Василия Костова – В бистрия отблясък на ума ти

 

„…работата въобще не е харна”

Казармата няма да помогне,
лекарите с екзотични имена,
прелетели като камъни,
хвърлени насам от западната култура,
няма да помогнат.
„Научете своите внучета
да издържат като кучета.“
Научете милите си дъщери
да не говорят толкова много.

 

***
Няма любов,
няма идеологически групировки,
няма спорове за поточни линии,
няма поезия,
няма сити и гладни,
никой не вярва в мечтите ти;
има само истина,
която никога не бива
справедлива.

 

Меланхолия

Дъждът между краката ти
рисува цветен полумесец
огражда го със обръч светлина
очите ни се раждат винаги затворени
ето още няколко
случайно подхвърлени думи,
които не значат нищо за никого
и точно заради това
хората ще ни ръкопляскат.

 

Карма

Много е тъжен моментът, в който
думите ти изреченията ти
влязат в деликатната форма на изповед
за теб
любовта никога не е била във въздуха
любовта винаги е оставала по килима.

 

Стана време да бъдем сериозни

Думите ни пишат изречения
вместо нас, докато ние
само гледаме независими филми
и се преструваме на вдъхновени
през оставащата част от времето.

 

Детство

Нека имам достъп
до леглото, което тежи като
корона, инкрустирана със скъпоценни камъни
в дните, в които
мога да понасям само нея.

Забравих колко е меко слънцето
върху здравата ти кожа през лятото
лъчите му награда за
усилията, които си полагал
през изминалите месеци,
в които си задвижвал пазарната
капиталистическа машина
ето няколко реда за това как
всичко се свежда до производството.

Ако депресията ти беше за продан,
то индустрията щеше да я бутилира;
ако мъгливата ти меланхолия
беше за продан, работниците щяха
да я разпределят в пастелни пакети;
но не, сега ти остава
цял живот да рекламираш
разни неща на непознати.

А исках само един ден
да бъда толкова малка,
че да не мога да стъпя върху нищо
да бъда толкова достатъчно малка, че
да не трябва никога
да пораствам и да не трябва никога
да казвам на хората
колко е самотно да бъдеш дете.

 

Peace

Какво сме всички ние, ако не
обърната нагоре дясна
Фалопиева тръба,
размахваща яростно най-дългия си пръст
във знак на мир?

 

***
Вълните докосват челата си
и ние с теб с босите ти стъпала с наивността ти
се заравяме в дъжда от песъчинки
в луфтовете между бялата ти кожа и душата ти
в завесата, която пада над зениците ти
и в бистрия отблясък на ума ти
там, където не мога да бъда
там е моето съзнание.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Гергана Валериева – В очите на настъпващото утре

 

Взиране в дълбокото

Чайките се раждат от вълните,
спрели някъде наблизо до Созопол.
Посиняват ми очите
от много взиране в дълбокото.
Виждам през облаци мидите,
двама моряци и залеза.
Лятото е пъстро като рибите,
оплетено в мрежи на гларуси.

Времето се рони като пясък.
Вечността е само временна.
Нечия въздишка или крясък
и навън вече е есенно.

 

Сънищата на лятото

Сънищата на лятото се свършиха.
Небето натежа от облаци
и падна.
Когато се скършиха
крилата на последните
вярващи чайки.
Златният август залезе.
Оплакаха го есенните ветрове.

А на улицата някой смахнат
сънуваше сънищата на лятото.

 

Пищните светлини на гибелта

Не искам утрини с тебе. Вечери искам!
Пищните светлини на гибелта
на един ден без минало и памет.
Една заря, която се разплисква
в белите полета на нощта.
Не ми трябва слънце. Искам небето ти,
от което почва небитието.
И лилавите ти сънища – бездомни,
дрипави и ранноесенни.
Една звезда тебеширенобяла, която мълчи
и не си спомня за спомена.
Искам букет от твоите лъчи.
Да се изгубя в съня ти и да стана бездомна.

 

Стените на мълчанието

Делникът е сив – прашасал от бавности.
Цяла се обърнах на мълчание.
Само сънища за мокри гларуси
ми спомнят светлото сияние
на уханните кипарисови сенки,
седнали да си починат от слънцата.
Видения на облаци леки
страшно наподобяват децата…

Ноември е. Съблечен от своите изгреви.
Осеян с капани – мълчания.
Последните напукани изрази
са лилави погледи – признания,
че сънищата са отключени
и чакат сто живота
посещение от птици, отлъчени
от Църквата на полета.

Стените на мълчанието са криви,
дотолкова, че отдавна не се чуваме.

 

Лятото се учи да плува

Спомените са прашни от неупотреба.
Епохите се преплитат в моряшки възел.
Морето е никому непотребно,
разпиляно като пъзел
с няколко изгубени частици.
Боговете от всички светове
се явяват като бели птици
на фона на залезно небе.

Лятото влезе в морето,
за да се научи да плува.
Дантеленото слънце дръпна пердето
и тайно започна да го рисува.

На далечния хоризонт на вечността
луната потъва в безсъние.
Ще започне ново Сега
и ще го поведа по стъпките
към адския рай на пладнето,
където слънцето рисува,
когато се сбъдва сънуването
и лятото се учи да плува.

 

Светове от водни лилии…

Морето потъна в очите му.
Удавено в тях се прероди.
Разплака се – обичано
от чужди чайки и скали.
Морето потъна в облаци –
огромни розови руини.
Проплакаха сенчести старци
за своето слънчево минало.

Вратата се отвори. Аромат на кремове
промъкна се подобно белите пирати.
Уханието на безбройни светове
по котешки безшумно влезе в стаята.
А тя бе малка. Без олтар.
Но с девет догарящи свещи.
И в нея някой морски цар
вдъхваше спомени гнили и тежки.
Той плачеше. За края на света.
Докато цветята пред входа ръждясваха.
Мечтаеше за на величието пропастта,
а орхидеите в него увяхваха.
В прашната светлина на стъклописите
се молеше на своите пророчески картини.
Слънцето се свлече. Угаси розите.
Останаха опърлени, черни маслини.

Вселената бе ново цвете.
А душата бе загубила посоките.
Паякът луната си изплете
и му я изядоха хиените.
Мракът рушеше цветовете.
Звездите се завиха с разкъсани облаци.
Заспиваха делнично световете
с надежда да сънуват празници.

В очите на настъпващото утре
се раждаха светове от водни лилии.
Не беше светло. Нито сутрин.
Денят още събираше сили
в очите му.
Очите му горяха
с поглед с цвят на мокри керемиди.
Чайките в небето полудяха
и се свиха като перли в миди.
Морето потъна в очите му.
Цял свят се удави в безплътната бездна.

Днес морето ми ухае на обичане…
Нищо че преди цяла вечност изчезна.

 

***
Потокът от туптящи мисли
заглушава спомените
и ги превръща в бивши цветя.
Бързам да те срещна
във времето,
в онази belle époque на есента,
на крачка разстояние
от арктичната диктатура
на зимата.
Преждата на битието
очаква да я изпредеш
в бял шал –
за топлина и за примка,
каквито предлага само
домашната конфекция
на обичането.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Кирил Василев – От другия бряг на реката

 

1
Смогът ляга над Пекин
електрическите ножове се включват
в кланиците
и месото бавно почва да се плъзга
по релсите

мрежата жужи и пука
тълпите се събират пред парламентите
хвърлят камъни и коктейли молотов
един град фалира и бандите
разделят кварталите помежду си

числата се делят
като оплодени инвитро яйцеклетки
невроните на борсите сияят

подкупно сърце
как лесно се продаваш
на всяка надежда

признай
че нищото върлува в теб
като айнзац команда
в украинско село

2
Утрото е утро е утро е утро
дробовете на този свят
вдишват и издишват
дните си

кой облак
ще трие муцуна в куполите
на финансовите храмове
коя електронна карта
ще плати всички сметки
на живите и мъртвите

утрото е утро е утро е утро
сметищата стават на краката си
и започват да танцуват
накичени със стари мебели
и найлонови пликове
затворили смрадта
на всички бъдещи дни

боровете се тресат
по склоновете
и изсъхналите им клони
удрят тежко пръстта
само те все още има от какво
да се ужасяват

утрото е утро е утро е утро

3
Не можеш ли
да пуснеш ръката си
като огромна смугла река
минаваща през градовете на света
събудена река
в която всички дни са отразени
и гласовете на мъртвите трептят
по вълните
и разпиляват сенките
на мостовете

не можеш ли
да отвориш окото си
като вратите на корабен док
от който презокеанският лайнер
ще се плъзне към дълбините
и морските лисици
ще ближат отраженията си
в огледалата на каютите

не можеш ли да отвориш уста
и гласът ти да понесе
дните на всички царства
родени прославени изпепелени
колко конника обикаляха
в кръг без да стигнат
ръба на този свят

не можеш ли да се обърнеш с гръб
и да продължиш нататък
към онова което няма име
защото ако бъде назовано
ще те погълне
и никога повече няма да се върнеш
в прокълнатия дом
в твоя дом

4
Нека онова което е на мястото си
поиска да го изостави
така ще го съхрани
нека онова което не е на мястото си
поиска да го изостави
така ще го съхрани

светлината се топи и капе
по покривите на света
братя на праха
елате в този час
изгубеното е изгубено
машините забравят помнейки
машините забравят

облечени в пластмасови партакеши
братя на праха
нека ветровете ви отнесат
нека водите ви удавят
нека пожарите ви изгорят
нека студът ви вледени

вие сте слушали
скръбта на рекламите
които звучат от катастрофиралата кола
и стихването на тромпета
който караше времето да разцъфва
съвсем близо
зад пердето на прозореца

колко пъти всеопрощаващи гласове
поглъщаха вината ви
като тонове ябълки търкалящи се
по нанадолнище

братя на праха
любовта не ни спасява
не ни оправдава
но знае имената ни
на другия бряг на реката
и ни вика от там

и ние тичаме
тя пак ни вика
и ние тичаме
няма да прекосим реката
няма

само тичаме
и слушаме

5
Има ли корона на дърво
която не трябва да бъде благословена
има ли корона на дърво
която не трябва да бъде измолена

кръв от кръвта
плът от плътта
на непостижима смъртност

има ли корона на дърво
която да не ни е срещала
по пътя към нашия сигурен провал
и да не е била разпозната
от сърцата ни

има ли нещо по-неподвижно
което танцува
нещо по-плътно
през което гласовете ни да минат
прохладен дом
за всичко което изгубихме
и за гърма

който не знае
и не знае че не знае

6
Твоята слава е навсякъде
в изповедалнята където момчето
прави свирка на свещеника
в стаята където умствено изостаналите
лежат мъртви в пикнята си

твоята слава е навсякъде
в хангара за частни самолети
където елегантните ангели на смъртта
се качват енергично по стълбичката
и в мидената черупка строшена
под тялото на удавника

твоята слава е навсякъде
в пръстите на пенсионирания хорист
който си играе с електрически влакчета
в пантерата нарисувана на стената
в стаята на убития наркодилър

твоята слава е навсякъде
в мисълта на сигурните
в мисълта на несигурните
в празните от мисъл

кой си ти
който имаш силата
да възвестиш мира
в който нищо от този свят
не разпознава себе си

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Кева Апостолова – Такава е волята на произведението

 

Кой сега е в лабиринта


Докато всички ме търсят като обявена за издирване
аз лежа прегърнала възглавница
под олекотена завивка на дрийм он
и мисля за мъжа
който излезе от такси и влезе в ресторант хепи
на ъгъла на раковска и стефан караджа.
Ако Стефан Караджа (28)
който прекосява няколко пъти Дунав
с революционни цели
и Георги Сава Раковски (46)
основоположник на организираната
националнореволюционна борба
за освобождаването на България
знаеха че ще загинат от рани и туберкулоза
за да може след време
един мъж
да слезе от такси
да влезе в хепи
аз да го запомня
и да мисля за него
дали щяха да
Пейзаж на десктоп ме успокоява


Докато чаках светофара на кръстовището
пред СУ свети Климент Охридски (76)
и чистех с длан изпръсканата ми от коли пола
купена онлайн вчера за
тридесет и девет лева и деветдесет и девет стотинки
се сетих че след Големия взрив
Земята ни прибрала
защото никой друг не ни поискал
Емоционалната атака взриви
мимическите мускули на тялото ми и
споделих това с непознатия до мен
Мъжът ме погледна
сякаш за първи път вижда жена
каталог с рок балади запя в мен
качулката му полетя от зелено на жълто и
го настигнах в червеното


Докато гледам трамвая
купен на старо от пивоварна в Чехия
как се рони отдалеч във въздуха
между ронещите се стени на къщите
на Граф Игнатиев (76) София
чувствам
как дъждът забива пирони в глезените
като в дигитална картина с Христос на кръста
и разлепва китайските ми обувки
и нараства и нараства и нараства
Това е същият дъжд
в който един мъж
слезе от своята цигара
за да запали от мен
и ме подпря на стената


Докато си спомням как той ме прегръщаше
когато ми беше за първи път
как прекрояваше и шиеше кожата ми
на крачна шевна машина под отворен чадър
разделяше я на части с различна чувствителност
кожата на лицето кожата на корема
вътрешната кожа на бедрата
Докато продължавам да си спомням
телевизията предава на живо поредното заседание
на българския парламент за демографския срив
съседката изпусна прането от балкона
а мъжът й излезе и гръмна с уста
Гнездо изхвърча към небето
Шедьовърът е бездетен


Докато седя и гледам домашната мравка
разбирам че нещо я насърчава
Мравките изчезват в рамките на едно денонощие
ако бъдат помолени
Убиеш ли мравка в съня си значи гониш късмета
Убий я казва Мария Кюри (66) от полската банкнота
Хората без късмет живеят по-интересно
Високото над мравката е въздух или мъж
Високото винаги е въздух или мъж
Въздухът и мъжът служат за дишане и загребване
В тях тичат жени и самолети
Те падат във вид на представление
Такова представление се нарича катастрофа
Катастрофата е тържество на точката
Точката е среща на времената
Колко са времената ли
Колкото си поискат
А аз ще извадя сандвич с кашкавал витоша
от чанта купена в черен петък
ще се подпра на гърба на мъжа и ще вечерям
После ще изтрия уста и пръсти в ревера му
за да не може да живее повече без мен
или да умре


Докато стоях мирно на опашка
в паричния салон на централната софийска поща
за подаване на декларация до данъчните
а на пейките в салона клошарът и клошарката
четяха на топло един и същ вестник
раздаван безплатно от риби с водолази
аз се запитах:
Каква е целта на Земята
Да зареди вселената с хора ли
Но как ще живея без етажите на бора
Без парадните стъпки на гарванчето
Без чуковете вложени в извивките на градовете
Без изтощените от гледане велики картини
Без линейките в морето
Дишане на мъж зад косите ми
което ми напомни твоето дишане над мен
спря въпросите


Докато тичам по пешеходните пътеки на софия
столица на българия след плиска преслав охрид битоля търново мелник подвис видин калиакра никопол истанбул пловдив
в ужас да не ме блъсне кола от ляво или от дясно
си мисля:
Какво успяха да постигнат на земята врабчето и пчелата
щом не написаха книга не станаха президенти не откриха
нова планета
Дали сегашният софийски кмет е най-лъганият софийски кмет
щом уличните часовници са спрели или показват различно време
Защо днешните бебета със зрял поглед умират
докато кафето изкипява в италианските ни кафеварки
Кой все още краде конци от кралските гоблени и
кърпи чорапките на лъчите
Небето дехидратира
Настъпва объркване и слабост
като пред мъж


Докато чакам да влезеш във фейсбук
аз мисля
че присъствието на човека
върху сърцето на земята
прободен от едничък слънчев лъч
е задължително
а преводът е хубав
И поднасям думи
вместо деца
на боговете


Докато влизам в асансьора пълен с истории
за мъж напуснат от жена си
защото се влюбила в друга жена
плюс паднала в шахтата инвалидна количка
се питам:
Ти ли си този който гледа от прозорчето за джуджета
на боинг седем четири седем в експлоатация в момента
как електронните гривни на съзвездията святкат
Аз ли съм тази която подрежда дантели в ковчези за
хора животни и камъни
Кой сега е в лабиринта на Хорхе и
как се излиза от Борхес
Човекът е документ
Земята е машина за унищожаване на документи
Смъртта е План „Б”

 

II.
Такава е волята на произведението


Ако китовете имаха крака
щяха да запалят колата
и да ме настигнат
Хубава си с панталон и токчета
шепне Майлс Дейвис
ела с мен
в градската гетсиманска градина
аз съм пропаднал мъж
ти си красива жена
ние сме един за друг
искам да те видя отдолу
(отчупена ръка на риба е вятърът с който без да искаш ме удари)


цветята не бръмчат. вампирчетата на небето светят.
успешно кацат риби върху камък чернокож.
аферата на птиците провал е.
надбягванията на книги също.
градът е повален. на отделни хора разчленен.
сама съм с ръката си.
ръката ми не е сама.
като говедо
водата с чашата се бори
и подпалва стъкления си затвор.
челото на водата искам да прегърна
за да ме отблъсне.
(животът и тази до него натискат звънеца на вратата както се натиска врат на звяр)


В ръцете на бездетния дърводелец
нека разцъфнат безкръвните й коси
и почервенее чернокожата й рокля
докато я запълва запалва и грейне
А ти врабче подскачай като котка
навеждай клонките навеждай
да си откъснат
(повреда в полъха на пеперудата – великото преселение на миражите е в изпаренията на книгите)


Ако днес не умра
значи е станало вчера
Човек не може да има
целия живот на този свят
но цялата смърт може
Дай ми и своята
Рибите в дъждовните капки
ще ме споменават
(такава е волята на произведението – търговците са дошли на земята преди човека)


ставам все по-добра в провалите. оглавявам ги. имам успехи.
танкови вериги по кожата. озверели кръвни картини.
изоставени думи. завършени многоточия.
чудесна съм. за пореден път се харесвам. съвсем пропадам.
бях за малко под венчило с господ. захвърлих очите му.
в кулминацията съм. гробища от слънчеви батерии.
точно сега ще разкъсам себе си и ще изляза.
някога така разкъсах татко после майка и излязох.
накрая всички ставаме бащи и майки на себе си.
дойдох. родих. опознах. отрекох. разкаях се. отново отрекох. абортирах. разкаях се. наградих се. отнех си наградите. хабилитирах се. анулирах хабилитацията.
съвокуплявам се с мозъци на чернокожи албиноси.
това което ми е писано го правя по друг начин.
една вълнá ще дойде и ще залее всички вълни.
(снимка под оризова хартия е животът с вещи отгледани в друг живот
)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Кристина Крумова – Бунт

 

Еволюция?

Самотата е кучка
Свободата също е кучка, защото е самота под прикритие
Оргазмът, от друга страна
е в мъжки род

 

*
Отчаяние дебне, скрито от сенките…
Зад стени от прилежно разрушени
и морално и нормално замърсени, червени тухлички
Свободата и Духът се разхождат, небрежно хванати за ръка,
по осветените тротоари на непоносимо претъпкания, горещ и мръсен град
Зад парфюмирания аромат на любовта им се носи тежестта
на потно и мокро съмнение, на сласт, на съществуване
Възбудата надделява над фалшивите, маскирани в цветно задръжки
Сграбчват се страстно зад поредния, уютен ъгъл
скрил тъй много спомени и приютил тъй много мечти
Няколко стенания щастие за Свободата и скромен фонтан от емоции за Духа са достатъчни,
за да бъдат вградени сенките им в червените тухлички
на безкрайната морално и нормално замърсена стена на града
И още неизчакало да се вдигнат скъсаните чорапогащи,
да се поизчистят изцапаните панталони и да се натъпчат салфетките в някой много заден джоб…
В най-нетактичния момент от сенките изскача…
Отчаянието

 

Бунт

Два, полуразложени зъба
обитават смрадлива устна кухина
Грозна като думите, които минават през нея
и изсушена от алкохола, измил остатъците от вчерашна храна

Пулсиращи вени пъплят
през напукана и почерняла от слънцето кожа,
скрити от посинели татуси
без смисъл

Пожълтели, гъбясали нокти растат,
необезпокоявани от обществени норми и хигиенични навици,
свободни да се самооформят
според собствена издръжливост

Стара, отворена рана,
потънала в гной и корички,
се прозява със зловеща усмивка
и пее песен на болката, страдаща от пренебрежение

Гениталии, загрубели през времето,
усетили интимния допир на най-разнообразни по предназначение,
човешки (и не само) телесни части,
се облизват в очакване

Душа, недокосната от тежка мисъл
Непокварена от вина
Неограничена от страх
Непознаваща контрол
Съществува
Напук

 

*
В здрача на заглъхващия ден
Притихнал пушиш
Отпуснал тяло в старото кресло,
попило заедно с капките водка и миризливия страх и лепкавата страст
Втренчен в празното навън, шикозно подчертано от бялата завеса на балконската врата
И в празното… живот
Безброй малки, жълти светлинки
изпълват безброй малки правоъгълни прозорчета
И зад всяка светлинка живее историйка, малка като кибритена кутийка
Умалена, поставена в рамка, зад мръсно стъкло
На сигурно…. далече от твоя поглед
жаден, ненаситен
Но вечер, когато луната надникне над старите керемиди
и се закачи за някоя забравена антена
Ти чакаш
Чакаш да откраднеш чуждите усмивки, чуждите съблазни, чуждите мъки
И празното вече не е навън, а в тебе
Рисуваш с бял тебешир контурите на тези усмивки
И с мастило ги разголваш, така че стават все по-големи и по-дълбоки
По-живи…
Бързаш да живееш, да драскаш, да дишаш
Пепелникът се пълни
Бутилката пресъхва
Ръката изтръпва
Докато не изгасне и последното прозорче живот
Празното отново е навън

 

*
Лято с дъх на мента
Е клише
Ронещи се вишневи сълзи покриват останките асфалт под множество самотни нозе
Прах
И пот
И тишина
Трамваен шепот в далечината
Призовава към бягство
От безразличието
Лято, удавено в цигарен дим
Е поезия

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Крис Енчев – Инсомния

взех се в ръце –
вдигнах ръце
от живота

 

първият мой личен сняг
рисува стъпките
от моето заспиване
до твоя сън

 

в забранения град на обещаната земя
в тайната стая на желанията
мисълта е излишна а доверието в дишането стига
издишването свири на гласна струна
без заглушители

песента е най-силна накрая
преди да излетим в спиралата
без гранична линия
между извивките

 

Йов и Ио
са бутикови издания
а ние сме легион
в собствените си
неотстраними утроби и ужилвания
в токсичното блато или собствения сос

сенките ни надвесени над нас съжалително
от вътрешността на зидовете
докато ние питаме
какво мога да знам
какво трябва да върша
и на какво бива да се надявам
в сянката на нечовешкото

 

забравил си
как се акушира събуждане?

спирачeн път на любовно колело
чезне в оградата на чужда сянка

затъмнението е далечен плод
наопаки не съществува
там

 

по мотиви от Шрьодингер

ако не сме субатомни
суперпозицията дали помага
за (мета)физиката на любовта

желателно е да не умират котки
а гостите от Дания да не намирисват на гнило

 

слънца
пречупени
в стъклените ръце на локвите
отглеждам такива ръце в дълбоки чинии
маркирани и индексирани с печата на зимата
с ягодово сладко оплескани
в синьо небе огледани
от кафето ми дими
усмихнат услужлив джин
не му изричам желание
на глас

 

точките на пречупване
между течното стъкло на мислите
и въздушното течение в устните
вещаят поляризация

северно сияние
заседнало
в гърлото

 

нощта е в дирята на сълзата
подвижно скривалище

 

да очакваш неизбежното
или да бягаш от неочакваното
в еднаква степен осъждат
на инсомния

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 7, юни, 2017

Красимира Кубадинова – Лошото тепърва предстои

*
Напоследък свикнах да я има само липсата ти.
А когато се появяваш с лекотата на сянка
и изчезваш с бързината на въздишка,
протяжното мълчание е единственото
доказателство за съществуването ти.

Напоследък свикнах
да те няма
нужда да се връщаш.

 

*
Разпиляна на поляна
с маргарити
събери ме
изплети ме на венец
положи ме върху немирните къдрици на момиче
което се усмихва така на тебе само
разпилей я на поляната
с маргаритите
остави я недовършена
да се събере сама под контура на венеца

 

*
Всичко искам да изстрадаме
не сме страхливци
да си отрежем крилата
и да пропълзим до ада.
Ти си патериците на моята осакатена душевност
и ходиш по вода
Всичко искам да страда по нас
веднъж (из)горели
крилата ще ни бъдат тежест
патериците сами ще ме напуснат,

Защото моята душевност – това си ти.

 

*
Времето прекарано с теб и без теб изтича еднакво –
болезнено бързо
и болезнено бавно.

 

Контрасти №2

Ти си пиршество на сетивата
пролетен цъфтеж в стомаха
късно есенен нюанс на залеза
топящ се лед при допир с устни
бялата длан на иначе събрала цялото лято в себе си кожа
сутрешно кафе
чаша вино в петък вечер
вятър на промяната
страх да не загубя себе си със тебе
сюжетна линия носеща на гръб целия спектакъл
думата любов произнесена с привкус на небцето
сън под открито небе
истината когато очите са отворени
мечтана реалност изрисувана от тъмната страна на клепките
ехото в моята пещера
корабът който пусна котва на моето пристанище
и пристана.

 

*
ръка на врата
уста в уста
стискай
дишам през пръсти
стискам
дишай както можеш
изпий въздуха от дробовете
извади душата от тялото
раздели любовта от същността
погледа остави празен и прозрачен
хвърли камък – счупи го
хвърли камък – размъти водата
дишай
лошото тепърва предстои

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 7, юни, 2017

Оля Обрейкова – Туин Пийкс

Туин Пийкс

Исках да махна черната дупка от душата ти
Оказа се, че това е душата ти
И сега не мога да изляза,
Излиза само лошото ми аз.
Денят и нощта се сливат в смъртоносно безвремие
А аз съм заключена … до полудяване.
И твоята сянка е с мен, винаги, като моя сянка
Смъртта настъпва само за секунди
При нас, обаче, постоянно се убиваме.

Толкова много неизказани думи
Умряха в сърцата ни
сега там има заровени трупове,
без право на възкръсване…

В България детайлите са изцедени от поезия
Улиците и кварталите са толкова безмозъчно стандартни,
Че искаш да идеш на оня свят само за да напишеш нещичко…

Разликата между това да си гукаме на по кафе
и да правим буреносен секс ми е точно 3 промила
После ще надупча с вилица сърцето ти и ще го хвърля като плацента в кофата с биологични отпадъци

Днес един си е заминал… утре друг
Как минава живота ни
Между четири стени на нищото
Уморихме се от ходене по погребения
Докато чакаме нашите
Самотно

Белите рози на нашето щастие
Увехнаха
После изгоряха на кладата на моето търпение

Ако има любов,
Тя е в очите ни сега
Не след 5 секунди – само сега…
След малко ще умре
Ще я скрием дълбоко за други
Ще е друга…
Само сега душите ни са голи и има любов
Искам да взема твоята, да я заключа в сърцето си
За да ме стопля винаги…
Трябва да тръгваме – всеки по своя път.
Любовта умря в локва кръв
Край!

Чакаш ме там
На ръба на търпението,
Където има всичко друго,
Но не и любов.

Белите рози на нашето щастие
Увехнаха
После изгоряха на кладата на моето търпение

Смесени чувства – изпълваш душата ми с амброзия и после я изливаш за секунда в тоалетната…

Сгушен в спокойствието на познатото
Като охлюв в черупка
И когато ти се прииска да излезеш,
Аз съм мисъл при поискване.
Като компаньонка, с която ще се задоволиш набързо, но за дълго
После пак си себе си в топлината на черупката
И когато успявам да те забравя
Пак свирваш и всичко почва отново.
Жонглираш с мозъка и сърцето ми,
Взимаш си дозата различност
И ме оставяш до следващия път.

Спи в другия край на леглото, Като лошата част от мен. Мрази ме тайно, мрази децата си. И себе си… още по-тайно… Сянка за всяване на вина. Чуждо тяло в мозъка. Премаляло от необичане. Моментът, когато змията показва ада и няма никакви ябълки за ядене. Спи в другия край на леглото, като червей в душата ми…

Играя монолози……
Играя забравените реплики на другите
Едно лице се мярва, аз изплаквам с думи,
А друго – млъквам, нямам реплика.
Заровен е сценарият … сама съм –
Импровизирам до прималяване
Играя себе си, но никой не разбира.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Мар Ина – 01:00

01:00

не можеш без мен,
паднал от луната
на четири
части
от тялото
на светлината
като вода
и знание
за жертвена любов
не можеш без мен
чакаш
да излекувам
окото
за злината,
което
някой друг
полива
да ти разкажа
как сме изгубени
в дълбоката местност,
пълна с плътта ми
и влажна дървесна кора
не можеш без мен
да виждаш
през ожесточените писти на неправдата,
че падам
като изповед
върху всеки
като спомен
за ласка
отнета
от първите
и подарена на вечността ви

 

на планина

нагоре по стръмното
срещам старото си братче
успя
да е скромен
писател
на световно равнище
поздравява ме
с разказ
от Хемингуей
за разходка
в планината
още нагоре
срещам
младото си братче
той успя
да е луд художник
на местно равнище
поздравява ме с трак
за неравните си трекове
най-горе срещам
средния брат
поздравява ме с тишина
от последния си албум
в него всички петли
за заклани
с блестящ удар
и по склоновете
се лее
петльова кръв

 

езикът
на червеното светило
се е провесил
до площада
през ниската облачност
се разхождат
отминали умове
с тъмни мисли
за правдата
на машината
ангелски руси
младежи
тичат
към устата
на дните си

 

*
от асфалтовите петна
изскачат ваденки
на отраженията ни
по пътя към дома ти
на всички
се стичаме
в нетрайна
ласка
в небето
летим
на крило разстояние
и пърхаме
неотложно

 

непознати

нощта мъдрува
как да отвори
болезнена
хватката ми
по вледенените води
на тялото ти
през отворения прозорец
излита мисъл,
че не помня имена
в първичен студ
изчезваме
в конвулсии
будим се
две снежни кралици
заемаш
единствената ми рокля,
за да съм пак
голата

 

имам само тяло

имам само тяло
бурно,
приземният етаж в плавен процеп на тъмното от поглед на мансарда,
„виж това тяло“ – подаде някой
на отбора по надбягване в метрото
железен шум
тялото ми чете приказка
спи на пода с делфините
тялото намира хор
от съотборници
те разказват
как се целува
лице на тяло

 

тя и той

мама и татко свалиха слънчевите очила
непрогледна съм
протягаш ръце
да докоснеш шията,
а те шушукат
зад завеса
сядаме,
сепия,
да попеем
с плесенясали устни
за силата
да сме поредните
хора
без упреци

 

*
на обратното небе,
под купола,
дланите се ронят
в молитва
към тревите
да поникнат
по просторите,
за да е меко
и толкова тихо

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 7, юни, 2017

Марио Стоев – Анхело – Първи юни

целувка
с език
вишната

 

*
вече не си спомням
първата целувка
бяха толкова много

 

*
странно
навикът
с биберона
остава понякога
дълго

 

първи юни
след много години
пак балони
и биберони

 

надуваема кукла

играчките
порастват
с детето

 

първи юни
+ 18

 

блондинки
второ поколение
стари моми

 

*
боядисана
брюнетка
блондинка
без кости

 

с игла
от кост
закърпено
доверие

 

един ден
много умните деца
или ровят по кофите
или се пропиват
или стават лидери
или божества
или ги убиват

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 7, юни, 2017