Николай Фенерски – Как да научим гъбата да ходи?

 

Откакто съм станал на човек, не спира да ме тревожи един изключително сложен и интимен въпрос. Гъбите повече животни ли са или са повече растения? Казват, че били отделно царство. Добре, щом така твърдят, няма да спорим с тях. Са по-умни те. Не били нито животни, нито растения. Били гъби. Но пак не спира да ме човърка и изяжда извътре – може ли чак такъв неутралитет да има, след като всички знаем, че едно нещо прилича винаги на друго нещо и не може да бъде напълно независимо. Така понякога аз лично се чувствам повече растение, някаква грудка, картоф, едно ми е уютно, неподвижно, тъмно. А друг път съм животно, кон някакъв, галопира ми се на воля по поляните, цвили ми се, честно ви казвам. Не ми се влачат талиги и каруци обаче, да се разберем.

Но аз съм човек, имам разум и затова понякога съм такъв, а друг път инакъв. Днес животно, утре растение, вчера охлюв, днес водорасло. Шегувам се, много ясно. А гъбата дали може да бъде човек? А човекът може ли да бъде гъба? Щото познавам един, дето може. Доказано е. Сложни въпроси, проклети въпроси. Но въпреки тяхната проклетия, някои неща са безспорни – че нещата си приличат. Човекът прилича на маймуната. Понякога е истински шебек. Но човекът прилича и на прасе. Не само метафизично, но и напълно физически. Има си зурла, търбух, грухти по медиите, цапа около себе си. Отваря си прозореца на колата и изхвърля отвътре отпадъците си в движение. А после си надува оная квичащата музика.

Но думата ми беше за гъбите. Невъзможно е, казвам ви, така е устроен светът, няма начин те да не клонят повече към едното или към другото. Към растенията или към животните? Сериозно ви питам. Може би имате мнение по въпроса. И предполагам, че повечето от вас ще заявят, че гъбите са предимно растения – не се движат, стоят си на едно място, имат стъбло, излизат от пръстта под тях. Само че, драги мои приятели, това е тяхната грандиозна измама. Тяхното коварно прикритие. Те само се правят на растения. Имитират растенията, прикриват се зад растителна външна форма, а в действителност вътрешно по характер и душевност те са си почти животни. Ми така де, медузата да не би да изглежда по-умна от една гъба? А си е животно. Къде е мозъкът на медузата? Ми тя прозрачна цялата. И главата й дори прозрачна. А гъбата хич не е прозрачна и следователно крие разни тайни от нас. Логика, братле.

Убеден съм в това, което ви говоря. Знам, че може да ви звучи налудничаво, но ако малко се замислите, ще разберете, че въпросът е сериозен. Често ходя за гъби. Само когато имам друга работа не ходя. Трудя се. Ставам човек. Изграждам характер. И гъбите тогава се радват, че не съм ги затворил в буркани или изпържил. А може би трябва да е тъкмо обратното – аз да бъда затворен в буркан или изпържен? В собствен сос. Колко въпроси възникват покрай гъбите, а! А как невинни изглеждат на пръв поглед. Ах, колко са долни теее… Събирам само печурки, манатарки и сърнели, щото ги познавам. А с отровни гъби не искам даже да се срещам. Отровната гъба може да ти съкрати живота по-бързо и от жена ти. Обаче не е сигурно. Но имам стратегия вече. Знам какво да направя. Нещата ще се променят, казвам ви.

Ще отида следващия път в гората и ще намеря някой по-едър екземпляр. Манатарките малко темерутести ми изглеждат, като стар български писател е манатарът, печурките са твърде прости, мязат на чалгарки, затова ще се наведа край някоя по-голяма и млада сърнела. Сърнелите са елегантни външно, което намеква и за вътрешни достойнства. Най-малкото, от едното възпитание ще се държат любезно с мен. И така, намирам голямата красива сърнела и лягам в шумата до нея, за да я гледам отблизо. Добър ден, Зоя, ще я поздравя любезно. Как си днес? Тя отначало ще се срамува да говори, но после ще разчупим ледовете и приказката ще потръгне. Що пък Зоя? Ми щото звучи така тънко като пънчето на сърнелата. А ако ще си говориш с някого, той трябва да има име. Значи прасето може да е Гошо, кравата да е Милка, а гъбата не може да е Зоя, така ли? А бе както искам ще си я наричам, гледайте си работата. Това си е моята гъба.

И тогава ще й предложа на моята гъба. Така и така разкрих твоята животинска същност, дарлинг, знам, че по душа ти си представител на фауната, не на флората. Не ме заблуждавай повече с някакво свое гъбено царство. Значи може царят в оная приказка да издаде заповед – отиди там, не знам къде, донеси онова, не знам кое, а не може гъбата, която ужким си има царство, да стане ходещо същество? Логика, сестро. Сега слушай ме много фнимателно. Ти крака нямаш и няма и да ти пораснат, щото си нямаш дупе, а на главоного не ми приличаш, обаче ще предприемем друга тактика. Ще заповядаш на своя мицел да расте само в една посока, да се захваща за тревичките и коренчетата и да те издърпва полекичка. Колкото да се скриеш да не те препикават зайците ще успееш. С времето ще свикнеш и ще почнеш и по-бързо да се движиш. И ще ми бъдеш благодарна.

Тая работа не е като оная. Да научиш една гъба да ходи е занимание изтънчено и благородно. Сърнелата Зоя ще бъде едно създание, което е повярвало в своите сили и знае, че промяната е възможна. И няма да е далече мигът, в който ще постигне своето собствено личностно съвършенство. Тя ще бъде една щастлива гъба, която е постигнала вътрешно равновесие и хармония. Защото движението е живот и започвайки да се движи, тя ще увлече след себе си и другите гъби, дори тромавите манатарки и претенциозните смръчкули. А за пачия крак да не говорим – той ще върви може би най-бързо от всички. И гъбите имат права! Единствените губещи навярно ще са гъбарите, щото гъбите ще почнат да се крият из храсталаци и хралупи, но какво да се прави, щастието иска жертви. Може би Нобеловият комитет ще реши да ми присъди голямата награда за мир, като разбере как съм научил Зоя да ходи, но аз ще я откажа от скромност. Не са важни хората, а делата им. И всеки има някакви амбиции. И ето, аз ви разказах за моите. Сега е ваш ред.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Димитър Петров – Сбогом в бездната

 

Намигване в капан

– Съжалявам, но днес трябва да приключите, начина ви на работа не е подходящ за нашата фирма. Сигурна съм че ще си намерите такава, която отговаря на вашите способности. Моля ви само да попълните бланка #37. Просто запишете трите си имена, адреса и дата на раждане. Също така и вашият подпис, точно там, десният долен ъгъл на листа – показалеца на директорката се насочи към хартиеният лист и посочваше един от ъглите. Младият офис работник не беше подготвен за това. Едва няколко трудови седмици и вече трябваше да се разделя с работата си. Стана му тежко, почувства остра болка в слепоочието от която последваха коремни спазми и учестен пулс. Неизречените му думи придобиха някаква плътнаст, оформиха се в добре стиснат юмрук и започна да се тресе …

– Извенете – започна директорката – но какво правите, моля подпишете документа и напуснете офиса ми, но моля ви, имам и друга среща! – продължаваше да уговоря засегнатия вече бивш служител, а той все така продължаваше да се тресе … и ФРАС! ФРАС! – ярост и нищо друго! Човекът в него бе изчезнал.

Не изрекъл и сричка, изгоненият служител сложи край на всичко. Едно силно ФРАС бе достатъчно! Едно силно ФРАС промени както неговият, така и нейният живот! Той – далеч от хората, зад стени от стомана и гледка от малък четвъртит прозорец мечтаеше за утрото. А тя заобиколена от хора в бели мантии, понякога дочуваща само шумове, а понякога нищо. Лежеше неподвижна и чакаше едно единствено намигване, вещаещо свършека на всичко.

 

Сбогом в бездната

Алармата звънна точно в 6:37 сутринта. Все още бе тъмно, слънчевите лъчи се криеха нетърпеливо зад хълма, но само след броени минути щяха да пронижат светлите пердета на мотелската стая, в която Хари Труман спеше спокойно необезпокояван до този момент. Дори бурният нощен живот, кипящ под прозореца му, не успя да го пробуди. Но това се промени, още след първите звуци на алармения часовник. С мигновени движения Хари започна да потупва по шкафчето до леглото, без дори да е отворил очите си с надеждата, че ще улучи досадният алармен часовник. След няколко несполучливи опита, все пак постигна своето, звука изчезна от стаята по същия начин както се бе и появил. Труман отново се замечта, сънищата го завладяха, до момента в който разума го стресна със силата на тежък чук. Докато се усети, вече бе отскочил от леглото си, бързо нахлузи панталоните, ризата му създаде малко проблем, не можеше да улучи ръкавите й, макар и с раздърпани шевове, тя вече бе прилегнала на него. Изми зъбите си с еднодневките паста за зъби и четка. Плисна няколко пъти по лицето си със студена вода.

Когато пристъпи отново до леглото, Хари Труман забеляза от ъгъла да се подават две дръжки – това бяха дръжките на чанта – „накарала го“ да извърши нещо спонтанно, нещо немислимо. В този момент започна да се поти. Емоциите го завладяха с пълна сила. Треперещото му вече тяло „поиска“ да седне, да се успокои за малко. Просна се направо на земята, краката му се подкосиха, не можеше да направи и крачка, килима на земята не успя да омекоти удара от презимяването, но не почувства никаква болка, в такива моменти покачилия се адреналин действа като обезболяващо. Спомените зпочнаха да прииждат, мислите го отведоха там, където беше миналата вечер, мястото след което се бе озовал тук, в този мотел. Съмнения като ураганни ветрове се бяха завихрили в главата му. Сълзи от болка, се цедяха от очите, стонове на отчаяние се дочуваха като неясни звуци притиснати с менгеме.

Не можеше да поправи това, което бе извършил. Хари се взе в ръце, опита да се концентрира, опита да забави мислите си, да престане да вижда това, което предстоеше да му се случи … тогава в съзнанието му се появи и думата СМЪРТ! Тази мисъл го събори на пода като удар с бухалка, прати го в безсъзнание.

Когато се свести, бяха изминали точно два часа. Сега вече знаеше, че е късно за каквото и да било, дори и да се обади по телефона, за да чуе за последно единственото същество, което бе обичал – дъщеря си. Просълзи се, това бяха сълзи от мъка, сълзи от раздяла. Сякаш в този момент тя стоеше точно там, галеше русите й коси и й казваше „ – Обичам те, принцесо“!

Изправи се на краката си, усещаше, че каквото и да направи, трябваше да е бързо, затова грабна чантата в едната си ръка и се затича към вратата, отвеждаща навън към коридора. Когато допря дръжката с ръка, Хари чу шум. Това бе шума на приближаващата го смърт. Завъртя рязко бравата, дръпна вратата и се озова в коридора. Както и предполагаше – там имаше двама души, добре сложени, с черни костюми. Бяха пратени да му отнемат живота. Още щом прекрачи прага на вратата, се озова в коридора на мотела, мъжагите в черно облекло моментално извадиха по един пистолет и го насочиха право към него. Без да се колебае той побягна по коридора, два заглушени изстрела изфистяха покрай него. Вече застанал зад ъгъла на коридора усещаше топла кръв стичаща се по гърба, „-Краят ми е близо“ помисли си той, и се затича по стълбите на горе. Зад него двамата мъже тичаха подире му.

Имаше само два етажа, оставащи до покрива, премина ги като на видео игра, не го затрудни нито раната на гърба, нито треперещото му тяло. На покрива нямаше нищо, зад което да се прикрие, или с което да изненада нападателите си, затова реши да се насочи към ръба. Отвори с лявата си ръка чантата, чийто дръжки бе хванал с железен захват, а погледа му гледаше към вратата, от която щяха да се появят изпратените за него убийци.

И ето ги, те вече се подаваха, насочили оръжията. След като ги видя, Хари Труман се обърна, сега гледаше надолу към земята, надолу към бездната, която щеше да го погълне. Не чуваше вече думите на преследвачите, крещящи „-Стой, не мърдай, ще те гръмнем“!

Разтворената чанта се понесе надолу, от нея хвръкнаха банкноти, разпиляващи се във всички посоки. А там горе на ръба, на покрива се чуха няколко поредни изстрела пронизващи тялото на Хари Труман. Така и той се понесе надолу. С последни дихания живот, пред очите на Хари се появи образа на дъщеричката му, усмихваща се… той протегна ръцете си напред, за да я погали … земята го погълна.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Георги Божанов – Arbeit macht frei

 

Топло е! Слънцето приятно напича главата ми докато карам. Колата е кабриолет. Няма покрив и въпреки жегата е проветриво. Вятърът е освежаващ. Не си спомням откога не съм карал. По-скоро возил… Просто се търкалям на четири колела без посока, без време, без смисъл. Мисля си и не  мисля. Гледам около мен и сякаш виждам всичко за първи път – разцъфнало дърво, зелена трева, провинциален път, ято птици, двигател ръмжи. Всичко е опияняващо красиво, така както може да бъде само в сън. Не си спомням от колко време карам. Асфалтът е толкова гладък! Все едно се движа по релси, а времето е приятно свежо. Не искам да знам нито къде съм, нито кога съм. Обичам тази кола! Никога не съумях да разбера как може нещо незначително, нещо бездушно, като една машина, да ме освобождава така. Колкото повече карам, толкова повече се губя. Колкото повече се губя, толкова повече се намирам. Забравям… Всичко лошо, всичко хубаво, всичко мое, което не е мое, остава назад, в миналото. Нищо не ми трябва! Нищо и никой! Стигат ми слънцето, колелата и вятърът… Този вятър!

А тя къде е? Колата е празна и в същото време някак тясна. Тя обичаше да седи до мен, да протяга ръце към небето, да вика без глас, със затворени очи. Не й трябваше да гледа. Тя усещаше всичко, все едно вече го бе изживяла. Животът бе игра за нея, без начало и без край. Едно непрестанно трептене, подскачане. Танц около щастието, около удоволствието. Тя беше моя. От момента в който докоснах ръката й за първи път тя беше моя. Но не я притежавах. Никой не я притежаваше, дори самата тя. Но очите й бяха мои. Никога не можеха да скрият нищо. Щом ме погледнеше разчитах душата й. Същата тази душа ми сочеше посоката, докато се возехме в колата, без да знае къде отиваме. Да, когато бяхме двамата никога не се знаеше къде ще стигнем, но винаги се озовавахме на правилното място.

Сега я няма. За първи път карам сам, без посока. Приятно е, но се уморявам. Не знам откога карам, но не искам да спирам. Няма, продължавам! Знам, че трябва и усещам, че ако спра… Не трябва да спирам. Къде е тя, мамка му! Слънцето напича все повече, задушно е. Добре, че е вятърът. Защо ме боли кръстът? И кракът? Не мога да помръдна, чувствам се притиснат от всички страни. Искам да спра! Не мога, не искам, продължавам. Изведнъж се чува тракане, отчетливо и тежко. Не е от колата. Движи се безгрижно. Толкова обичам тази кола! Беше на баща ми. Той държеше всичките му вещи и всичките му хора да бъдат изрядни. В перфектна форма, здрави и усмихнати. Доколкото можеха вещите да се усмихват. Подари ми колата когато станах на двайсет и три. Каза, че съм бил достатъчно зрял, а пък той не могъл вече да се грижи за нея. Нямал сили и време. Не беше така. Той знаеше, че тя ми принадлежеше, както и аз на нея. Когато се качвах в нея ставахме едно, аз и колата. Баща ми обичаше машината, аз пътя. Колко е топло! Имам чувството, че ще се задуша. Няма да спра! Чака ме още път, макар да не знам къде отивам. Тракането продължава. Поглеждам настрани и виждам влак. Побиват ме тръпки. Композицията изглежда сякаш всеки момент ще се разпадне. Отвръщам поглед и гледам напред. Пътят няма край и вече не чувам нито птиците, нито вятъра, нито двигателя, само ужасното тракане. Натискам газта, за да изпреваря грозната машина. Не мога! Колата не ускорява. Дали да не спра, да проверя? Не, продължавам. Не е толкова лошо. Скоро и влакът ще е просто спомен, както и всичко останало. Но къде изчезнаха дърветата, тревата, слънцето?! Вече виждам само пътя и вагоните, а вагоните са безкрайни. Напред не им се вижда края. Поглеждам назад, същото. Какво ли има вътре? Ужасната композиция изглежда толкова позната. Но пък всички влакове си приличат. На вагона най-близко до мен виждам процеп. Малка цепнатина през която виждам форма. Формата е неясна и аз се вглеждам. Усмихвам се. Не може да бъде! Изглежда като силует на човек. Но това не е пътнически влак. Като че ли е мъж. Изглежда познат. Мамка му колко е горещо! Усмихвам се и ме побиват тръпки. Каква е тази фигура? Какво прави там? Кой си ти? Поглеждам напред. Каква е тази странна миризма? Поглеждам вагона. Това… Това съм аз.

Стряскам се и отварям очи, опитвам се. Спътниците ми са ме притиснали така, че не мога да помръдна. Краката ми са изтръпнали. Имам усещането, че под тях има натрошен лед. В същото време болката от стоенето прав изгаря всеки сантиметър плът . Явно съм заспал. Не съм вярвал, че човек може да заспи в такова състояние. Возим се от дни! Никой не е ял, никой не е пил, никой не е мигвал. Освен ако някой не е успял да припадне за малко, като мен. Определено бях късметлия. Така се случи, че аз бях един от първите пътници във вагона и успях да получа място до може би най-проветривото място там. Точно до главата ми имаше малък процеп с размера на длан, през който влизаше вятърът. Той беше като послание от Бог, че не трябва да умирам. Поне не сега. В четиресет градусовата жега този вятър някак успяваше да ми влива капчици живот, като роса мрак. Не можех да си представя как пътниците по средата на вагона издържаха без моя вятър. Дори не можех да ги видя. Светлината бе толкова оскъдна, че можех само едва едва да огледам гората от коси и изкривени лица. Това вече не бяха хора. Бе почти сраснала се маса от гниеща плът, притискаща себе си в отчаян опит да намери начин да се събере на място където по принцип не би могла. Опитвах се да пия от вятъра. Не бях докосвал вода от толкова време, че хладината от стрелящия се въздух утоляваше сухата жар в устата ми, поне за секунди. Разбиващия, отчетлив тропот на колелата бе прекъсван единствено от стоновете на пътниците. Поне на тези, които още можеха да си го позволят. Нямаше говор, нямаше човешки звук. Просто едни симфония на мрака, произведена от човешки гърла. И не спираха. Не! През цялото, безкрайно дълго пътешествие, не спираха, макар да бяха намалели. Сякаш някои от пътниците бяха слезли от влака. Малко, след като отворих очи се сетих къде съм, осъзнах какво се бе променило и защо усещах ново, по-силно притискане в тила си. Спътничката, непосредствено зад мен, беше мъртва, очевидно решила, че не иска да разбере къде отиваме. Цялата тежест на тялото й бе върху мен. Безжизнената маса се бореше да се свлече на земята, но упорството на другите пътници не позволяваше да прекрати грозния театър между живота и смъртта. Тялото бе студено. Усещах разликата. Адската жега не искаше да лишава останалите живи. Стана ми лошо от мисълта, че дамата бе толкова близо до мен. Това, смесено с вонята от вече застояли фекалии и локвите урина предизвика гадене у мен. За късмет празния стомах не позволи да се изложа и се ограничих до няколко болезнени спазъма, след което отново бях спасен от моя верен вятър.

Липсваше ми съня. С удоволствие щях да напусна този свят, спомняйки си за миналото. Прекрасното минало. Онова минало, което пренебрегвах с лека ръка, когато бе настояще, за сметка на бъдещето, което гледах с такъв захлас, какъвто само невръстните деца или прегладнелите зверове могат да усетят. Да, лошо ми беше, но вниманието на съзнанието ми внезапно се обърна към стържещия крясък на спирачката на влака. Тежката композиция се мъчеше да продължи по пътя си, но здрава и непоклатима човешка ръка не позволи да има противоречие. Няколко минути забавяхме и за първи път от дни насам не се чуваха нечовешките стенания. Не защото някой им забрани, а защото никой не знаеше къде сме пристигнали. Никой не искаше да знае и все пак всички знаеха. Всяка останала жива душа във вагона замръзна в непоносимата жега в един последен, отчаян опит да забави, ако може да спре времето. Но времето също имаше планове, своите планове, безмилостни и необратими. Времето, което беше дало всичко на мен и спътниците ми, с един замах го бе отнело, без уговорки. Бе дошъл моментът, в който трябваше да върна времето, което притежавах на заем.

С последния стон на спирачката, влакът спря. По ирония на съдбата бях чувал такава тишина само в най-красивите моменти от живота си. Онези моменти, когато четях очите й. Онези страшни очи!

Вратата на вагона се отвори грубо и бавно. Край на пътешествието! Последна спирка! Любезните кондуктори започнаха да ни приканват да слизаме с присъщия за тях дисциплиниран и организиран маниер и с помощта на прикладите си. Да, нашите кондуктори притежаваха неща с приклади. Умората, гладът, болката караха пътят до вратата да изглежда безкраен, колкото бе пътят със самия влак.

Слизайки от влака, не можах да се отърся от изгарящата жега. Сякаш бях в пещ! Когато минах няколко крачки, очите ми свикнаха с дневната светлина и мъчно успях да видя портата на комплекса. Над нея имаше надпис. Той гласеше „Arbeit macht frei“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Владимир Шумелов – Два текста и един метатекст*

 

Потопът

Когато водата стигне до врата – горе главата!
Линц

… Остават няколко часа.

Захвърлям Библията. Когато отварям Речника за чужди думи (БАН, С., 1982), виждам, че външната твърда корица се е откъснала, но колите са все още скрепени на широкото място, където, слепени с плата, се докосват до твърдата подвързия; чета върху хартията от вътрешната страна на подвързията: „Стопанска академия… лозарска наука, год. XIX, № 8… минералното торене и хидромелиорацията… Биологичните прояви на…“ Цялата вътрешна страна на твърдата корица е облепена с лист бяла хартия.

… Навън вали. Сменям книгите като носни кърпички. Чета… „През втория месец, на 17-я ден от месеца, в този ден всички извори на великата бездна се разтресли и небесните прозорци се отворили. И се лял над земята дъжд 40 дни и 40 нощи…“

Още: Шумер, десет века преди Христа, надпис върху глинена плочка: „Сутринта рукна порой, а през нощта с очите си видях обилния дъжд. Погледнах в лице бурята, страшно беше да се гледа…“

… Оня ден зададох въпрос пред аудиторията и тя мълчеше. И това мълчание бе обезпокоително застрашително в дните, замъкнал се кой знае защо и откъде пред тях, безропотните и неразбиращи заради това студенти; пълните със секунди и минути часове, в които трябваше да отстоявам чужди възгледи и тèзи и много малко свои. „Колега, не знаете колко са комплицирани…“ Не знаех, но се досещах. Нали в подобно състояние съм и аз – отдавна.

… Навън вали. Сменям книгите като носни кърпички. Чета… „През втория месец, на 17-я ден от месеца, в този ден всички извори на великата бездна се разтресли и небесните прозорци се отворили. И се лял над земята дъжд 40 дни и 40 нощи…“

Още: Шумер, десет века преди Христа, надпис върху глинена плочка: „Сутринта рукна порой, а през нощта с очите си видях обилния дъжд. Погледнах в лице бурята, страшно беше да се гледа…“

… Продължавам да чета. Слушам „Тихи нощи“ на Рик Уейкман. И главата продължава да ме боли (от алкохола минава по-бързо). Губя инерцията на собствените си мисли…

Хипотези: Огромна приливна вълна, която може да се образува, ако гигантски астероид премине близо до Земята (Н. Бонев)… Земята се е сблъскала с комета или поне с опашката й (Великовски, САЩ)… Луната е минала близо до Земята. До „неотдавна“ Меркурий е бил спътник на Венера, а „отскоро“ е станал планета; според Гернстенкарн и Луната е била самостоятелна планета, но някаква космическа катастрофа я е отклонила от пътя. „Пленена“ от Земята, тя се приближавала все повече до нея, докато преминала „предела на Роше“ (2,86 от земния радиус) и диаметърът й станал 20 пъти по-голям от днешния. В резултат – огромно увеличение на приливите…

(Ако има Господ) Боже, спри! В бутилката се клатят няколко сълзи на мъж. Прозорецът на стаята ми, която е на първия етаж, се облива от мътни потоци вода, сякаш с маркуч. Опитвам да чета, отново… „Ипохондрия… Прострация… Ексклюзивизъм… Галон… Гратификация… Абулия… Бикини…“ Коленете ми се присвиват нервно. Чука ми се… Отивам до тоалетната. Когато сядам отново, съм спокоен. Спокоен… Водната завеса зад стъклото е толкова плътна, че не виждам отсрещната къща…

Още: Според поляка Ян Гадомски на 4,4 млрд. години върху Земята пада един астероид с радиус 17 км, който е в състояние да разруши половината ни планета. Астроблемите (следи от паднали тела) върху повърхността на Земята са многобройни, фиксирани днес, както и в митологиите. Митовете…

Време е да започна „Всички ценности на нашето време“. Днешните ни дела са проекции на митологемите… Установяване неценността на новото време, без оглед на социалната стратификация… Всичко, упорито… Имам късмет, че не съм историк. Мразя историята, историите… „Без отдих е тази война.“ (Откъде го помня?)

Открих: пиша изглежда най-вече за прераждането, „да започнем отначало“ – нещо твърде несвойнствено за нас, българите, тема, стара като света, но притежаваща изключителен потенциал и далновидност.

Открих и още нещо: не мога да пиша без духовен или емоционален стимул, а това е лошо… (Чета, хм, Еклисиаст и… Киплинг.)

Навън не вали. Потоп… Не мога да видя небето, но мисля че се е разцепило и излива злобата си върху града. Колите по улицата плуват като катери, а хората… Майната им! Въпреки че съм на първия етаж, при мен е още сухо. Майната ви! Слушам Робин Кениата…

… Преди гърците да се настанят на Пелопонес, там е съществувала Аркадия. Древните й жители разказвали, че потопът бил отдавна, когато на небето не светела луна. Елините ги нарекли „долунни“. Същото твърдят Аполоний Родоски (III в. пр. Хр.) и Анаксагор (V в. пр. Хр.), позовавайки се на древни източници…

Това е положението… Земята е напукана… Пустините искат да ни глътнат… Водата в океаните се покачва… Катастрофата настъпва – пясъци срещу вода. А хората?

… Трябва да чета. И да пиша. Но в същото време вълните блъскат в прозореца, който, Бог знае защо, не поддава. Ако Господ би оттеглил претенциите си Горе, щеше да е ясно, Луната щеше да набъбва, а това е най-добрия период за нови дела…

Това е. Свърши. Ще чакам дъгата…

 

Между Бекет и Аз

Минаха години, хората, забравили Бекет, си спомниха, долетели на крилете на мъртъв психопат. Тя е тотално объркана, не знам, неинформираният е психопат. Цялото слухтене, цялото усилие, цялата игра, да спим. Изхвърлени зад борда през 1492-а в Рая, температурата е 350 С, тютюневият дим пълзи енигматично-епично, полупознато-тайнствено до първия акорд. Моливът, ръката, машинката, компютърът, споменът, схванатият гръб. Без време, живи са. И тръгват, времето пребоксува, някъде концептуално потъваш в тиня от неакордирани ноти и спомени. Не си пиян, но. Това е музиката на нощта, междувременно кварталът анихилира, слънцето и всичко. Жажда за живот, фрагментирана редупликация на отминалото. От онова, оня сън. Кварталът в полуздрач, пулсиращ синьо-червен неон и жажда за живот, писъци, ръмжене на коли и тишина. Живот по релсите и понякога. Когато искаш да строшиш тишината, средата, самотата, разказвайки нищото. Никога не заплака, напук на обкръжението, но повече. Подреждайки доминото, разбрах, че нямам приятели, познати, врагове, нелепо. Не трябва да отлагам, за кой път. Проектът пътува, срещам се, чукам, умирам. Но друга. Фиктивно, иначе темпорално лимитиран, но без аналогии, без. Всичко трябва да бъде cool или Набоков и. Заровиш ли се в спомените и обратно. Реших да се самоубия. Страхотно, страшно, весело, неспасяемо. Току-що се остригах нула. Чао. Иначе нонконформистко, с „Танц със саби“, неконфиденциално, трансцендентално, което, разбирам добре, си длъжен да вмъкнеш в неопределеното. Страх ме е от обобщенията, още повече. Прекалено и интуитивно, а вярвам, че да. Преди сто години започнах. Не се сърди за закъснението, не се поставяй в позицията, както и за това. Бях ти написал една страница, дълбоко, поливалентно потъваше. Трябва да му напиша друго, после. Може би компилация, но решението. Да оставиш оцеляването. Съвсем, макар че. Когато се почувстваш стара, отвори. Загубих разсъдък, вярата набира смелост, вярвам, но. Не. Би трябвало да пиша за много още, около нас. Да. Ще видим. Времето. Или срамно и инфантилно, докато листата пожълтеят, винаги. Разголване, самота, собствена територия, преди да се издрайфа. Преди сто години и след. Спокоен и горд, никой. Factotum. В медианата, в Рая, докато полудяваш. Разликата е във финала. Ако Сад, Гоя, Гог и Бекет са луди. Да. Не издържа, отиде и, лишено от винетки и лъжи. Лъжи. Дишай, както пишеш, или. Не се пази от номинации, като бунт. Да. Иронично, центонно, катахреза. Визуална хилядолетна традиция на европеец. Спорадичен като семиекотизиран българин, или. Отбран и обран плод на. Липсват ми Медичите и Духа. И Бекет. Липсвам.

 

*През 1991 г. „марксисткият литературовед“ Фредрик Джеймисън казва в „Постмодернизмът, или Културната логика на късния капитализъм“: „… краят на буржоазното его, или монадата… означава… край на стила, в смисъл на уникален и личен, край на отличително индивидуалния щрих“. Една студия писана през 1984 г. и прераснала в монография, която слага началото на най-големия дебат върху постмодернизма през 90-те…

Още с „Двойно“ (1994) в първите години след 89-а се опитах да вкарам онова претенциозно писане, което по-късно щеше да прерасне в т.нар. нисък и висок постмодерн. Наред с уличното хайлашко писане, тип джаста-праста, опитвах писането в книгите да върви от по-традиционен наратив, през леко „избледняване“ до неговото „обезличаване“ („колабиране“) в края. Едно „бяло“ (нищо-не-значещо) писане от типа на „Хепънинг“ и „Дезинтеграция“, в което думите, без големи букви и пунктуация, се нареждат линейно и привидно без смисъл и връзка помежду си, с почти отсъстващ синтаксис. Но преди това слагах „Колабирали наративи“: „Махмурлук“, „Снимката“, „Животът“, „Хаос“, „Отражения (I, II, III, IV)“, „Ретроспекция на окото“, „Жега“, „О, ясна луна“, „Екстенсионал“, „Майната ви“, „Край“ – те бяха преди в съдържанието на „Между Бекет и Аз“ (1998, 2003). В самия край се намираха „Потопът“, „Между Бекет и Аз“ и „Хепънънг“. Повечето от „колабиралите наративи“ бяха всъщност прозаически фрагменти, които използвах съзнателно и в по-големи белетристични масиви поради тяхната синтетичност (напр. в по-дългата проза – „Двойно“, „Уестърн“ и др., но и като средство за колажиране). През 1999 г. в бр. 11 сп. „Ах, Мария и приятели“ (София) излязоха и някои от тези къси наративи под заглавието „Суперкъси наративи“ (а броят беше кръстен „Антология на едно незавършено десетилетие. Българските класици от 90-а година до днес“, което освен ирония носеше и някаква поука, но едва ли всички я разбраха в момента). През 2011 г. пък едно македонско „списание за литература, култура, граждански права и наука“ Корени“ пусна в превод „Колабирали наративи“ („Ретроспекция на окото“, „Хаос“, „Жега“, „Самоубийството“), а отделни фрагменти са се появявали през годините във в. „Литературен вестник“ (София), в. „Литературен глас“ (Ст. Загора), в. „Борба“ (В. Търново) – приложение „Светлик“, алманах „Света гора“, сп. „Море“ (Бургас), алманах-списание „Културна палитра“ (Перник) и др., но най-вече в книгата ми „Pink Floyd. Елипси“ (2013).

Фактът, че текстове като „Тривиум“ и „Ейнджър“ бяха публикувани в сп. „Хермес“ (София, бр. 8, 1998 г.) говори твърде много за тенденциозността и претенцията на подобен вид писане.

Софийският „Хермес“ (тогавашното списание, не сегашното пловдивско издателство и книжарница – от 1991 г.), малко помнят, беше един годишен алманах около литературно-естетически кръг, обединяващ Вячеслав Остър, Младен Мисана, Кръстьо Раленков и Емилия Дворянова (днес само последната е позната на широкия кръг читатели и литературоведи). Започна да излиза през 1990 г., но след десетата си година какво стана, не знам наистина. Публикуваше се претенциозна „авангардна литература“, част от която по-късно се преля в някакъв „постмодернизъм“. Текстовете бяха наистина шеметни, обезличаващи писането, нечетивни, фрагментизирани, пълни със „символи“, хетероними, недоизказаност (многоточия); тук-там се съзираха имената и текстовете на Сен-Джон Перс, Метерлинк, Мишо, Арто, Бретон, Песоа, Цара, Хлебников, Бродски… Трудно е, а и невъзможно в няколко реда да се опише всичко това, наречено „Хермес“, но все пак се гордея, че съм между над 70-те българи, публикувани там, и около стотината чужди.

„Двойно“ e текстът, който дава името на първата ми книга с разкази и новели, спечелила Голямата награда за проза на конкурса за дебютни книги „Южна пролет“ в Хасково през 1995 г., както и на фондация „Славяни“. Преди това се появи във в. „Литературен вестник“ (София), бр. 37, 1992 г., а по-късно намери място и в сб. „И така нататък“ (2007), но също в www.grosnipelikani.net, 26.05.2012 г.

„Двойно“ е всъщност прозаически масив, който обединява три есета под едно заглавие: „Сънувах такъв сън“, „Нещо като сън… или сън № 2“, „Крачка към безумието или Сън № 3“. Кратки, импресивни разсъждения върху самоубийството, изкуството, съдбата на човека и човечеството, пречупени през съновиденията и отразяващи двойнствения ни свят.

Към подобни проблеми е насочен и разказът „Потопът“. Разбира се, когато го публикувах в сб. „Между Бекет и Аз“ през 1998 г., замисълът бе по-широк, но когато го пуснах в сайта на писателите – Варна, http://varnawriterssociety.net, 19.07.2014 г. (изпратен за Беседа 4 на Обществото на тема „Потоп“), проверих и една друга негова характеристика: можеше да въздейства естетически и по конкретен повод – наводненията в България от 2014 г., и по-конкретно това във варненския кв. „Аспарухово“; преди това беше излизал в различни издания и сайтове.

Основен принцип в този кратък текст (малко над 4000 знака), както и в редица други, бяха колажът и играта, сериозната ирония. Ето и неговото мото: „Когато водата стигне врата – горе главата!“ (Линц). Взех го изпод стъклото на същата маса в онова барче, откъдето измъкнах оная недомислица на Мао като мото към „Пътеката“. Подозирам, че това е оня афоризъм на великия Станислав Йежи Лец „Ако водата ти стигне до устата, тогава – горе главата!“, но тъй като досега никой не е забелязал този „номер“, да замълчим. Или по-право, както пише в един коментар по повод този афоризъм в http://www.album.bg/loshata_berk от 3.08.2009 г., „Всекиму е присъщо да греши, но само глупавият упорства в грешката“ (което пък от друга страна си е афоризъм на Аристотел).

Както и да е. Текстът от 4000 зн. разследва някои от причините и хипотезите за този „потоп“, който от единичен факт добива вселенски размер.

„Между Бекет и Аз“, който даде името на втората ми книга от 1998 г., определено е най-експериментален (като изключим, разбира се, такива текстове като „Дезинтеграция“, „Хепънинг“, „Тривиум“, „Ейнджър“). Това, разбира се, не е нищо особено на фона на текстовете в списания от типа на „Хермес“ през 90-те. И едва ли има голям принос за наградите „Интелект’98“ и „Светлоструй“ (1999), които сборникът получи.

Преди да сглобя едноименната книга, публикувах текста във в. „Литературен вестник“ (София), бр. 15, 1995 г.; в. „Северняк“ (Шумен), бр. 6, 1996 г.; в едно френско списание за новелистика – „Брев“ („Brèves“), бр. 58, 1999 г., на което бях гост-редактор и автор на единия предговор; в ел. сайт www.grosnipelikani.net, 18.04.2011 г. Но откъдето и да го погледнем, текст между мен и Бекет, за когото съм писал и други небелетристични текстове и критически фрагменти, един типичен постабсурдистки текст от 90-те. Текст на липси (елипси, без абзаци) и претенции.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Ангел Ангелов – Локомотивът

 

На баща ми

Масивното, опушено туловище от години е заседнало сред запустяло място в края на сляп коловоз. Беззрачният прожектор, кацнал върху парния котел, гледа невиждащо като Полифем след ослепяването му. Странични стъкла на машинистката будка не се забелязват, а всеобща ръжда е полазила по металната плът на някогашния горд друмник от стоманените пътища. Лагерите на колоосите са схванати като артрозни стави, а ресорите са омекнали, атрофирани от времето и дългото служене. Забравен е като непогребан мъртвец сред изоставено бойно поле.

Понякога, все по-рядко, по металната стълбица с мъка се изкачва възрастен човек, облечен в някогашна железничарска униформа. Запъхтян сяда той на кръглото столче пред ръчага, поема си дъх, няколко минути седи загледан в замръзналите манометри, после отваря пещта, надзърта в мъртвата й утроба и отново сяда до прозореца без стъкло, уморен като след дълга нощна смяна. Вика на помощ спомените си, подрежда мечтите си, излъсква приборите, подканя ги да оживеят, ослушва се да чуе дрезгавия авторитетен глас на парната свирка, но чува само пискливите, невръстни сигнали на модерните електровози от близката железопътна гара, в която отдавна вече не се стеле въглищният пушек на отминалото време…

Машиниста седи така, незнайно колко, вика мечтите си, оживява пред очите му новият облик на Локомотива – блеснали от грижа прибори, прогонена ръжда, прясно боядисан тендер, освежени двигателни колелета, подменен зрящ прожектор, блеснали фарове, готова за път машина… От стара кожена чанта Машиниста вади някакви инструменти, парцали, шише пълно със зловонна течност, четка и се заема с работа. Не бърза, почива си често, тъжно си спомня за някогашната си енергичност и примирено се опитва да воюва с ръжда и запустение. Пред уморените му очи се заусмихват красиво надписани табелки, всяка от които разказва на посетителите кой прибор за какво служи, а на една тържествена голяма табела се чете цялата биография на Локомотива – кога е произведен, къде е родното му място, кой го е създал, колко са му силите, каква е бързината му. Представя си и как тържествено, на собствен ход ще се отправи към полагащото му се почетно място в Музея на железниците, там ще изгасят пещта му, основно ще го почистят и ще го благословят като един заслужил труженик… Сред виденията на Машиниста се мярват и няколко снимки, на една от които сериозно се кипри и неговият образ наред с другите машинисти, работили с Локомотива. Окачени са те в специални рамки, покрити със специални стъкла против неканени отражения, а под тях с по няколко реда се обяснява на посетителите кой от кога до кога се е трудил на легендарната машина. Има и различни фотоси, които с готовност разказват за многобройните подвизи на Локомотива и неговите машинисти, за някогашните тежкотоварни влакове, за преизпълнени планове, за химерични усилия, които младостта не забелязва, че са безсмислени. Спомени като кротки вълни го заливат, оттеглят се в небитието, пак се завръщат, докосват го с минали радости, с преболели мъки, с надежди и уморени дни, сред които Машиниста съзира остаряването, напредващата тромавост, неумолимо приближаващия край.

Въздъхва старецът, опитва се да прогони спомените, вглежда се в мъгливите идни дни, където все пак мъждука мечтата му. Храни я с вяра, хваща се за нея като хром човек за патерицата и бавно куцука към цел, която на мнозина би се сторила безсмислена. Миг след миг се навързват, образуват дните, които му напомнят за някогашните работни смени, за важната част от живота му.

Денят на поредното посещение го блъсва с внезапния си изглед – прерязаните панти, на които се крепи масивният капак на пещта прерязват дъха му. Входът към изстиналата утроба зее като беззъба черна уста. Капакът лежи в левия ъгъл на машинистката будка сред купчина нарязан метал. Възрастният човек се подпира върху ръчага, той изскимтява ръждиво и съчувствено чака да премине световъртежа на изненадания човек. Присяда той върху кръглото столче до десния прозорец, опитва се да успокои дишането си, да спре думкането на кръвта в слепоочията. Гневни мисли го спохождат, изпълват същността му, завладяват го, пораждат изгарящи въпроси, чиито отговори се тълпят безредно и не могат да се спрат, не могат да изберат един, който да е истински, който да обяснява на стария човек безсмислието на посегателството върху плътта на Локомотива, върху собствените му мечти, колкото и наивни да изглеждат.

На другия ден Машиниста носи старата си железничарска шуба, мърляво стогодишно одеяло, шише с вода и няколко ябълки. В тендера е просторно и мръсно, с древни следи от някогашните въглища. Застила одеялото сгънато на две, присяда върху него и наднича през отвора към машинистката будка. От така стъкмения наблюдателен пост ясно се виждат манометрите със счупени стъкла, черната паст на пещта, срязани метални тръбопроводи. Притаен някогашният повелител на Локомотива се готви за мъчително дълго чакане. Изтърколили са се няколко нетърпеливи часа, притъмняло е когато се чува енергично изкачване по стръмната метална стълбица. Показва се рошава чернокоса глава на човек, който като че ли току-що излиза от въглищна мина. Носи той преносима машинка за рязане на метал, някакъв чувал с трудно определим цвят, фенер от който струи мъртвешка изкуствена светлина. Старият железничар усеща кръвта си, съвсем се снишава, приготвя се. Насочва мислен пистолет срещу мургавото същество, натиска спусъка, изпразва целия пълнител, но нищо особено не се случва. Като че ли чува:

„Това е желязо бе, бате. И без това на никой не му трябва.“

Въздухът се сгъстява, почти не става за дишане, но намира сили, измъква се от тендера, пристъпва към нашественика, взира се в очите му. В бялото им се забелязват червеникави оттенъци, но не може да се разбере алкохолен ли е произходът им или са от рязане на метал без предпазни очила. Бавно започва да се чувства мирис на кавга, Локомотива потръпва, усеща настъпващото рязане, предчувства болката, на която възрастният човек се опитва да попречи. Резача е непоколебим, става все по-неустрашим, вгледан в престъплението си. Свистът произвеждан от убиеца на локомотивната плът прорязва мислите и мечтите на някогашния железничар, зараждат се в недрата му клокочещи сили, които той с мъка удържа. Безогледният човек си гледа работата, нехае за терзанията на някогашния стопанин на парната машина, не го e еня за бъдещето й, както и за мъртвите късове Душа появили се у Железничаря още след първото рязане , което той съзира. Връхлита го всеобхватна безпомощност, треперещата му ръка изпуска първоначално пожеланото оръжие за възмездие, разбира, че не му е дадено да убива, свлича се до тендера и усеща как го изпълва немощ и тъжно примирение. Някогашната енергия за съзидание необратимо е изчерпана, а енергия за борба със Злото не е произведена и старият човек усеща своето неумолимо настъпващо поражение. Ням плач, породен от безсилие, тлее някъде из вътрешностите му и все пак успява да промълви:

„Грях е това, което вършиш, друг е начинът да се нахраниш…“

Свистът от разрязан метал заглушава думите му, рунтава опашка от рой искри извира от допира на бясно въртящия се резач до кроткото локомотивно тяло. Приближава старецът до безумния похитител, докосва го по рамото, но чува от енергично извърналия се към него крадец на метал:

„Остави ме, и теб ли искаш да срежа…“ – в насочената машина за рязане на метал се съзира недвусмислена заплаха.

Непонятно явление се заражда някъде из локомотивната утроба, чува се плахо ръждиво скърцане, опит за движение, за заплашително потегляне. Черното туловище мъчително се раздвижва, тръгва, непоколебимо се насочва към стационарните буфери, неподвижно закрепени в края на слепия коловоз. Някогашният машинист знае, че зад тях зее пропаст, знае, че може да слезе – скоростта все още е малка – но той примирено присяда върху сгънатото си стогодишно одеяло в очакване на сблъсъка. От воя на ненаситната си машина за рязане крадецът на метал е оглушал, не усеща какво става, не чувства движението и неговата посока… Тътенът, сътворен от помитането на буферите, сепва Резача, оглежда се стреснато без да разбира нищо от сполетялото го явление. Локомотива, масивно и достолепно продължава самоубийственото си движение и след свършека на релсите, спира за миг на ръба на бездната и бавно и неумолимо полетява в първото и единствено полетяване в живота си, различно от многовековния летеж по стоманените друми.

В дъното на пропастта изниква огнено изригване от горящ метал, а сред пламъците се забелязват нишадърени жълто-зелени оттенъци, които обикновено изгряват при изгаряне на биологична плът.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Ружа Велчева – Невероятният Тони

 

Очаквах срещата с Тони с нетърпение и известна доза любопитство.

Преди пет години, при поредната среща на випуска ни от университета, си разменихме телефоните и си обещахме, че при моя командировка в София непременно ще му звънна…

Тони беше един от най-умните, най-красивите и най-желаните от състудентите ми. Не бяхме от една компания, всеки от нас плуваше в различни води, затова бях направо поласкана, че след толкова години, се доближихме толкова близо,  даже си уговорихме една среща в бъдеще време.

Приключих бързо ангажиментите си в Министерството и звъннах на Тони. Срещата ни беше след час. До отпътуването ми за Търново имах много време и се радвах, че ще може да си поговорим на воля, без да бързаме.

Намерих свободна маса в малко кафене на Женския пазар и пиех на бавни глътки поредното си кафе за деня.

Тони живееше като студент в Трявна. Произхождаше от богат търговски род, интерниран след Девети там. Бяха им взели почти всички имоти в столицата, но това, над което нямаха власт, бе наследствената гордост и финес, който издаваше потеклото. След дипломирането ни Тони и семейството му се завърнаха в София. След Десети ноември бяха задухали нови ветрове и реституцията ги издигна отново на гребена на вълната. Тони се ожени за богата красавица от стар еврейски род, но това не беше брак по сметка, а брак, продиктуван от една невероятна любов, докато смъртта ги раздели. Имаха прекрасна дъщеря и бъдеще, което чертаеше безоблачна идилия.

Но животът предполага, а само Бог разполага със съдбите ни. Това разбрах по-късно, след срещата.

Когато след около час към масата ми се приближи клошар, помислих, че има някаква грешка. Дълга сплъстена коса, брада почти до гърдите, намачкан черен шлифер, който не помни отдавна сапун и вода. Само в очите, сред бездните от тъга и болка, се долавяха искриците от духа на някогашния Тони.

Ръкувахме се и той приседна внимателно на стола срещу мен.

Внимателко преглътнах изумлението си. Нещо болезнено беше покосило невероятния някога Тони. Чаках сам да сподели това, което беше го покосило, което беше белязало бъдещите му дни.

„Беше любов от пръв поглед и за цял живот, докато смъртта ни раздели! Всичко беше като в красивите приказки с неочакван край.

Тя работеше в престижна лаборатория. От родителите си получи разкошен апартамент в стара еврейска кооперация тук, на Женския пазар. Скоро ни се роди и прекрасна дъщеричка. Аз също имах престижна работа. Какво повече от това можеше да искаме от съдбата.“

Красива приказка за невероятна любов и съдба.

„Преди три години, при редовните профилактични прегледи, откриха, че има рак, от тези диагнози, които са без никаква надежда… Гаснеше не с дни, с часове. От красивата жена остана само бледа  сянка, разядена от болка и безнадежност. Последните месеци не можеше да се надигне дори от леглото. Напуснах работа и останах с нея до края. Умирах заедно с нея, ден след ден. Бях ядосан на хората около нас, на близките, на Бог… Болестта й за мен стана висша несправедливост и това ме скара с целия заобикалящ ни свят, който не искаше да скърби с мен, очаквайки края. Волята ми, душата ми умря заедно с нея.“

Докоснах предпазливо треперещата му ръка. И неговата болка преля в мен.

След смъртта на любимата жена Тони потърсил утеха първо в Бог, но не за дълго. И той носел  вина за загубата му. Посегнал на такава любов, каквато рядко се среща. Има я само веднъж и загубата й изгаря всички доводи за живот.

Тогава открил утехата в пиенето. Пиене до безпаметност. До пълно отричане на приличие и морал.

Загубил работа, останал без пари. Родителите на жена му прибрали дъщеричката им и прекъснали всякаква връзка с него. Може би от срам, а и с някакво необосновано обвинение, че има вина за смъртта й.

Така останал сам, с болката и мъката си, с неизменната чаша в ръка.

Платих кафетата и той ме поведе сред сергиите на пазара, за да купим шише  ракия-менте. „По-евтино е, а ефектът е задоволителен.“- каза трезво. След това купи от един магазин изрезки от  свинско месо и бавно тръгнахме към кооперацията, в която майка му имаше реституиран апартамент. „Обявил съм го за продан, дано получа добра цена – засега няма купувачи. Живея в мазето, в приземния етаж, заедно с Люси.“

Помислих, че нещо не се вързва. Женското име ме обърка, но не попитах нищо. Денят беше пълен с изненади.

Денят бавно догаряше, а до автобуса ми имаше още няколко часа.

Кооперацията беше от онези стари, красиви  софийски сгради, почти на гърба на Централната дирекция на полицията до Лъвов мост.

Внимателно вървях в сумрака на подземието, докато Тони светна с фенерче, за да открие ключа за вратата. „Понякога не мога да платя тока и с него си светя вечер.“ – каза вместо оправдание.

Зад вратата се чу радостен кучи лай и тогава разбрах коя е Люси. Една бяла, пъргава болонка, която направо се втурна към Тони и ласкаво му заговори на своя си неразбираем език. „Само тя ми остана от оня живот, свидетел е на нашата любов и раздяла.“

Мъждивата крушка от тавана освети света на Тони. Дюшек направо на пода, маса и разкрачен стол, газово туристическо котлонче и етажерка с няколко чинии и чаши.

Върху стар брой на „Демокрация“ Тони наряза изрезките, запали котлончето на пода и от  метална чиния със съмнителна чистота скоро се понесе миризма на пържено. Люси завъртя радостно опашка и почти навря муцунката си в месото. Явно, познат и любим за нея ритуал.

Седнахме на дюшека, столът беше само един, и на стария вестник се появиха две водни чаши пред чинията с половината от пръжките. Люси вече облизваше паничката си с другата половина.

Отпихме от ментето. Подтиснах всякаква погнуса и хапнах от месото. Какво пък – Люси си е едно толкова любвеобилно кученце.

Пиех бавно, Тони – по-бързо. Скоро думите му заглъхнаха, очите му бяха притворени, лицето  беше приело светлината на потушената мъка. И ментето върши работа.

Тони се наклони леко и вече спеше върху дюшека. Люси се сви в краката му  и тя притворила очи. Те бяха там, назад, в онези щастливи дни, когато тя беше жива – обичаща и обичана. Обичана така, както може да се обича само веднъж в живота. Обичана до смъртта.

Завих ги с протритото одеало и тихо излязох навън. Скоро бях на автогарата.

По-късно, вече в автобуса, дълго мислих за съдбата на невероятния Тони. Сега бедняк и клошар, той беше най-богатият човек, когото съм срещала, защото  е могъл да  плати най- високата цена да бъде така обичан и обичащ, чак до смъртта.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Дилян Ценов – Стъклената кукла

 

‒ Лека нощ, Лили – тихо продума Майстора. Очите му се напълниха със сълзи и той разбра, че е време да си ляга. Иначе щеше да я събуди, а тя не трябваше да го гледа как плаче – това я разстройваше още повече. Той устоя на изкушението да отвори витрината и тихо се оттегли. Отиде в малката си стаичка на горния етаж и заспа.

В това време една ниска фигура,  загърната в дрипи, крачеше по улицата, без чадър в проливния дъжд. Човекът се спря под навеса точно срещу ателието на Майстора, за да не подгизне съвсем. Трябваше час по-скоро да се прибере, защото щеше да измръзне. А пък и го чакаха да предаде взетото.

Поредната мълния проблясна и нещо отсреща привлече погледа му. Нещо тънко, синьо и блестящо. Последва оглушителен тътен и след него втора мълния. Пак тънко, синьо, светещо и много примамливо. Беше зад стъклото. Трябваше да го разгледа. Пороят се усилваше, но какво толкова, и без това нямаше как да се намокри повече. Изправи се бавно и тръгна към магазинчето отсреща. Очертанията на фигурата се оформяха в ритъма на стъпките му. Намираше се над нивото на очите му, долу беше тънка, горе също, а по средата обемиста. Лъщеше. Беше изложена на витрината на малко ателие за изработка на кукли. В нея имаше десетки различни по форма, размер и цвят кукли, всяка от които гледаше право в минувача. Всяка като че ли искаше да му каже нещо. Той ги обходи бързо с поглед и след като нито една (въпреки естетическите си качества) не му хвана окото, погледна нагоре. Там стоеше тя, на пиедестал. Не е била видение. Толкова истинска и толкова близо, че не е за вярване, мислеше си той. Единствена по рода си, тя се открояваше на фона на всички парцалени, гумени и дървени кукли, струпани на пода на витрината. Как не я беше видял по-рано? Живееше в града от месеци, кръстосваше улиците денонощно, забелязаваше всичи красиви и ценни неща, но това точно му бе убягнало. Свали качулката си, изправи се на пръсти и допря малките си ръце и нос в студеното, мокро стъкло. Кафявите му очи бяха хипнотизирани от нея.

Поредната мълния го извади от унеса и той побягна. Много закъсняваше.

‒ Какво беше това? – провикна се куклата Силви, висока и стройна красавица с  лунички по лицето.

‒ Нещо грозно – отговори й Филип, нейният ухажор, първенец по красота сред куклите.

‒ Вие сте отвратителни – скара се Лулу. ‒ Това беше най-обикновено дете.

Настана същински кошер във витрината.

‒ Дете?! – с насмешка казаха някои и се спогледаха.

‒ Децата не са такива – каза с пискливия си глас Фани.

‒ Има ги всякакви ‒ красиви, чисти, спретнати, но има и грозни, слаби, клющави, с гърбави носове, като това.

‒ Не съм ги забелязала – отвърна Фани и започна да оправя косите си от прежда, гледайки се в стъклото.

‒ Няма и да ги забележиш – изкрещя с гърлен глас Оли, дендито на групата, облечен в черен смокинг, с червена роза на ревера си. – Ти виждаш само децата, които се интересуват от теб.

‒ Ти сякаш не си същия – нахвърли се към него русият и синеок Ив.

Това стигаше, за да избухне скандалът. Не че куклите имаха за какво да спорят. Главно за това кое дете коя кукла е загледало и коя щеше да си тръгне най-скоро. Така че след малко всичко утихна и започна забавата.

Вечерта беше времето на куклите. През деня те слушаха и наблюдаваха всичко кротко без да мърдат. Но когато нощта се спуснеше и Майстора отиваше да спи всички се събуждаха и започваха да се веселят. Лоти пееше, тримата музиканти, които вървяха в комплект, свиреха, а останалите танцуваха до откат. Някои дори се късаха и се налагаше на сутринта да бъдат зашити.

Вини нямаше желание да се весели. На него не му прилягаше да танцува ‒ не биваше да се смесва с простолюдието, от което не съзнаваше, че е част. Целият беше жълт, с черна и къдрава коса, а сините му очи блестяха. В ръката си държеше слънчеви очила, които обичаше да размахва щом се разсърди, а това ставаше средно на всеки пет минути. Всички го харесваха, но той тях не. Докато другите се веселяха, той се излягаше на възглавницата си и ги наблюдаваше.

Песента спря и всички решиха да си починат. Вини погледна нагоре.

Тя ги наблюдаваше. Пак. С онова изражение, което не разбираха и не харесваха. Идеалният момент, помисли си красавецът.

‒ Ей, познайте какво. Искате ли да ви кажа на кого му излезе късметът днес?

„Да ти излезе късметът“ – така се казваше, когато някое дете прояви интерес към теб. Това означаваше, че някой вече те обича и иска да заспива в прегръдките ти.

‒ Да, на Лулу – провикна се някой и погледна червенокосата хубавелка, на чийто врат висеше надпис, който казваше, че вече не се продава.

‒ Не, глупако – отвърна Вини и посочи с пръст нагоре. Всички впериха поглед в Лили. Тя ги гледаше с интерес. Дали не беше време да помоли някой да й подаде ръка, за да отиде при тях? Никой не разбираше. По лицата на някои дори се изписа страх. – Какво сте зяпнали?! Не видяхте оня дрипльо как се лепна за стъклото?

Последвалият смях, писклив и висок, едва не спука стъклото на витрината. Куклите попадаха по земята и се хванаха за коремите, някои дори започнаха да скандират името на жълтия шегаджия, който носеше хумора в душата си.

Лили ги гледаше без да продума. Сапфирите на лицето й се молеха на десетките лица долу, но нито едно от тях не чуваше. Когато разбра, че смехът няма да стихне, тя обърна глава назад, доколкото тялото й позволяваше, и затвори очи.

‒ О, не, край! – едва успя да каже Силви – Ей сега я обидихме!

Нов всеобщ и ритмичен пристъп последва. Сякаш шегите даваха енергия на всички.

‒ Лили, недей да се сърдиш. Я виж какъв обожател си имаш. Толкова си красива, само най-красивите момчета те заглеждат.

‒ Вие сте отвратителни създанния. Пълни глупаци. Как не разбирате? Вижте я колко е специална. Та тя е от стъкло!

‒ „Стъклената Лили“, можем така да я наричаме. Куклата на куклите.

‒ Стъклената?! По-скоро дървената! Статуетката на статуетките!

‒ Спрете! – опита се да ги надвика Лулу. – Ще се сбръчкам от смях! Моето момиче няма да ме иска, ако ме завари такава на сутринта.

‒ Стига де! – прегърна я през рамо Боби. – Това ти е последна вечер, трябва да се веселиш. Ей, Лили! Лили….

Тя се опитваше да не ги слуша. Стоеше с наведена глава и затворени очи и си мислеше за своя създател, който спеше непробудно на горния етаж.

‒ Лили, искам да ти кажа нещо.

Може би трябваше все пак да ги погледне? Поне от възпитание. Сигурно този път щяха да й кажат нешо хубаво.

‒ Да? – каза с нежния си глас.

‒ Я ни кажи, по-скоро молим те да ни покажеш понеже си балерина, какви движения знаеш?

Тук вече куклите започнаха да пищят, да се удрят в стените на витрината, да се прескачат, а накрая застанаха в балетни пози и започнаха да имитират малкото движения, които Лили можеше да прави. Материалът й не позволяваше повече.

‒ Не така. По-кратки и бавни са движенията. Като на някоя грохнала старица! – поправяше ги Вини.

Това беше повече отколкото Лили можеше да понесе. Всички го разбраха, когато тя  зае своята поза – арабеска. Краката й образуваха прав ъгъл, единият изпънат  назад,  а другият служеше  за опора. Едната ръка сочеше назад,  а другата беше протегната нагоре, и всеки  момент щеше да улови нещо невидимо. Само това можеше да направи. Да заеме позата си и да чака да се уморят, за да направи онова, което правеше всяка вечер след приключване на веселбата. Не можеше да я виждат как плаче. Лили не плачеше пред другите. Тя беше много горда кукла. Трябваше да се владее, докато заспят.

Глъчката продължи няколко часа. Накрая от цялото танцуване всички толкова се умориха, че едвам застанаха както бяха подредени. Някои за пореден път се скъсаха. Всички озвучаваха витрината с диханията си ‒ бавни, отмерени, в общ и нестихващ ритъм. Тогава Лили отвори очи и се огледа наоколо. Никой не мърдаше. Тя бавно, много внимателно свали десния си крак и събра ръцете си. Една сълза се търкулна по бузата й и падна на широката рокля.

На сутринта Майстора отвори витрината и огледа своите деца.

‒ Добро утро, малка Лили – каза той и се наведе. – Немирници такива – промъмори и задели скъсаните кукли настрана, за да ги зашие.

 

***

Една ръка хвана момчето за рамото и така го разтресе, че той извика.

‒ Къде беше снощи? – изкрещя мъжът и го зашлеви. Главата на малкия се удари в дървения под и той побягна към ъгъла на стаята. Но мъжът беше бърз и силен и го сграбчи за ризата. – Отговаряй, глупако! Къде беше снощи! Кога се прибра?

‒ Валеше дъжд… – запелтечи детето. Носовете им почти се докосваха. Погледът на мъжа ясно казваше как ще завърши сцената. – Трябваше да се скрия докато утихне. Но никой не ме видя, честен съм. Никой не ме видя.

‒ Млъквай! Какво се обясняваш! Никой не те видял. Никой не те е видял този път! Мишка! – последва нов удар.

Виеше му се свят и от носа му течеше кръв. Но трябваше да се изправи, за да няма трети удар. Направи го. Извади кесия от джоба си и я изсипа в ръцете на мъжа. От там изпаднаха няколко златни монети, часовник, гривна, гердан и брошка. Очите на мъжа светнаха.

‒ Браво – прошепна той и за момент забрави за гнева. – Чудесно.

После го сграбчи за предницата на ризата и го разтресе.

‒ Изчезвай сега! Отивай да си вършиш работата. И довечера само да си се върнал след уговорения час.

Малкият се страхуваше от това освирепяло и грозно изражение, но не смееше да каже нищо. Стисна юмруци и се опита да намери баланса между гнева и страха.

‒ Разбрах – каза накрая и мъжът го блъсна. Той се олюля, излезе от изоставената къща и пое към града. Денят беше студен и облачен, но работата не чакаше. Довечера трябваше да се върне с повече плячка, ако искаше боят да му се размине. За щастие мъжът не видя нещата в другия джоб. Зстраховката, в случай че уловът се окажеше слаб.

Оскар беше крадец. Малък, но опитен. От онези дяволити деца, които носеха повече плам в очите си и от най-изпипаните мошеници. Животът го научи да се справя сам. Оцеляваше във всякакви условия и можеше да се измъкне и от най-нажежените ситуации. Улицата беше негов дом и учител. Там всичко можеше да се види. Жилаво дете беше той ‒ продукт на самия себе си. Родители нямаше и разчиташе на своя тартор да му осигурява покрив над главата и дневната дажба храна. Покривът сменяше мястото си на всеки няколко месеца, защото все ги хващаха. Нямаше как да е другояче. Когато на жените започнат да им изчезват бижута всеки ден някой се усъмнява и почва да души. Накря все се стигаше до изсоставените постройки и те трябваше да отидат в следващото градче. Мъжът не си цапаше ръцете. Оскар вършеше работата. Това му бе задължение. Крадеше навсякъде. На площада, в магазините, или направо влизаше по домовете на хората. Любими му бяха предметите в синьо. Винаги избираше сините неща пред златните. Не знаеше защо, любим цвят просто. Добре, че беше малък и пъргав и можеше да се промъква навсякъде.

Оскар обичаше дните. Тогава мислеше само за едно – как да открадне поредния предмет. Крадеше бързо, за да на няма време за друго. Защото другото беше само едно – гневът. Когато не крадеше, се гневеше. На себе си, на света, на онзи, който всеки ден го пребиваше. Но не и през деня, тогава имаше цел. Нали знаете, като имаш да вършиш нещо важно, не си мислиш откъде изгрява слънцето. Освен това през деня имаше много хора навън, всичките различни. Харесваше му да ги гледа. Обикновено по обяд си открадваше някой плод от сергията и го ядеше на площада. Никой не го забелязваше. Всички бяха толкова улисани в задачите си, че кой би обърнал внимание на детето, което седи на фонтана. Имаше десетки други деца, така че още едно не правеше никаква разлика. Оскар обичаше да наблюдава и тях. Всеки ден се събираха на голяма тайфа, гонеха се, смееха се, скачаха във фонтана, пееха и крещяха. Той нямаше време за тези неща. Той винаги имаше работа за вършене. Понякога му се искаше да е като тях ‒ свободен и весел. Но знаеше, че не може. Съзнаваше, че на различните деца са дадени различни неща. На него беше дадено да краде, не да яде. Затова рядко се натъжаваше при вида на другите момчета, които вечер заспиваха в прегръдките на майките си.

Оскар вече не вярваше в красотата. Преди, когато беше по-малък, намираше утеха във всичко красиво, но с времето загуби усета си за тези неща. Те ставаха все по-голяма рядкост и накрая изчезнаха съвсем. Той се отказа да ги търси. Но снощи нещо в него се пречупи. Куклата го върна към онези първи спомени, когато всичко беше хубаво и цветно. Трябваше да я види отново и имаше план как да го направи. Все пак имаше завиден резерв, значи можеше да си даде почивка заради нея поне днес.

Тя отново беше там. Държеше се само на единия си дълъг и тънък крак, другият беше във въздуха, с изпънат врат, прибрана на кок коса, разперени ръце и дълга къса рокля. Не виждаше хубаво чертите не лицето й, но знаеше, че очите й са сини. Можеше за всичко да се заблуди, но е и за синьото. Седна на тротоара, впери поглед в Лили и светът отново стана хубав. С балерината всичко придобиваше нови нюанси.

И му се прийска да ги хванат. За да остане винаги близо до нея.

 

***

‒ Добър ден, мадам – поздрави с усмивка Майстора. Жената беше от знатните, с червена тясна рокля и голяма шапка, под която се подаваха златисти къдрици. – С какво мога да ви помогна? А… Ясно – засмя се той, когато подир нея влезе малкото момиче.

‒ Искам да купя кукла за малката ми принцеса. Наближава осмият й рожден ден.

Момиченцето започна да се разхожда в малкото пространство, а Майстора я наблюдаваше. Тя се движеше със завидна за възрастта си елегантност и само погалваше куклите, които й допаднеха. Минаха няколко минути и мъжът се усмихна:

‒ Искате ли да ви помогна, млада госпожице? – отговор не последва. – Виждам, че се колебаете.

‒ Няма нищо трудно ‒ намеси се майката – просто си харесай някоя кукла и ще я купим.

‒ Не е така – отвърна Майстора и се обърна към момичето. – Имам точно каквото търсите. Почакайте.

Той отиде до витрината и свали Лили от пиедестала. Постави я на тезгяха и каза:

‒ Това е Лили. Мисля, че тя е твоята кукла.

Майката погледна стъклената фигура и се озадачи. Изборът на собственика не й допадна. Момиченцето се приближи и докосна Лили с малката си ръка. Майстора се наведе и й каза:

‒ Всяка кукла има своя единствен притежател, който я открива и става неин най-добър приятел.

Детето го погледна с празен поглед, огледа Лили, а после се завтече към витрината. Грабна куклата Ив и я бутна в ръцете на майка си.

‒ Искам я!

‒ Чудесно.

‒ Но, госпожо – започна Майстора обезпокоен – Сигурни ли сте? Тази кукла е точно за дъщеря ви.

‒ Не! – викна малкото момиче и притисна Ив до себе си. – Това е моята кукла. Каква е тази статуя?

‒ Но, моля ви, това не е статуя, а съвсем истинска кукла. Казвам ви, тя има специални сили. Не е като другите кукли.

‒ Какво й е специалното? – възкликна момичето. – Дори не прилича на кукла. Това е статуя. Как да си играя с нея? Вижте тази тук. – и тя размаха Ив във въздуха, после започна да си играе с нея. – Вижте колко е гъвкава. Може да прави всичко. Може да скача, да пада, да танцува ‒ всичко.

Пленена от чара на парцалената кукла, момичето започна да се разхожда с нея из ателието. Вече влизаше в своя въображаем свят, в който Ив диктуваше правилата. Майсторър се втренчи в двете.

‒ Извинете… Извинете. Колко струва? – майката го върна в реалността. – Всичко наред ли е?

‒ Да, да, моля за извинение – каза мъжът и побърза да върне ресто.

‒ Добра изработка – жената посочи Лили.

‒ Недостатъчно добра за малката…

‒ Дариа.

‒ За Дариа – усмихна се той. Все пак и Ив беше негова дъщеря.

‒ Искам да й купя кукла, не статуетка – отговори жената и не след дълго двете излязоха с широки усмивки от ателието.

Майстора въздъхна и се наведе над любимото си творение.

‒ Прости ми, Лили.

А вечерта, след като заключи, отнесе куклата в задната стаичка. За нея трябваше да се полагат грижи. Тя го заслужаваше. Взе кърпата и започна да я прокарва внимателно по извивките й. Плачеше всеки път.

Майстора нямаше семейство и куклите бяха негови деца. Единствените му приятели. Техният създател знаеше една малка тайна, за която клиентите не подозираха – куклите можеха да говорят. Не само неговите, а всички кукли по света имаха свои собствени животи, души, тела, болки и радости. Хората никога не разбираха това и просто ги купуваха, за да си играят децата им докато са малки, а след това ги захвърляха в прашните сандъци.

‒ Съжалявам за днес – пророни той.

Лили избухна в плач и го погледна с влажните си очи. Очите, които нищо не разбираха и бяха винаги чисти.

‒ Защо го направи, Майсторе? Знаеш какви са децата. Не се ли умори да ме предлагаш? Аз няма да бъда купена никога. Не разбираш ли, с мен няма какво да се прави. Аз не съм кукла. Това ми казват всички.

‒ Не говори така, любима моя. Ти просто си различна. Знаеш своята сила, нали? Казвал съм ти милион пъти.

Не можеше да я обвинява, че не вярва. Все пак стоеше на витрината от толкова години.

‒ И какво от това? Каква полза от силата ми, когато никой не я вижда.

‒ Моля те, повярвай ми, твоят купувач е някъде и те търси. Ще дойде. Постой още малко отпред. Не ме карай да те прибирам.

‒ Децата са жестоки. Те имат очи само за парцалените кукли. Разбирам ги. Аз толкова лесно се чупя. Балерина съм, но стъклото не ми позволява да се движа. Аз съм пари хвърлени на вятъра. Ще спечелиш повече, ако освободиш пиедестала.

Майстора я хвана за подложката и я завъртя.

‒ Какво ти се е случило? – попита той, когато забеляза пукнатината на гърба й.

Тя замълча.

‒ Те танцуват всяка вечер… Толкова много исках да приличам на тях поне за миг. Не можах.

Майстора за пръв път в живота си се предаде. Нямаше какво повече да направи. Искаше да я накара да повярва, че всяка кула е създадена, защото някъде някой има нужда от нея. Куклите бяха най-добрите приятели на децата. За всяко едно си имаше предназначена кукла. Това беше тяхната магия. Понякога двете души бързо се намираха, но понякога трябваше да мине повече време. При Лили нещо се беше  объркало. Вече години наред никой е проявяваше интерес към нея. Децата мислеха, че е просто украшение. Оценяваха красотата й, но никое не я искаше сред играчките си.

И за двамата ситуацията беше непоносима. Не след дълго Майстора приключи с полирането и я върна на пиедестала.

‒ Бях млад и глупав. Много глупав. Исках просто да създам най-красивата кукла…

Погледна навън и разпозна детето, което в последните дни прекарваше часове на отсрещния тротоар без да прави нищо. Понякога Майстора го гледаше и правеше хипотези за живота му. Не разбираше коя майка ще пусне детето си да стои навън в този късен час.

 

***

‒ Ив си тръгна – каза Вини на Силви. – Излезе й късметът. Сега тук е някак празно. Нищо, скоро ще дойде следваща. Той вече я шие.

Двамата бяха единствените будни след веселбата тази вечер. Всички кукли лежаха една през друга и хъркаха.

‒ Какво правиш? – попита той. Силви оправяше пеперудата, залепена на рамото, й и не отговори веднага.

‒ Мисля си за нея – и тя посочи пиедестала.

‒ Какво за нея?

‒ Защо не я харесваме?

И двамата си задаваха въпроси, чиито отговори знаеха. Минаха минути преди някой от тях да проговори.

‒ Всички я харесваме ‒ рече спокойно Силви. – Но не можем да я разберем. Ние сме като хората – когато не разбираме нещо се обръщаме против него и го обиждаме. Така имаме усещането, че сме по-силни.

‒ Недоумявам, защо никой не я иска – призна си Вини. – Не мога да повярвам, че го казвам, но тя е най-красивата от всички нас.

‒ В това е проблемът – отговори Силви. – Те нямат очи за красотата. Виждал ли си Майстора да полира някого от нас? Не, ние нямаме нужда от това, но тя има. Хората не искат да полагат специални грижи. Ние сме много по-лесни за поддръжка и доставяме повече удоволствие. А те живеят за удоволствието без значение колко е краткотрайно. Един ден всички ние ще се скъсаме. Но не и тя. Ако я пазят, винаги ще е красива.

‒ Никое дете не е пожелало да я гледа достатъчно дълго, за да види магията й.

 

***

Оскар стоеше на средата на стаята и не знаеше как да постъпи. Наоколо цареше пълен хаос. Малкото останали изтърбушени мебели бяха преобърнати, нявсякъде имаше разпиляни лъскави предмети в различни цветове, счупени стъкла, а през счупения прозорец нахлуваше зимният вятър. Нямаше и следа от мъжа. Но безпорядъкът подсказваше ясно – беше си тръгнал. Сам. Станало е бързо. Явно са го открили. Отишъл си е без да мисли за своя слуга, който беше събирал всичко, което сега проблясваше на лунните лъчи. Нормално – когато животът ти е застрашен, не му мислиш много – гледаш да си спасяваш кожата. Това и беше направил.

А сега накъде? През зимата. Нямаше нищо по-лошо от зимата. Нито един бой не можеше да се сравни със студа, който беше навсякъде – в монетите до бедрото му, между дрехите, в паветата на улицата, в пръстите и в главата му. Като те удрарят, поне ти става топло там, където са те ударили. Толкова искаше сега някой да го удари, за да не усеща ужасния студ, от който не можеше да се скрие дори в порутената къща.

И в хаоса Оскар разбра къде ще отиде. Вече можеше да направи всичко. Дори ако всичко се окажеше едно единствено нещо, и дори то да беше последното. Сега беше свободен. Имаше само едно желание ‒ да отиде при Лили. Стъклената кукла, която му върна вярата в света и надеждата, че той няма да прекара живота си в крадене. Щом на света имаше творения като Лили, значи и той можеше да бъде като другите деца. При куклата всичко винаги ще е наред, при нея нямаше студ.

Тази нощ улицата беше различна. Промяната се усещаше във въздуха. Всичко тънеше в мрак, само силуетът й сияеше на фона на тази картина. Изведнъж хлопването на врата наруши покоя наоколо. Това хлопване казваше повече и от най-силния глас на света. Оскар знаеше откъде идва, затова без да мисли се устреми натам. Забрави за студа, и че някой може да го види, и застана по средата на улицата. Вратата наистина беше отворена. А прозорецът на втория етаж светеше. Старецът още не си беше легнал. Можеше всеки момент да слезе. Сега или никога.

Отблизо беше още по-красива. Краката й бяха толкова тънки, че не можеше да повярва, че се държи само на единия от тях. Това беше неговата кукла. Последната му плячка. Без повече кражби, ако ще и да умре от глад. Но вече и глад няма да има, нали тя ще е с него. Нищо лошо нямаше да му се случи от мига, в който я получи. Някаква енегия, която излъчваха сапфирите на лицето й му даваха надежда, че всичко ще се оправи. Те обещаваха да дадат цялата любов на света. Тези сапфири молеха да бъдат откраднати.

Само след минути всичко наоколо беше както обикновено.

‒ Довиждане, моя малка Лили.

 

***

В къщата вече нямаше студ и безпорядък, нямаше счупени прозорци и разпилени вещи. Там бяха само Оскар и Лили. Двамата лежаха прегърнати и се наслаждаваха на топлата нощ. За първи път от месеци лицето на Оскар придоби цвят и устните му порозовяха. За първа нощ нито един от двамата не плачеше. От утре животът щеше да е приказка. Всяка кукла имаше един единствен притежател. Лили намери своя и вече нищо не можеше да я нарани. Всички пукнатини и парцалени кукли загубиха смисъл. Важна беше само любовта на едно дете, което крадеше просто защото нямаше майка с червена рокля. Детето, което искаше да има красиви неща около себе си. Това беше, вече всичко ще е наред и всички ще са в безопасност. И от утре плодовете ще бъдат по-сладки и няма да имат значение нито куклите в ателието, нито децата, които се гонят по площада.

Само ако палтото на Оскар нямаше толкова много дупки. Само ако Лили нямаше пукнатина на гърба. Само ако нощта не беше толкова студена…

 

КРАЙ

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Божидара Мавродиева – Кармен

 

Ранното пролетно слънце се опитваше да стопли земята. Зимата не бързаше да си отиде. Студено беше времето за март. Студено беше в душите и сърцата на събралите се да изпратят младата Кармен в последния й земен път. Сумрачна ритуална зала, посрещала и изпращала безброй покойници към последния им дом. Лепкав и хладен въздух, пропит с аромата на онази най-дълбока болка, която носи само страданието от безнадеждното усещане за загуба и край. Високият мраморен плот се простираше в средата на помещението, а върху него лежеше запечатан ковчег. Върволицата от хора, сякаш нямаше намерение да свършва. Всеки следващ положен букет се стоварваше като тежък чук върху студената маса, с цялата сила на болката в сърцето на поредния опечален. Всичко вървеше на забавен каданс. Хората влизаха, поставяха цвете пред портрета на момичето и бързаха да излязат. Тишина и влага от тихо капещи сълзи… Погледът на Кармен от снимката, излъчващ щастие и спокойствие, беше пълен контрапункт на всичко случващо се. Въпросът защо ли са избирали най-слънчевият и красив фотос на покойната се набиваше в съзнанието на Пламен? Очакваха ли да я запомни такава, каквато е на снимката? Не. Той щеше да я запомни с отпечатъка, който някога тя беше оставила в душата му. Избра да остане с нея  до последно. Стоеше на един от столовете, подредени за скърбящи и заедно с портрета на Кармен, беше втория зрител на това събитие. Горчивината беше толкова голяма, че не можеше да я преглътне. Усещане, че сънува и този сън рано или късно ще свърши, побеждаваше болката. От транса му го извади тихият глас на момичето поседнало до него, незнайно кога:

– Отдавна ли я познавахте?

Пламен отговори механично:

– От тринайсти август преди тринадесет години. И тя беше на тринадесет. А Вие?

– Аз от скоро. Работехме заедно в Испания.

– Как се е случило това? Знаете ли?

– Тъпо, много тъпо. Тръгна да се прибира за България с колата и в Румъния я е помлял пиян шофьор. Колко странно е всичко това. Социалната бедност в родината я изпрати някъде далеко по света. Душевната пустота в чуждата страна я върна обратно у дома, за да се срещне по пътя с мрака на вечността.

– Трябваше да я опазя. Тя беше като ангел. Изстрадал ангел.

– Вече наистина е ангел. Разказваше ми, че знае, че ще си отиде рано от неестествена смърт. Казваше, че го знае от дете. Не приемах сериозно думите й. Обичах я много. Заедно сме от няколко години. Предполагам знаете, че Кармен не харесваше мъже.

– Знам. На шестнадесет вече беше сигурна, че не харесва мъжете. Нямаше и как да ги харесва след онова, което й се случи на тринадесет. Дълго време бях като орел над нея. Когато излизаше, исках да знам с кого е, къде е, всичко, което можеше да й навреди. В един единствен миг се превърна във важна част от живота ми и моя малка сестра и зае мястото, което е било за нея. Но прекалено бързо свърши всичко това. Исках и трябваше да я опазя.

– Вие сте Пламен? – Попита изненадано младата жена. Не го беше виждала, но го разпозна.

– Да. Аз съм Пламен.

– Тя говореше за Вас, като за нейния спасител, който й е подарил втори живот. Често казваше, че не знае колко години сте й подарил, но че всяка следваща глътка въздух е дар от Вас.

– Оказаха се тринадесет. Много тринадесет има в нашата история. Срещнахме се на тринадесети. Тя беше на тринадесет. Заедно бяхме тринадесет години.

Спомени заляха Пламен. Думите започнаха сами да се леят от устата му.

– Бях се върнал от първата си мироопазваща мисия в Камбоджа. Още под стрес от ужасите на войната, исках да се срещам с приятели, да се разхождам, да не мисля за това, което съм видял. След поредното гостуване на приятел привечер се отправих към празния ми дом, където ме очакваха тишината и спомените от преживяното в Камбоджа. Минах през градския парк. Не бързах за никъде. Време имах достатъчно, вървях и опитвах да мисля за хубави неща, толкова много имах нужда от това. Писък разкъса тишината на приближаващата се нощ. Помислих, че ми се причува и съзнанието ми играе лоша шега. Писъкът се повтори. Оня ужасяващият вик на отчаяние и безизходица, който не вещаеше нищо добро за човекът, който го беше издал. Тръгнах в посоката, от която беше дошъл. Бягайки и прескачайки пейки, тичах по диагонал на парка. В далечината видях два силуета на пейка. Единият беше с гръб към мен, прекрачил другия, обърнат с лице към мен. Първият, видимо по-едър нанасяше удари с ръка. Този от долу не можеше да вика. Само скимтеше и може би с последни сили беше изпратил онези пронизващи писъци, които стигнаха до мен. Приближих се и видях, че са малко момиче и мъж, който я налага жестоко. Още с прескачането на тяхната пейка, нанесох удар с ръка на насилника и се почна… кървава и мътна. Момичето рухна на пейката, нямаше сили да стои седнала. Пред очите ми беше тъмно. Не знам колко време съм го ритал и бил. То, времето, беше спряло. Явно е било дълго, понеже усетих умора. Субекта имаше модерен колан с катарама Родео, типично по мангалски, всичко трябваше да лъщи. Намотах колана на ръката си и боя продължи с катарамата, където сваря. Едва сега, когато го разказвам осъзнавам, че съм бил като звяр. Тогава не мислех за нищо. Когато спря да се отбранява го завързах с колана. Мозъкът ми работеше трескаво. Мислех каква да бъде следващата ми стъпка. Разбирах, че трябва да го замъкна в полицията, но детето беше зле и исках да се погрижа първо за него. Вдигнах момичето на ръце, а него го завлачих към близкия изход на парка. За късмет имаше, стоящо такси. Шофьорът, когато видя състоянието на детето, не зададе никакви въпроси. Направо се изстреля към Спешния център. Не знаех нищо за малката. Оставихме я и обещах да се върнем с полицай. Таксиметровият шофьор и той с мен, не ме остави. Човек излезе. Закарахме „големия“ мъж в полицията и го тръшнах в краката на дежурния полицай. Обясних какво се е случило и двама полицаи ме придружиха до болницата, за да разпитат момичето. Сестрата тъкмо беше свършила с превръзки и промивки. Когато я видях на светло, ми се прииска неиство да се върна и оня да го убия.

– Казвала ми е, че вече се е молила да умре, когато ти си се появил от тъмнината на нощта.

– Скулите й бяха пукнати, очите отекли, едното ухо разкъсано, устните разбити. Ужас! – Пламен разказваше и стискаше юмруци. Беше се върнал, там в болницата преди тринадесет години.

– Да го очистя малко му беше на оня. С полицаите закарахме детето до дома му. Майката припадна в коридора.

– Така и не знам какво се е случило с този изверг. Кармен казваше, че не знае и не иска да знае.

– През следващите дни от полицията трябваше да ме потърсят за допълнителни показания и разпити. За мое изумление след три дни получих призовка да се явя, като обвиняем по дело за нанасяне на средна телесна повреда, клоняща към тежка.

– Това е невероятно! Как е възможно? – Mладата жена повиши глас, сякаш забравила къде са.

Поредната група, дошли да поднесат цветя пред затворения ковчег, насочиха поглед към единствените стоящи в мрачното помещение. Пламен сниши глас, но продължи разказа си. Осъзна, че никога не беше споделял всичко това, но точно сега искаше и щеше да го направи.

– Отивам до полицията, а оттам в съда. Мангала намерил адвокат и ме съди за побой. Направо си отмъквах седем години затвор. Адвокатът му твърдеше, че детето е малка мръсница, провокирала го сексуално. Не вярвах, че го чувам. Тя беше дете на тринадесет години, четеридесет кила с мокри дрехи, а той мъж на тридесет и осем. И той е сексуално провокиран. Идваше ми да размажа и адвоката.

– Аз бих го размазала.

– Не се сдържах. Мацнах го в тъпата мутра, защото ми се хилеше, убеден в успеха си. А клиентът му с досие два метра – за кражби, за блудство, за не знам какво си още и все с висящи дела. Такива адвокати като него са го измъквали и преди. Не бях се срещал със съдебната система и не подозирах, че е възможно потърпевшият да се превърне в обвиняем, а насилникът да заеме ролята на жертва. Убеден в правотата си известно време бях спокоен, докато в един момент не се оказа, че спокойно могат да ме осъдят по бързата процедура. И както изглеждаше щеше да се случи. По него време имаше закон, според който ние миротворците сме защитени от Министерство на отбраната. Нямах много варианти. Поисках малко време и звъня аз в министерството. Когато си казах номера и позивната, ме свързаха с когото трябва. Обясних набързо за какво става дума и  господинът ми казва: „Останете на телефона да видя къде най-близо до вашия град имаме кола.“. За каква кола говори, не знам. Стоя аз и чакам, нямам избор. Не след дълго чух в слушалката: „Имаме кола в съседен град. До час и половна ще бъдат при Вас.“. Идея нямах за какво говори човека, но продължавам чакам. Какво да правя? Ако не чакам тях, чакам да ме вкарат в затвора. Аз и адвокат нямах. Сам, самичък съм в съда и не знам какво ме очаква, заради това че съм помогнал на едно дете да живее. Стоях пред сградата, когато на главната улица, която е забранена за автомобили, се появи военен джип и спря точно пред входа на съда. Слизат четири човека. Едни такива големи и снажни. С малко смешни за мястото зелени шапки, килнати на дясно с емблеми на Българската армия. Запознахме се и влизаме, за да се срещнат с потърпевшия и адвоката. Аз съм обвиняемия, а мангала потърпевш. Единият от мъжете беше полковник и военен прокурор. Адвокатина на потърпевшия насилник видимо се притесни. Прокурорът поиска свободна стая, за да поговорят двамата насаме. Не знам какво са си говорили, но след двадесет минути делото беше отменено. Ищците се отказали по някаква неизвестна причина. Майка й на Кармен така и не заведе дело. Искаше да забравят и заличат този ден от живота си. Но държавата го тикна в затвора. Там нещо му се случило. Не можа да си доизлежи присъдата. Отивали на закуска и паднал по стъпалата. Счупил си врата. А малката ми стана като сянка. Обичах я като родна сестра.

Сълзи се стичаха по грубото лице на Пламен, когато гробарите влязоха, за да изнесат ковчега. Стискаше юмруци, а слушателката му го докосна нежно по рамото и тихо прошепна:

– Кармен е добре. Сигурна съм. Тя е ангел, изпълнил нещата, за които е дошъл. Може би ще я срещнем отново.

– Защо ли не мога да мисля и аз така?

Пламен стана и тръгна бавно след ковчега. Неположената бяла роза се поклащаше в такт с походката му, а юмрукът му стискаше все по-силно дръжката.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Николай Фенерски – Междуушието и неговата капа и други стихотворения

 

В кенефа на Бойко
на централна гара
не достигат кабинките,
само три, колко е хубаво да сме си толкова близки,
интимни,
да се облекчаваме толкова заедно,
да викаме само левски,
долу пеевски,
после да изтетлим пари от атм на банка асет,
но парите са мръсни, деца,
и ще ви нахраня с инсинуации,
деца, с боб и шпек.
Бараме шпека и ни е хубаво.
Щото другият градски кенеф е във мола,
но там няма недостиг на паркоместа и
всичко е толкова хубаво,
голямото копче за голямата работа,
а чешмичките са автоматични и сапунчетата
и те автоматични са.
Като автомат калашников някак си,
изящество, камери,
видеонаблюдение на живота.

 

Ама на един от балканските пътища
се е разпльоснала една голяма диня.
Добре й е така върху асфалта,
затоплена, лепкава, блага,
такива са нашите шекерени пътища
и по комшийски си ходим на гости.
Ама байгън от това лепкаво сладко,
от аркадашларска навъсеност.
И всъщност всичко е ясно и честно,
без излишни северни сияния.
На границата едно кастрирано пършиво куче излайва нещо на турски.
Отсреща братовчед му отговаря.
Ама на чист български.
Наричат го трансграничен диалог.

 

Междоушието и неговата капа

Много е куцо да си изгубиш шапката. Една интимна твоя част си заминава от теб безутешно и никога повече няма да се срещнете. Боли. Много боли.

Както си карах колелото днес, 24. април, 2017 лето Господне, изведнъж усетих джеба си олекнал. Носех шапката в джеба, понеже напече слънце. Иначе щях да си я нося на главата, където й е мястото, не да я тъпча в джеба на якето. Спрях, погледнах назад, нямаше я. Една минута постоях в ступор. От мъка. От недоумение и обида. Заканих му се с юмрук на това тъпо слънце и плюх срещу него. Не можеше ли просто да си се крие там зад глупавите си облаци, както правеше предишните пролетни дни, за какво му е на него моята плетена тъмносиня капелка?

Тръгнах по обратния път бавно с вперен в земята поглед. Изминах тези пет километра внимателно, влязох и в закусвалнята, където преди това бях обядвал фалшива мусака, попитах жениците там зад плота дали не са виждали някъде тая моя съкровена вещ и си излязох със съкрушено сърце. Ти, Боже, не ще го презреш.

И колкото по-живо си представях, че шапката ми се въргаля някъде из прахоляците, че я ръфат бездомните псета, че я подритват разни цигани или я газят жестоко автомобилните гуми на някое смотано ауди, толкова повече се съкрушавах. Увиснах насред нищото на галактиката Млечен път като прани гащи на простор. Може ли да има толкова страдание на този свят, мислех бавно, а слънчевите лъчи шибаха подигравателно голата ми празна балка.

Дано някой човек да я хареса. Дано попадне в добри ръце и върху уравновесена глава. Може би вече не е издържала да стои върху моята и е избягала от мен? И тази мисъл е не по-щадяща. Шапката никога не ме е стягала. Почти никога. С изключение само на случаите, когато в ума ми се зароди голяма мисъл. Мисълта набъбва, напира отвътре, главата се издува и шапката отеснява. Но тези моменти са твърде спорадични и инцидентни. Тимберицата ми обикновено е куха като празен куфар, но затова пък е твърде чувствителна. И има нужда от протекция. И на нея навярно й бе омръзнало да носи тази отговорност.

Мама ми я оплете. Да пази кратуната ми в студ и зной, от прегряване или замръзване. От празни помисли. Черепът ми се нуждае от нежност и умереност. Всяка грубост или крайност го потиска, унижава, разстройва нормалната му работа. После се чудим защо не ражда тази кратуна. Защо минават годините, а нейната имплицитна гениалност вече почти не се проявява. Как да го направи, кажете ми? Като провидението не спря да ме удря по кутията, паднах от леглото като бебе, отгоре се появи оток, пълен с вода, лекарите използваха спринцовки, за да я изтеглят, паднах от стълбището на бабината къща като петгодишен, по чело, изникна синьо, което преля в очила, паднах седемгодишен, затичан към чичовия ми трактор, нямаше асфалт, а бели остри камъни, един от тях проби кожата над лявата ми вежда и белегът си стои до днес, ударих се в гората на един клон, шиха ме, ударих се в пещерата на една скала, ля се кръв… Да продължавам ли. Не искам. Само мисълта за понесеното от кухата ми лейка страдание ме унищожава.

Може би ми трябва каска. Но мама, с майчината си ласка, ми оплете тази обикновена памучена шапка, която ме предпазваше по-добре и от космонавтски скафандър. Нищо друго не осигурява такава протекция, както молитвата на майката, вплетена в нишките, във власинките. Веднъж ми се присмяха едни женици – с тази шапка приличаш на капут. Тогава помолих мама да добави отгоре и един пискюл, комбалка, вълнена топка. И вече не приличах на капут. Не. Макар че не се знае. Може и това да си капут също да е душевна проекция, а не само визия.

Следващият човек, върху когото ще стои моята, повтарям – моята, шапка може и да не мяза на капут. Всичко се крие в пространството под шапката. Ами ако той прочете помислите ми? Онези, празните помисли, които шапката е попивала с годините? Нали знаете, че ако спите върху чужда възглавница, има опасност да сънувате чуждите сънища, попаднали в нейните лабиринти, докато човекът си е спал, без да се усети. Същото е и с шапката.

Отсега нататък ще ми се наложи много да внимавам, когато вървя по улицата. Защото ако някой случайно е прочел празните ми помисли, това веднага ще се отрази в погледа му. Ще започне да се озърта параноично, налудничаво, телешки, ще се черви от срам, ще бъде заразен завинаги от моята празнота.

Знаете ли, това, че шапката ми може да ме е зарязала заради някаква такава отвратителна причина, е само шега. Тя своя воля няма. Тя е просто вещ. Но вещ изключителна, стояла върху изключително място, над разума ми, свръх разума ми, мета физично. И там, в близост до болната ми аура, в тъканта, в памучните атомчета са прониквали частички от мен, топлина от мозъка ми, затова съм съвсем убеден, че вещта е придобила вълшебни свойства. Личностна идентификация. Шапката на Фенерски не може да бъде шапката на Иванов. Това трябва да се знае. Това е по-силно от безличието. И дори Иванов да я открие, изтупа от праха, изпере, изсуши и надене върху простата си тиква, шапката няма да стане негова. Структурата на нейните атоми така се е изменила необратимо, празните ми помисли и тайните ми страхове са проникнали в нишките й, в молекулите й и там така са се закеркенечили, впили и сраснали, че никакво пране не може да ги премахне.

Написах всичко това с надеждата обидата да понамалее. Да стихне. Уви. Засили се и я усещам още по-ясно. Защото размислите ми само потвърдиха колко много съм прав.

Послепис:

Ако някой си е изгубил платнена шапка с козирка в района на хотел „Мираж“, военнозелена, с две диодни лампички под козирката за четене, да ми се обади на телефон 555 555, като в холивудските филми, аз там живея, в холивуд. Ще си върна шапката на притежателя й с неохота. Много ми е приятна и засега излъчва само позитивни флуиди. Изпрах я и често дори я нося върху обърканата си глава. Вечер включвам светлинките и си търся ключа в тъмното. Или просто чета добра книга, а добри книги все по-трудно се намират. Допадна ми тая капа и по чисто технически причини, щото има такива осветителни свойства, а аз нали все пак съм Фенерски… Ако ме разбирате правилно.

 

Следващият.
На кръстовището на
Казичене дебели мъже
си поръчват тройка
кебапчета с лютеница,
после
си взимат пластмасова
виличка и започват,
а по пътя зад тях огромни камиони
вдигат облаци прах.
Мъжете изхълцват,
защото са се нахранили,
а продавачките в лавката
не спират да повтарят:
Следващият!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Божидара Мавродиева – Г-н Кучов

 

Обядът не започваше. Чакащите стъпваха нетърпеливо от крак на крак. Много от тях не бяха слагали залък в устите си ден, два или повече. Слънцето прежуляше. Към стоящите от часове бездомници се присламчваха и други гладни, пък били те и с домове. Избухваха спорове. Благотворителното събитие беше обявено за бездомници и те като озверели улични псета пазеха територията си. Погледите им бяха вперени в подредените самуни хляб. Носещитите се аромати на печено месо дразнеше обонянието. Червата им къркореха, а устите преглъщаха всяка отделила се слюнка. Фоторепортери щаракаха с апаратите се, а светкавиците заслепяваха недоспалите очи на очакващите подаяние. Нахални журналистки завираха микрофони пред лицата им и задаваха най-безумните въпроси: „Кога последно обядвахте? Щастлив ли сте от днешното събитие? Имала ли сте някога собствен дом или винаги сте живяла на улицата? Мислите ли, че бихте намерили начин да се отблагодарите на г-н Кучов за това благородно дело?“

Усмихнати и накипрени момиченца обикаляха сред хората с неприкрита погнуса, внимаваха да не се докосват до вмирисаните им дрехи и опитваха да успокояват избухналите разправии:

– Не се притеснявайте! Храна ще има достатъчно за всички!

– Ами, давайте я таз храна де! Какво чакате? Някой ще ми открадне къщата, докато ви чакам. – Извика изнервено Драго, който живееше в кашон под балкон на съседния блок.

– За г-н Кучов е много важно да е тук и да ви приветства с добре дошли на обяда, който е организирал за вас. Имайте търпение.

Баба Мита беше навлякла най-опърпаните си дрехи, за да се смеси по-лесно с бездомниците, не че имаше други де. Държеше здраво ръчичката на малкия си внук и тихичко му шепнеше:

– Виж, Митенце! Виж колко храна има. Ще се наредим тука най-отзад и ще чакаме. И за нас ще има.

Баща му беше изчезнал малко след като се роди. Когато стана на две, и майка му замина да работи в чужбина, за да праща пари. Но какво станало, така й не разбраха. Умряла казаха. И тялото й не можаха да докарат. Много пари искаха. Та така си останаха баба Мита и малкия Митко сами да се грижат един за друг, вече три години. Поне покрив над главата имаха, но често гладни заспиваха. Митко си беше кротък, но странен. Все разни неща говореше, дето никой да не разбере.

Тъкмо се понаместиха между чакащите, когато тълпата оживя. Джипът на г-н Кучов паркира. Три здрави горили му отваряха път напред към димящите тави с храна. Поизпъчи се той, ама колко да се изпъчи. Кинта и половина висок, а шкембето му виси, къде до коленете.

– Добре дошли, мили съграждани!

Какви ли съграждани му бяха хора без адрес не беше ясно, но той продължи да ги приветства, а камерите щракаха ли щракаха. Журналистите бяха забравили за бездомниците и се бутаха заедно с тях, за да е на първа линия микрофонът им.

– Бабо, този дебелия, има светеща шапка на главата, ама надолу малки черни дяволчета танцуват край него. – Почти извика малкия Митко, изненадан от онова, което вижда.

Виждаха ли го и другите? Явно баба Мита не го виждаше. Запуши бързо устата на детето и се направи, че не знае от къде е дошъл коментарът.

Не говори дълго г-н Кучов. Завърши още един път с: „Добре сте ми дошли!“, явно друго не измисли и подкани коконите да започнат да раздават храната. Хората се блъскаха, настъпваха, всеки се опитваше да е по-напред. Можеше пък да свърши преди да му е дошъл редът. Бавно се придвижваха и баба Мита с малкия Митко. Камерите забелязаха детето, защракаха отново бързо. Една от коконите, явно пиарката, бързо посочи на благодетеля детето и му пошушна нещо на ухо. Приближи се г-н Кучов. Погали момчето по главата. Камерите не спираха да щракат. Бръкна в джоба си и му подаде нещо. Пари ли бяха? Не се видя. Взе храната баба Мита и си запробиваха път назад. Тъкмо вече се бяха измъкнали от мелето, когато един от бездомниците грабна нещото, което стискаше в ръка момчето и избяга. Потъна обратно в тълпата. Завика баба Мита. Кълне не се спира:

– Кучетата да те изядат! Бял ден да не видиш! Чумата да те тръшне! Как не те видях кой беше?

– Бабо, бабо, аз го видях. Видях го бабо!

– Кой беше, Митенце? Покажи ми го бързо, баба!

– Ами, бабо той имаше една черна сянка на главата, ама бели ангелчета танцуваха надолу край него.

– Покажи го, Мите. Покажи го. – Отчаяната жена не се отказваше.

Детето се поогледа и кротко обясни:

– Бабо, те тука всички са такива, с черни сенки на главите и бели ангели край тях. Не знам кой от всичките е.

– Какви работи говориш, бе Мите? Светещи шапки, черни сенки, дяволи, ангели? Айди да се ходим у дома, че да не ни открадне някой и храната.

Отдалечиха се. Старата жена постепенно се успокои и помоли Господ жив и здрав да е г-н Кучов, заради добрините, които прави.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017