Светлозар Стоянов – Тушков

I.

Пръв за Тушков ми разказа Калин Терзийски в покойната днес кафе-книжарница „Пейпър Кейк”, където чаят струваше колкото уиски. С обичайното си мудно говорене, макар че тогава бе спрял да пие, Кайо с плавен замах очерта ореола на Тушков и го окичи с онези определения, които в литературата дават благоухание на представите ни за древните мъдреци. Щял съм да открия Тушков да продава стари книги в градинката на „Кристал”, обясни ми Калин, вмъквайки по навик няколко тромави „да-да“ и „точно така“, сякаш за да внуши значимостта на всяка своя дума. Тушков излизал само следобед, никога преди четири. Нали запомних? Първата пейка до будката с фъстъците. Да, откъм „Раковска”. След четири.
Вечерта бях на представянето на някаква книга и видях в публиката Деян Енев. Докато пушехме след премиерата, той също спомена Тушков, но думите му сякаш излизаха от много дълбоко, отвръщаше на въпросите ми като човек, който не извежда често гласа си на светло, защото не е свикнал или не обича да говори много. Отговорите му бяха кратки, остъргани, като че ли пишеше за вестник.
– Как да ти кажа, чурук, с една дума – каза Деян накрая. – Ако те хареса, може и да ти е от полза.
Каквото и да значеше това „чурук”, аз не му обърнах внимание, думата обаче запомних, без да мога да си я обясня. А когато двама писатели ти посочат един и същ човек, и то в един ден – в това, помислих си, трябва да има нещо съдбовно.
Ходих няколко пъти да търся Тушков, но все не го намирах и накрая реших, че или бъркам мястото, или не е писано да се срещнем. После нещо се замотах, заплеснах се в своите неща и забравих. Мина седмица, втора.
А може би изобщо не е било така… Може би изобретателната ми памет подхранва тези фалшиви спомени, само за да преглътне по-леко празнотата на първите ми дни в София. По това време бях безработен, тъкмо бях пристигнал и на шията ми тегнеше примката на непубликуван ръкопис. Познавах много малко хора, трябваше ми работа и препоръка в издателство. Може би Деян и Кайо само са ми подхвърлили нещо за Тушков, този уличен устатник на прага на клошарството, който едва ли можеше да ми помогне, но единствен пожела да си поделим огромния ми запас от свободно време.

 

II.

Разхождах се веднъж по „Раковска”, вече бях обиколил няколко книжарници в центъра, само за да видя новите заглавия, влязох и в „Български книжици”, повъртях се малко, после тръгнах през градинката на „Кристал” и изведнъж се оказах на десетина метра от сергията на Тушков.
И тогава го видях. Тъкмо бе излязъл да продава и нареждаше книгите си на дървена рамка, опряна в стъблото на един от чинарите в парка. Рамката беше с големината на прозорец, нямаше гръб, само гол скелет с три-четири ребра, но книгите не падаха, а оставаха прави и здраво застъпени на летвите. Приличаха на ризница от каменни люспи, наредени от стар майстор върху покрив на планинска къща. Тушков ги вадеше от кашони, окичени с етикетчета, върху които грижлив флумастер бе написал цифрите 1, 2 и 3. Помислих си, че ако това са му цените, нищо няма да изкара. На „Славейков” книгите струваха десет пъти повече и търговията пак не увяхваше.
Самият Тушков можеше да привлече вниманието и на най-разсеяния човек. Ръстът му надвишаваше нормалния и беше толкова мършав, че създаваше впечатление за още по-висок. Дрехите му бяха протрити, дънките – скъсани на поне петдесет места, но беше подшил крачолите си с яркочервен плат, сякаш в дупките по краката му светеха разтопени въглени. От пуловера му стърчаха най-малко три-четири ризи, всичките с вдигнати яки, кокалестият му врат се проточваше, дълъг и необикновен, извит като на птица. Носеше старомодни очила, квадрати от стъкло в пластмасова рамка, върху шапката си с козирка бе нахлузил друга, увиснала отзад като чорап.
Беше по-стар, отколкото си го представях. Може би имаше 70-75 години, но се излъгах. Трудно се преценява възраст, която или още не е зад гърба ти, или я виждаш да се задава насреща ти. Впоследствие разбрах, че е на 65, но лишеното му от чревоугодие тяло се движеше с пъргавина, която на мен често ми липсваше. Докато нареждаше книгите по таблото, действията му бяха ловки и бързи, все едно извършваше обир. Възхитих се на енергията, с която протягаше ръце, дълги, тънки, без месо по тях, като ела с окастрени клони. Гледах го как сновеше припряно около кашоните и почувствах великия бунт на душата да надвие своето прегърбено, човешко тяло, да повлече плътта си нагоре и се издигне заедно с нея, като хищник с плячка. И тогава за пръв път, както често се случваше след това, ми се стори, че той е млад поне колкото мен и само се преструва на старец.
Усетил погледа ми, Тушков изведнъж се обърна. Приближих, поздравих го и подхождайки предпазливо, попитах:
– Вие ли сте Пламен Тушков?
Той съвсем се извърна:
– И що питаш? Аз съм. А ти кой си?
Казах, че ме пращат Деян Енев и Калин Терзийски, пиша разкази, белетрист с една дума, имам издадена книга с награда за дебют, като разчитах, че споменаването на наградата и тия две имена ще приласкаят любопитството му към мене. В същото време внимавах да не излезе така, че отивам при него, както отива човек да види някои чудотворни мощи.
Той ме изгледа отвисоко, чак с ноздрите си, и изграчи:
– Чу ли фразата?
– Моля?
– Чу ли си фразата, господин „белетрист”?… Ха-ха-ха!… Глей ква дума! Никога няма да я кажа! Никога няма да кажа: „Аз съм белетрист”! Това е лайнарска фраза, говнярска!… Белетрист – лайно! Белетрист – опитваш! Като те нема и когато си идеш, като те четат некъде хората, тогава значи, че си нещо. Иначе кой си ти да знаеш, какво си и що си?! Ти не знаеш никога нищо!
Млъкна и като видя, че не му отвръщам, пак подхвана:
– Оня ден един ме качва един на стоп, заприказвахме се значи, да ти го не разтегам сега, и ме пита накрая, вика, с какво се занимавате? Викам, опитвам разкази. Забравих да кажа, че опитвам и разкази… Така ли? – вика. Викам – така. Опитвам и разкази.
Понечих да се защитя, но се спрях. Знаех, че Тушков има право, знаех го и не смеех.
– И какво ти вика Дейо за мене? – попита.
– Кой? – не разбрах. – Какво да вика?
Сега очите му бяха насочени право към мен, малки, проницателни, остри, затулени в сянката на бодливите вежди, сякаш щяха да ме пронижат, ако не ги спираха стъклата на очилата.
– Дейо бе, Деян Енев, какво ти вика той за мене?
В мен подскочи оная дума, „чурук”, но не посмях да я кажа. Може би Тушков ме пробваше? Претегляше ме да си знае, хлабав ли съм в устата, може ли да разчита. Каквото и да имаше между него и Деян, то не бе моя работа. А и не ми се влизаше в литературни интриги.
– Нищо не вика – отвърнах, – кво да вика? Препоръча те просто.
– Нищо не вика, казваш?
Пак ме погледна, не знаеше още – да вярва ли, или да не вярва? Започна да хвърля празните кашони върху пейката, ядоса се:
– Глей ся, каквото и да е казал Деян, казал го е той, не си го казал ти! Истината е най-лекото на тоя свят и в същото време най-тежи! Вземи Калин – Калин е чисто момче, открито, гледа света с отворена риза. Това, казва, съм аз – пияница, наркоман, ако щеш ме чети. Обаче – истината!
От интензивния му монолог, мъгляв, объркан, натежал от възклицания, разбрах само, че Деян публикувал някъде очерк за него, в който сравнявал дрезгавия глас на Тушков с писъка на скален орел. Показа ми текста, беше изцяло позитивен.
– Какво е това скален орел, бе?! – развика се Тушков, като че ли аз го бях написал. – Кажи го просто, да те разбера! Ти чувал ли си как пищи скален орел?!?
– Не помня – казах. – Може и да съм чувал, по телевизията, но не помня.
– Ето, и ти не знаеш! Оти никой го не знае скалнио орел!
И се изплю на земята раздразнен. Поиска ми цигара, взе си. Огънче си имаше. Извади един стол със счупена седалка, бутна количката, с която мъкнеше кашоните си, сложи две летви на стола, намести отгоре счупената седалка, седна, покри краката си с един пробит овчи кожух и надигна малката бутилка водка, която извади от джоба си.
Алкохолик? Твърде вероятно беше да е алкохолик. Смучеше през една незабележима дупчица в капачката, без да я сваля от бутилката, отпиваше с такава сладост, че ми заприлича на кърмаче, което се залъгва с биберон.
– Каква е тая боза? – попитах. Течността в патрончето приличаше на боза.
– Каква боза?
– Дето я пиеш.
– А, това ли, това е 3 в 1 – отговори и погледна бутилката, сякаш за да се увери в цвета й. – Искаш ли, мога да ти направя, имам чашки долу в склада…
– Не – отказах, – за ден приключих с кафетата.
След малко, явно подушил, че работите ми в София вървят зле, попита:
– И докъде стигна?
– Кой, аз ли, докъде да съм стигнал?
– Нали си от провинцията? Провинцията състарява! Още Чехов го е казал в едно писмо до Горки. Ела, вика, в столицата, поне да се запознаеш с букинистите, да се поотъркаш в литературните хора, може и да не ти харесат, то е друга работа…
Внезапно Тушков се разсмя, едва не се задави с кафето си.
– „Букинистите”, ха-ха – прихна пак, – глей ква дума употребих! Не я обичам тая дума! „Книжар” е по-добре!
Успокои се, избърса устата си и додаде замислено:
– Да, да, провинцията състарява… Гениално казано! Човек както живее, така и пише. А Чехов живееше гениално…
Поговорихме още малко, не ме остави да си тръгна, докато не си купя поне една книга. Дадох му два лева и получих още една – подарък. Стори ми се, че целта му е само да измъкне някой лев от мен. Взѐма ме за някакъв глупак, казах си, поредния литературен наивник, когото му пращат на сергията.
– Ще тръгваш ли? – попита, като видя, че се умълчах.
– Да. Време е.
– Време е за една последна цигара. Да, за това е време.
Дадох му още една. Той я грабна, надигна патрончето, оправи кожуха върху кръстосаните си крака, взря се в далечината, сърдит, че искам да си ходя. И свит на стола си, с гърди, почти легнали на коленете, запали цигарата, дръпна си и погълна опушения залез.
Почувствах се измамен. Това ли е Тушков? Хитър старик, който пробутва остроумията си срещу пари и цигари? Разделихме се човешки, ала ми стана малко криво. И досега ми е криво. Бях открил заключено мазе, в което, усещах, е скрито нещото необходимо за мен, а така и не намерих ключ, с който да го отключа.
Ходих за кратко още веднъж, всяка минута, прекарана с Тушков, струва цигара, разменихме си книги. Моята му подарих с автограф, неговата обещах да му върна. Наближаваше Нова година, срокът, който ми беше поставил. Прибрах се уж само за Коледа, а останах до края на празниците.
И закъснях.

 

III.

Тушков пишеше разкази, издържани в ясен, непосредствен стил. В тях нямаше нищо заплетено, нищо външно интересно, изглеждаха сериозни и сухи, езикът му, така точен и лишен от украса, отначало неприятно ме учуди, но пестеливите думи и здраво нанизаните фрази наподобяваха възли на синджир, компактни, стегнати, искрометни, тежки като откровение.
Когато по-късно се случи да разлистя ръкописите му, релефни като брайлово писмо, погалих страниците и неволно затворих очи. Дори слепец можеше да усети електричеството в тях. Острието на химикалката бе издълбало дълбоко в хартията сеизмичните трусове на едно човешко сърце, топло и непохабено, почеркът му, сприхав, яростен и нечетлив, напомняше кардиограмата на здрав човек.
Една вечер в началото на януари ми звънна Калин – видял се с Тушков. Веднага започнах да се извинявам за просрочената книга. Обещах, че като се прибера в София, веднага ще я върна. Кайо ме прекъсна. Обаждал се само да ми каже, че Тушков страшно харесал по моите разкази. Искал да тръгна на часà, по най-бързия начин, на стоп, ако трябва, но да му се представя, тука, тука, тука, на сергията, при него!
Когато го видях обаче, коментарът му беше кратък:
– Знаеш ли, кое ти е най-хубавото? Най-хубавото ти е, че не можеш да лъжеш. Точка!
Сприятелихме се. И започнахме. Приказки, приказки, приказки. Сладки, безкрайни, умни, смешни приказки. Златните жили на мъдростта му пронизваха скалите на думите като широки реки и всеки следобед аз отивах да разтуша душата си с Тушков.
– Дай една цигара – казваше той, – що ги криеш?
Винаги започвахме така – с цигара. Ако не се сетиш да му дадеш, ще подхвърли лукаво:
– Ще благоволите ли, господине, да почерпите?
Друг път, отваряш кутията и сам му предлагаш, а той:
– Спокойно бе, има време, нема да ви обидим! Не доставяте на човека удоволствието сам да си посака!
И поглеждаше към кутията някак странично, както гледа птица. Понечиш ли да си прибереш цигарите обаче, веднага посяга към тях:
– Дай! – казва. – Дай, да видиш, че и аз съм човек!
Мине клиент и попита:
– Нещо ново да имате?
– По-ново от Библията аз не познавам – отвръща Тушков.
Друг път го питат:
– Колко струва „Дневникът на Дьолакроа”?
А Тушков:
– Той струва много, ама аз ще му искам малко.
Така продаваше книгите си. И много обичаше да подарява, като си харесаше клиент.
– Ама ти много подаряваш, Туше! – карах му се аз. – Що подаряваш толкова?
– И що да не подарявам, мене как ми дават? Та кво? На мен хората непрекъснато ми дават… Боже! Идват непознати, по осем кашони ми носят! Викат, ремонтирам къща, да ги не фърлам по кофите, елате си изберете!
– И много често си зарязваш сергията! Запиляваш се някъде, могат да ти откраднат нещо!
– И какво ще ми вземат? Една книга? Един веднъж ми взема десет книги…
– А? Открадна ги?
– Е, той – пияница, боклук един… Завъртя се край мене, аз му не обръщах внимание… Добре ама, иска ми цигари, чакай, викам, немам цигари у мене сега, чакай, долу са в склада, и отидох да му взема една цигара, а кога се връщам – най-долнио ред, най-първио ред, само световна класика, на Шекспир имаше неколко неща, – той ги събрал всичките и изчезнал, гадта!
– Все класики, а?
– А, много ти знае той, какво е вземàл! Той първио целио ред го обрал и това е… И какво като ги е откраднал? Изпил ги е и ги е изял, боклука, скапаняка! Запъртък се не разваля! Боклучав човек на боклука отива! Свиньята не пие чиста вòда, а на бърканина налита! И кво ще ми вземеш? Кво мое да ми вземеш? Ще ми вземеш дѐдовио! Глупости, глупости! Това са простотии, простотии, Светльо… Какво може да ти вземе човек?… Каквото Господ ти вземе, никой не може да ти вземе! И какво Господ ти върне, никой не може да ти го върне! Оня, кво каже, братче!…

 

IV.

Когато споделих веднъж, че съм рисувал портрети по морето, Тушков не ме остави да си тръгна, докато не го нарисувам. Беше се мръкнало вече, оредяващите минувачи дори не го поглеждаха, в градинката се мотаеха скитници и предимно чалнати хора. Той събра набързо сергията и ме заведе в склада си. Намираше се съвсем наблизо, в мазето на една кооперация, пълна с хлебарки, да те е срам, че ги има в столицата. Спуснахме се по стръмното стълбище, следвах го приведен наполовина, едва се промуших под тръбата на канализацията, дебела колкото циментов стълб. Стаичката му беше пълна с кашони и книги, в ъгъла видях клекало, над него висеше маркуч. Останалите избени помещения бяха изоставени, нямаха нито врати, нито осветление, така че винаги, когато Тушков ме водеше в своето обиталище, ние се разполагахме между кашоните, необезпокоявани от никого.
Огледах се за стол, седнах. Той намести летвите под своя, свали шапката си, пробва да си оправи косата, но само я разроши повече, извади от торбата си молив и някакъв бележник, гъсто покрит с истеричния му почерк. Намерих свободен лист, започнах.
Имаше свойствена за аскета лицева морфология, бяла апостолска брада, мустаци – също бели, и съвсем малки като на птица очи, окрилени от гъсти вежди, които сякаш излитаха нагоре, със смел замах. Такива лица се наричат иконописни, изобразяват ги по олтарите на църквите, със строго, съсредоточено изражение, подчертано от орлов нос. И наистина, носът му сякаш потвърждаваше правилото, което приписва извити клюнове на мъдреците. Особено ми харесаха ноздрите му, щръкнали като на камила. Рисувах го с лекота и удоволствие, защото знаех, че един ден ще ми бъде по-трудно да го нарисувам с думи.
Но Тушков мърдаше, въртеше се, говореше, детето в него не можеше да седи, постоянно усложняваше задачата ми, стори ми се, за да пробва, дали ще се справя. Няма толкова пъргав молив, който да следва устата му, тя не спираше да препуска.
– Аз не мога да рисувам – разправяше, – но много ме влече, много ми се иска. Обаче не мога да нарисувам и точица. Само веднъж през живота си съм рисувал, в първи клас. Нарисувах един есенен лист. Как го нарисувах и досега се чудя! И като го видòх, учудването и до сега си ми стои… Майко-о-о-о, аз не мога да нарисувам точка, как съм го направил това нещо?! Някой друг го е направил, а аз не съм видял, кога го е направил, да, да – учудване!
Приключих. Тушков взе портрета, погледна го, погледна го и от друг ъгъл, почеса се по главата. Когато се запознахме, реших, че под шапката е плешив. Той никога не излизаше на сергията гологлав и сега като гледах есенния лист на косата му, тънко полепнал по черепа, изпитах слабо разочарование. Едно високо отвъд темето чело повече би отивало на спонтанния му интелект.
Щом се насити на портрета си, Тушков захвърли бележника, помълча, помисли, скочи на крака и извика:
– Искаш ли да се махнем оттук? Да отидем в Париж, а? Ти ще рисуваш, аз ще чукам камъни. Не се смей! Не съм ли ти казвал, че съм дялал и надгробни камъни? Сега ми хрумна! Ще тръгнем ли?
Извърнах се, като едва сдържах смеха си, и пак го погледнах.
– И с какво ще стигнем до там, Туше? Пеша? Аз пари за път нямам, камо ли ти!
Той ме сграбчи под мишницата и ме изправи:
– Да идем на стоп, а? Остави тая работа на мене! Аз съм професионален стопаджия, не съм ли ти казвал? Ти само ще си рисуваш, където избереш, може и на Шанз Елизе! Другото, квартирата, аз ще го уредя!
Разтвориха се очите му, изпълниха се с улици, жени, светлини. Колкото повече говореше, толкова пò се разпалваше:
– Да се вдигнем още тая вечер, да не губим време, а?! Всичко е толкова просто, колко пъти ще ти казвам! Не го усложнявай! Какво ще кажеш?
– Че не си наред, Тушка! – отвърнах, като се засмях. – Много лесно си я представяш ти тая работа. Човек не може да тръгне ей така за Париж, само с чука и длетото…
Нямах куража да зарежа всичко, да започна живота си пак отначало, омръзнало ми беше. Бях слизал вече на дъното – и оттатък, и отсам Ла Манша, – подобно на Оруел, гладен, често прехранвайки се само с неонови отблясъци. Ако бях срещнал Тушков по-рано, преди това, главата ми със сигурност щеше да се изпълни с видения и небивалици, с гланцирани копнежи, и щях да се просълзя, щастлив като плъх, открил удавник под някой мост на Сена. Сега този град ми изглеждаше съмнителен конгломерат от забележителности, квартали и махали, етнически, географски и исторически пространства, чиито наименования бяха по-скоро етикети от плесенясал хербарий.
– Ще ти хареса! – уверяваше ме Тушков, сякаш току-що се връщаше от там. – Сигурен съм, ще ти хареса!
– Остави тия приказки, Туше! Стига! Нямам настроение днеска. Върви ти, иди в Париж и заради мен!
Погледна ме, разбра, и въздъхна:
– Побеля ми брадата, опадаха ми зъбите, нямам време вече за губене! Ти още си млад, можеш да потърпиш, аз не мога!
Отказах. Беше си чисто малодушие. Той се засегна, но не настоя. И повече никога не подхвана дума за Париж.

 

V.

В началото на април зимата се завърна за кратко, поогледа се, изтупа от рамото си две-три снежинки и като видя, че никой не я посреща с коледни почести, духна обидена. Раззелениха се дърветата, протегнаха клони, разтвориха шепи, изпросиха милост от слънцето. И скоро настъпиха ония дълги, лениви и спокойни дни, когато горещината приижда по блесналия тротоар на „Раковска”, плисва се върху пешеходците, нахвърля се отгоре им от витрините и нагорещените фасади, стопяват се дребните тревоги, пресъхват грижите, и алеята на „Кристал”, разтворена като беззъбата уста на просяк, гъсто се налива с хора.
Седна един следобед Тушков на сергията, поиска ми цигара и запуши спокойно, с приведено, неподвижно тяло, улисан в походката на София. Лицето му беше сериозно, съсредоточено, напомняше рисунка с едри щрихи. Под дърветата мислите пъплеха бавно, леко и приятно, разклоняваха се, увиваха се като венец или се разлистваха тихо. Отвън това място изглеждаше като рая на земята, миришеше на живот и прясно окосена трева. Какво блаженство, помислих си аз, ето я улицата, автомобилите, а колко далеч се валя и реве градът! Мина една компания, момчета и момичета, с пълни ръце, носеха чипс, пуканки и бира, майка търчеше подир детето си, гърдите й играеха под блузата, отвред прииждаха млади и красиви жени, ние ги гледахме, посрещахме ги и ги изпращахме, възхищавахме им се и страдахме, всеки сам за себе си, че е невъзможно всичките да бъдат наши. Кръстоса крака Тушков, слънцето запали брадата му, захапа очилата му, нагласи се на стола си, сега можеше да говори. Заговори:
– Много хубав народ минава днеска!
Скочи изведнъж, перна ме по ръката и викна:
– Я, виж тая! Видя ли я как мина? Като ураган! Усети ли как лъхна вятър от нея?
Разпалил се беше, гласът му стана дрезгав от страст:
– Аз жената я гледам у ноздрата! Тука е силата на жената – у ноздрите! На кокал ли й е ноздрата – мой човек е! Щом е опъната ноздрата на жената, значи страстна е, яде я отвътре огънят! Мека ли й е ноздрата, жената е отпусната като парцал. Като парцал, като мокър парцал се влачи! Нали си виждал как мокър парцал се свлича надолу? Конят, нали си виждàл, кога е ядосан, кога е страстен, кога е страховит, кога е гневлив или възбуден, как му е обърната ноздрата? Ще гръмне! Щом не е възбуден човек, кога няма страст у него, и ноздрите са му увиснали, оклюмали. Кога си ядосан, това се вдървява тука, околчва се, побелява…
И продължи по-тихо, доверително:
– Толстой казва, силата на жената е в глезена. Тушков казва – не, Лев Николаевич, силата на жената е в ноздрата!
Завърши, олекна му. Обичаше жените Тушков, обичаше да им се радва. Гледайки жените, ставаше и той по-светъл, по-млад, по-тихо говореше:
– Гледай, що да не гледаш? Отплати й се на жената. Пари е вложила, време да се накипри, да ти изглежда добре и да ти се хареса. Погледни я, дай й знак, че не е похарчила нищо напразно!
Но когато минаваше някоя жена покрай нас, тя само ни поглеждаше и отместваше очи, оправяше си деколтето и веднага придърпваше полата си надолу.
– Или пък тази! – не ме оставяше Тушков. – Харесва ли ти тази? Стани я погледни! На такава жена, ако й запалиш печката, ще се разгори жеравина и ще се стопли целио свет!
И пак се разгорещи, от устата му полетяха искри. Имах чувството, че ако една падне върху книгите, всичките мигом ще лумнат в пламъци.
– Иди, настигни я! – викаше ми той. – Кажи й нещо хубаво, развесели я! Какъв мъж си, ако не можеш да разсмееш една жена? После си посакай, що да не си посакаш? Почукай й на вратата – Господ така казва, пък и в Библията го пише, – защото който може, а не си посака от една жена, голям грях върши, да знаеш!… Що я не настигнеш, а?
Бях забелязал, още в началото на нашето запознанство, че показалецът на дясната му ръка, с който сега сочеше жените, е отрязан наполовина, но все не се осмелявах да го попитам:
– А бе, Туше, нито веднъж не съм те питал, защо ти липсва пръста?
Въздъхна. Помисли малко и каза:
– Ами – пак Господ… Вика, глей ся, копеле, ще ти взема пръста, за да ти не взема главата! Толкова бех луд, че да ми е отишла много пъти главата досега. Седем пъти съм я виждал смъртта – ей така, до мене седи… Седем пъти! Като се върна и я погледна, тя е била до сами мен…
– Седем пъти? Помниш ли ги?
– Е, как да ги не помня? Човек помни неща, които не може да забрави. Първи, втори, трети, седем случая имам… Но они са дълги, не ми се разказва. Ще се разстроя. Не мога, разстройвам се, ще изживея всичко отново… Та така по въпроса със смъртта…
Неочаквано той се извърна към мен:
– Но ти не измествай приказката! Що я изместваш?
Престорих се, че не съм го чул, Тушков обаче не се оставяше така лесно:
– Кажи, що я не настигна онази, а?
Подобно на жонгльор, той подхвърляше нещо във въздуха и точно когато вече си мислиш, че го е забравил, че то ще падне и ще се счупи, ловко протягаше ръка зад гърба си и го улавяше, без дори да се обърне.
– Не знам, Тушка – отвърнах и се засрамих, сякаш ме питаше най-простото нещо, най-необходимото, а аз не можех да го обясня.
– Не знаеш! – възкликна той и изблещи очи. И пак ме подхвана. Приказваше уж, ръмжеше циркулярът в гърлото му, правеше сърцето ми на филии. Сякаш тази вечер трябваше да му дам бърз отчет за живота си, който отдавна бях захвърлил в килия, иззидана от книги. Бях изпаднал дотам, че ако трябваше да избера някоя жена, или да предпочета хубава книга, щях да избера книгата. Съжителствата, мимолетните връзки, еднократните свалки ме бяха убедили, че жените не струват толкова, колкото ти искат в отплата. Чувствах се безсилен, търпях поражение след поражение. И гледката на други мъже с техните жени обикновено ме натъжаваше. Но Тушков никога не каза нищо лошо за мъжете на жените, които му харесваха. Просто ще каже:
– Виж ги тия двамата!
Погледна аз, държат се за ръка мъж и жена, вървят към нас и се държат. А той:
– Тая е хубава жена – лицето й свети! От това – и на него лицето му свети!

 

VI.

Деликатен човек беше Тушков, чист човек. Вярно, дрехите му бяха скъсани, износени, но пареха от чистота. Никога не ми лъхна на пот или на крака, сам се переше, сам си кърпеше чорапите, сам готвеше и шеташе на сина си, „алкохолико”, и на неомъжената си дъщеря, почнала вече да побелява. Идваше едва привечер да продава книги на серигията или да си „подудне” с някой приятел в мазето.
– Знаеш ли, какво ми викаше майка ми? – обичаше да казва. – Майка ми викаше, мале, като излизаш некъде, така се обличай, че като те видят хората, пак да искат да те видят. Човек трябва така и да пише. Да търсиш у човека бялото – ама истинското, не измисленото! Най-лесното е черното! Най-лесно е да изцапаш белия лист!
Мразеше Тушков цинизмите в текста, помията, за него литературата беше свято място. И все ми повтаряше за мръсните думи:
– Не ти върши работа това! Това е евтино! У Библията всичко казват, но КАК! За всичко се говори в Библията, но КАК! „Роден да разтваря утроба”, така казва Библията, не другата мръсотия, да ти я не цитирам сега. И ето ти: „Роден да разтваря утроба”! Виж каква дума! Да кажеш нещо?
Имаше един пияница и просяк, Монката, ходеше с войнишки шинел и като се напиеше, падаше в тревата като прострелян. Тушката обичаше да ми го дава за пример:
– Монката например, никога не съм го чул да псува. „Монка, викам, никога не съм те чул да псуваш. Що не псуваш?” А той вика: „Ми те, хората, който псува, го не обичат!” А оня ден бях в Народния театър и избягах. Псуват на сцената! Стоях пет минути и избягах. Щото живеят в лъскава кутия, проблеми немат, затова псуват. Я да слезнат долу, при Монката, да ги видя!
Никога не чух Тушков да се оплаква от старчески болки, нито го видях да пие лекарства. Останал страшно рано вдовец, сам с две деца, той не си беше разпасал колана, не се беше събрал с друга, нито се беше оставил да го повлече алкохола. Бе предпочел да живее, вместо да изхрачва остатъците от живота си в някоя канавка. Всичките години на мизерия му бяха придали едно особено излъчване. Струваше ми се, че той е безсмъртен – трудно ми беше да си представя, че може да остарее, да се промени.
– Мразя да разтягам незначителни сюжети – обичаше да казва често. – Като Чехов. Чехов казва само най-характерното за лицето и пейзажа. Значи онова, което стърчи в него и е неповторимо, несравнимо с другото… При Тушков кое е най-характерното? Оня го каза, Дейо, ама го не каза като хората! Грапав му е на Тушков гласът, вика, прилича на писък на скален орел. Какво е това – поза! Грачи като гарван, само че по-силно! Ей това трябваше да каже, а он ми вика – писък на скален орел. Какво е това скален орел бе, кой го е чувал! Гарванът всеки ден е при нас, всеки го знае гарвано. Гаааа, гаааа!… Грачи като гарван, само че по-силно. И ето ти – веднага на човек му става ясна картината…
Трудно ми е да възкреся маниера му на говорене. Той приказва на твърд западен диалект, изрича думите като една, на откоси. Никога не приказва – вика; не спори – кара се. Това е автентичният шопски език, огнен и див, какъвто е езикът на шопите, преди да се засели в София.
– Мен ме интересува фразата ми да свети! Да свети, да пари, да топли! Само това ме интересува! Какво е литературата, освен служене на Бога? По мой си начин – железен, железен, железен! Все едно миришеш маточина. Скивай как мирише маточина…
Той се наведе, разтвори джоба на ризата си, отвътре надничаше стрък суха трева със заплетени в косите цветчета. Гледа ги продължително, жадно, сякаш виждаше за пръв път маточина, подуши я със затворени очи, въздъхна и ми даде и аз да я помириша. Нейният аромат приличаше, така поне ми се стори, на хубава проза: гладка, сбита, освободена от излишества, силна и сдържана. Излагаше по най-простия начин същественото, не си играеше, не кокетничеше; казваше това, което искаше да каже, с мъжествена строгост. Но сред строгите черти на този аромат човек откриваше една изненадваща чувствителност и мекота – билката ухаеше на свеж лимон, примесен с далечния дъх на море, от което се лееше някаква безплътна поезия.
– Днес мислих какъв трябва да бъде хубавия разказ – продължи той. – И го измислих – колко трябва да бъде зърното, колко плявата в един разказ… Знаеш ли?
– А ти как мислиш?
– Не – ти ми кажи! Според теб – колко?
– Не знам! А според теб?
– Колкото в един житен клас. И плявата, и зърното – да, да, да! Нито повече, нито по-малко. Бог ни го е показал – клас! А на Господ всичко му е класно! Точно това е то, хубавият разказ – клас, просто клас!
Тушков често се увличаше, хващаше ме за рамото и като ме притегляше към себе си, ту ме стискаше, ту ме отблъсваше, говореше красиво, развълнувано, пламенно.
– Не викай! – опитвах да го успокоя. – Стига вика! Хората ще си помислят, че ме биеш, ще ни вземат за пияни!
– Ба! Не се бой! Кой ме слуша? И ако ме чуе, кой ще ми повярва! На света имало ли е някога по-щастлив човек от мен?!… Глей ся: прати ми навремето един приятел, Хепи му викаме, покана за Калифорния. Он си живее там, та ме покани, когато бях на четирсет. За чий дедов ми е Калифорния на четирсет? Мене ми се ходеше, когато бях на двайсет и пет-шест, тогава ми се ходеше… Отидох при Дончо Цончев, приятели бехме, да ме уреди за Калифорния, когато бях на двайсет и осем, 78-ма година. И той вика: „Седни тука, всеки момент ще те уредим”. Седнах, и така – 20 години – с него! И аз наистина бях в Калифорния, тире, покрай Дончо Цончев, чрез Дончо Цончев. Покрай него ми беше калифорнийско. Когато си с некой и ти е калифорнийско, значи си в Калифорния. Не, не – сериозно ти говоря! Аз и с Чехов съм като в Калифорния. С Моцарт, Ван Гог, аз съм в Калифорния! Какво ми трябва повече!
Високи облаци минаваха над нас и ту закриваха, ту разкриваха слънцето и на човек му се струваше, че светът диша и издиша – веднъж радостно, веднъж тъжно.
– Я глей кво небе!… – посочи Тушков нагоре с отразяния си пръст, а с другата ръка лекичко ме перна по главата. – Оня ден изгубих един лев, гледам по земята, търся го, и по едно време си викам: „А бе, простак! Гледай какво небе, а ти гледаш у земята!” Смях! Кикот! Кикот и гигилчене ме налегна! „Тушков – рекох си, – що мислиш за утре? А Бог ти е турнàл отдавна гръб, ама го не видиш! На това хубаво време да не си щастлив, ти си престъпник, ти си простак, киселаж, гад, ти си за убиване! Човек, който вони и отвън, и отвътре!”
Никога не го видях наскърбен или умислен, не помня дълго да е мълчал – от косматата му уста винаги, и дори като че ли без причина, в непрекъснат поток течаха думи. Гласът му беше дрезгав, фразите – къси, думите му звучаха рязко, но в тях се чувстваше силата на искрена вяра.
Помня, веднъж ми беше казал:
– Шестотин лева дължа от вересии!
И посегна към бележника си да ми покаже, но се спря и го захвърли върху кашоните.
– Сериозно ли?
– Тушков никога не лъже! Шестотин лева, да, да, да те не занимавам сега… И още колко пари дължа на различни места, но отчаяние – никакво! Аз когато нямам проблеми, тогава съм отчаян. Проблемите ни държат живи! Блазе на онзи, който ги има!
Слънчев лъч падна върху сергията, облаците се стопиха. Небето стана необятно и светлина заля цяла София.
– Нямало Господ, дето вика един у село! – ядоса се изведнъж Тушков. – А бе, викам, дивак, ей тва около тебе, кво е?! Тия дървета от кòго са? Кой ги храни? Кой ги пòи? Това, вика, е природа. А тая природа? Тая природа кой я турнà, кой я довлече? А тоя въздух? Откъде са се вземали, откъде? А кажи ми!
И без да дочака отговор, продължи:
– Какво можеш да ми кажеш? Нищо! Като ти не върви днеска, по-добре нищо не прави! Ама съвсем нищо! По-добре да седнеш и да чакаш тоя ден да отмине. А той, Господ, ти го показва, тоя ден като ти не върви, дал ти го е за почивка. Толкова е просто, бе! Господ е гениално копеле, стоманѐно! Пòгледни малко…
И пак ме тупна по рамото. Костеливият паяк на китката с отразания пръст затули очилата му, между краката на паяка блестеше само слънцето.
– Човешкото лице е една кършàвина мѐсо, една шепа, а Господ е създал хиляди различия, милиони, милиарди… И като се вгледаш, всяко лице е различно. Гениално копеле! После, нямало Господ! Как да няма, бе! Ти ше ми каеш! Пфу!
И плю на земята.

 

VII.

Много пъти съм се наслаждавал на удоволствието да препрочитам Чехов „през очилата” на Тушков. За мен Чехов никога нямаше същата сладост извън устата на стария книжар.
– Аз не го чета, за да се изфукам на някого, аз го чета за вътрешно горене – вътре да се нагрея и да ми е леко. А другите като вземеш да ги четеш, кво прайш? Пушаци, мъгла, нищо се не види! Плюваш и хвърляш, бегаш да се спасяваш на чист въздух! Хубавата проза е лековита. Да, да…
– И великият Моцарт! Оня ден го слушах пак, „Реквиемът”, как разтяга… „Реквиемът” е само разтягане, но божествено, значи! Такова разтягане като Моцарт никой не ти прави. Разтягането е велико нещо. Едно и също казва, едно и също, но по сто хиляди начини! Няма празни фрази, няма изсилване. Усилието личи ли ти, Светльо, с тебе е свършено!
– Няма значение какво работи човек, какви дръва фърга у печката. Има ли жеравина, топла е цялата стая… Като Ван Гог, бе! Ван Гог знае, какво е в него, но не е това, което вади! Ден, два, три – цели три месеца рисува! И накрая, като му потекоха сълзите, от безсилие, той ги видя през огъня, през сълзите, вече изнемощял, с листа като пламъци! И ето ги, ето ги, ето ги! И ние ги виждаме и досега – през сълзите обаче! Не е това, не е това, не е това! Не! Не! Не! Не е това, което е в него!… И накрая, през сълзите ги вижда – пламъците, тѐ така е нарисувал „Слънчогледите”… Автор на тая теория е Пламен Тушков. Който иска да ми верва, нека цел свет да ми каже, че лъжа или си измислям! Само така са направени, през сълзите са иззидани, през сълзите са плиснати – с листата, размъкнати като пламъци…
Да е жив и здрав Тушков! Никога не съм предполагал, че вселената побира толкова много! Вървял съм с вързани очи, с несигурни, колебливи стъпки. Бях горд и самонадеян, доволен от фалшивия си, ограничен живот на градски човек. Неговият пламък освети цялото ми същество и изгори всичките ми отвлечени представи. В други, по-цивилизовани времена, Тушков със сигурност щеше да е месия, вожд или прочут оратор и всички щяха да се тълпят по площадите, за да пируват с изобилната му мъдрост. А в нашата неблагодарна епоха само се върти изгладнял около сергията си и чака да мине някой приятел, за да му подхвърли два лева или някоя цигара…
Но тези, които познават Тушков, може би ще кажат, че в него няма нищо забележително, нищо изключително. Има обаче живот в този човек, огън, на който да се постоплиш, а това само по себе си е признак за една велика душа.

 

VIII.

Веднъж само, само веднъж съм виждал Тушков смутен и объркан. Приближава една вечер към нас някаква женица, облечена в мъжко сако, ръкавите на сакото висят, дълги като ръце на маймуна. И ни пита на сергията:
– Да имате книгата „Няма такава книга”?
– Не, но ако изчакате две минути, ще я донеса, имам я в склада! – отговори Тушков, готов да стане от стола си
– Ама колко струва? – побърза да пита жената.
– Не знам колко струва, то на корицата пише. Да я донеса ли?
– Добре, ама колко ще струва?
– Е, сега… Що за въпрос? Отърва ти, не ти отърва! Като я донеса, ще видите. Да ходя ли?
– Ама чакайте, как да кажа, като не знам колко струва, не е за мене…
– Аха, ясно! Оставете ме тогава, имаме важен разговор.
– Ама…
– Казах, оставете ме, госпожо!
Жената ме погледна, помоли ме нещо с очи и като не го получи, кротко си тръгна. Тушков изгледа порире й, изчака да се отдалечи и се обърна към мен:
– Колко струва, та колко струва! Аз й казвам, като я донеса, ще видим; тя – книгата не била за нея. Глупости! Бърка по кофите, книги ще купува!
Помисли един миг и неочаквано запита:
– Какво искаше тази жена?…
– Ти не разбра ли? – отвърнах.
– Не.
– Ама наистина не разбра?
– Не, не разбрах. Май някаква книга.
–Туше, „Няма такава книга”, тя ти го каза. Буквално! Жената искаше едно-единствено нещо, най-простичкото…
– Кое е то, пак не те разбрах?
– Да си поговори…
– Какво?
– Само да си поговори с някого, Туше. Това, което искаме всички ние на тоя свят. Да си поговорим с някого. Същото, което правим двамата с тебе, откакто се познаваме. Това искаше и тая жена.
Той зяпна, сграбчи ме за ръката и извика:
– Напиши го това, чуваш ли? Напиши го, ей! Това е разказ! Що го не напишеш, а?
И аз го послушах.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Анита Велева – Три нюанса: Бяло

Аз ръмя като бог пред теб в сумрака на следобеда и ставаш непривично откровен. Оголваш втори път реброто си, но аз вървя по моста над очите си, над хилядократното им огорчение и не поглеждам в тях. Моят вятър те стрива на брашно и те навява в собствената ти мелница. Влагам повече сълзи, за да се върнеш по-топъл и човечен. А после ще те хвърля в робската ти кал и ще си ида. И ще те преживея в зимите на слънце. В климата на чуждите ръце, над чашите с вино, в които причакват тъмните лози с лисиците на моя смях… Разбирам, какво значи принудата. С тяло от пустиня, нахапана от собствената ми злост, се раздавам песъчинка по песъчинка на всички хора, които някога ще срещаш, които ще те съветват с добро, или ще те причакват в гръб. Остатъка от пясъка си влагам в стените на църквите. Но на един мъж не отива да е набожен. Там във восъка, в пожълтелите икони, за миг ще разбереш, кое е непонятното в болката, в моята отявлена илюзия. И ще различиш атомите на смъртта във вятъра. Тя ме срещна в три поредни есени. От камшика й ставах синя и опияняваща. Добра събеседница и лоша любима. В мен привиждаха живота, в една единствена отломка от огледало, която пазех на сметището на духа си, за да завладявам. Нямам праг, за да те чакам. Как се стъпва върху есенно листо, за да те погледам сутрин в парата от прозореца. Как се говори с отчаянието. Спокойно и равнинно. В кафяв костюм, то прилича на нотариус, все нещо изповядва. Прехвърля ме на неясни купувачи. Аз се впивам в устните, в небръснатите скули, допирам утайката на личността си, докато не започне да ме души. И подписвам всичко. Старостта и крайбрежията на последните въпроси. Казват, че съм добила суров израз и не се нуждая от бастун. Само плаша птиците, но всъщност, с едно единствено почукване, знам, че ще ме чуеш от много светове. Знам, че пътят ти се влачи като миг, като каймака по чашите. Слънцето обезнаследява чувствата ми. Скоро ще обичам пчелите точно толкова, колкото и теб, захарта се топи и те отмива от всяко сетиво, което съм събирала в една личност, която се къпе в кал и стиска кориците си. Онова съдържание, в което взимах душ и хладна, и на пръсти се измъквах по стълбите. Прорастващата тъмнина пълнеше тялото ми като памук, а някой в края на леглото го шиеше. Това беше ти. С хуманно хладнокръвие. Кръвта ми е още при живите. В полските нощи. Горчи в слънчогледовите пити. Аз се оглеждах в лицата на зайците и в своята непростреляна същност пропуснах грях. Мирисът на барут от косите ми се усилваше с предчувствията на зрелостта. Истината, истината.. беше тук. Не усетих, откъде дойде искрата. Но ето днес, слънцето е достатъчно честно в белотата си. Аз кимам и приемам онова, което ми казват. Но хората са само фигури, които разместват дните ми. Садят зеленчуци или вадят органите ми и ги мъкнат по шах-матното платно. Раждат моите деца. А аз разпилях гените си на връщане от спомена за теб, пресякох пещта на крехкото си тяло, за да стигна. До теб, обла вяро. Моето поробено аз остана тук. Гледам те с равнодушие. В мен отсъства изпитанието на жертва, която се бори в дъха ти. Всичко е така прозаично, сякаш току-що си убол пръста ми. Аз чакам резултата от кръвта. Но тя си отиде с жената, с която разговаряш, а аз ви слушам отпусната и безразлична. Тя е докосвала чемширите. Оставила е пържещ миг от ада в тишината ти. Това, ли бях аз Господи? И този ли си ти сега? Дъжд, който обяснява старостта. Ще скоча в канавката на тази свършеност и с лъч ще избода окото ти. Тогава ще се помирим.
Дошла съм за остатъка от дните си. По-близо и по-близо до лицето ти, отровата се пие леко. Дошла съм, за да ти простя.

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Николай Фенерски – Сана – бана

Сана – бана

Туристическа поема

– Два билета до Калофер за ранния влак, моля – хрисимо и раболепно изрекох, приведен в древното лоясало тъмнокафяво гише. Миришеше на гъби.

И тук настъпва пауза, още в началото на моя дързък разказ. Дръзновен исках да кажа. Увяхналата изкуственорусолява леличка дори с трепване на една мигличка не зарегистрира присъствието ми и не отрази думите ми. Може би трябваше вече да вадя стария люгер и да го насочвам към празната й главица. Телефонният й разговор продължаваше от поне два часа. Знаех, че никой не може да й плати толкова малко, колкото тя работи, затова продължих да се усмихвам към нея с всичкото ми търпение, което може да се натовари в три вагона. След минута повторих молбата си все така кротко. Защото без упорство, търпение и смирение върхове не се изкачват. Ако не ми вярвате, питайте оня писач на софтуер, моя приятел Краси. Той замина за Холандия. Чехия исках да кажа.

А ние с тринайсетгодишния ми наследник Дима си бяхме отбелязали в календара точно тая октомврийска събота като ден за тръгване и нищо не можеше да предотврати изкачването на тоя чудесен връх. Тоя гаден и долен връх. Обикнахме го този връх и го намразихме едновременно. Но повече беше любовта като че ли. Така че изрусените застарели гарови служителки не представляха дори елементарен дразнител за насъбралото се в мен благородство. Мен ме чакаха върховете, а нея я чакаха собствените й душевни низини. Ние ще си стоим във високото, ще се смеем и ще тържествуваме, а тя ще лази по корем долу в ниското, ще се пропива и ще псува на майка.

Бяхме си решили със сина да бъдем кротки по време на пътешествието, да не дърпаме внезапната спирачка, да не плюем през прозорците на купето, да не подпалваме гората, но уви, нищо от тия обещания не успяхме да спазим.

Продавачката ме погледна някак странно след още десет минути телефонно бърборене, съжали усмивката ми и овчия блясък в зениците ми, затова с кимване на главата си посочи да премина на съседното гише, където успях въпреки всичко да си закупя двата билета от нейната мустаката и твърде недоволна от живота си колежка. Железниците са вълшебни, но иди го обясни на тия двете женски – ще те застрелят. За толкова години са се научили да стрелят и убиват с поглед. Представих си за миг как аз и те сме в Дивия Запад и ще се стреляме, те двете отсреща, аз сам, под палещите лъчи, върху прашната улица. Съспенсът се сгъстява от музиката на Енио Мориконе, кадърът се забавя, пръстите ми леко помръдват с предчуствие за дръжката на люгера, но още преди да съм успял да докосна пистолета, техните жепейски и обидени от съдбата си очи са ме надупчили като решето.

– Благодаря – усмихнах се за последно на мустакатата лелка, но тя презрително изръмжа и се обърна да си върши друга някаква си нейна работа. Ще благодариш на майка си, ще благодариш, че те е родила, нещастник скапан, ако имаше пари, нямаше да пътуваш с тоя миризлив влак… Аз обаче се направих, че не съм прочел мислите й и въодушевено яхнах велосипеда, който ме чакаше пред входа на гарата.

– Сине – рекох на момчето ми – легни си рано, щото ще те събудя в четири и половина!

А после стегнах двете раници, натъпках ги с дрехи, сандвичи, вода и други подобни принадлежности като възторг, нетърпение и гъделичкащо усещане за път.

– Татко, това ли е глупавият влак? – попита ме с усмивка момчето ми след няколко часа, докато крачехме по тъмния перон.

– Да, татко. Това е гадината. И трябва да се качим дори. – Отвърнах уверено.

Въпреки недоспиването, не усещахме умора в тия първи секунди. Та-даф-та-даф, затракаха релсите, ще-разбереш-ще-разбереш, продължиха малко по-късно пак тия железни колелета, ммм-ммм, приглушено ни омагьосваше мракът, люш-люш се носеше вагонът, троп-троп потропваха първите слънчеви лъчи по клепачите ни след няколко десетки километра, но ние никак не бързахме да се събуждаме, защото целият свят беше наш и всички върхове ни очакваха и защото няма по-велико нещо във Вселената от един нов ден, в който си тръгнал към някакъв си връх и в който тоя връх се радва, че хей такива две човечета ще се заскитат там някъде из дантелите на полите му, дордето не пристигнат при самия него да му кажат „здрасти“. Ааа, и зельонъй папугай…

Може ли някой да остане равнодушен пред подобна всепроникваща радост? Исках да го разцелувам тоя влак, исках да прегърна всички спътници от купето, а след това да прегърна и кондукторите, и изобщо всички, които се носеха с нас по релсите, но вместо това отворих прозореца и надвесихме главите си отвън да ги повее вятърът. След това плюхме с вдъхновение през джамовете, а после дръпнахме внезапната спирачка и влакът спря насред галактиката Млечен път. Но ние се скрихме и не успяха да разберат кого да глобят, после с Дима успяхме да сдържим останалите си пориви и пожалихме хората и имуществото. Никого не обидихме и нищо не строшихме, а така ни влечеше да разбием влака и да се изпокараме с който и да било. Затова само седяхме и се усмихвахме и чакахме да дойде Калофер. Той при нас, не ние при него. Ние си стоим на едно място в купето, а земята се върти под краката ни и Калофер ни наближава.

Влакът на свой ред ни изплю облекчено на малката гара и, олекнал от присъствието ни, побърза да отпраши нататък, накъдето го теглеха влаковите му инстинкти. Заедно с нас бяха слезли и други туристи, с раници и усмивки. Попитахме ги и те ли накъм върха, ами да, рекоха, и ние накъм тоя връх. Тръгнахме в посока север, Калофер е далече от гарата си, марширувахме, изпълнени със сили. Заедно с останалите ни взе на стоп някакъв грохнал микробус. Заразпитвах ги туристите, заговорихме си, кой откъде е, закъде е, бяха симпатични момчета и момичета, вечерта дори спахме в едно общо помещение. Но никого не запомних и в никого не се вгледах отблизо, защото другите са си други, а ние сме си ние. Лицата, косите и сърцата на другите са изградени от други клетки, не от нашите. И ние с техните клетки нямаме за какво да си говорим. За всеки отделен индивид са важни единствено клетките на своите хора. Така хората се разделят на свои и несвои. А от несвои могат да станат свои, но изключително трудно, когато се сприятелиш или когато се влюбиш. И тогава клетките на своите хора започват да си говорят и да се разбират чудесно.

В градчето влязохме в първия отворен магазин, допълних провизиите, без малко да купя и кутия цигари, но бях обещал на сина си да ги спра и се отказах. А той попита:

– Тати, може ли да ми вземеш един кибрит?

– Разбира се, синко – отговорих му. Знаех, че ще иска да подпалим това-онова по пътя и не можех да му откажа. И поехме нагоре. Вървяхме дълго и упорито, мълчахме или говорехме.

– Тати, знаеш ли накъде отиваме? – попита ме той по едно време.

– Не.

– А знаеш ли откъде идваме? – продължи с вечните въпроси.

– Не.

Имаше всякакви неща около нас. Забелязвахме ги. Приемахме ги в живота си. Съгласявахме се с вида им и с намеренията им спрямо нас. Няколко ореха ни бяха хвърлили от плодовете си край асфалта. Насъбрахме колкото можем в джобовете си, разчупихме и изядохме два-три, поседяхме в сянката им и продължихме. Когато някой се потруди, за да се изкачи на по-високо място, когато върви по пътеки, скали, между пропасти и зеленина, той без да иска се отделя от старата си кожа, без да го е очаквал, хвърля от гърба си всички ония ежедневни тухли, които мъкне наоколо и в кръг постоянно. На всеки пет метра денивелация изхвърля по една тухла от сърцето си. След първите петстотин метра нагоре облекчението води до пеене на песни и смях, след вторите петстотин метра по вертикала лекотата започва сама да измисля нови мелодии и стихове на несъществуващи езици. След третите петстотин метра денивелация тялото спира да съществува или просто мутира до тяло на птица и из въздуха със свистене и ромолене се носят чисти мисли и радости.

– Татко, рече момчето ми, хайде да подпалим гората!

Подпалихме я, разбира се. Какво друго ни оставаше. На тринайсет си служи с кибрита удивително умело, да не кажа виртуозно. Гордея се с него. Отдалечавахме се от пожара по посока на върха и често спирахме и се обръщахме назад, за да му се любуваме. Тук вече нямахме скрупули да не нараним някого или да не повредим нещо, бяхме спрели да се измъчваме и се бяхме успокоили. Той е добро момче. Винаги съм знаел, че ще се разбираме и ще ми помага. Седяхме и зяпахме красивите пламъци на километър от нас. Подплашени от огъня, по отсрещния хълм из гората се изстрелваха в див бяг мечки, лъвове, тигри, слонове, зебри и най-обикновени пингвини.

– Татко, рече Дима, какви са тия екзотични животни в Стара планина? – въпреки леката тревога в гласа му не забелязах да е изплашен. Дори сякаш се отегчаваше вече от цялата тая дандания.

– Не се притеснявай, момче. – Отговорих му. – Нищо чак толкова лошо не е станало. Просто в тоя свят вече нищо не е сигурно. И по-странни неща ще видиш. Но ти не бива да се притесняваш. И винаги ще можеш да разчиташ на мен.

Не знам дали той усети колко силни бяха тия думи, но това нямаше значение. Продължихме напред и нагоре. Носехме се из въздуха. Някъде пред нас се дочу тропот на копита. Наближи ни и мина покрай нас керван коне със самари, пригодени да качват дървени трупи. Върху последния кон седеше и човешкото същество, което направляваше кервана, брадясал млад мъж със сърдит поглед. Той беше първият от човешките същества, с които се разминахме по пътя нагоре, който не ни поздрави с „добър ден“ или „здравейте“ и тоя факт ме зарадва допълнително. Толкова доволен се почувствах, когато все пак се намери един, който да не ни поздрави. Всички останали десетки мъже и жени, млади и стари, с които се разминавахме или които ни надминаваха, задължително отваряха устите си и изричаха поздрави, усмихнати или просто приветливи, но ние не отвърнахме на нито един поздрав и дори се изкуших да погледна някои от тях въпросително – защо ме поздравявате? И ето че сега срещнахме първия, който също не ни поздрави. За жалост беше и последен за тези три дни скитосване.

* * *

Добър ден. Здравейте. Добър ден… Здравейте! Ужасни сте. Отвратителни. Буенас диас, венсеремос, хайлхитлер и на вас, винаги готови, здраве желаем. Хубав ден и всичко добро. Искрено ваш. Пихме вода от една планинска чешмичка. Минаха поредните туристи покрай нас. Здравейте, рекоха. Не ви ли е срам, попитахме ги ние. Едва тогава те сведоха глави и продължиха смирено по пътя си. Планината ни посреща с вода, сянка, пътеки, радва ни се, когато гъделичкаме вековния й гръб с дебелите си подметки, но това изобщо не означава, че човек не се е родил сам и няма да умре сам. Затова тоя същият самотен човек няма нужда от някакви такива залъгващи словосъчетания, думички и звуци. Затова отивайте на майната си.

– Татко – заговори ме момчето, докато бяхме легнали на поредната полянка за кратък отдих – хората тук се поздравяват, защото са от един биологичен вид и са нарядко, в непривична и екстремна обстановка. Толкова е приятно това усещане.

– Да, момчето ми, прав си. Нарича се солидарност. Наистина е противна човешка черта. Хайде, още малко остана. Някакви си два часа и зад ей оня хълм трябва да е хижата.

Но преди да стигнем до хижата на име „Рай“, минахме през ада, така се нарича онази местност от планината, Джендема, което в превод от ескимоски език означава ад. И мъките ни бяха адови, защото трябваше да изпишем върху едни вековни букове своите имена, издялкахме ги с ножа, в близост до други човешки имена и до друга една, изрязана в кората година на присъствие в този ад – 1956. Ние изрязахме с пот на челата своята година, а Дима ме попита не е ли несправедливо тези дървета да са на възраст няколкостотин години и други хора след много време да четат написаното от нас. Отговорих му, че хартията се произвежда от дървесина и някои писатели пишат върху хартия, а други като нас предпочитат да го сторят направо върху протоносителя на информацията, върху изначалния материал, върху живото дърво и че съвсем скоро ще поправим тая несправедливост, за която ми споменава, а именно, че ние ще се разхождаме наоколо съвсем кратко време в сравнение с периода, в който този огромен бук ще стои на едно място посред адския рай. Ще я поправим. Докато се издигахме, съзряхме върху горската пътека наскоро изпаднала поизтъркана конска подкова. През умовете ни мина мисълта да настигнем кервана и да си върнем животинската подметка на чистосърдечния керванджия, но после решихме да я добавим към орехите, които си носехме с нас още от равнината.

А пред хижа „Рай“ срещнахме всички ония, дето ни задминаваха по пътя. Октомври беше топъл, годината суха, затова и водопадът над хижата тъгуваше пресъхнал, а никой от възрастните планинари не си спомняше някога този водопад да е пресъхвал, но хората още не знаеха какво ги очаква и само цъкаха с език. А нас ни изпълваше радост, че водопадът е пресъхнал, защото нищо не е вечно освен нас самите и всичко е преходно освен нашите души и тела. На всички хора, имам предвид. Затова момчето ми отиде да си почива, а аз изпих четири големи ракии и шест бири с някакви случайни типове, с които от приказка на приказка открихме общи приятели, пихме за тези приятели, дрънкахме банални изречения и колкото по-банални бяха, толкова по-малко ги доизричахме и толкова повече ги съкращавахме, от някои изречения оставаше само първата дума, а от някои дори оставаше само първият звук. „А…“, казваше Лъчезар и всички ние се съгласявахме с него, защото знаехме предварително цялото пребанално изречение. „Е…“, изричаше Иван и ние му правехме знак да спре, защото всичко ни е известно. Накрая се разотидохме. В спалното помещение проверих дали Дима е добре завит, той спеше на втория етаж на двуетажното легло, аз легнах под него, като изобщо не предполагах, че тая нощ хич няма намерение да свършва, но това го разбрах чак по-късно.

* * *

Това, братлета, го усетих на собствената си кожа с всичките му там украшения – когато се събудих от светлината под клепачите ми и от напрежението в сърцето ми. Не беше физическа болка, а само едно усещане за безкрайност и непреходност, сякаш напрежението е съществувало винаги в тая голяма вселена и сякаш аз единствен бях принуден да изтърпя неговата тежест, без да му се вижда краят. Очите ми сами се отвориха. Излязох на пръсти от хижата, за да не будя никого, наоколо из стаите покорно и безотговорно сумтяха в дълбок сън около стотина човешки души. Прекрачих прага и отвън ме посрещнаха онези коне, чиято подкова бях намерил, те си стояха спейки или спяха стоейки, не попитаха за подковата, един беше полегнал на полянката, пърдяха и пръхтяха, не ми обърнаха внимание. И в първия момент не разбрах защо ги виждам толкова ясно тия конски черти, сякаш няма нощ и никога повече няма да има нощ, но за част от секундата прозрях голата и безмилостна истина, когато обърнах глава надясно, там горе се беше очеплезила и ме зяпаше нахално една ужасно изкуствена, кръгла и бяла луна.

Ах, мамка ти мръсна, изрекох в първия миг. И ми се догади. Стомахът ме присви. Започнах да се разхождам по тъмните пътеки около хижата, да се опитвам да мисля за отсрещните черни хълмове, покрити с гори, но всеки път опитите ми завършваха при нея. Копелдачка мизерна, рекох й, какво искаш от мене? Нямаш ли си друга работа? Луната продължи да ми се смее нагло. Хвърлих камък по нея, разсмя се още повече. Хиленето й не ме разгневи, присъствието й в този вид в моя живот си беше достатъчно потискащ факт и нищо допълнително не можеше да го утежни. Ходих още известно време нанякъде, връщах се, нямах думи, които да кажа нито на конете, нито на зверовете в гората, нито на пресъхналия водопад.

Тогава седнах на тревата и делово се втренчих в кръглата месечина. Знаех, че след тази среща и след тоя разговор вече няма да има милост. Край! Това беше всичко! По пътя насам все още се колебаех, но сега вече добих увереност и нищо не можеше да ме разубеди. Затова й рекох:

– И кво ще правим с тебе, моето момиче?

Като че ли долових симпатия в това привлекателно небесно тяло. Като че ли вече беше склонна да преговаряме.

– Искаш ли да се бием? – рекох й. И й разказах как някога се биехме момчетата, един срещу един, без оръжия, с голи ръце. Участвал съм в четири такива схватки и от четирите излязох победител. – Така че не ми се отваряй много, а ела насам да инкасираш един юмрук!

Тя се съгласи снизходително и високомерно, но когато я повалих с едно дясно кроше, прие борбата по-сериозно и се почнахме.

– Давай, моето момиче, покажи ми тъмната си страна! – предизвиквах я, защото сега ми беше паднала. Толкова много злоба се изливаше от сърцето ми през юмруците ми право в нейната разкошна муцуна.

Когато се изтощихме и отново си седнахме по местата, напрежението като че ли понамаля. С кървящи ноздри и посинени очи ние с нея сякаш намерихме сили да се усмихнем. И тогава й предложих за финал да поиграем малко покер. Но с три карти. Както го играехме като малки. Сана – бана, така се наричаше играта, в превод от ескимоски означаваше „на тебе, на мене“, викахме й и сварка, картите се раздаваха по една на тебе и една на мене, докато всеки получи по три карти. И тогава залагахме. Първо заложих хижа „Рай“, след това заложих пресъхналия водопад, после дойде ред на един от орехите в джоба ми… Но подковата ми досвидя и нея не заложих. Спестих си съвсем малко неща, едно дете, един кибрит, няколко други създания и предмети, но целия останал свят го заложих и го изгубих, разбира се, а гадината беше доволна, че си ми го връща за отнесения бой.

– Не ми се надувай, момиче. Не знаеш какво те чака. – Тихо й се заканих и я изпратих да си ляга зад оня черен хълм. – Хайде, занеси дебелия си бял задник накъм своите покои и внимавай отсега нататък!

* * *

Подремах още час в леглото си до развиделяване. Събудих момчето и слязохме да закусим. Хапнах малко месо и изпих една бира, докато настръхвах от утринния хлад. Не разказах на сина си за драматичните събития. Не че нямаше да ме разбере, но понякога е по-добре да спестиш най-съкровените си срещи и преживявания.

Стегнахме обувките, допълнихме вода в раниците, метнахме ги на гръб и бавничко отправихме взор накъм посоката, в която трябваше да поемем. Стъпка по стъпка с добрите си стари туристически обувки. Далечината ни обнадежди. Предположихме колко много още има отвъд скалите. И надеждата ни растеше. Тогава отнякъде се дочу злокобен глас:

– Нагоре е стръмно. Доста. Наклонът на места е деветдесет градуса. Внимавайте. Не бързайте. – Гласът принадлежеше на небрежния хижар, който наблюдаваше приготовленията ни. Какво си мисли, че като живее тук, е всемогъщ ли?!

Явно обаче младият мъж, който по някакво невъобразимо съвпадение на времето и пространството се падаше и мой син, се впечатли от тези думи. Дори през ума му мина да ми предложи друг маршрут или да се откажем изобщо от върха. Страшно се влияе от чуждите мнения. Аз бях същият като малък. Все още не съм пораснал. И сега да ми кажеш хайде ела защитавай моята кауза, ставам и тръгвам без много убеждаване и въпроси. Много съм зле с каузите и съм съгласен да помагам на всеки един фанатик или маниак. Добре, че моят авторитет въпреки всичко е недостижим.

– Ние всъщност няма да се изкачваме – обясних на човека. – Ние всъщност ще слизаме. Само отстрани на хората им се струва, че се изкачват, но всъщност много често се получава, че те се спускат надолу, докато си мислят, че се изкачват и обратно, докато се спускат надолу, те в действителност може би се изкачват. Паденията и възлизанията са привидни категории, а вътре в сърцата ни е реалността. Нищо не е толкова просто, че да подхождаме лекомислено. Всяка привидност трябва да бъде добре обмислена. Първо разглобяваш, после едно по едно сглобяваш. Видимостта е толкова видима, че сама себе си се подлага на съмнение. Поради това, приятелю, ти благодарим за съвета.

Хижарят равнодушно обърна гръб в отговор на думите ми. Не разбра думичката „всъщност“. А ние поехме по пътя. Потеглихме накъм своята мъка, като търкаляхме нагоре огромните си камъни. Защото раят и адът са едни неща, а отвъд тях са съвсем други. Раят и адът са от тази страна на планината. Изтъркулиш ли обаче камъка си до върха, после нататък те очаква само щастие. Отвъд рая и ада сам Господ Бог решава дали планинските пътеки ще се пресичат, дали хората ще се разбират, дали ще имат милост едни към други, какъв вид гъби ще растат в горичките, колко ореха ще паднат на земята през този октомврийски ден и колко пълнолуния ще унищожават надеждите на лунатиците за една година. С две думи – Бог ни е създал един видим свят, за да си живеем в него. Предназначението на тая цялата видимост е да я виждаме ние, не някой друг. Планетата, спътниците, звездите, горите, върховете, всичко е част от това стопанство, сътворено единствено да ни радва и да ни създава удобства. И точно това трябваше да докажем сега. Да го докажем на всички, защото мнозина се чудят защо и как, а още повече други нищо не се чудят. И вчера все още се колебаех дали ще имам смелостта да го сторя, обаче днес, след тоя титаничен сблъсък през нощта, вече съм убеден. Само да стигнем върха. Само веднъж да го стигнем. Дима не знаеше за плана ми, но бях сигурен, че ще се включи на драго сърце. Попипах с ръка люгера в джоба на раницата.

Мислех си всичко това, докато крачех. Слънцето вече напичаше – есента на две и дванайсета, малко след осем сутринта. Наближихме стадо планински коне без стопанин, сигурно си живееха тук, на около триста метра под върха и на около две хиляди метра над равнината. Извадих една бира за себе си и парче шоколад за Дима. Захвърлихме раниците и опънахме крака върху скалистата пътека. Отзад се виждаха пропасти и върхове, в далечината се различаваха селца и шосета, пред нас като стена стоеше върхът, по небето не се мяркаше и едно облаче. Виж какви спокойни коне, казах на Дима, след като отпих от бирата. Да, ужасно коварни, подли, свирепи и кръвожадни коне, татко, отговори ми той съвсем сериозно, докато дъвчеше парче шоколад. Разказах му как някога моята баба, негова прабаба, си имаше конче, как го впрягахме и двамата с нея ходехме по полето за сено или царевица. Но това сякаш не го разубеди, че конете са подли твари, защото спря и не искаше да помръдне, докато не прогоня една черна като катран кобила от пътеката. Хайде, кобило, махай се, казах й. Чернушка само ме погледна с насмешка и продължи да си стои. Дур, мамка ти конска, изчезвай, креснах и замахнах с ръка. Тя се подплаши и се пръждоса.

– Конете са благородни създания, сине.

– Да бе да! А случайно да забеляза с каква омраза те наблюдаваха? Изобщо не ми ги хвали. Конете са най-злобните животни на планетата. Коварството им няма граници.

По-нататък събитията се развиха главоломно и съвсем според очакванията. Със сетни сили се добрахме до върха. Виждаше се надалече и на север, и на юг. Някъде там съзряхме река Дунав, Румъния, Карпатите и северните брегове на Финландия, от другата страна имаше ясен изглед към гръцките острови и екватора, чак до нос Добра Надежда… Двете кули и другите кръгли, гигантски съоръжения ни посрещнаха хладнокръвно. Вътре в тях един човек отговаряше за транслирането на телевизионния сигнал в цялата ни страна. Ето, значи, кой носеше цялата отговорност за рекламите в телевизора! При него имаше чай. Струваше петдесет стотинки. Ние първо не издадохме с нищо намеренията си. Взехме си от чая. Погледахме планините и висините… Какво ли да им гледаш, все едно има смисъл някакъв, ти гледаш, а те не те гледат, все им е едно и на планините, че дори и на висините за твоето съществуване. Но много скоро ще ги научим ние тях. Ааа, здравствуйте горы вот такой висины! Аааа, здравствуйте реки вот такой ширины! Попяхме малко с Дима, за да се надъхаме. Да кажеш здравей на върховете и реките не е като да поздравиш ония лекомислени и натрапливи туристи.

* * *

А ако се страхуваш, ако си боязлив, стой си вкъщи, не ходи никъде, пази си краченцата и ръчичките. Така се пее в песничката. Ние я изпяхме докрай, спогледахме се и знаехме, че е настъпил мигът. Бръкнах в раницата, извадих пистолета, тежеше като парче студено желязо, каквото си беше, и видът му ме успокои. Казах на момчето ми да отвори вратата, където онзи добродушен тип се грижеше за телевизорите на хората. Насочих оръжието. Чичкото извърна глава и в очите му затанцува ужас.

– Знаеш ли, – започнах тихо, почти неуверено – не е нужно да правим сложни неща. Всичко, което ни трябва, е достъп до ретланслаторите и до червеното копче.

– Но господине, това е невъзможно. Копчето е защитено.

– Чакай малко. Ти за някакви кашкавалени туристи ли ни взимаш? Ние може да сме леко старомодни, но в никакъв случай не сме аматьори от кашкавалените. Виж сега, ние в раниците си дори носим пчелен мед за мечките, в случай, че някоя ни поиска малко. Така че не допускай мисълта, че не знаем какво правим. Копчето може да е защитено, но ние знаем как да го натиснем и как да насочим ракетите. Ти само прави, каквото ти казва моето момче и няма да сгрешиш. Това не е обир. Не е и терористичен акт в общия смисъл на думата. Виж, може би точно така ще го окачествят телевизорите, но ние не сме от тях. Ние само като за начало ще влезем в тях. Отвори ни сега студиото най-напред. Такааа. Къде е студиото?

– Ама какво студио? – чичкото беше пребледнял.

– Апаратната, откъдето командваш телевизорите, чичко. – Отговорих му. Той припряно задрънка с връзка ключове, отвори една масивна метална врата и влязохме в помещение с най-различни съоръжения. – А сега покажи това малко сладко копченце за двете балистични ракети, които стърчат отвън, ако не искаш да бъдем груби с теб. – Подканих го.

Добрият човек се подвоуми само за част от секундата. След което ни показа и как да отворим шкафа, да вземем командния пулт, да изключим защитите и да задействаме ядрените ракети. Благодарихме му любезно и го вързахме в съседната стая за стола. Той не се съпротивлява и на нас ни дожаля за него.

– Дима, сега е твой ред. Свържи камерата ни към ретланслаторите, синко. Кой ще говори пръв пред хората, ти или аз?

– Ще го направим заедно, татко. Не се безпокой. Виждам, че се вълнуваш, а трябва да останем спокойни.

– Прав си, момчето ми. Винаги съм знаел, че си умно момче.

Камерата, закрепена върху статива, беше подготвена и включена към ретланслаторите. Само след 10 секунди, отброени наобратно, всички телевизори в страната в един миг смениха картината си и ни показаха нас от импровизираното студио. С Дима седяхме един до друг, аз държах пулта за управление на ракетите, а той беше сключил ръце пред себе си в делови жест. Не се бяхме гримирали като за екраните, но мисля, че нямаше и нужда. Беше точно 15:15 часа.

– Добър ден, драги зрители. – Поздравих първо аз, а после и момчето ми. И зачакахме, за да се съберат повече хора, за да се разчуе и всички да си включат приемниците на режим приемане.

– Всичко приключва тук и сега. – Започна спокойно Дима. – Ние с моя баща държим в ръцете си съдбата на този свят. Не мислихме дълго. Взехме решението без колебания. Няма сила, която може в момента да ни спре. Само след няколко минути бутонът, с който двете балистични ракети с ядрени бойни глави, намиращи се на връх Ботев, откъдето излъчваме, ще бъде натиснат. Казваме ви го, за да се подготвите. Имате два до три дни на разположение, за да подредите нещата си, да се подготвите за края, да сложите чувствата си и мислите си на нужното място. В този срок ракетите ще поразят двете цели и оттам ще отвърнат на удара, ще взривят всичко навсякъде. Ние ви обичаме, затова ще го извършим. Искаме да знаете, че смъртта винаги е наблизо, че не бива да живеете повече с тази безочлива дързост. Всичко приключва във всеки един миг постоянно, а още не сме се подготвили.

– Драги зрители. – Почнах и аз. – Хората ходят по планините, за да се изгубят. Първо се губят, после се намират. Губят и намират. И колкото повече се губят, толкова повече се намират. И така се чувстват живи. А носят раници, за да им е леко, когато ги свалят. И като ги свалят, политат. А ги свалят по върховете. И политат. Това е. Не е сложно. Губят се, намират се, политат и кацат. Просто една игра. Щото пътечките криволичат и никой не може да запомни всички извивки и завъртулки на една пътечка. Това не са ти улици и квартали, по които да се ориентираш. На тези пътечки няма адреси. Примерно пътечка меча бърлога номер трийсет и две или пътечка изглед към скалите номер четири… не, тук такива адреси няма просто. И човешкото ходене е акт изначален, почти свещен, като дишането е. Затова ви съветвам да послушате моя син, той знае какво говори. Бъдете добри, но не прекалявайте. Това е от мен. Следва натискането на червения бутон.

Я да погледнем на компютърната симулация – къде, къде, малко наляво, сега нагоре, това е максималното… и май ще удари… ще удари точно… в центъра… на Ню Йорк… без да искам така стана, тя си е такава балистична копедлачката, излита и се приземява, където дойде. Втората ще се запъти към южния полюс, за да разтопи ледената шапка на планетата и всичко да бъде залято със сладка вода. От тая солената ми омръзна.

Десет, девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, едно, нула. Натиснахме го. Първо го натисна Дима, а после за всеки случай и аз. И изключихме камерата.

Слязохме от планината и отидохме на първата железопътна станция. Жената на гишето беше клонинг на онези от началото на поемата ни, дето седяха същите като нея, но в Бургас. Навсякъде седят еднакви жени. Тя ни съобщи, че влак няма да има. Да, по разписание трябва да има, но на практика би било много трудно това да се осъществи. Доплака ми се. Нашите железници умират, синко, казах съкрушен. Ще трябва да почакаме. Но когато все пак се качим на последния влак, който ще дойде, закичен с цветя, тържествено, с него ще минем набързо през Бургас, за да вземем и онези две момичета, които са си наши и ни липсват вече трети ден. Ще ги заберем по пътя накъм онази галактика, към която пътува последният извънреден и редовен влак, защото те са твоята майка и твоята сестра, моята жена и моята дъщеря. Дима кимна разбиращо в отговор.

По мегафоните на гарата обявиха, че извънредният редовен и последен влак пристига на първи коловоз, закичен с цветя, и че повече никакви влакове никога няма да пътуват заникъде, така че всички, които успеят, трябва да се качат в него. Ние се качихме, разбира се. И после стана точно така, както го бях предвидил. Взехме пътьом и момичетата.

– Там в другата галактика няма да има такава кръгла и нагла луна, сине. Не. Само затова ще ме е яд, сине. Но не много. Не много.

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Ася Радева – Предателят

Предателят

Срещнах я на невероятно място, в невероятно време.
Имаше очукан вид: вехти дрехи, под които личаха дълбоки белези, леко прегърбена стойка – сякаш се огъваше под собствената си тежест, а от сведения поглед лъхаше едновременно тъга и жестокост.
Доближих се до нея. Не ми обърна внимание. Не съм сигурна дори дали ме забеляза отначало…
Говорихме дълго – за мен, за нея, за живота… Имах чувството, че обсъжда по-скоро със себе си: обясняваше разпалено, смееше се, след това понижаваше бавно тон, започваше да си мърмори под носа, накрая сбърчваше вежди и млъкваше по средата на изречението.
Мълчеше дълго. Мълчеше много. По-голямата част от разговора прекарваше в тишина. Думите ми звучаха някак си нелепо – като фон на мълчанието й.
Накрая се обърна към мен, погледна ме право в очите и каза:
– Спъвали са ме обстоятелства, мачкали са ме командири, сливала съм се с окопите до степен да смърдя на смърт и от опит знам, че не живите са най-лоялни. Искаш всичко – готви се за всичко! Това включва и лошото… Време е да станеш войн, войнико – дезертирай и поеми по Пътя си!
Козирува, усмихна се победоносно и си отиде.

Срещнах я посреднощ, в огледалото.

 

Бездомник

– …Добре, дай една цигара!
– От кои искаш – по-леки, по-тежки…?
– Ако ше се тровя – да е качествено! Дай нещо пò така… Мерси.
– Запалка?
– Имам.
Механизма изщраква и подпалва тютюна. Всмуквам.
– Ааах… ‘Ей т’ва е! Рай за нервите…
Издишам с блажена усмивка.
– Нали ги отказваше?
– Да… Вече осма година…
Подсмихват се под мустак.
– …Да го кажем така: искаме да си оправим проблема с бездомниците. За тях има два варианта – или да си намерят дом, или да си намерят начин да се самоизличат хуманно и експедитивно. Аз съм единак – няма да си намеря дом…
– …
– …Чакай, единак ли? Това какво общо има?
– Една позната ми обърна внимание преди време, че домът не е място, а човек. Аз съм единак и, по една щастлива случайност, така ми харесва. Това значи „заклет бездомник“ – домът ми е улицата. Не би трябвало да се мъча да ги отказвам…
Последното изречение пада рязко и прорязва гърлото като гилотина. Закашлям се дълбоко, след това подсмръквам шумно и се оглеждам. Всичко отдавна е затворило, уличното осветление приглушава и без това замъглената гледка („Астигматизъм, драги!“), тук-таме просветва някой и друг неонов надпис…
Поглеждам си часовника. Наближава два.
– …И сега – накъде?
– Трябва да се прибирам – утре съм на лекции.
– Значи към вас?
– Тя? Ти чуваш ли се? Винаги напречно на очакванията; винаги в обратната посока!
– Винаги!… – захилвам се цинично.
– Тогава?
– В края на улицата има едно денонощно клекшопче с евтина пиячка…
– Не дойде ли оттам?
– Не пречи да се върна…
Усмихвам се кисело и извръщам поглед. Пак ще кръстосвам…
„Само бездомник може да си губи времето по план…“
– Е, – въздъхвам, – време ми е, трябва да ставам… ‘Айде… – и ги потупвам разсеяно.
Изгасям фаса, надигам се тромаво от студената пейка и се отдалечавам бавно от глухото площадче. Славейкови ме изпращат мълчаливо с поглед.

 

Удар

– Посочѝ ми, – каза, – един човек в тая дупка – Пусна чашата и направи широк пренебрежителен жест към хората зад себе си. – и ще ти докажа, че грешиш. Знам как ще минат следващите няколко години за въпросния нещастник; дори знам как ще му мине живота!
Ще продължи да бачка, да изкарва някакви, да обръща по някое друго питие с приятели, които са му по-скоро познати, защото така и не ги е допуснал до себе си; ще продължи да се прави, че малките безсмислени, безсмислени разговори му носят удоволствие…
Ще се стреми да направи кариера, за да изкарва повече, които ще пропива от незнаене к’во да ги прави. Ще бачка здраво и няма да пести усилия, нищо че си мрази работата в червата; ще събира за къща, която ще нарича дом (няма да бъде дом), за кола, с която няма да излиза от града, за боклуци, които не му трябват…
Докато накрая не се почувства празен отвътре. И не се замисли, че трябва да спре да гони нощни пеперуди и не се обвърже сериозно. А дали ще бъде истинска връзка, това е друг въпрос. След това – и деца: едно, две… И пак еднообразие. Този път обаче – подплътено с ядове и тревоги, че гърлата за хранене стават три плюс.
Ще се пенсионира на преклонна възраст (ако изобщо доживее пенсия), ще кисне пред телевизора, ще знае всички сериали наизуст и ще се пита: „Какво пропуснах? Какво ми липсва? Защо съм самотен?“ И, ако е късметлия, Смъртта ще е милостиво навременна.
Гневните пламъчета в очите й рязко помръкнаха:
– …Човек се ражда и умира сам. А в промеждутъка – през жалкото си съществуване, което нарича живот, а всъщност си е баш оцеляване – или се учи да бъде сам със себе си, или се самозалъгва, че не е. И ако се самозалъгва, жестоко греши! – приведе се застрашително напред и почти разля чашата с буза. След това бавно изправи гръб:
– По същество, човекът е егоистично лицемерно животно без капка логика. Позоваваме се повече на първичните си инстинкти, отколкото на разума. Сменяме маска след маска в опит да бъдем приети в обществото; стараем се да бъдем фалшиво добродетелни и сме смъртно обидени на малкото индивиди, които се осмеляват да ни кажат истината в очите.
В крайна сметка всичко опира до нас – Надигна леко питието и отпи победоносно. – това е грозната истина! И дори ще ти покажа откъде знам…
Извади със замах сгънат лист А4 от задния си джоб, разгъна го и го трасна на бара:
– Какво виждаш?
– Бял лист.
– Така ли?! Защото аз виждам огледало. Не ми показва форми, но ми показва съдържания – само трябва да се вгледам. И винаги ми напомня, че може да греша; че нищо от това, което знам, не е напълно сигурно; че всичко може да се окаже само една голяма лъжа: илюзия, създадена от две кила сиви и бели мастни натрупвания, куп химикали и биоток… – лицето ѝ се разкриви в гротескно изражение, започна да мънка нечленоразделно и се строполи на пода.
Оказа се инсулт.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Стойко Русев – 8:48

8:48

8:48 – дните още спят, но вие – не
8:48 – набързо натъпкани усти
8:48 – милиони нарушени лични пространства
8:48 – умиращи мечти, чиито викове отекват в празните жилища
8:48 – полека изтриващо милиарди личности, подобно на лотарийни билети
8:48 – докато старческото безсъние не го превърне в 7:00

 

На лов за еднорози

На лов за еднорози съм отново, има ли смисъл?
Има ли ги още сладките същества или са отдавна фосили?
Толкова химери и красиви миражи се превърнаха в посредствени пустини,
струва ли си да градиш оазиси изобщо?
Чифтето ме побутва на всяка крачка, а камуфлажните дрехи сякаш са слети с кожата ми.
По моя рог още има засъхнала кръв от последните качили се на главата ми.
Колко по-първичен трябва да стана, за да спрат фарсовете?
Колко по-груб трябва да съм, за да си заслужа нечие обожание?
Добрината май е равна на просия? Защо го отричам толкова яростно, не знам.
Сякаш винаги съм го знаел и мазохистично съм го забравял.
Пак се загубих в утопиите, колко още ще се омайвам с куршуми и нагли блянове.
Само чифтето ще ме направи щастлив, може би и безпощадният реализъм.
Трябва да стрелям по всичко, което мърда.
Моят пясък тече необратимо в пясъчното часовниче на любимия герой, ходещ в пустинята под беззвездното небе.

 

Поезия

Кога перцето е било по-въздействащо от ножа?
Не те искам лъскава и сладка!
Не, не искам щастливо завършващи думи за споделена любов и въргаляне по персийски килими пред камини и влюбени до уши митологични същества!
Продадено на безценица изкуство, за огромни суми, мъртвородено.
Мисля, че вече се излюпва.
Искам те хищна и убиваща!
Само тогава можеш да огъваш вселени!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

Роберт Музил – Из „Мъжът без свойства“. Неизбавените нации и мислите на генерал Щум за смисловото поле на думата «избавление»

 

108.

Неизбавените нации и мислите на генерал Щум за смисловото поле на думата «избавление»

 

Колкото и много думи да се произнасят във всеки един момент в един голям град с цел изразяване на индивидуалните желания на неговите жители, една дума никога не е сред тях – думата «избавление». Можем да допуснем, че всички други думи, най-страстните думи и изразите на най-заплетени, дори отчетливо характеризирани като изключение отношения, едновременно биват изкрещявани и прошепвани в много дубликати, например «Вие сте най-изпеченият мошеник, който съм срещал в живота си» или «Тъй вълнуващо красива като Вас не е никоя друга жена»; така че тези във висша степен лични преживявания биха могли да се представят чисто и просто чрез красиви статистически криви с оглед на масовото им разпределение из целия град. Никога обаче един жив човек не казва на друг «Ти можеш да ме избавиш!» или «Бъди мой избавител!» Можем да вържем човек за дърво и да го оставим да гладува; можем да го изоставим след дълги месеци безуспешно ухажване на безлюден остров заедно с неговата любима; може да го накараме да фалшифицира финансови документи и да си намери някой, който да го измъкне, – всички думи на света ще се надпреварват да му дойдат на езика, но той със сигурност няма да произнесе, докато наистина е развълнуван от нещо, «избавям», «изкупител» или «избавление», въпреки че от чисто езикова гледна точка не би могло да се възрази нищо на подобна словоупотреба.

И въпреки това народите, обединени под короната на Какания, наричаха себе си неизбавени нации!

Генерал Щум фон Бордвер се замисли. Благодарение на положението си в Министерството на отбраната той притежаваше достатъчно информация за националните трудности, от които страдаше Какания, тъй като при обсъждането на бюджета военните първи усещаха последствията от тези трудности, които се изразяваха в една колеблива и влияеща се от безброй съображения политика; съвсем наскоро за голям яд на министъра трябваше да се оттегли един спешен законопроект, тъй като една неизбавена нация бе поставила като условие за отпускането на необходимите средства редица национални отстъпки, с които правителството нямаше как да се съгласи, без да раздразни потребността от избавление на другите нации. Така Какания остана незащитена спрямо външния враг, тъй като ставаше въпрос за една голяма артилерийска поръчка, за да могат напълно остарелите оръдия, които по далекобойност се отнасяха към оръдията на другите държави като нож към копия, да се подменят с нови оръдия, които на свой ред да се отнасят към оръдията на другите държави като копия към нож, но това отново бе блокирано за необозримо време. Не би могло да се каже, че това само по себе си би било достатъчно основание генерал Щум да изпадне в самоубийствени настроения, но нали силното покачване на лошото настроение може първоначално да се изрази в многобройни, привидно несвързани дреболии, а липсата на отбранителен и оръжеен потенциал, на която Какания бе осъдена поради безкрайните си вътрешни разпри, със сигурност бе свързана с факта, че Щум се бе отдал на размишления за неизбавеното и избавлението, още повече че в полуцивилната си дейност при Диотима от известно време той бе принуден да чува думата «избавление» често до втръсване.

Първоначалният му възглед бе, че тази дума спада към езиковедски неосветлената докрай група на «високопарните думи». Това му внушаваше неговият естествен усет на войник; но дори и да се абстрахираме от това, че този естествен усет бе объркан от Диотима – тъй като Щум бе чул думата «избавление» за първи път от устата на Диотима и бе много възхитен, като до ден-днешен, въпреки законопроекта за артилерията, от тази своя страна думата бе облъхната от една чаровна магия, тъй че първият възглед на генерала всъщност бе вече вторият възглед на живота му! – теорията на лексикалната претенциозност изглеждаше несъстоятелна и поради друга причина: достатъчно бе човек да се докосне до думите от смисловото поле на «избавление» само с мъничка миловидна липса на сериозност – и те моментално с лекота се оказваха на върха на езика. «Ти направо ме избави!» и тем подобни – кой не би казал това след десет минути нетърпеливо очакване или някакъв друг дискомфорт? Така на генерала му стана ясно, че съвсем не – или не толкова – думите са това, което шокира здравия разсъдък, колкото неубедителното им настояване за сериозността на положението. И наистина, щом Щум се запиташе къде освен у Диотима и в политиката бе чувал да се говори за «избавление», наум му идваха църкви и кафенета, художествени списания и книгите на Арнхайм, които бе чел с възхищение. По този начин му стана ясно, че тези думи не изразяват едно естествено, просто и човешко случване, а някаква абстрактна и обща компликация; избавянето и копнежът по избавление във всеки случай изглежда е нещо, което може да бъде причинено само на един дух от друг такъв.

Генералът закима с глава, изненадан от завладяващите прозрения, към които го водеха служебните му задачи. Той включи червената лампичка в кръглата полирана плафониера над вратата на кабинета си като знак, че вътре има важно съвещание, и докато офицерите му с въздишка спираха пред прага с папките в ръка, Щум продължи размишленията си. Хората на духа, които сега срещаше на всяка крачка, не бяха удовлетворени. Те на всичко намираха недостатъци, за тях навсякъде се случваше твърде малко или твърде много, в техните очи нещата сякаш никога не бяха наред. Те постепенно му бяха станали неприятни. Приличаха на онези нещастни чувствителни хора, които винаги седят там, където става течение. Те недоволстваха от свръхсциентизма и от безпросветността, от грубостта и от прекалената изтънченост, от встрастеността в дискусиите и от безразличието – върху каквото и да паднеше погледът им, все имаше някаква пукнатина! Мислите им никога не постигаха покой и винаги съзираха вечно бродещите останки на нещата, които никъде не могат да бъдат сложени в ред. Така те в края на краищата стигаха до убеждението, че времето, в което живееха, бе осъдено на душевно безплодие и само чрез някакво особено събитие или някакъв много особен човек можело да бъде избавено от това безплодие. По този начин сред т. нар. интелектуални хора смисловото поле на «избавлението» стана много популярно по онова време. Господстваше убеждението, че така повече не може да продължава, ако скоро не се появи някой месия. Според случая това бе ту месия на медицината, който да избави лечението от научните изследвания, по време на които безпомощните хора се разболяват и умират; ту месия на изящната словесност, в състояние да напише драма, която да увлече милиони хора в театрите, като същевременно достига безусловна духовна висота. Освен убеждението, че всъщност всяка отделна човешка дейност се нуждае от отделен месия, чрез който отново да възвърне истинската си същност, съществуваше, разбира се, и простият и във всяко едно отношение сплотен копнеж по един месия на силната ръка, който да има грижата за всичко. Така че, това бе едно доста месианско време – времето непосредствено преди голямата война, и че дори цели нации искаха да бъдат «избавени», всъщност не означаваше нищо особено и необикновено.

Наистина на генерала му се струваше, че това не бива да се разбира буквално, както не биваше да се разбира буквално всичко друго, за което се говореше. «Ако днес Спасителят се завърне », каза си той, «то те биха свалили правителството му, както всяко друго!» В съгласие с личния си опит генералът бе склонен да смята, че това произтичаше от факта, че се пишеха прекалено много книги и вестникарски материали. «Колко разумна е военната наредба», мислеше си той, «която забранява на офицерите да пишат книги без изрично дозволение на началството си.» Той дори малко се стресна при тази мисъл, отдавна не бе изживявал толкова бурен пристъп на лоялност. Не ще и съмнение – той самият мислеше прекалено много! Това се дължеше на досега с цивилния дух – този дух очевидно бе изгубил предимството си да притежава стабилен светоглед. Генералът ясно бе осъзнал това и в тази светлина сега той видя всичките приказки за избавлението от една друга страна. Духът на генерал Щум се упъти назад към спомените за часовете по вероизповедание и история, за да осветли докрай този нов аспект; трудно е да се каже, какво си мислеше той в тази връзка, но ако извадим на бял свят и внимателно пригладим мислите му, те биха изглеждали приблизително по следния начин. Ако почнем с църковната част: докато все още се вярваше в религията, един добър християнин или набожен евреин можеше да бъде хвърлен от който и да е етаж на надеждата или добруването – той винаги падаше тъй да се каже върху краката на душата си. Това се дължеше на факта, че при обяснението на живота, с който даряваха хората, всички религии калкулираха един ирационален непредвидим остатък, наричан неведомост на пътищата Господни; ако на смъртния човек не му излизаше сметката, трябваше само да си спомни за този остатък, и духът му можеше спокойно да потрие ръце. Това падане на крака и потриване на ръце се нарича светоглед и точно това съвременният човек е забравил как става. Той трябва или напълно да се откаже от размисли за живота си, което устройва доста хора, или попада в онова странно раздвоение, при което едновременно трябва да мисли и все пак на пръв поглед не може да стигне по този начин до задоволителен край. С течение на времето това раздвоение е придобивало с еднаква честота както формата на пълно неверие, така и формата на подновено пълно подчинение на вярата, а най-честата в наше време форма е тази на убедеността, че без дух няма истински човешки живот, при прекалено много дух обаче също няма. Върху това убеждение всъщност се основава цялата ни култура. Тя последователно се грижи за предоставянето на парични средства на образователни и изследователски институции, тези парични средства обаче не бива да са прекалено големи, а в сравнение със сумите, изразходвани за развлечения, автомобили и оръжия, трябва да са съответно възможно най-малките. Тя по всякакъв начин разчиства пътя пред кадърните, също така обаче много внимава, те да са общо взето продаваеми. След известна съпротива тя признава всяка идея, но после от това се облагодетелства от само себе си и противоположната. Това на пръв поглед създава впечатлението за ужасна слабост и нехайство, но всъщност представлява също така едно напълно съзнателно усилие да докаже на духа, че духът не е всичко. Защото ако един-единствен път се вземе на сериозно – безостатъчно, така че от противоположната идея да не остане нищо – една от идеите, които движат живота ни, културата ни вече не би била нашата култура!

Генералът имаше ръка на дете, пухкава и малка; той я стисна в юмрук и заудря по бюрото си като с бейзболна ръкавица, докато усещането му потвърждаваше необходимостта от един здрав юмрук. В качеството си на офицер той притежаваше светоглед! Ирационалният остатък на този светоглед се казваше чест, послушание, Върховен Главнокомандуващ, служебен устав част ІІІ, а като синтез на всичко това той пребиваваше в убеждението, че войната не е нищо друго, освен продължение на мира с по-силни средства, една изпълнена със сила разновидност на реда, без който светът не би могъл да просъществува. Жестът, с който генералът бе потропал по бюрото си, щеше да е малко смешен, ако юмрукът означаваше единствено нещо атлетично, а не и нещо духовно, един вид незаменимо допълнение на духа. На Щум фон Бордвер вече му бе дошло малко до гуша от цивилизацията. Той бе стигнал до извода, че разносвачите на книги в библиотеките са единствените хора, които притежават един благонадежден обхватен поглед върху цивилния разсъдък. Той бе открил парадокса на свръхподреде-ността – съвършенството й неизбежно би довело до бездействие. Бе му хрумнало нещо комично като обяснение, защо при военните можеш да откриеш едновременно най-строг ред и готовност да отдадеш живота си. Бе открил, че посредством някаква неназовима зависимост редът води до потребност да убиваш. Загрижено си каза, че не бива да продължава да работи със същото темпо! «И какво в крайна сметка е духът?!», възнегодува генералът. «Той все пак не броди в полунощ наоколо в бяла нощница; в такъв случай, какво друго е той, освен известен ред, който придаваме на нашите впечатления и преживявания?! Но тогава», решително заключи той с едно ощастливяващо хрумване, «щом духът не е нищо друго, освен подредено преживяване, то в един подреден свят изобщо няма нужда от него!»

С въздишка на облекчение Щум фон Бордвер превключи лампичката над вратата на сигнал «свободно», след което отиде до огледалото и приглади косата си, за да отстрани преди влизането на подчинените си всяка следа от душевно вълнение.

 

 

Превод от немски Владимир Сабоурин, редакция Владимира Вълкова
по изданието Robert Musil Der Mann ohne Eigenschaften, hg. v. A. Frisé, Reinbeck: Rowohlt, 1989. Първа публикация в Роберт Музил Безпомощната Европа, Русе: Издателство МД Елиас Канети, 2013.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

 

Сабина Кърлева – Междуселски път

I.
Паркирахме на ливадата в подножието на баира и завървяхме нагоре. Цанко сновеше пред мен, преметнал през рамо окъсаната си туристическа раница. – – Много е лековита водата – каза той – всички, които отиват там, цери. Задух, подагра, безплодие… Всичко лекува.
Отивахме в манастира, за да пренесем десет празни бидона, които му ги даваха да си складира ракията. Едва свързва двата края, но гордо ме нарича „сътрудник“. Навръщане щяхме да ги търкаляме и слава Богу, защото червеникавата почва, по която вървяхме нагоре, свършваше и започваха да излизат камъни.
– Знам от едни – продължи той – че едно дете завели там на извора, кривооко… Така си било родено, с недъга. Наплискали го с водата и му изчезнало кривото.
Исках да вярвам, но не можех. Нещо ме беше стиснало за гърлото. От сутринта ми е стегнато, като от задух. Знам, че е заради времето – намислило е да вали и направо изсмуква цялата влага от въздуха, а той става сухав като пясък. Водата трябва да може да се събира в облаците, за да се извалява после. Отново да се извалява…
Гледах го как върви пред мен, хилав човечец. Хилав, ама движенията му отривисти. И къси гащи беше сложил дори. Все нещо щъкаше насам-натам, все се опитваше на някого да помогне.
– Ееей, на тебе ли да ти разправям, Марине… – каза той с въздишка – Толкова да ми е криво заради обира… Една козичка имах и ми я откраднаха… През нощта докато спя, бутнали вратата, влезли и окрали, къде що има из двора. Козата, бъклици две и щайгите със зимнината… И не само че взели това, де се е търкаляло там забравено, ами и срали пред вратата – на изпроводяк. Проклета да е тая немотия!
– Ще те карам ли в други ден към Монтана, я кажи? – го попитах аз. Трябваше да ми каже, за да мога да си направя сметката. Аз съм шофьор на автобус: линията Бездетница – Галатин, която минава през Монтана.Трябваше да ми каже, за да можем да я уредим ние сложната работа с неговия билет. Той сиромахът не плащаше за превоза – от къде да извади той 5 лева от Галатин до Монтана и 5 лева навръщане? Не става така тая работа, тука из околията един няма да разнася десет лева в джоба си, а Цанко завалията ми е приятел.
– Ще ме караш, ами къде ще ходиш… Ама дай най-първо да свършиме тука. Така каза, защото цялото това нещо беше негова работа. „Моя инициатива е да прекараме бидоните“ – казваше. Изведнъж ми се стори, че започна да пристъпя така, сякаш се носи по въздуха. Хладен ветрец започна да разведрява от запад, а аз се сетих колко красиви бяха някога нивите в Галатин – нивите от моето детство, но сега всичко пустееше… Едно време цялата ти душа се разпростираше над тези полета. А сега пустошта се разпростира над цялата ти душа.
– Марине, да ти кажа нещо аз… Като се качим горе, Игуменът ще очаква да получи нещо за манастира. Той няма да го каже директно, понеже е Божи човек. Но ти да знаеш – да се остави нещо трябва – грехота е да не дарим, защото той ни харизва, така може да се каже направо, тия десет бидона…
– Нямай грижи! – отговорих твърдо, а той започна да ми разказва за Кървавата скала и как дядо му се качвал да прави помен за хайдуците. Има пещера на Орлови връх, която при последното земетресение, се запуши с камъни. Там по турско се крили бунтовници.
Когато стигнахме манастира, видях колко много хора от околните села бяха дошли с дамаджани и туби да наливат от целебната вода. Мъж държеше в ръка икона на Св. Мина. Бездетни жени идваха без мъжете си, да се молят на светците за деца, старици носеха погребални портрети на починали преди двайсет години съпрузи. Но най-тъжни бяха болните деца – едно парализирано беше увиснало на врата на баща си и мокреше рамото му със слюнка. Аз нямам деца. Влюбих се в една от Монтана, докато бях войник в казармата, но тя нещо не ми отвърна на чувствата. Стана ми криво от тогава и реших да остана завинаги сам.
Минахме покрай аязмото и се отправихме към схлупената постройка, където ни чакаше Игуменът. Изпод стряхата се вдигаше голяма гюролтия – лястовици бяха свили гнездо. Той излезе със зачервено лице, по което се стичаха едри капки. Зарадва се, че ни вижда и припряно започна да нарежда масата. После пихме от ракията му – добра анасонлийка беше. Заведе ни да ни покаже бидоните. На раздяла ни изпроводи до аязмото и ни разказа, какво чудо е това… Каза: „Аз служа на Господа Бога и за Славата Божия не ми отива тъй да говоря тъй директно, но от тази вода очи се отварят и души олекват завинаги“. Цанко целият се уми с водата, та чак му подгизнаха късите гащи, а аз стоях настрана. „Пий от живата вода, бре!“ , ме подбутна той. И тогава аз се наведох на колене – току близо до земята, и пих.

II.
Карам този автобус и не спирам, пътят се вие пред мен, колелетата тракат, а над мен все това дъждовно небе. Днес като станах, видях, как отново е набрала като гноен абсцес, който не може да се пукне, а въздухът – лепкав като смола. Трака ми под сърцето, пътят се клати, а аз все напред трябва да карам. И не мога да дишам. Този задух ме не оставя. Всичко беше помръкнало и сиво, под ноктите ми – мърсотия, ризата – отъркана и непрана от дни. Изведнъж нещо започна да ми чернее отдясно на пътя. Първо помислих, че е куче, но като приближи автобусът, видях, че е дете. Дребно и мърляво. Беше два часа по обяд и автобусът беше целият празен, защото в този задух стариците не излизаха от къщите си. А това тича из пустошта в най-голямата жега, току пред бурята – като подивяло.
Задминах го и спрях – то наближи – беше едно такова уплашено и дребно.
– Какво търчиш като улаво по шосето? – провикнах се аз – Ами ако те сгази кола?
То спря и дишаше учестено.
– Чичо, я ми дай два лева – каза то и заби поглед в земята. Беше бледичко и кльощаво, а очите му – някакъв неопределен цвят.
– За къде си тръгнал? – попитах го аз.
– Галатин – отвърна то
– Качвай се! – казах аз и му отворих вратата. То се поколеба, но се качи и приседна на ръба на седалката. Аз продължих:
– Как така те е пуснала майка ти?
Много селски деца ги пускат сами, да разкарват кравите на паша или да вършат някаква работа. Може да са невръстни – но ако не работят, няма оцеляване, обаче това ми се стори не в ред и много уплашено.
– Аз нямам майка – каза то.
– А кой се грижи за теб? – Мълчеше. Под късото му ръкавче му се виждаше синина. – Къде е майка ти? – повторих.
– Умря – отсече то.
Аз нямах деца и сигурно нямаше да имам никога. Но това, като го гледах как седи и преглъща езика си от страх, започнах да мисля, какво ли ще е да си осиновя едно. Трябваше да го закарам в полицията, да му изследват синините.
– Баща имаш ли?
– Да, Светлин – Змея, но той бие кучето.
– Кой Светлин?
И тогава разказа, че Светлин биел кучето всеки ден.
– Като се напие – продължи то – излиза на двора и започва да бие кучето, извади му едното око, много е ядосан.
Така разбрах, че Светлин му се води нещо като настойник. Бил се нанесъл при тях преди три години. Майката починала преди една, но Светлин останал в къщата им. По прякора го познах – Змея – криминален тип и тартор на банда, който търгува с железа и разбива селските къщи.
– А Змея и майка ти ходиха ли в гражданското да се оженят?
Малкото кимна отрицателно.
– И когато майка ти умря, Светлин заведе ли те при съдията, съдията да реши, че ти е попечител?
– Не ме е водил – каза то.
– Баща имаш ли?
– Да, Светлин – Змея, но той бие кучето – гласчето му потрепери – Майка ми каза, че го е видяла. – продължи то и започна да гледа на другата страна.
– Кого е видяла? – попитах аз.
– Змея…. – отвърна. – Светлин е черен като дявола, а нощем като ходел при майка ми – бил бял със светли коси. Тя ми каза… В тъмното го е видяла, че е Змей.
– А ти виждал ли си го бял?
– Не, той е черен като дявола.
Аз вече бях започнал да се чувствам много нервен. Трябваше да го закарам в полицията и може би първо на лекар – това беше бито дете… Но в Галатин отдавна вече нямаше нито болница, нито полиция. Ще трябва да се кара до Бяла Слатина, което са още 50 километра и ще има закъснение по целия график. Ще го оставя в болницата да го прегледат и ще им дам телефона да ми се обадят. Това може да е най-рано към три и половина. После, като си направя трите курса, ще мина да го взема от болницата и ще го заведа или при мен да го нахраня, или в участъка. Това може да е най-рано към девет и половина вечерта.
– Чичо, я спри тука, че ми се ходи до тоалетната – каза то.
Отбих и то слезе. И като слезе, се затърча колкото сила имаше към полетата. Аз го последвах, скачайки долу, но се обърках да тичам ли след него или не. Започнах да му викам отчаяно да се върне. Но то, като малко птиче, свърна далеч от пътя и не се обърна повече. Аз се качих обратно в кабината и ми беше много задушно, а ризата беше залепнала от пот за гърба ми. Пак не заваля.

 

III.
Цанко дойде за вечеря към осем и като ме видя, ме почна веднага: „Какво ти е, блед си като платно, ще ме караш ли утре?“. Беше донесъл сланина и сирене и ги спретна за няколко минути. Взе две чаши от дворната чешма, приплакна ги и наля ракията. „Ама това злато да го знаеш, какво е…. Мека е като мед, ти казвам, и бързо хваща за сърцето“. Чукнахме се за „Наздраве“ и аз отпих – ракия-симфония, но никак не ми вървеше глътката и мезнах само два пъти. Той много разочарован, че съм без апетит, започна веднага да драматизира. Хора като него се притесняват, ако не могат да ти върнат някоя услуга. Леле, болест имало някаква, започвала без да му се яде на човек и без да му се пие; ужасна болест и това било първият симптом, а аз го гледам – един такъв сиромах, толкова беден, че сякаш се носи по въздуха, и му казвам, че просто ми е скапано на душата. „Ей, Марине, ама ще ти вдигна аз тегавото.“И започна да обяснява, как другата седмица ще ми донесе една дамаджана от Манастирската да ме излекува от скръбта ми, както само живата вода можела.
Аз сложих малко сушен суджук на масата и като свих една цигара, докато той режеше и нареждаше, му казах:
– Ти тоя Змея си го чувал, нали?
– Тоя е бандюга.
– Не е тукашен май, пришелец е.
– Не го знам от кой край е, ама е вярно, че не е тукашен.
– Едно малко живее с него, днеска го видях на пътя. Пребито…
Цанко не каза нищо. Извиних се, че няма да мога да го закарам утре и го попитах, кой друг ден ще му е удобен. Той пък нещо се намуси и тръгна да си ходи. Пъргавата му походка потъна в мрака. Аз бях на двора и седнах под стряхата, скубейки никотиновия си мустак. Беше станала още по-тежка и сухава, колко часове са вече без дъжд? Стои там на запад в последното светло петно на небето – цялата в космати облаци, груби като четина. Затишие пред буря. Няма ли да се извали най-накрая, че не се диша тоя въздух. Налях си още една от Цанковата.
И така съм заспал, на отключено. Сънувам, как Цанко ме води към манастира, а под нас земя. Тъмна и страшна – земя. Цанко спира насред пътя и вика: ето тука извира живата вода. Много е лековита, истина ти казвам. Всичко лекува: задух, подагра, безплодие. И коленичи така насред тъмното, и изведнъж бликва вода. И той се мокри целия, та чак му подгизват гащите. Обръща се към мен и ми вика: „Айде, пий!“ И аз коленича на земята и нищо не бликва. И един глас се чува от далечното: „Няма я водата…“
Аз стреснат се будя и чувам кучешки лай. Ставам, заключвам вратата, влизам вътре и пускам телевизора. Слушам новините в десет часа и решавам набързо една кръстословица. Трябва ми план: да навия часовника и да стана по тъмно, да направя един извънреден курс до Бяла Слатина. В девет отивам в полицейското, казвам за Змея и че не е никакъв на детето и че детето е някъде в пустошта около Галатин, само. Дано е живо. И така много тревожен се мятам на одъра и ми е замрежено пред очите от ракията, а сърцето ми е толкова разбито, че се моля просто да заспя и да не се събудя до утре. И заспивам и ми се присънва един сън, дето такъв сън не ми се е присънвал никога. Сякаш душата ми се откъсва от тялото… Ставам от леглото и се гледам ей така отстрани, как спя. И чувам нещо тропа по вратата и отварям вратата, гледам кон. Аз съм шофьор на автобус, обемен човек и не съм първа младост вече. Не съм яздил от години, но пристъпвам учудено към коня, а той пръхти подканящо. Аз гледам, че е оседлан и се качвам. Конят много бързо ме отнася извън селото в полето и започва да препуска право към нея, към бурята, дето не иска да се извали. Аз я гледам, как се е вкълбила в най-светлата точка на небето и колкото повече я приближаваме, толкова по-горещо и сухаво става. Толкова сухаво, че въздухът се обръща на пепелище, а в черните облаци проблясва пламък. Светкавица. Аз чувам под сърцето ми, как бие друго сърце, малко, като на птиче, поглеждам надолу и виждам детето в прегръдките си. Хванало се е за мен, плаче и трепери… И аз му викам „Няма да се страхуваш, сега ще я убия ламята“. И като казвам това, в ушите ми започва да тътне глас: „Убий ламята, няма я водата!“. И облаците ни поглъщат като Ад и аз я виждам пред мен – космата и страшна – как се е впила отгоре над нивите и всичко е изсмукала, всичко е направила на пустош, изколила е стадата, разрушила е къщите. И около нея започват да съскат змейове и змеици, че тя ще царува винаги и аз ги разсичам, докато малкото хлипа от ужас. И конят е толкова бърз и така силно препускаме към нея, а аз вдигам копието си от огън и я пронизвам право в сърцето. И започват съсъци като от Ада, а тя се мята в гърчове. Конят стъпква косматото й туловище и провлачваме трупа й да гори като комета по тъмната бразда на небето.

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Марио Коев – Недостатъчно кратки размисли

 

Днешният образован човек е естествено предразположен да възприема и да вярва в безсмислици и глупости. Собствено това е великата тайна на масовото образование.


Който е убеден, че не може да бъде манипулиран, окончателно е затънал в пашкула от полуистини, изтъкаващи модерната реалност.


Да се оставиш в ръцете на Живия Бог вероятно е много по-страшно, отколкото да живееш без Него. Разликата обаче все пак е в смисъла, не в емоциите.


Да се стремиш да живееш възможно по-дълго е неприлично. Да искаш да живееш кратко – богохулно.


Всяка приказка разказва част от историята на света, но историята на света сама по себе си е съставена от изприказвани частни измислици.


Величието на Йохан Себастиан Бах е в неговото занаятчийско чувство за дълг-в-битието. Днешните творци – с малки изключения – тайно вярват, че светът им е длъжен за нещо.


Насилническата природа на комуниста и подмолната лукавост на либерала са двете страни на един и същ съвременен тип. Хибрид, бавно и упорито съставян от змийската наглост на Смердяков и веселяшкото мошеничество на Чичиков.


Уютният прахоляк на занаятчийската работилница е далеч по-здравословен от стерилната безпардонност на днешния офис. И малко неща са по-смущаващи от опита за разговор между успешния мениджър и майстора ковач.


Ако някой вярва, че е консерватор, защото подкрепя либералния пазар, това просто означава, че напълно е объркал понятията си, не и професията обаче.


Интелектуалецът е интелигент без самочувствието му, а интелигентът – интелектуалец без мисленето му.


Не съм в състояние да кажа нещо повече от живелите преди мен, но мога да се опитам да повторя нещо за идващите.


Откакто занаятчийското майсторство се превърна в синоним на второстепенно умение, красотата на качеството отстъпи пред функционалността на количеството. Философският мит за „Бръснача на Окам“ се трансформира в технологичната утопия на трансхуманизма – един все по-самоожесточаващ се страх от времевото качество на живота на този свят и от сложността на човешката екзистенция.


Самоподценяването рано или късно преминава в презрение към другите. Самонадценяването – в банални пози. Човек е сътворен да бъде едновременно слуга-и-господар, твар-и-бог и липсата на йерархия го размива в абстракции. Явният упадък на уменията за абстрактно мислене е ясно свидетелство за това.


Необходимостта и случайността не са противоположни, а неправилно положени понятия. Случайността е необходимото срещу неотменните повторения в безкрайността.


Актуалната безкрайност е естественото място за срещата на християнската вяра с математиката.


Личното щастие лесно може да бъде укрепено върху нещастието на другия. Щастието на другия обаче много по-трудно може да послужи за укрепване на личното щастие. Пример как една баналност е винаги актуална.


Безпардонността на абсолютния монарх е свидетелство за него самия. Толерантността на висшия мениджър показва степента на културната дресировка, през която е преминал.


Любовта не е задължение, а битийна необходимост. Това е и причината да бъде толкова трудна за нас.


Любовта към ближния няма нищо общо с доброто възпитание, ала доброто възпитание е последната видима преграда пред безразличието към другия.


Ако размишляваш дълго върху даден проблем, това означава, че или не можеш да мислиш, или че проблемът е второстепенен.


„Бог няма” не е просто безумие. „Бог няма” е твърдение без изключено трето.


Трагедията на смъртта не е в нейната неизбежност, а в индивидуалността й.


Да си прочел много книги често означава да си манипулиран по много начини.


Жестокостта на атеиста е ограничена от реалността. Жестокостта на религиозния – от нищото.


Парадоксът може да бъде разпознат само от логично мислещия ум.


Безчестието рано или късно се превръща в идеология.


Въобразяваме си, че днешният свят е тясно взаимосвързан, защото мислим икономически, а не екзистенциално. Щом обаче се опитаме да екзистенциализираме, неминуемо навлизаме в големите икономически обобщения.


Езикът на политическата коректност е по-наситен с вътрешни отрицания, отколкото която и да било кръчмарска свада.


Човек не може да надхвърли гордостта на Луцифер, нито е в състояние да бъде смирен като Христос. Единственото, което може, е да се стреми да не отъждестви двете.


Приемаме, че животът е несправедлив, защото мярата ни за справедливост е тоталитарна, а не йерархична.


Депресията и болките са тежки за понасяне, но здравето на тази земя е неестествено и недостойно за човека.


Оптимизмът няма оправдание извън глупостта. Песимизмът – извън гордостта.


Да разбираш света означава да не разбираш себе си. Да разбираш себе си обаче значи, че нищо не разбираш.


Това, че не сме в състояние да опознаем себе си, е милост, дарена ни от Онзи, Който ни познава.


Да се стремиш да бъдеш оригинален означава, че си забравил, че си уникален.


Желанието да поучаваш другите се дължи на едно лъжливо вътрешно усещане за превъзходство. Пълният отказ да ги поучаваш – на незаинтересуваност. Не съществува среден път.


Колкото повече живеем, толкова по-самотни се чувстваме. Докато не ни проблесне, че това е поредната и вероятно последната илюзия.


Няма надежда там, където няма и усещане за незаслужеността на очакваното.


Мисленето не е даденост, а непрестанно изтръгване от напластяващите се една върху друга дадености.


Вярвам в Бога, защото Той все още не е самоочевиден за мен. Ако действително обичах Христос, нямаше да вярвам в Него.


Няма по-лесно нещо от опитността да бъдеш себе си. Няма по-масово явление от съвременния индивидуалист.


Никой не е в състояние искрено да целуне ръка, ако преди това не е наранявал. Обаче никой не е в състояние да обича истински, ако някога е мразил истински.


Непрестанното страдание и непрекъснатото щастие са фикции, измислени от поетите в стремежа им да изкажат смъртта приживе.


„Народ” е символът за тълпа в политическите уравнения.


Изтънченият вкус е препятствието пред безотговорната честност. Искрен човек е не този, който винаги казва истината, а този, който е готов съзнателно да понесе товара на лъжата.


Очакването на нещо в живота е резултат от несъзнателното движение към нищото.


Истински добър човек е само невменяемият.


Има ли по-празно нещо от безкрайна Вселена, изпълнена с интелигентни форми на живот?


Юридическата норма днес идва винаги като отговор на усложняване. Онтологията й е отрицателна дори когато езикът й е утвърждаващ.


Сложността на света превръща политиците в лъжци по необходимост. Проблемът въобще не е морален, а есхатологичен.


Размишлението също има своето четвърто квантово число. Или се задоволяваш със сложността на езика, или се опитваш да скочиш в неведомото, над което трепти той.


Метафизиката е укрепена върху строги понятия и категории. „Метафизичното мислене” рано или късно се опитва да ги надхвърли и се превръща в болнав мистицизъм.


Според една стара мисъл: „Магарето е в състояние да отрече повече, отколкото философът може да докаже”. В днешно време тя придобива своя „рекурсивен” вариант: „Магарето е в състояние да докаже повече, отколкото философът може да обори”.

 

април 2014 – май 2015

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Ценка Кучева – Джуджето

Джуджето

Отчаяно се опитваше да порасне: с гимнастически упражнения, баскетбол, с качване по покривите на къщите – откъдето наблюдаваше изгревите и залезите.
Всеки ден заставаше в ъгъла до разграфената стена – нищо.
И така – години, десетилетия; почти век.
Всички ветрове го събаряха с лекота. Всички неща се случваха някъде високо в облаците и то едва чуваше далечното им ехо.
Веднъж стори път на една мравка и за награда мравешкият цар го покани да му гостува в мравешкото царство. Тогава то разбра, че не е важно, какъв си се родил, а къде живееш.
И порасна.

 

Страхът

Страхът от Баба Меца. И от Дядо Торбалан. Страхът от тъмното. Страхът от черна ръкавица върху скрина. Страхът от момчетата. Страхът от момичетата. Страхът от самотата. Страхът от родителите. Страхът от децата. Страхът от шефа. Страхът, че те е страх. Страхът от призраци. От филми. Страхът от мълния. Страхът от себе си. Страхът от свободата. Страхът от змии и от земетресения. Страхът от болести. От старостта. Страхът от смъртта. Страхът от ада. Страхът от рая.

Страхът, че можеш да се родиш, пак.

 

Госпожа Паякова

Госпожа Паякова обитава Голямата и разкошна паяжина. Там тя се чувства доста добре. Даже превъзходно.
Но не и когато е гладна. И – не и когато е сама. Две неща ненавижда тя повече от всичко на света – скуката и глада.
И ако ти си малка мушица, бъди нащрек. На Госпожа Паякова една мушица винаги ще ѝ свърши добра работа. Дали за закуска, дали просто за компания…
Дали пък – първо за компания, а после – за вкусна вечеря, твърде сложно е да се разбере. Но и никак не е желателно да се проверява лично.
И – докато си нащрек, имай предвид следните положения:
1. Госпожа Паякова има очарователна усмивка. Една от най-очарователните. И ако ти си любител на очарователни (пък и на обикновени) усмивки – внимавай!
2. Госпожа Паякова обича храната. Обича да яде, обича да готви (например – фрикасе от малки мушици), обича да дава и да взема рецепти. И ти със сигурност обичаш храната. Ако твоите вкусове съвпаднат с тези на госпожа Паякова (а те, няма как, поне веднъж ще съвпаднат) – бъди внимателен.
3. Ти, като всеки, сигурно понякога се страхуваш? Страхът те белязва с особен знак… Госпожа Паякова знае много за страха. (Тя самата изключително много се страхува; имам предвид – извън Голямата и разкошна паяжина. Вътре в нея е смела като спартански войн.) Така че – бъди нащрек.
Но… ти тия неща ги знаеш не по-зле от мен. Това, което не мога да разбера – не зная ти разбираш ли го, или не – е: как Госпожа Паякова, със своя паяшки мозък, продължава, ден след ден, да обитава тази Голяма и разкошна паяжина, в най-прекрасно настроение, без да се лишава от стотици и хиляди мушици като теб и мен. Които уж знаят, които уж всичко разбират.
И – докога?

 

Чипът

Обичам да слушам хорските разговори. Предполагам – и вие.
– Брато, извинявай… днес или утре ще видя… там… дето ти обещах.
– А… няма проблеми… не е толкова спешно.
– Днес, най-късно утре. Един приятел след 15 години се върна от Америка. Направо ми е… побъркано цялата седмица, откакто си е дошъл. Пълен хаос.
– Моят съсед на село се върна от Австрия, след 8 години. Все едно не е същият човек.
– С дни от стаята не сме излизали… Говорим си… Много близък приятел.
– Питам го – съседа – ще ми даде ли правата си лопата. А той: ”Имаме ли уговорка?”
– Моят приятел си е същият. Абсолютно. Никаква промяна.
– „Имаме ли уговорка?” Шаш… Нещо му се е случило там на човека. Чипът му е сменен.
– Тия дни ще погледна… обещавам!
– О кей! Дрънни един телефон, като си готов.
Моето такси пристига, потеглям към летището. Летя за Канада. И тъй го мъчих, и инак го мъчих – не става. Реших – заминавам. Нямам идея в Канада сменят ли ти чипа, или те оставят да се прибереш някой ден този, който си бил.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Анита Велева – Мирисът на домати в дъжда

Мирисът на домати в дъжда. Паяжините, които плетат помежду ни. Ръцете ни, отдавна изрязани, спират да кървят. Отблясъка на дланта ти, с която удряш дете. Изкривяваш детството ми.
Ръката ти бе в ръкавица, когато ме зашлеви в бурята. Като знак, че ще се върнеш. За да те чакам. Да чакам само теб. Теб, градинаря с остро теме. Скитник с несекваща кашлица. Очите ти с кръвожадна еднозначност прозираха в съня ми. Треперех свита в храмовете, молейки се да не идваш. Само вечер в огъня те разпознавах. Сините очи зад заключени врати. Белезите от насилие и закъснелите цветя сутрин. Една песничка прекосяваше пещта, за да ни сдвои. Аз ставах влажна и обширна като почва. Почвата, която си подготвял дълго. Дойдох през силните лъчи, в гладната ти самота през пролетта. Чертите ми зрееха с овал на бели вишни, жареха със свян лицето ти, твърда като тебешир оставях кожата си върху твоята, удрях коленете ти, за да се събудя от рефлексите. Около теб туптяха клади, които пазят зимните ми шуби на пътищата, по които ще си тръгвам. Малки луковици, които си посадил в тинестия ад, в който ще живеем в някакво недоразумение до пролетта. Продължаваш да копаеш пътища, да полагаш релси, смътно предусещайки бягството, което ще ти вземе всичко. Подготвяш лъскавите, стоманени линии на безвъзвратното ми отчуждение.
Безшумна като охлюв, се смъквам от леглото и отивам до прозореца, където понякога мисля за теб. Горчива и докосната от Бога, долавям музиката ти в мъглата на града. Ти не спираш да беседваш с мен. Излизам за пакет цигари. Оставям се на вятъра. Ситното ръмене се слива с тихия марш на участта ми. Аз търся спомен за принадлежността си. Опрощение сред четирите сезона на болката. Един ключар затваря работилницата си в полунощ. Стоя и го моля. Няма как да не знае вратата към теб, няма как да не е поправял ключовете на смеха и измамата в жестовете ти, която ме направи твой оловен войник. Люлея се като стар лебед пред недоумяващите му очи. И ставам пореста и безмълвна, безмълвна. Той навярно има своите деца и дълбоки зидове, пълни с тайни. А аз съм открита и ранима като чакъла, посипан в полето на агонията. Колко дълбоко нахлува неонът в кожата ми. Като анестезия. Ще се събудя с изваден смисъл. С нарушен говор и сведени очи. Прибирам се и дълго го отмивам в банята. Неонът, жабешкият му език от тялото си на мечтател. Отново ще се върна на възглавницата до онзи, който никога не чувства липсата ми нощем. Между шест и шест и десет, тялото ми е устремено и спокойно като риба в съприкосновението с теб. Докато връзвам косите си, ти отстъпвам да се върнеш по ствола на гръбнака ми, да изпълниш с живак и страст кръвта, която да обагри пак лицето ми. В бучицата захар силуетът ти пресича някак си замислен и изгубен. Задържам бурята в себе си, за да те погледам още миг и я изпускам в кафето. Изпечената болка, която изпивам и отхвърлям, преди да се събудя.
Аз помня, още помня края си в онази напусната градина с домати. Аз и ти стоим, паяжините покриват световете ни. Всеки трепет ще ги среже. Ти ме питаш : Защо?
Аз нямам отговор, различен от кръвта, миеща ръката ти и ръждивия нож в бедрото ми.

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

12