Айча Заралиева – Безсънна събота

*
Рано сутрин
В събота
Гледам изгрева
През влаков прозорец
Сърцето ми отброява ритмично
Съкращение – отпускане
Мислите ми препускат
По релсите
Към едно място,
До което няма железен път –
Сърцето ти.

 

*
Безсънна събота.
Залезът е рана,
от която капе дъжд,
за да утоли
свирепата ми жажда
за любов.

 

*
Непосилно дълго те няма.
Самотата ми е гладна
и ожесточено дъвче
всяко мъждукане
на слънцето
зад сивите облаци.

 

*
В главата ми кънти
една и съща изповед
след всеки полет на плътта –
Обичам те

 

*
Мразя обещанията за обичане,
но тайно,
за целувки без консерванти,
за разходки по небето
и задъхано изкачване на хълма
при стария градинар
и неговата армия цветя,
деца от явната любов
на земята и слънцето

 

*
Раят ми е празен буркан,
ключалка към свободата,
а аз съм странник,
пресявал цял живот пясък от пепел,
за да научи,
че самотата е най-добрата му приятелка.

 

*
Животът ми отдавна
е само чакалня
за миражите,
очакващи полет
до последното възмездие.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Ивона Иванова – Голият обяд

07:59

силен старт
на петък без рими:
облечена в твоята риза
на слънчева тераса с изглед
към „гараж не паркирай“
всичко от снощи ми идва
на тласъци
понякога изкуството
ни праща знаци

 

Голият обяд

кожата ми диша
твоето сърце
няма по-силен удар

 

Divinity

уча се от най-добрите
те се саморазрушават
толкова изящно
смели са
не се съобразяват с нищо
освен с любовта
не вярват на думи
не вярват на никого
за тях другите са просто
свръхдоза гарнитура
не им е скучно
гледат ме празно и празнично
какво чакате
вземете ме при себе си

 

*
отдалечавам се от самотата с теб
не е студено

 

*
колкото и да не ти се иска
вдлъбнатината на бедрото ѝ
диктува всичките ти радости
на фронта няма нищо ново
освен че тя зае страната ти
и заедно спасявате света
от вечно необичане

 

*
не съм достигала такива висоти
не съм опитвала по-пристрастяващ
наркотик
от твоя поглед

светим в тъмното
докато денят гасне
телата ни са създадени да танцуват
и да бягат
но ми се прииска да остана

 

*
пътища към дивото
са коленете ми
издраскани от снощи
и тази вечер ми прочиташ мислите
трябваш ми
да предизвиквам твоите демони
всичко се повтаря, скъпи гости
просто си помнете грешките

 

*
съседите ми не са добре
тихи са и не се усмихват
аз просто притъпявам сетивата
с различни цветове като лилаво и жълто
искам да съм думата дъжд
или любов
или никой
иска ми се да видя
какво е залепено отвътре
на тази изоставена сграда
харесва ми да сме приятели
и да сме близо
защото отиваме все по-далеч
но никой не разбира
най-нормалните винаги
ни пращат в лудницата

 

*
случвам се на себе си
най-големият си враг
и приятел съм
аз съм разширяваща се зеница
малко пухче, летящо предизвикателно
и играещо си с ноздрите ти
не се дразни
по ръбовете ти е хубаво
и влюбващо
не си мълчим
убихме тишината
и тя ни върна с изстрел в сърцето

 

*
преустройваш
мислите и действията ми
затягаш се около мен
и не си ми излишен
точно моят конец си
готови сме за революция
да оправдаем
особняшкото си съществуване

 

*

Ако смъртта е жена,
Значи ти си живот(но)

 

*

личи си че си
близо до смъртта
по това колко леко
стъпваш по земята
аз летя

 

*
обичам да си намигвам
сама от огледалото
знам че и днес
ще се изненадам

 

*
и този ден започва
истински
с бира на терасата
и страшно яка гледка
изгорих си пръста

 

*
сутрин на пръсти
ти пускам език
за да не те събудя
чувствата ми са вечност
ти си от друго измерение
забрави си ризата в нас

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Катрин Фонтенай – Генезис

Генезис

Конецът сам умира
ако иглата
не може да шие
от срам

 

*
В очакване
и грешникът
се оказва
праведен

 

*
Обещанието е
и земя и небе
омръзна ми
да те мразя по светски
докато те обичам свещено

 

*
Пирон на портата
висящо съобщение
тяхната история
продължи с и кратко
вместо с и

 

*
Пред теб съм
като монахиня
объркала култа
с белега
ти си праведник
бъзпътен
във всичко
друго
освен плътта

 

Сънят ми
е приказка
за непукизъм

 

*
Целувах те
тайно и наум
докато чудовището
в мен
не пробуди
спящият ми войн

 

*
Обичта е като агне
за което главите
на селския съвет
спорят с дни
дали да заколят
или помилват

 

*
Миглата ти
е като ченгелче
на буква
решила да
избяга от
своите
Кирил и Методи
тичайки
по миражната линия
на кабела
на възмездието

 

*
Понякога огънят
в косата ти
се мести
в очите ти
и ме гали
като течен шоколад
утоляващ жаждата ми
за слънчеви лъчи

 

*
Петъците са ми слабост
но от безхаберие
все да пирувам
в понеделник

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Димитър Пенчев – Пазар

Мълчание

възпитана
истерия.

 

*
Думите
имат власт
когато мълчат
само тогава
любовта
ги разбира.

 

*
Мълчанието
е влюбено
в смъртта
тя преследва
живота.

 

Пазар

На сергията
на любовта
бърза
телеграма
търси
получател
избеляла
от чакане
никой
не разчита
мислите й
езикът на
пеперудите
е мъртъв
отдавна.

 

*
Пиех поезия
и те търсех между
нейните редове
когато те срещнах –
нажежена лава
езикът ми
още помни
раните си
как не можа
да те преглътне
и днес дъвче
единствено
блудкава проза
по-безопасно е
душата не страда

 

Докосване

Сияние на фенер
прегръща
лудостта на живота.

 

Прегръдка

Прах от феромони
в боите
на художник.

 

Гордост

Чакам те
да дойдеш
в сърцето ми
без да съм
ти показвал
пътя към него.

 

Подлост

Самотата
предлага
елитна
компания.

 

*
Любовта ми е мазохист,
търси думите ти –
да я убият завинаги.

 

Рана

Убит спомен
кръвта му
не спира.

 

*
Коренът шепне
в ухото
на короната
за дни
на отминала
младост
тя цъфти.

 

*
Всяка сутрин
питам
огледалото
кой от двама ни
е по-щастлив
усмихваме се
защото се
обичаме.

 

*
Когато
сатърът обича
падат глави

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Ива Спиридонова – Смърт от живи думи

Сътворение

Светът ще свърши
в моите ръце.
А ти започваш
свършен
отначало.

 

Класическо

Пиша защото обичам
или
обичам, защото пиша?

Това е въпроса.
Ти си отговора.

Шекспир не те е имал.
Аз те написах.
За да те
за да се
убия.

 

*
Не се побирам
в подредения ти
разум.

Талантът да обичаш
не познава граници.

 

*
олтар съм
в църквата
на любовта ти
пред който
всеки ден
се молиш
да не бях
се случвала
а аз не искам вече
да съм плачеща
икона
обичай смъртното
ми тяло
грешна
съм

 

*

Разгадавам думи
от шифъра на живота.

Кодът за щастие –
неразбиваем.

 

*
Отглеждам смисъл
в градина с илюзии.

Цветята раждат
чудовища.

 

*
Сърцето ми пада
с мисъл, че лети.

Гравитацията не прощава
на наивници.

 

*
внимавай
с остротата на думите

в стремежа си
да се предпазиш
от липсата на свобода
можеш неволно
да си отнемеш
най-голямата

свободата да обичаш

 

*

Тиха съм.
Като мълчание,
което казва всичко.

Чуваш ли как крещя
в гласа ти?

 

*
Аз съм жената,
която няма да си иде.

А ти ела на себе си.
Срокът е вечност.

 

*

Многоточията
най-добре
ме обясняват.

Никой не може
да сложи точка
на това, което съм.

 

*
поезията – болест
която заразява
смъртоносно
с вирус на живота
прокарвайки език
по ъгълчето
на душата ти

страничният ефект –
оставаш
вечно гладен
за смърт
от живи думи


списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Владимир Диловски – Край на текста

КРАЙ НА ТЕКСТА

…ще ми вземат те всичко

колкото по-самоуверени, толкова по-добре
не че сега не са лесни, ама тогава вече ще ги сведа до абсурд
защото съм направен и за това, и ме бива
всъщност хващаме поканата
опошляваме я до нивото на пациента
и вместо да го
освободим
от него си
го убиваме
със същото
понеже само умният човек може да се абстрахира от абсурда
простият търси логиката в него и си намира

те пак ще са живи
защото революцията ще е по педерастки безкръвна
но вътре ще са вече наистина празни
което е целта
да не участват
целта е всеки тъп да мълчи
и като дойде време за избор да каже
не знам, нека умните преценят
е такива пеони харесвам
после ще остане само да си резнат тръбите
и лека полека да изчезнат, както са и дошли
незабелязано като боклука, дето сме смели под леглото

ето, всички трябва да са доволни
няма кръв
но е много по-брутално, защото не създава герои
нито от едните, нито от другите
създава общности, преди да се създаде общност

трябва да се създаде необщност

в която кастите да сложат границите
навътре и отвън
равноправието е да се сведем до една каста
кастата на хората
и там да са само хора
който иска по-просто, да си вземе животно

ще ми вземат те всичко…

как ще ми го вземете, изроди малоумни инертни
нали като ми го вземете, няма да имам нищо да губя
и ще падне последната ви защита
от мен
крехката стена от неща и хора които ме правят
Аз
аз нямам нужда от пушка
нямам нужда да мога да стрелям
нямам нужда и от дрехи
хвърлете ме гол, сам и загубен на бунищото
аз ще се облека
от боклука ви ще се облека
и армия ще събера
от мангали и клошари – от вашите боклуци
и пушка ще взема, като в игрите, от първия убит
и пътьом към следващия ще се науча да стрелям
и няма да вървя напред с висшата цел да спечеля
защото за мен няма да е важно вече
просто ще вървя напред
или до куршума, или до последния
и което и от двете да се случи
ще седна изненадан на майката земя
и няма да разбера веднага, че е свършило

всичко ми вземете

 

*

никой нищо няма да ми вземе

но аз мога да си представя какво е
да го преживея и да го разкажа
на другите, на които ще им вземат
така ще изпреваря Гърбавото
и ще съм на позиция, за да видя как го посичат с нагана

аз знам
Бог ме учи
учи ме на търпението, позицията
защото, докато вървиш към хълмчето
сгърбен от тежестта на бягството и сподавената сила
и акцентираш върху това хълмче
защото в него е всичко – твоята позиция, началото
на случването на битката
провидяна от теб такава, каквто ще е
то бавно се превръща в крепост

като петното във Влакът беглец

сподавяш всичко
смиряваш се насила
и акцентираш върху петното
търкаш, докато не заблести
така и с хълма
всяка обида
акцент върху храста
този храст е вълшебен
със всяка стъпка той все повече ще те пази
ами този камък горе вляво отстрани

подиграват ли се всички приятели, че бягаш
защото не знаят
къде
стрелят ли по теб враговете
защото си лесна жалка мишена
силен ли си
силен си
а личи ли

хълмът и камъкът вляво
крепостта
крачка след крачка, удар след удар
като миньор, който копае своето навън
хълмът вече е твоя позиция
шанс, не си умрял
горе до черешата, дето е цъфнала, защото е пролет

облегнат удобно, пушиш цигара
и оглеждаш за живи
е́ така се води битка
в Уоу се научих
и като слушам дядо ми, който е майор
правилно съм се научил
но не му казвам, не чува добре, стар войник е вече
предпочитам да го слушам

 

*
на зулус ритъма
и партито наистина е свършило в тая песен
около казана с другите вòйни и шамани

толкова ли много искам от тоя изпедерастял свят
всичко да си дойде на местата
и да седна да изпуша една цигара
един черен капитан
даже ром не искам

може даже да не сядам
може на прозореца от влака, докато си тръгвам за село
щото има кой да управлява
и са управители като мен
и най-вече знаят
е, това им е било хубавото на Стамболов и комания
знаели са, че са смъртни
и той е знаел точно за какво са го убили
още докато го е допуснал
защото са били скоро войници
и са знаели как се наказва
и че всеки може да бъде наказан
а добрите ги убиват еднакво на рандом с лошите
или където Хемингуей греши
е́ това ще им е прясно на моите другари управници
и естественият фашизъм ще расте и крепне под ръцете им

всички сме градинари в градината на Бог
и той просто ни гледа сеира
смее се точно както Аллахът на онази стара циганка-туркиня
дето ме помаза на Гергьовден
даже не ни мрази
само се смее
защо да се занимава, нали има всякакви хора

има и като мен
защо да сере
нали ме е направил
аз ще сера
доброволно
от свое име
даже не е нужно от негово
аз съм Tой
Tой е Aз

само този, когото презирам, не е, защото не Е
защото презирам нищото
не онова голямо нищо-бездна
а несъщностното
извратеното
наистина болното заразяващо
защото съм градинар
и не искам ябълките ми да са с тумори
отвращава ме

имам голяма топка енергия в гърдите си
която се опитва да избие през гърлото
и силна нужда да хвана „вожда ни“ и не да му говоря
с непълен член
да си отворя устата като онзи в рекламата на лайън
и да му я вкарам с една целувка
по стар юдейски обичай
баш в кратуната
да видя ще ли падне на колене и да реве като дете, без да знае защо

не, не аз няма да го убия
аз ще го наградя
ще му дам от моето
а той да се оправя с болката/екстаз/катарзис, както реши
колкото поеме малката му психика

няма злоба, просто искам да му го влея всичкото
даже не да види как е, щото той няма да го види
да му го сложа
с ясното съзнание, че е кокошка
и твърде малък за тоя хуй и ще се пръсне
разбира се, аз съм българче
и мога да го увия с тиксо
като хамстера на Иванчо

добре, че не сме магьосници (а дали е добре)
може би едно време така е ставало
отивал е някой, без да владее магии
и просто го изливал, на когото трябва

може би така Мойсей е разтворил морето
събирал е познания там, на границата на приливите и отливите
и когато е дошъл моментът
(а те не са знаели и са били изплашени всичките, дето е водил)
им го е вменил
със същия вик-изливане
и така са го запомнили
не като отлив и прилив

а като сопата

в ръката
която удря и разделя морето на две
защото може
и защото това е Богът да седи зад теб
даже няма нужда да те подпира
и даже не вършиш чудо
и не е тайнство
просто не си сам
и си на страната на истината
единствената реална страна

сопата

ако забравиш къде си, какво си и на кого си
тя ти припомня
не си сам
подпираш се на нея
не за да се подпираш
а за да не си сам

Бог е сопата, която се смее

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Бисера Виденова – Възли

*
Още живея в колективното несъзнавано
между Сянка и Персона
може и по Бергман
като хищник
който дебне жертвата
в мъжкия свят на
инстинктите
краде нарцисизма им
и привлича сила
на своя страна –
ръка
която сваля бинта
от лицето на Невидимия

 

Отброяването ми
се заключва между теб и тъмнината
препуска
с ноемврийски пушек
от обгорели влажни дърва
все още цели и донякъде полезни.
Сянката
се притиска в бягащите думи,
прецежда къркорещия смях,
пресипва от присядащи трохи в сладоледа.
Удоволствието
се задушава от преминаваща през светофара
изцъклена зелена тръпка
Отдава се без отдаденост.

 

Спирка по пътя
хижа
хан
оазис
пътници
бивши синове
бъдещи бащи
настоящ снеговалеж
замита
кални следи
до скърцащо бяло
от пясъка между зъбите
мирис на сярна вода
повдига
яките на недоволството
схлупва
козирките на миналото
неохотно се отвива
нощта

 

Възли

Връзвам възли
по сребърната нишка,
която
още
ме придържа към
обитаваното от теб
бивше
мое
тяло
за да намокриш сухожилията
и
сплетеш хаоса
преди да натежиш
изтласквайки
гюлетата
от
твърдостта на
границите ни

 

Усет

Желанието е
ароматно
страхът –
вони
сексът –
лепкаво смъди
любовта
осигурява така жадувания въздух
докосването е
етика
проникването –
морален въпрос
поемането –
катарзис
приемащият
умее да благодари
съмнението –
косъм в супата

 

Спрях

Спрях да събирам
преходни думи, които обират праха на
измислени сънища
букви за продан без принадена стойност
отказах звуците
цигарени руни димящи наоколо.
Спрях да събирам книги
преди да съм ги оковала

в мрежите на голотата
в съвършенството на пениса

Объркани горят косата ми
докато оплешивявам
без значение какво съм:
певица
или просто куче.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Мари Чернева – Пази се от мен

пази се от мен

пази се от мен
аз съм като изгарящото слънце през август
и като измръзващите крайници през януари
пази се от мен
в един момент мога да прегръщам душата ти
в друг мога да я разкъсвам

 

следа

оставяш следи в сърцето ми
като детски ръчички
в течния цимент

 

шепот

сутринта една такава тиха
и с аромат на чай от лайка
пресичам мъничката стая
със стъпки по-леки от пеперуда
странно и самотно
преди няколко месеца стаята ехтеше
ехтеше от гласовете на влюбените
вече има един дъх по-малко
шепот по-голям от мен самата

 

(не)подходящо

едни кафяви очи
до болка познати
познат човек
в едно неподходящо време
много (не)подходящо нали?

 

минало свършено

дойде ли ден в който
те боли да говориш искрено
а единствения начин е чашата уиски
всичко е минало свършено

 

сутрешни мисли

има едно момче което обича(м)х много
той е от онези ранобудните
от тези които се събуждат понякога в 5:35 или 6:19 зависи
посреща изгрева мисли за живота и любимата
мина време разболях се от същия навик
сега аз съм тази която сутрин пие кафето си с мислите за него
странно нали?

 

пази ме
като еделвайс
в планината

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Стефан Иванов – Филми на ужасите

*
толкова много
филми на ужасите
сякаш не им стига
филма на ужасите
в който живеят

 

*
Най-добрите стихове се пишат
след 22:18
когато
за жалост
вече съм заспал

 

*
който е измислил хайку
ще е бил много уморен

 

*
любовта е мълния
всичко друго
опити за обяснение
на електричеството

 

*
бъди
какъвто си
ако знаеш
какъв си
едва ли щe бъдеш
какъвто си

 

*
аз съм
нощна птица
принудена да лети
през деня

 

*
когато всичко сме си казали
да помълчим
но трудно е
когато всичко сме си казали

 

*
Често се разминаваме
Аз измислям сюрреалности
А ти ми пишеш
Пак си се вкиснал
Налага се
Да огъвам пространствата
Докато
Успоредните им се пресекат
В безкрайността на нашите монолози
А времето
Обърквайки координатните системи
Посипе кръстовищата
С цветни стъкълца от светофари
Когато ги събираш
Стъпвай внимателно
За да не преминеш
На червено

 

*
времето прави каквото си иска
крие се
и го няма
няма време
за дълги мисли
няма и мисли почти
безвремие
безмислие
безмечти
––––––––
закуската е с вкус
на безвкусна кифла

 

*
вземи си матурите
за да не работиш
не ги слушай
лъжат
аз ги взех
и
работя

помни винаги
грозни жени няма
но красивите
каквото и да значи това
са с предимство
в подсъзнанието на зрителя

 

*
Кризата на средната възраст
Прави отчаяни опити
Да те направи вечно млад
Или вечно глупав

 

*
листенцата на маргаритките
изгубиха пророческия дар
направѝ запитване
на лични

 

Залезът на октомври

Октомври
Природата е петдесет годишна
Все още красива
Прошарена
Знаеща
Какво иска
И
Какво не
Познала вкуса на доброто вино
Топлината
На огъня в камината
Седяща елегантно в креслото
С догаряща цигара
Почти замислена
С едва забележима усмивка
В ъглите на устните
Дискретно червени
Да
Какво ли би изненадало
Непогрешимото й обоняние сега
Посреща хладнокръвно
Зимата на осемдесетте
И
Залеза на Октомври

 

*
отворил широко прозореца
слушам птиците
пожелах си
такъв да е края
сред птичи песни
през май

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Петър Пламенов – Три сутринта след края на света

*
чета
между редовете
живея
между хората
тека
между дните

помежду
помежду

чезна

 

*
октомврийска буря
прането се опитва
да отлети на юг

 

*

чужд град
не познавам
тази тъга

 

*
детска книжка
помня това петно
от конфитюр

 

*

кутия с пощенски картички
колко малко
сбъднати пожелания

 

*
не зная името
на нито една капка
от дъжда

 

*
лице в огледалото
изплъзвам се
на себе си

 

*
зимна луна
блеснала
вкаменява всичко

 

*
не залязва луната
захласнала се е
по сливовия цвят

 

*
есен
всичко изглежда
така старомодно

 

*
22 декември
по-кратък от плановете
за новата година

 

*
нова година
пак си пожелавам
да те обичам

 

*
филмова вечер
часовникът сочи три сутринта
след края на света

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017