Теодора Танева – Господ натисна паузата

 

T.I.R.

карам
пътят като с нож
разрязва хоризонта
облаци ме гонят
стрелкат се птиците диви

карам
пътят като змия
се вие и танцува
вятърът ми пее
аленее залезът пред мен

карам
пътят като вечност
пред мене сияе
звездите се смеят
прегръща ме луната бяла

карам
пътища безкрайни
душата омагьосват
очите заспиват, сънуват
удар. „… останал на място.”

2008

 

Адът

Адът това са
Нормалните хора
Които живеят
Както е редно
И стриктно следят
И чинно докладват
За всяка нередност
И го правят
От завист.

 

Ако остарея

като остарея
ако остарея
ще съм от онези
смешни криви баби
със смачкани лица
с длани сякаш от хартия
с големи очила
с хиляди саксии
с цветя и мушката
от онези ще съм
и няма да е скука
да седя на слънце тихо
унесена във мисли
с котка в скута

2016

 

В мирно време
Бизнесът с ковчези
Винаги върви
Дойде ли война
Траурни агенти
Със сърцата си свити
Изпращат войниците
Скъпите трупове
Без опело, без грим,
Без некролог, без амин
Ще бъдат закопани
Без кръст и без име
Дойде ли война
Бизнесът с ковчези
Запада и умира
Смъртта сама
Печалбата прибира

 

Душата на вятъра

Когато духа силно и вали,
плаче вятърът, нали?
Когато край морето солените вълни
пръскат във очите,
плаче вятърът, нали?
Когато сутрин от тревата
светят капките вода,
вятърът е плакал
през нощта?

Носи в себе си и гняв, и смях, и пушеци,
носи хорски дъх, прах от обувки и гуми,
носи аромат на евтини сапуни
от безкрайни простори с пране
на безкрайни бедни квартали,
опасали безкрайни градове.

Пази всяка въздишка за спомен,
пази всичко казано на сън.
Като стрели се впиват в него погледи,
гордо устремени нагоре.

Целият живот лети написан
в пориви и в тишина
във чистата голяма вятърна душа.

 

Мълчание

Мълчат,
защото не искат да споделят общ език
с враговете си.
Мълчат на ум, мълчат с очи, с ръце и с душа,
дори дишат тихо, като цветя,
защото като гледат какво правят хората
искат поне за миг да забравят, че са хора.
Мълчат и в молитвата си,
защото всички думи са изхабени, мръсни и лъжливи.
И Бог мълчи и това мълчание кънти
в бездънните пещери
зейнали там, където някога е имало сърца.

 

сам човекът е
като
осемнайсетгодишен
войник
на фронта
загубил ориентир
той не знае кого
по-напред да застреля
той не знае за кого
най-напред ще умре
той вижда само с кого
гроба си вече
споделя

 

Светът

ще светят ли без нас звезди
ще светят ли?
или светът се случва само
в човешките души?

2011

 

Сивата стена

По сивата стена
детето драскаше със тебешир.
Синьо, златно и зелено.
Жълто, бяло и червено.
По сивата стена детето
рисуваше отворена врата.

 

търся да купя къща
дървена
с камина
наблизо да има
гора, поляна
река
да има голяма
каменна ограда
с голяма
дървена порта
която никой
никога
не е залоствал

 

Двадесет и петият час

Блокаж.
Времето спря.
И червеният часовник в метрото
Замръзва на 22.22 …
И хората замръзват по ескалаторите.
И в камерите замръзват изображенията им.
И в телефоните замръзват съобщенията им.
И димът от цигарата на полицая
Замръзва в странен танц.
Господ натисна паузата.
А аз си почивам от стремежите.
От чуждите стремежи,
Които са предначертали дните ми
Докъдето виждат очите ми.
Когато умра, прахът ми нека бъде изгорен повторно,
За да умрат и мечтите.
Не искам те да живеят в грозния часовник,
В който се е превърнал светът.
Целият ни живот, цялото ни сега,
Разцепено с дяволска брадва
На двадесет и четири парчета,
От които мое е само двадесет и петото.
С него ще полетя към небето, където
Уж нямало рай, а само черни дупки и квазари.
Ех, ти, владетелю на човешкия свят,
В душата ти наистина зее черна дупка,
Но в моята още грее звезда…
Тръгна светът и времето тръгна наново
Никой нищо не разбра
Полицаят си допуши цигарата
Хората продължиха да сноват
Само аз стоя още неподвижно
Държи ме инерцията
На безкрая.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Николай Бойков – Из „87 посвещения“

 

***

на Цанко

Притъмня
закапа отбих се в Матрицата
нямах писма
излязох
навън вече се лееше дъжд
и плющеше градушката
по ламарини стъкла по асфалта
който все пó побеляваше
завиха алармите
аз се скрих под навеса при съседния вход
изведнъж зърнах младежа в отсрещния плодзеленчук
как се привежда пред окото на вратата
как се изправя и вперва поглед
в мене и младежа до мене
беше млад и зелен и крехък
с мъх по червенеещите се бузи
излезе и се загледа в дъжда
зазяпваше се в младежите излизащи от Хуго
и отразяващи се в стъклото при него
или извръщайки цялата си глава
проследяваше подкаралитe колите си
после се вглеждаше в мене
или в младежа до мене
помота се отвън
прибра нещо
прибра се вътре
седна зад касата
взря се през стъклото на прозореца в мене
взе книга погледна навън
зачете се пак вдигна поглед
казах си
ако докато преброя до сто ме погледне
ще вляза и ще си купя нещо
точно на 77 през стъклото погледна
бързо скривайки поглед
дъждът вече поспираше
пресякох Неофит Рилски
влязох взех си една жълта ябълка
той свел поглед я измери
после поглед долу забил във везната
цената изчисляваше
после поглед долу забил в чекмеджето
ми връща ресто
ръката му трепва като леко с пръсти досяга дланта ми
докато връща стотинките
после почти подминал окото на витрината
захапвайки ябълката почти отхапал от нея
ще се обърна и ще срещна жаждащия ме негов поглед

 

***

на Красимир Вардиев

Прибирах се
Беше се стъмнило
Прозорците в един приятел светеха
Позвъних
Той тъкмо дообелваше картофите
в приглушената светлина на лампата
Какво ще готвиш – го попитах
Каквото стане – отговори
После наряза картофите
лук и една огромна зелена чушка
Търкаляхме си думи отговори и въпроси
По едно време все не се сещаше
за една песен
Понякога излизаше до кухнята
После изневиделица запя
Искам да извикам
и аз се присъединих
Още те обичам
Нека да започнем пак
После сипа вода в тенджерата
Сложи я на котлона
Добави олио
А аз си тръгнах

 

***

на Александър Видев
на Виктория Лекова

Обичам те завинаги
пееха петимата слепи музика
под купола в прехода
от входа на метрото към подлеза при църквата
между ЦУМ и Шератон
спрях се
гласове им обиграни се преплитаха
не, не редом се носеха в заедността си
Над тях грееше слънцето
над тях грееше в слънце купола
прозрачно пластмасов
Поприкрит зад един от ъглите слушах и гледах
пееха познатите шлагери
някак по-чисто по-истински
хората на талази и тумби отминаваха
няколко познати лица ме подминаха
една девойка се спря на няколко метра пред мен
все хвърляше поглед назад
да види какво правя
аз ту си мърдах устните пригласяйки
и я виждах как полуобърната
си мърда устните
леко ми се усмихваше
После едно слабовато циганче ме попита
дали съм виждал един дебел
минаваха изтупани младежи и девойки
хващах любопитстващите или желаещите ме погледи
Слънцето бавно пълзеше по стената над пеещите
запяха народни песни
за девойката дето садяла цветето
момиче пред мен се поизвръщаше
заедно пеехме тихичко с музикантите
цъфнало цвете шарено на моминото пенджеро…
вечер го момче скубеше…
не знаеш моми да любиш…
и дяволито ми се усмихваше с очи
течеше човекопотока
само разни женици се спираха и оставяха по нещо в кутията
момичето за последно се обърна
озари ме с усмивка
леко се приближи до кутията
пусна нещо отмина нататък
аз постоях още малко
пееха
истински заедно в песента
после и аз продължих пътя си
нищо не пуснал в кутията
излязох при Шератон
Замижах
Вън грееше слънце
прискърцваха трамваи
бибипкаха коли
трещеше инструмент за трамбоване

 

Че тук обичах мъже не е за вярване (парафразирайки Петри).
– вакханалия по Стратон -*

на Мартин Златев

Любих бели и черни и жълти
млади и стари
мъжествени и женствени
дебели и слаби
ниски и високи
мускулести и слаботелесни
плешиви и дългокоси
русокоси и чернокоси
синеоки и зелеоки
белобради и чернобради
босокраки и обути
голи и облечени
космати и обръснати
умни и глупави
добри и зли
щастливи и нещастни
буйни и смирени
весели и тъжни
бавни и бързи
безделници и работливци
работещи и безработни
бъбривци и мълчаливци
десничари и левичари
оптимисти и песимисти
граждани и селяни
грешници и праведници
мръсници и целомъдреци
богохулници и богобояливци
победители и победени
полицаи и крадци
боксьори и борци
чужденци и съотечественици
квартиранти и хазяи
комици и трагици
грозници и красавци
груби и нежни
страстни и безстрастни
чистоплътни и нечистоплътни
чувствителни и безчувствени
волеви и безволеви
честни и безчестни
отговорни и безотговорни
точни и неточни
стеснителни и разтропани
скромни и нахални
нервни и спокойни
добродушни и недобросърдечни
разсъдливи и безрасъдни
остоумни и тъпоумни
доволни и недоволни
обичливи и необичливи
потайни и открити
тихи и шумни
пъргави и пипкави
въздържани и невъздържани
възпитани и невъзпитани
засмени и свъсени
смели и страхливи
бедни и богати
негативни и позитивни
консервативни и прогресивни
чистосърдечни и лицемерни
широкопръсти и пестеливи
внимателни и невнимателни
угрижени и безгрижни
грамотни и неграмотни
известни и неизвестни
бездарни и надарени
нормални и луди
гладни и сити
познати и непознати
нечии и ничии
тайно и явно
тук и там
насън и наяве

*Виж Стратон XII 5 в превод на Стефан Гечев, Палатинска антология, Епсилон, липсва година на издаване, второ издание, с. 125

 

Несбъднати любови

на Янош Розмер
на Золтан Чехи

Беше зима, още светло. Пътувах в 204 за Дружба. Отивах на гости на леля ми, а после на Емилия Миразчийска и Иво Хаджийски. Седях на седалката до последната врата на Икаруса, перпендикулярната на движението. По едно време се качи младеж с много хубава шапка. Плетена, три ивици: бяла, сива и черна, с козирка. Попитах го откъде я има, може ли да се купи в България. Оказаха се две шапки. Една с козирка, бейзболна, а другата – плетената, си я беше купил от секънд хенд. Слезе някъде около параклиса в Дружба, аз продължих към предпоследната спирка. На връщане пътувах с последното 204, беше от рециклираните мерцедеси. Седях на двойната седалка зад предпоследната врата. Автобуса беше полупразен, изведнъж някъде около спирката с параклиса се качи младежа с хубава шапка. Грейна в усмивка, седна до мен, опряхме колена-рамена. Аз съм Николай Бойков, казах, аз Цецо, каза. Ще се радвам да се срещнем пак, казах, и аз, каза. А как ще се намерим, попитах, Нека оставим на случайността да ни срещне, каза, мейла ми го има в нета, казах. Слезе на Окръжна болница.
Повече не се срещнахме.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Цветелина Ангелова (1996-2017) – Да не си гладен

 

Лято

Това лято
Зимата е тежка
Есента също
Градушки бури
Слънце с облаци
Градуси променящи се
Като теб самия.
Спомени навяват студ
Поне поносих си
Любимия пуловер
Старото лято
Остана само
Вътре в теб.

 

Празна бутилка вино
Изпита в мълчание
Стои срещу мен
И ме гледа в очите
Последна капка
Търсеща щастие върху роклята ми
Иска нещо
Да ми каже
Аз не искам да я слушам
Всичко казано
Не струва
Неизказаното няма да излезе
Гледам пак
Шишето срещу мен
Мамка му
По-празна съм
Дори от него

 

В много смотано време живеем. Едва ли някога ще бъдем стари. С пенсия, любим и една камара внучета. С къща, пукаща отвсякъде, и камина, пред която да пием чай или ракия. Едва ли ще стана в 5 сутринта, за да ти направя мекици. Ей така. Да не си гладен.

Всъщност не е смотано времето, ние сме смотаните. Обстановката е следната.

Имаме занимания от сутрин до вечер, че дори и през нощта (все така – „защото трябва”). Измисляме си и още къде по-безсмислени, лишени от каквато и да било тръпка ангажименти, дори връзките ни са като по задължение. Не се влага нищо, но трепериш, видиш ли, да не ти вземат нещо, нищо че си празен. Но накрая казваме „ама аз живот си живея!”. Какво живееш, бе?!

Кога последно заведе любовта си на вечеря? Имаш ли изобщо любим или любима?.. то за какво ти е… Кога последно рисува като дете? Кога последно танцува, докато не те заболи корема? Кога последно се напи нелепо? Кога се смя до сълзи, ама истински? Кога в очите си имаше блясъка на отражението на луната? Кога последно си спомни за мечтите си… и по-страшното – колко от тях изпълни? Кога последно излезе от вас без телефон, таблет и лаптоп, и без една стотинка? Кога последно беше ТИ?

Някой ден, когато сме на 80 години (ако сме живи) и все още работим (защото се е видяло, че пенсия няма да видим),… ще разквазваме на маминия син, ерген на 50, разбира се, защото от Гейм ъф Тронс и непрекъснатия трудов стаж на фитнес маниак, примерно, не е могъл да си намери сносна жена… ще му кажем въодушевено „ооо, ти знаеш ли, едно време ние с баща ти какъв живот имахме?!” Ами то „детето” откъде да знае. Ще пита. А ние ще кажем „амииии… ъмм… работихме, после пак… А! Един път спахме на палатка (естествено в следствие на повреден автомобил и 8-часов скандал.. НО – брои се!) После още работихме – ехеее! Колко много неща… всичко сме видели! ” – да, ама не.

Времето не съществува. Няма такова. Въпреки това не си го губете. Живейте така сякаш винаги ще сте на 20 и ще видите, че все пак някога може да правите мекици в 5 сутринта.

П.С.: Не казвам да сте безотговорни, даже напротив! Бъдете отговорни за всяка „глупост”, която да разказвате през смях (може и през сълзи).

 

***
Върни се само за една вечер
Ще пием уиски на някоя гледка
Ще ти разкажа забравени истории
Умишлено скрити и ти
Ще ми се смееш
Защото вече ги знаеш
Ще ти кажа че ако останеш
Ще съм перфектна дъщеря
Знам че ще излъжа но
И ти няма да останеш.
Върни се само за една вечер
А после върви да си светиш
На което
Си искаш
Небе.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Султан Ангелов – И най-важното

 

***
Не ѝ разбирам аз на любовта
и в любов не мога да се обяснявам.

Влюбя ли се – точка – това е
сърцето ми – цялото в пристъпи
свива стомаха на кълбо.

Губя ума и дума. Ставам непохватен.
Така се влюбвам аз – без думи,
защото на думи всички могат,
друго е в диаграфмата да плуват пеперуди.

 

***
Седмица преди да тръгна

Вървя замислен по тротоара,
пред очите ми – възрастен мъж,
с побеляла коса и парче хляб в ръката.

До него шумят крила – гълъби,
храни ги с насъщния,
с чиста душа.

Сърце в човек – рядкост,
две крачки напред,
катафалка – а в нея – ковчег.

 

***
Светът ми се срути пред очите ти –
метеорити разклатиха земята
под нозете ми. Заваляха нажежени
камъни, избухна Везувий, Помпей
се загуби. Лава потече покрай мен.
Въздухът пареше като Ад.
Земетресение десета степен.

Тогава ми каза: – Здравей.

 

***
‘Голи като първите хора сред
тръните на красивите цветя’

Белезите ще останат,
след това и болка ще усетим,
после срам ще осъзнаем,
но се любихме сред рози.

 

***
Всъщност никой никога
не ме е водил по-далеч от пропастта.
И ме карат да заставам на ръба, да чакам
собственото си падение.

А те да гледат вече безжизненото ми тяло
и да онанират
в очакване на оргазма.

 

***
Леглото ми – два на два, присъщо
за името ми. Уви, трудно се заспива
като цар, щом в покоите си сам.

И за миг мечтите станаха реалност,
когато тяло в тяло е вкопчено
се унасях в сън красив.

Сега пак мечтая
да те прегърна
и най-важното –
с теб най-накрая да се наспя.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Владимир Сабоурин – Точка нула

 

Прекосяване на води
Малка смърт
Никога не избавя
От нея

Приватизацията на прехода
Експроприация на недоброволен
Неплатен труд

Ерос е дете
На обилието и нищетата
Нищетата е ясна
Но що е обилието

За родените след 89-а
Връстниците на свободата

В подрязаните акации се гушат гълъби бръснат
Лястовиците върбите на пяна жабуняка на топка
Минава циганин на колело дъжда надут
На макс умен телефон барабани по химическите
Тоалетни клатушките сладоледените чадъри нестле
Римските бутафории излят с пари от новата разпадаща се
Бетон добре усвоени от корпорацията бяло борче джудже
Само турски имена издълбани по беседката с кирилица
Щъркелче се учи да лети ио помага на бръснещия дъжд
Да отнесе остатъка от главичката на глухарче вече
На полумесец тъста ни пресреща строг в униформа
С бадж пред някаква институция купувам земя заеми нощна
Смяна всичко затворено в шест вечерта културен шок
Няма жив комар яко пръскане за джулая немска
Клавиатура с разменени y и z трансмариска
BMW X6 СС влизане във фебе от третия път
Пясъка непрестанно се свлича
Отсреща тополите на стена

Договорка между европейските държави
И сащ дължим стойността
На освободените роби

Навътре е нагоре
Стръмно огледало течна вечност
Набраздено от сенките на риби и корморани

Парите, даващи чувство за свобода
Идват от търговията с роби

Благодаря, че не умирате пред очите ни (лоша поличба)
Това е изключение за първи път мъртъв гълъб на терасата
Преди миг клепача прогонваше мравките сега пият
От свежата още незастояла вода на черно езеро
Хората сме безсрамни в смъртта търсим
С пречупващ се поглед очите на другите дори
На медицинския персонал на персонала на терминалния
Хоспис изпод ципа на чувала за трупове търсим
Чуждия поглед вместо торбичка за смет
Използвана като ръкавица и друга използвана
Като торбичка за смет милосърдната мисъл
Пред зловонието на контейнера котки да не докопат
Трупчето милосърдното дело на връзването на торбичката
И рязкото мятане по-назад, по-навътре

Френски орнитолог
Преживял хаитянската революция кръщава
През 1817 южноамериканско колибри
Разпространено в аржентина бразилия
Парагвай уругвай florisuga fusca
Черен якобинец

Гравитационна вълна
От съкрушителен мах на криле
Революцията е близко

С надуваема възглавничка
Около врата шества праисторическа игуана
През терминала дестинация рая
На миналото и бъдещето

Някой се бои да възлезе до извора
Но богатството води началото си
От морето търговията с роби
И робството икономическия фундамент
На революцията

Линията свързваща запада
На кацащите самолети
Алуминия в пещта на залеза
Безкрайната сянка на ио с изтока
На пътен възел детски аутобан опал
Настъпващ мрак в който се отправяте
По ботевградско шосе на работа

Неразпознаваеми в предутринната дрезгавина
Същества солта на земята
Тук вечно мирише на застояла пикня
И циганите на сапун тук нацията
Очаква своя холандец месия в суичер
Малолетната си шехина малцинствена

Нощта не минава
По лъчащата в тъмното ламарина
Тътен на кухненска котка на спа хотел
Трополене на контейнерен плъх
Тигел на нощна гостенка
Тупване на скакалец

Във френските плантации
Край сантяго господарките говорят френски
Робините йоруба белите жени безгрижно се събличат
Пред негрите като пред кучета коне
Мебели бъбрейки преди лягане за бунта
В париж не ви ли е страх, че те чуват
Кучета коне мебели разбиращи френски
Те чуха съобщението за превземането
На бастилията пристига в гетата
През септември

Последните зверства на август са тихи
Шумоизолираните напечени предградия
Кървави полушария до стоварените от тировете
Късни хекатомби отмаляла кофа на багер отмаляла
Трамвайна стрелка отмалели опаковани в паяжини
Бледи паразити куп отработено кафе край капанчето
Ухае на несправедлива търговия мирен преход

Кристален като логикофилософски трактат
Фиорд смъртта не е събитие от живота
Рибата тръгва нагоре по реката

Дърво между мантинелите
От едната страна се слиза надолу
В долния свят уморения бетон на пътен възел
От другата се излиза нагоре
Към горния свят на скъпия екстаз на хирургически
Осветените платени съобщения короната му
На нивото на изроненото бетонно чело на надлеза
Ствола в прибоя на неспирното
Двустранно отминаване

Кръг първи на първа линия неспирен пътникопоток
На средностатистически междукурортен пътен възел

Кръг втори изливането на бетон
Уповаващо се на устойчиво високи цени на петрола духовността руските пенсионери

Кръг трети братска реч
На винаги вече отново големи братя и сестри откъм тенискорта

Кръг четвърти публично държавни
Ведомствени бунгала от стария режим

Кръг пети пояс гниещи ябълки дивачки
(Подкръг плътна ивица джибри ферментиращи джанки)

Кръг шести зона възврели бели черници

Кръг седми мечо грозде врящата смола на смърчовете

Кръг осми частна собственост
На еди кой си хотел на сина на еди кой си

Кръг девети (оловен емпиреум)
Наклоненото блюдо от бяло злато на морето

Точка нула
На солипсисткия свредел мигновено прехождаш
От авангардистката претенция към обществото на спектакъла вярата
В непосредствения еманципаторен потенциал на социалната мрежа

Природата и природата
На човека е проблема техниките на мрежата неговото
Разрешение организацията е всичко
Руска религиозна психология 2.0

Съвършената организация
На теологията на любовта

Или черните якобинци
Истинско откровение за българската
Франкофония гюловия и тютюнев рай поредния
Рай на неоколониализма
Класовата борба в колониите
Тъй ясна и отчетлива в метрополията
Заплетена тук като свински черва в мирен преход
Робството монопол на френските пристанища
Ида от бордо мразя неоколониалната позорна
Русофилия позорна франкофония

Смяна на посоката
С цел завръщане към началото
Събуждайки се, спомняйки си

Мъчително бавния залез
Над детройт под лъчите на автомобилостроението
От страните на изгряващото слънце ти подцени
Лидерството на черните blacks in general
И на негърската работническа класа
В новата u.s. революция заложи
На белите деца от добри семейства
Вместо на league of revolutionary black
Workers & dodge revolutionary union
Movement звучащ като drum & bass
Inner city voice на детройтските негри
В chrysler’s dodge main plant някога бил
Гордостта на автомобилостроене въплъщавало
Една невъзможна мечта в епохата на добре
Обоснования страх от бунт в циганските гета
Съгласно прогнозата на троцки
За революцията в сащ

Началото е целта
Преследвана докрай
Ако щете

Ще стигна до началото

В часа на пан
Видях стопанина
По-суверенен отколкото зелен
Пулсираше диханието му
Зад ушите господаря
На империи на зноя
Прие парада на всеприсъстващото
Лято върху величествена еспланада
От нажежени плочки минаващ погледа му
Немигащ в безкрайна перспектива отминаващ
Във врящо мечо грозде
Гъсталака неизгарящ

Нов трикольор над буркана
На автоматичен портал на затворен комплекс
Нов трикольор над портиерската будка
Нов трикольор над белоснежна муцуна
Навирваща се на изхода на подземен гараж

Нов трикольор над китаеца проснат в жегата
Пред задния вход на квартален ресторант
Нов трикольор над застиналия панелен прибой
Нов трикольор над нацупена девственица
Нов трикольор над блаженството на курвите

Над ръчичката ти
Повдигната с дланта нагоре

Края е близо
Не спираш да мяташ
Епици

Поезията
Е неразделно свързана
С теологията
Метафизиката
И мистиката

Смърт на поезията!

Нов трикольор над изливането на бетон
Уповаващо се на устойчиво високите цени на петрола духовността държанките
На средния ешелон олигарси

(Равденски сонет)

Площадка от стария режим
Пукнатини в античния бетон
На космодрум ръждива катерушка глобус
Разцъфналите чворове осеяли дървено корито на допотопна

Стръмна пързалка замиращите осцилации на мастодонтна
Люлка с оцелели дървени седалки лице в лице
Ти седиш ръцете в мъничък скут стиснати устните
Погледа в нищото за първи път на жена

Отговаряща за връзката между еоните
На морето късния развит соц мирния преход
Към капитализъм ентропията на угасващи

Несмазани с десетилетия махове
Интерфериращи с виненобагреното отместване
На ранната архаика на морето

Клони към края
Pax augusta
Иде септември

Иде смуглия апокалиптичен сънародник
С германска овчарка

Иде смуглата катехонна съотечественичка
С чисто бяла каракачанка

Иде смуглото антихристово съродинниче
С питбул с намордник

Смяна на модела, покайте се

Мязаш ми на мангал
Мязаш ми на чернилка
Осиновена от българи

В часа на чифутскомангалския заговор
Има надежда за теб

Има надежда за теб
В ground zero

Ръждиви и златни останките
Пред лицата на жълтите смайлита
На шамандурите клюза оченце на черна триера
Пощаден от графити правия текст на гуано
Отделен от туловището развят ръждив парцал
Татуировка на застаряла кожа ти сънуваш
С метално яростно стържене заседнал
Завинаги в мекия пясък северен
Детритусен плаж натрошените
Бръснарски ножчета на черни миди

Vita contemplativa за теб е
Другото име на смъртта

Някой се бои да възлезе до извора
Някой е търговец на оръжие от бившите републики
Някой свършва върху мъничкия рай на стъпалата ти
На дете размахващо издължените си крака
Легнало по корем пошибващо пред себе си минутите
С върбова вейка като сестри преди вечерната целувка
Но нито една не е напълно сходна с другата богатството
Води началото си от морето

Следва четвърти сонет
В който сьомга от норвежки развъдник оплаква участта
На семейство български гастарбайтери

Нашия цикъл от зрънце
В кристалния извор надолу
До устието солта на земята на бащините
Води маточната топлота на гълфстрийма опасващ
Света като океана на древните пътя обратен нагоре
До извора смъртоносното хвърляне на семето производствения
Цикъл на норвежки остров завод затвора на садките горко им
На мъжа и жената дошли от бедния юг тук трудът прави
Свободен две смени по три часа при минус пет горко й
На жената която почиства филето горко на белите дробове на мъжа
Вкарващ с мотокар плътта ни в камерите за шоково охлаждане горко им
На мъжа и жената дошли от топлия юг на нашия остров
Завод леден ад заради зрънцето
Бъдеще на децата си

Разноцветни олющени ръждясали
Паралели и меридиани
На катерушка глобус оръфаната астролабия
Инкрустирана в изумрудено зелено
Затворена повърхност без граница
Ти си центърът на сферата
Чиято повърхност е никъде
Катериш се към северния полюс
По стълбата диаметър вселената се свива
През обръчите на паралелите
До една единствена точка
Времето стои неподвижно там
Ръждиво и зелено
Шеметното завихряне
На меридианите ни оставя
Все на същото място

Нов трикольор над магистрална малолетна от малцинствата
(Там близо край град луковит)

Осиновена от българи
Зашлевена през устата
От четвъртия конник
Бледоликия му кон
Крайчеца на опашката му

Има надежда за теб
В точка нула

Много от робите
Направили революцията
Бяха прекосили водите

Богатството води началото си
От морето болкан енд блек сий шипинг лондон
И клоновете му в хамбург пирея ротердам
Сингапур и антверпен продължаващия да съществува
Клон на болкан енд блек сий шипинг къмпани лимитед
В хамбург преместването през 2005-та на седалището на булхимекс
Вече собственост на тим във франкфурт на майн на около 200 метра
От двата черни монолита на дойче банк богатството води началото си
От задграничните фирми на дс

Без въпроси
За произхода и легитимността

Водната повърхност сива почти бяла не
Както е близко до ума и казват немците синя
Чайките привинтени в гофрираната ламарина

На избледнял измит от прехода калкан
Научно-техническата революция дело на милионите
В социалните мрежи революцията е близко

Пепел виждам пепел
Сенки от пепел под краката

Ти си сладост ти си ухание
На горска ягода напечена
В усойното си скривалище

Революцията се подчинява
На принципа на удоволствието

За родените след 89-а, връстниците на свободата
Същински вечно 15-годишни и [вечно] девствени хурии
От Рая на правоверен,
Взривил се в самоубийствен атентат

Навътре е назад
Сънно огледало течна вечност в тъмното
Потънали съзвездия от крясъци на птици

Родината е близко

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Хайнер Мюлер – Пътуване към Пловдив

 

Жена с куче

Жена с куче. Спомен за един криминален случай: гръцки лесничей гледа как една жена се къпе, скрит в гъсталака. Той има очи само за жената, няма поглед за кучетата, с които тя играе и които играят с нея. Жената го превръща в елен, друга играчка за кучетата. Жената гледа как кучетата разкъсват бедрата му, врата, корема, половия орган. Жената вече не е гола, облечена в кръвта му като в кралска мантия.

 

Филоктет 1950

Филоктет, държащ в ръка лъка на Херакъл, болен от
Проказа зарязан на Лемнос – който без него бе празен –
С оскъдни провизии от царете, не се показа никак
Горд, не спря да вика, додето корабът се скри от погледа, незадържан от неговия крясък.
И свикна с това, господар на острова и негов роб
Към него прикован с веригите на морския прибой, със зеленина
Прехранващ се и с твари, ловна плячка, изкарал така десет лета.
Но на десетата напразна година на войната царете се сетили
За изоставения. Как боравел с лъка, отдалеч
Смъртоносен. Пратили кораби да приберат героя
За да ги покрие тях със слава. Ала тогава той се показал от своята
Най-горделива страна. Насила трябвало да го замъкнат на борда
За да заситят неговата гордост. Така той наваксал пропуснатото.

 

Майка Германия

Майка Германия между Рейн и Елба
Събра своите вълци отново на гръдта си
И бе отново курвата на концерните
И срамотиите си показа под светлината на неона

 

Баща

1
Един мъртъв баща би бил може би
Един по-добър баща. Най-добър
Е мъртвороденият баща.
Винаги нова расте тревата през границата.
Тревата трябва да бъде изкубвана
Отново и отново – онази, дето расте през границата.

2
Иска ми се баща ми да беше акула
Разкъсала четиресет китоловци
(Аз бих се научил да плувам в тяхната кръв)
Майка ми син кит името ми Лотреамон
Починал в Париж
През 1871 незнаен

 

***
На детската мечта най-свеж е гробът
За социализма без да идват танковете
И грижат се за гробовете котки кучета
И банковото извлечение Пъстър е трупът
И влиза в рая който може да го купи
И аз смъртта съм сполитам ви от Азия

 

Разораният Орфей

Орфей певецът бе човек който не можеше да чака. След като изгуби жена си поради прекалено скорошно съвокупяване след раждане или поради забранено поглеждане при възхождането от подземното царство след нейното освобождаване от смъртта чрез неговото пеене така, че тя се върна в праха преди да бе отново в плът, той изобрети сношението с момчетата, което спестява лехуството и е по-близо до смъртта от любовта към жените. Пренебрегнатите го погнаха: с оръжията на телата си клони камъни. Ала песента щади певеца: възпятото от него не можеше одраска кожата му. Селяни, стреснати от глъчта на лова, избягаха от плуговете си, за които нямало място в неговата песен. Тъй мястото му стана под плуговете.

 

Сбогуване с Хемингуей, София 1969

Ресторант в предградията. Пред него собственикът
Стар хирург, двайсет години в Германия. Оттам
Той си е довел жена. Прилежна
Суха немкиня, шета наоколо
Храни кокошките. Той пие бира. Косите му
Сиви преди една година са станали бели.
Някои неща се връщат отново други не.
За туристите той изглежда като Хемингуей.
В сърцето с мъртва Германия, той седи
Под слънцето като отколошен сняг.
Ако вдигне очите си
Някой път от своята бирена чаша, той би могъл
Да види как града посяга към него, големия
Смукач на пот и към древния
Ландшафт, който е пил кръвта
На синовете на народа и неговите врагове, столицата
Която винаги расла е и все расте, бързо
Като трева, новата София с размаха
На спартакиадите, бетон срещу меланхолия.
Но той не вдига очи
Над своята чаша бира, старец без море.
С неговата мечтана риба – той я търси на дъното на чашата
От която пие бирата си – играят децата.

 

***
Делфи: между мен и боговете
Изкрещава търсещо плячка животно

 

***
Нашата любов е силна
като огъня.
Като мъглата дето асфалтовите градове навестява
като слънцето пред което ландшафтите са голи
като луната търкаляща се по площадите
като вятъра – барабанчика в дърветата
като гората от която са напаравени ковчезите

 

***
Носорогът има рог
Отпред е рогът
Ако рогът беше отзад на носорога
Носорогът щеше да е гъзорог

 

Прометей

Прометей, когато боговете (или както там е била наричана в отреденото му време непознаваемата воля) взривиха изпод краката му (накъде) света (какво е това), най-сетне сам със своята най-сетне свободно висяща скала

1982

 

***
Аз не мога света да положа в краката ти
Той не ми принадлежи. Аз няма да ти откъсна звезда
Аз нямам пари за цветя и време
Да пиша стихове само за теб, животът ми
И без друго ще е прекалено къс за едно цяло.
Ако ти кажа: за теб ще направя всичко
Ще ти кажа една лъжа. (Ти го знаеш)
Аз те обичам с цялата си любов.

 

***
Нощен влак Берлин Фридрихщрасе Франкфурт Майн
След пътуването през лишеното от светлини отечество омразата към лампите.
Колко пъстроцветен е трупът! АЗ СЪМ СМЪРТТА ИДА ОТ АЗИЯ

 

Аз съм ангелът на отчаянието

Аз съм ангелът на отчаянието. С ръцете си раздавам опиянението, упойката, забравата, насладата и изтезанието на телата. Моята реч е мълчанието, моята песен крясъкът. В сянката на моите криле обитава ужасът. Моята надежда е последното дихание. Моята надежда е първото сражение. Аз съм ножът с който мъртвият разломява своя ковчег. Аз съм който ще бъде. Моят полет е възстанието, моето небе утрешната пропаст.

 

Бабелсбергска елегия

Дълъг е пътят до кинокасата, особено като вали.
На сухо движат в чисто новите си автомобили
Покрай мен писачите на сценарии на лоши филми.

 

***
Сам с тези тела
Държави утопии
Тревата прораства
Между релсите
Думите гният
Върху хартията
Очите на жените
Стават по-студени
Сбогуване с утре
STATUS QUO

 

Пътуване към Пловдив

Пътуване към Пловдив. Пътят на кръстоносците.
Марица. Тук бе разкъсан Орфей
С плуг от тракийските жени.
Надолу по реката се носеше пеещият му череп. Реката
Вече няма вода. И реките умират.
Над тракийска могила три гроба
С червена звезда. Комунизмът:
Освободител на живите и мъртвите.
Пловдив. Тримонциум. Филипополис.
На три хълма три хилядолетия.
Историята: гладен труп. Онова вчера
Което на утре посяга с любовта на вампира.
(Кой бе Орфей. В неговата песен няма
Място за плуг.) Александър Велики
Син на Филип, когото в Пловдив не именува никоя улица
Не успя да развърже гордиевия възел.
Да го разсече може всеки, който нищо не е научил.
Щастлив е народът, който погребва мъртъвците си
Студен към надигащата се от гробовете прегръдка.
Слава на героите. Нито сълза за праха.

 

***
На ливади зелени
Цъфтят много цветенца
За малките сините
Жълти за свините
За най-любимите червените
За мъртвите белите

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Томас Хюбнер – Пред витрина в историческия музей на кишинев

 

***
котката дреме върху горещия паваж
дишането й е почти незабележимо
ала равномерно
тя не знае
че не сме приключили все още
епохата на експлоатацията
тя не знае че човекът все още
за човека е вълк
тя не знае
че уж единственото живо същество
способно на съчувствие и любов към ближния
изнамира и прилага все нови методи на поробване
изтезание и изтриване от лицето на земята
сега тя отваря загадъчните си
египетски очи
и ме поглежда
тя не знае
защо виновно
отвръщам поглед

 

може би

може би къщичка с дворче, средна класа кола в гаража
(ипотеката изплатена за няма трийсе години)
мила жена и може би едно или две деца
сигурно работно място, може би даскал или служител в спестовна каса
всичко както при другите
може би само една идея по-така и по-спретнато
така виждаха родителите ми един успешен живот за сина си
предвидимо и с двата крака на земята знам
какво са преживели за да виждат така нещата

може би все пак се е случило объркване в родилното
иначе как биха получили за син този номад

Скопие, 29.07.2016

 

да познаеш жена
(на юлия)

най-сетне знам
защо е речено
„да познаеш жена”
в мига в който нашите тела се сляха
и погледите ни потънаха един в друг
познах мадоната от картината
в която се влюбих някога
(да, ти беше наистина модела!)
никога не съм се чувствал по-закътан
в Бог

 

поезия и проза
(на юлия)

откакто ме познаваш
можеш да летиш с пречупени криле
написа в стих за мен
гълъбице моя
на моята възраст човек мисли
малко по-прозаично
по-добре си изцели крилете
и тогава полети
с когото и където искаш

 

пред витрина в историческия музей на кишинев

от мнозинството хора живели тук
не е останало на практика нищо
малко богослужебна утвар в една витрина
безпомощност на учениците
нима тук наистина са живели евреи?
добре свършена работа
от бюрократи и палачи
довършена както винаги
от спътниците на извършителите
ревизиращите историята
с удоволствие широкопръсти
с удоволствие затварящи си очите
с удоволствие прочистващи учебници по история
и музеи от всяващото само смут
за да се чувстват всички като жертви
освен изличените

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Елка Василева – Ще назова Очакване

 

Откритие

Не винаги е болка самотата.
Понякога е тихият оазис
за отдих от суетния и шумен пикник.
Понякога е ключ за стаята на спомените,
в която спят най-живите ти тайни.
И там е картата, указваща посоките
към тайните врати и чекмеджета.
Не винаги е болка самотата.
Понякога е нужното пространство,
в което никога не се загубваме…

 

През август въздухът мирише на сбогуване.
Надипля лятото златистата си дреха,
отръсква песъчинки от сандалите,
прибира в куфара седефените гривни,
дарени от морето на разсъмване…
Когато най-накрая
се загърне в облачния шал,
ще бъде най-възможно близко
до тъга.

 

Днес чашата ми
е наполовина празна.
Защото аз съм
повече от препълнена
с непостижими желания,
с неосъществими срещи,
с неприложими разнообразия,
с необратими разминавания,
с непреодолими невери…
Толкова много „не”-та,
че намразвам всички морфеми!
Утре…
Ще си допълня чашата
и ще си измисля
или връх,
или котва.

 

Алтернативно

Там, където не искам да бъда
радостта е несподелено откритие.
Там, където не искам да бъда,
любовта е неосъществено понятие.
Там, където не искам да бъда
усмивката винаги е в почивен ден.
Там, където не искам да бъда,
хвърчилата са забранени,
птиците са с дрипави криле,
пеперудите – сиви,
а нощта – какавидена.
Там, където не искам да бъда,
всички врати са заключени,
пътищата – завързани,
реките – пясъчни,
часовниците – неми.
Там, където не искам да бъда
винаги ще се подминавам.
Трябва да има пролука,
през която да се измъкна.
Трябва!

 

Умира къщата,
престане ли да бъде дом.
Агонията започва,
когато си отиде смехът.
После
човеците се превръщат в обитатели.
И няма значение
дали паяците са повече от ъглите.

 

Градът отново е с дъждовната си дреха.
Качулки и чадъри скриват лятото,
което тича босоного през тревата
с нозете на момичето от вчера.
Дъждът през лятото… О, той ни е приятел!
Дарява всеки с щедрата си ласка.
Под капките единствено трепери
допусналият зимата в сърцето си.

 

Тресавището на съня
не ме освобождава…
Държи ме здраво в коварния си плен
на невъзможно истинските срещи
и невъзможно истинските измерения…
Заклещени във коренищата на мрака
не могат мислите да пропълзят до светлото
и то остава в някаква миражна
измислена действителност от спомени.
Не знам дали да си поискам утро.
В 6 сутринта, когато няма сенки,
един след друг изстъргвам пластове
превърнали душата ми в корава буца сол.
И сътворявам смисъл
за поредния си ден.

 

Там, където осъмвам,
е винаги понеделник.
Безспирно вали листопад,
времето е напукан тротоар
с отъпкани фасове,
пощата идва в осем без десет,
но аз не я чакам,
тишината е с остри ръбове,
после ударят камбаната…
Няма те.

 

Докато още се изпълвам с бъдеще
светът ще е един огромен Лунапарк.
И ще ме вдига люлката все по-високо,
за да обгръщам най-далечното на хоризонта.
И ако мога да си нарисувам нова приказка,
ще назова Очакване
най-светлото на дните си.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Александѫр Николов – Справедливост

 

***
очи, а всъщност
луковици без корен;
кога
цъфтиш,
момиче?

 

Еждер

Наведи се да опиташ от на извора водата
как клокочиш, стих отровен, в тинята заровен.
Змията да ти изпие очите от главата.

Не съм ни птица, ни човек, не лазя,
смок не съм от сто години да се крия,
когато стъпих тук, различни демони ми обещаха
гердани – люспи на шарани
нося по врата си.

Не съм ни птица, ни човек, не лазя,
змей не съм – дете на майка бледа,
когато идвах тук различни демони ми обещаха
белези от змийски зъби
нося по гърба си.

От амулети нямам място
повече за грешки,
пръстите, за да изровят
стиховете почерняха.

 

зарибяваща дълбоководна дискотека за ценители

който ме познава, знае:
не обичам да танцувам,
а съм медуза, имам отговорности –
под мантията ми, там, където
още пипалата ми не са започнали,
там, където съм почти неонов и
блестя като ужасен надпис,
там поканих риби, които са събират
да танцуват

впрочем те са, казаха, шизофреници, чуват
музиката – с прости думи:
supersonic kettles под налягане
от очите ми потича чай
мастило черно, мислят си
‘какъв е кръвожаден’
от този ден планктона злобен,
който не поканих на купон
нарича ме ‘убиецът на октоподи’

 

текила

кожата има памет –
при лек натиск вдишва
черната първична маса
и киха небе
съзвездия – кактуси в чаши

 

Справедливост

Справедливост? Лозунгът гласи:
„Музиката, която всички обичаме”
От крадците на военни складове,
със сергии, отрупани целите
в маскировъчна екипировка и кубинки,
до продавачите на дини по пътя
за морето.
„Музиката, която всички обичаме”
е рафт от чалга дискове в бензиностанция.

Полето гори.
Вазата със слънчогледи от съня,
днес е първосептемврийска изгоряла нива.
Горските пожари са прегръдката,
в която първа скачаш и врабчетата ти
идват на прозореца ми, за да кажат: ЧАО.

Пчелите в меден рудник
работят неуморно, за да може вечер
искрите от огньовете
да скачат до небето и да стават на звезди.
Циганчетата ловят умряла риба
във водите на достъпно замърсения Караагач.
Някъде момче лови коли със палец.
Някъде поляк катастрофира в мантинела

Лозунгът гласи: „Внимателно шофирай. Някой
те обича.”

 

***
Ти си само кайсия, на летен
свети Атанас, почти възкръснала;
втори път готова за живот,
ставаш дом за много, но никой
не те припознава като плод:
за охлюва си по-сигурна черупка-пещера,
за мравката – магистрала, където да ходи,
за гъбката – мъхеста, нова гора.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Росица Бакалова – Нежни гилотини

 

Невидимо

Престани да играеш
на малкият принц,
разказвайки залези,
скрити под синури
с неразплакана още трева…

Твоята роза отдавна порасна
и вече е само жена.

 

***
Ако палачите
Издаваха присъди
Животът щеше да е
Много тих и мъдър

И в правилната гънка
На дръвника
душата плавно
Щеше да затихва.

Тълпите нямаше
Да бъдат шумни,
Насъскани, противни,
Зли, безумни

щом хилядите
нежни гилотини
с кръвта чертаят
име, име подир име….

По иначе, А можеше
По иначе да бъде,
Ако палачите
издаваха присъди.

18.03.2017 г.

 

***
Единствената люлка
на живота ми
Е онзи земетръс
От истини
Където даже
слабото докосване
е знойно и ранено,
и боли
Озъбена е жаждата
за вечност
във алчното скимтене на
доброто,
усмихнато и
примирено
уж
е злото
в единствената люлка
на живота ми.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017