Пламен Антов – В корените на тревата

 

Проглас към книгата Битие

Така както чрез мене живее езикът –
така чрез него и аз.
И както неотделими са в тези стихове
материя и глас.

Писането на поезия е да се изтеглиш
сам от блатото за косата си –
така Бог от думите „вода” и „пръст”
е направил самото блато.

Ти си, поете – само ти – мисълта на света,
от която той израства и се разклонява,
както паячето на своята нишка
се люлее в празнотата
безименна.

Затова си така отговорен пред всичко:
пред съществуващите неща – че съществуват,
и пред несъществуващите – за същото.

4 дек. 2014

 

Орфей, или самотата

п о е м а

На Малина Т. –
за силата на вкуса
като съпротивление.

За пръв път не с ръце в джобовете
и не с глава високо горе
в корените на тревата
пиша поезия. А на стол върху маса, макар прозорецът пред мен
да е широко разтворен, изпълнен
с оловно небе, натежало от влага
и ромон на дъжд по лозовите листа. За пръв път
пиша поезия, когато животът ми е сфера, лишена от център – след взрива
отделните парчета се разбягват в пространството
под непреставащия ромон на дъжда.

Когато за бъдеще не мога повече да говоря, а
настоящето се разпада – мога
миналото само да търся, тъмните
и светли сенки на дедите си (татко и майка са тук, чувам
как гласовете им се промъкват на пресекулки
между струите на дъжда) – да слизам

все по-назад, по-надолу и по-навътре,
все по-назад, по-надолу и по-навътре,
преследвайки сянката на любовта, която сам дори не мога
да нарека любов (“Любовта ли? Не тя е важна, а плътта
и кръвта” – така на Персефона ще отвърне
Певеца древен – единственият ми прадед.)

Когато паметта е тъмна
и не стига по-нататък
от тези гласове, промъкващи се между капките дъждовни,
идва онзи миг – свободен, нестеснен
от имена, биографии и истории.
Идва Историята, неизменна, нежелана и случайна
като Родина.

Историята с корени в Хадес.
Родината с корени в Хадес.

Исках да напиша епоса на своето време,
мрачно като денят в прозореца, но без
мокрите лозови листа и гласовете на птиците. После разбрах –
епосът на моето време може да бъде единствено
лишен от епическа цялост, единствено разпаднал се
на фрагменти.

Колкото по-гъста е сянката на смъртта,
толкова по-ведър е шумът,
който цивилизацията вдига около себе си,
пропилявайки лекомислено онова, което би могло да бъде
единственото й спасение:
достойнството на смъртта,
смирението.

Този век на хипертрофираща демокрация гримасничи, нахлузил
жизнерадостната маска на клоун, за да скрие
мъртвешката си бледност.
Умиращ старец, гримиран палаво като палячо, педераст, тийнейджър,
с лице надупчено от пиърсинг, окаяно пиян,
дрогиран с екстатичен оптимизъм – онзи същият,
когото Густав Ашенбах отдавна беше срещнал
при слизането си на венецианския бряг.
Каква дълга агония…

Докато във всички минали епохи поетът
е бил пияният сред всички трезви – днес
е въпрос на лична чест да бъде той
единственият трезв – като нерв –
във вихъра на карнавала. Без
клоунски грим
върху древното си лице, състарено
от блудствата на света. Защото
единствено чрез него – като в портрет на Дориан Грей –
светът е остарявал с естествената си
красива
смърт.

Певецо древен, единствен мой родителю
и сродник, свит в подсъзнанието
на една История, която не е моята –
твоята памет единствена помни това,
което тя – мизерната История – ще случи…

Паметта ти
е огледало, обърнато към бъдещето, в края на което
съм застанал аз, надвесен
в своята космическа самота –
едно око невидимо (в най-веселия час на карнавала).
Една отиваща си фигура, която мракът и дъждът
поглъщат бавно. И никой, никой
не забелязва нейното отсъствие
тъй както и присъствието й никой
не е забелязвал.
Увлечени от карнавала на телата.
Потънали във папагалската си ведрост.
Под дъжд от книжни серпентини и конфети.

Отивайки си анонимен, сам –
самата самота посред тълпата.
Самата немота посред шума.
Отивайки си с мрака – гузен
от нелюбов.

Певецо древен – родител и родина…
Праобраз мой на дъното на мрака – за своята
изгубена любов те облажавам. За своята
изгубена любов…
– Обичаш ли я? – попита Персефона, мрачната,
застанала на входа. – Сигурно
безкрайно я обичаш… – добави после
с някакъв копнеж в гласа си.
– Какво значение има любовта – отвърна той. –
Кръвта е важна. И плътта.
И хлътна в мрачния отвор; и бавно
заслиза, в тъмния си плащ загърнат.

Любовта – дали тя не е само образ, който отразен
се връща в отразеното (останалото
е поезия)?
Или един Глас, който се опитва да назове света?
– Евридика, Евридика! Братко мой
и майко моя…

Колко наивни – и щастливи като деца –
и колко остарели – трогателни джон-уейновци – са всички поети,
възпяващи Демокрацията срещу Терора.
Удобно е да възпяваш Демокрацията, поете
от края на ХХ век; завиден дял,
който поласканата Демокрация награждава щедро
с Нобелови корони
и многоцифрени чекове.
Цинизмът на Демокрацията е, че е всеядна като черна дупка
и нарцистично капсулирана в самата себе си – последната
религия.

Безразлични са ми всички Нобелови славословци,
демократични славеи.
Да бъдеш ням – това
е истинското ти призвание, поете. Твоето достойнство.
Единствено мълчанието ти може
да каже всичко, което си струва да бъде казано,
цялата ти мъка, отвратеност
и любов.
Във всички клетки на телата ни прониква мъката
и ги съставя – единствено в патоса на самата дума “мъка”
липсва тя. Тъй както
единствено от думата “любов”
отсъства любовта.

Демокрацията
не е невинна – дълбоко в себе си тя носи
ядката на собственото си отрицание. Образ, който
в упор гледа я в очите от огледалото, докато тя кокетно
се гримира сутрин. О, не –
не е невинна тази наивна лолитка; галантно
служиш ли й, кавалере – слугуваш
на лукавите й сутеньори, които
развяват прелестите й по трибуните
и по медиите за утеха на встадените суверени,
докато зад кадър осребряват
геополитически дивиденти. – Невинна
в спектакъла на Историята
е публиката само – нерефлектиращата жертва, братко мой
и майко моя…

Удобно е да се обича монументалния епически Народ –
него и Президентът го обича.
Трудно е да се обича онзи другият,
обитаващият малките градчета, а също и големите;
онзи, който си пие ракийката със салатка
и прилежно си дъвче ареференциалната дъвка на турските
и bulgarskite сериали.
Който вярва на “По света и у нас” и праща есемеси винаги когато
поискат от него – за телевизионни игри, предколедни
благотворителни акции за бездомни дечица, рейнджъри от Ирак
и футболисти. Този
го обичай, демократе – ако можеш.

Аз не мога. Затова
никога няма да получа Нобелова награда. (Нито пък съм изпращан
в Гулаг, дори жертва на Холокоста не съм, да не говорим, че
за съжаление, не съм дори и негър, гей
или жена.) – Аз обичам
теб, Евридика – братко мой
и майко моя…
Крехка светла сянка
в сянката на Хадес.

Несвободата
не е на площадите, пред стената.
Несвободата – това е чашата сутрешно кафе,
сутрешните новини по Internet, мимолетното съчувствие
към всички, останали без дом, без деца, без родители и без памет.
Несвободата – това е “Matth@uspassion”, който всяка вечер
слушам, докато се разхождам от единия край на стаята до другия,
докато вия от космическа самота.
Също – космическата празнота, останала в света
след ненаписания втори том на “Братя Карамазови”, но също
птицата в отсрещното дърво,
ромонът на дъжда в лозовите листа,
милите гласове на майка и татко някъде
долу – пак спорят за нещо толкова важно: къде е ножът, кой
последен го е пипал…
В далечните думи на дъщеря ми –
все по-далечни, все пљ…

И в красотата, в красотата… Красотата е могъщият диктатор, който
убива свободата ни и ни отнема
думите.

Евридика, братко мой
и майко моя… Само сянка
е твоето тяло и твоята мъка. Само сянка
на моята няма любов.

Евридика, любима и блуднице! Само аз – обичащият в немота –
съм твоята реалност, животът твой. Единствен аз
мога да те изведа под слънцето, където
пеят птици и тревата е зелена. Песента ми
е твоята единствена реалност – тя само
може да раздвижи отново членовете на далечното ти тяло. Затова –
следвай ме! Следвай ме, Евридика –
братко мой
и майко моя… Върви след мене – тяло,
тръгнало след мисълта си.

Съществуващото
е същност на несъществуващото (и затова
е отговорно пред него).
Но само в немотата – абсолютния Език –
се съдържа онзи Смисъл, който
думите не могат да постигнат: грухтенето нечленоразделно,
ръмженето навъсено и зло –
хтоничната утроба на Езика, във която
скрито е зародишчето на света, отгоре
избуяващ в гласовете на пророци и Водачи.

Немотата на Езика е важна – не
немотата на предметите, която той
артикулира.

Този страх от мисълта, от усилието
на мисленето… И все същото лесно удобство на Вярата.
Нима не знаеш: всяка Вяра е тоталитарна – ласкава
като памуково облаче върху ведрото небе,
като възглавница от гъши пух – омерзеният разум
да заспи и да засънува края на Историята
като всенароден празник.

Драги професоре по поробеност на разума,
ако искаш да проумееш същността на Злото,
надникни в самото сърце на добротата. Разстоянието между тях
е колкото между предмета
и образа в огледалото.

И понеже
нетраен е светът – не повече от нас самите – ненужни
са думите. Достатъчна е само музиката на света – такъв,
какъвто е.

Поете, възправил се срещу лъжата
в името на Истината – но защо
само удобната Истина крещиш?
Изкрещи и другата. Онази, за която
не разстрелват,
не канонизират,
нито дават Нобелови премии… И изобщо –
не вярвам в поетите-съвести, изобщо не вярвам
в чуруликанията на толкова демократични славеи
тъй както и на другите
не вярвам. Вярвам
на отиващите си поети само,
обгърнатите в плаща от мълчание. Онези с ампутирани гърла. Защото
по-искрена от съвестта е горестта
и неосребрима в думи.

Поетът е хтонично същество. Не му отива
да се къпе в светлината на прожекторите
като холивудска плазма.

Затова
предпочитам циничната откровеност на Злото
(природно в същността си, както знаем)
пред лукавите увъртания на Доброто, стаено (както знаем)
в тъмните подмоли на Езика.
Ясния противник пред приятеля гримиран
и убеглив.

Поете,
вярата винаги е на половината от пътя
към истината. Останалата половина
е омерзение. И е непочтено
да спираш по средата на пътя. Като артист,
който по средата на пиесата застава в средата на сцената,
наострил слух
към аплодисментите на публиката.
А още по-непочтено е
да се ослушваш за аплодисментите
на диригентите.

Не вярвам на пророците
от Нобеловите естради. Вярвам
на немите пророци – нечленоразделно
ръмжащи някъде отдолу, свити
в мрачните утроби на Езика – брадясали,
с глигански бивни
и рижа козина по раменете. Те –
да, само те – ръмжащите нечленоразделно – са обладателите
на непоробения разум. Когато

разумът е само себе си,
лишен от тялото на предиката.
Огледало, себе си оглеждащо.

Трезвият винаги е обречен на самота.
Също и прорицателят, защото
единствен знае истината. Най-самотен си, певецо древен,
докато крачиш ти пред своята любима
нагоре по пътеката на светлината.
Евридика, Евридика – братко мой
и майко моя – близо
е изходът. А горе
светлината свети, пеят птици, пеперуди
и пчели прелитат, греят гроздове и праскови като слънца
в листата, и петлите възклицават
и блеят агнета, окичени с венци… Още малко само,
още малко, любима, братко мой
и майко моя; сто четиридесет и четири крачки
още само, седемдесет и девет, осем, седем, шест…

Певецо древен, не се обръщай ти назад. Зад тебе
я няма Евридика (братко мой
и майко моя!…). Зад тебе
никой няма,
няма
никой.

Ти си сам. И това
е достатъчно.

27 май 2012
Гаганица

 

Епилог в деня за разстрел

Най-лукавото на постмодерната (им) демокрация
е всепозволеността
на всичките дискурси.
И всичките ни разкази, които пишем
навъсени, докато краднем от съня си,
излизат малки
и коректни

малък е изобщо
епосът на демокрацията (както и еросът
й)
Когато всичко е позволено, Иване,
когато всичко е позволено –
е аморфно и амебно. Героите
са предварително обезвредени – лишени
от големите разкази
на паметните си плочи. – Осъдени сме
да стоим пред чуждите паметни плочи, Иване,
и да рецитираме чужди предсмъртни стихове.
И тайно
си мислим дали довечера ще ни излъчат
в някой малък репортаж, сврян някъде в края
на правителството Орешарски, Дилян Пеевски,
Мая Манолова и Цецка Цачева, милите (по устните им
сладострастна лига)…

23 юли 2014
пред кино „Одеон“*

 

*Написано по повод четенето на Вапцарови стихове пред кино „Одеон” в деня на разстрела. Същия ден правителството Орешарски подаде оставка.

 

Бел. ред.: първа публикация в Пламен Антов, Поетът е хтонично същество, Издателство „Ерго“, С., 2015.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Чарлз Буковски – Адът е самотно място

 

Незабравима усмивка

Имахме златни рибки, те обикаляха в кръг
из аквариума на масата до тежките завеси,
които покриваха прозореца и
майка ми, винаги усмихната, очакваща всички
да бъдем щастливи, казваше: „бъди щастлив, Хенри!“
и беше права: добре е да бъдеш щастлив,
ако можеш
но баща ми продължаваше да бие нея и мен по няколко пъти на седмица,
вихрейки двуметровата си осанка, неспособен да
разбере какво го напада отвътре

майка ми, бедната рибка,
желаеше да бъде щастлива, бита два или три пъти в седмицата
и ми казваше да бъда щастлив: „Хенри, усмихни се!
защо никога не се усмихваш?“

и тогава тя се усмихваше, за да ми покаже как, и това беше
най-тъжната усмивка, която някога съм виждал

един ден златните рибки се споминаха, всичките пет
изплуваха на повърхността, на една страна, с
отворени очи
когато баща ми се прибра, ги хвърли на котката
там на кухненския под, ние гледахме, майка ми
се усмихваше

 

Почти завършена поема

Виждам те да пиеш на фонтан с мънички,
сини ръце, не, ръцете ти не са мънички
те са малки, и фонтанът е във Франция
откъдето ми писа онова последно писмо и
аз отговорих и не чух от теб нищо повече
ти пишеше побъркани поеми за
АНГЕЛИ И БОГ, всичко с главни букви и
познаваше известни артисти и повечето от тях
ти бяха любовници, а аз ти отговарях, че всичко е наред
давай, влез в техния живот, аз не ревнувам,
защото никога не съм те срещал. бяхме близо веднъж в
Ню Орлиънс, на половин пряка, но никога не се срещнахме, никога
не се докоснахме, ти тръгна с известните и писа
за известните и разбира се, това което откри, бе
че известните се интересуват
от славата си – не от красивото, младо момиче в леглото
до тях, което им я дава, будещо се
сутрин, за да пише поеми с главни букви за
АНГЕЛИ И БОГ. ние знаем, че Бог е мъртъв, така ни казваха,
но слушайки теб, не бях сигурен. може би
бяха главните букви. ти беше една от
най-добрите поетеси и аз казвах на издатели,
редактори „ нея, публикувайте нея, тя е луда, но
е вълшебна. няма лъжа в нейния огън.“ обичах те,
както човек може да обича жена, която никога не е докосвал, само
й е писал, запазил малки нейни снимки. бих
те обичал повече, ако си седях в малка стая, свивайки
цигара и слушах как пикаеш в банята,
но това никога не се случи. писмата ти ставаха все по-тъжни
любовниците ти те предадоха. хлапе, аз отговорих,
всички любовници те предадоха. не помогна. ти каза,
че имаш пейка за сълзи и пейката беше на мост и
мостът над река и ти сядаше на пейката
за сълзи всяка нощ и плачеше за любовниците, които
те нараниха и забравиха. отговорих ти, но никога не чух нищо
повече от теб. приятел ми писа за твоето самоубийство
3 или 4 месеца след като се случи. ако те бях срещнал
вероятно нямаше да съм ти верен, или ти
на мен. така бе най-добре

 

Бъди вежлив

от нас винаги се очаква
да разберем отсрещната
гледна точка
без значение колко
архаична
глупава или
противна е

някои държат
да приемеш
тяхната тотал щета
пропиления им живот
вежливо
особено, ако са
възрастни

но възрастта е върха на
нашето съществуване
те са остарели
зле
защото са живели
извън фокус
отказали са да
прогледнат

вината не е тяхна?

чия е?
моя?

От мен се очаква да скрия
моята гледна точка
от тях
от страх
от техния страх

възрастта не е престъпление

но позорът
от съзнателно
пропилян
живот

сред толкова много
съзнателно
пропилени
животи
е

 

И луната и звездите и светът

Дълги разходки в нощта –
това е добро за духа:
надничаш в прозорците
зяпаш изморени домакини
в опит да преборят
техните опиянени от бира съпрузи.

 

Адът е самотно място

той беше на 65, жена му на 66 имаше
Алцхаймер.

той имаше рак на
устата.
няколко
операции, терапия с
радиация,
която разложи чеслюстта му,
така че се наложи да бъде
закрепена.

всеки ден той слагаше на жена си
памперси
като на
бебе.

неспособен да шофира в неговото
състояние
трябваше да взема такси до
медицинския
център,
със затрудненията в говора,
трябваше
да напише
посоката.

на последното му посещение
го информираха,
че се налага друга
операция: малко по-
в ляво
буза и още малко
език.

когато се върна
той смени памперса на
жена си
пусна полуфабрикатите
за вечеря, изгледа
вечерните новини
тогава отиде в спалнята, взе
пистолета, насочи го в
слепоочието й, стреля.

тя падна
наляво, той седна на
дивана
напъха писатолета в
устата си, дръпна
спусъка.

изстрелите не събудиха
съседите.

по-късно
го направиха
горящите полуфарбикати.

някой дойде, блъсна
вратата, видя
го.

скоро
полицията пристигна и
следвайки рутинната
практика, откри
няколко неща:

закрита спестовна
сметка и
чекова книжка с
баланс от
1.14 долара
самоубийство, заключиха
те.

три седмици по-късно
имаше двама
нови наематели:
компютърен инженер
на име
Рос
и съпругата му
Анатана,
която учеше
балет.

те изглеждаха като поредната
просперираща
двойка.

 

Причина и следствие

най-добрите често умират от собствената си ръка
просто, за да избягат
и тези, които остават
никога не могат да разберат напълно
защо някой
би искал
да избяга
от
тях

 

Превод от английски Кристина Крумова

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Ваня Вълкова – Из „Наблюдения“ и „Сезони-думи“

 

Преминаване през смъртта и живота
(През коридорите на криптата в
недрата на катедралата Св. Стефан )

Тихо изтласкване
на телата-гости-на катакомбите,
носещи любопитство и задължителност
Да видят.
Дългосмазваща лепкавост
Отхвърлям реалността
на миризмите, водите, съдбите
Изпълняват бавно танцувални композиции,
без историческа давност
11,000 имена
Полепват застояли в коридорите
Безкрайна безнадеждност.
Лутане и смрад.
Стотици очни пространства без плът-капеща тишина.
Ходене и надежда.

Посреща ме свръхреалността на Бога.

На излизане пълнокръвни мъже
в червени барокови ливреи ме посрещат
концерта е други ден.

 

Част от време

Образозвучна флейта
На тъгата
Не искам да я чуя
Птицата отдавна
Отлетя.

10/14/2017 1:21

 

Калиграфски следобед

Естеството на туша
е
Разтичаща се самота
Остриета и меандри от тишина
Хартията прегръща
зелените листа на чая
Проникването
е
Необяснимо

 

Есен на село (картина 2)
(от цикъла ,,Сезони-думи”)

Червеното реже до болка
мътни сини очи – облачно небе, без дъжд

Червеното е заляло гората
тревата е почерняла – люти ми на очите

Червеното се удави в реката
тишината дойде – започвам да си тръгвам.

 

Социална среща – планирана на случаен принцип

Синхронизиране на цветовите различия, социални дистинкции

Фаза 1 – в салон за красота
Маникюристката, твърде млада-с очи за всичко-погледна
и отказа да си премести колата
От мястото на разминаване
Краката ми не-пре-стъпили в зоната на другите, отвъд
моята представа за социална нормалност
в разпределение на ресурсите, отново се разпрашиха.
Книжни
Бързи
Далечни
Разноцветни
Професионална деформация на визуален дизайнер.

Олимпия е леля-полицай
неправомерно ползваща се от разкрасителни услуги-безплатно
закопчаваща случайни колела на скъпите авто-мечти
По-непредпазлива от куртизанката на Мане, но и по-голяма.

Фаза 2 – Улични траектории
Бързо-преминаващите-улични-екрани
ме спират, само за едно обръщане на клепача
Очите на дизайнерите са винаги по-пресъхнали и
винаги гладни за образи
Но без равностойна на труда заплата.

Фаза 3 – Всеки се завръща от мястото на пресичане
Момичето завърши работният ден,
бързо
слезе по стълбите на салона и
отвори
дистанционно колата, прекъснато от новата
етно-хип-фолк-чалга
на телефона.
Звъни три пъти…

Лелята-полицай
очакваше нетърпеливо
номера на дерматоложката за мега-евтин ботокс-само 500 лв.
С другата ръка караше гневно, имаше второ обаждане
/задържани са седмина, заподозрени за извършване на кражби, образувани са четири бързи производства – за наркотици и едно за кражба/
Посока за почивка – ,,Слънчев бряг” тя ходи само по задължение
Предпочита
извивките и чистотата
на Валенция или пясъците на о. Закинтос, но може и Корфу, но
никога не пожела да отиде до храма на Зевс в Олимпия.
Телефонните обаждатия я правят многолика и заета
за красотата извън обсега на разбирането.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Здравка Шейретова – Oсмия ден от моята седмица

 

Утро

Слънцето – жълтък огромен
в небесния тиган се пръсна.
Господ закусва.

 

Грация и гравитация

Когато господин Хайнрих
фон Клайст
пише, че човекът е лош
танцьор
така че само Бог
танцува перфектно
с марионетка или без
ти оставаш извън същността
си
вплел мисли в оная
луна
която все повече се
закръгля
когато познанията ти
полудяват
и се отварят като черупка
на орех
с натискане на острието
или с голи ръце
се отварят и плъзват
за да предвещаят края
на твоя танц
и да изчезнат в тъмнината
от която и Бог се плаши.

 

Осмия ден от моята седмица
Всяка нощ сънувам
Един и същи сън
Как ти идваш
Влизаш
В моята стая
И събличаш всичките
Си седем Вълчи кожи.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Александѫр Николов – Нека влезем между руините

 

Ъпгрейд

Отшелник в бялата стена:

Аз сеп ро дав ам
за чиния или две чинии,
само порцеланът е важен. Скъп
материал.

Азс ер аз дел ям
на части, режа от себе си,
заменям се с вещи, които ми дават
нов, по-лъскав вид.

Аз съм
Бартер.

(Под звуците на синтезатори, синтетичен
хор, синтетични цигулки,
българска ню уейв група, израснала
в основите на руините от соца.
Аз чертая в киберпръстта от нули и единици
своето име.)

Аз съм
Бартер.

Под звуците на синтезатори –
издрасквам диска
на своя жизнен път, издрасквам пътя
на жизнеността си. Спомням си
последните мигове човечност,
преди да се превърна в магазин
със собствен саундтрак.

Първите стъпки бяха боси крака
по каменното легло
на река, тръгнала си още миналата есен.

Отсякох ръката си, засадих в дупката
екран, който ми казва кой
се сеща за мен, кой ме обича.

После краката ми
станаха ескалатори,

устните ми – бял
мрамор (Аз сеп ро дав ам
за чиния или две чинии.
Само. Порцеланът. Е. Важен.)

Косата ми – диви кабели; улавям
радиосигнали, химни в ушите си,
обявяващи
края на човечеството, края
на историята, края на музиката, края
на работното време.

На излизане
душата ми прочита
по ръба на тоя свят и по ръба на оня:

Изгради
доверие с устройството си, изгради
доверие в устройството си, бъди до мен
бъди у мен, последен ъпгрейд,
стабилна връзка

Нека този интернет побере
колективното съзнание на всички магазини в мола
със собствен саундтрак.
Вярвай в този wi fi
Вярвай в този wi fi

 

Чернова

Сънувах, че съм буден и черния щраус ме гонеше,
а уличния музикант с разтреперани пръсти
изкарваше слънцето от кавала си,
което като прожектор осветяваше двамата,
покачени върху боклукчийския камион.
Няма място за големи машини по малките улици, тук в каросерията товарят
боклука, върху който после спят.

Виж, коварното растение, което приема
формата и цвета на онова, което най-много желаеш.
Поиска пари (той), вече държеше банкнота в ръце, пред него цялото небе, земя
и планини достойно разкрачени
между тези две плоскости.
Всичко в жълти етикети с цени налепено. Конфекция: изкуствено злато.

Той посегна напред (на рамото
растението)
на челото му знака:
луната, която го обича, той
би изтрил всеки сигнал от белия камък
от страх да не повреди
тук мнимата позлата там
не знае, че е вечно вечното при нея.

Сам се тунингова с цялото изкушение,
което миризмата му предлага, удоволствието, което
кадифеното докосване на тапицериите
му доставя.

(При цялата си заетост той
не е завъртял белия камък, не знае
глобуса, който се крие
зад сърповидната усмивка от Лорка
къс истинско сирене без палмово масло,
от пазара край пътя край Юндoла,
от забрадените жени, от старите баби).

По небе от олово и стружки, ярко не
светят градините от цветна магма,
топли езера в кратерите, дом
върху обратната страна на Луната;
(Синева е черновата)

 

Кърлежът

един кърлеж живее в моя пъп
и само веднъж
и само веднъж
и
само
веднъж
го видях да излиза нощем за храна
беше сумнамбул, изглежда
говореше разпалено
насън:

В условията на свръхчувствителната, политкоректна, постиндустриална, капиталистическа култура
дървото ще се обиди, ако му кажеш, че е зелено.
За фракция в момента, докато трае гибелния гняв,
ще престане да ражда плодовете на цензурата си –
ябълки без семе.

проследих гласа, изтичах
до кухнята,
открих кърлежа мъртъв, задушен
от гневен плод, от гневен
зарзават, изглежда беше разкрил
тайните им методи
за контрацепция, изглежда
беше прекъснал
климакса на техния
некултурен, необразователен
разврат.

 

Щурците

До казиното се виждат руини
от стар, игрален клуб. Сега
е друго: няма
дръжка на вратата, няма
панти на вратата, вратата
на вратата липсва, кухо зее
миризмата
на зеле и мастика.

А вътре като рицари
на кръгла маса, вечерта
работниците пият,
живеят във срещуположната, висока сграда,
частен дом от царско време,
който комунистите в кооперация превръщат,
раздавайки
парчета
къща
на преселниците от селата. Тесни
и високи стаи, мухъл
и мърморене на недоволните съпруги.

Но нека влезем между руините
(от стария, игрален клуб).
Рицари-работници с кореми
и оплешивяващи глави говорят.
На масата – галони от най-евтината
бира, с аромат на спирт и веро
на стената вляво – цици
от плакат във вестник, вдясно
карта на България от Санстефанско време.
Разговорите са за политика,
псувни, които уличните кучета държат далече.

Нямаше да ви описвам толкова
подробно
тази грозна сцена в понеделник,
ако не видях отгоре между тухлите
на събарящото се с години кино
(в чийто край се помещават пиещите
рицари)
децата им, които с пръчки, камъни и викове
играят, надявам се ще разберат,
че имат всичко нужно във ръцете си,
когато някъде сред пост
индустриалния бълвоч от вещи
видят корена разруха,
да му отвърнат с гласовете
на хиляди щурци преди тях
от косачките
загинали в ливадата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Палми Ранчев – Нека да е второто гадже

 

Пътуване

Достигнахме брега на любовната река –
куцайки, на един крак – с протегнати
за милостиня ръце. Лесно се качихме
и не разбрахме кой управлява кораба,
понесъл се безгрижно по гладката вода.
Трябваше ли някой сръчно да върти
кормилото и да гледа компаса. Да следи
за бързеите и за опасните дълбочини.
Или тогава беше достатъчно търпеливо
да следваме движението на водата.

 

А тя

Опитва да ме забоде с поглед, аз, жужа – жу-
жа. Прави го по-внимателно – сега ще успее.
Не ме достигна. Но усетих дъхът на острото.
Бъдещето на болката. И вече не жужа: гледам.
Очите ми казват: До тука!… Не ме докосвай!…
Махни се!… Тя продължава. Някаква любовна
истерия: Ще те обичам!… Искам да те обичам!…
Не мога да не те обичам. Как ще ми забраниш?…
От мене дори не тече кръв. Но тя продължава.
Погледът й сече. Сече, сече, сече… Посича ме.
Опитвам се да кажа: Боли!… Опитвам се да кажа:
Умирам!… А тя – обича – обича ли ме обича.

 

Пот

Сплитаме пръстите на ръцете.
Напасваме кореми, пъпове.
Разливаме капчиците пот.
Превръщаме ги в обща влага.
И отново в многобройни капчици.
Сливаме се и се преливаме.
в късния съботен следобед.
След три изпушени цигари.
Веднъж, два, понякога три пъти.
Понякога – и още, още веднъж.
Разбрали – чувството е
за безкрайност. Не е безкрайно.

 

Следи

Кремавите капки са перли
от задъхано раздран бял дроб,
изхрачен на горещия корем.
Преливат от дълбокия пъп, изсъхват,
втвърдяват се на полуострови,
морета и континентални петна.
Превръщат се в люспи
на сребристо-бледа география.

 

Въпроси

Помня как онзи следобед
на тавана, по-близо до звездите,
до себе си, и до лудостта,
късахме с ръце, изправяхме
с юмруци и ръфахме със зъби
горещия електрически реотан,
с който бяхме свързани. След
толкова изминали години

отдавна не е важно кой беше
по-жесток и по-безмилостен,
а колко от горещината,
от изгарянията – и от опасното
електричество – отнесе ти
и колко в мен останаха.
Питам, още искам да разбера,
а не дали си жива. Жива си,
щом понякога и аз съм жив.

 

Желание

Ще заговоря първото,
или нека да е второто гадже,
попаднало пред очите ми.
Висока е, с бяла блуза,
дантели и едри, доста едри –
в полу-профил – гърди.
Скъпа, внимавай с огъня,

щом отново си гасиш фаса
в съседство с моята – седма,
осма, девета ли беше,
или дванайсета бира.
А носът ми се свива от мириса
на тънък френски парфюм
и изгоряла до кокала плът.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Елена Попова – Използвайки за стръв себе си

 

Ножица на спомени

Връзките са тънка кожа,
изрежеш ли спомен
прокървява душата
и тялото не може да бъде спасител,
а само проводник на непредсказуемо
изригващи куршуми.
Може би спасението идва
от една единствена душа,
с която не искаш да сътвориш спомен,
а цял един друг свят.

 

Реквиемен кръговрат

Тялото ми е завито в тръни от страст,
назови ме с име на животно
и после ме превърни в него –
обезличи ме между зъбите си,
слей диханието ми
с пушека на цигарата си,
нека се види изтрита
душата ми от клетката си.
Надали от сълзите ми
някога ще се родят цветя.

 

Несподелен сън

Сънувах, че бях машина,
която правеше черно-бели
опаковки и с тях опаковаше
статуи на хора – колкото по-черни
ставаха статуите, толкова по-бяла
опаковка получаваха.
Уви, за последната статуя
опаковка липсваше и в този момент
тя оживя, целуна ме и развали магията –
превърнах се от машина в човек.
Жалко, защото в живота,
ако не ми достигне опаковачна
хартия, ще развалят мен
и цялата ми машина.

 

Жертва в лабиринт

Адът драска в очите ти,
напира да излезе от тях
и да се разлее по мене,
а по мене ще се превърне
в сметана за да ме увериш,
че сме поели към Рая.

 

Спомени от Едем

Изтощението ми е роб, който
има глас и сили,
не само да шепне,
но и да хули ИМЕТО ТИ.
Изтощението ми е легион,
които ме покорява и владее
за да бъда негов пленник,
който в изгнанието си
да те забрави.
Поднасят ми плода
на безумието, от който
няма да отхапя…
за да остана гола,
по душа за тебе.

 

Свободен скок

След докосвания
на стрелките сто
аз и мислите ми
ставаме чужди,
не се търсим,
не сме едно.
Те предават се
в моята самота
изтривайки деня,
в който очите ти
огледали са се в мойте
и намерили са се.
Бунт в мен е
да те долюбвам
и в мислите си,
когато розовото
сиво става
и после пак избледнява.

 

Наши дни

Фас след фас,
спомен след помен –
запалват се,
горят
и изгарят
спектакли
и сърца
в дима,
хората,
аз ги познавах.
Жертвоприношението им
е циркът на това поколение.

 

Вечеря

Тъмнината едновременно
ме пари и прегръща,
в нея крие се ловец,
който чака жертвата
си и тази нощ –
вълк, който
бързо се насища
и оставя остатъците
си на чакалите.
Но това е просто
една игра на празен стомах,
не е изкуство.
Изкуство е, когато успееш
да задържиш
плячката си жива,
използвайки за стръв себе си –
тя е твоя жертва
и ти си нейна.
Това изкуство си има
ново име – любов.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Кристина Крумова – Положила голото си тяло

 

1.

C2H5OH

Ще ти позволя да ме убиеш
да отровиш мислите ми
да разбиеш сърцето ми
да размажеш емоциите ми

И докато го правиш
ще танцувам с тебе
ще се чукам с тебе
ще шепна в ухото ти мръсотии
ще пуша за тебе
ще пиша за тебе

Ще ти простя,
че след всичко това
ще ме забравиш
ще се изпариш
ще намериш друга…
жертва?

 

2.

СПРАВЕДЛИВОСТ

Приюти останките съвест
в безвремието на мисълта

Бих бутнала света
в най-черния ад
за една бира
Бих изгорила три пъти
последната любов на Земята
за сутрешната си цигара
Бих съблазнила светия
и въздигнала блудница
за няколко часа сън
Бих обрекла новородените на скука
и историята на забрава
за една вечер забавление
Бих спасила развратния
и заровила илюзиите на морала
от любопитство

за
Справедливост по Кестнер
и
Бохемство по Буковски
няма място
в една глава

 

 

3.

Копнееш да запознаеш пороците си
ще си допаднат ли…
Искаш честна игра,
но някои предпочитат бира пред скоч
А е така приятно да се будиш,
прегърнал някой топъл порок
Искаш да удвоиш удоволствието
Уви
пороците са капризни

 

4.

повръщам лъжи
след тежко препиване
с унижение
мазохистичните вопли на
останките разсъдък
следват безцелна посока
по тесните пътища живот
които кървят в синьо
отговорите на таблетки
отдавна не помагат
в мизерния арест на
собствените си липси
чувам последните капки
студено желание
да изтичат в канала

 

5.

Седнали на маса пием
Вчера е добър събеседник
За всяка глътка абсент
получавам разказ
в картина от две думи
Къде си?

 

6.

Потърпи, потърпи…
Утре ще дойде
двуизмерно
абстрактно
почти безцветно
опаковано в бляскав целофан
от забравени възможности
изпратено анонимно
От марката, залепена накриво
ще те погледне…
Днес

 

7.

ПРИСЪДА

Положила голото си тяло
в приказна вана
сред нежна и синкава пяна
сред хапливите пламъчета на свещи
разточително дълго
отпивам сладко, португалско вино
наблюдавам философски
как горещата вода се изпарява над гладката ми кожа
и страдам…

Топлите ми сълзи се сливат с прозрачните балончета

А някъде там
дете лежи до трупа на майка си
обрязват млада девойка
старец умира от глад
мъже или автомати разстрелват цивилни семейства,
молещи за милост
животни поемат последен дъх,
одрани живи
баща краде, за да нахрани бебе

и аз страдам за тях
мисля за тях
говоря за тях
пиша за тях
крещя…

след ваната
обличам скъпа рокля
слагам черен грим
поглеждам светлините на града
ще танцувам
ще правя любов
красивият живот ме чака

изядох пастите
готова съм за гилотината

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Бертолт Брехт – Радост на началото

 

Песен на Баал

Има ли жената тлъсти кълки, мятам я в зелената трева.
Пола и панталони проветрявам, слънце да огрява – щот харесва ми това.

Хапе ли жената от екстаз, бриша със зелената трева
Ухапано, уста, носа и скута, да е чисто – щот харесва ми това.

Върши ли жената пламенно нещата, но пък прекалява
Тежичка ми е ръката и се смея – дружелюбно, щот харесва ми това.

 

Слънце

Слънцето пече цели седем години
Върху тялото и бузата ми
Стигна до червения ми врат
И през плътта ми свети в костите.
Слънцето кожата ми духна
Трябваше да се овалям в бурените
Светлината му не ме остави на мира, мой лебеде любими
Нищо не свърших седем години.
С мозъка си и коляното
С нея съм. Обичам я…

 

Аз, юношата, си казвам

Небето днес отново е тъй бледо – сякаш отново цялата
Нощ е ебало!

Всичко е толкова развратно! Кучешка работа!

Покрай малък язовир си направих разходка – що за спомени събужда това! Всичко е толкова безнравствено!

Дори само кучетата там ти казват всичко за живота!

Аз вече не мога да легна вечер в леглото водоравно! Юрганът става на островърха палатка! Често при това почти никак не мисля!

Жената на днешното време: кенза под камизолата! Това не ми излиза от акъла, човече! Така насилствено аз бивам възбуждан.

 

Песен за морето

Вижте! Високи небесата, набъбнали от похот!
Потопете се във вълната, която завлича зад борда!
Рухвайте ревящи платна, издути до хоризонтите!
Изливане на водопади, сини, зелено-тюркоазени!
Млади!

Избликват трупове от дълбокото – кафяви водорасли в килватера!
Измъкнете ги на палубата!
Ареали на спомени, плувнали в сланина!
На отвеяни копнежи гларусите!
Мърша от акула, проядена от молци!
Хвърлете ги обратно в прииждащите води
Измийте си ръцете!

Необятни хоризонти от времената на император Диоклециан!
Изпълнени с потъващи кораби, полупълни с нагнили потоци солена вода
Трупове на междинната палуба! Изхвърлете ги вън!

О, оранжево зазоряване! О, море без дъно и основание! О, паст на смъртта като празни детски усти! О, отплуване призори!

Вижте, високо небето, набъбнало от похот
Пие, смуче, лочи, налива се!

 

Да се примириш с държавата е също толкова необходимо, колкото да се примириш със срането. Но да обичаш държавата не е толкова необходимо.

 

Реката славослови. Звезди в гъсталака!
Миризма на мента и мащерка!
Слаб ветрец освежава челата ни
Това Бог прави за нас, децата
Тревата е мека, жената – без горчилка
Всичко е радостно в красивите ливади
Днес за съгласните насладата е сигурна
Никога-да-не-си-тръгнеш – така са нещата.

 

Световната история би изглеждала другояче, ако човечеството си седеше повече на задника. Седенето е лишено от всякакъв патос.

 

Балада за хората на Кортес

На седмия ден под леки ветрове
Просветнаха ливадите. Слънцето беше благо
Решиха да спрат на бивак. Изтърколват ракията
От каруците, разпрягат воловете.
Прекарват ги под ножа привечер. Щом захладня
Отсякоха от гъсталака в близкото мочурище
Дебели колкото ръката клони, чворести, ставащи за огрев.
Лапат после добре подправено месото
И подхващат с песните към девет
Да пият. Бе нощта прохладна и зелена.
С пресипнали гърла, добре натаралянкани
Последен хладен поглед хвърлили към едрите звезди
Заспаха те към полунощ край огъня.
Тежък бе сънят им, но някой спомни си на сутритна
Че чул бе да реват говедата веднъж.
Събуждат се по пладне – и вече са в гора.
С оцъклени очи и натежали крайници надигат се
На коленете с пъшкане, в почуда виждат
Дебели колкото ръката клони, чворести ги обкръжават
Надхвърлящи човешки бой, преплетени нагъсто, целите в листа
И малки цветове със сладка миризма.
Задушно става вече под покрова им
Той сякаш се сгъстява. Палещото слънце
Не се съзира, нито пък небето.
Командирът изревава като бик да хващат брадвите.
Те лежаха там, дето говедата бяха ревали.
Не ги откриха. С груби попържни препъват се
Мъжете в ограждението, в клонаците се блъскат
Помежду тях прорасли, пропълзели.
С отпаднали ръце се хвърлят диво
В гъсталака, едва потрепващ
Като че ветрец отвън през клоните минава.
След часове усилен труд чела притискат
Мрачно блеснали от пот о странния клонак.
А клоните растяха и неусетно раснеше
Ужасът на хаоса. По-късно, като падна вечерта
Която тъмна бе, защото над главите им сгъстяваше се шумата
Седят безмълвно, наплашени като маймуни
Зад решетките на клетката си, прималели от глад.
През нощта растяха клоните. Навярно имаше луна
Бе още доста светло, съглеждаха се един друг все още.
Едва на сутринта така се бе сгъстил клонакът
Та те не се видяха вече чак до сетния си час.
На следващия ден се чуха песни от гората.
Глухо и заглъхващо. Навярно пееха си те един на друг.
Нощем ставаше по-тихо. Дори говедата мълчаха.
На зазоряване причу се нещо като животински рев
Но доста отдалеч. Дойдоха сетне и онези часове
На пълна тишина. Полека-лека погълна гората
Под лек ветрец и благо слънце тихо
Ливадите през следващите седмици без никаква следа.

 

Когато в тъмнината бях и светлината не стигна до мен
Изкрясках високо в нощта като звяр, за когото помощ няма
И светлината при мен не дойде.

Оттогава знам, когато съм в тъмнината
Светлината не идва при мен.
Но аз крещя все така, макар да не идва тя
Като звяр, за когото помощ няма.

 

Аз, оцелелият

Знам, разбира се: само с късмет
Аз надживях толкова много приятели. Но тази нощ насън
Чух тези приятели да казват за мен: „Силните оцеляват“
И аз се мразех.

 

Меморандум на специален агент Р. Б. Худ, шеф на поделението на
ФБР, Лос Анджелис, от 16.04.1943 г. относно подривната дейност
на обекта Б. Б.

[На А. И.]

ДО
Г-Н ДИРЕКТОРА НА
ФЕДЕРАЛНОТО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ
НА СЪЕДИНЕНИТЕ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ
Г-Н ДЖОН ЕДГАР ХУВЪР

ТУК

Г-н Директор,

С настоящия меморандум докладвам
За плановете за саботаж на намиращия се
Под наше наблюдение обект Придворен поет
Познат Ви от предходни справки и доклади
На повереното ми поделение Лос Анджелис
Като придворен поет на световния комунизъм
Чието незабавно интерниране е въпрос
От първостепенно значение за националната сигурност
Както е видно от приложения документ
Копие на стихотворение пропагандиращо не само
Изграждането на комунистическа държава в Америка
Но и даващо конкретни детайлни указания как
Чрез саботаж да се руши американска собственост
Използвайки конкретен пример авторът демонстрира
Разрушаването на американски параход от екипажа
Недоволен от размера на получаваните възнаграждения
Изобразеното в стихотворението подлежи на
Алегорично пренасяне от хладилния кораб върху Америка
Прилагам документа в превод на служител
На Бюрото от повереното ми поделение до този
Момент не ни е известно стихотворението
Да е превеждано на английски за щастие
Тайното му послание до американския народ
За осъществяване на комунистически преврат
Засега не е достъпно за по-широк кръг публика

ПРИЛОЖЕНИЕ (СТРОГО ПОВЕРИТЕЛНО!)
Разрушаването на кораба OSKAWA от екипажа (заглавие)
В началото на 1922 година
Бях нает на работа на шестхилядитонния параход OSKAWA
Построен четири години по-рано за два милиона долара
От United States Shipping Board. В Хамбург
Натоварихме шампанско и ликьори за Рио.
Понеже заплащането беше мижаво
Изпитахме потребност грижите си
Да удавим в алкохол, така
Редица каси шампанско поеха
Пътя към помещенията на екипажа. Но и в офицерските каюти
Дори на мостика и в щурманската рубка при навигационните карти
Можеше да се чуе едва четири дни след отплаването от Хамбург
Звънтенето на чаши и песнопенията
На безгрижни хора. Няколкократно
Корабът се отклоняваше от курса си. Въпреки това обаче
Достигнахме по стечение на всевъзможни благоприятни обстоятелства
Рио де Жанейро. Капитанът ни
Преброи при разтоварването сто каси шампанско по-малко. Тъй като обаче
Не намери по-свестен екипаж в Бразилия
Трябваше да продължи да разчита на нас. Ние натоварихме
Над сто тона замразено месо за Хамбург.
След няколко дни в открито море ни обзе отново грижата
За лошото заплащане, несигурните старини и
Един от нас разля в отчаянието си
Прекалено много нафта в котелното и пожарът
Изби през комина върху цялата горна палуба, тъй че
Лодки, мостик и рубката изгоряха. За да не потънем
Взехме участие в гасенето, ала
Блъскайки си главите над лошото заплащане (несигурното бъдеще!), не си давахме
Много зор, за да спасим кой знае какво от палубата. Всичко това
Лесно можеше да се възстанови с известни разходи, те бяха спестили
Достатъчно пари нали така от нашите заплати.
Прекалено много напрягане в средината на живота
Състарява бързо мъжете и ги прави негодни да се борят с него.
Тъй изгоря защото трябваше да пестиме своите сили
Един хубав ден корабното динамо, нуждаещо се от грижи
Дето безрадостни хора няма как да положат. Сега останахме
Без светлина. Първо запалихме газени лампи
За да не се сблъскаме с други кораби, но
Един уморен другар, обезсърчен от мисли
За безрадостните старини запрати лампите за да спести работа
Зад борда. Горе-долу по същото време близо до Мадейра
Почна да смърди месото в хладилното отделение
Поради аварията с динамото. За нещастие
Един разсеян моряк изпомпа вместо водата от течовете
Почти целия ни сладководен запас. Имахме още за пиене
Но вече не стигаше за котлите. Трябваше значи
Да използваме солена вода за пара от което съответно
Тръбите се запушиха със сол. Почистването им
Костваше твърде много време. Седем пъти се наложи да го правим.
После имаше авария в машинното. Със злоради усмивчици
Закърпихме нещата. Oskawa се мъкнеше бавно към Мадейра. Там
Нямаше сгода за широко обхватни ремонтни дейности
Станали сега вече наложителни. Заредихме само
Малко прясна вода, няколко лампи и малко газ за тях. Динамото
Изглежда беше напълно съсипано поради което
Хладилната уредба не работеше и смрадта
На гниещото замразено месо стана непоносима за нашите
Изтощени нерви. Капитанът
Обикаляше кораба вече само с револвер – явен знак
На едно обидно за нас недоверие! Един от другарите
Изведен извън себе си от това недостойно отношение
Пусна най-накрая малко вряла пара в хладилната инсталация, та проклетото месо
Поне да се посвари. Същия следобед
Целият екипаж седна заедно и щателно изчисли
Колко ще струва разваления товар на Съединените Щати. Преди края на пътуването
Успяхме да подобрим дори собствения си рекорд: край холандския бряг
Изведнъж свърши горивото, тъй че ние
С големи разходи трябваше да бъдем изтеглени на буксир до Хамбург.
Смърдящото месо създаде на капитана още много грижи. Корабът
Беше за скрап. Всяко дете, смятахме ние
Можеше да види с очите си, че нашите заплати
Наистина бяха прекалено ниски.

Версифицираната от обекта история на превръщането на кораба в скрап
Според нас е прецизна злонамерена алегория на комунистически преврат
Предлагаме вземането на незабавни мерки с уважение специален агент
Р. Б. Худ Федерално Бюро за Разследване поделение Лос Анджелис

 

В календара денят още не е отбелязан.
Всички месеци, всички дни
Са още свободни. Един от дните
Ще бъде задраскан.

 

О, радост на началото! О, ранна утрин!
Първата трева, когато изглежда забравен
Зеленият цвят! О, първа страница
На очаквана книга, толкова изненадваща! Чети
Бавно, иначе прекалено прибързано
Изтънява непрочетената част! И първият поздрав на водата
Върху плувналото в пот лице! Свежата
Прохладна риза! О, начало на любовта! Поглед, който се губи някъде!
О, начало на работата! Да налееш бензин
В изстиналата машина! Първо посягане на ръката и първо мъркане
На палещия мотор! И първото дръпване
Дим, изпълващо дробовете! И ти –
Нова мисъл!

 

Превод от немски: Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Кева Апостолова – Поздравете целия Господ от мен

 

(поръчкова поема от нсп)

.

Което ни удря отгоре не е дъжд

Дъждът е срязаната ми от теб уста

която се изпразва в устата ти

Което удря отгоре е въстание

Въстанието е летище което натиска спусъка и

бялото полита като черно

Черното е местност

В нея кацат въстания

неуспешни като всеки ден

Всеки ден е часовник:

българският ми става лош английски

трясъци в главата от преглъщане

подвижни са гробовете един ме забелязва

Но аз знам че

ябълките се обезводняват още на дървото,

 а ти си нямаш  представа колко много те обичам, когато застана пред банкомата на раковска между гурко и иван вазов,  отзад колите забиват спирачки пред светофара и стряскат клошаря, легнал под балкона на къщата музей иван вазов,  мотористите форсират  по гурко през шести септември, цар иван шишман  към васил левски, защото е нанадолнище, а стените на министерството на вътрешните работи откъм гурко се клатят, но то е глухо, не чува форсиранията, нищо че стряскат болните и им пречат  да умрат спокойно, банкнотата ляга в  религиозно отворените ми  длани, няма  да я развалям, ще си я гледам до утре, синя е като очите ти,

о, хора – фураж за невидимото, предсказания за миналото, показания от бъдещето!

.

Без нужната дистанция

да Ти кажа искам:

дивите животни

огън свой си нямат

дай им

Числата застаряват

повече не могат

измислѝ  ни нови

Но аз знам че

телата ни са най-удобното средство за пътуване,

а ти си нямаш представа колко много ме заболя сърцето, когато красивият герой беше убит от още по-красив герой, за да може телевизионния сериал  да продължи успешно, заради който, вярвай ми, живея, иначе досега да съм се нагълтала с каквото трябва, например като отидеш в интернет  през здравен портал в аптеки ремедиум разбираш, че там хората имат всичко и всичко продават, о, хора, живеем без да се налага да живеем!

.

Глутницата храсти  под прозорците

разкъсва нощем котките и ангелите

Костите се смесват

няма разпознаване

Но аз знам че

човекът като биология е непокътнат, а разликата между човека и хората е колкото приликата на камъка с тревата,

а  ти си нямаш представа каква зла хазяйка имам и какъв ужас преживях, докато си правех теста за бременност в домашни условия,  и каква радост изпитах, когато резултатът  се оказа отрицателен, и колко плаках в дланите си след това, защото подпомагам демографския срив на българското население, но въпреки всичко благодаря ти, че си стерилен, ще те обичам вечно,

о, хора, превитото на две пред вас се казва се аз, защо аз плаче ли, защото може!

.

Звездите хвърчали като отлющени от глава

Чия била главата и кръгла ли била тя не се знае

Луната шумяла като ябълка изстискана в чаша

Каква била чашата и пълна ли е сега тя не се знае

Слънцето смачкало пространството на снимката

Чие било слънцето и кой фокусирал снимката

също не се знае

Така е създаден светът деца

с Незнание

Човекът е произлязъл от снимка

Но аз знам че

единствено стъклото не гние – моногамно и във фантазиите си,

 а ти  си немаш  напредстава колко е хубаво да живееш в село, в смисъл  в северозападна българия, къщата ти да е на главната, по международен път Е 79 монтана видин  да летят тирове, да лежиш нощем  и да слушаш как тирът  се поклаща и къщата с него,  как стените пукат, пукат, но не падат,  нещо ги пази, господ ме обича,  о, хора, печели само музеят за стари снимки, после всички  ще бъдем изрязани от голямата снимка!

.

Планината е суша

решила да полети

В неудобна поза е:

като заловен герой

като заловена жена

като заловена смърт

в мига на кражбата

Но аз знам че

вълкът, скрит в света, премества сънищата от един вулкан на друг,

а ти си нямаш представа как се заковах на място  като видях поетесата катето как стоеше на трамвайната спирка на площад славейков и половин час гледаше към площад гарибалди дали идва нейния трамвай и нито за миг не погледна към такситата, които се плъзгаха зелено по раковска посока първа градска болница, където най-често в одеяла вкарват и изкарват живи и мъртви,

о, хора, безредици в слънцето, окосена е луната, тялото започва, за да свърши!

.

Котешко разсъмване в гнездата

Приспана е от черен мъж жената

Жълт ще я събуди ще я продаде

Бял ще се ожени за да се разведе

Ангелче отдолу се опипва

Но аз знам че

тук са вековете, птиците на мръкване са хора,

а ти си нямаш представа колко е хубаво да си меломан, да си либерален, да приемаш всички херци на тона ла, да приемаш и хармонията, и полифонията, да приемаш буквално  всички жанрове – дори трудноопределимите, да  ходиш  на концерти в края на концерта, когато никой не те притиска да му покажеш билета си, когато  публиката напуска залата или стадиона, говори  за това прекрасно изкуство на музите, блъска те насреща,  но ти вървиш напред, напред, напред, за да  събереш изгубените вещи по столовете и пътечките, намирала съм какво ли не, а последния път от зала номер едно на НДК си тръгнах с 50 стотинки,  хубава запалка и диск, къде ще го слушам този диск не знам, но важното е, че го имам,

о, хора, летящи континенти са пчелите, смелостта е омагьосано тяло, натъртена суша е облакът, а бебето прелиства с крачета и чете протоколи на осъдени вещици!

.

Не съм казвала че книгите са бели дробове

Такова нещо не мога да кажа

Казвала съм че ребрата които ги пазят

се счупиха

Това съм казвала:

счупиха

които ги пазят

ребрата

Но аз знам че

ръцете са излишна част от тялото ви – тъй рече делфинът в нощ с отворени прозорци и лисичи крясък в храмовете,

а ти си нямаш представа колко е опасно в дъжд да вървиш из софийските квартални улици, да гледаш мътните вълни и да внимаваш да не паднеш в някоя  улична шахта, която  да те погълне, защото е с откраднат железен капак  и изведнъж да видиш как  куче пресича трамвайната линия, а ватманът стиска зъби, изопва жили,  превключва на най-висока скорост и нарочно го блъска, то умира, 

о, хора,  както деца се плашат от куци хора, така мен ме е страх от вас!

.

Къде  смъртта се наблюдава вечно с ръка над очите

Лъжат ли минералните води и хранителните добавки

щом хирурзите постоянно ни режат и

ни хвърлят в контейнери за опасни отпадъци

Дали момичетата които похъркват в леглата

правят момчетата хомосексуални

Защо само времето в превозните средства е

време за мислене

Тогава не спирайте трамваи 18, 12, 10, тролеи 9,

таксита 91280,   912 63, маршрутни таксита

А ти извънземний

който с разтворено яке ме спираш помни че

само между бивните на ръцете ти ставам щастлива

Но аз знам че

умните миди скърцат с пясък в устата на ресторантите,
а  ти си нямаш представа, когато поради задлъжнялост и пълна неплатежоспособност властите дойдоха и започнаха да  смъкват  картините от стените как веселите до вчера червейчета в рамките подадоха главички, уплашиха се и с ококорени очички започнаха да гледат, сякаш казваха «как може такова нещо, това е изкуство, а ние пазим душата му», после се скриха, само най-смелото  излезе и с телцето си се опита да удари през ръцете енергичния съдия-изпълнител, но енергичният съдия-изпълнител го духна, то падна, аз изтичах да го спася от енергичните обувки на съдия-изпълнителя, взех го в ръце и му казах:»ще те нарисувам, ти си най-смелото и красиво червейче на света» , то учести кожното си дишане и издъхна в дланите ми, погребах го в градската градина пред народния театър не далеч от мястото на бившия мавзолей на георги димитров – застанах на колене  пред тревата, завих червейчето  внимателно в бяло листенце от роза, с пръсти му изрових дълбоко гробче като на праведните и го погребах там; често посещавам гробчето, отварям православен молитвеник, защото смелото червейче беше православно християнче, защитаваше изкуството, и прочитам «Молитви в скърби и злополуки», хората се събират около мен, някой се хилят и ме сочат с пръст, остналатите мълчат и се кръстят с мен, дори цели групи  чужденци, дошли с нискотарифни авиокомпании в софия, лягат на тревата, слагат раниците под главите си и ме гледат и слушат внимателно, въпреки че са католици и протестанти, но чувстват, че  богът ни е един,  а за съдбата на другите червейчета в рамките нищо  не знам, вероятно новият собственик на картините ще третира дървесината на рамките с иновативни методи,

хора, с контролиран ръст е човекът!

Ако входът е изход като вагината

защо всяка раса се страхува от другата

Когато човек и куче скочат от  балкон

чия е  струйката кръв от носа ми

Защо мъртвите са съгласни със смъртта

не я отричат не я убиват

Знаят ли боговете от втория ред

имената на боговете от първия ред

Кого в тялото ми си довел

защо не иска да си тръгне

Бях умна като всяка течност

защо хриптят над мен цветя

Но аз знам че

в стомашен мрак е мозъкът, пияници са хубавите момчета, но от момичета умират,

а ти си нямаш представа колко много обичам свръхчовешкото в животните, ето така легнали един до друг – аз, куче, котка, агне, крава, кон, прасе, делфин, магаре преброените години да си спомняме, непреброените да подарим на – аз, куче, котка, агне, крава, кон, прасе, делфин, магаре,

о, хора, старчета са вече розовите ангелчета, върху покривите на храмовете кацат птици-изстребители, а комарът си лети и пее!

.

Отрязани са плаващите длани на христос

с които удряше лицето и корема си без пъп

за да ни покаже как трябва да се удря

Но аз знам че

разбитата врата е по-страшна от разбивача

Аз знам че

скъсана верига  е змията,  демон е хартията

Знам че

с летящите си  колене мухите са красиви

Че

ще отлежаваме  в пясъчните урни докато океанът ги разтвори

Из коридорите на ветровете все още вее униформен джинсов свят  Поздравете  целия господ от мен – ние, хората, сме ученичките Му!

 2017

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017