Божидара Мавродиева – Г-н Кучов

 

Обядът не започваше. Чакащите стъпваха нетърпеливо от крак на крак. Много от тях не бяха слагали залък в устите си ден, два или повече. Слънцето прежуляше. Към стоящите от часове бездомници се присламчваха и други гладни, пък били те и с домове. Избухваха спорове. Благотворителното събитие беше обявено за бездомници и те като озверели улични псета пазеха територията си. Погледите им бяха вперени в подредените самуни хляб. Носещитите се аромати на печено месо дразнеше обонянието. Червата им къркореха, а устите преглъщаха всяка отделила се слюнка. Фоторепортери щаракаха с апаратите се, а светкавиците заслепяваха недоспалите очи на очакващите подаяние. Нахални журналистки завираха микрофони пред лицата им и задаваха най-безумните въпроси: „Кога последно обядвахте? Щастлив ли сте от днешното събитие? Имала ли сте някога собствен дом или винаги сте живяла на улицата? Мислите ли, че бихте намерили начин да се отблагодарите на г-н Кучов за това благородно дело?“

Усмихнати и накипрени момиченца обикаляха сред хората с неприкрита погнуса, внимаваха да не се докосват до вмирисаните им дрехи и опитваха да успокояват избухналите разправии:

– Не се притеснявайте! Храна ще има достатъчно за всички!

– Ами, давайте я таз храна де! Какво чакате? Някой ще ми открадне къщата, докато ви чакам. – Извика изнервено Драго, който живееше в кашон под балкон на съседния блок.

– За г-н Кучов е много важно да е тук и да ви приветства с добре дошли на обяда, който е организирал за вас. Имайте търпение.

Баба Мита беше навлякла най-опърпаните си дрехи, за да се смеси по-лесно с бездомниците, не че имаше други де. Държеше здраво ръчичката на малкия си внук и тихичко му шепнеше:

– Виж, Митенце! Виж колко храна има. Ще се наредим тука най-отзад и ще чакаме. И за нас ще има.

Баща му беше изчезнал малко след като се роди. Когато стана на две, и майка му замина да работи в чужбина, за да праща пари. Но какво станало, така й не разбраха. Умряла казаха. И тялото й не можаха да докарат. Много пари искаха. Та така си останаха баба Мита и малкия Митко сами да се грижат един за друг, вече три години. Поне покрив над главата имаха, но често гладни заспиваха. Митко си беше кротък, но странен. Все разни неща говореше, дето никой да не разбере.

Тъкмо се понаместиха между чакащите, когато тълпата оживя. Джипът на г-н Кучов паркира. Три здрави горили му отваряха път напред към димящите тави с храна. Поизпъчи се той, ама колко да се изпъчи. Кинта и половина висок, а шкембето му виси, къде до коленете.

– Добре дошли, мили съграждани!

Какви ли съграждани му бяха хора без адрес не беше ясно, но той продължи да ги приветства, а камерите щракаха ли щракаха. Журналистите бяха забравили за бездомниците и се бутаха заедно с тях, за да е на първа линия микрофонът им.

– Бабо, този дебелия, има светеща шапка на главата, ама надолу малки черни дяволчета танцуват край него. – Почти извика малкия Митко, изненадан от онова, което вижда.

Виждаха ли го и другите? Явно баба Мита не го виждаше. Запуши бързо устата на детето и се направи, че не знае от къде е дошъл коментарът.

Не говори дълго г-н Кучов. Завърши още един път с: „Добре сте ми дошли!“, явно друго не измисли и подкани коконите да започнат да раздават храната. Хората се блъскаха, настъпваха, всеки се опитваше да е по-напред. Можеше пък да свърши преди да му е дошъл редът. Бавно се придвижваха и баба Мита с малкия Митко. Камерите забелязаха детето, защракаха отново бързо. Една от коконите, явно пиарката, бързо посочи на благодетеля детето и му пошушна нещо на ухо. Приближи се г-н Кучов. Погали момчето по главата. Камерите не спираха да щракат. Бръкна в джоба си и му подаде нещо. Пари ли бяха? Не се видя. Взе храната баба Мита и си запробиваха път назад. Тъкмо вече се бяха измъкнали от мелето, когато един от бездомниците грабна нещото, което стискаше в ръка момчето и избяга. Потъна обратно в тълпата. Завика баба Мита. Кълне не се спира:

– Кучетата да те изядат! Бял ден да не видиш! Чумата да те тръшне! Как не те видях кой беше?

– Бабо, бабо, аз го видях. Видях го бабо!

– Кой беше, Митенце? Покажи ми го бързо, баба!

– Ами, бабо той имаше една черна сянка на главата, ама бели ангелчета танцуваха надолу край него.

– Покажи го, Мите. Покажи го. – Отчаяната жена не се отказваше.

Детето се поогледа и кротко обясни:

– Бабо, те тука всички са такива, с черни сенки на главите и бели ангели край тях. Не знам кой от всичките е.

– Какви работи говориш, бе Мите? Светещи шапки, черни сенки, дяволи, ангели? Айди да се ходим у дома, че да не ни открадне някой и храната.

Отдалечиха се. Старата жена постепенно се успокои и помоли Господ жив и здрав да е г-н Кучов, заради добрините, които прави.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Ценка Кучева – Няма нищо невъзможно

Не можеше да разбере защо го направи, защо се озова отново тук – където не би искал да живее и ден. Не беше заради парите. Всички си мислеха, че е заради тях – но не беше. Никога не беше вярвал, че парите имат сериозно значение, че могат да бъдат причина за някакво решение.
Когато попадна за пръв път в този каменен и циментов, и стъклен град, тутакси изстина. Започна да кашля, да киха, изхаби сто пакета носни кърпички. Беше краят на септември. Час по час влизаше в някое кафене и си поръчваше горещ чай.След горещия чай – горещо кафе. Купи си електрическа печка, сложи я до радиатора за централното отопление, включена на максималната степен. Купи си дебело вълнено одеяло от пазара. Нищо не помагаше. Не можеше и не можеше да се стопли. Постоянно сънуваше огрети от слънце поляни, летни бълбукащи реки, огньове под огромни планински звезди, плаж, толкова горещ, че босите стъпала не издържат…
Беше убеден, че есента е дошла само тук, в този каменен и циментов, и стъклен град. Че там, откъдето идваше, продължава да бъде лято – такова, каквото го остави, когато тръгна. Последното, което направи на тръгване, беше един плаж. Имаше два часа до полета си от морския град. Но вместо към летището, с огромния куфар,от гарата, отиде на плажа, кой знае защо банският му с хавлията бяха най-отгоре; преоблече се буквално на брега, заряза куфара и плува навътре, навътре, навътре… – в приветливата топла вода. После, солен и щастлив – нарочно не мина под душа, искаше дълго да мирише на това море – пое към летището.
Издържа точно месец. Един ден, вместо да отиде на работа, отиде да си купи билет, на баснословна цена. Цената обаче си заслужаваше, мислеше си той щастлив, следващия ден се качи на самолета и се прибра. И наистина, там си беше лято – циганско, но лято. От първите мигове на родна земя го посрещнаха лъчите, листата,някои вече жълти и червени, а други – все тъй празнично зелени. И вместо да хване първия възможен влак за градчето си, отново се озова на плажа. Луди да се къпят освен него нямаше, но плажът не беше пуст. Двайсетина души наблюдаваха октомврийското море и със симпатия му се усмихваха. И пак така солен и възторжен си тръгна за у дома.
Там обаче възторгът му не оцеля. Неголямата сума, която беше спестил,изхвърча със скоростта на светлината. И двамата с жена му знаеха какво ги очаква – постоянни ограничения, унизителни заеми, глупави скандали. И когато трябваше да избират между това да купят обувки на дъщеря си или да платят школата й по приложни изкуства, реши да тръгне отново. Ето как се озова в самолета, зад гърба му – най-желаното море, небе, листа, синева…
И се започна всичко отначало. 24-часов работен ден – човек, който изкарва пари зад граница, всъщност няма почивен ден; чайове, след чайовете – кафета, после – още кафета, а след това – печки и вълнени одеяла, и – студ.
Като допълнителен бонус дойде безсънието. Лягаше си нормално към единадесет, след скайповата любов, така често прекъсвана от сривове в системата, но около два се ококорваше – и повече нямаше сън за него. Но пък в замяна го връхлитаха ужасни мисли, като гнусни чудовища, които не виреят на дневна светлина, но нощем изпълзяват от леговищата си и нападат. Ако станеше и се заемеше с нещо – сутринта беше като пребит. Лежеше ли в леглото, чудовищата го напълзяваха целия, посягаха с отвратителните си пипала към ума и сърцето му, към всяка светлинка в душата му.Струваше му се понякога, че ена границата на лудостта. Колкото повече се ядосваше, толкова по-упорита ставаше безсъницата. И овце пробва,и филми, и музика, и молитви, и мантри – нищо. Винаги изплуваше една мисъл – хващай си самолета за у дома. Но всеки разговор със семейството му го убеждаваше в обратното. Жена му вечер разказваше за безкрайните проблемите в работата, в държавата. Всеки ден му казваше, като мантра – слава Богу, че си там, късмет имаме голям. Той трябваше да работи, а следователно – и да живее тук.Така им даваше възможност, на тях, най-милите му, да живеят там.
Когато се опиташе да каже на жена си как се чувства и че да живеят така, далеч един от друг, без ласка и топлота, е лудост – тя прекратяваше разговора – уморена съм, утре ще поговорим пак. Целувки от детето,то вече заспа, лягам си и аз. Целуваше я и той, виртуално, лягаше и заспиваше, но сънят не оставаше при него за дълго.
Една нощ, докато водеше епичната си битка с чудовищата, в главата му се роди такава мисъл: Ти, мили мой, си най-самотният човек на света… Не можеше да лежи повече; стана, светна нощната лампа и седна пред компютъра. Но вместо да включи вечно будния екран, посегна към комплекта за майсторене, който беше купил и приготвил като подарък за дъщеря си – тя определено имаше талант, правеше невероятни неща с ръцете си. Блокчето беше много специално, хартиите му бяха релефни, с ярки, особени цветове. Разгърна листите, докосна ги и усети как сякаш го докосват и те. Взе ножичката. От листа с цвят на кестен изряза красива бухнала коса. От бледорозовия лист се роди издължено лице, върху което се усмихнаха ярки, пълнички устни и дълбоки сини очи. От зеленото се появи елегантна рокля, после – нежни ръце, без пръстени, с една малахитова гривна на дясната, крака, обути в леки и красиви кестенови като косата есенни обувки. Като се сети за студа, изряза пак от кестеновия лист едно много топло и много красиво леко палто и постави върху него шал от зеленото. Ехе! Невероятно… вече не беше сам. Взе хартиената жена в ръце – беше лекичка, и я постави до компютъра си, под жълтата нощна лампа. Беше красива. И го гледаше. „Как се казваш?“, рече ѝ гласно той, но тя само се поусмихна, така му се стори на него в три през нощта. „Не казваш, рече той пак гласно, добре тогава, казваш се Марияна. Приятно ми е, аз съм Иван.“ После загаси светлината и заспа като ангелче.
От тази нощ безсънието пропадна някъде, та се не видя. Отвратителните чудовища – и те, сякаш никога не бяха съществували. За сметка на това започнаха нощните разговори с Марияна. Иван вече казваше спокойно „Лека нощ!“ на жена си, целуваше я виртуално много топло и нетърпелив очакваше да останат насаме с Марияна. Вярно е, че тя за момента само мълчеше и се усмихваше – но пък беше идеален слушател. Не пред всеки можеш да разкажеш съкровените си неща, да изречеш болката си, да споделиш крехките си надежди. От начина, по който се държеше Марияна, по който го гледаше, той разбираше, че тя всичко разбира. Искаше му се само едно – да проговори и тя, да му каже коя е, как е живяла, какъв иска да бъде животът ѝ.
Веднъж, докато се ровеше в нета, Иван мярна темата на конкурс за създаване на текстове „Няма нищо невъзможно“ – „Пощенска кутия за приказки“. Зачете се. При него пристигна сякаш някъде отдалече споменът, че умее да пише. Детската му мечта да бъде писател. Съвсем беше забравил за това… или почти. Как беше могъл? Спомни си за публикувания си разказ, как всички му казаха – ти имаш талант, трябва да пишеш. Спомни си как единствено писането му даваше усещането за смисленост. Забързано отвори нов документ в компютъра си, написа „Няма нищо невъзможно“. Опита да започне. Не. Нищо не се получаваше. И как искаше да се получи, като не пишеше… всяко нещо изискваше труд, усилия. Замисли се – какво правеше с живота си? Нима беше се превърнал в машина за изкарване на пари? Сам, доброволно, беше убил таланта, мечтите си? Изтри документа, спря компютъра си. „Не мога, Мариянче. Не се получава. Останало е някъде там, отишло си е.“ Марияна като че ли не беше убедена, ъгълчето на устата ѝсе усмихваше. „Излизам“, обади ѝ се Иван, сложи якето си и се озова на улицата.
Беше краят на ноември, и краят на деня – пусти улици, облаци, студен вятър. „Още по-добре, каза си Иван, имам нужда да ми се продуха главата“. Тръгна към централния парк на града; всеки град ти предоставя няколко места, където можеш да се измъкнеш от ежедневието и да отправиш поглед някъде другаде, например – към небето. Този парк беше едно от тях. Иван понякога сядаше там с книга… не четеше, а наблюдаваше хората, улавяше слънчевите и облачните светлинки, гласчетата на децата, лая на кучетата, разговорите на птиците. Насочи се и сега към сърцето на парка. На „неговата“ пейка седеше някой – жена с книга в ръка. Приближи се – косите ѝ бяха бухнали и кестеняви, също както есенните обувки и лекото ѝ палто, роклята ѝ – зелена, като шалчето ѝ. Тя усети присъствието му и се обърна. Очите ѝ бяха дълбоко сини, устните – ярки и пълнички. Усмихваше се. „Здравей – протегна ръка Иван. – Аз съм Иван“ „Здравей, отговори тя на родния му език, аз съм Марияна.“ Иван остана да стърчи глупаво и не знаеше откъде и как да започне. „Какво четеш?“ – попита накрая той. Марияна притвори корицата на книгата си, в настъпващата дрезгавина на вечерта той прочете заглавието на книгата – „Няма нищо невъзможно.“

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Таня Шелхорн – Мистериозната тайна на уникалните матрьошки II

Сънят на Дарина беше някак неспокоен. Усещаше в просъница как някой броди около нея, леко я докосва, сякаш иска да я погали и широко отворените очи я пронизват в тъмната стая. Улавяше припрян шепот и бързи леки движения. Мислеше, че сънува своите седем матрьошки, които вече беше обикнала. После настана тишина и тя потъна в съня си, но след няколко часа отвори очи и светна нощната лампичка – беше пет и половина сутринта. Загаси светлината и се опита да поспи още малко, но… странни мисли я обсебиха!
– Как би се развило цялото действие, ако се разиграеше от двете противоположности – добродетелта и греха! – прошепна тя развълнувано. – Например, ако на мястото на Матрьошчица застане първата основна добродетел – СМИРЕНИЕТО, а на мястото на Матрьона застане първият смъртен грях – ГОРДОСТТА?! Помежду им се нареждат различните страсти, които се вселяват в човека и постепенно го изкачват на най-високия греховен пиедестал, откъдето той – ако не се опомни навреме, се свлича направо в бездната!
Започна да подрежда страстите по местата на останалите. Глупавата Суета, от която започва цялото нещастие, постави на мястото на Матрьошчинка. Веднага до нея нареди Тщеславието, тоест, стремежът към гонене на празна слава, което зае мястото на Матрьошинка. Надменността и Честолюбието, които вървят ръка за ръка, постави на местата на Матрьошка и Матрьонка, а Горделивостта, като най-приближена до първия смъртен грях, се настани на мястото на Матрьоша. И безкрайната игра започна…
Дарина виждаше как всяка следваща кукла крие в себе си все по-голяма страст, която, увеличавайки външния обем, натежава сама за себе си и постепенно стига до разглобяване – точно както беше станало с Матрьона! Но тя се осъзна навреме, като се разкая искрено за прегрешенията си. И ето какво се получи: започна да се смалява, като сведе погледа си до Матрьошчица! Колкото повече се смаляваше, тоест освобождаваше от страстите в себе си, толкова повече растеше в очите на другите, които последваха примера ѝ.
– Как мога да си го обясня още по-просто? – запита се сама Дарина.
Изведнъж Матрьона ѝ заприлича на огромна нула, която нямаше никаква стойност. Други нули – с по-малки размери, обгръщаха останалите. Погледнати отстрани, те се клатеха в пространството една до друга, но си оставаха просто едни нули, без всякакво значение. Единствено малката Матрьошчица, навела скромно главица, приличаше на… единица!
– Ще я поставя пред всички и тогава… – радостно си пошушна Дарина и вече виждаше как се изписва голямото число… но стана нещо неочаквано: преди да уточни неговата стойност, Матрьошчица я погледна уплашено и изчезна от погледа ѝ. Останаха само голите нули.
– Разбирам, страхуваш се да застанеш пред грамадната Матрьона – говореше тя ласкаво на най-мъничката кукла, – затова ще я махна. – И зачерта най-голямата нула. – Хайде, вече можеш да се покажеш!
Матрьошчица обаче не се показваше и Дарина реши да зачертае също и Матрьоша. Първите две огромни кукли плашеха и самата нея – та нали криеха в себе си най-противните Богу страсти! Щом си помисли това, веднага разбра, че Матрьошчица няма да се появи, докато не отстрани Матрьонка и Матрьошка – те грижливо съхраняваха други две страсти, които най-усърдно хранеха по-големите от тях. Веднага ги премахна от погледа си, но освен че останаха оше две самотни нули, нищо друго не се промени. Стъписана, Дарина се освободи от Матрьошинка, която, свикнала само да я хвалят, веднага се разплака, а суетната Матрьошчинка някак глупаво се облещи и потъна.
Едва сега се появи миниатюрната Матрьошчица и мило се усмихна. Около нея започна да трепти едно сребристо сияние, тя застана в средата му като скромна единица и чудната монета заблестя още по-силно.
– Значи истинската стойност се крие единствено в тебе… – промълви развълнувано Дарина – и всички останали могат да придобият стойност само тогава, когато ти застанеш отпред! – Матрьошчица свенливо кимна. – Добре, сега ще започнем по обратен ред и най-напред ще извикам Матрьошчинка! – Сребристата монета мигом потъмня и заедно с нея изчезна и Матрьошчица.
Дарина лежеше в леглото като вцепенена и не поместваше погледа си от мястото, където допреди миг беше съзерцавала чудното видение. Знаеше, че докато не види отново своята любимка, сънят ще бяга от очите ѝ. Да, безкрайната игра продължаваше – колкото повече навлизаше в нея, толкова повече се преумножаваха нейните шахматни полета.
Клик! Отвори се още една скрита кутийка на паметта и я подсети за онази легенда, която направо я беше смаяла! В нея се разказваше за персийския шах, който толкова много харесал шахматната игра, че пожелал да възнагради нейният изобретател с каквото пожелае. Той помолил шаха за първото шахматно поле да му даде едно пшеничено зърно, за второто – две, за третото – четири и т. н., тоест, за всяко следващо поле да го възнаграждава с двойно повече зърна от предидущото. Шахът се разочаровал от такова скромно желание, но заповядал да го изпълнят. Когато мъдреците започнали да пресмятат общото количество зърна върху всичките шестдесет и четири шахматни полета, оказало се, че зърното не само на цялата страна, ами на цялата земя няма да стигне!
Дарина беше започнала веднага да пресмята тези пшеничени зърна и гледаше удивено необичайния резултат – числото се преумножаваше невероятно бързо и тя не можа да го изчисли до края, защото дотогава не беше се сблъсквала с чудовищната цифра наречена “квинтилион”. Потърси помощ от енциклопедията и разбра, че това е число от единица и тридесет нули след нея! И за да не забрави никога тази дивна легенда, написа в енциклопедията с молив над КВИНТИЛИОН18,5 зърна – на толкова квинтилиона отговаряше поисканото възнаграждение, разочаровало шаха със скромността си. Сериозно се запита, дали някога мъдреците са успели да го изчислят така точно!?
Сега усети, че нещо сходно става и с матрьошките – всяка тяхна игра се преумножаваше и ти даваше възможност да продължаваш наистина до безкрайност! Тъй като не можеше повече да заспи, реши да изиграе още една партия, преди да се измъкне от топлото легло. След като си беше поотморила мисълта с интересната легенда, ясно разбра причината, заради която Матрьошчица не искаше да се покаже – това бяха скритите страсти.
“В играта нещата се постигат много по-бързо отколкото в живота, но само ако си разбрал добре правилата – насърчаваше се Дарина, – ако ли не, все ще губиш! Но нека опитам!”
Бързо извика Матрьошчинка, изгони от нея глупавата Суета и я украси с естествената Непринуденост. Веднага се появи Матрьошчица, двете се хванаха за ръчички и върху тях заблестя числото десет. Все още разплакана се появи Матрьошинка, но щом погледна към сребристата десятка, веднага разбра цялото безсмислие на Тщеславието и то се стопи от достойнството на Скромността. Тя пристъпи към другите и без да се натрапва вложи своя дан. Числото сто ги обедини и трите решиха никога да не се разделят. Матрьошка и Матрьонка изскочиха едновременно и двете високомерни физиономии на Надменността и Честолюбието се преобразиха от искрените усмивки на Сърдечността и Всеотдайността. Една след друга се присъединиха към скромното спестяване и то скочи на хиляда, а след миг се превърна в десет хиляди! Матрьоша, която в служебната йерархия стоеше над всички тях, досега се беше старала всячески да подражава на своя бос Матрьона, но след като дочу разговора за нейното разглобяване, разбра, че надутата Горделивост е просто една празна нула. Благосклонно погледна към подчинените си и сърцето ѝ се изпълни с човеколюбивата Милост. Тя пристъпи към края на редицата, разтвори щедро ръце и солидното изписано число нарасна на крупната сума от сто хиляди! През цялото време, докато гледаше чудната промяна на всички свои служители, Матрьона ронеше едри сълзи, които разтопиха цялото чувство за превъзходство над другите. Облаци от въздишки се изтръгваха от нея, сбръчкваха важната осанка на Гордостта и тя побягна засрамена. Матрьона почувства силна привързаност към тези, които беше командвала досега, майчина Любов изпълни цялото ѝ същество и тя ги възнагради с капитал от един милион!
Дарина си отдъхна облекчено и остави тези мили кукли да отпразнуват своята победа. За да не ги смущава с погледа си, издърпа завивката нагоре и се сгуши под нея. Шани измърка и тя едва сега усети присъствието му – този път не ѝ тежеше върху краката, а се беше прострял встрани, върху пухения юрган. Нежно го погали, говорейки му тихо, и той отново заспа.
Приказката за седемте сестри-матрьошки, които се превъплъщаваха в седемте смъртни гряха или седемте основни добродетели, можеше да бъде разказвана по-дълго от хиляда и една нощ! Нейното начало беше вече положено, а как ще се развие действието през останалите хиляда нощи, никой не можеше да каже. Дарина знаеше, че борбата няма да е лека и сражението между успеха и поражението ще бъде постоянно. Но първото пшеничено зрънце беше поставено върху шахматното поле и тя беше длъжна да изпълни докрай заповедта на персийския шах!
Знаеше, че многократно ще се уголемява и още толкова пъти ще се смалява; ще се люшка някъде по средата в недоумение, дали да продължи или да се върне; ще се радва на растящата заблуда и ще се огорчава от спасителната истина; ще бъде заситена и после пак ще огладнее; богатство и бедност ще терзаят нейната душа, която ще се радва и ще страда. И отсега предусещаше, че мъничката Матрьошчица ще я спасява винаги, когато обръща сърцето си към нея. Каквито и бури да връхлитат, нейната стойностна единица винаги щеше да я подкрепи.
– Трябва най-много да пазя Матрьошчица, защото без нейното смирение всички мои добродетели ще бъдат просто нули! – шепнеше Дарина.
Реши, че ще постави едно пшеничено зрънце в най-малката и ще се старае никога да не го изгуби. Едва си помисли това и видя как една зловеща черна птица прилетя и грабна зрънцето от Матрьошчица. Тя се разплака и… стана на прах…
– Не, не, не! Никога няма да позволя на седмия смъртен грях да влезе в нея! – извика Дарина и разтреперана седна в леглото. Шани се стресна от нейната реакция и бързо изчезна от спалнята. – Никога няма да допусна отчаянието да обсеби душата ми! – Мигновеното видение беше наистина зловещо и тя разбра много добре неговото значение.
Досега изиграните партии се бяха преумножили и разгръщаха нови неподозирани възможности върху шахматното поле. И за да се достигне до едно число, много по-малко от един квинтилион, беше нужна не само борба, но и значителна помощ. А такава не можеше да бъде дадена по човешки път!
– Благодаря Ти, Господи, за всички Твои благодеяния към мене! – тихичко прошепна Дарина и усмихнато добави: – Благодаря Ти, че на “попрището жизнено в средата” ми разкри мистериозната тайна на уникалните матрьошки!
Отметна завивката и стана от леглото. Отвори леко щорите и видя, че дрезгавият нощен мрак вече се пропъждаше от дневната светлина. Още един ден и месецът, през който беше родена, се прибираше завинаги в покоите на вечността. Беше отбелязал нейните петдесет и една години и доволен си заминаваше.
“Какво ме кара току да повтарям “на попрището жизнено в средата”? – като че ли се сепна Дарина. – Според Данте, бях точно в тази жизнена среда, когато пристигнах за първи път в Швейцария… а оттогава… – но нещо я спря и тя само повтори: – хм, според Данте е наистина така, но според…” – не довърши мисълта си, а разгърна тежката Библия, която лежеше върху черния шкаф. – “Да, спомням си, че беше някъде в началото на Битие, тогава, когато Господ се е разкаял, че е създал човека и в гнева Си, определил земните му дни да се съкратят на сто и двадесет години…” – припомняше си тя прелиствайки страниците. – А, ето намерих… – и прочете гласно следния текст:
И рече Господ (Бог): … ; нека дните им бъдат сто и двадесет години.” (Бит. 6:3). Премести поглед по-нагоре върху страницата и прочете още една строфа: “И разкая се Господ, задето беше създал човека на земята, и се огорчи в сърцето Си.” (Бит. 6:6). Дарина притисна Библията към себе си и с насълзени очи зашепна:
– Безкрайно е Твоето милосърдие, всещедри Боже, към нас, грешните. И щом Твоето наказание е “сто и двадесет години” живот, то каква ли ще бъде наградата Ти за ония, които са Ти благоугодили! – целуна светата Библия и я постави отново върху шкафа. Приближи се към иконата на Спасителя и смирено Го помоли: – “Прибави към досегашния ми живот още години и дни, за да мога като стародавните царе Езекия и Манасия да се покая за всичките си грехове и да Ти послужа от цяло сърце и душа”. Амин.
Вдигна щорите в хола, видя светлината на настъпващия ден и се приготви да го посрещне спокойно, с всичките му изпитания!

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Ивайло Мерджанов – Слънчевия демон

Синигерът долита рано

Съветския учен превъртя и отключи шизофрения. Закараха го в психиатрична клиника. На масата, в малката му стая, намериха лист върху който пишеше: ‘По пътя си към познанието и истината, унищожаваме всичко, което не разбираме. Има само един език – на човека пред Бога.’

 

Същия и друг, себе си и чужд: среща с психиатрията

След като Съветският учен обяви пред психиатрите че вече към него могат да се обръщат с „Гражданинът Бонапарт”, го заключиха в Острото отделение на високи дози от класическия медикамент за измиване на мозъка от неубедителни пред лицето на медицината самооценки. След три дни на болка и безпаметен сън, бившият вече учен беше изведен на по-лек режим и дори си спомняше как се казва. Като опит да разведри някои от по-унилите си колеги в болничната стая, той им разказа странната история за един роднина на другарят Сталин, който също заболял психически и водил тихо съществуване години наред, занимавайки се с някакви си свои кротки изследвания, без да бъде закачан от Бащата на народите, известен още като най-големия диктатор на всички времена.
– Не сме единствени, момчета – рече им Гражданинът Бонапарт, – ние крепим обществения договор, за който говори и другарят Хобс. Не се тревожете излишно. Всичко ще се оправи… – утешаваше своите другари ученият, с тиха усмивка, в която веднага правеше впечатление един остър кучешки зъб.

 

Гражданинът Бонапарт

Всички ще остареем и ще станем нелепи, като учебници по история.

 

Война и политика

Черен вятър се кискаше над заснеженото поле. Душите на изгубените и убити хора стенеха тук и там, хаотично разпръснати в унищожената дивизия. Огньовете на омразата и гибелта догаряха по военни машини и бойна техника, разгромени, разкривени и катастрофирали. Навред се стелеше осаждена, накълбена на гъсти и тежки пушеци студена и мъртва тишина, а смъртта бавно минаваше около труповете, за да нагледа оцелелите – дали няма да паднат и те в тъмната ù власт.

Останалото беше политика.

– A ти, – обърна се дружески към него санитарят, който вече беше строил в банята останалите пациенти, – ще се обръснеш ли, или си от интелигенцията?

 

Сълзите

Дойде време за напускане на диспансера. Гражданинът Бонапарт се сбогува сърдечно с всичките си нови приятели, изпълнен със странното усещане че е бил на най-човечното и пълно с добри, чувствителни и раними хора през живота си място. Обещаха си да се видят, да се намерят след като и те бъдат изписани оттам – нещо, което по неписаното правило на майката-психиатрия никога не се случваше.
– Пазете хората, пред които плачете – рече им накрая Съветския учен и се разрида без видима причина, едновременно радостен от успешното си лечение и връщането си в свободния режим на живота, и натъжен от необратимата почти загуба на хората, към които за кратко време се бе привързал дълбоко.

 

Първи пристъп.
[свидетелство на пациент N: *******]
СССР, 1983 г.

Да се завърнеш в живота
след шизофренен пристъп –
не е точно
като да се върнеш от фронта
При мен се случи така: насилието
ме побърка, отключи тежката врата
към лудостта – и хлътнах в мрака
без да има стъпала, надолу
После ми казваха какво ли не:
стават такива неща, брат –
какво се впечатляваш толкова –
винаги ще има насилници и жертви
а ти трябва да си караш работата
По време на психозата съм имал
тежки, злокобни, мъчителни
халюцинации и видения:
черно небе опъва огнена примка около
врата ти, и тя почва да те души
хора, които говорят
отвсякъде, лично за теб –
подхвърлят злобни реплики
непрестанен телевизионен тормоз
контрол чрез радиото, чрез всеки звук –
чрез музиката
изтощение до припадане –
съчетано с безсъние
и невъзможност да спреш главата си
дори за миг, знаци навсякъде
некролозите, разцъфтели тук и там
съобщават какво се случва с теб в момента
Искам да ви спестя някои
от най-черните и зловещи детайли
това беше само началото на кошмара
единствените които не ме застрашаваха
бяха децата, спираме записа

 

Май, 1983 г.

Съветския учен не знаеше какво да прави с живота си и не очакваше да го спаси любовта. Самоубийството също вече не беше вариант: мистическият му опит го съветваше да не прави тази грешка. Алкохолът го натикваше в тежки депресии, а всевъзможните наркотици усложняваха психическото му състояние, а и още не бяха на мода, защото западния империализъм не бе пробил защитата на социалистическата му родина. Затова, в един дъждовен следобед през май 1983 г., той си направи зелен чай с жасмин и реши, че въпреки всички изпитания и трудности, въпреки всичката болка, отчаяние и пустота, въпреки смъртта дори, животът все пак е хубав и си заслужава да се изживее.

 

Татуировка на душата

– Цял живот Господ образова хората, – каза тихо Съветския учен на Дъщерята на председателя, която стоеше до него – отговорът на дявола, сме ние. Всичките. – допълни той и започна да рисува нещо като костенурка на празния лист пред себе си.

 

Дъщерята на председателя

Дъщерята на председателя се влюби в Гражданинът Бонапарт, тъй както само двайсетгодишно момиче може да се влюби в психично болен човек прехвърлил четирийсетте.
– Искам да стана писател – му каза веднъж тя, при една от редките им и най-често случайни срещи.
– Не се занимавай с глупости – отвърна ù той, съсредоточено късайки една цигара за да запали с нея малката си лула. – По-добре да береш череши.
– Череши ли? – учуди се леко раздразнена тя. – Откъде пък накъде череши… Подиграваш ли ми се?
– Напротив – драсна спокойно кибрита си ученият, – съветвам те приятелски.

Димът на тютюна усмихнато започна да сменя синкавите форми на своя танц из свежия пролетен въздух. Двамата замълчаха за миг и се загледаха в играещите наоколо деца.

– Да бера череши казваш…
– Трябва да познаваш живота, който ще описваш. Трябва да го изстрадаш и претърпиш, и ако оцелееш след всичко това, ще разбереш че брането на череши, е не по-малко смислено занимание от писането на книги.

 

Симптоми на отнемането

Когато заболя психически Съветския учен задълго забрави за любовта. Един ден той реши да напише любовно писмо – до Дъщерята на председателя. След като дълго мисли какво точно да ù каже, накрая той изпрати писмо, в което имаше само три изречения. В средата на голям бял лист, там пишеше: «Душевно богата си като поетическа антология. Красива си като стих на Есенин. И си тъжна като тях двете.»

 

Телеграмите на Съветския учен

[битие]

Да не намериш
сродната
си
душа
и да умреш
е
същината
на
противоречието.

 

[двамата]

Гласът
на
шизофренната
депресия
или
гласът
на самотата –
вече
не
знам
кого
да
слушам.

 

[дни за дъното]

Каменния ден
потъва
в слепите и хладни
дълбини
на
душата ми –
пропилян
безсмислен
и глух
Сега зная
че и ти
дори
да беше тук –
щеше
да
е
все
същото.

 

Вечна Дружба

Единствената жена, която любвеобилно и топло прегръщаше съветския учен, беше неговата другарка депресията. Отдавна се познаваха добре, тя се влюби в него и му остана вярна завинаги. Той нямаше сили да прогони тъмната си и ревнива любовница, а тя идваше нощ и ден при него по линия на шизофренията и му помагаше често в писането на поезия: стихове мрачни и не за всеки. Постепенно свикнаха един с друг и станаха почти неразделни – депресията му носеше щедро даровете на пълното отчаяние и мислите за смъртта, а той пишеше всеки ден, без да забравя за невидимото ù, всеотдайно и незаменимо за творчеството му присъствие.

 

Стената

Описанието на провалите в любовта се нарича поезия, но това няма значение, защото Съветския учен внезапно срещна своя най-добър приятел от детството – след повече от двайсет и пет години раздяла. Животът ги беше хвърлил в различни ъгли и те никога не се бяха срещали: а когато се видяха едва успяха да се познаят. Постоянната шизофренна смесица от страхове и депресия у Съветския учен, за миг беше вдигнала черната си завеса пред очите му и той смътно видя своя близък и обичан приятел. От дъното на счупената му памет изплуваха няколкото останали здрави спомена от детството, когато центърът на малкия град беше в ръцете им и те играеха там от сутрин до дълбока вечер. Какво се беше случило? Къде бяха отишли времената, когато ако един имаше, имаха всички, и ако нещо трябваше да се направи, то се правеше с общи усилия и в полза всекиму? Наместо това сега се беше появило едно хищно като акула «Аз», което при Съветския учен така или иначе боледуваше и беше слабо почти колкото и волята му. Не можеше да е виновен само той: никога в живота не е виновен само единия, особено когато има разпад на отношенията между двама най-добри приятели. Затворени в себе си, засипали в душите си въгленчетата на общите спомени, доверие и споделеност, сега те се гледаха като двама чужденци и общо беше само мълчанието им: тягостно, сиво и тежко като железобетон. Никой не знаеше как е минал животът на другия, нито пък какво е преживял, през какво е преминал, какви страдания и мъки се крият в сърцето му – сякаш помежду двете приятелски души се беше въздигнала безкрайна стена, отвъд която можеха да преминат не думите, а единствено сълзите – на общата им вина един пред друг, на общото им провинение да изоставиш брата си, да не си бил до него когато е плакал, а ти си гонил вятърното си щастие по абсурдния път на живота, наречен самота.

 

Поетичен дневник. Пленник на бетона.

Шизофренията разкърти душата ми, за да я превърне в руини и да живея без светлина. Колко време може да продължи излежаването на присъдата в тъмния затвор на агонията? Явяват се лица – бледи и хилещи се, с огнени погледи – демоните в мен… Волята ми за живот е строшена и вървя кошмарния път на битието си – сини макове навред – спомени за любов – изхвърлен от течението на съдбата-щастие… Градът е огромния сив червей, който се гърчи в грозни постройки около скръбната река и отказва да умре окончателно – а аз съм пленник на червея-град, дълъг почти колкото смъртта, грозен като нея. Понякога валят поройни кървави дъждове, но не отмиват и те трагедията на съществуването. Тук-там избухват червени пожари, но и огънят не успява да се пребори с бетоновия червей – и надежда за хората няма – остават тук до края на войната, или до своя собствен край, защото войната е безкрайна.

 

Нови достижения на отчуждението

Затворен в стаята на болестната си самота и отчуждение от хората, Съветският учен изключи напълно света от своя свят. Опитваше какво ли не, правеше всевъзможни саморазрушителни опити, но накрая установи мощен емпиричен закон: хората са незаменими. Хората – с вечната им слабост, алчност, склонност към предателство, двуличие, коварство, похот и невъзможност да обичат безкористно – същите тия хора, са незаменими и безценни. За майките се установи дори нещо повече – те бяха истински свръхчовеци, според класическите предписания на другарят Ницше.

 

Условие за живот

Ден след ден болестта отнемаше на Съветския учен желанието за живот, ограбваше паметта му, чупеше спомените му и рушеше и малкото останала у него надежда. Вечерите се превръщаха в тъмно мъчение за болната му душа, в тях властно се разпореждаше мрачното усещане за обреченост и безкрайна самота. Приятели той сякаш вече нямаше: всеки от тях беше във водовъртежа на собствения си нелек живот и не до там успешните опити да открие поне някакво щастие, поне капка обич, грижа, съпричастност или разбиране. За миг или два някои от тях успяваха, а после отново се сриваха в бездната на огромната, неистова и труднопоносима самота и изоставеност на човека. На всички от тях – хора умни, талантливи и добри, им липсваше най-важното, животоподдържащо, осмислящо битието и даващо надежда и на най-безнадеждните, условие за живот: любовта.

 

Слънчевия Демон

Когато един чуден ден в началото на лятото наркотичните субстанции го пуснаха, Съветският учен тръгна нанякъде срещу златните замъци на залязващото слънце и никой повече не го видя.

 

Любов. Дъщерята на председателя

Любовта не е въпрос на живот и смърт, тя е разликата между тях. Любовта изисква и задължава да положиш душата си в душата на другия, да заключиш щастието си в сърцето му, да се изложиш на възможно най-жестокия удар, и да бъдеш уязвим до край. Всичко останало е компромис с нея, съхраняване на егото и гордостта, нарцистично самолюбие, хладина и сметка, властване над човека, нелюбов. Ето ти моите Нечути никога думи:

Обичам синята ти меланхолия, клоняща към депресия
Обичам абсолютното ти отчаяние от живота
Обичам твоята падналост, маскирана като свободен избор
Обичам твоята самота, която е отказ от съществуване
Обичам невъзможността ти да се радваш, черната ахедония
Обичам твоята свобода, която е и твое проклятие
Обичам твоята пълна непригодност за битието
Обичам твоята любов, завършила с безумие, омраза и гняв
Обичам твоята душа, която те тегли към изневяра и лъжа
Обичам твоите страсти, несъвместими с трайното щастие

И на Страшния съд ще се оглеждам за тебе.

 

Страна без граници

Трагичната развръзка на любовно-сърдечните отношения между Съветския учен и Дъщерята на председателя, сложи своя смазващ като гранитен блок отпечатък върху крехката душевност на младата жена, която потъна в неистовите глъбини на своята все още кратколетна, но болезнена до помрачение самота. В една мразовита, късна и дълбока като самата чернота декемврийска нощ, тя привършваше изчитането на абсолютно всичката достъпна за нея медицинска литература по психиатрия, която би могла да ú помогне с реално познание за истинското състояние на нейния изчезнал без вест любим човек.
Страница след страница, старателно, бавно и щателно тя изучаваше тежкото заболяване наречено «шизофрения», водеше си от време на време кратки записки в един малък тефтер и упорито дълбаеше наличната медицинска информация, с надеждата да открие поне милиметър, поне атом или частица идея за това какво би могло да се е случило в болния разум на Съветския учен и накъде към нищото точно се бе отправил той в своето безследно странстване из необятната им родина. Каква халюцинация и какво видение, какъв страх или неведома повеля го бе отправило в неизвестна посока, каква душевна потребност или нужда го е подтикнала към странстване, що за лудост го бе сполетяла – това тя не можа да разбере и отгатне.
Учебниците по психиатрия попадаха в лошата безкрайност на казуистиката, от която не можеха да се извлекът никакви сигурни изводи за някаква обща системност, повторяемост и закономерност в мисленето на заболелия, никаква «логика на безумието и лудостта» не беше изнамерена и нищо не успя да я насочи към верния за нея отговор: лудостта освен че беше неопределяема, оставаше и непредвидима. Тя приличаше на истинска «страна без граници», а властта и възможностите ú бяха толкова широки и безпределни, че в един или друг момент в нейните ръце би могъл да попадне всеки. А какво щеше да се случи оттук-нататък с мисълта на болния вече човек и какви идеи щяха да го осенят – това не беше по силите на така наречения «здрав» разум да посочи или предрече.
Лудостта сякаш най-ясно се очертаваше съотносително с така наречената всеобща «нормалност», което обикновено означаваше просто сходство и масовост на общоприетите за човека заблуди, които той държи като редки скъпоценности сред идеите си, за да не се чувства обеднял по отношение на «другия нормален» и също така заблуден. Свободата на мисленето и свободата на идеите, търсенето на нови и неочаквани посоки в употребата на човешкия разум, без особени затруднения се приписваха на лудостта, болестта и патологията, докато за «нормалните» оставаше най-вече нерадостната в познавателно отношение възможност за колективна мисъл и еднаква заблуда.
Изглеждаше че шизофренията поразява двойно човекът, който е сполетян от нея: от една страна той получава собственото си душевно страдание отвътре, а от друга – наказателното за различието му неприемане и стигматизация, които неизменно му осигуряват погледът и «здравата мисъл на нормалните» отвън.

 

Съкрушението

Внезапното и както изглеждаше – завинаги – изчезване на Съветския учен, напълно срина младата Дъщеря на председателя. Тя загуби интерес към външния свят и се затвори в себе си зад безброй душевни врати. Липсата на нейната голяма любов я отказа от житейското състезание, и тя потъна в дълбините на отчуждението си, до които малцина биха могли да се доберат. Много дни и месеци наред, можеха да я видят как стои мълчаливо на една пейка в центъра на града, облечена цялата в бяло и чакаща невъзможното завръщане на своя любим. На въпроса защо седи там и кого чака, тя обикновено не даваше отговор, но на всички постепенно стана ясно, че е претърпяла тежка душевна катастрофа, за която земно лекарство нямаше.

 

Нови времена

Годините се изсипваха из скъсаната броеница на времето и подскачаха по пода на миналото, а Съветския учен така и не се завърна в своя малък и посивял градец след съдбовната си среща със Слънчевия Демон. Междувременно като в галоп настъпиха нови времена и нечувани промени, при които великата му, несъкрушима и могъща социалистическа родина се разпадна и изчезна като потъващ кораб в дълбините на небитието от факти и спомени, назовано «история».
Единственото нещо, което си оставаше същото, беше страданието от една голяма и невъзможна любов в сърцето, душата и паметта на Дъщерята на председателя, която с отминаването на младостта бавно и неотклонно се спускаше по стъклените склонове на алкохолизма, и се пропиваше.
Пъстрата и облъхната със светлина, пролетни цветове и надежди любовна лирика на живота ú, мъчително и необратимо се превръщаше във все по-катастрофична и отчаяна проза, а прозата пък от своя страна избеляваше под жаркото слънце на новите ú дни – безцветни, скучни и oбезсмислени подобно на остарели и отдавна изгубили актуалност научни трудове.
Малко повече от десетилетие след изчезването на нейния любим Съветския учен, през една приличаща на тъмен и безкраен тунел мрачно-ледовита, зверска и дивашка капиталистическа зима, Дъщерята на председателя се обеси.
Снеговиелицата направи всичко възможно да я отклони от това последно в живота ú дело: а когато не успя, завъртя се разплакана няколко пъти около нея и тъжно се отправи да съобщи скръбната вест на своята приятелка Нощта, с която често беседваха за смисъла на живота.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Таня Шелхорн – Мистериозната тайна на уникалните матрьошки

Дарина посети откритата изложба на матрьошките, представена в центъра на града. Разхождайки се сред пъстрите редици от популярните руски кукли, представени в многообразни варианти, до слуха й достигна реплика от едно интервю: “Това е една безкрайна философска игра!”
Един мъж беше застанал до дългата редица от последователно наредени матрьошки, усмихваше се загадъчно и в шума се доловиха още веднъж неговите думи: “В тях е скрита една безкрайна философия!”
Дарина запомни израза на очите му – така могат да гледат само тези хора, които са надраснали ежедневието. За първи път в живота си се замисли, че в едни обикновени сувенирни кукли, на които никога не беше обръщала особено внимание, се крие наистина голяма философия, която беше известна на този непознат! Каква е тя?
Купи си една красива фигурка, в червени, жълти и сини цветове, и си тръгна към дома. Подреди върху секцията в хола седемте матрьошки, седна в креслото срещу тях, притвори очи и потъна в своя вътрешен мир. Искаше да открие мистериозната тайна на уникалните матрьошки!

Виждаше засмените личица и нежно ги назоваваше според ръста им, като започна от най-голямата:
– Матрьона, Матрьоша, Матрьонка, Матрьошка, Матрьошинка, Матрьошчинка, Матрьошчица
Слънцето, надничайки зад високите дървета, изстрелваше последните за деня лъчи, които падаха косо върху прозорците и огряваха нейните седем матрьошки, танцуващи между лъчите. Те се подреждаха ту в една, ту в друга пропорция и после цялата редица се въртеше като радиус в своята окръжност. В центъра стоеше Матрьошчица, а по края на светлия кръг, с клатещи се движения, пробягваше Матрьона. Когато стигаше до местата, обозначени на циферблата като 3–6–9–12, тя се спираше и цялата редица замръзваше в “Равнис!” Миг след това, в пълен синхрон, се завъртаха около себе си на триста и шестдесет градуса и отново потегляха. Така можеха да бъдат видени от всички страни. Когато Матрьона заемаше “шеста позиция”, пред Дарина изпъкваше само нейното кръгло засмяно лице, но когато се оттегляше на “дванадесетата”, тогава мъничкото сладко личице на Матрьошчица се усмихваше свенливо, а лицата на останалите се подаваха едно над друго и образуваха един весел радиален лъч!
След като се повеселиха достатъчно със своя танц, Матрьона се спря на “трета позиция”, изгледа всички отвисоко, отхлупи своята глава и страшно завъртя очи. Стоящата до нея Матрьоша повтори абсолютно същото движение и спря погледа си върху Матрьонка, която бързо се обърна към Матрьошка, а тя веднага се наклони към Матрьошинка, която вече въртеше очи към Матрьошчинка и тя се устреми към миниатюрната Матрьошчица, която единствена не въртеше очи и не отваряше страшно уста. Навела очичките си надолу… просто чакаше да бъде глътната. Това не закъсня да стане и мъничката, потъвайки под похлупака, горчиво се разплака в тъмнината. Но много скоро същата участ последва доволната Матрьошчинка и тя захълца пред зяпналата Матрьошинка. Тя пък, щом се залюля от своя успех, се наклони твърде много наляво и без да се усети, сама се напъха в издулата се Матрьошка. Матрьонка видя всичко това и приложи същия трик, но по друг начин: сега тя се наклони към любопитната Матрьошка и пошушна, че знае нещо много интересно и… преди да довърши изречението си, Матрьошка сама се навря в нея, изгаряйки от любопитство. Матрьонка самодоволно се усмихна на лесния си успех и докато обмисляше, как би могла да го приложи на по-високостоящата, Матрьоша усети лукавите намерения на подчинената си и без да се церемони я похлупи. Обърна се към Матрьона с поклон, очаквайки похвала за вярната служба, но височайшата особа се беше наситила на забавлението и не желаеше повече никой да я безпокои. С поглед показа на Матрьоша къде ѝ е мястото и тя послушно влезе в чудовищния търбух.
Натежала от удоволствие, Матрьона бавно се заклати и застана в центъра. Сега тя беше единствената голяма атракция и всички аплодисменти щяха да бъдат само за нея. Беше се издула от величие и гордо гледаше над всички посетители. Те наистина се възхищаваха на нейните размери, питаха се дали крие в себе си други матрьошки и би ли ги показала на публиката. Децата се въртяха с любопитство около нея, докосваха я плахо с ръце, но тъй като тя не се противеше, скоро започнаха да потропват и да се опитват да я разклатят. Матрьона се разгневи от това отношение към нейната особа и се обви в плътна сфера, изтъкана от гордост. Сега никой не можеше да я докосне, нито даже да се приближи. Възхитените нейни почитатели останаха разочаровани и един по един започнаха да я отминават, без дори да я погледнат. Всъщност тя само заемаше голямо пространство, докато нейните по-малки колежки весело танцуваха и радваха всички посетители – особено децата!
Матрьона стоя известно време сама, потънала в своето величие, но тъй като вече не интересуваше почти никого, решиха да я изнесат от изложбата. Когато се опитаха да я вдигнат, се оказа, че тежи страшно много и се налагаше да я разглобят. Тя се уплаши, залюля се от вълнение, главата ѝ се завъртя сама и отвори огромната си паст. От нея тъжно се подаде Матрьоша, скочи на земята, освободи от себе си Матрьонка и дълбоко си пое въздух – колко леко се чувстваше сега! Матрьонка въздъхна с дълбоко разкаяние, че така беше подмамила най-близката си приятелка Матрьошка и като се наклони надясно, тихичко й пошушна да излезе. Без да чака втора покана, Матрьошка изскочи навън и се извини на Матрьонка за своето любопитство, която, от своя страна, й поднесе най-искрените си съжаления. Двете се целунаха и разлюляха от радост. Но в този момент Матрьошка почувствува непоносима тежест и болка в себе си и се досети, че от нея зависят други три живота. Веднага освободи Матрьошинка, а тя, разплакана от мъка, не дочака заповедта на по-голямата Матрьошка, а сама освободи по-малката Матрьошчинка. Преди да си поеме глътчица въздух, Матрьошчинка се отхлупи и като се наведе надолу, търкулна примрялата Матрьошчица. Направо не можеше да я погледне от срам. Матрьошчица се съвзе, изправи мъничката си фигурка и видя разкаянието на всичките си посестрими. Невинното и чисто нейно сърчице се нажали и тя мило им предложи да потанцуват. Всички трепнаха от изненада и радостно се заклатушкаха. Поставиха Матрьошчица в средата и весело се завъртяха около нея.
След като си възвърнаха настроението от любимата игра, Матрьона застана пред всички, поиска им прошка и пожела да се сбогува. Отстъпи мястото си на Матрьоша, която категорично отказа. Беше чула целия разговор за належащото разглобяване на Матрьона, а такъв риск, тя не можеше да поеме. Второто място я устройваше чудесно, защото хем беше шеф над всички останали, хем имаше над себе си защита. Заяви, че ако Матрьона си отиде, тя също напуска композицията и отстъпва мястото си на Матрьонка. До неотдавна това беше мечтата на Матрьонка – един ден да застане над всички! Но току-що изживяната радост от сдобряването с Матрьошка й показа, че в живота има много по-големи неща, отколкото да бъдеш някакъв шеф. И тя категорично отказа. Матрьошка обяви, че се присъединява към нейното мнение и че няма смисъл да й задават въпроси. Погледна към скупчилите се Матрьошинка, Матрьошчинка и Матрьошчица и кротко им каза, че са свободни и ако искат, могат да се отделят. Трите в един глас се възпротивиха и дадоха думата на Матрьошчица, която единствена не беше сторила грях.
Малката нежна кукличка се развълнува и бисерни сълзички потекоха по нейните гланцови бузки. Досега тя само си мълчеше и пълнеше сърчицето си с радост. И когато я поглъщаха, не се съпротивляваше, а го приемаше като неизбежност. Заключена в непрогледната тъмнина, горещо се молеше един ден Матрьона да разбере нейното страдание! Най-после този ден беше дошъл и мъничката Матрьошчица се чувстваше по-щастлива от всякога. Пристъпи към огромната Матрьона и топло й благодари, че ги беше приютявала в себе си и благодарение на нея, никоя от тях не беше пострадала. С много обич я помоли да не си отива, защото те не искат друг шеф и за всички тя е най-добрата!
Матрьона слушаше най-малката фигурка, която досега даже и не забелязваше, и се учудваше на нейните прости и скромни слова. Тя никога не беше се изразявала по този начин, нито пък беше чула някой друг да й говори така. Познаваше само заповед и изпълнение!
Дълбоко развълнувана, Матрьона протегна нарисуваните си ръце, взе в шепи мъничката кукличка и я издигна пред очите си. Гледаше я с много обич и от големите й очи се търкаляха едри сълзи. Нищо не можеше да каже, защото гърлото й просто беше пресъхнало от вълнение. Нежно целуна Матрьошчица, постави я на земята, кимна приветливо към другите и продума: “Оставам!”
Всички нададоха радостни викове и се притиснаха с много нежност към нейната широка талия. Матрьоша беше толкова развълнувана, че не искаше миг повече да бъде вън от своята покровителка и първа скочи в нея. Матрьонка и Матрьошка се целунаха, казаха си: “До утре!”, и една след друга скочиха в утробата на Матрьона. Матрьошинка и Матрьошчинка се спогледаха, кимнаха си за довиждане и изчезнаха след тях.
Пред огромната Матрьона остана мъничката Матрьошчица. Двете стояха една срещу друга и се гледаха в очите: едната, с поглед сведен надолу, другата – с издигнат нагоре! Без да промълвят и дума, едновременно протегнаха ръце, сякаш искаха да се погалят взаимно, и Матрьона отново издигна в шепите си Матрьошчица. Дълго я държа в прегръдките си и едрите сълзи издаваха нейното вълнение. Мъничката вече не плачеше, защото сърчицето ѝ преливаше от радост, която искаше да предаде и на огромната си покровителка. Милваше нежно лицето ѝ, целуваше я със своята детска любов и тихичко шепнеше, че никога няма да я напусне. Молеше я винаги да ги защитава и приютява в себе си и я уверяваше, че нейната задача никак не е лека. Голямата слушаше всичко това и нежно притискаше малката. После се целунаха, прошепнаха си тихо: “Лека нощ!” – и Матрьошчица се прибра при другите. Матрьона внимателно похлупи главата си, заслуша се в спокойното дишане на всички спящи в нея и майчински ги приласка в голямата си утроба.

Дарина бавно отвори очи, но продължаваше да слуша в захлас чудната приказка, която се редеше в съзнанието й без нейната намеса. Не смееше да помръдне от мястото си, страхувайки се да не прекъсне този тайнствен шепот, разкриващ безкрайната философска игра, скрита в матрьошките. Навън се беше стъмнило и в стаята цареше сумрак. Шани продължаваше да спи, сгушен в нея, унесен от приказката за седемте непознати кукли. Дарина го погали, той въздъхна сънено и се протегна по дължината на опънатите нейни крака. Тя усети същото желание у себе си и нежно му заговори, че е време да се раздвижи. Той удивително добре разбираше човешкия език, затова веднага отговори с едно котешко междуметие, което означаваше съгласие. Скочи на килима и започна любимите си упражнения, поддържащи неговата гъвкавост. Тя веднага го последва.
Уличните фенери отдавна светеха, вечерта хвърляше своята черна наметка върху земята и постепенно въдворяваше нощната тишина. Беше време за вечерните новини. Дарина светна лампите в хола и спусна щорите. Днешният ден постепенно отлиташе, оставяйки в душата ѝ много радост – тя беше разгадала мистериозната тайна! Знаеше, че приказката е само в началото, а играта с матрьошките тепърва започваше!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Павлина Григорова – Великденска приказка

Беше чудна пролет. Пчелите танцуваха в цветчетата на зюмбюла, аромат на цъфнала кайсия караше минаващите край храма да се замислят за дните на отминалата, тежка зима. Пиленцата чуруликаха весело и никой не се замисляше какво са те. За нас хората, всичко това беше даденост на пролетта.
Леля Цена дълго събира яйца, за да изпрати на дъщеря си в Русе. Бързо нагласи багажа в бохча, сложи три кори с яйца, козунак и други неща, като си беше направила сметката, че цяло яре ще стигне за семейството на дъщеря й. Тя знаеше, че никой не яде дреболии, но реши да свари дробчетата и шкембето, сложи ги в кутия прилежно нарязани на еднакви кубчета, нагласи маруля, чесън, лук. Беше ги измила добре, че водата в Русе е скъпа. Детето да не си троши парите и за вода.
Умората тежеше в краката й, бяха като олово, легна да си почине и заспа. Беше Разпети петък, полагаше й се почивка след толкова работа на къра и у дома.
Спа кротко, не се пробуди цялата нощ, макар да чакаше с нетърпение да се качи на автобуса. Само преди няколко дни Румяна й се беше обадила и я беше помолила да се погрижи за празниците им. Цена обичаше дъщеря си, чака я девет години да дойде на бял свят, така останаха само с една рожба, затова тя приемаше майчиния си дълг за най-важното си задължение.
Съмна. Скочи бързо от завивката, разтреби из къщата, пошета из двора, оправи си стоката (животните) и бързо се облече. Тичешком стигна до автобусната спирка, натоварена като магаре, но не усещаше тежестта на багажа. Румяна й подари за Коледа голяма чанта на колела, за да не й тежи, когато отива към Русе.
Шофьорът се размърмори на старата жена, че толкова багаж носи, каза й, че ще я накара да плати още един билет. На старицата й беше все едно колко билета ще плати, важното за нея беше да стигне до рожбата си.
Дълго оглежда пустата автогара, Румяна я нямаше. Старата жена се захвана да търси начин, по който да иде в дома на детето си, който беше купила с мъжа си преди тридесет години, че да си знае то собствения покрив над главата.
– Бабо Цено, накъде си тръгнала така? – запита я усмихнат таксиметров шофьор.
– При кака ти Рума ще ходя бе, Данчо! Ти що щеш тука? – зачудено попита тя.
– Ами…, карам такси. Нали знаеш, че на Ценово няма работа и се хванах тука, нещо да нося у дома!
Жената се качи в автомобила, Йордан внимателно сложи всичките й бохчи и чанти в багажника на колата и поеха към дома на Румяна.
– Лелко, реших да ти подаря пътя до тук, какво ще кажеш? – ухили се младият мъж.
– Уф, да ти се не види, като си дойдеш да ми се обадиш да ти дам нещо от градината, че като гледам майка ти, ми става жал.
– Така да бъде! Хайде, слизай! Кака Рума те чака!
Момчето натисна газта и се отправи към първата пиаца в района. Цена натисна звънеца.
– Кой е? – чу познатия глас на детето си.
– Аз съм, мамо, отвори вратата и прати някое от децата да ми помогне.
Скоро двете бяха седнали на сладка приказка в кухнята на Румяна. Разопаковаха багажа, сложиха яйцата да се варят и започнаха с приготовленията за утрешния свят ден. Всичко беше под конец и контрол в присъствието на отрудената женица. Румяна се оправда пред майка си, че нямала пари, за да я чака на автогарата, старицата и за това се беше погрижила. Даде на дъщеря си свитък от банкноти по двадесет лева. Като цяло всичко беше в ред. Нямаше причина за притеснения. Децата скоро нахлуха заедно с баща си.
– Тази селянка какво прави тук? – грубо извика Петър, зетят на Цена.
– Мама ни е донесла яйца, месо и още много неща! – сконфузено каза Румяна.
Цена чу как зет й негодува за нейното идване в града, душата й се сви, но нищо не каза.
– Мамо, да видим как ще си ходиш? – измърмори той.
– Виж, синко, че стоката ме чака – тихо каза Цена.
Звъннаха на автогарата и разбраха, че това е единственият автобус в двете посоки, на Петър не му беше по мерак, че тъща му е на гости в собствения си дом. Не спря да мърмори, че нафтата е скъпа и няма пари да зареди и да я закара.
– Пепо, нека мама да преспи и утре ще си иде – каза жена му.
Децата дълго се боричкаха с баба си, тя им се радваше като за последно, обидата от думите на зет й кървеше в душицата й. Вечеряха от нейните гозби, дъщеря й й застла леглото на таванската стая. Старицата се качи там и дълго плака.
Сутринта всички се радваха на пъстрите й яйца, ядяха мекия, сладък козунак със захар по златистата коричка, обаче никой не се сещаше за нея.
– Мамо, баба къде е? – попита едното хлапе.
– Горе, спи! – тревожно каза Руми.
Двамата с Петър се качиха бързо по стъпалата към таванската стая, там Цена вече спеше своя вечен сън.
„Христос Возкресе” пееше цяло Русе, Дунав тихо гонеше своята пътечка към морето, някъде в парковете пееха славеи. Тихо си беше отишла Цена, така – както беше и живяла. Румяна едва сега осъзна, че майката е една и един е денят, в който човек се ражда и един, в който умира.

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Анита Велева – Ще се върна през есента

Ще се върна през есента, за да видя детето ни. Ще го обикна, но никога няма да съм негова майка. Аз нямам вяра в постоянното, нито плът на истинска жена. Живея там, в покрайнините на предъвканите спомени. Забивам свещите директно в пръстта. Не влизам в храмове, защото ненавиждам покриви. В тях се събира дъжд между молитвите като помия. Безпомощна, но зла, аз не съм жертва. Обзема ме такъв бяс, че не се кая, не искам нищо, освен да изкопча стръкче минало. Прерия на нежността, в която да преспя. Да изчистя гласовете ти от облите си кръвоносни съдове, да спра заучените мисли. И да си тръгна като мака. Червена и простреляна от глухото признаване на истината. Ще те благословя, когато лягам пред устните на хищника. Аз бих възневидяла следващите си сезони. Бих ги попарила с кана мляко. Гладът и мътните очи са формата, в която ме отвежда любовта ти. Кафявия фрак, който избрах, за да приличам на калта. На слепеца, който скланя глава на рамото на своя асистент. Аз също държа главата си леко наклонена, за да не изпусна нищо от своята бездна. Онази воня от разлагане на болка, върху която ти построи домакинство. Кухненската мивка, в която шарят нежните пръсти на жена ти, сякаш вадят очите ми. Те вадят единственото водорасло, с което ти помахах да не заспиваш дълбоко, да предпочетеш живота. Държах светофар в заскрежените си пръсти и, неизвестна за теб, ти ме послуша. Прекосих като мравка всеки твой орган, говорех ти неща, които не помниш, но безшумно си превеждаш през годините. Сетне изпуснах хавлия на прага ти и никога не се върнах. Не се върнах, за да ти дам шанс, различен от моята участ, и да погледам мекия цирк, в който живееш. Понякога на улицата поразяващо усещаш кожата ми. Сърцето ти думка и ми приличаш на хамстерите зад витрините. Горкият стар човек! Когато в мен придойде болката, аз те чакам зад ъглите, готова за нелепи откровения. Всички вани и легени по етажите на сградите се пълнят. С кръвта, която приижда в мен, нова и дълбока, сякаш ще живея вечно, сякаш някой непрекъснато стои зад мен, за да я сменя. Да я сменя, за да страдам. Голям като вселена, гласът ти проехтява в парата пред мен. Пръсват се стъкла и хамстерите се разбягват. Очите ми започват да текат и аз се причестявам към вечното си чувство. Зная, че няма да се върна. Не помня смисъла на думите, които последно си ми казал. Те се отделят като големи памукови дървета, от които няма да откъсна нито ден повече. Преминавам мълчалива, безизходна. С устните и порите на кожата, зейнали от самота. Прегракналата болка зрее като слънчоглед. Ако само се отпусна, ще ме прониже с безликата си пита, за да изрека всичко и да го чуеш в цялата му безпощадност. Да обезумееш. Така, както ти се полага. Така, както се полагаше на мен, но аз издържах само толкова.Този свят, който се завъртя така неудържимо, вече не е мой. Научих, колко слабо сърце съм имала, как безмилостно съм го пропуквала. Сега шурти едва и се отдалечава с някаква чужденка. Дънерите, лалетата и птиците са от бял порцелан. Косите ми на възглавницата са сплъстени, порцеланови . Ти вдигаш чаша чай, а очите ти са меки и загрижени. В любящото докосване едва не ме убиват. Молиш се да оживея. И нямаш нищо друго. Това ли е животът – едно безмилостно, необяснимо разминаване? В камбаните, в песнопенията, в шума на лактите ти, долавям малки асансьори. Все още се решавам.

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Светлозар Стоянов – Плевел

Минутите плуваха по реката спокойно, една след друга, носени от течението. Една заседна в крайбрежните треви и влакът спря да я изчака, като че ли композицията на времето бе изгубила някаква неотменима частица от механизма си и не можеше да продължи без нея. Но минутата не бързаше да се слее с останалите и дълго стоя в плитчините, преди да отплува. Влакът потегли подире й, едва когато всички се зачудиха какво става и се размърдаха по прозорците, за да открият очевидното великолепие на Искърския пролом, което тази минута явно искаше да им покаже.

27 януари 2016 г. 14:06
Здравей! 🙂
zdtasti
Как си? На работа? Или?
ne
Аха. Щото пишеш от телефона, та реших да не преча нещо. 🙂
ne
no poznavame li se
Не. Видях, че имаме общи приятели тук, и реших да ти пиша. 🙂 Няма лошо, нали?
ne
a ti sega v pleven li si
Не. В София съм си, даже съм на работа. Но може да се запознаем, ако имаш желание…

Излизах няколко пъти в коридора, за да се порадвам на гледката и хубавото зимно време. Денят вече набираше скорост, в сенките на храстите светеше парцалив сняг, по слънчевите места синееха безоблачни локви. Напоила се беше земята с влага, не можеше да погълне повече. Гърлата на пещерите в наслоените скални пластове бяха плитки и най-ниските се давеха, наполовина под вода. Реката се отбиваше в тях, бавеше се по завоите си и ту тръгваше с влака, ту се отказваше да върви с него, като че беше жена, която вече се е уморила да следва мъжа си.

27 януари 2016 г. 16:32
semeen li si
Не, не съм, не съм бил никога, деца нямам. 🙂 Имах сериозна приятелка, но много се проточиха нещата. Така и не се оженихме.
i az ne sam no imam deca
dve
Да, видях. 🙂
Русички, като тебе. 🙂
samo malkiq e na men
no i po harakter
a golemiq e pove4e na ba6ta im
ima6 interesna rabota
Да, мразя да работя скучни неща.
az sega si tatsq rabota

Дали в действителност е толкова неприлично руса? Или използва боя, един нюанс по-светла от кожата? Възможно е. Нисичка? Определено по-ниска от мен. С очи като небе, по-синьо от очите на малко коте? Снимките й във Фейсбук осигуряваха задоволителна представа за външността й, но въпреки това се изкушавах да съчиня поне три различни жени, които приличат на нея, и си представях как спя с всяка една от тях.

28 януари 2016 г. 15:17
razgledah ti snimkite
ima6 hubava usmivka
o i si hodil na more
Да, защо?
tova mi e me4tata da ida na more
i si posetil mnogo hubavi mesta simpati4en si
Благодаря. 🙂
Ти също. Не си ходила на море?
mersi da
Е, това трябва да се поправи. Задължително! Още това лято.
Ee da no s decata 6te e trudno
nqma koi da gi gleda za da ida na more
a i malko 6te e egoesti4no ot moq strana da ida bez tqh
Така е.
no vse nqkoi den moje i da stane
v kolko svar6va6 ravota
nadqvam se 4е ne ti dosajdam
da ne te pritesnqvam
kato moje6 da pi6e6 mi pi6i
Не, не ми досаждаш, спокойно.
Харесваш ми. 🙂

А иначе отстрани – приказни красоти и картини. С гръмък мрак изкънтява кратък тунел. Следва сънна равнина чак до някакви жалки възвишения на хоризонта. Искър си отива от нас, пропълзява в далечната мъгла по дъното на долината и се заплита в храсталаците, които увенчават скучното единство на пейзажа.

29 януари 2016 г. 10:03
koga misli6 da idva6
dano samo da ne te pritesnqvat decata
az sam sama na kvartira s tqh
Не, какво да ме притесняват, аз обичам деца, но за съжаление си нямам. Аз също живея сам в София.
taq sabota pra6tam golemiq na selo pri ba6ta mi
zaradi vakanciqta a malkiq e na qsla
Ми добре. Извинявай за момент. Ще ти пиша след малко. 🙂 Става ли?
do posle togava
До после.

После тя ми звънна, че идва. Закъснявала, но само с три минути. Прелетяха релси, редица мокри спящи вагони на страничен коловоз; гара. Развълнуван и забързан, заобличах якето си, но не можах да улуча веднага ръкава, метнах на гърба си раницата с лаптопа и излязох от купето. Заедно с припряната тълпа пресякох перона и след като минах край билетни каси, будки за вестници, разписания и седалки, полирани от сядане, се озовах на свобода. Вчера неочаквано бе паднал първия сняг, а снощи хлъзгаво беше замръзнал и захаросаната му коричка много приятно хрускаше под подметките. Слънцето заливаше небето с рохкия си жълтък, край тротоарите припкаха бързи ручеи и целият град сякаш се топеше и отплаваше в уличните шахти.
За щастие, тя се оказа по-хубава, отколкото в моите представи, когато я видях на отсрещния тротоар, уловена от червеното на светофара. Приличаше на румено рускинче с искряща по раменете коса, която я открояваше от останалите угаснали пешеходци, наредени на бордюра като за снимка. Гледаше ли насам? Май се усмихна? Беше ме познала. Знаех, че ме е познала. Не бих казал, че се беше облякла специално, за да ме посрещне. Носеше избелели дънки и яке с проскубана козина на качулката. Не че тези дрехи й стояха зле, но повечето жени нямаше да излязат така, дори само да си купят нещо набързо от магазина. Пресякох улицата и стъпих на тротоара при нея.

01 февруари 2016 г. 22:56
i ti mi haresva6 i mi dopada6 mnogo no kato doide6 da se vidim mislq 4e nqma da ti haresvam tolkova mnogo
Що????
mi neznam takova 4uvstvo imam
Ако имаш такова чувство, няма да ми харесаш наистина. Имай положително чувство и ще се получи. Усмихни ми се, не се гримирай много, дръж се естествено, такава ще ми харесаш. 🙂
ne sam nqkoq krasavica
az sam momi4e obiknovenno i sam dosta napatila no ne se otkazvam da tarsq 6tastie i uvajenie
ne sam mnogo hubava bez grim
Дръж се готино, както досега, и всичко ще се получи. И ще се разберем. Уморих се от взискателни жени. 🙂
ok i az sam taka
nagledah se na vsi4ko
prosto iskam uvajenie i tova davam
Ми не е малко. Другото си идва с времето.

Зарадвах се, че идва навреме, подадох й ръка. Дланта й ми се стори съсухрена и груба – като на работник, само че по-мъничка. Запознахме се отново, този път на живо. Антония, но предпочитала Тони. Обичайната размяна на думи и после въпросът: „Как пътува?” Тази протоколна интимност някак ме окуражи и аз се наведох към нея. Тя обаче се отдръпна и целувката ми увисна във въздуха. За компенсация ми поднесе учитвата си ледена буза.
Огледах се, тъкмо минаваше празно такси. Понечих да вдигна ръка, но тя ме спря. До тролейбусната спирка вървях след нея, на метър отзад. Всъщност, фигурата й не беше лоша – добре оформена и слаба, като че ли и задникът й не беше лош. Подножието на съвсем светлите й дънки бе опръскано със ситни лунички кал.
Качихме се в тролея и една болезнено пълна жена, по-широка в ханша, отколкото бе разстоянието между седалките, дойде да ни таксува. Антония настоя да плати и за двама ни. Кратък спор и аз великодушно се предадох. Наблюдавах я как човъркаше в гърлото на портмонето си и вадеше стотинките отвътре една по една, видях олющения лак на ноктите, забелязах, че на ръцете й нямаше пръстени, и внезапно осъзнах цял куп други неща. Може и да е било въображение, но във всеки случай в отношението й беше настъпила някаква промяна. Вгледах се в очите й и се чудех на промяната. Тези очи сега гледаха мен – мъж на четирсет и една, сериозен, почти дебел, с изветряла тук-там новобранска подстрижка и неприятни очила. Правех неприятно впечатление дори на себе си.
Тогава забелязах, че разстоянието между предните й два зъба бе по-голямо от обичайното и това придаваше на излъчването й неволна наглост. Устните й бяха малко преувеличени, деликатно открехнати и в същото време по момчешки груби. Отдалеч не бях готов да й дам повече от тринайсет, макар че сега бих й дал и трийсет, вместо предварително обявените двайсет и осем. Малкото, което й бяха прибавили годините, не беше в нейна полза. Изглеждаше все още млада, но вече някак странно похабена от сблъсъка с реалността и компромиса.
Последва внезапен антракт в захранването на сюжета. Ниското жужене угасна, залп тишина, вопъл на свистящи жици и… Тонито политна в прегръдките ми. Припомнете си го за секунда: една безплътна вълна повлича всичко, падат предмети, търкулват се под седалките, люшване обратно, тролеят се препъва в нищото и разкопчава тирантите си с въздишка. Публиката негодува, някой изсвирва. Шофьорът излиза от кабината с ругатня и чифт петнисти ръкавици.
Този инцидент страшно ни развесели. Постепенно Антония се отпусна и ме информира, че обещаните палачинки (за които нямах спомен) се отлагат. Млякото изкипяло, апартаментът едва не пламнал. Питам я, вярно ли е, че никога не е ходила на море. Ами вярно е. Виждала е море само в рекламите. Не знае как изглежда в действителност, не знае дали някога ще разбере. Кимам разбиращо. И пак – млякото, децата… Баща й отказал да вземе големия на село за почивните дни, малкият е на ясла, така че ще си имаме копмпания. Тръгна да казва още нещо, но не чух какво. Унесен в мисли от собствен интерес, опитвах да отгатна леката тежест на гърдите й, които неубедително намекваха за себе си под прекалената подпухналост на якето.
След пет спирки и още едно техническо прекъсване стигнахме до нейния квартал. Мизерията има много лица, но всички си приличат. Тези жилища спокойно биха могли да бъдат в „Люлин” или „Обеля”. Винаги съм подозирал, че България всъщност е един огромен град, съставен от крайни софийски квартали. Ето го и нейният блок, онзи с двуцифрения номер на калкана. Първо обаче трябва да минем през магазина. Последвах я, решен да й си харесам.
Взехме количка, спряхме на щанда с месата и тя се загледа. Посочи едно парче. Второто – едро смляно, ако обичате! Какво още? Щафета шпеков салам, кило кремвирши, луканка, малко шунка, малко прошуто и други малки импровизации по темата. Кашкавал. Маслини. Шоколадово яйце за големия, за малкия – не! Малък е още, ще глътне играчката. Едно сокче му стига. Отстрани сигурно изглеждахме като семейна двойка, която така си пазарува за вкъщи. Нищо, че в квартала не ме познаваха. Можех да мина за нейн съпруг, който работи нещо в чужбина. Толкова отдавна, че не си го спомнят и децата вкъщи. Бира? И Тонито измъква от витрината два литра бира. Ракия? Не, имала половин бутилка домашна, оцеляла от някакъв отколешен купон. Сега хляб. Не, по-добре два хляба. Нека има. Макарони. Спагети. Консерва домати на кубчета, червен пипер, олио, пакет сол, пакет захар. И количката се напълва. А, и прах за пране. За малко да го забравим. Сложихме всичко в количката, платих на касата и излязохме.

– Не обичам да ме целуват с език, противно ми е така!
– Само една мъничка целувчица. Много мъничка.
– Обещаваш ли?
– Обещавам.
– Уф, остави ме!
– Изобщо, искаш ли да ме целунеш или не?
– Стига! Много е рано за такива целувки.
– Ще те целуна насила! Не искаш ли да те целуна?
– Ако е само една целувка, разбирам… Но мъжете не се задоволяват само с една целувка… А и трябва да тръгвам, ще закъснея. Децата ще ме чакат.

Квартирата й беше всичко, което можеше да се очаква от една квартира на жена, която може да върши всичко сама, но чака да се появи мъж, който да го свърши вместо нея. Похвали се, докато ми предлагаше чифт свои, убйиствено малки пантофи, че наскоро боядисала стените. Бившият й я научил да шпаклова, известно време дори му помагала по строежите. От апартамента се носеше сладникава смрад с лек примес на кухня. Разбрах на какво мирише чак когато свикнах с нея. Всъщност не миришеше лошо – на прегоряло мляко и прясно пране, както и на още нещо, по-пикантно, което по-късно щях да определя като стърготини в аквариум, обитаван от хамстери.
Тонито замъкна навътре торбите с покупките и ме остави да стърча прав в коридора. Окачих още топлия труп на якето си на закачалката и я последвах, препъвайки се в нечии катурнати обувки. Та какво за бившия? Ами нищо. Имал кола, децата свикнали, големият почнал да му вика „тате”. Това била и първата дума на малкия. Обаче? Избягал с друга в друг квартал. Тя вадеше разни неща от торбите, слагаше ги в хладилника или на мивката, без да изрази на ни най-малка благодарност. Между другото, имала една свободна стая, ако държа да спя отделно. Не държах. Само надзърнах – приличаше на ограбен склад. Под една пружина с гол дюшек се подаваха кашони, кутии от обувки, вехти куфари. И това беше всичко.
Отведе ме в спалнята. Впрочем тя се оказа доста просторна: в средата двойно легло с чисти завивки, отсам маса и столове; в ъгъла – сушилник с наболи щипки. Под прането равнодушно преживяха предсказаните аквариумни гризачи. После отместих погледа си и се огледах наоколо: всичко бе разхвърляно в безпорядък. Гардеробите зееха отворени, чекмеджетата повръщаха дрехи, по рафтовете блестяха всякакви лъскави нещица, ножички, пилички, шишенца лак, флакони. В една ниша на секцията неуморен телевизор светеше без звук.
Имахме само още един час, преди да вземе децата, един час, в който нищо не се случи. Седнахме, запалихме цигари. Опитах се да я придърпам на коленете си и да я целуна по устата, но тя все ставаше и накрая ме отблъсна.
Докато си говорехме, ми се струваше, че диалозите ни ту избързват, ту изостават от случващото се, съвсем като несинхронизирани субтитри от някакво пиратско копие на действителността. Всички краесловни „о“ и „а” при нея неизбежно се превръщаха в „ъ” и „у”: закачалкътъ, торбътъ, млякуту. Това някак вкисваше магията на момента.
Антония не ми разказа много за себе си – само това, което вече знаех, като прибави, че майка й си имала любовник, с който живеела от години. Той не понасял чужди внучета, а баба им – своите собствени. Баща й живеел в някакво отдалечено село, пътните в двете посоки излизали скъпо, а и децата не ги пускали сами в автобуса. Бившият й помагал с тях, преди да се изнесе. А баща им? С него нямала брак. Работили заедно в Испания, там забременяла с второто. Отначало не бил лош баща, но го научили да пие. Веднъж, само веднъж – подчерта, оставила голямото само и то се пребило на стълбите. Намерили го почти в безсъзнание, на бузите, по челото – лилави, черни, страшни отоци. Откарали детето в болницата, две денононощия на системи. Властите й отнели родителските права, наложили й забрана да посещава сиропиталището. Хукнала по посолства, социални, бременна – с ей такъв корем. Оправила се някак, но минала една година. Когато й върнали детето, то отказвало да й говори, освен на испански.
Антония запали цигарата – сигурно за трети път. Гаснеше, а забравяше да я пуши. Тук се хванала гладачка, но когато помолила да я пуснат от работа, за да прибере малките, единия от ясла, другия от градина, я уволнили. Никъде не искали да вземат на работа жена, която сама си гледа децата. Баща им полека се изпарил в кастилската мараня, а с него и издръжките. Само другата баба, майката му, продължила да дава пари, колкото за наема. А останалите разходи? Отворих уста, но размислих. Тя ми отвърна с несполучлив опит за усмивка.

– Моля те, престани, или ще се преместя…
– Недей, ела тук. Няма да те закачам повече, ако ми дадеш поне една целувка.
– Ето. Доволен ли си? А сега ме остави. За-къс-ня-вам!
– Само това ли беше целувката?
– Ох, стига си ме стискал, ще ми излезе синьо!
– А сега, де! Това как да го разбирам?
– Престани, пусни ме!
– Какво ти става? Във Фейсбук не беше такава…
– Ама не ме дърпай, моля ти се!
– Не те дърпам… Само искам да ти помогна да се настаниш по-удобно, на по-мекичко.
– Предпочитам на по-твърдичко…

И така, доникъде не стигнахме. Преди да се срещнем, поне се преструвахме, че нямахме търпение да се видим. А сега цялото това преструване изведнъж беше изчезнало и нямаше начин, принудени бяхме да проумеем истината, че сме тук, заедно, единствено защото нямаше къде другаде и с кого друг да бъдем.
Докато си обуваше ботушите, седнала на леглото, отбелязах, че дънките й отзад са кални. Предположих, че ще ги смени, но тя само усука крачолите им около глезените си и ги напъха в ботушите.
Щом като чух как входната врата се отвори и затвори, миг по-късно, прокрадвайки се тайнствено, надникнах в банята. Страшно беше да се влезе там – мократа мозайка изглеждаше хлъзгава, гнусна и лепкава, между плочките по стените чернееше мухъл. Шампоаните и препаратите бяха наредени направо на земята. Слушалката на душа висеше, топнала хобот в бебешко гърне, зарязано насред помещението.
Открехнатата вдясно врата разкриваше кътче от детската стая – ръб на масичка с телевизор, мрачен като бюст на пиедестал, решетки на кошарка, лапичка на бяло мече с посивяла козина, проснато по очи на пода. Хаосът и тук беше навсякъде, материализиран в купчини дрехи и разпиляни салфетки. Друго мече, пленник на кошарката, криеше лицето си между възглавницата и отритнатото безформено юрганче. Сякаш стаята не искаше да ме погледне, отправяйки ми трогателен и невинен упрек. Особено съм запомнил едно спихнато балонче, което висеше като посинял език, обесен на абажура. Всичко беше твърде тихо, за да е нормално. Стори ми се че тишината расте, расте – внезапно ще прелее и ще избухне в смях. Измъкнах се оттам и тръгнах по коридора с безшумните си пантофи. В клозета открих само дремеща оранжева локвичка. Кухнята се оказа със средни размери, но някак сумрачна, пред прозореца съхнеха чаршафи в остъклен балкон. Подът бе от изкъркан балатум, килимът – издут до крака на масата като замръзнала вълна.
Каква ужасна квартира! Обзавеждането навсякъде изглеждаше еднакво, охлузено и евтино, стаите – пълни с форми на живот, които се спотайват зад мебелите и търпеливо чакат да изпълзят, щом лампите угаснат. Присъствието ми тук беше истинска лудост. Другите писатели пишеха, някои по две-три книги годишно, издаваха ги, превеждаха ги, прощаваха им всяка глупост. Другите писатели печелеха награди и конкурси, а какво правех аз? Изследвах чуждата бедност. Много по-лоша от моята.
Върнах се отново в спалнята и внезапно усетих, че този ден, предвкусван с такова бясно нетърпение, отминава напразно – отива си, отива си, ето вече след няколко минути напълно ще си иде. Загледах се през прозореца, чух как хамстерите се сборичкаха… И денят изтече.

– А мъжът ти защо те напусна?
– Защото е пълен нещастник. Изгубих си с него цели пет години. Навсякъде разправяше, че ще се оженим, а аз казах на майка и на всички, а после ме остави.
– Защо?
– Знам ли? Реши, че още не си е поживял достатъчно.
– А бившето ти гадже?
– О, я стига си ме разпитвал!

Кирил е дете, хубаво като пате. Нослето, очите и веждите са от майка му, но долната част на лицето, брадичката и устните – това, разбира се, е чуждо. Виктор има по-неопределени черти, още бебешки. Докато се събуват, децата не спират да ме зяпат. Изненадан съм колко са малки. Старая се да бъда учтив и да им запомня имената. Накратко, Кико и Тико.
Пръв при мен пристига Тико. Питам го на колко е годинки. „Ииияуу”, смее се той и хуква да бяга. Жесток пич – винаги можеш да се разбереш с такъв човек. Кико е на седем, информира ме, без да го питам. Тико е на три, но отказва да ми покаже дори с пръсти. Закачам се с тях. И те се закачат с мене. Накачулват се отгоре ми и започват да ме бъркат по джобовете. Миришат на деца и дрехи втора употреба. Давам им каквото намерят в мене – див кестен, билет от влака, монета. Веднага възникват социални напрежения, точно както е при големите хора. Очарователни мъници. Чоплят ме като на баница с късметчета. Реакцията на Тонито обаче беше обратната – тя просто ги изкомадва да вървят да си играят в стаята и те мигом й се подчиниха. Това беше нейният дом и той си имаше собствен микроклимат с вътрешни закони на самоуправление. Към децата си беше строга, понякога почти жестока. Ръководеше ги като малка армия и маневрираше с нея като опитен военачалник. Нямаше друг начин. Само така сама жена може да се оправя с двама мъже. Поне докато пораснат. После – ще му мисли. И те не само я боготворяха, а изпълняваха всичко, което им заповядваше.
Тонито започна да приготвя вечерята, като си служеше доста професионално с ножа, лука и месото. Бавно, но сигурно пространството около нея започна да се изпълва с всякакви боклуци, найлонови пликчета, обелки, мазни хартии. Наряза салата в пласмасова купа, сложи чинийки, наля ми ракия. Тя предпочете бира. Чукнахме се. Ракията беше топла, поисках лед. Нямаше формички за лед. Замразяваше вода в една пластмасова чашка за кафе. Извади чашката от камерата и я поля на чешмата. После сложи леда в торбичка и го натроши с най-обикновен железен чук. Тя непрекъснато трябваше да решава проблеми, причинени от безпаричие. И най-често ги решаваше, като отлагаше днешните разходи за утре – принцип, който почти винаги се оказваше печеливша тактика. Намекна, че трябва да ходи на зъболекар, дългогодишната липса на един предкътник й причинила тази ужасна диастема*. Плюс още една кофа латекс, за да довърши балкона. Пиех си ракията на микроскопични глътчици и пресмятах казаното наум. На Кико му искали 14 лева за учебна тетрадка, егати тетрадката. Показа ми бележка, подписана от учителката. Скоро разбрах, че Тонито обича да се оплаква и изобщо не се срамува от безпаричието. В скуката и нещастието е радост, и бедността – развлечение; отсъстващата усмивка и липсващият зъб я краси…
Попитах я защо не използва картофобелачка, а се мъчи с ножа. С нож, обясни, оставал по-малко картоф по кората. Понечих да й възразя, но тя наистина умееше да бели суровите картофи, като че са сварени. На тънки нежни люспици. Сякаш ги събличаше. От нея можеха да се научат разни сиромашки трикове – диария се лекува с лъжица оцет, щипка карамфил гони комари. Знаеше как да се справя с хлебарките, а именно – с препарат за колорадски бръмбари, поръсен обилно в ъглите. Гадините го ненавиждат и емиргират по другите апартаменти. Ако се чудиш дали свареното яйце е готово, завърти го, но гледай да не се опариш. Суровото яйце не се върти. Проверих.
Тонито нямаше кой знае с какво да се похвали, освен с децата си и едно трето място в градски крос за ученици. Нямаше завършено средно, но ме увери, че си е „взела” осми клас. С подобен бекграунд в най-добрия случай можеше да стане метачка или санитарка в някое инфекциозно отделение. Но тя нямаше и този късмет. Освен това нямаше и мечти. Мечтите са нещо, което осъществяваш с другия до теб. А у нас другите са провалени и оцеляващи самотници.
Попита ме как върви работата ми, обаче се преструваше, защото работата ми изобщо не я интересуваше. Когато й отговорих, аз също се преструвах. Интересуваше ме само едно и тя го знаеше. Бях го заявил със самото си идване тук.
За разнообразие подхванах монолог за гладуващия писател, който бива оценен чак в гроба. Но на света нямаше думи, с които да впечатля Тонито. Сякаш каквото й да кажех, не беше от значение.

– За какво пишеш?
– Понякога за себе си, понякога за други хора.
– Изкарват ли се пари?
– Само когато пиша за другите.
– Как така?
– Ами много просто. Вестниците плащат, но кой ти чете вестници? Книгите аз си ги плащам, но пък кой печели от книги? Сложно е за обясняване. В моя случай един незначителен журналист издържа един непризнат писател.
– Някой ден ще напишеш ли книга за мен?
– Изключено. Няма да мога да намеря точните думи.

Отвлечените теми не я вълнуваха. Мен също и обърнах нещата на секс. Беше се преоблякла с дрехи за вкъщи, „домашни парцали”, както ги нарече: мрежеста жилетка и потресаващо впит клин с леопардова шарка. Седях на грохналия диван и я гледах, докато приготвяше вечерята. Седях и предъвквах намеренията си. Беше раждала два пъти, но фигурата й бе успяла да съхрани непокътната си момичешка изумителност. Вярно, около бедрата й вече се трупаше лек намек за предстоящото им разширение, но това беше страничен ефект, който не само не обременяваше твърдия разкош на задника й, а напротив, придаваше му една по-балансирана грация.
Всъщност, вече бях малко пиян. Не пиян в истинския смисъл на думата, но достатъчно, за да не се церемоня. Просто си дойдох на думата, без каквито и да било предисловия. Станах, отидох до мивката, обвих ръце около кръста й и я целунах. Получи се онова неприятно чукване на зъби в зъби преди целувката. Тя разтвори устни, но без особена страст, със сластна студенина, с лакомо безразличие. Остави се покорно да я притисна, полуизвърната към мен, докато сръчните ми ръце опипваха бедрата й все по-нагоре, все по-нагоре. „Тук недей!”, прошепна в ухото ми и леко се отстрани от мен, като посочи с очи отворената врата. От дълбините на апартамента се носеше весела детска глъчка.
Реших да не й противореча. Върнах се на дивана, какво бих могъл да й кажа? Може би по-нататък ще е по-добре, помислих си отчаян. Тя не е лоша, никак не е лоша, но проблемът е в теб. Проблемът е, че не знаеш как да се държиш с такива като нея. Те не обичат да се отнасят с тях като с нормални човешки същества. Ако си твърде мил, те прегазват.

– Не започвай пак…
– Не започвам. Продължавам.
– Тогава не продължавай. Избързваш.
– Приятните неща не трябва да се отлагат.
– Напротив. Приятните неща трябва да се удължават.
– А на теб какво ти е приятно?
– Ами да си говорим.
– Само да си говорим?

Тико ръмжи от кошарката си като животинче в клетка и надава весел вик, когато някой минава по коридора. Забавлява се като изхвърля разни неща отвътре и учтиво мучи да му ги подадеш, за да ги изхвърли отново. Кико се е самообслужил с бисквитка и гледа телевизия опасно близо. Застанал е отстрани на телевизора и наднича в него като през открехната врата. Направо е залепил носле в екрана. Карам му се, а той се дави в къдрав детски кикот и ме гушва, мачкайки с пръстчета мекичкото на ухото ми. Предлага ми олигавената си бисквитка и шепне превзето „Светльо”, което от неговата уста звучи като „Фетльо”. Отвръщам на прегръдката и лекичко го потупвам по гръбчето. Бисквитката отказвам.

– Ама така не е честно!
– Честно е. Може да се гъделичка.
– Ама ти не се смееш.
– Защото ти не знаеш как да гъделичкаш, Кико. Ти не гъделичкаш, а щипеш.
– Точно затова не е честно.
– Честно е. Ти щипеш.

Бутам го на леглото и както се превива от смях, започваме да се боричкаме. Борбата не е кой знае какво. Отначало го мушкам в ребрата, за да продължи да се смее и да не може да си поеме дъх, за да се защити. Известно време пухтим, вкопчени един в друг, докато го поизтощя, после му позволявам да ме повали на леглото. Но не го оставям да ме надвие без усилие. Ако го сторя, ще разбере, че е победил само защото аз съм му позволил, понеже е още малък.

– Фетльо, може ли да си поиграя с телефона ти? Какви игри имаш?
– Не може.
– Защо?
– Защото телефонът ми не е играчка.
– Тогава защо има игри?

Време е за вечеря. Отивам да си измия ръцете. Питам има ли сапун. Няма, отбелязва Тонито, обаче има топла вода. Децата се хранят първи, със стара манджа. Ние ще се ядем после. Тико получава нещо като грис халва, Кико – боб с наденица. Прави много измъчена гримаса, все едно трябва да глътне дълъг косъм. Майка им е сготвила кавърма, спагети и пържени картофи. Децата няма да опитат нищо от това, докато първо не си изядат сипаното в чиниите. Правилата тук са прости: храна не се изхвърля, оставяш след себе си чисто.
Но аз бях гладен и когато Тонито ми сервира, направо се нахвърлих върху месото и спагетите. Кико ме гледаше почти със завист и не можех да не си помисля, че такива ястия те си позволяват рядко. „Искаш ли да опиташ?” Предложих му от чинията си, но той отказа. Навих колкото можах спагети около вилицата си и ги пъгнах в устата си. До края на вечерята Кико не хапна почти нищо, седеше с разкривени, нацупени устни, които сякаш бяха готови да крещят, че са били измъчвани. Майка му, може би срамувайки се, че детето ми брои хапките, му се скара и го прати да си ляга, гладен и разплакан. Предпочетох да си замълча. Не беше моя работа да оспорвам възпитателните й принципи.
Като приключих с яденето, се изтегнах на дивана, с клечка за зъби в уста. Тонито изми чиниите и прибра останките от вечерята в хладилника. Вътре нямаше много място и купата със спагетите се озова обратно на печката. Просто я заряза там, непокрита дори с вестник. Напрежението помежду ни къкреше през цялото време, така че внимавах да не я докача с някоя лекомислена забележка. От алкохола и погълната храна нещо се бях размекнал. Беше ме обзела някаква ленива увереност, че от мен би излязъл нелош баща на нейните деца. Човек постепенно свиква. Нали цял живот това правим? Свикваме с неудобните мисли. Както с мисълта, че остаряваме. Лошото беше, че не можех да се припозная в ролята на изпълнителен мухльо, който кърпи чехлите на жена си или води синовете й на свои разноски в Несебър. Много по-лесно ми беше да си представя как си крещим всяка вечер и те винаги застават на нейна страна. Елементарен, блудкав, банален, изпълнен със скандали живот. Ето това ми навяваше тая жена. Усещане за провал и житейски неуспех. Преди да заспим, ме предупреди:
– Сутрин съм отвратителна, така че не ме барай! Аз сама ще се събудя. Иначе мога да убия човек, ако не съм пила кафе с цигара.
– Ами нормално е.
– Кое?
– Да си отвратителна, щом не закусваш.
Веднага след това (сякаш се бяхме боричкали, а сега я бях пуснал) тя се отърколи от прегръдките ми и седна на ръба на леглото. Синята светлина от немия телевизор примигваше като оксижен, светлината зъзнеше в чаршафите, опипваше гънките на мрака.
– Кико, ела тук! – извика.
В отговор долетя крехкия тропот на бягащи, боязливи стъпки.
– Кико, чуваш ли какво ти казах?! Знам, че си в кухнята. Ела тук веднага!
В рамката на врата се появи дребничък силует.
– Светни лампата!
Силуетът се обърна, протегна ръка към ключа на стената. Чу се звук като от щракване на пръсти, стаята мигом свлече черната си мантия и ето ти фокус: Кико – бос, по пижама.
– Ела тук!
Той се приближи с наведена глава, засмукал пръст, както правят децата, когато са виновни.
– Извади си ръката от устата! Какво търсиш в кухнята?
– Пих вода.
– Защо ме лъжеш, Кико?! Нали сме се разбрали да не лъжеш!?!
Той ми отправи изтормозен поглед и пак наведе глава.
– Мамо, гладен съм… – изхлипа.
– Защо ме излъга? Какво яде там?
– Малко от спагетите… – хлъцна, пое си дъх и тихо се разплака.
Нещо ухапа гърлото ми, проби си дупка и се сви там на кълбо. Усъмних се в действителността на случващото се, почти ми прилоша. Докато ставах, стаята се завъртя. Може би не аз съм свидетел на това, може би някой ми го разказва, а аз въпреки че си представям всичко, не мога да го повярвам. Как да ви кажа, скапах се. Този момент като че ли обобщи всичките ми неприятни емоции от деня.
– Заминавай! – изпъди го майка му. – Заминавай да си лягаш, че ей сега ще ти ошаря задника!
Точно така го каза. Със същите груби думи.
– Стига! – извиках й аз. – Защо му крещиш?
– Не крещя.
– Крещиш. Не се ли чуваш?
Скочих от леглото, грабнах за ръка Кико и го отведох в кухнята. Тя ни последва. Сложих детето на един стол, избърсах му сълзите със салфетка и му наредих да си издуха носа. Той се подчини, хлипайки. Сипах му спагети и сервирах чинията на масата. Разбих малко мляко, направих айран. Детето се поуспокои, като пак изхълцваше от време на време. Хвана с две ръце чашата и дишайки в нея, я изпи на няколко шумни глътки.
Бедният Кико. Сълзите бяха оставили лъкатушни, лъскави бразди по зачервените му бузи. Изпитах срамното, ужасяващо опасение, че ако протегна ръка, за да го погаля по косата, той ще се отдръпне назад несъзнателно, сякаш от страх, че мога да го ударя. Докато опитваше спагетите с връхчето на вилицата, Кико плахо поглеждаше майка си. Тя го наблюдаваше с едно особено котешко излъчване – като на рис, преди да скочи. Зениците й се бяха свили до главичката на топлийка. Стискаше зъби, дишаше ситно и мълчеше – така силно мълчеше, че чак се чуваше леко сумтене.
Всичко това забелязах между другото. Един ден ще напиша тази история, мислех си, но как? Мога да я поукрася тук-там, да й спестя всички малки пръски кал, които мърсят живота. Писателите често нагърбват човека с непосилна добродетел. Но ако натовариш някого дори с чувал скъпоценности, пак ще му бъде тежко. Кико хапна още малко и каза, че повече не е гладен. Майка му го прегърна и го отнесе в леглото. Когато се върна, тя почна да ми се обяснява:
– Аз, такова… съжалявам, че се развиках. Обаче има стара манджа в хладилника. Трябва и тя да се изяде, иначе ще се развали. Да я изхвърля ли, какво? Да не се учат те така!
Премълчах. Осъзнавах, че каквото и да кажа или направя, философията на ежедневието е по-силна. Върнахме се в спалнята, без разменим и дума, сякаш имахме уговорка за това още от София. Нямаше нито приказки, нито целувки, нито опипвания – обичайният любовен конформизъм, на който се отдават хората, преди да се обичат, когато се обичат. Тонито се оказа равнодушна като проститутка, която безропотно се подчинява на клиента си и желае само всичко да свърши по-бързо.
Хлъзгав финал, после угасих с клепачи телевизора.

II.

Събудих се сам в леглото и дълго гледах тавана. Около вехтия абажур със сиви като мръсен лед стъкълца кръжеше муха и кацаше все на същото място. Сякаш в апартамента витаеше някакво проклятие, наследено от предишните му обитатели. Изглеждаше пропит от нещастия, всмукал в стените и мебелите си само пиянски викове, тряскане на врати и чупене на чинии. Кико и Тико си играеха нещо в стаята, чувах ги оттук, Тонито приготвяше кафе в кухнята. Строгата му миризма изпълваше цялата къща. Бях прекарал по-малко от денонощие тук, а все едно бе минал повече от месец. Усещах, че настъпващият ден ще протече глупаво, придружен от цялото неудобно присъствие на децата. Нямаше да има целувки, прегръдки, нито какво толкова да си кажем. Отчуждението помежду ни растеше.
Когато чу, че съм станал, тя пристигна с две чаши кафе, седна на един стол до масата, измъкна дистанционното изпод възглавничките на леглото и започна да се разхожда по каналите. Спря на някакъв индийски сериал и с щипка за вежди започна да скубе трънче по трънче наболия кактус на единия си глезен. Подвитият между гърдите й крак напомняше шията на лебед, чиято глава завършваше с клюна на червен чорап. Отвращаваше ме. Подобни мисли трябва да се се въртели и в нейната глава, защото забелязах, че в погледа й проблязва враждебна острота. Имах чувството, че всичко това се е случвало вече, че става нещо, което се повтаря както в кошмарните сънища. Нещо, което вече съм изживял, а сега трябва отново да изживея. Не си говорехеме. Само седяхме там и се ненавиждахме.
От нямане какво да правя отворих лаптопа си, проверих си пощата, прегледах новините. Трябваше да изляза поне за малко навън, иначе щях да се побъркам. Попитах я иска ли нещо от магазина – цигари, шоколад? Тя ме погледна сериозно, много сериозно. С характерния за нея невъзмутим и равнодушен маниер поиска да използва компютъра ми, докато отсъствам, за да си довърши някаква игра във Фейсбук, за която телефонът й не бил достатъчно удобен. Напомни ми и онези четиринайсет лева за учебната тетрадка на Кико, която бе споменала снощи. Последният срок да плати бил понеделник. Имах у себе си две двайсетачки, извадих едната и й я подадох. „А-а-а, нямаше нужда!”, увери ме и взе банкнотата, без да ми благодари. „Е, не се притеснявай!”, отвърнах и тя не се притесни. Чувствах се като похотливо старче, което й дава двайсет кинта, за да поседи в скута му. Калкулацията на разходите до момента сочеше, че една проститутка в София щеше да ми излезе по-евтино.
Облякох си якето, взех асансьора и се измъкнах навън. Завих по някаква странична уличка, украсена с кофи за боклук. Кварталът беше пуст, замръзнал, вцепенен. Полумъртви котки кръстосваха едва-едва. Отгоре бе надвиснало непроницаемо бяло небе, февруари кичеше дърветата с маникюр от ледени висулки. Голите черни клони приличаха на светкавици в негатив, преобърнат наопаки. Нито едно ярко петно наоколо, всичко бе избедняло, излиняло, само три пластмасови контейнера – жълт, зелен и син. Излязох на главното шосе, намерих цигари в една будка на спирката и тръгнах обратно. Тук-там се мяркаше по някой прегазен от живота човечец. Нарочно се заглеждах в лицата на хората, които срещах на връщане, бяха печални и мрачни. Потръпвах при мисълта, че бих могъл да живея като тях и този живот ми се виждаше безсмислен, в него имаше само скука, примирение и отчаяние. Аз не бих изтраял – ден-два както и да е, но по-дълго – не. Тук, на това място, нещата бяха преопределени.
Когато се върнах, апартаментът миришеше на гладено пране – тази толкова мила, домашна миризма. Антония сгъваше детските дрешки като носни кърпичики, редеше ги на Айфелови кули и ги пренасяше в гардероба. Предположих, че в този момент майка ми вкъщи също глади. Навярно мисли за мен. Усмихнах се. Казанлък изглеждаше на цяла вечност разстояние.
Минах като сянка по коридора, не мисля, че Антония ме забеляза. Влязох в спалнята, лаптопът ми дремеше с помръкнал екран, както го беше зарязала на леглото. Размърдах мишката: беше забравила да излезе от профила си и имаше непрочетено съобщение. Оказа се отворения финал на интимен чат, лишен от пунктуация, реплики между двама полуграмотни, нищо особено.

Той: kade se gubi6 naposledak
Тя: naprotiv ti se izgubi
Той: lipsva6 mi koga 6te se vidim
Тя: i ti mi lipsva6
Той: v kraq na drygata sedmica sam svoboden
Тя: dobre no parvo trqbva da pratq na selo decata

И още, все от тоя калибър. Почувствах се зле, нещо ме прониза чак в корена на мозъка. Значи всичко беше измама! Зарязала елементарно приличие и предпазливост, тази безскрупулна двуличница ме мамеше с друг. Или обратното? А може би го правеше нарочно, и то от собствения ми лаптоп, за да демонстрира, че съм нежелан? Няколко пъти се улових да препрочитам написаното, като че се опитвах да открия между редовете още по-красноречиво доказателство, сякаш самата кореспонденция не беше достатъчна. Разгледах снимките на жалкия си съперник, на повечето позираше с тъмни очила, възседнал античен чешки мотоциклет. Предположих, че е семеен, на една от фотографиите делеше присъствие с измъчена, слаба жена, обкръжена от две грозни момичета, буквални копия на баща си. Стана ми неприятно, признавам, не очаквах да се занимава с такива типове. Имаше вид на квартален крадец на коли, един от ония бираджии по парковете, любител на футбола и самоделните бомбички.
Бях прекалено объркан, за да си тръгна, прекалено засрамен, за да стана и сложа край на всичко по най-безцеремонния начин. Нарочно оставих лаптопа си отворен и се забавих в тоалетната повече от необходимото, за да й дам възможност да си замете следите. Когато се върнах, беше заключила профила си. Предположенията ми се потвърждаваха. Застанах пред нея и привлякох погледа й. Беше погълната от телевизора и не ми обръщаше никакво внимание. Казах й, че съм прочел чата й и повече няма какво да се преструваме. Насилвах се да говоря спокойно. Тя ме изгледа, присвивайки клепачи, и отметна един кичур, който й падаше в очите. Последва заплетено обяснение, което дори не си направих труда да изслушам. Не бях отгатнал дори нищожна частица от истината, това бил братовчед й.
Първото, което ми дойде наум, бе да я зашлевя. За щастие не го сторих, дори не издадох, че се чувствам засегнат. Тя съвсем ясно осъзнаваше колко глупаво звучат тези думи и не знаеше как да ги каже. В отговор просто се изсмях – слушах я с половин ухо. Не следвах мисълта й, бях я изпреварил. Вече се скитах по улиците на София, приказвах с минувачите, отпивах питие пред „Гринуич” на „Витошка”. Бях сам, но ни най-малко самотен. Въздухът миришеше различно, хората изглеждаха различни. Дори дърветата и облаците бяха различни.
Разделихме се бързо и нескопосно. Като хора, които си обещават да се видят пак, по-скоро от приличие, защото са наясно, че никога няма да спазят обещанието си. На вратата спрях, почудих се дали да не се върна, за да се сбогувам с децата, да ги прегърна и целуна. Но почувствах, че ако го направя, ще излезе пресилено и като че ли по задължение – нишката, която ме свързваше с тях, някак изведнъж прогни и се скъса. Метнах раницата на гърба си и влязох в асансьора. Никой не го беше повикал след мен. Стоеше на етажа, все едно ме очакваше. Трябваше да се махна от този град, а до влака оставаха повече от два часа. Тръгнах по съхнещите от влагата улички, празнота се стелеше в душата ми. Неусетно се озовах на безименно шосе, придружавано от железопътна линия, логично беше да ме отведе до гарата. Подминах някакъв надлез, от който капеше вода, на една от колоните висяха дрипите на стар афиш. Навред цареше внимателна, почти плаха тишина, не се чуваше нито кучешки лай, нито се виждаха хора. Само редки автомобили профучаваха край мен с безумна скорост. Последва очертан от схлупени барачки път и посивели от времето складове с криви, напукани стени. Мъртвият социалистически свят все още се разпадаше, а на негово място никой не строеше друг. Докато вървях, отново ме обзе изкушението да напиша разказ. Как да го нарека? „Майка”? Не, това вече го има. „Портрет на една майка”? Превзето и сладникаво… „Осиновеният баща”? „Обащиняване”? – Сухо, с намек за философстване… Може би „Отсъствието на пастрока”? Или „Обезглавеното семейство”? Не е чак толкова лошо – трябва да помисля. Първо да го напиша, казах си на глас, после ще измисля заглавието.
И тогава отчаян, човек се отвръща от литературата, за да открие съвсем неочаквано някое случайно съвпадение на нещата в скъсан афиш или име на град върху табела на пътя. Отдавна хвърлен камък бе поставил ударението си на последната буква и сега ръждясалата рана превръщаше улученото „Н” в лъжливо „Л”. От радост плеснах табелата с длан и с тъпия, виещ от болка молив бързо и уверено написах в тефтерчето си думата „Плевел” – по-добро заглавие няма.
Скоро мъглата толкова се сгъсти, че от мен остана само отражението ми в локвите. Точно след един час бях на гарата. Купих си билет и седнах на една пейка отвън. Чувствах се измамен, разочарован, отвратен. Мисълта за Антония ме потискаше.
И какво? Какво като е курва? Божествен е грехът й – дала е живот и двойно е откупила правото си да съществува. Кой си ти, бездетният ерген, че да я съдиш? Бих искал да гладуваш, да имаш деца, които да гладуват, да мръзнеш, да мръзнат, да искаш да работиш и да не ти дават работа. А не да се разкарваш от град на град, защото в София ти е тъпо или не можеш да се уредиш с нещо за чукане. Тонито не е изоставила своите синове, нито ги е поверила на приемни семейства. И то във времена, когато майки изхвърлят новородените си в контейнера или се самозапалват пред президенството, защото няма да могат да ги отгледат. Тя по-скоро ще подпали държавата, ще я разруши със собствените си ръце, камък по камък, ако някой посегне да й ги отнеме. Никога, независимо колко непоносимо е положението, няма да се предаде, изкушавайки се да потърси някакъв по-значим смисъл на живота си. Храната и наемът, това е всичко, което има стойност, и тя е принудена да ги осигурява по най-женския начин. По-добра ли щеше да бъде, ако ровеше в кофите? Бедността я освобождава от обичайните стандарти на поведение, също както парите освобождават хората, които ги имат, да се съобразяват с тях. Да оцелява, това е нейния талант. Жизненият й ритъм блика от други извори, не като моите. Моите само църцорят, лигавят се. Тя е съвършено приспособена, пълна със суров живот жена, твърда като скала и не поддава нито на милиметър, в която и да е посока… Ето, това е величието на майката. Да живее и да се надява за своето малко бъдеще. Което всъщност е голямо колкото самия свят. Колкото целия свят.
Влакът триумфално обяви пристигането си, измуча, навлизайки в гарата, спирачките изцвилиха, лъскавият звук се изправи на задни крака и… хлъцна. Една млада жена без усилие и чужда помощ вдигна детето си на стълбите. Изчаках да се качат и ги последвах във вагона, вмъквайки се в същото купе. Свалих си якето и предпазливо седнах до вратата, на свободното място в срещуположния ъгъл. Градът потегли. Вътре имаше и други хора, но кои бяха и как изглеждаха, не съм запомнил. Отнякъде се надигна позната мелодия, изгуби се в грохота на влака, изплува и потъна пак. Опипах джоба си: не вибрираше. Пътниците се размърдаха, детето погледна майка си. Беше момченце на възрастта на Кико. Тя извади телефона си и плъзна пръст по дисплея, за да каже на някого, че вече пътуват и всичко е наред. Мъжът й? Не можах да разбера. Подобни ситуации се разрешават само по един начин. Безшумно станах, облякох си якето, сложих си шапката, взех си раницата и излязох, като тихо затворих вратата. Влакът изтрополя на един мост, който прекосяваше улица, и градът отмина.

– Фетльо, ти имаш ли си баща?
– Да, разбира се.
– А той къде е?
– Вкъщи си е, къде да е?
– Това у вас ли е?
– У нас е, да. Обаче в Казанлък. Сега живея в София.
– Аз пък си нямам баща.
– Знаеш, че не е вярно. Всички имат бащи.
– Но и ти не живееш с баща си, нали? В нашето училище сигурно има милион деца, които са разведени, и никое от тях не живее с баща си.

Пътувам прав в коридора, на отворен прозорец. Въздухът е студен, кристално чист, почти хрускав, като замръзнал сняг. Полъхването на мразовития вятър удря лицето ми с ледени плесници и ме принуждава да се отдръпна и да затворя прозореца. Тук-там по отвесната стена на дефилето са покарали малки борчета. Сякаш гората отгоре ги е изтикала от себе си в пропастта, а те са пробили камъка и растат, вкопчили нокти в пукнатините.

– Мамо, ти кога ще умреш?
– Моля?! Какви ги говориш, Кико?
– Мамо, аз не искам ти да умираш.
– Няма да умра. Нещо страшно ли сънува? А, маме?
– Обещаваш ли? Не искам и аз да умирам.
– Никой няма да умира. Успокой се.
– Не искам да оставам самичък.
– Няма да останеш самичък. Никога няма да те оставя. Ще си бъдеш с мама.
– А когато умреш?
– Ще се опитам да не умра. Заради тебе.
– Никога ли?
– Никога.
– Но ще умреш. Нали?
– Да, предполагам. Някой ден… Но ти ще си вече голям и ще можеш да се оправяш без мене… А дотогава няма от какво да се притесняваш.
– Защо?
– Ами защото човек не може да се страхува постоянно от всички лоши неща, които ще му се случат.
– Аз мога.

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Делиян Маринов – Другият бряг отвъд хоризонта

Ферхат

Вечерта тъкмо се беше спуснала над Хомс, носейки така желания хлад след изтощително жежкия ден. И макар от юг да се носеше ароматът на пушек, който последните месеци бе станал перманентен, внезапно появилият се бриз прочистваше въздуха и носеше малко свежест.
И надежда.
Четирите хлапета, намиращи се на покрива на високата административна сграда в една от спокойните части на града, бяха легнали по гръб, така, че главите им да се допират. Децата бяха дошли тук, не само заради спокойствието, а и защото светлинното замърсяване беше по-малко и им позволяваще да наблюдават звездите.
– Фер, Нев, Сали, виждате ли ето онези звезди? – най-слабото от децата изпружи ръката си нагоре, сочейки.
Другите започнаха да кимат
– Проследете внимателно фигурата, която ще ви опиша.
Дясната му ръка се движеше, чертаейки мисловна линия между по-ярките звезди. Когато линията се затвори, оформяйки причудлива фигура, приличаща на смачкан ромб, детето проговори отново.
– Ето тук се намираме ние.
След което младежът обърна глава на запад, където звездите се виждаха малко по слабо и започна отново да рисува въображаеми линии от една точка към друга. Останалите го следяха внимателно и мълчаливо.
– Нали знаете, това второто, което ви показах, какво е?
– Да – обади се 4-годишният Ферхат, най-малкият в групата. – Това е далечната магическа страна, където царуват доброто и любовта…
– И където хората не е убиват, а се уважават и си помагат. – прекъсна го сестричката му – Невин.
– И където няма глад! – завърши Салахадин и после, почесвайки се по челото, допълни. – И където ще открием семейство.
Детето, което досега чертаеше се усмихна едва бегло.
– А виждате ли пространството между тях. Това е морето, което ни дели. Морето, което ще прекосим…
– Ще успеем… Мурад каза, че корабът отпътува в другиден, на сутринта. Ето защо ние имаме тази вечер. – рече слабото хлапе и се изправи, като Нев и Сали последваха примера му.
Само Фер остана легнал. Той беше най-малкият и макар да умееше да преджобва туристите от Големия Пазар, нямаше достатъчно умения, опит и ловкост, за да излезе по улиците на Хомс вечерта. Ето защо той трябваше да остане тук.
Няколко минути, слекд ато другите тръгнаха, детето започна да усеща студ. И страх. Ето защо се свря наполовина в единствения голям кашон, който имаха и прегърна оръфаната си кафява мечка.
Погледа малко появяващите се светлини на централната част на града, никнещи секунда след секунда. Там, горе, където бяха по-големите му братя и сестра му. Очите му започнаха да се пълнят с влага.
Трябваше да бъде силен! Заради тях.
Ето защо върна взора си обратно към звездното небе и започна да чертае с него формата на мечтаният приказен свят.
Който щеше да ги избави…

 

Салахадин

Екбир беше най-дългият булевард в центъра на града, както и най-оживеният. Огромна върволица от най-разнообразни хора, местни и чужди, постоянно пъплеше от единия край до другия. Вечерта беше прохладна и хората бяха излезли, всеки търсещ своето място, без значение дали е кръчма, бардак, ресторант, или някоя денонощна бакалия за дрехи и джунджурии.
Салахадин беше коленичил точно в централната част на Екбир, в близост до джамията. Тъмнокожото хлапе беше навело глава и беше протегнало напред дясната си ръка с отворена шепичка. Хората, дори да го забелязваха, бързаха да го подминат. Някои отвратени от недъгът му, но повечето просто незаинтересовани. При все това, имаше и такива, които оставяха по някоя друга лира.
След като прецени, че е минал горе-долу час, Салахадин вдигна леко закачулената си глава и започна да брои подаянията. Беше събрал само 33 лири. Почти нищо.
Момчето обърна глава надясно и видя, намиращото се на няколко разкрача друго просяче, което също броеше парите от просията си. Със сигурност бяха повече.
Салахадин въздъхна, прибра, монетите в джоба на скъсаните си панталонки и наведе глава. Постепенно мислите му започнаха да го връщат до онзи ден, преди 2 години, когато го бяха хванали да краде и му бяха хвърлили ужасен бой, който беше деформирал цялото му лице.
Няколкочасовите ритници не бяха обаче единственото наказание. Ето защо, двамата мъже, го отведоха в къщата си и бяха нарязали зверски ръката му. Дотолкова, че накрая му беше останал едно малко чуканче, стърчащо от лявото му рамо…
За тях може и да беше справедливо, но за него не.
Беше гладен. Трябваше да оцелява.
И все пак спомените го разплакаха. Ръката му продължи да стърчи напред, очаквайки малко надежда от чуждите и студени хора.
Нощта щеше да е дълга, но щеше да свърши. А с нея и нещастието.
Защото магическата страна ги очакваше…

 

Бахзад

Следеше го от поне половин час. С пъстрите си дрехи, окичени с различни златни накити, не беше трудно, нито да го забележи, нито да тръгне след него. Жертвата или бе прекалено глупава, за да си позволи толкова явно да демонстрира богатствата си по опасните улици на Хомс, или беше прекалено самоуверена, за да смята, че е недосегаема. Което със сигурност значеше, че е опасна.
Ето защо Бахзад не си правеше илюзии, че ще преджоби лесно зеленикаво-червеното сако на спокойно разхождащия се в източната част на Екбир мъж.
Изминаха още няколко напрегнати минути, в който набелязаният вървеше с бавна и кротка походка. По едно време беше започнал да се оглежда и на Бахзад му се наложи да се покрие, за да не бъде забелязан. За слабото и дребно за възрастта си момче, това не беше особено трудно. Още повече в мрачните и неосветени кътчета, които всяка улица притежаваше.
На малкия крадец му трябваха няколко удара на сърцето време, за да осъзнае, че той и „жертвата” му са се озовали в дилърската част на Екбир. Ето защо се беше оглеждал мъжът.
Минаха още няколко мига и до него се приближи друг, висок и гологлав.
Сега беше моментът за Бахзад. Хлапето се прокрадна внимателно към жертвата си, която беше улисана в разговор. Добре оттренираните стъпки и движения се случиха за секунди. Ръчичката му потъна в мекият страничен джоб на голямото сако и напипа нещо правоъгълно.
С неверотна пъргавост, Бахзад извади портфейла на жертвата и хукна с всички сили към добре в противоположната посока, към добре познатите странични улички на булеварда, където щеше да открие. Момчето беше сигурно, че мъжът го е усетил, но нямаше да успее да го докопа.
Защото Бахзад беше най-бързият.
Момчето бягаше и бягаше, като чак няколко минути по-късно спря за да си поеме дъх и да се огледа. Изглежда мъжът не беше успял да го подгони.
Бахзад разгърна портфейла и започна да брои намиращите се вътре пари.
Над петстотин лири! Щяха да им стигнат!
Сърцето на младежът заби силно! Лицето му се озари с триумфална усмивка.
Утре щяха да потеглят. Към мечтаната страна…
Бахзад усетих нечие чуждо присъствие и бързо хвърли портфейла настрани и прибра банкнотите в гащите си.
– Я да видим, какво е набарал малкият крадльо. – чу се гласът на случайно изникнало от улицата по-високо момче.
Натрапникът беше заобиколен от още трима. На видима възраст бяха около двадесет.
– Не си прави труда да ги криеш. Вече те видяхме как ги броиш!
Бахзад не беше глупак. Знаеше, че по-големите момчета ще го ступат и ще му вземат всичко. На улицата често се случваше така. Само през последната седмица го бяха отарашили три пъти след успешен набег.
Ето защо Бахзад се приведе. И побягна.
Другите тръгнаха след него. И докато се опитваше да се измъкне от преследвачите си, детето започна да усеща, как банкнотите започват да падат през крачолите на панталона му…

 

Невин

Стаята се отвори с добре познатият трясък, характерен за Али, който всяка вечер беше изнервен за нещо и обичаше да блъска и удря.
Невин беше седнала кротко на леглото и още оправяше грима си. Не беше очаквала новият посетител толкова скоро. Тази вечер бараката на Али беше препълнена…
Докато оправяше кестенявите си, меки като кадифе коси, момичето хвърли поглед на новопристигналия. Беше възедър и плешив, а по голото му теме и дебелите бузи се стичаха реки от пот. Али й хвърли свиреп поглед, а после се обърна към клиента и му се усмихна раболепно.
– Твоя е за час. Ако ти хареса, винаги можещ да си доплатиш.
Едрият мъж я огледа от глава до пети, след което бръкна в джоба на ризата си, вадейки няколко смачкани банкноти.
Али кимна одобрително и побърза да ги остави насаме.
Посетителят тръгна бавно към момичето.
– На колко си, детето ми? – попита я.
– На 12, господине.
– Ще бъдеш ли послушна? – попита, разкопчавайки ризата си.
– Както винаги, господине?
– Откога не си яла? – след ризата, беше време за панталона му.
– Два дена, господине.
– Значи, можем да опитаме и други нещица – вече беше на сантиметри от нея.
– Да, господине! – отвърна му покорно и се опита да прикрие отвратената гримаса на лицето си.
Когато имаше късмет, Невин попадаше на парфюмирани и мили клиенти. Но в повечето случаи, утайките, които идваха в бардака на Али бяха точно като този.
В тясната стаичка беше неимоверно задушно. Посетителят й започна да докосва малките и настръхнали гърди.
Невин затвори широките си бадемови очи и започна да мисли за приказната страна, която им предстоеше да посетят утре.
Защото това щеше да е последната й нощ като проститутка.

 

Фер

Слънчевите лъчи на новият ден окъпаха лицето му и го пробудиха.
Те винаги се връщаха малко след зазоряване и тази сутрин не бе по-различна.
Момченцето погледна двамата си братя и сестра си и по усмихнатите им, макар и белязани от умора лица, разбра.
Бяха успели.
– Хайде, Фер – рече Бахзад – Ела да ти покажем нещо.
Детето се надигна енергично и се хвърли в разтворените обятия на Невин.
Преди да слязат от покрива на сградата, четиримата запоследно погледнаха няколкото кашона и разхвърляни до тях дрипи. Беше дошло времето да напуснат.

Беше им отнело ден, докато стигнат до Тартус.
Четиримата се намираха на брега на морето и гледаха към необятния хоризонт. В дясно от тях се намираше товарният кораб, на който щяха да се качат и те – нелегалните имигранти от Турция за Европа. Мечтаната земя.
– Дали ще ни приемат там? – попита Салахадин – Чувал съм, че хората имат друг цвят на кожата, че вярват в други богове и че живеят съвсем различно.
– Да се надяваме – отвърна му Бахзад и го прегърна през рамо.
Четиримата погледаха още известно време разбиващите се в брега вълни. Морето беше бурно. Бризът му носеше свежест. Мръсните улици и миризът на пушек бяха зад тях.
Откриващият се хоризонт беше като врата за тях към новия свят. По-добрият свят.
– Ще открием семейство и приятели там, нали? – попита Фер, обръщайки глава към Невин.
– Да. И никога повече няма да гладуваме. И да страдаме. Защото там е различно. Там няма войни, няма бедност. И хората ще ни обичат…
От кораба се чу сигналният звук. По палубата му започна да се забелязва трескаво оживление.
– Време е. – рече Бахзад и откъсна погледа си от морския хоризонт. Тяхното спасение.
След което, заедно с братята си, се насочиха към върволицата от хора, които бяха започнали да влизат в кораба.
Слънцето на новият ден тепърва изгряваше. А с него започваше и промяната…

„Те ще ни обичат…”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Светлозар Стоянов – Тушков

I.

Пръв за Тушков ми разказа Калин Терзийски в покойната днес кафе-книжарница „Пейпър Кейк”, където чаят струваше колкото уиски. С обичайното си мудно говорене, макар че тогава бе спрял да пие, Кайо с плавен замах очерта ореола на Тушков и го окичи с онези определения, които в литературата дават благоухание на представите ни за древните мъдреци. Щял съм да открия Тушков да продава стари книги в градинката на „Кристал”, обясни ми Калин, вмъквайки по навик няколко тромави „да-да“ и „точно така“, сякаш за да внуши значимостта на всяка своя дума. Тушков излизал само следобед, никога преди четири. Нали запомних? Първата пейка до будката с фъстъците. Да, откъм „Раковска”. След четири.
Вечерта бях на представянето на някаква книга и видях в публиката Деян Енев. Докато пушехме след премиерата, той също спомена Тушков, но думите му сякаш излизаха от много дълбоко, отвръщаше на въпросите ми като човек, който не извежда често гласа си на светло, защото не е свикнал или не обича да говори много. Отговорите му бяха кратки, остъргани, като че ли пишеше за вестник.
– Как да ти кажа, чурук, с една дума – каза Деян накрая. – Ако те хареса, може и да ти е от полза.
Каквото и да значеше това „чурук”, аз не му обърнах внимание, думата обаче запомних, без да мога да си я обясня. А когато двама писатели ти посочат един и същ човек, и то в един ден – в това, помислих си, трябва да има нещо съдбовно.
Ходих няколко пъти да търся Тушков, но все не го намирах и накрая реших, че или бъркам мястото, или не е писано да се срещнем. После нещо се замотах, заплеснах се в своите неща и забравих. Мина седмица, втора.
А може би изобщо не е било така… Може би изобретателната ми памет подхранва тези фалшиви спомени, само за да преглътне по-леко празнотата на първите ми дни в София. По това време бях безработен, тъкмо бях пристигнал и на шията ми тегнеше примката на непубликуван ръкопис. Познавах много малко хора, трябваше ми работа и препоръка в издателство. Може би Деян и Кайо само са ми подхвърлили нещо за Тушков, този уличен устатник на прага на клошарството, който едва ли можеше да ми помогне, но единствен пожела да си поделим огромния ми запас от свободно време.

 

II.

Разхождах се веднъж по „Раковска”, вече бях обиколил няколко книжарници в центъра, само за да видя новите заглавия, влязох и в „Български книжици”, повъртях се малко, после тръгнах през градинката на „Кристал” и изведнъж се оказах на десетина метра от сергията на Тушков.
И тогава го видях. Тъкмо бе излязъл да продава и нареждаше книгите си на дървена рамка, опряна в стъблото на един от чинарите в парка. Рамката беше с големината на прозорец, нямаше гръб, само гол скелет с три-четири ребра, но книгите не падаха, а оставаха прави и здраво застъпени на летвите. Приличаха на ризница от каменни люспи, наредени от стар майстор върху покрив на планинска къща. Тушков ги вадеше от кашони, окичени с етикетчета, върху които грижлив флумастер бе написал цифрите 1, 2 и 3. Помислих си, че ако това са му цените, нищо няма да изкара. На „Славейков” книгите струваха десет пъти повече и търговията пак не увяхваше.
Самият Тушков можеше да привлече вниманието и на най-разсеяния човек. Ръстът му надвишаваше нормалния и беше толкова мършав, че създаваше впечатление за още по-висок. Дрехите му бяха протрити, дънките – скъсани на поне петдесет места, но беше подшил крачолите си с яркочервен плат, сякаш в дупките по краката му светеха разтопени въглени. От пуловера му стърчаха най-малко три-четири ризи, всичките с вдигнати яки, кокалестият му врат се проточваше, дълъг и необикновен, извит като на птица. Носеше старомодни очила, квадрати от стъкло в пластмасова рамка, върху шапката си с козирка бе нахлузил друга, увиснала отзад като чорап.
Беше по-стар, отколкото си го представях. Може би имаше 70-75 години, но се излъгах. Трудно се преценява възраст, която или още не е зад гърба ти, или я виждаш да се задава насреща ти. Впоследствие разбрах, че е на 65, но лишеното му от чревоугодие тяло се движеше с пъргавина, която на мен често ми липсваше. Докато нареждаше книгите по таблото, действията му бяха ловки и бързи, все едно извършваше обир. Възхитих се на енергията, с която протягаше ръце, дълги, тънки, без месо по тях, като ела с окастрени клони. Гледах го как сновеше припряно около кашоните и почувствах великия бунт на душата да надвие своето прегърбено, човешко тяло, да повлече плътта си нагоре и се издигне заедно с нея, като хищник с плячка. И тогава за пръв път, както често се случваше след това, ми се стори, че той е млад поне колкото мен и само се преструва на старец.
Усетил погледа ми, Тушков изведнъж се обърна. Приближих, поздравих го и подхождайки предпазливо, попитах:
– Вие ли сте Пламен Тушков?
Той съвсем се извърна:
– И що питаш? Аз съм. А ти кой си?
Казах, че ме пращат Деян Енев и Калин Терзийски, пиша разкази, белетрист с една дума, имам издадена книга с награда за дебют, като разчитах, че споменаването на наградата и тия две имена ще приласкаят любопитството му към мене. В същото време внимавах да не излезе така, че отивам при него, както отива човек да види някои чудотворни мощи.
Той ме изгледа отвисоко, чак с ноздрите си, и изграчи:
– Чу ли фразата?
– Моля?
– Чу ли си фразата, господин „белетрист”?… Ха-ха-ха!… Глей ква дума! Никога няма да я кажа! Никога няма да кажа: „Аз съм белетрист”! Това е лайнарска фраза, говнярска!… Белетрист – лайно! Белетрист – опитваш! Като те нема и когато си идеш, като те четат некъде хората, тогава значи, че си нещо. Иначе кой си ти да знаеш, какво си и що си?! Ти не знаеш никога нищо!
Млъкна и като видя, че не му отвръщам, пак подхвана:
– Оня ден един ме качва един на стоп, заприказвахме се значи, да ти го не разтегам сега, и ме пита накрая, вика, с какво се занимавате? Викам, опитвам разкази. Забравих да кажа, че опитвам и разкази… Така ли? – вика. Викам – така. Опитвам и разкази.
Понечих да се защитя, но се спрях. Знаех, че Тушков има право, знаех го и не смеех.
– И какво ти вика Дейо за мене? – попита.
– Кой? – не разбрах. – Какво да вика?
Сега очите му бяха насочени право към мен, малки, проницателни, остри, затулени в сянката на бодливите вежди, сякаш щяха да ме пронижат, ако не ги спираха стъклата на очилата.
– Дейо бе, Деян Енев, какво ти вика той за мене?
В мен подскочи оная дума, „чурук”, но не посмях да я кажа. Може би Тушков ме пробваше? Претегляше ме да си знае, хлабав ли съм в устата, може ли да разчита. Каквото и да имаше между него и Деян, то не бе моя работа. А и не ми се влизаше в литературни интриги.
– Нищо не вика – отвърнах, – кво да вика? Препоръча те просто.
– Нищо не вика, казваш?
Пак ме погледна, не знаеше още – да вярва ли, или да не вярва? Започна да хвърля празните кашони върху пейката, ядоса се:
– Глей ся, каквото и да е казал Деян, казал го е той, не си го казал ти! Истината е най-лекото на тоя свят и в същото време най-тежи! Вземи Калин – Калин е чисто момче, открито, гледа света с отворена риза. Това, казва, съм аз – пияница, наркоман, ако щеш ме чети. Обаче – истината!
От интензивния му монолог, мъгляв, объркан, натежал от възклицания, разбрах само, че Деян публикувал някъде очерк за него, в който сравнявал дрезгавия глас на Тушков с писъка на скален орел. Показа ми текста, беше изцяло позитивен.
– Какво е това скален орел, бе?! – развика се Тушков, като че ли аз го бях написал. – Кажи го просто, да те разбера! Ти чувал ли си как пищи скален орел?!?
– Не помня – казах. – Може и да съм чувал, по телевизията, но не помня.
– Ето, и ти не знаеш! Оти никой го не знае скалнио орел!
И се изплю на земята раздразнен. Поиска ми цигара, взе си. Огънче си имаше. Извади един стол със счупена седалка, бутна количката, с която мъкнеше кашоните си, сложи две летви на стола, намести отгоре счупената седалка, седна, покри краката си с един пробит овчи кожух и надигна малката бутилка водка, която извади от джоба си.
Алкохолик? Твърде вероятно беше да е алкохолик. Смучеше през една незабележима дупчица в капачката, без да я сваля от бутилката, отпиваше с такава сладост, че ми заприлича на кърмаче, което се залъгва с биберон.
– Каква е тая боза? – попитах. Течността в патрончето приличаше на боза.
– Каква боза?
– Дето я пиеш.
– А, това ли, това е 3 в 1 – отговори и погледна бутилката, сякаш за да се увери в цвета й. – Искаш ли, мога да ти направя, имам чашки долу в склада…
– Не – отказах, – за ден приключих с кафетата.
След малко, явно подушил, че работите ми в София вървят зле, попита:
– И докъде стигна?
– Кой, аз ли, докъде да съм стигнал?
– Нали си от провинцията? Провинцията състарява! Още Чехов го е казал в едно писмо до Горки. Ела, вика, в столицата, поне да се запознаеш с букинистите, да се поотъркаш в литературните хора, може и да не ти харесат, то е друга работа…
Внезапно Тушков се разсмя, едва не се задави с кафето си.
– „Букинистите”, ха-ха – прихна пак, – глей ква дума употребих! Не я обичам тая дума! „Книжар” е по-добре!
Успокои се, избърса устата си и додаде замислено:
– Да, да, провинцията състарява… Гениално казано! Човек както живее, така и пише. А Чехов живееше гениално…
Поговорихме още малко, не ме остави да си тръгна, докато не си купя поне една книга. Дадох му два лева и получих още една – подарък. Стори ми се, че целта му е само да измъкне някой лев от мен. Взѐма ме за някакъв глупак, казах си, поредния литературен наивник, когото му пращат на сергията.
– Ще тръгваш ли? – попита, като видя, че се умълчах.
– Да. Време е.
– Време е за една последна цигара. Да, за това е време.
Дадох му още една. Той я грабна, надигна патрончето, оправи кожуха върху кръстосаните си крака, взря се в далечината, сърдит, че искам да си ходя. И свит на стола си, с гърди, почти легнали на коленете, запали цигарата, дръпна си и погълна опушения залез.
Почувствах се измамен. Това ли е Тушков? Хитър старик, който пробутва остроумията си срещу пари и цигари? Разделихме се човешки, ала ми стана малко криво. И досега ми е криво. Бях открил заключено мазе, в което, усещах, е скрито нещото необходимо за мен, а така и не намерих ключ, с който да го отключа.
Ходих за кратко още веднъж, всяка минута, прекарана с Тушков, струва цигара, разменихме си книги. Моята му подарих с автограф, неговата обещах да му върна. Наближаваше Нова година, срокът, който ми беше поставил. Прибрах се уж само за Коледа, а останах до края на празниците.
И закъснях.

 

III.

Тушков пишеше разкази, издържани в ясен, непосредствен стил. В тях нямаше нищо заплетено, нищо външно интересно, изглеждаха сериозни и сухи, езикът му, така точен и лишен от украса, отначало неприятно ме учуди, но пестеливите думи и здраво нанизаните фрази наподобяваха възли на синджир, компактни, стегнати, искрометни, тежки като откровение.
Когато по-късно се случи да разлистя ръкописите му, релефни като брайлово писмо, погалих страниците и неволно затворих очи. Дори слепец можеше да усети електричеството в тях. Острието на химикалката бе издълбало дълбоко в хартията сеизмичните трусове на едно човешко сърце, топло и непохабено, почеркът му, сприхав, яростен и нечетлив, напомняше кардиограмата на здрав човек.
Една вечер в началото на януари ми звънна Калин – видял се с Тушков. Веднага започнах да се извинявам за просрочената книга. Обещах, че като се прибера в София, веднага ще я върна. Кайо ме прекъсна. Обаждал се само да ми каже, че Тушков страшно харесал по моите разкази. Искал да тръгна на часà, по най-бързия начин, на стоп, ако трябва, но да му се представя, тука, тука, тука, на сергията, при него!
Когато го видях обаче, коментарът му беше кратък:
– Знаеш ли, кое ти е най-хубавото? Най-хубавото ти е, че не можеш да лъжеш. Точка!
Сприятелихме се. И започнахме. Приказки, приказки, приказки. Сладки, безкрайни, умни, смешни приказки. Златните жили на мъдростта му пронизваха скалите на думите като широки реки и всеки следобед аз отивах да разтуша душата си с Тушков.
– Дай една цигара – казваше той, – що ги криеш?
Винаги започвахме така – с цигара. Ако не се сетиш да му дадеш, ще подхвърли лукаво:
– Ще благоволите ли, господине, да почерпите?
Друг път, отваряш кутията и сам му предлагаш, а той:
– Спокойно бе, има време, нема да ви обидим! Не доставяте на човека удоволствието сам да си посака!
И поглеждаше към кутията някак странично, както гледа птица. Понечиш ли да си прибереш цигарите обаче, веднага посяга към тях:
– Дай! – казва. – Дай, да видиш, че и аз съм човек!
Мине клиент и попита:
– Нещо ново да имате?
– По-ново от Библията аз не познавам – отвръща Тушков.
Друг път го питат:
– Колко струва „Дневникът на Дьолакроа”?
А Тушков:
– Той струва много, ама аз ще му искам малко.
Така продаваше книгите си. И много обичаше да подарява, като си харесаше клиент.
– Ама ти много подаряваш, Туше! – карах му се аз. – Що подаряваш толкова?
– И що да не подарявам, мене как ми дават? Та кво? На мен хората непрекъснато ми дават… Боже! Идват непознати, по осем кашони ми носят! Викат, ремонтирам къща, да ги не фърлам по кофите, елате си изберете!
– И много често си зарязваш сергията! Запиляваш се някъде, могат да ти откраднат нещо!
– И какво ще ми вземат? Една книга? Един веднъж ми взема десет книги…
– А? Открадна ги?
– Е, той – пияница, боклук един… Завъртя се край мене, аз му не обръщах внимание… Добре ама, иска ми цигари, чакай, викам, немам цигари у мене сега, чакай, долу са в склада, и отидох да му взема една цигара, а кога се връщам – най-долнио ред, най-първио ред, само световна класика, на Шекспир имаше неколко неща, – той ги събрал всичките и изчезнал, гадта!
– Все класики, а?
– А, много ти знае той, какво е вземàл! Той първио целио ред го обрал и това е… И какво като ги е откраднал? Изпил ги е и ги е изял, боклука, скапаняка! Запъртък се не разваля! Боклучав човек на боклука отива! Свиньята не пие чиста вòда, а на бърканина налита! И кво ще ми вземеш? Кво мое да ми вземеш? Ще ми вземеш дѐдовио! Глупости, глупости! Това са простотии, простотии, Светльо… Какво може да ти вземе човек?… Каквото Господ ти вземе, никой не може да ти вземе! И какво Господ ти върне, никой не може да ти го върне! Оня, кво каже, братче!…

 

IV.

Когато споделих веднъж, че съм рисувал портрети по морето, Тушков не ме остави да си тръгна, докато не го нарисувам. Беше се мръкнало вече, оредяващите минувачи дори не го поглеждаха, в градинката се мотаеха скитници и предимно чалнати хора. Той събра набързо сергията и ме заведе в склада си. Намираше се съвсем наблизо, в мазето на една кооперация, пълна с хлебарки, да те е срам, че ги има в столицата. Спуснахме се по стръмното стълбище, следвах го приведен наполовина, едва се промуших под тръбата на канализацията, дебела колкото циментов стълб. Стаичката му беше пълна с кашони и книги, в ъгъла видях клекало, над него висеше маркуч. Останалите избени помещения бяха изоставени, нямаха нито врати, нито осветление, така че винаги, когато Тушков ме водеше в своето обиталище, ние се разполагахме между кашоните, необезпокоявани от никого.
Огледах се за стол, седнах. Той намести летвите под своя, свали шапката си, пробва да си оправи косата, но само я разроши повече, извади от торбата си молив и някакъв бележник, гъсто покрит с истеричния му почерк. Намерих свободен лист, започнах.
Имаше свойствена за аскета лицева морфология, бяла апостолска брада, мустаци – също бели, и съвсем малки като на птица очи, окрилени от гъсти вежди, които сякаш излитаха нагоре, със смел замах. Такива лица се наричат иконописни, изобразяват ги по олтарите на църквите, със строго, съсредоточено изражение, подчертано от орлов нос. И наистина, носът му сякаш потвърждаваше правилото, което приписва извити клюнове на мъдреците. Особено ми харесаха ноздрите му, щръкнали като на камила. Рисувах го с лекота и удоволствие, защото знаех, че един ден ще ми бъде по-трудно да го нарисувам с думи.
Но Тушков мърдаше, въртеше се, говореше, детето в него не можеше да седи, постоянно усложняваше задачата ми, стори ми се, за да пробва, дали ще се справя. Няма толкова пъргав молив, който да следва устата му, тя не спираше да препуска.
– Аз не мога да рисувам – разправяше, – но много ме влече, много ми се иска. Обаче не мога да нарисувам и точица. Само веднъж през живота си съм рисувал, в първи клас. Нарисувах един есенен лист. Как го нарисувах и досега се чудя! И като го видòх, учудването и до сега си ми стои… Майко-о-о-о, аз не мога да нарисувам точка, как съм го направил това нещо?! Някой друг го е направил, а аз не съм видял, кога го е направил, да, да – учудване!
Приключих. Тушков взе портрета, погледна го, погледна го и от друг ъгъл, почеса се по главата. Когато се запознахме, реших, че под шапката е плешив. Той никога не излизаше на сергията гологлав и сега като гледах есенния лист на косата му, тънко полепнал по черепа, изпитах слабо разочарование. Едно високо отвъд темето чело повече би отивало на спонтанния му интелект.
Щом се насити на портрета си, Тушков захвърли бележника, помълча, помисли, скочи на крака и извика:
– Искаш ли да се махнем оттук? Да отидем в Париж, а? Ти ще рисуваш, аз ще чукам камъни. Не се смей! Не съм ли ти казвал, че съм дялал и надгробни камъни? Сега ми хрумна! Ще тръгнем ли?
Извърнах се, като едва сдържах смеха си, и пак го погледнах.
– И с какво ще стигнем до там, Туше? Пеша? Аз пари за път нямам, камо ли ти!
Той ме сграбчи под мишницата и ме изправи:
– Да идем на стоп, а? Остави тая работа на мене! Аз съм професионален стопаджия, не съм ли ти казвал? Ти само ще си рисуваш, където избереш, може и на Шанз Елизе! Другото, квартирата, аз ще го уредя!
Разтвориха се очите му, изпълниха се с улици, жени, светлини. Колкото повече говореше, толкова пò се разпалваше:
– Да се вдигнем още тая вечер, да не губим време, а?! Всичко е толкова просто, колко пъти ще ти казвам! Не го усложнявай! Какво ще кажеш?
– Че не си наред, Тушка! – отвърнах, като се засмях. – Много лесно си я представяш ти тая работа. Човек не може да тръгне ей така за Париж, само с чука и длетото…
Нямах куража да зарежа всичко, да започна живота си пак отначало, омръзнало ми беше. Бях слизал вече на дъното – и оттатък, и отсам Ла Манша, – подобно на Оруел, гладен, често прехранвайки се само с неонови отблясъци. Ако бях срещнал Тушков по-рано, преди това, главата ми със сигурност щеше да се изпълни с видения и небивалици, с гланцирани копнежи, и щях да се просълзя, щастлив като плъх, открил удавник под някой мост на Сена. Сега този град ми изглеждаше съмнителен конгломерат от забележителности, квартали и махали, етнически, географски и исторически пространства, чиито наименования бяха по-скоро етикети от плесенясал хербарий.
– Ще ти хареса! – уверяваше ме Тушков, сякаш току-що се връщаше от там. – Сигурен съм, ще ти хареса!
– Остави тия приказки, Туше! Стига! Нямам настроение днеска. Върви ти, иди в Париж и заради мен!
Погледна ме, разбра, и въздъхна:
– Побеля ми брадата, опадаха ми зъбите, нямам време вече за губене! Ти още си млад, можеш да потърпиш, аз не мога!
Отказах. Беше си чисто малодушие. Той се засегна, но не настоя. И повече никога не подхвана дума за Париж.

 

V.

В началото на април зимата се завърна за кратко, поогледа се, изтупа от рамото си две-три снежинки и като видя, че никой не я посреща с коледни почести, духна обидена. Раззелениха се дърветата, протегнаха клони, разтвориха шепи, изпросиха милост от слънцето. И скоро настъпиха ония дълги, лениви и спокойни дни, когато горещината приижда по блесналия тротоар на „Раковска”, плисва се върху пешеходците, нахвърля се отгоре им от витрините и нагорещените фасади, стопяват се дребните тревоги, пресъхват грижите, и алеята на „Кристал”, разтворена като беззъбата уста на просяк, гъсто се налива с хора.
Седна един следобед Тушков на сергията, поиска ми цигара и запуши спокойно, с приведено, неподвижно тяло, улисан в походката на София. Лицето му беше сериозно, съсредоточено, напомняше рисунка с едри щрихи. Под дърветата мислите пъплеха бавно, леко и приятно, разклоняваха се, увиваха се като венец или се разлистваха тихо. Отвън това място изглеждаше като рая на земята, миришеше на живот и прясно окосена трева. Какво блаженство, помислих си аз, ето я улицата, автомобилите, а колко далеч се валя и реве градът! Мина една компания, момчета и момичета, с пълни ръце, носеха чипс, пуканки и бира, майка търчеше подир детето си, гърдите й играеха под блузата, отвред прииждаха млади и красиви жени, ние ги гледахме, посрещахме ги и ги изпращахме, възхищавахме им се и страдахме, всеки сам за себе си, че е невъзможно всичките да бъдат наши. Кръстоса крака Тушков, слънцето запали брадата му, захапа очилата му, нагласи се на стола си, сега можеше да говори. Заговори:
– Много хубав народ минава днеска!
Скочи изведнъж, перна ме по ръката и викна:
– Я, виж тая! Видя ли я как мина? Като ураган! Усети ли как лъхна вятър от нея?
Разпалил се беше, гласът му стана дрезгав от страст:
– Аз жената я гледам у ноздрата! Тука е силата на жената – у ноздрите! На кокал ли й е ноздрата – мой човек е! Щом е опъната ноздрата на жената, значи страстна е, яде я отвътре огънят! Мека ли й е ноздрата, жената е отпусната като парцал. Като парцал, като мокър парцал се влачи! Нали си виждал как мокър парцал се свлича надолу? Конят, нали си виждàл, кога е ядосан, кога е страстен, кога е страховит, кога е гневлив или възбуден, как му е обърната ноздрата? Ще гръмне! Щом не е възбуден човек, кога няма страст у него, и ноздрите са му увиснали, оклюмали. Кога си ядосан, това се вдървява тука, околчва се, побелява…
И продължи по-тихо, доверително:
– Толстой казва, силата на жената е в глезена. Тушков казва – не, Лев Николаевич, силата на жената е в ноздрата!
Завърши, олекна му. Обичаше жените Тушков, обичаше да им се радва. Гледайки жените, ставаше и той по-светъл, по-млад, по-тихо говореше:
– Гледай, що да не гледаш? Отплати й се на жената. Пари е вложила, време да се накипри, да ти изглежда добре и да ти се хареса. Погледни я, дай й знак, че не е похарчила нищо напразно!
Но когато минаваше някоя жена покрай нас, тя само ни поглеждаше и отместваше очи, оправяше си деколтето и веднага придърпваше полата си надолу.
– Или пък тази! – не ме оставяше Тушков. – Харесва ли ти тази? Стани я погледни! На такава жена, ако й запалиш печката, ще се разгори жеравина и ще се стопли целио свет!
И пак се разгорещи, от устата му полетяха искри. Имах чувството, че ако една падне върху книгите, всичките мигом ще лумнат в пламъци.
– Иди, настигни я! – викаше ми той. – Кажи й нещо хубаво, развесели я! Какъв мъж си, ако не можеш да разсмееш една жена? После си посакай, що да не си посакаш? Почукай й на вратата – Господ така казва, пък и в Библията го пише, – защото който може, а не си посака от една жена, голям грях върши, да знаеш!… Що я не настигнеш, а?
Бях забелязал, още в началото на нашето запознанство, че показалецът на дясната му ръка, с който сега сочеше жените, е отрязан наполовина, но все не се осмелявах да го попитам:
– А бе, Туше, нито веднъж не съм те питал, защо ти липсва пръста?
Въздъхна. Помисли малко и каза:
– Ами – пак Господ… Вика, глей ся, копеле, ще ти взема пръста, за да ти не взема главата! Толкова бех луд, че да ми е отишла много пъти главата досега. Седем пъти съм я виждал смъртта – ей така, до мене седи… Седем пъти! Като се върна и я погледна, тя е била до сами мен…
– Седем пъти? Помниш ли ги?
– Е, как да ги не помня? Човек помни неща, които не може да забрави. Първи, втори, трети, седем случая имам… Но они са дълги, не ми се разказва. Ще се разстроя. Не мога, разстройвам се, ще изживея всичко отново… Та така по въпроса със смъртта…
Неочаквано той се извърна към мен:
– Но ти не измествай приказката! Що я изместваш?
Престорих се, че не съм го чул, Тушков обаче не се оставяше така лесно:
– Кажи, що я не настигна онази, а?
Подобно на жонгльор, той подхвърляше нещо във въздуха и точно когато вече си мислиш, че го е забравил, че то ще падне и ще се счупи, ловко протягаше ръка зад гърба си и го улавяше, без дори да се обърне.
– Не знам, Тушка – отвърнах и се засрамих, сякаш ме питаше най-простото нещо, най-необходимото, а аз не можех да го обясня.
– Не знаеш! – възкликна той и изблещи очи. И пак ме подхвана. Приказваше уж, ръмжеше циркулярът в гърлото му, правеше сърцето ми на филии. Сякаш тази вечер трябваше да му дам бърз отчет за живота си, който отдавна бях захвърлил в килия, иззидана от книги. Бях изпаднал дотам, че ако трябваше да избера някоя жена, или да предпочета хубава книга, щях да избера книгата. Съжителствата, мимолетните връзки, еднократните свалки ме бяха убедили, че жените не струват толкова, колкото ти искат в отплата. Чувствах се безсилен, търпях поражение след поражение. И гледката на други мъже с техните жени обикновено ме натъжаваше. Но Тушков никога не каза нищо лошо за мъжете на жените, които му харесваха. Просто ще каже:
– Виж ги тия двамата!
Погледна аз, държат се за ръка мъж и жена, вървят към нас и се държат. А той:
– Тая е хубава жена – лицето й свети! От това – и на него лицето му свети!

 

VI.

Деликатен човек беше Тушков, чист човек. Вярно, дрехите му бяха скъсани, износени, но пареха от чистота. Никога не ми лъхна на пот или на крака, сам се переше, сам си кърпеше чорапите, сам готвеше и шеташе на сина си, „алкохолико”, и на неомъжената си дъщеря, почнала вече да побелява. Идваше едва привечер да продава книги на серигията или да си „подудне” с някой приятел в мазето.
– Знаеш ли, какво ми викаше майка ми? – обичаше да казва. – Майка ми викаше, мале, като излизаш некъде, така се обличай, че като те видят хората, пак да искат да те видят. Човек трябва така и да пише. Да търсиш у човека бялото – ама истинското, не измисленото! Най-лесното е черното! Най-лесно е да изцапаш белия лист!
Мразеше Тушков цинизмите в текста, помията, за него литературата беше свято място. И все ми повтаряше за мръсните думи:
– Не ти върши работа това! Това е евтино! У Библията всичко казват, но КАК! За всичко се говори в Библията, но КАК! „Роден да разтваря утроба”, така казва Библията, не другата мръсотия, да ти я не цитирам сега. И ето ти: „Роден да разтваря утроба”! Виж каква дума! Да кажеш нещо?
Имаше един пияница и просяк, Монката, ходеше с войнишки шинел и като се напиеше, падаше в тревата като прострелян. Тушката обичаше да ми го дава за пример:
– Монката например, никога не съм го чул да псува. „Монка, викам, никога не съм те чул да псуваш. Що не псуваш?” А той вика: „Ми те, хората, който псува, го не обичат!” А оня ден бях в Народния театър и избягах. Псуват на сцената! Стоях пет минути и избягах. Щото живеят в лъскава кутия, проблеми немат, затова псуват. Я да слезнат долу, при Монката, да ги видя!
Никога не чух Тушков да се оплаква от старчески болки, нито го видях да пие лекарства. Останал страшно рано вдовец, сам с две деца, той не си беше разпасал колана, не се беше събрал с друга, нито се беше оставил да го повлече алкохола. Бе предпочел да живее, вместо да изхрачва остатъците от живота си в някоя канавка. Всичките години на мизерия му бяха придали едно особено излъчване. Струваше ми се, че той е безсмъртен – трудно ми беше да си представя, че може да остарее, да се промени.
– Мразя да разтягам незначителни сюжети – обичаше да казва често. – Като Чехов. Чехов казва само най-характерното за лицето и пейзажа. Значи онова, което стърчи в него и е неповторимо, несравнимо с другото… При Тушков кое е най-характерното? Оня го каза, Дейо, ама го не каза като хората! Грапав му е на Тушков гласът, вика, прилича на писък на скален орел. Какво е това – поза! Грачи като гарван, само че по-силно! Ей това трябваше да каже, а он ми вика – писък на скален орел. Какво е това скален орел бе, кой го е чувал! Гарванът всеки ден е при нас, всеки го знае гарвано. Гаааа, гаааа!… Грачи като гарван, само че по-силно. И ето ти – веднага на човек му става ясна картината…
Трудно ми е да възкреся маниера му на говорене. Той приказва на твърд западен диалект, изрича думите като една, на откоси. Никога не приказва – вика; не спори – кара се. Това е автентичният шопски език, огнен и див, какъвто е езикът на шопите, преди да се засели в София.
– Мен ме интересува фразата ми да свети! Да свети, да пари, да топли! Само това ме интересува! Какво е литературата, освен служене на Бога? По мой си начин – железен, железен, железен! Все едно миришеш маточина. Скивай как мирише маточина…
Той се наведе, разтвори джоба на ризата си, отвътре надничаше стрък суха трева със заплетени в косите цветчета. Гледа ги продължително, жадно, сякаш виждаше за пръв път маточина, подуши я със затворени очи, въздъхна и ми даде и аз да я помириша. Нейният аромат приличаше, така поне ми се стори, на хубава проза: гладка, сбита, освободена от излишества, силна и сдържана. Излагаше по най-простия начин същественото, не си играеше, не кокетничеше; казваше това, което искаше да каже, с мъжествена строгост. Но сред строгите черти на този аромат човек откриваше една изненадваща чувствителност и мекота – билката ухаеше на свеж лимон, примесен с далечния дъх на море, от което се лееше някаква безплътна поезия.
– Днес мислих какъв трябва да бъде хубавия разказ – продължи той. – И го измислих – колко трябва да бъде зърното, колко плявата в един разказ… Знаеш ли?
– А ти как мислиш?
– Не – ти ми кажи! Според теб – колко?
– Не знам! А според теб?
– Колкото в един житен клас. И плявата, и зърното – да, да, да! Нито повече, нито по-малко. Бог ни го е показал – клас! А на Господ всичко му е класно! Точно това е то, хубавият разказ – клас, просто клас!
Тушков често се увличаше, хващаше ме за рамото и като ме притегляше към себе си, ту ме стискаше, ту ме отблъсваше, говореше красиво, развълнувано, пламенно.
– Не викай! – опитвах да го успокоя. – Стига вика! Хората ще си помислят, че ме биеш, ще ни вземат за пияни!
– Ба! Не се бой! Кой ме слуша? И ако ме чуе, кой ще ми повярва! На света имало ли е някога по-щастлив човек от мен?!… Глей ся: прати ми навремето един приятел, Хепи му викаме, покана за Калифорния. Он си живее там, та ме покани, когато бях на четирсет. За чий дедов ми е Калифорния на четирсет? Мене ми се ходеше, когато бях на двайсет и пет-шест, тогава ми се ходеше… Отидох при Дончо Цончев, приятели бехме, да ме уреди за Калифорния, когато бях на двайсет и осем, 78-ма година. И той вика: „Седни тука, всеки момент ще те уредим”. Седнах, и така – 20 години – с него! И аз наистина бях в Калифорния, тире, покрай Дончо Цончев, чрез Дончо Цончев. Покрай него ми беше калифорнийско. Когато си с некой и ти е калифорнийско, значи си в Калифорния. Не, не – сериозно ти говоря! Аз и с Чехов съм като в Калифорния. С Моцарт, Ван Гог, аз съм в Калифорния! Какво ми трябва повече!
Високи облаци минаваха над нас и ту закриваха, ту разкриваха слънцето и на човек му се струваше, че светът диша и издиша – веднъж радостно, веднъж тъжно.
– Я глей кво небе!… – посочи Тушков нагоре с отразяния си пръст, а с другата ръка лекичко ме перна по главата. – Оня ден изгубих един лев, гледам по земята, търся го, и по едно време си викам: „А бе, простак! Гледай какво небе, а ти гледаш у земята!” Смях! Кикот! Кикот и гигилчене ме налегна! „Тушков – рекох си, – що мислиш за утре? А Бог ти е турнàл отдавна гръб, ама го не видиш! На това хубаво време да не си щастлив, ти си престъпник, ти си простак, киселаж, гад, ти си за убиване! Човек, който вони и отвън, и отвътре!”
Никога не го видях наскърбен или умислен, не помня дълго да е мълчал – от косматата му уста винаги, и дори като че ли без причина, в непрекъснат поток течаха думи. Гласът му беше дрезгав, фразите – къси, думите му звучаха рязко, но в тях се чувстваше силата на искрена вяра.
Помня, веднъж ми беше казал:
– Шестотин лева дължа от вересии!
И посегна към бележника си да ми покаже, но се спря и го захвърли върху кашоните.
– Сериозно ли?
– Тушков никога не лъже! Шестотин лева, да, да, да те не занимавам сега… И още колко пари дължа на различни места, но отчаяние – никакво! Аз когато нямам проблеми, тогава съм отчаян. Проблемите ни държат живи! Блазе на онзи, който ги има!
Слънчев лъч падна върху сергията, облаците се стопиха. Небето стана необятно и светлина заля цяла София.
– Нямало Господ, дето вика един у село! – ядоса се изведнъж Тушков. – А бе, викам, дивак, ей тва около тебе, кво е?! Тия дървета от кòго са? Кой ги храни? Кой ги пòи? Това, вика, е природа. А тая природа? Тая природа кой я турнà, кой я довлече? А тоя въздух? Откъде са се вземали, откъде? А кажи ми!
И без да дочака отговор, продължи:
– Какво можеш да ми кажеш? Нищо! Като ти не върви днеска, по-добре нищо не прави! Ама съвсем нищо! По-добре да седнеш и да чакаш тоя ден да отмине. А той, Господ, ти го показва, тоя ден като ти не върви, дал ти го е за почивка. Толкова е просто, бе! Господ е гениално копеле, стоманѐно! Пòгледни малко…
И пак ме тупна по рамото. Костеливият паяк на китката с отразания пръст затули очилата му, между краката на паяка блестеше само слънцето.
– Човешкото лице е една кършàвина мѐсо, една шепа, а Господ е създал хиляди различия, милиони, милиарди… И като се вгледаш, всяко лице е различно. Гениално копеле! После, нямало Господ! Как да няма, бе! Ти ше ми каеш! Пфу!
И плю на земята.

 

VII.

Много пъти съм се наслаждавал на удоволствието да препрочитам Чехов „през очилата” на Тушков. За мен Чехов никога нямаше същата сладост извън устата на стария книжар.
– Аз не го чета, за да се изфукам на някого, аз го чета за вътрешно горене – вътре да се нагрея и да ми е леко. А другите като вземеш да ги четеш, кво прайш? Пушаци, мъгла, нищо се не види! Плюваш и хвърляш, бегаш да се спасяваш на чист въздух! Хубавата проза е лековита. Да, да…
– И великият Моцарт! Оня ден го слушах пак, „Реквиемът”, как разтяга… „Реквиемът” е само разтягане, но божествено, значи! Такова разтягане като Моцарт никой не ти прави. Разтягането е велико нещо. Едно и също казва, едно и също, но по сто хиляди начини! Няма празни фрази, няма изсилване. Усилието личи ли ти, Светльо, с тебе е свършено!
– Няма значение какво работи човек, какви дръва фърга у печката. Има ли жеравина, топла е цялата стая… Като Ван Гог, бе! Ван Гог знае, какво е в него, но не е това, което вади! Ден, два, три – цели три месеца рисува! И накрая, като му потекоха сълзите, от безсилие, той ги видя през огъня, през сълзите, вече изнемощял, с листа като пламъци! И ето ги, ето ги, ето ги! И ние ги виждаме и досега – през сълзите обаче! Не е това, не е това, не е това! Не! Не! Не! Не е това, което е в него!… И накрая, през сълзите ги вижда – пламъците, тѐ така е нарисувал „Слънчогледите”… Автор на тая теория е Пламен Тушков. Който иска да ми верва, нека цел свет да ми каже, че лъжа или си измислям! Само така са направени, през сълзите са иззидани, през сълзите са плиснати – с листата, размъкнати като пламъци…
Да е жив и здрав Тушков! Никога не съм предполагал, че вселената побира толкова много! Вървял съм с вързани очи, с несигурни, колебливи стъпки. Бях горд и самонадеян, доволен от фалшивия си, ограничен живот на градски човек. Неговият пламък освети цялото ми същество и изгори всичките ми отвлечени представи. В други, по-цивилизовани времена, Тушков със сигурност щеше да е месия, вожд или прочут оратор и всички щяха да се тълпят по площадите, за да пируват с изобилната му мъдрост. А в нашата неблагодарна епоха само се върти изгладнял около сергията си и чака да мине някой приятел, за да му подхвърли два лева или някоя цигара…
Но тези, които познават Тушков, може би ще кажат, че в него няма нищо забележително, нищо изключително. Има обаче живот в този човек, огън, на който да се постоплиш, а това само по себе си е признак за една велика душа.

 

VIII.

Веднъж само, само веднъж съм виждал Тушков смутен и объркан. Приближава една вечер към нас някаква женица, облечена в мъжко сако, ръкавите на сакото висят, дълги като ръце на маймуна. И ни пита на сергията:
– Да имате книгата „Няма такава книга”?
– Не, но ако изчакате две минути, ще я донеса, имам я в склада! – отговори Тушков, готов да стане от стола си
– Ама колко струва? – побърза да пита жената.
– Не знам колко струва, то на корицата пише. Да я донеса ли?
– Добре, ама колко ще струва?
– Е, сега… Що за въпрос? Отърва ти, не ти отърва! Като я донеса, ще видите. Да ходя ли?
– Ама чакайте, как да кажа, като не знам колко струва, не е за мене…
– Аха, ясно! Оставете ме тогава, имаме важен разговор.
– Ама…
– Казах, оставете ме, госпожо!
Жената ме погледна, помоли ме нещо с очи и като не го получи, кротко си тръгна. Тушков изгледа порире й, изчака да се отдалечи и се обърна към мен:
– Колко струва, та колко струва! Аз й казвам, като я донеса, ще видим; тя – книгата не била за нея. Глупости! Бърка по кофите, книги ще купува!
Помисли един миг и неочаквано запита:
– Какво искаше тази жена?…
– Ти не разбра ли? – отвърнах.
– Не.
– Ама наистина не разбра?
– Не, не разбрах. Май някаква книга.
–Туше, „Няма такава книга”, тя ти го каза. Буквално! Жената искаше едно-единствено нещо, най-простичкото…
– Кое е то, пак не те разбрах?
– Да си поговори…
– Какво?
– Само да си поговори с някого, Туше. Това, което искаме всички ние на тоя свят. Да си поговорим с някого. Същото, което правим двамата с тебе, откакто се познаваме. Това искаше и тая жена.
Той зяпна, сграбчи ме за ръката и извика:
– Напиши го това, чуваш ли? Напиши го, ей! Това е разказ! Що го не напишеш, а?
И аз го послушах.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017