ги виждаме и досега – през сълзите обаче! Не е това, не е това, не е това! Не! Не! Не! Не е това, което е в него!… И накрая, през сълзите ги вижда – пламъците, тѐ така е нарисувал „Слънчогледите”… Автор на тая теория е Пламен Тушков. Който иска да ми верва, нека цел свет да ми каже, че лъжа или си измислям! Само така са направени, през сълзите са иззидани, през сълзите са плиснати – с листата, размъкнати като пламъци…
Да е жив и здрав Тушков! Никога не съм предполагал, че вселената побира толкова много! Вървял съм с вързани очи, с несигурни, колебливи стъпки. Бях горд и самонадеян, доволен от фалшивия си, ограничен живот на градски човек. Неговият пламък освети цялото ми същество и изгори всичките ми отвлечени представи. В други, по-цивилизовани времена, Тушков със сигурност щеше да е месия, вожд или прочут оратор и всички щяха да се тълпят по площадите, за да пируват с изобилната му мъдрост. А в нашата неблагодарна епоха само се върти изгладнял около сергията си и чака да мине някой приятел, за да му подхвърли два лева или някоя цигара…
Но тези, които познават Тушков, може би ще кажат, че в него няма нищо забележително, нищо изключително. Има обаче живот в този човек, огън, на който да се постоплиш, а това само по себе си е признак за една велика душа.

 

VIII.

Веднъж само, само веднъж съм виждал Тушков смутен и объркан. Приближава една вечер към нас някаква женица, облечена в мъжко сако, ръкавите на сакото висят, дълги като ръце на маймуна. И ни пита на сергията:
– Да имате книгата „Няма такава книга”?
– Не, но ако изчакате две минути, ще я донеса, имам я в склада! – отговори Тушков, готов да стане от стола си
– Ама колко струва? – побърза да пита жената.
– Не знам колко струва, то на корицата пише. Да я донеса ли?
– Добре, ама колко ще струва?
– Е, сега… Що за въпрос? Отърва ти, не ти отърва! Като я донеса, ще видите. Да ходя ли?
– Ама чакайте, как да кажа, като не знам колко струва, не е за мене…
– Аха, ясно! Оставете ме тогава, имаме важен разговор.
– Ама…
– Казах, оставете ме, госпожо!
Жената ме погледна, помоли ме нещо с очи и като не го получи, кротко си тръгна. Тушков изгледа порире й, изчака да се отдалечи и се обърна към мен:
– Колко струва, та колко струва! Аз й казвам, като я донеса, ще видим; тя – книгата не била за нея. Глупости! Бърка по кофите, книги ще купува!
Помисли един миг и неочаквано запита:
– Какво искаше тази жена?…
– Ти не разбра ли? – отвърнах.
– Не.
– Ама наистина не разбра?
– Не, не разбрах. Май някаква книга.
–Туше, „Няма такава книга”, тя ти го каза. Буквално! Жената искаше едно-единствено нещо, най-простичкото…
– Кое е то, пак не те разбрах?
– Да си поговори…
– Какво?
– Само да си поговори с някого, Туше. Това, което искаме всички ние на тоя свят. Да си поговорим с някого. Същото, което правим двамата с тебе, откакто се познаваме. Това искаше и тая жена.
Той зяпна, сграбчи ме за ръката и извика:
– Напиши го това, чуваш ли? Напиши го, ей! Това е разказ! Що го не напишеш, а?
И аз го послушах.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Анита Велева – Три нюанса: Бяло

Аз ръмя като бог пред теб в сумрака на следобеда и ставаш непривично откровен. Оголваш втори път реброто си, но аз вървя по моста над очите си, над хилядократното им огорчение и не поглеждам в тях. Моят вятър те стрива на брашно и те навява в собствената ти мелница. Влагам повече сълзи, за да се върнеш по-топъл и човечен. А после ще те хвърля в робската ти кал и ще си ида. И ще те преживея в зимите на слънце. В климата на чуждите ръце, над чашите с вино, в които причакват тъмните лози с лисиците на моя смях… Разбирам, какво значи принудата. С тяло от пустиня, нахапана от собствената ми злост, се раздавам песъчинка по песъчинка на всички хора, които някога ще срещаш, които ще те съветват с добро, или ще те причакват в гръб. Остатъка от пясъка си влагам в стените на църквите. Но на един мъж не отива да е набожен. Там във восъка, в пожълтелите икони, за миг ще разбереш, кое е непонятното в болката, в моята отявлена илюзия. И ще различиш атомите на смъртта във вятъра. Тя ме срещна в три поредни есени. От камшика й ставах синя и опияняваща. Добра събеседница и лоша любима. В мен привиждаха живота, в една единствена отломка от огледало, която пазех на сметището на духа си, за да завладявам. Нямам праг, за да те чакам. Как се стъпва върху есенно листо, за да те погледам сутрин в парата от прозореца. Как се говори с отчаянието. Спокойно и равнинно. В кафяв костюм, то прилича на нотариус, все нещо изповядва. Прехвърля ме на неясни купувачи. Аз се впивам в устните, в небръснатите скули, допирам утайката на личността си, докато не започне да ме души. И подписвам всичко. Старостта и крайбрежията на последните въпроси. Казват, че съм добила суров израз и не се нуждая от бастун. Само плаша птиците, но всъщност, с едно единствено почукване, знам, че ще ме чуеш от много светове. Знам, че пътят ти се влачи като миг, като каймака по чашите. Слънцето обезнаследява чувствата ми. Скоро ще обичам пчелите точно толкова, колкото и теб, захарта се топи и те отмива от всяко сетиво, което съм събирала в една личност, която се къпе в кал и стиска кориците си. Онова съдържание, в което взимах душ и хладна, и на пръсти се измъквах по стълбите. Прорастващата тъмнина пълнеше тялото ми като памук, а някой в края на леглото го шиеше. Това беше ти. С хуманно хладнокръвие. Кръвта ми е още при живите. В полските нощи. Горчи в слънчогледовите пити. Аз се оглеждах в лицата на зайците и в своята непростреляна същност пропуснах грях. Мирисът на барут от косите ми се усилваше с предчувствията на зрелостта. Истината, истината.. беше тук. Не усетих, откъде дойде искрата. Но ето днес, слънцето е достатъчно честно в белотата си. Аз кимам и приемам онова, което ми казват. Но хората са само фигури, които разместват дните ми. Садят зеленчуци или вадят органите ми и ги мъкнат по шах-матното платно. Раждат моите деца. А аз разпилях гените си на връщане от спомена за теб, пресякох пещта на крехкото си тяло, за да стигна. До теб, обла вяро. Моето поробено аз остана тук. Гледам те с равнодушие. В мен отсъства изпитанието на жертва, която се бори в дъха ти. Всичко е така прозаично, сякаш току-що си убол пръста ми. Аз чакам резултата от кръвта. Но тя си отиде с жената, с която разговаряш, а аз ви слушам отпусната и безразлична. Тя е докосвала чемширите. Оставила е пържещ миг от ада в тишината ти. Това, ли бях аз Господи? И този ли си ти сега? Дъжд, който обяснява старостта. Ще скоча в канавката на тази свършеност и с лъч ще избода окото ти. Тогава ще се помирим.
Дошла съм за остатъка от дните си. По-близо и по-близо до лицето ти, отровата се пие леко. Дошла съм, за да ти простя.

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Николай Фенерски – Сана – бана

Сана – бана

Туристическа поема

– Два билета до Калофер за ранния влак, моля – хрисимо и раболепно изрекох, приведен в древното лоясало тъмнокафяво гише. Миришеше на гъби.

И тук настъпва пауза, още в началото на моя дързък разказ. Дръзновен исках да кажа. Увяхналата изкуственорусолява леличка дори с трепване на една мигличка не зарегистрира присъствието ми и не отрази думите ми. Може би трябваше вече да вадя стария люгер и да го насочвам към празната й главица. Телефонният й разговор продължаваше от поне два часа. Знаех, че никой не може да й плати толкова малко, колкото тя работи, затова продължих да се усмихвам към нея с всичкото ми търпение, което може да се натовари в три вагона. След минута повторих молбата си все така кротко. Защото без упорство, търпение и смирение върхове не се изкачват. Ако не ми вярвате, питайте оня писач на софтуер, моя приятел Краси. Той замина за Холандия. Чехия исках да кажа.

А ние с тринайсетгодишния ми наследник Дима си бяхме отбелязали в календара точно тая октомврийска събота като ден за тръгване и нищо не можеше да предотврати изкачването на тоя чудесен връх. Тоя гаден и долен връх. Обикнахме го този връх и го намразихме едновременно. Но повече беше любовта като че ли. Така че изрусените застарели гарови служителки не представляха дори елементарен дразнител за насъбралото се в мен благородство. Мен ме чакаха върховете, а нея я чакаха собствените й душевни низини. Ние ще си стоим във високото, ще се смеем и ще тържествуваме, а тя ще лази по корем долу в ниското, ще се пропива и ще псува на майка.

Бяхме си решили със сина да бъдем кротки по време на пътешествието, да не дърпаме внезапната спирачка, да не плюем през прозорците на купето, да не подпалваме гората, но уви, нищо от тия обещания не успяхме да спазим.

Продавачката ме погледна някак странно след още десет минути телефонно бърборене, съжали усмивката ми и овчия блясък в зениците ми, затова с кимване на главата си посочи да премина на съседното гише, където успях въпреки всичко да си закупя двата билета от нейната мустаката и твърде недоволна от живота си колежка. Железниците са вълшебни, но иди го обясни на тия двете женски – ще те застрелят. За толкова години са се научили да стрелят и убиват с поглед. Представих си за миг как аз и те сме в Дивия Запад и ще се стреляме, те двете отсреща, аз сам, под палещите лъчи, върху прашната улица. Съспенсът се сгъстява от музиката на Енио Мориконе, кадърът се забавя, пръстите ми леко помръдват с предчуствие за дръжката на люгера, но още преди да съм успял да докосна пистолета, техните жепейски и обидени от съдбата си очи са ме надупчили като решето.

– Благодаря – усмихнах се за последно на мустакатата лелка, но тя презрително изръмжа и се обърна да си върши друга някаква си нейна работа. Ще благодариш на майка си, ще благодариш, че те е родила, нещастник скапан, ако имаше пари, нямаше да пътуваш с тоя миризлив влак… Аз обаче се направих, че не съм прочел мислите й и въодушевено яхнах велосипеда, който ме чакаше пред входа на гарата.

– Сине – рекох на момчето ми – легни си рано, щото ще те събудя в четири и половина!

А после стегнах двете раници, натъпках ги с дрехи, сандвичи, вода и други подобни принадлежности като възторг, нетърпение и гъделичкащо усещане за път.

– Татко, това ли е глупавият влак? – попита ме с усмивка момчето ми след няколко часа, докато крачехме по тъмния перон.

– Да, татко. Това е гадината. И трябва да се качим дори. – Отвърнах уверено.

Въпреки недоспиването, не усещахме умора в тия първи секунди. Та-даф-та-даф, затракаха релсите, ще-разбереш-ще-разбереш, продължиха малко по-късно пак тия железни колелета, ммм-ммм, приглушено ни омагьосваше мракът, люш-люш се носеше вагонът, троп-троп потропваха първите слънчеви лъчи по клепачите ни след няколко десетки километра, но ние никак не бързахме да се събуждаме, защото целият свят беше наш и всички върхове ни очакваха и защото няма по-велико нещо във Вселената от един нов ден, в който си тръгнал към някакъв си връх и в който тоя връх се радва, че хей такива две човечета ще се заскитат там някъде из дантелите на полите му, дордето не пристигнат при самия него да му кажат „здрасти“. Ааа, и зельонъй папугай…

Може ли някой да остане равнодушен пред подобна всепроникваща радост? Исках да го разцелувам тоя влак, исках да прегърна всички спътници от купето, а след това да прегърна и кондукторите, и изобщо всички, които се носеха с нас по релсите, но вместо това отворих прозореца и надвесихме главите си отвън да ги повее вятърът. След това плюхме с вдъхновение през джамовете, а после дръпнахме внезапната спирачка и влакът спря насред галактиката Млечен път. Но ние се скрихме и не успяха да разберат кого да глобят, после с Дима успяхме да сдържим останалите си пориви и пожалихме хората и имуществото. Никого не обидихме и нищо не строшихме, а така ни влечеше да разбием влака и да се изпокараме с който и да било. Затова само седяхме и се усмихвахме и чакахме да дойде Калофер. Той при нас, не ние при него. Ние си стоим на едно място в купето, а земята се върти под краката ни и Калофер ни наближава.

Влакът на свой ред ни изплю облекчено на малката гара и, олекнал от присъствието ни, побърза да отпраши нататък, накъдето го теглеха влаковите му инстинкти. Заедно с нас бяха слезли и други туристи, с раници и усмивки. Попитахме ги и те ли накъм върха, ами да, рекоха, и ние накъм тоя връх. Тръгнахме в посока север, Калофер е далече от гарата си, марширувахме, изпълнени със сили. Заедно с останалите ни взе на стоп някакъв грохнал микробус. Заразпитвах ги туристите, заговорихме си, кой откъде е, закъде е, бяха симпатични момчета и момичета, вечерта дори спахме в едно общо помещение. Но никого не запомних и в никого не се вгледах отблизо, защото другите са си други, а ние сме си ние. Лицата, косите и сърцата на другите са изградени от други клетки, не от нашите. И ние с техните клетки нямаме за какво да си говорим. За всеки отделен индивид са важни единствено клетките на своите хора. Така хората се разделят на свои и несвои. А от несвои могат да станат свои, но изключително трудно, когато се сприятелиш или когато се влюбиш. И тогава клетките на своите хора започват да си говорят и да се разбират чудесно.

В градчето влязохме в първия отворен магазин, допълних провизиите, без малко да купя и кутия цигари, но бях обещал на сина си да ги спра и се отказах. А той попита:

– Тати, може ли да ми вземеш един кибрит?

– Разбира се, синко – отговорих му. Знаех, че ще иска да подпалим това-онова по пътя и не можех да му откажа. И поехме нагоре. Вървяхме дълго и упорито, мълчахме или говорехме.

– Тати, знаеш ли накъде отиваме? – попита ме той по едно време.

– Не.

– А знаеш ли откъде идваме? – продължи с вечните въпроси.

– Не.

Имаше всякакви неща около нас. Забелязвахме ги. Приемахме ги в живота си. Съгласявахме се с вида им и с намеренията им спрямо нас. Няколко ореха ни бяха хвърлили от плодовете си край асфалта. Насъбрахме колкото можем в джобовете си, разчупихме и изядохме два-три, поседяхме в сянката им и продължихме. Когато някой се потруди, за да се изкачи на по-високо място, когато върви по пътеки, скали, между пропасти и зеленина, той без да иска се отделя от старата си кожа, без да го е очаквал, хвърля от гърба си всички ония ежедневни тухли, които мъкне наоколо и в кръг постоянно. На всеки пет метра денивелация изхвърля по една тухла от сърцето си. След първите петстотин метра нагоре облекчението води до пеене на песни и смях, след вторите петстотин метра по вертикала лекотата започва сама да измисля нови мелодии и стихове на несъществуващи езици. След третите петстотин метра денивелация тялото спира да съществува или просто мутира до тяло на птица и из въздуха със свистене и ромолене се носят чисти мисли и радости.

– Татко, рече момчето ми, хайде да подпалим гората!

Подпалихме я, разбира се. Какво друго ни оставаше. На тринайсет си служи с кибрита удивително умело, да не кажа виртуозно. Гордея се с него. Отдалечавахме се от пожара по посока на върха и често спирахме и се обръщахме назад, за да му се любуваме. Тук вече нямахме скрупули да не нараним някого или да не повредим нещо, бяхме спрели да се измъчваме и се бяхме успокоили. Той е добро момче. Винаги съм знаел, че ще се разбираме и ще ми помага. Седяхме и зяпахме красивите пламъци на километър от нас. Подплашени от огъня, по отсрещния хълм из гората се изстрелваха в див бяг мечки, лъвове, тигри, слонове, зебри и най-обикновени пингвини.

– Татко, рече Дима, какви са тия екзотични животни в Стара планина? – въпреки леката тревога в гласа му не забелязах да е изплашен. Дори сякаш се отегчаваше вече от цялата тая дандания.

– Не се притеснявай, момче. – Отговорих му. – Нищо чак толкова лошо не е станало. Просто в тоя свят вече нищо не е сигурно. И по-странни неща ще видиш. Но ти не бива да се притесняваш. И винаги ще можеш да разчиташ на мен.

Не знам дали той усети колко силни бяха тия думи, но това нямаше значение. Продължихме напред и нагоре. Носехме се из въздуха. Някъде пред нас се дочу тропот на копита. Наближи ни и мина покрай нас керван коне със самари, пригодени да качват дървени трупи. Върху последния кон седеше и човешкото същество, което направляваше кервана, брадясал млад мъж със сърдит поглед. Той беше първият от човешките същества, с които се разминахме по пътя нагоре, който не ни поздрави с „добър ден“ или „здравейте“ и тоя факт ме зарадва допълнително. Толкова доволен се почувствах, когато все пак се намери един, който да не ни поздрави. Всички останали десетки мъже и жени, млади и стари, с които се разминавахме или които ни надминаваха, задължително отваряха устите си и изричаха поздрави, усмихнати или просто приветливи, но ние не отвърнахме на нито един поздрав и дори се изкуших да погледна някои от тях въпросително – защо ме поздравявате? И ето че сега срещнахме първия, който също не ни поздрави. За жалост беше и последен за тези три дни скитосване.

* * *

Добър ден. Здравейте. Добър ден… Здравейте! Ужасни сте. Отвратителни. Буенас диас, венсеремос, хайлхитлер и на вас, винаги готови, здраве желаем. Хубав ден и всичко добро. Искрено ваш. Пихме вода от една планинска чешмичка. Минаха поредните туристи покрай нас. Здравейте, рекоха. Не ви ли е срам, попитахме ги ние. Едва тогава те сведоха глави и продължиха смирено по пътя си. Планината ни посреща с вода, сянка, пътеки, радва ни се, когато гъделичкаме вековния й гръб с дебелите си подметки, но това изобщо не означава, че човек не се е родил сам и няма да умре сам. Затова тоя същият самотен човек няма нужда от някакви такива залъгващи словосъчетания, думички и звуци. Затова отивайте на майната си.

– Татко – заговори ме момчето, докато бяхме легнали на поредната полянка за кратък отдих – хората тук се поздравяват, защото са от един биологичен вид и са нарядко, в непривична и екстремна обстановка. Толкова е приятно това усещане.

– Да, момчето ми, прав си. Нарича се солидарност. Наистина е противна човешка черта. Хайде, още малко остана. Някакви си два часа и зад ей оня хълм трябва да е хижата.

Но преди да стигнем до хижата на име „Рай“, минахме през ада, така се нарича онази местност от планината, Джендема, което в превод от ескимоски език означава ад. И мъките ни бяха адови, защото трябваше да изпишем върху едни вековни букове своите имена, издялкахме ги с ножа, в близост до други човешки имена и до друга една, изрязана в кората година на присъствие в този ад – 1956. Ние изрязахме с пот на челата своята година, а Дима ме попита не е ли несправедливо тези дървета да са на възраст няколкостотин години и други хора след много време да четат написаното от нас. Отговорих му, че хартията се произвежда от дървесина и някои писатели пишат върху хартия, а други като нас предпочитат да го сторят направо върху протоносителя на информацията, върху изначалния материал, върху живото дърво и че съвсем скоро ще поправим тая несправедливост, за която ми споменава, а именно, че ние ще се разхождаме наоколо съвсем кратко време в сравнение с периода, в който този огромен бук ще стои на едно място посред адския рай. Ще я поправим. Докато се издигахме, съзряхме върху горската пътека наскоро изпаднала поизтъркана конска подкова. През умовете ни мина мисълта да настигнем кервана и да си върнем животинската подметка на чистосърдечния керванджия, но после решихме да я добавим към орехите, които си носехме с нас още от равнината.

А пред хижа „Рай“ срещнахме всички ония, дето ни задминаваха по пътя. Октомври беше топъл, годината суха, затова и водопадът над хижата тъгуваше пресъхнал, а никой от възрастните планинари не си спомняше някога този водопад да е пресъхвал, но хората още не знаеха какво ги очаква и само цъкаха с език. А нас ни изпълваше радост, че водопадът е пресъхнал, защото нищо не е вечно освен нас самите и всичко е преходно освен нашите души и тела. На всички хора, имам предвид. Затова момчето ми отиде да си почива, а аз изпих четири големи ракии и шест бири с някакви случайни типове, с които от приказка на приказка открихме общи приятели, пихме за тези приятели, дрънкахме банални изречения и колкото по-банални бяха, толкова по-малко ги доизричахме и толкова повече ги съкращавахме, от някои изречения оставаше само първата дума, а от някои дори оставаше само първият звук. „А…“, казваше Лъчезар и всички ние се съгласявахме с него, защото знаехме предварително цялото пребанално изречение. „Е…“, изричаше Иван и ние му правехме знак да спре, защото всичко ни е известно. Накрая се разотидохме. В спалното помещение проверих дали Дима е добре завит, той спеше на втория етаж на двуетажното легло, аз легнах под него, като изобщо не предполагах, че тая нощ хич няма намерение да свършва, но това го разбрах чак по-късно.

* * *

Това, братлета, го усетих на собствената си кожа с всичките му там украшения – когато се събудих от светлината под клепачите ми и от напрежението в сърцето ми. Не беше физическа болка, а само едно усещане за безкрайност и непреходност, сякаш напрежението е съществувало винаги в тая голяма вселена и сякаш аз единствен бях принуден да изтърпя неговата тежест, без да му се вижда краят. Очите ми сами се отвориха. Излязох на пръсти от хижата, за да не будя никого, наоколо из стаите покорно и безотговорно сумтяха в дълбок сън около стотина човешки души. Прекрачих прага и отвън ме посрещнаха онези коне, чиято подкова бях намерил, те си стояха спейки или спяха стоейки, не попитаха за подковата, един беше полегнал на полянката, пърдяха и пръхтяха, не ми обърнаха внимание. И в първия момент не разбрах защо ги виждам толкова ясно тия конски черти, сякаш няма нощ и никога повече няма да има нощ, но за част от секундата прозрях голата и безмилостна истина, когато обърнах глава надясно, там горе се беше очеплезила и ме зяпаше нахално една ужасно изкуствена, кръгла и бяла луна.

Ах, мамка ти мръсна, изрекох в първия миг. И ми се догади. Стомахът ме присви. Започнах да се разхождам по тъмните пътеки около хижата, да се опитвам да мисля за отсрещните черни хълмове, покрити с гори, но всеки път опитите ми завършваха при нея. Копелдачка мизерна, рекох й, какво искаш от мене? Нямаш ли си друга работа? Луната продължи да ми се смее нагло. Хвърлих камък по нея, разсмя се още повече. Хиленето й не ме разгневи, присъствието й в този вид в моя живот си беше достатъчно потискащ факт и нищо допълнително не можеше да го утежни. Ходих още известно време нанякъде, връщах се, нямах думи, които да кажа нито на конете, нито на зверовете в гората, нито на пресъхналия водопад.

Тогава седнах на тревата и делово се втренчих в кръглата месечина. Знаех, че след тази среща и след тоя разговор вече няма да има милост. Край! Това беше всичко! По пътя насам все още се колебаех, но сега вече добих увереност и нищо не можеше да ме разубеди. Затова й рекох:

– И кво ще правим с тебе, моето момиче?

Като че ли долових симпатия в това привлекателно небесно тяло. Като че ли вече беше склонна да преговаряме.

– Искаш ли да се бием? – рекох й. И й разказах как някога се биехме момчетата, един срещу един, без оръжия, с голи ръце. Участвал съм в четири такива схватки и от четирите излязох победител. – Така че не ми се отваряй много, а ела насам да инкасираш един юмрук!

Тя се съгласи снизходително и високомерно, но когато я повалих с едно дясно кроше, прие борбата по-сериозно и се почнахме.

– Давай, моето момиче, покажи ми тъмната си страна! – предизвиквах я, защото сега ми беше паднала. Толкова много злоба се изливаше от сърцето ми през юмруците ми право в нейната разкошна муцуна.

Когато се изтощихме и отново си седнахме по местата, напрежението като че ли понамаля. С кървящи ноздри и посинени очи ние с нея сякаш намерихме сили да се усмихнем. И тогава й предложих за финал да поиграем малко покер. Но с три карти. Както го играехме като малки. Сана – бана, така се наричаше играта, в превод от ескимоски означаваше „на тебе, на мене“, викахме й и сварка, картите се раздаваха по една на тебе и една на мене, докато всеки получи по три карти. И тогава залагахме. Първо заложих хижа „Рай“, след това заложих пресъхналия водопад, после дойде ред на един от орехите в джоба ми… Но подковата ми досвидя и нея не заложих. Спестих си съвсем малко неща, едно дете, един кибрит, няколко други създания и предмети, но целия останал свят го заложих и го изгубих, разбира се, а гадината беше доволна, че си ми го връща за отнесения бой.

– Не ми се надувай, момиче. Не знаеш какво те чака. – Тихо й се заканих и я изпратих да си ляга зад оня черен хълм. – Хайде, занеси дебелия си бял задник накъм своите покои и внимавай отсега нататък!

* * *

Подремах още час в леглото си до развиделяване. Събудих момчето и слязохме да закусим. Хапнах малко месо и изпих една бира, докато настръхвах от утринния хлад. Не разказах на сина си за драматичните събития. Не че нямаше да ме разбере, но понякога е по-добре да спестиш най-съкровените си срещи и преживявания.

Стегнахме обувките, допълнихме вода в раниците, метнахме ги на гръб и бавничко отправихме взор накъм посоката, в която трябваше да поемем. Стъпка по стъпка с добрите си стари туристически обувки. Далечината ни обнадежди. Предположихме колко много още има отвъд скалите. И надеждата ни растеше. Тогава отнякъде се дочу злокобен глас:

– Нагоре е стръмно. Доста. Наклонът на места е деветдесет градуса. Внимавайте. Не бързайте. – Гласът принадлежеше на небрежния хижар, който наблюдаваше приготовленията ни. Какво си мисли, че като живее тук, е всемогъщ ли?!

Явно обаче младият мъж, който по някакво невъобразимо съвпадение на времето и пространството се падаше и мой син, се впечатли от тези думи. Дори през ума му мина да ми предложи друг маршрут или да се откажем изобщо от върха. Страшно се влияе от чуждите мнения. Аз бях същият като малък. Все още не съм пораснал. И сега да ми кажеш хайде ела защитавай моята кауза, ставам и тръгвам без много убеждаване и въпроси. Много съм зле с каузите и съм съгласен да помагам на всеки един фанатик или маниак. Добре, че моят авторитет въпреки всичко е недостижим.

– Ние всъщност няма да се изкачваме – обясних на човека. – Ние всъщност ще слизаме. Само отстрани на хората им се струва, че се изкачват, но всъщност много често се получава, че те се спускат надолу, докато си мислят, че се изкачват и обратно, докато се спускат надолу, те в действителност може би се изкачват. Паденията и възлизанията са привидни категории, а вътре в сърцата ни е реалността. Нищо не е толкова просто, че да подхождаме лекомислено. Всяка привидност трябва да бъде добре обмислена. Първо разглобяваш, после едно по едно сглобяваш. Видимостта е толкова видима, че сама себе си се подлага на съмнение. Поради това, приятелю, ти благодарим за съвета.

Хижарят равнодушно обърна гръб в отговор на думите ми. Не разбра думичката „всъщност“. А ние поехме по пътя. Потеглихме накъм своята мъка, като търкаляхме нагоре огромните си камъни. Защото раят и адът са едни неща, а отвъд тях са съвсем други. Раят и адът са от тази страна на планината. Изтъркулиш ли обаче камъка си до върха, после нататък те очаква само щастие. Отвъд рая и ада сам Господ Бог решава дали планинските пътеки ще се пресичат, дали хората ще се разбират, дали ще имат милост едни към други, какъв вид гъби ще растат в горичките, колко ореха ще паднат на земята през този октомврийски ден и колко пълнолуния ще унищожават надеждите на лунатиците за една година. С две думи – Бог ни е създал един видим свят, за да си живеем в него. Предназначението на тая цялата видимост е да я виждаме ние, не някой друг. Планетата, спътниците, звездите, горите, върховете, всичко е част от това стопанство, сътворено единствено да ни радва и да ни създава удобства. И точно това трябваше да докажем сега. Да го докажем на всички, защото мнозина се чудят защо и как, а още повече други нищо не се чудят. И вчера все още се колебаех дали ще имам смелостта да го сторя, обаче днес, след тоя титаничен сблъсък през нощта, вече съм убеден. Само да стигнем върха. Само веднъж да го стигнем. Дима не знаеше за плана ми, но бях сигурен, че ще се включи на драго сърце. Попипах с ръка люгера в джоба на раницата.

Мислех си всичко това, докато крачех. Слънцето вече напичаше – есента на две и дванайсета, малко след осем сутринта. Наближихме стадо планински коне без стопанин, сигурно си живееха тук, на около триста метра под върха и на около две хиляди метра над равнината. Извадих една бира за себе си и парче шоколад за Дима. Захвърлихме раниците и опънахме крака върху скалистата пътека. Отзад се виждаха пропасти и върхове, в далечината се различаваха селца и шосета, пред нас като стена стоеше върхът, по небето не се мяркаше и едно облаче. Виж какви спокойни коне, казах на Дима, след като отпих от бирата. Да, ужасно коварни, подли, свирепи и кръвожадни коне, татко, отговори ми той съвсем сериозно, докато дъвчеше парче шоколад. Разказах му как някога моята баба, негова прабаба, си имаше конче, как го впрягахме и двамата с нея ходехме по полето за сено или царевица. Но това сякаш не го разубеди, че конете са подли твари, защото спря и не искаше да помръдне, докато не прогоня една черна като катран кобила от пътеката. Хайде, кобило, махай се, казах й. Чернушка само ме погледна с насмешка и продължи да си стои. Дур, мамка ти конска, изчезвай, креснах и замахнах с ръка. Тя се подплаши и се пръждоса.

– Конете са благородни създания, сине.

– Да бе да! А случайно да забеляза с каква омраза те наблюдаваха? Изобщо не ми ги хвали. Конете са най-злобните животни на планетата. Коварството им няма граници.

По-нататък събитията се развиха главоломно и съвсем според очакванията. Със сетни сили се добрахме до върха. Виждаше се надалече и на север, и на юг. Някъде там съзряхме река Дунав, Румъния, Карпатите и северните брегове на Финландия, от другата страна имаше ясен изглед към гръцките острови и екватора, чак до нос Добра Надежда… Двете кули и другите кръгли, гигантски съоръжения ни посрещнаха хладнокръвно. Вътре в тях един човек отговаряше за транслирането на телевизионния сигнал в цялата ни страна. Ето, значи, кой носеше цялата отговорност за рекламите в телевизора! При него имаше чай. Струваше петдесет стотинки. Ние първо не издадохме с нищо намеренията си. Взехме си от чая. Погледахме планините и висините… Какво ли да им гледаш, все едно има смисъл някакъв, ти гледаш, а те не те гледат, все им е едно и на планините, че дори и на висините за твоето съществуване. Но много скоро ще ги научим ние тях. Ааа, здравствуйте горы вот такой висины! Аааа, здравствуйте реки вот такой ширины! Попяхме малко с Дима, за да се надъхаме. Да кажеш здравей на върховете и реките не е като да поздравиш ония лекомислени и натрапливи туристи.

* * *

А ако се страхуваш, ако си боязлив, стой си вкъщи, не ходи никъде, пази си краченцата и ръчичките. Така се пее в песничката. Ние я изпяхме докрай, спогледахме се и знаехме, че е настъпил мигът. Бръкнах в раницата, извадих пистолета, тежеше като парче студено желязо, каквото си беше, и видът му ме успокои. Казах на момчето ми да отвори вратата, където онзи добродушен тип се грижеше за телевизорите на хората. Насочих оръжието. Чичкото извърна глава и в очите му затанцува ужас.

– Знаеш ли, – започнах тихо, почти неуверено – не е нужно да правим сложни неща. Всичко, което ни трябва, е достъп до ретланслаторите и до червеното копче.

– Но господине, това е невъзможно. Копчето е защитено.

– Чакай малко. Ти за някакви кашкавалени туристи ли ни взимаш? Ние може да сме леко старомодни, но в никакъв случай не сме аматьори от кашкавалените. Виж сега, ние в раниците си дори носим пчелен мед за мечките, в случай, че някоя ни поиска малко. Така че не допускай мисълта, че не знаем какво правим. Копчето може да е защитено, но ние знаем как да го натиснем и как да насочим ракетите. Ти само прави, каквото ти казва моето момче и няма да сгрешиш. Това не е обир. Не е и терористичен акт в общия смисъл на думата. Виж, може би точно така ще го окачествят телевизорите, но ние не сме от тях. Ние само като за начало ще влезем в тях. Отвори ни сега студиото най-напред. Такааа. Къде е студиото?

– Ама какво студио? – чичкото беше пребледнял.

– Апаратната, откъдето командваш телевизорите, чичко. – Отговорих му. Той припряно задрънка с връзка ключове, отвори една масивна метална врата и влязохме в помещение с най-различни съоръжения. – А сега покажи това малко сладко копченце за двете балистични ракети, които стърчат отвън, ако не искаш да бъдем груби с теб. – Подканих го.

Добрият човек се подвоуми само за част от секундата. След което ни показа и как да отворим шкафа, да вземем командния пулт, да изключим защитите и да задействаме ядрените ракети. Благодарихме му любезно и го вързахме в съседната стая за стола. Той не се съпротивлява и на нас ни дожаля за него.

– Дима, сега е твой ред. Свържи камерата ни към ретланслаторите, синко. Кой ще говори пръв пред хората, ти или аз?

– Ще го направим заедно, татко. Не се безпокой. Виждам, че се вълнуваш, а трябва да останем спокойни.

– Прав си, момчето ми. Винаги съм знаел, че си умно момче.

Камерата, закрепена върху статива, беше подготвена и включена към ретланслаторите. Само след 10 секунди, отброени наобратно, всички телевизори в страната в един миг смениха картината си и ни показаха нас от импровизираното студио. С Дима седяхме един до друг, аз държах пулта за управление на ракетите, а той беше сключил ръце пред себе си в делови жест. Не се бяхме гримирали като за екраните, но мисля, че нямаше и нужда. Беше точно 15:15 часа.

– Добър ден, драги зрители. – Поздравих първо аз, а после и момчето ми. И зачакахме, за да се съберат повече хора, за да се разчуе и всички да си включат приемниците на режим приемане.

– Всичко приключва тук и сега. – Започна спокойно Дима. – Ние с моя баща държим в ръцете си съдбата на този свят. Не мислихме дълго. Взехме решението без колебания. Няма сила, която може в момента да ни спре. Само след няколко минути бутонът, с който двете балистични ракети с ядрени бойни глави, намиращи се на връх Ботев, откъдето излъчваме, ще бъде натиснат. Казваме ви го, за да се подготвите. Имате два до три дни на разположение, за да подредите нещата си, да се подготвите за края, да сложите чувствата си и мислите си на нужното място. В този срок ракетите ще поразят двете цели и оттам ще отвърнат на удара, ще взривят всичко навсякъде. Ние ви обичаме, затова ще го извършим. Искаме да знаете, че смъртта винаги е наблизо, че не бива да живеете повече с тази безочлива дързост. Всичко приключва във всеки един миг постоянно, а още не сме се подготвили.

– Драги зрители. – Почнах и аз. – Хората ходят по планините, за да се изгубят. Първо се губят, после се намират. Губят и намират. И колкото повече се губят, толкова повече се намират. И така се чувстват живи. А носят раници, за да им е леко, когато ги свалят. И като ги свалят, политат. А ги свалят по върховете. И политат. Това е. Не е сложно. Губят се, намират се, политат и кацат. Просто една игра. Щото пътечките криволичат и никой не може да запомни всички извивки и завъртулки на една пътечка. Това не са ти улици и квартали, по които да се ориентираш. На тези пътечки няма адреси. Примерно пътечка меча бърлога номер трийсет и две или пътечка изглед към скалите номер четири… не, тук такива адреси няма просто. И човешкото ходене е акт изначален, почти свещен, като дишането е. Затова ви съветвам да послушате моя син, той знае какво говори. Бъдете добри, но не прекалявайте. Това е от мен. Следва натискането на червения бутон.

Я да погледнем на компютърната симулация – къде, къде, малко наляво, сега нагоре, това е максималното… и май ще удари… ще удари точно… в центъра… на Ню Йорк… без да искам така стана, тя си е такава балистична копедлачката, излита и се приземява, където дойде. Втората ще се запъти към южния полюс, за да разтопи ледената шапка на планетата и всичко да бъде залято със сладка вода. От тая солената ми омръзна.

Десет, девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, едно, нула. Натиснахме го. Първо го натисна Дима, а после за всеки случай и аз. И изключихме камерата.

Слязохме от планината и отидохме на първата железопътна станция. Жената на гишето беше клонинг на онези от началото на поемата ни, дето седяха същите като нея, но в Бургас. Навсякъде седят еднакви жени. Тя ни съобщи, че влак няма да има. Да, по разписание трябва да има, но на практика би било много трудно това да се осъществи. Доплака ми се. Нашите железници умират, синко, казах съкрушен. Ще трябва да почакаме. Но когато все пак се качим на последния влак, който ще дойде, закичен с цветя, тържествено, с него ще минем набързо през Бургас, за да вземем и онези две момичета, които са си наши и ни липсват вече трети ден. Ще ги заберем по пътя накъм онази галактика, към която пътува последният извънреден и редовен влак, защото те са твоята майка и твоята сестра, моята жена и моята дъщеря. Дима кимна разбиращо в отговор.

По мегафоните на гарата обявиха, че извънредният редовен и последен влак пристига на първи коловоз, закичен с цветя, и че повече никакви влакове никога няма да пътуват заникъде, така че всички, които успеят, трябва да се качат в него. Ние се качихме, разбира се. И после стана точно така, както го бях предвидил. Взехме пътьом и момичетата.

– Там в другата галактика няма да има такава кръгла и нагла луна, сине. Не. Само затова ще ме е яд, сине. Но не много. Не много.

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Ася Радева – Предателят

Предателят

Срещнах я на невероятно място, в невероятно време.
Имаше очукан вид: вехти дрехи, под които личаха дълбоки белези, леко прегърбена стойка – сякаш се огъваше под собствената си тежест, а от сведения поглед лъхаше едновременно тъга и жестокост.
Доближих се до нея. Не ми обърна внимание. Не съм сигурна дори дали ме забеляза отначало…
Говорихме дълго – за мен, за нея, за живота… Имах чувството, че обсъжда по-скоро със себе си: обясняваше разпалено, смееше се, след това понижаваше бавно тон, започваше да си мърмори под носа, накрая сбърчваше вежди и млъкваше по средата на изречението.
Мълчеше дълго. Мълчеше много. По-голямата част от разговора прекарваше в тишина. Думите ми звучаха някак си нелепо – като фон на мълчанието й.
Накрая се обърна към мен, погледна ме право в очите и каза:
– Спъвали са ме обстоятелства, мачкали са ме командири, сливала съм се с окопите до степен да смърдя на смърт и от опит знам, че не живите са най-лоялни. Искаш всичко – готви се за всичко! Това включва и лошото… Време е да станеш войн, войнико – дезертирай и поеми по Пътя си!
Козирува, усмихна се победоносно и си отиде.

Срещнах я посреднощ, в огледалото.

 

Бездомник

– …Добре, дай една цигара!
– От кои искаш – по-леки, по-тежки…?
– Ако ше се тровя – да е качествено! Дай нещо пò така… Мерси.
– Запалка?
– Имам.
Механизма изщраква и подпалва тютюна. Всмуквам.
– Ааах… ‘Ей т’ва е! Рай за нервите…
Издишам с блажена усмивка.
– Нали ги отказваше?
– Да… Вече осма година…
Подсмихват се под мустак.
– …Да го кажем така: искаме да си оправим проблема с бездомниците. За тях има два варианта – или да си намерят дом, или да си намерят начин да се самоизличат хуманно и експедитивно. Аз съм единак – няма да си намеря дом…
– …
– …Чакай, единак ли? Това какво общо има?
– Една позната ми обърна внимание преди време, че домът не е място, а човек. Аз съм единак и, по една щастлива случайност, така ми харесва. Това значи „заклет бездомник“ – домът ми е улицата. Не би трябвало да се мъча да ги отказвам…
Последното изречение пада рязко и прорязва гърлото като гилотина. Закашлям се дълбоко, след това подсмръквам шумно и се оглеждам. Всичко отдавна е затворило, уличното осветление приглушава и без това замъглената гледка („Астигматизъм, драги!“), тук-таме просветва някой и друг неонов надпис…
Поглеждам си часовника. Наближава два.
– …И сега – накъде?
– Трябва да се прибирам – утре съм на лекции.
– Значи към вас?
– Тя? Ти чуваш ли се? Винаги напречно на очакванията; винаги в обратната посока!
– Винаги!… – захилвам се цинично.
– Тогава?
– В края на улицата има едно денонощно клекшопче с евтина пиячка…
– Не дойде ли оттам?
– Не пречи да се върна…
Усмихвам се кисело и извръщам поглед. Пак ще кръстосвам…
„Само бездомник може да си губи времето по план…“
– Е, – въздъхвам, – време ми е, трябва да ставам… ‘Айде… – и ги потупвам разсеяно.
Изгасям фаса, надигам се тромаво от студената пейка и се отдалечавам бавно от глухото площадче. Славейкови ме изпращат мълчаливо с поглед.

 

Удар

– Посочѝ ми, – каза, – един човек в тая дупка – Пусна чашата и направи широк пренебрежителен жест към хората зад себе си. – и ще ти докажа, че грешиш. Знам как ще минат следващите няколко години за въпросния нещастник; дори знам как ще му мине живота!
Ще продължи да бачка, да изкарва някакви, да обръща по някое друго питие с приятели, които са му по-скоро познати, защото така и не ги е допуснал до себе си; ще продължи да се прави, че малките безсмислени, безсмислени разговори му носят удоволствие…
Ще се стреми да направи кариера, за да изкарва повече, които ще пропива от незнаене к’во да ги прави. Ще бачка здраво и няма да пести усилия, нищо че си мрази работата в червата; ще събира за къща, която ще нарича дом (няма да бъде дом), за кола, с която няма да излиза от града, за боклуци, които не му трябват…
Докато накрая не се почувства празен отвътре. И не се замисли, че трябва да спре да гони нощни пеперуди и не се обвърже сериозно. А дали ще бъде истинска връзка, това е друг въпрос. След това – и деца: едно, две… И пак еднообразие. Този път обаче – подплътено с ядове и тревоги, че гърлата за хранене стават три плюс.
Ще се пенсионира на преклонна възраст (ако изобщо доживее пенсия), ще кисне пред телевизора, ще знае всички сериали наизуст и ще се пита: „Какво пропуснах? Какво ми липсва? Защо съм самотен?“ И, ако е късметлия, Смъртта ще е милостиво навременна.
Гневните пламъчета в очите й рязко помръкнаха:
– …Човек се ражда и умира сам. А в промеждутъка – през жалкото си съществуване, което нарича живот, а всъщност си е баш оцеляване – или се учи да бъде сам със себе си, или се самозалъгва, че не е. И ако се самозалъгва, жестоко греши! – приведе се застрашително напред и почти разля чашата с буза. След това бавно изправи гръб:
– По същество, човекът е егоистично лицемерно животно без капка логика. Позоваваме се повече на първичните си инстинкти, отколкото на разума. Сменяме маска след маска в опит да бъдем приети в обществото; стараем се да бъдем фалшиво добродетелни и сме смъртно обидени на малкото индивиди, които се осмеляват да ни кажат истината в очите.
В крайна сметка всичко опира до нас – Надигна леко питието и отпи победоносно. – това е грозната истина! И дори ще ти покажа откъде знам…
Извади със замах сгънат лист А4 от задния си джоб, разгъна го и го трасна на бара:
– Какво виждаш?
– Бял лист.
– Така ли?! Защото аз виждам огледало. Не ми показва форми, но ми показва съдържания – само трябва да се вгледам. И винаги ми напомня, че може да греша; че нищо от това, което знам, не е напълно сигурно; че всичко може да се окаже само една голяма лъжа: илюзия, създадена от две кила сиви и бели мастни натрупвания, куп химикали и биоток… – лицето ѝ се разкриви в гротескно изражение, започна да мънка нечленоразделно и се строполи на пода.
Оказа се инсулт.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017