Валентина Йоргова – Стихове

***
Разболяхме света
от тежка шизофрения,
в невменяемостта му
сме огледални отражения
на онези,
които сме създадени
да бъдем.

 

***
Първата крачка
към теб
е последната,
с която стигам
до себе си.

 

***
Противоречията
във вселената
на Бог
са чернова
преди да се родя.

 

***
Кървя
заради ръбовете ти,
създавам си цветна вселена.

 

***
Телефонът
ще помълчи
с разстоянието ни,
по-дълго е
от между двете слушалки.

 

***
Парадокс сме
от влюбени антоними.
Вселената
не е раждала
по-голяма загадка.

 

***
Не бягай.
Любовта не гони,
но липсата й чака.
И хапе.

 

Обич

Дори, когато съм
свита
до точица,
виждаш в мен
величие
без предели.

 

***
Галя ти мрака,
гушва се в мен
послушно
и мърка като котка,

не ме е страх
от нокти и белези,
любовта ги прави
красиво
красиви.

 

***
Ти си мое огледало,
аз – твое:

никой никого
не вижда истински,

само изкривени отражения.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Тереза Петрова – Стихове

***
да те обичам е като
да запаля цигара и да я пуша наобратно

 

***
забождам те с кламер към себе си
но сутрешния вятър е по-силен от реалността

май трябва да пробвам с телбод

 

***
заведи ме на театър
където и най-добрата пиеса
ще завижда на изкуството
което създават устните ти върху моите

 

***
Напий ме
нарисувай ме
по гърлата на
бутилките
които мислено
пия с теб
тази вечер
за да ти кажа
истината
за липсата ти
скрита в мен

 

***
душата си скрих
в стрелките
на часовниците ти,
защото както казваш
времето е сила,
която проклинаме често,
а аз нямам нищо против
да проклинаш мен,
когато бързам с времето,
а ти закъсняваш.

 

***
не ми казвай какво да правя
ще ти направя напук
ще те искам двойно
ще валя
ще те създавам

не ми казвай какво да говоря
ще мълча тройно
само ще дишам
и ще е достатъчно
да те боли

 

***
може би
в някой друг живот
ще изпреварим времето

 

***
Ако алкохолът можеше да запали разстоянието помежду ни
щях да стана алкохоличка.

 

***
бих обичала егоизма, от който сърцето ти се храни

бих обичала червивото в душата ти
бих обичала ада на живота ти

бих чувствала мислите ти
бих дишала самотата ти

бих се превърнала в тъмнината, в която живееш
бих станала маска, която да носиш в понеделник вечер
бих изиграла ролите на игрите ти

бих избрала да те обичам
въпреки теб

и въпреки навика ти да ме убиваш

 

***
имам синини по сърцето
от ударите на твоето

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Василия Костова – Стихове

Чайки

Не е толкова трудно да видиш земята
с белите й скали и трева, и кристали,
стоейки на соления нос над водата.
Не е толкова трудно да прогониш летящите чайки,
идващи като викинги от шведския бряг,
щом стоиш на соления нос над вълните.
Крилата им сърдито докосват брега.
Без блясък пера се разпръскват по пясъка.
И само за час или два, на върха на света
не е толкова трудно да бъдеш със себе си
на соления нос над водата.

 

***
Сърцето ти издиша
В ритъма на баркод
Върху консерва риба тон,
В която ме няма.

 

12 етаж
всъщност перваза на прозореца ми
скачам и очаквам
да се ударя поне този път
да заспя в прегръдката
на изсипалите се
легло полутленни останки;
и този път се приземявам
в твоите думи, които
безгрешно отмерват
разстоянието до земята.

 

***
Отровни цветове
поникват на местата,
по които някога сме стъпвали;
пръстите достигат
еднопосочен уличен край;
а математиците се примиряват,
че уравнението не винаги има решение.

 

***
Думите са изправени
по азбучен ред
на разстрел пред
стена груби тухли.
Нищо не се чува
от задния двор на казармата;
само удар след удар,
все по-тъп удар след удар,
челна кост върху сплав
на пот, кръв и кал.
В червено обагрени мозъци
след всеки нов сблъсък.
Ако не мога да те имам
в задния двор на казармата,
ако ударите са глухи,
не мога да лазя нагоре.
Не можем да бъдем
върху празните пътнически
вагони в едно време.
Не мога да драпам
през кал и през кръв,
през бебешки плач,
през водни каньони
без въжета;
не мога да гледам
врагове да разкъсват
шевове тъкан;
не мога да спирам лавини;
не мога да застана
на пътя на зимата.
В задния двор на казармата
не мога да бъда със себе си.

 

***
Четеш Ницше сред паяжините на душата си;
пускаш Слави, за да не е самотно,
полу-чалга заглушава тишината,
в която танцуваме валс върху бетон.
В банята пускаш водата,
пускаш всичките електроуреди,
трупаш сметка за ток, докато
се унасяш в следобедна апатия;
забравяш да се молиш за другите.

 

***
Ако писателите и рапърите
и преподавателите
и шумните спиритуалисти
и техните крясъци
знаеха отговорите,
щяха да се отдръпнат завинаги.
Да убият римите и безмълвни
да хванат коси и да тръгнат към нива,
да смилат доволни сухия залък
и да изваждат влажни деца
от безжизнената почва.
Но не знаят.
И никога няма да знаем.
Не се крием в полето и не раждаме
здрави, спасителни деца.
Наша е само купчината хартия,
галила чуждите твърди мазоли,
които
са знаели повече,
са знаели всичко.

 

***
Понякога тихи и пусти
като улиците, по които
обикалят в кръг,
хартиените хора не спират
за поздрав; не им е дългът
да са топли през хладното
гражданско пладне;
учтиво да предлагат дъждобран,
когато стрехите запеят
и не спрат; да бъде избран
случайно поздравеният пътник,
на който отказват посока,
не им е дългът.

Понякога тихи и пусти
като улиците, по които
чертаят траектории,
хартиените хора не спират
за сбогом.


списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Анна Христова – Стихове

***
времето реже парчета от мен
и ги подхвърля на гладните нощи
свърших се
оставам само стръв
за новите ти
капани

 

***
понякога се привързваш
към нещо
и започваш да го разбираш
разтваряш всяка клетка от тялото си
улавяш светлината
разрешаваш му да се вмъкне
под кожата ти

приемаш го
става част от теб

едва тогава
те убива

 

***
За мен си детска играчка
губя интерес когато те
счупя

 

***
под ноктите си откривам
кожата ти и белите кръвни телца
на сънищата
вкопчени в останките от спомени
разкъсвам логиката вдишвам
миналото ти
и впивам зъби във вените
на всяко твое
стихотворение

 

Обезкостяване

„остави
аз ги умея тези неща по – добре“ –
каза ти

разтвори внимателно плътта
и елегантно извади вътрешността

гледах рибата
разрязана на две
гледах мястото
където до преди малко
блестяха гръбнакът и костите

колко много празнота
остана вътре в мен
след като те изтръгнах

 

***
Той пие бира
от различни чаши
и различни марки
никога една и съща
сменя ги
като думите
за да не му омръзнат

когато го виждам
рецитира стихове
или свири на китара
в някой бар
препълнен с фенки
и казва
жената е като бирата
докато е студена и пенлива
не мога да й се наситя
но стопли ли се
става отвратителна

 

Прошка

времето е спряло
секунда преди животът да побутне
махалото на спомена
и всичко да започне
отначало

 

***
тази сутрин нощта
не иска да си тръгне
стои под прозореца ти
като послушно кученце
очаква да му подхвърлиш
каквото и да е

кокалче от паднал ангел
залче отхапано от пълнолунието
или дума от стихотворение

 

***
да си поиграем на любов
ти ще бъдеш Зевс
аз Йо

 

семейство

сестра ми и брат ми
живеят в Щатите
веднъж годишно
се връщат
в родния ни град
а аз не го правя с години

въпреки това всяка събота
мама готви любимите ми
пълнени чушки
подрежда празнично масата в хола
и забравя да включи телефона си
баща ми
обърква дати лица събития
за по-сигурно носи
ключовете си окачени на врата
макар че вече не си спомня
за какво се използват

когато един ден се прибирам
намирам вратата
отворена
(никой не ме очаква)

 

***
от всичките лица
на Бог
във спомените си
запазих
само
твоето

 

стриптийз

свалям всичко от себе си

свалям кожата си
която настръхва
само при мисълта ми за теб

свалям всичко
едно по едно

оставям само сърцето
и очите
за да те гледам
докато си отиваш

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Ива Спиридонова – Стихове

Истина

Безброй са
белезите от докосване.
Единствен ти
във всяка чужда рана.

 

„…пепел при пепелта…“

Ще те изгарям ритуално.
За да посипя с пепел
паметта на устните.

Щом само след смъртта
ще мога да те вкуся.
….
Прости ли ми, Душа,
гладът на смъртна?

 

****
Мисълта
е тялото на
всяка истина.
А душата й
твоя воля.

 

Наравно

Ръцете ми те помнят.
И всичките ти белези
оставени от битките
по тялото.

А раните, които
съм написала
ще помнят
нелечимо
мене.

 

***
В тишината
те слушам.
Сърцето
затихва.
Всеки удар
убива
с отсъствие.

 

***
Не искам много.
Само разстояние
до всеки следващ
удар на сърцето ти.

Да побера отречената обич.

 

***
Аз съм единствената ти
грешка,
която ще е вярна
до смърт.
Поправи ме!

 

***
И само в тишината
истински те имам.
Не можеш да я нарушиш
с внезапно тръгване.
Във същността си
тя е нерушима.

За всичко,
незвучащо в теб,
съм глуха.

 

***
В устата ми думите
са свободни.
Анархия без граници.
И вкус
на самота.

Езикът ми е Хаос.
Производно
на твоята стерилна
тишина.
….
Когато ме целунеш
ще е просто:
Или ще млъкна.
Или ще умра.

 

***
Необратим е единствено
края на времето.
След него никой
не се е върнал
да разкаже.

Всичко друго
остави
на надеждата.
След нея никой
не умира
последен.

 

***
Не ме осъждай
заради безкрайността ми.
Не ме е питала
дали да те обичам.

Достатъчно е, че те няма…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Цвета Тодорова – Стихове

***
ти си като истината
страх ме е да те разбера,

но не искам да се залъгвам

 

***
бабо

раят е там
където не ме
гледаш отвисоко

 

***
ако прочетеш дневника ми
защо не те обичам

ще попаднеш на бели листи

 

***

мразеше вредните ми навици
повече от всичко на света

жалко, че не си тук,
за да видиш как някой ми пали
цигарата

 

неточност

отношенията ни бяха като везна

хоризонталният лост
беше нашата бариера,
за да можем да сме
закачени, но не и близки

и най-често аз падах,
за да станеш ти

 

***
любовта ни не е химия,
а математика

и в случая никога не се събираме

 

***
мога да напиша няколко реда
за времето, в което бяхме заедно

и няколко тома
как си тръгна

 

***
след години докосването ти
ще бъде единствено плод
на богатото ми въображение
бедният ми речник ще помълчи

 

***
на нова година пуснаха нашата песен
и аз целунах спомените ни
с друг

 

***
понякога нещо толкова малко
като например фиба, ластик
писмо или твоя бележка
могат да ме върнат назад
как нарочно си забравяла, за да мога аз да си спомня

 

***
присъствието ти в живота ми е баланса,
който ме държи
здраво стъпила на земята
под контрол

като те няма
започвам да псувам,
да крещя
и да съм друга
(по-лоша версия на самата мен)
като те няма..

мамка му
МАМКА МУ

 

ирония

най-често искаме да се върнем при този,
който сам си е тръгнал от нас

 

***
знаеш, че не казвам онези две думи често
даже май не съм ги казвала никога

какво по-голямо бедствие
да не знаеш, че си обичан от стихия, която те гради

вместо да те опустoшава

 

***
докато спиш
спокойно и дълбоко
ще си взема дрехите
ще обиколя света
ще срещна хора

след това ще се върна,
за да те събудя и да ти кажа,
че светът няма значение,
ако не го обикалям с теб

 

***
ще започна да обичам всички отначало,
за да стигна отново до теб
и да кажа, че ще имам
най-щастливия край

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Лилия Йовнова – Стихове

Прах при прахта

Задушница.
Майка ми пуши
до гроба на дядо.

 

Вяра

 

Денем е пременена като
катедрала – прозорците й
към света са обрисувани
в цветове и цветове и цветове.
Чуват се литургии и изповеди
от сърцевината й, а портите й
изглеждат така внушителни.

Нощем се преоблича като
джамия, ала няма нужда който
и да е да напомня за вечерната
молитва – всички подраняват.
Навярно има нещо в източната й
осанка и екзотични абаносови очи,
което ги прави толкова отдадени.

И до днес никой не е разбрал
коя е нейната истинска вяра.

Само знаят, че трябва да
се молят на колене.

 

Теорема

 

Дори когато вървим с едно
и също темпо по успоредни
пътища, отиваме към
различни краища
на този объркан свят.

Това, че се движим
едновременно не е
достатъчно, за да
стигнем заедно.

 

Този стар град

със смокиновите си дървета
и скърцащите балкони
неравните калдъръми
мириса на прясно сладко

този стар град
колко много младост е погубил.

 

***
Дълбоко в себе си го знаеш:
нищо не е по-близо до гърлото
ти от острието на спомена.
(И знам, че едвам преглъщаш.)

Единственото спасение е да
помниш колко е важна забравата.

 

Едно сбъркано стихотворение

Да се завърнеш в бащината къща…

Къщата – да изглежда внушително,
да не се е пропукала с годините,
да ти е простила всички напускания,
да те очаква с толкова трепет,
да съхранява всички спомени за
порастването на една малка разбойничка.

Бащата – да го няма.

 

Мантра

Не можа да излекуваш беглеца у някого.

Това не те превръща в летище.
Това не те превръща в пристанище.
Това не те превръща в гара.

Не можа да излекуваш беглеца у някого.

Това не те превръща в място,
от което винаги ще си отиват.

 

Слънчогледови момичета

Познаваш ли и ти слънчогледови
момичета?

Сигурна съм, разпознал си ги.
На тях жълтото винаги им отива,
понеже е цветът на лудостта.
И тъмните им абаносови очи са
все вгледани в недостижимото.
Толкова крепки и здрави са стъблата
им, сякаш не са създадени за откъсване.
Те вечно са в борба с неизбежното,
дори в битките с природата и естественото.
Нагло гледат, носят арогантно листата
си, докато не се стъмни непрогледно.
Нощем се крият из полетата и се
молят никой да не разбере с кого са.

Познаваш ли и ти слънчогледови
момичета?

Сигурна съм, разпознал си ги.
По гордостта, с която си отиват в края на август.
Те винаги са знаели, че лятото е всичко, което имат.

 

Зъби

Някои хора изпадат от
живота ти като млечни зъби –
боли те много, по детски,
но знаеш, че е задължително,
за да продължиш да растеш.

Другите се изтръгват от теб
като постоянни здрави зъби –
и толкова ограбен се чувстваш,
че шокът не ти позволява да плачеш,
а е така естествено просълзяването.

Общото е, че винаги има някаква кръв.
Разликата е, че след едните загуби
не очакваш никакви заместители.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Антония Страхилова – Стихове

Дом за сираци

смеем се
залепнали
като сенки
на деца
върху прозорците
когато вън лаят кучета
защото правят това
което честите
камшици
за възпитание
ни забраняват
на вратите на нашите стаи
пише единствено
обичайте тишината
до смърт

 

***
целунах един мъж
с тихия изгрев
на сърцето си
и той се обеси
защото съм убила
самотата
която
е научен
да обича
само
със залезите
на очите си

 

Сирак

тиха съм
като сиропиталище
в което
децата спят
по принуда
за да не сънуват
бъдещето си
с отворени очи

 

тази сутрин
се взирам в черните котки
които минават по пътя ми
толкова дълго
че мога да взема
веднага
всичките им животи
накуп
и само с един поглед
в теб
да те направя
безсмъртен

 

в сухата ти гора
от побелели дънери
ще се превърна
в единственото дърво
обърнато наопаки
с корените към небето
ще удуша облаците
за да не плачат отгоре ти
и изпепелена от слънцето
още топла
ще се разпилея по теб
за да стопя
студа на земята ти
толкова
че да покълнат фиданки
които
винаги ще те обичат
след мен

 

***
забита съм
като безопасна игла
в мълчащия ревер
на сърцето ти
и чакам да се отворя
за да убода поне
тялото ти
толкова че да забрави
камъка на самотата
който го е премазвал
преди мен

 

Още есен

гласът ти е паднал
като листо
съборено от вятъра
на покрива
на дома
който
никога
не ни потърси

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Иван Такев – Стихове

комерсиализиран цирей
на ануса на българската литература

добре пласирана
медийна еднодневка си
но защо по дяволите
съжденията ти напомнят
на сифилистични курви
които въртят свирки без гума
срещу двадесет и някой лев
в подлеза на централна гара
а аз горя в метафори
и може би ще сметнеш
че съм малко груб
но и двамата знаем добре
че думите ми
са надървена негърска пишка
в тесния бял гъз
на българската посткомунистическа
литература

чието уродливо лице си ти

 

***
смъртта
облече
детските
ти дрешки
и дойде
да рови
боса
в пясъчника
на живота ти

 

***
душата ми е вещица
изгорена на кладата
на твоята любов

 

***
каня те на погребение
(погребвам съвестта си)
с жито
баница
сърми
и всичките му там парадности
ела облечена във бяло
(нали душата ти е черна)
да разбуним фалша
в лицата изкривени на опечалените
съболезнованията им приеми с усмивка
за мен е твърде късно
(вероятно ще пропусна)
душата ми пътува в „85“
посока „Толстой“
където ще те чакам
с топла супа
и любовта на еретиците

 

нямаш милост

разбудих
мефистофелите в теб
с устните си
с вкус
на зрели нарове
а ти очите ми избоде
с ревнивите си пръсти
като окултистка
за да бъдеш сигурна
че си единствена
на мястото
в което
нося името ти
като клетва

 

***
ръцете ти
са столевка
оставена
в шапката
на музикант
без крака
в навечерието
на Коледа

 

***
обладах съзнанието ти
както се обладава уличница
(първично и грубо)
старателно изчуках всяка твоя мозъчна гънка
(бях в теб по-дълго от други)
и го направих на терасата
пред очите на стъписаните погледи на откачените ти съседи
върху пералнята в банята
където майка ти бе пуснала за пране сватбената си рокля
върху дрехите по земята
в по детски разхвърляната ти стая
в леглото на неаполитанския
ти мастиф Джордж
и подчиних всяка твоя невидима нишка на волята си
сега те моля живот
облечи мислите ми
останали по теб
като бутикова рокля
защото те каня
да отпразнуваме първия ден
в който мъж не пожела всяка извивка на съвършенството ти

 

***
острието заигра по кожата
и прокървих любов (най-чистата)
защото можех да съм само две неща – твой и ничий

 

***
верността ми
е цербер
пред портите
на сърцето ти

 

***
Боже
издигни ме на кръста
да платя за вселената
която нося в гърдите
тъй както синът ти
Иисус вседържател
изкупи човешкия род
със живота си
и нека се извися
та ръцете им мръсни
не докосват хляба
омесен с кръвта ми

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Владимир Сабоурин – Стихове

Ям от ръката ти

                                               На жена ми

Ям от ръката ти понякога забравяш
Да ме храниш не съм нетърпелив добре дисциплиниран
От майка си никога нямал домашен любимец, който
Да ме научи на нетърпение чакам
Да протегнеш ръка и да ям
Да ям от ръката ти.

 

Мадона от Владимир Сабоурин (Майстора)

Коя е тя
Каката
от двулевката

Лактите
изпосталяват
Гърдите
наедряват

В кошницата
Грозде

 

Смъртта и момичето I

                                                   На Сирма, най-смелото момиче, което някога съм познавал

Ти сънуваш любов моя
Огромен открит басейн засипан от сняг
Правоъгълниците на олимпийския
И онзи за скокове начертани
Със симпатическо мастило
Няма свещ да го прочетем под индиговите
Сенки върху чистата бяла смърт
Късния соц на мирния преход
120 дни на содом дълго пропадаме
В пухкавото нищо на басейна
За скокове напълно голи аз не сънувам
Прегръщам те като за последно

 

Смъртта и момичето ІІ

Коренището на черницата
Обгръщащо тялото ти
Както аз обгръщам момичето
Жената на живота ми
Срещнато на люлките
Пред общежитието.

 

Смъртта и момичето ІІІ

В предутринната дрезгавина
Когато първите птици вече
Надпяват циркулацията
В серпентините на хладилника още
Надпяват жуженето на първите трамваи
Преди пробуждането на пътния възел
Да залее всичко чувам
Скърцането в просъница
На челюстите ти и
Вече знам че
Ще направя всичко за теб.

 

Нова предметност (Wannsee)

Клайст натиска бавно спусъка
ако S-Bahnа мине оттам
по същото време
би било съвпадение.

 

Подуене, Орландо

На Илиян Шехада

Изведнъж пътният възел се изпълва с хора
Като в подлез с вход към метрото прибой на тълпи
Блъскащи се в основите на стълбовете витрините
На магазините заведенията баничарницата на ъгъла
Заложната къща с предвидливо спусната ролетна щора
И отпрашило овреме бяло ауди по релсите на възела какви
Са тези хора педали ислямисти педофили рязани пишки
Негри чифути мангали без обичайните циганки пред гарата
Нищо не е както обикновено аз не сънувам че съм български негър
Заплашен от небългарски негри детето слава богу е в провинцията
Стискам в потна длан родното ръждиво мачете на татко вече съзирам
В полумрака на антрето сушилните на кафе плантацията край сантяго
И заставам в рамката на вратата зад мен чувам умиротвореното
Дишане на жена ми любимото скърцане насън на челюстите й
И поглеждам през шпионката

 

Малка ода за Кубрат Пулев

При първия нокдаун
Който те запрати на пода
В мъгливия ноемврийски Хамбург
Ти се изправи и застана
На един крак като малко
Грозно 100-килограмово пате
Изпълняващо в детска постановка
На Лебедово езеро нещо
Като котешкия марш.

Така ти доказа
Че не си изведен от равновесие
От 700-килограмовия удар.

Когато дойде довършващото те
Отнасящо челюстта в ореол
От пръски пот и кръв кроше
Ти го посрещна с далечната почуда
На дете пред боксова круша
Измерваща силата на удара
В отдавна забравен лунапарк.

Проснат в цял ръст
Ти пак показа
Че си запазил равновесие.

 

***
Виждам през прозореца
осветено едно страшно дърво
не заспивай, защото ме е страх
няма да можеш да се пробудиш
от съня, с който те дарих
виждам през прозореца осветено
страшно едно дърво, страх ме е
не заспивай съня на праведника
съня на господаря, съня на мъжа
съня, с който те дарих
не заспивай, защото ме е страх.

 

Смъртта и момичето

Виждам те от птичи поглед сред руините на детството си
Как се озовахме тук аз ли те доведох прости ми прости ми
Толкова мъничка приседнала зъзнеща на изронено стартово блокче

На изоставен открит басейн като смаляващото се телце на сбогуващ се
Родител застинал в крехкостта си от когото ме отнася някакъв вихър
Прости ми, прости ми любов моя смъртта е от мъжки род.