Божидар Пангелов – Земя

Земя

какво да кажа

какво да им кажа
боли ме
за едните
за другите
(за теб
и теб
за вас)
които имат земя
които нямат земя
които търсят земя
червена
червена
червена

какво да им кажа

 

Охрид

Огледало в шепа.
И лодки.

Една до друга.
Една до друга.
На залеза лицето ще е тиха
бръчка.
И ние няма да сме тук.
Няма да сме.

 

Нищо не съм длъжен

Знам, че нищо не дължа
(и на кръвта си).

Но във времето на водата,
някой пали огньове.
И пушекът се преплита
с дъха на земята.
Земята на лятото,
на мъртвия клас,
на стърнища.
Не, нищо не съм и длъжен.
И тялото ми отплува…
Секунда преди.

 

Филм

делви делви делви
детето свито

червена резка

сърцето ми

 

*
„Странно как умират мъжете…“
Г.Сеферис

отдавна въжето е
скъсано
бурята бие
скалистия нос
(ние сме тук )
каня те на една.
и на сиртаки

 

*
да държа ръцете ти
няма значение

да гледам в очите ти
няма значение
дълги пера рушат хоризонта
(децата изгарят в светлина)
о, капитане! мой капитане!
мъртвите поети дишат
в корените на
иглика

 

*
Детето във тролея
се изправя.

Лекичко почуква по стъклото.
После махва някому.
Говори:
„Няма как.
Не мога
да се обадя
( забранено).
Няма как.
Не мога
да погледам
( дългите монети
по зъбите).
Ръцете няма как.
Не мога да докосна
( ръцете здраво стискат
Другите).
Сега и
вчера
е изгубено лицето ти,
изгубено лицето ми…”

И се оголват очите на неделята.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Иван Такев – Устата ти с която ръфаш като бито куче

*
дали
устата ти
с която
ръфаш
като
бито
куче
от хляба
на живота ми
е чиста
колкото
ръцете ти
(играли
с посрани
ануси
на властни
мъжки
курви
на разсъмване)
с които
безмилостно
забиваш
на майка си
ръждясалите
кухненски
ножове
в гърба
приведен
до земята
от тежестта
на любовта ми
към човека

или
по начало
бездушна си
като
един
единствен
стон
след
сутрешна
чекия
потънал
в бездната
от сластни
крясъци

 

*
поглеждаш
с рибешки
очи
в очите ми
а те
отвеждат те
до дъното
на океана
в душата
където
тежко
като
котва
спуснато е
личностното ми
разстройство

обожавам те
и те презирам

погнусен съм

хлипам
хвърлям
блъскам

с лекота
събарям
замъците
ти от пясък
а усмивката ми
сатанинска
играе
ведро
по посърналото ми
лице

искам
греховете ти

и Бог ми е
свидетел
ще те удуша
в съня ти
за да те
създам
отново
обляна
в кръвта ми

 

*
кървиш
любов
до безсъзнание
когато
чувстваш
как
на устните ми
пиката
студена
те
пронизва
там
отдолу
където
все
още
си
божествена
мелодия

 

*
да се
обичаме
с любов
по котешки
чиято
нежност
способна е
да връща
с топла
ласка
мъртвите
от гроба

аз

ще бъда
димния
сигнал
на острова
безлюден
заключен
зад
бадема
посаден
в очите ти
наместо
пищно
украшение

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Ива Спиридонова & Симеон Аспарухов – Път

*
С тихи крачки,
съвсем ситни
приближавам
до обещание
подритнало ме
до смачкване.

Страх е
да се доверяваш.


С тихи мисли
дори грешни
те допускам
и обещавам
всичко, което
ще стане.

Страх е
да се съмняваш.

 

*
хвърлям многоточия
след думи по пътя си
следи любов
да не те загубя


разчитам знаци
на кръстопътища
стъпвам в любов
да те открия

 

*

Всяка
грешна
стъпка
ме приближава
към отдалечаването
от твоя път
в който
не оставих
верни
следи

….
Всяка
грешна
следа
по моя път
те отдалечава
от приближаването
на стъпките
на сърцето ми
само те знаят
верния път
за твоето

стъпвай
правилно

 

*
пътуването в мен
изгаря всички карти
оставих само жокери
в ръката ти

посоките ги пишеш
върху кожата
където
не откривам
разстояния

прохождащо
ме търсиш и
се учиш
нов шанс са

хиляди
възможности

нов шанс
за поглед
с ясно зрение
към последната
раздадена
карта

 

*
всеки път
има край
в който пак
да намериш
начало

само аз съм
безпътно
безкрайна

пристигаш ли?


на края
по пътя
събирам
сили
за ново начало

сляпо
пристъпвам
в безкрая

виждаш ли ме?

 

*
не ме питай
коя е посоката
питай сърцето си
има ли смелост
за стъпки

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Симеон Аспарухов – Thin red line

*
и да мълчим
ще ни чуят
ако казваме
истината

 

диалог

безкраен
пъзел
от хора
с които
искаме
за всичко
да помълчим

 

*
без въпроси
без пол
безплътно
непозволено

така на сълзи
любовта
ухае

 

*
очите само
ни издават
как всичко
е напълно
различно
когато
обичаме

 

Thin red line

кръвта тупти
очите питат
пулсът пречи
за да открия
дали сега
се раждам
или
умирам

на границата
между
дъх
и
крясък

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Полина Господинова – Тихо се обесиха синините на спомена

*
прочетох в тефтер
че ме няма
родили са ме късно
вкопчих се във времето
на преражданията
и
сега още съм в утробата
но вече
не на мама –
тя плаче
че загуби дете
аз плача
че се раждам

 

*
думите
са шумът от колите
умиращ по асфалта
докато неуморно
гледаме в различни
посоки
тялото се разлага
под пейката
на която стоим

 

Кратка история на времето –
защо Април беше Декември.

Нищожно
пустото небе
не рисува нищо
тежестта на телата
смазва тревата
Той стои
под клоните на
разцъфналото дърво
обърнал гръб на пролетта –
в очите му валят снежинки

аз съм възкресението

 

Когато дядо се радва да ме види

по ковчегът
блъска дъждът
пои дървото
очите ми са сухи
по ковчегът блъска
дъждът
свещта продължава
да гори

 

Присъствия

сричам емоции
изгризвам до кокал
себе си
пре(раждам) се
сама
непорочно
облечена в голотата
на срама
четири стени ме
гледат
с очите на Бог
вдишвам и мигам
сякаш се моля
светлината
ми намига

 

*
умът ми
виси
като празна кофа на въжета
над безкраен син океан
очите ми са ножове –
давя се

 

Сумарности

Насреща ми празен стол
плюс вилица и нож
една вечеря –
претоплена
плюс
чаша умножена по две
(пресушена
и пълна)
и последно аз –
година живот
се събира
само в един черен чувал

 

*
Превръщам те в месо
и него наливам със вино.
Запълвам празнините
му с метаморфози:

След тебе –
на празната ми маса
стоят костите на рибата,
която котката изяде
( задуши се )
просната сама
на безлюдната тераса.

След тебе –
обличам и храня
двете ни незаченати
и неродени деца –
всеки ден.

След тебе –
по пода има чинии – счупени
(гарнирани със
мене)

подир всичките
измамни въпроси
отговорът е във твоя джоб
заровен сред гробната тишина
към тебе лети живот.

 

по мълчанието
ще ме познаеш

когато влизам
в теб е тихо –
аз мълча
и се кръстя
и се моля
и паля огньове
и забивам въпроси
в пръстта
когато влизам в теб
оставям вратата
отворена
за да не поискам
да изляза

 

*
Зад черните пердета
тихо се обесиха синините
на спомена
оставиха ти бележка
с надеждата
да ги погребеш в името
на спасението ни.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Валентина Йоргова – Бог обича лудници

Бог
обича
лудници
защото
любовта
само там
не се преструва

 

Ако не обичаме
да си говорим

един ден

ще си говорим
без да се обичаме.

 

Урок

Лудостта е пътят
към спасението

 

Спасение

да те мързи
да си нормален

 

*
Целувките
по гарите
са обещание,
че лудостта
ще продължи
да диша
и на разстояние

 

Прах

Вкаменено сияние
на отминал живот

 

*
Облакът мълчание
е гъст помежду ни,
раздялата протяга
пръсти да ни сграбчи
в прегръдка

 

*
Докосването ти
е прах
по моето мълчание

лудост е да ме докосваш,
когато отдавна ме няма
до теб

 

Гара

Лудница
за влюбени

 

Смърт

Отпечатък от целувка
върху сърце,
развило алергия към любовта

 

*
Белегът
е врата,
през която
да потънеш
в тъмния гроб
на сърцето ми,
за да напомниш,
че още съм жива.

 

*
Оглеждаме се
в огледалото на времето,
поостарели сме,
не сме каквито бяхме,
краят чука на вратата
на живота ни,
усмихваме се тихо

последният лист
на календара
си мечтае
за отронване

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Ванеса Димитрова – Смъртта е прозорец на любовта ти

*
болката е в очите
на обичащите до смърт
смъртта само прозорец
на любовта ти
не скачай

 

*
пусни срамът
да си отиде
скъсай му конците
зашит е за езика
не за сърцето

 

*
с ножа дълбаеш сърца
по дланите ми
петък е
погрешка пресичам
линията
на живота ти

 

*
сънят
ражда чудовища
в мъглата на съзнанието ни
когато клетката на сърцето
е заключена
катинарът счупен
и си буден

 

*
крия се
в дъното на бутилката
правя любов от счупеното
пак съм дете
без целувка
за лека нощ

 

*
аз съм магаре
прекалено инатлива
все си знам своето
пия и пуша
и обичам хората
за които съм чужда
на инат го правя
и ми харесва
не за друго
и не ми се иска
да свърша
освен ако не е в леглото
което делиш
само с мен

 

*
хвана влака
за да ме направиш затворник
в собственото ми тяло
опитваш се
да избягаш
от мен
взе и самолет
на леглото ми
му поникнаха крила

 

*
целувам завистта ти
към мъжете които
не ме оцениха
и тези които
ме нараниха
боли те
защото никога
няма да те обичам
безразсъдно
както ти мен

 

*
жадна за букви
гладна за думи
болна от любов
купувам шоколад

 

самолет

изкуството да плачеш
докато чакаш
да кацне отново

 

*
уморих се
от души без думи
живот без любов
няма ме
в нощите
където
съдбата прави секс
с оставащото ни време

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Мария Стоева – Последната риза

*
тихо спри
пред вратата ми
нека си простим
непростимото
тихо сърцето ми
питай
непопитаното досега
тихо стъпвай на прага ми
умори ли се да чакаш
ще ти отворя
вратата е като стена
не можеш да минеш през нея
тихо спри
тихо влизай
и остани

 

*
тръгнах си
като сянката
която никога
не забеляза
сега ми стана сянка
по която въздишам

 

*
в мълчанието
разбрах това
което
дори
голите ни тела
не откриха

 

*
обичам времето
което
прекрачва
независимо
и гордо
желанията ти
аз съм
мига
който
си изгубил
за да ме дочакаш
пак

 

*
не забравяй
спомена
който властно
те накара
да спреш да печелиш
битките
които няма да ти помогнат
да спечелиш войната

 

*
колко пъти
не ме излъга
за да разбереш
че ти вярвам

 

*
по намачкана риза разбрах
имаше страст
но и много страх
да ме обичаш

 

*
тихо поплаках
чу ме само сърцето ми
нямам воля
да спра
да се надявам
на трохите
които ми даваш
няма да се връщам
няма да тръгвам
тихо се спрях
за да ме подминеш

 

*
и така
тихо
внезапно
бегло
на стъпки
си отиде нещо
което едва дойде

 

*
колко пъти
проигра
незапочнатата игра
колко пъти
събирах
забравените ти
мисли
колко цигари
изпуши
за да можеш
да успокоиш
трепета
колко пъти
се отказа
преди
да съблечеш
копче по копче
последната риза

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Емилиян Иванов – Там, где никога не прецъфтяват олеандрите

 

Девойката

в живота си кратък, по някое време –
щом вън от себе си, да се разлива, вземе
то, с кръв като черна и лепкава тежка вода;
момичето усеща полъх на смътна беда: странна

си, някаква, честа – болка фантомна – там, дето
му членът, щеше да бъде, вместо раната
стара на Ева, да беше то мъжко дете

 

Плувецът

На Тил Линдеман

… плувецът се разтваря, сякаш във водата,
макар че неусетно, наранява ù покоя;
а тялото му яко, с обнажените линии познати,
ù свойта странна красота явява, стройни

форми; вътре – в широката нейна и няма утроба;
плувецът се носи нататък – във пътя на рибите,
гòрките нощни звезди, в блясък оголени;
със сол се насища му, гладката кожа…; ала ще видите

нейде накрая – край бряг, някой нов,
неназован; разстроени – двамина – там;
единственините, нас: „Mann gegen Mann!„…

… все по-надълбоко, навътре във сумрака леден
на бурята; пò към сърцето далечно на хладното,
тъмно море…; единият – първи; последен,
пък – другият, втори… Водата загребва той жадно
с горещите длани – железни и нежни – със нея се бори…;

… а цели светове загиват във копнежа ми…;

но ще се видим пак – завинаги – на най-далечния и пуст харман:
единствените двама – ний, неутешимите – „Mann gegen Mann!

 

Опиоманът

… човекът говори на Бог непрестанно
и, чуди се: кой ли от тях, двамата –
пò е сам; пътят безкраен е – на опиомана –
за там, где никога не прецъфтяват олеандрите,

… ала посоката на тоя път – една е –
място, някое – вън от пространството;
някое време, чийто вятър не носи ридания,
нито пък, ражда образи странни

в съня, афионът; нито дори и наяве

 

Химикът

погледни: косите му са оредели,
а зъбите – разклатени – от изпарения
на млад живак…; химикът често взема
шепа хапчета – за да живее, някак, още време,

дето е останало, по пътя към смъртта;
поне, докато късче литий изгори
в стакана със вода светена и, така,
от пламъците бели тя, обсебена, заври…

химикът стои на вратите на
странна вселена, една; и невидима,
и немислима, та леко залита към нея,
нататък [завинаги]

 

Маратонецът

… обикаля той, край гробищата тичешком,
пристъпва в лекия си тръс, полека, та
остават му няколко стадия, само – този маратон
ще свърши; човекът ще догони самотата

своя, от чиито пори се излива мирисът
на мъжка пот и, в небето попива, нагоре –
вълшебното ухание на юношеска плът…;
не спира бегачът, нито пък, знае умора

сърцето му; само секунда за отдих и,
глътка мълчание – по-голяма от всяка
надежда – с водата затоплена; му припомня

за някакъв залез, отдавнашен – в някое лято,
отминало в по-далечната младост…; и с вопъл,
момчето посреща я, пак продължава нататък.

 

Фармацевтът

Ночь, улица, фонарь, аптека,
Бессмысленный и тусклый свет.
Живи еще хоть четверть века –
Все будет так. Исхода нет.

… Умрешь – начнешь опять сначала
И повторится все, как встарь:
Ночь, ледяная рябь канала,
Аптека, улица, фонарь…

Ал. Блок, „Пляски смерти“, 1912 г.

… потънал във хладната, черна стопилка
на кипналата и безока нощ, фармацевтът
седи зад гишето в аптеката, лъха на билки
отровни, тъгата му – тежка и вехта…

… той стрива в хаван ароматния радикс,
бавно превръща го, заедно с всичко
останало – в прах; притихнал площада
навън е, а тъмна и пуста, и ничия –

е нощта…; после пък, пада в прашеца
сълза от очите и, в solutio
отровно го превръща; във млечен,

някакъв сок…, през иглата полека
минава, едва, препарата, и влива се
в него; усмихва се странно, човекът…

 

Самураят

… броди сам из града, самураят, по болничен халат,
а под него – пижама – с петна от кафе и яхния –
още по-шарена; ни меч, нито пък друга от тия
инсигнии – на войнската му доблест – символ – на рат,

и безнадеждна, и безкрайна; на крепката му чест
и страховита сила… – върху него няма, а като
пленник, той изглежда: треперят клепките му често,
а ръцете са сковани, трескав – блясъкът в окото…

… а наближава, няма време – трябва самураят
да се прибира в болничното отделение…,
където, да обядва, чакат го; и да си вземе
назначените медикаменти – това той смътно знае…

 

Касиерката

в напредващата, като болест нелечима – нощ;
когато, вече, е изпратила последния клиент;
тя, касиерката, макар и уморена, сили има още
за една молитва – да трепти, на фирмамèнта

в пустотата непрогледна, изгубена зад черния
нехоризонт на мрака и на нощния копнеж;
донася грохналият и разстроен бриз – вечерния –
уханията на тамян – от запад…; тя запалва свещ,

вглъбено и, потънала дълбоко в аромата…; сърцето ù,
смирено, се въздига с мириса вълшебен – все нагоре
в своята нечувана и непомерна тишина… И взето

е от него, то: за да му служи – все по-вярно –
клетвата желязна е, а вярата – възпламенена;
отронват устните, едва: „Зовем те, сатана!

 

Градинарят

… градинарят между олеандрите поклаща се…,
а беше му, някога, братът разказвал,
че даже във ада растат тия храсти…;
накуцва човекът, едва подкрепя се с тоягата

крива – насища си ума с отровните благоухания;
за кратко въздъхва – който си е насадил –
своя малък и разцъфнал ад, и тихо заридава.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

 

Виктор Иванов – В мрака на поезията

*
ако сърцата ни
не бяха толкова изгубени

нощем
щяхме да чуваме

как звездите
се обичат

 

*
връзката
между смъртта и поезията

си ти

 

*
душата търси изход
от агонията

тялото го практикува

 

музика

вплетени в косите на бог
танцуваме яростно

убиваме звезди
създаваме хора

които не знаят
какво търсят

 

*
заключен завинаги
в смеха на спомена

аз виждам как всички

вече сме се случвали

 

нощ

поезията
затъмняваше лицата им

но за тези
които се обичат

времето не съществува

 

*
телата ни
се обичат истински

нека изпеят
своята кратка песен

след това

всички знаем какво следва

 

incest

слизам
в ада на поезията

лазя по стълбите

дните са къси
и мръсни

стиховете ни изяждат

отгоре
бог ни се усмихва

и ни обръща гръб

 

агония

поезията и смъртта
се гледат в очите

поетът седи отстрани
и чака

 

*
по ръба на безумието
и нелепите мечти
се стича поезия

разлива се
и ни убива

гледа смъртта
в очите

 

мълчание

светът
мислите
чувствата –

всичко
сме аз и ти

 

с кръвта на слънцето

потъвам
в мрака на поезията

небето умира за секунди

издишвам те

и лек за тази болест
не съществува

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017