Николай Фенерски – Да слушаш камионите на чистотата

 

96 е, а ние гледаме Ъндърграунд
в Търново преди Самоводската имаше кино
смея се, после плача, а после и двете
едновременно
толкова силно се хиля, че те хваща срам,
но после и ти почваш с мен да се смееш,
но не плачеш,
не знам защо не плачеш на неговите филми,
но така се смеем, че много години по-късно
си го спомняме и го разказваме
на децата си
а всички останали в залата ни зяпаха изумено,
тия какво се хилят като луди,
а ние се чудехме как така
са толкова тихи, защо не се смеят,
уж сме в една зала и филмът
е един и същ,
но може и да не е,
може и да не е,
може би нашият филм си е наш,
а техният техен
и ние сме главни герои,
а те са статисти

 

Омухобезопаси,
легни си, спи, сънувай,
минутите са тук една след друга,
влачат се, прескачат се,
будувай,
после яж, разхождай се, мисли,
после пак
омухобезопаси,
защото в главата ти се трупат те
и в очите също,
а сутрин е толкова болкоуспокояващо
да слушаш камионите на чистотата
как вдигат с ряс поредния контейнер
и поглъщат всички твои страхове
и опаковки.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Катя Андреева – Нощта е кръгла

 

Нomo sapiens

Понякога се страхуваш,
че ще забравиш всичко,
което все още не си научил;
ще изгубиш представа
за несъвършената си памет
и тихите знаци
на твоя отслабнал живот
ще ти се сторят познати…

Изправен, в черупката си,
ще чакаш триста години,
за да си спомниш
как се мечтае свободно!

 

Катарзис

И ще премерят сили слабите,
а страховете си – безстрашните;
и вятърът, притихнал сякаш в клонката
на златна ябълка,
ще улови на пламъка ламята.
Морето ще изправи хоризонта си
и ще целуне смело
първата звезда,
самотно падаща…
Но как да видим сушата,
която вече ще е дъно на очите ни?!
Но как да оправдаем своите отсъствия?!
Кръжат лъжите ни над мачтите,
над същите отдавна мъртви кораби,
които са изгубили маяка си
и жребият на непохватен юнга
не ще ги призове да се разкаят…
О, слаби ще убият демон в себе си!
А силните ще го приемат със сърцето си…
Морета, извисени над вълните,
ще плачат вътре, най – дълбоко,
преди да станат дъждове от пясъци;
преди да се затворят
за спасение…
Ще ме познаеш ли?
Ще се познаем ли тогава?!…

 

Писмо до себе си

Обвивки от бонбони.
Филтри.
Много филтри.
Кафе и фасове.
Безкрайно степенувани съображения.

На дъното!
A пепелта не е от рози,
щом поривът вещае разрушения.

Изстинали за радостта очи.
Костюми. Роли.
Затворих ги!
Старателно поставих марките,
написах срещу името си – получател.

Качих се върху точката на мрака
и отпътувах без адрес…

 

Ти, който отчаяно криеш формата си
Ти, който се храниш с оправдания
Когато мракът е светлото
Твое подобие
Знаеш ли как се тъгува за радост?
Вместо крила, люспите те издадоха
Запалили вятъра
Тромави писъци…
Ти си последната моя измислица
Докато в клетка за птици
Отглеждаме ангели!

 

Светло…

Малък град.
После – друг, в който
пропуших по сесии.
Гледахме кино, на карти.
Танцувахме…
Тази първична утопия,
че сме млади завинаги!
Имах сили за чуждите битки,
имах дръзко море
и разплакани залези.
Имах влюбени сънища и безбрежна тъга.
Ей така – на шега
хванах нощния влак и осъмнах
на тридесет!
И осъмнах нищожна във Нещото,
ала с толкова смела душа да остана!
Знаех! Знаех, че имам до края живота си!
Само мой – неподстриган във ничия армия!
И оръжие бяха очите ми,
и скептичния преход на скулите.
Имах себе си – толкова истинска,
че ми трябваше доста кураж
да науча танца на маските!
Кукловодът ми беше жесток.
„Кукловодът – съдба“ не търпеше провали…
Ето , виждам!
Ето, имам!
Моя свят – светъл град,
който пак да мечтая!

 

Антипроза

Няма да остана ненаказан.
Люлката превърна моя свят,
твоя свят,
този НИЧИЙ свят
във сладко обещание!
Древни богове
са приковали сенките
на цялото човечество.
Няма ненаказани!
Скръб, любов и непокорство…
Всичките величия са
вече пръст.
Вечният гробар –
подпийнал и случаен –
ще разлива тленното ни вино;
търпеливо ще гребе земята…
Няма ненаказан –
спускайте въжетата!
Тази пръст е само оправдание.
Тази пръст е мозъкът на времето,
който ще отвори
други пътища.
Тази пръст, побрала
толкова тела и корени!
Няма да остане ненаказана!
Вярваш ли,
брегът чертае себе си,
в люлката – по детски непокварена –
като мост към Остров на блажените!

 

И стана тъмно,
неотменимо тъмно.

Нощта е кръгла и се поклаща
върху небцето на кит –
същият, когото Йона
превърна в убежище…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Ани Илков – Техника

 

Събират се покрай бараките
край складовете слушат музика
разговарят танцуват
подготвят се.

Сутрин когато стават за работа
някои от дях дъхтят на алкохол
други гледат с класово презрение.

Започват първите заплахи:
блъскаш се в стената
тя ти отвръща с непознати лозунги

галиш цвете то ти се смее
гледаш небето минава робот
и го покрива с пушек.

В града замръкват почернели машини
и цяла нощ гризат от глад асфалта.

В планините е все още тихо
Балканът пее хайдушка песен
а нейде в полето
денонощно роботите жънат.

 

Из Етимологики (1996-2016), Пловдив: „Жанет 45“, с. 34.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Владимир Сабоурин – Площадката

 

На Сирма и Йоана

 

Два калкана

Единия във вечна сянка
Другия огряван привечер

 

Преходна като опала
на вечер или утро ноемврийска
събота на детска площадка кенчето
рекламната брошура първите осветени прозорци
последните комари мирис на препикан от котки
мокър пясък катерушки изоставени структури
на непонятен ритуал на загинала цивилизация
деца с четири сенки под осветление
на подлез с руини

 

Когато изведнъж се включат лампите
на детската площадка виждаш многобройни
сенки на деца върху сивия асфалт на писалката
върху листа на бележника на структурите за игра върху
ударопоглъщащата настилка на листата върху изпадалите
листа на приземяващия се самолет върху проблясващата
карта на града на изтръгнатите от здрача клони голи
под лампите изпълнено с изстиващ живот царство
на сенките на ноемврийска вечер

 

Работник на детска площадка
сурово лицето не на родител разнежен
от хубавото извънработно време
чуждо тяло в ласкавото отглеждане на живота
строителен работник от малцинствата от провинцията
превеждащ пари за невидим далечен живот
от софия кучката кръшкащ от работа излегнат
на пейката под ноемврийското слънце
на големия град на припек на детска площадка
в буржоазен квартал оплешивяващото му теме
обляно в светлина

 

Старият книговезец

От времето когато писането беше
хартия молив пишеща машина мастилена лента
индиго лепило шиене ти стоиш зад ръчната преса
чието кормило розата на ветровете отделяща виното
от джибрите те брани от пневматиката вакуума шемета
на виртуалното времето за подвързване на книга
все още се измерва в седмици.

 

Вечерна площадка

Завираш се направо в подгизналия от сняг
пясъчник с цвят на пепел под кръстосаната
светлина на лампите за упокой на яростта на всички
лета въоръжена с ничия формичка на морска звезда
с ничие гребло едва различима на сенчеста пейка
свита сянката на сакатия пазач
чакащ да затвори

 

Заснежена площадка

Жълт залез над жълт сняг
на предпразнично пазаруване
за коледа малко след великден вмръзнал
като грешник в леда на най-страшните предатели
на социалния договор на физиката на тъгата на потреблението
със скорбутния вкус на изобилието в устата те чувам
да провъзгласяваш пицата със сто процента моцарела жива
като риба стрелнала се под леда питаш от белия квадрат
на пясъчника можем ли да платим с карта

 

Площадка с топящ се сняг

Дали жумим или се хилим
не е ясно остатъците сняг забравена
в хладилника храна дантели плесен оголването
на надежди кучешки лайна кошмари на тоталната
прозрачност пролетния въздух през декември сврака
минава в бръснещ полет пазеща отчетливата
граница на бялото и черното инсталиране
на камери в мъртвилото на ваканцията
формичка морска звезда изостанала
от смелостта на лятото.

 

Площадка на два режима, тоалетна на два режима

По хоризонтала границата преминава
между ударопоглъщащи каучукови плочи
и буренясал пясък дето избуява мастодонтна
въртележка като отстоянието по вертикала
между горното и долното казанче между пикаенето
прав и седнал момичешки не те касае свързвайки еоните
на социализма и капитализма от бебешка седалка
на тоалетната чиния питаш що е горното казанче
тази вертикална граница прекрачена от погледа
на пишкащо момиченце

 

Предколедна площадка

Гледаме през решетките
на едновремешното футболно игрище
свежите графити по новите рекламни пейки
не сме асоциални квартални анонимни алкохолици
кръшкащи от работа работници от близкия строеж
навъртащи се педофили надрасли възрастовите
ограничения лица гледаме отвън мир и мъгла
сакатия пазач посреща младенеца.

 

Рождественска площадка

Молиш за мола насила
с лъжи с разсейване стигаме
до площадката черни голи
клони окъпани в синьо играейки
упражняваш насилие прибоя
на града се отдалечава отговорност
за поемане речи за произнасяне
шум на реактивна пяна неуспешна
социализация времето е провал
край на плача люлката в почти съвършен
покой мигновено спасение мир
на всички пазаруващи

 

Площадка след Коледа

Празниците са опразнили софия
кучката заприличала на девойка царица
с хубави плитки от чернобяла снимка прозирните
булеварди водим всекидневната битка на детството ти
между мола и площадката по-трудна за достигане от итака
хитроумие лъжи насилие приковаване цялата цивилизация
в периметъра между пътен възел мол детска площадка
триумфа на свободата е хитруване в циклопската пещера
на трафика на стоките вкопчени във веригите
на люлката устояваме на песента на прибоя
между възела и мола

 

Площадка на затворен комплекс

Чисто ново рушащо се строителство
изпрал парите на вечните блажени нов остров
на блажените на вечното утре до изчерпване
на количествата играеш в изпреварващо обживяването
запустение в сякаш току що стоварен пясък напукан
ставащ на стъклен прах дисплей отразено в детско око
междублоково пространство голямата матрьошка
на парцел вътрешна ентропия с неясно предназначение
нещо средно между затворена буренясала райска
градина и светая светих в саркофаг
от гофрирана ламарина

 

Площадка в мола

Празниците са напълнили храма
кварталната площадка мокра и празна
пълното е празно празното е пълно тъгата
на стоките радостта на консуматорите
жените икони боготворени от всичко наоколо
мъжкарите смели решителни картодържатели
най-тъжния тук е най-близо до радостта на притежанието
играй тази игра това са правилата й радостта е преход
от по-малко към по-голямо съвършенство това е
етиката играта неусетно минава в пазаруване
пазаруването неусетно преминава в игра.

 

Предновогодишна площадка

Миналогодишни паразити на парцали
по решетките самотни ектения последно
изтупване от невидими празни ехтящи
балкони червено гребло зелена морска
звезда в пясъчната киша зимно черно
море след успешен опит за неуспешно
самоубийство гостоприемен понта на поетите
лишени от наследство с майка робиня
на боговете равна ми се струваш
играеща в пясъчника

 

Следновогодишна площадка

Все същите кооперации
с кръпки индивидуална изолация
рефлуксен мирис на зеле взрени в небесата
сателитни чинии остъклени в цветовете на дъгата
балкони остатъчна дървена дограма с помътнял поглед
ледени капандури под наем
слънчево е играеш

 

Когато те слагам да легнеш
ти си порцеланова кукла от преди
триумфа на пластмасата
френска сюита на бах
изпълнена от последния пуританин

ти си съкровище от черни коси
върху син сняг аз скъперника
страхуващ се да го докосне
целувката за лека нощ е
чудовищно разхищение.

 

За първи път играем на футбол
на детската площадка колективна игра
срещу егоизма на писането толкова много
пропуснати игри толкова време пропуснато
бащинство заради писането писането
трябва да стане колективен спорт

 

Старият книговезец

Без работно време на витрината
Закрита с посивели щори ставаш
От дъното на работилницата да посрещнеш
Закъснелия със седмици клиент подвързани
Книгите не бързат просмукват се
С мириса на евтини цигари
Знаеш работата си.

 

Office Jesus

Трезва светлина
през вертикалните щори
чисто като в частна болница
топло като в хале на печатница
с работещи на пълна мощност суперпринтери
строени класьори нетърпящи неподредени
бумаги тихо като в храм икона следи
за коректността на транзакциите

 

Кланица в покрайнините

вихрушка гарги черни
парцали сняг завихрени
над кланицата в бяло
зелено червено

 

Толкова е тихо, че се чува
как пикаят съседите преди да се чуе
пускането на водата

Толкова е тихо, че се различава ясно
синьото сияние на приближаващите червения тътен
на отдалечаващите се първи трамваи

Толкова е тихо, че отеква
разчесването на алергичната екзема
от млечни продукти

Толкова е тихо
че се долавя меденосладкото
ухание на съня ти.

 

Площадка на всички режими

Вляво лимонови резенки в мрачна кутия
На панелка отзад тъмното предупреждение
На неотчуждена навремето къща миража на строящ се
Комплекс от затворен тип хвърлящ неонова сянка вдясно
От площадката по средата дъб обкръжен от цъфнала вече
Ударопоглъщаща настилка окичен с изсъхнали листа пуканки
На сурвачка езическа благословия в мрака сакатия пазач
Подранил да затвори

 

Площадка от птичи поглед

Виждам ни от сивотата
на януарска вечер ниско над фотоволтаиците
на затворен комплекс самотни осветени прозорци
в коридора за кацане алуминиев блясък
оттук не съм по-голям от теб времето
е мъж жената вечност

 

Свобода

два калкана
долу разкалян паркинг
горе небесното нищо

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Христина Василева – Кучето на Гоя

 

Хиподрум

Пет расови коня – всеки в своя коридор –
иновативни субпродукти на биотехнологията
Пет базови индустриални сектора –
отлично синхронизирани с европейското законодателство
динамично хармонизиращи системите си за управление
Пет мениджъра
седят на пет платинени кресла
Пет совалки, готови да излетят
Два сиви костюма, два черни и един тъмносин
В краткосрочен план –
настояват за незабавно и цялостно
оползотворяване на стратегическия ресурс и
прилагане на най-добрите технологии в региона,
както и за привличане на млади тясно-специализирани висшисти в секторите
В дългосрочна перспектива –
целта им е да увеличават капацитета,
казват че 15 години са прекалено дълъг процес
В общ план –
виждат огромен потенциал в непосредственото бъдеще на устойчиво развитие
Статистиката показва, че пътят им към успеха се състои в това
да си поставят начална и крайна точка
безкрайността не разширява хоризонта им

И все пак това са пет расови коня –
идеално синхронизирани помежду си и с целите си,
дресирани да галопират всеки в коридора си,
да прескачат препятствията в пистата си –
с хъс и до последен дъх

 

Созопол блуз

1.
Имах едно екзотично растение,
Много исках да го съхраня –
Поливах го, търсих му мястото –
Слънцето, сянката, даже компания сред другите цветя,
Уви, постепенно изчезна му блясъка, падна му свежестта,
Безвъзвратно колоритът протри се,
Изгуби си яркостта,
розовата му корона опуши се, листата му
сгушиха се и то бавно залиня

Созопол, потъваш.
Златната ти егейска корона
вече не свети, отражение слабо е станала,
клоните бръчкат се, стеблото ти чупи се,
корените кухи са – ветрове вият там, чуват се,
Жилите ти, жизнените ти сокове –
отвъд скалите, дъждовете, пясъка, морето, най-после –
напуснаха те, оставиха те самичък,
Не защото е зима,
Зимата е силна за много крайбрежия,
много градове край морета величаят я, и тя тях величае
И лято да беше, мястото е
напуснато от певците си, оголено е като след поражение, а битка,
бой тука не е имало,
по-скоро – набези, малки злодеяния – незабележими и незабелязвани,
мирно заобикаляне на правилниците,
малки вратички в законите,
мирно съучастие на администрациите,
малки пликове под масите,
мирни момчета с бухалки във фургоните –
Все мирни и малки средства на затъването,
Малки, мирни и славни начини на бавното потапяне

Созопол, потъваш по-бързо от Венеция!
Какво от това че върху скала са ни къщите и
хилядолетен – градежът ни,
през уютния ни залив не са минали опустошителните Рита, Чарли, Ирен, Ике,
но вилнели са други по-зли урагани и бури,
които прогониха Нике,
нищо, че на площада ни все още блести победната тръба в
гордо вдигнатата ръка на бронзовата Виктория на дивния флорентинец
Защо не разбрахме как и кога си е тръгнала стопанката на дома ни,
Защо я пуснахме сама да си иде, без придружител,
Какво от това, че е смело момиче, но е с превръзка на очите и
носи скъпа везна в ръка – не е безопасно жена да странства сама.
И то каква жена! (Една от тях!)
После,
вратите ни останаха затворени и
не посрещнахме (може и без палмови клонки) странника на магарето –
Голям страх – да не би чуждоземецът да ни наруши спокойствието и
мирното ни съществуване
И то какъв чужденец! (Един!)
А добруването ни отдавна го е нямало, но
ние не обичаме да се обръщаме назад и поглед да отправяме напред,
затова и не сме разбрали за това лишение и загуба
И спокойствието не е ли по-мимолетно от свежестта на цветето?
Какво от това че всяка Цветница кичим църквите и
домовете си с върбови клонки, кръстим се,
ние пак пеем
αγαπάω,
агапо,
полюшваме се в транс от ритъма на зурните, опияняваме се.

Созопол, потъваш по-бързо
Давиш се

2.
Созопол, Созополис,
ти отдавна полис не си,
нито си бург, нито си форт, нито си горд,
и крепост не си,
и Dorf не си като Düsseldorf (който вече е град),
и Djorf от Магреба не си ..
А ти, Созопол, даже село не си –
Пенсионерски клуб имаш ли?
Новогодишно веселие на площада?
Всъщност къде е площадът ти? Агората, хората, Аполония?
Станал си призрак? Защо? На какво?
На пост-социализма? На възрожденската перестройка?
На псевдо-реконструктивизма?
На ХоРеКа бизнеса?
Или станал си призрак на семплата красота? – онази от софийските билбордове –
универсална симетрия на морската плиткост, на плажния изгрев, на влажния залез ..
Бъди просто село, Созопол,
село понавъсено, малко зло,
поопушено с дим на цигари, леко вонящо
зловонно
тук-там кърпежи, по-малко имитации,
кери, куроси, кирици до насита
множество параклиси
и без жива душа…
Криво, зъбато колело, навито на бутафорните си стени
голямо скрито зимно плашило за малките летни русначета с дойките им –
и за татковците им, акостиращи с яхтите си със златни тоалетни чинии
в марината на Марина ризорт – там слънце море и луна греят за тях,
и ти също, грееш за тях – обслужваш ги с
летящи чинии, хвърчащи риби и хвърляш цветя,
леглата постилаш им,
вместо да сипеш прах, пясък да сипеш, с пепел да се посипеш…
Тогава, Созопол, Венеция стани
и най-сетне умри!

 

Кучето на Гоя в странно издължената картина в Прадо –
сякаш детайл изрязан от платно голямо невъобразимо страшно –
с подадено ухо над линията на пресрещането на небето и земята,
в опит да излезе от рова, да се измъкне,
но тялото му е надолу, тежи, влече към дъното му –
някои са виждали какво е там отзад
и как мирише и пропива влагата на чернозема в кожата ти,
как ветровете вият и зъбите тракат и
пушат телесата, близнати от пламъци
фатално близко разгорени,
или дерат, пробиват, режат, изтръгват нокти викове…
А от повърхността гледа това око на кучето –
спокойно, смело, лъчезарно,
сякаш усмихнато око,
уверено, че здраво стъпил на земята
от опората в твърдта ще полетиш
на гълъбицата с крилата, устремено,
ще изхвърчиш –
без мига на разколебаването и
без да гледаш на пропастта отзад страхливо,
решитело ще литнеш с размаха su ali d’aquila и
после ще последваш реенето му,
упоението на струята на носоглътката,
главозамайването,
чието виене на свят ще бъде целене в черепа нагоре,
високо зад хребетите в края на носа отвътре…
Око, опияняващо се от високото,
от лъчезара, от прозрачното на въздуха, от свободата, най-накрая!
Око, което не изпитва, не упорства, не изисква,
не търси своето,
Око на кучето –
там на предела между две земи

19.11.17

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Хосе Мария Миярес Сал – Cuarto pum

 

Версия 1

1
Сигурно
някой тропа на вратата
чук – чук
но вратата не чува
защото е глуха тази врата затова не чува защото
на входа вече нищо не я притеснява
нито онзи който чука
нито който я блъска защото тя
съществува тук
чук – чук
и е глуха да не я притесняват
по – добре е да не чуват защото сега
вратата е онемяла
чук – чук
но тя знае кой тропа и чака и
защо викат
защото когато вратата дочуваше Никой
не се сещаше за нея никой нито почукваха
на тази врата защото Никой
не се интересуваше от това съществуване
чук – чук
само сега я търсят и викат
чук – чук
сега
когато вече
не съществува.

4
Няма повече
какво чета
да казвам
нивга веч за да не усетят
задължени-ето
правят го
онези които
не прочитат само онова което очите ми записват
и описват себе си
този текст чете се
сам-о тишината
щом се яви да разчита в празнотата
думи са
на всичките четящи
без очи
прочитащи-я.

 

Версия 3

7
Никога
не ще узная някой ден дали
ще стигна възвисен и дали ще полетя със светлината
на крилете ѝ нито ще зная дали ще мога някой ден
ако отново пак изляза
да вървя докато пътя аз открия
на връщане за да вървя отново себе си да преоткривам в посоката
в завръщане отново
и ще се върна със крилете ѝ
на светлината и към светлина ще полетя
но ако изляза без да се изгубя и се повърна
идещ с думите отново нека бъда
ще ида както никога сякаш някога
би съществувала невидима причина до камъка
там уморен
и все по-отмалял ще бъда вече ще седна
и с нея и със светлината
ще вървим заедно и докато гаснем
обгърнати
от тишината.

15
Идваше
отново да ме търси
и отново се почукваше и пак
защото никой вратата не отваряше
нито на потропването отговаряше
а то настояваше
и с почукването по вратата блъскаше
отворете казваше отворете ми
и върнете ми пролуката за светлината от прозореца
но камъкът мълчеше
и в пукнатините на земята
в най – тъмното на мрака
премълчаваше и скриваше
чук – чук и пътеката на светлината
не
съществуваше.

 

Превод от испански Диана Хаджиева

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Пламена Гиргинова – Вероятни финали

 

на всички наши несвършили любови

1. Нощ, отворени прозорци, завесите не помръдват
хотелска стая на Кубински бряг
дори бриза е спрял, за да се изпотиш,
за да не изглеждаш толкова добре до жилавата си любовница
Ти стоиш пред огледалото
сресваш дългата си руса коса
бельото ти е черно,
малко си напълняла
в стаята влиза гигантско, жълто Телетъби
и повръща върху теб.

2.Тишина, мрак, открития Космос
аз и ти сме облечени във високо технологични костюми,
които пречат на вселенския вакуум да направи с нас това, което правим сами
да се пръснем, после да се вкочаним
едни шнурове ни свързват с кораба, голям колкото теснолинейка
само ти знаеш как да се върнем,
а време няма
защото времето не съществува
измислихме си го, за да знаем колко дълго се обичаме
виждам цялата Земя зад рамото ти
имаме въздух за 3 минути

3. аз и ти сме първите хора
нямаме имена и живеем в градина, на палатка
имаме проблеми, но още не го знаем
ти не ядеш месо
аз ходя пред съседите гола
ти не знаеш какво искаш
аз не знам какво давам
записваме се на семейна терапия
някъде в уличките около Женския пазар
докато чакаме да ни приемат
ти купувам ябълки

4. Във вътрешния двор играят деца,
4-5 момичета и едно момче
русо, слабо, със сини очи
това е синът ни, който нямаме
и ти не познаваш
след 24 години ще позвъни на вратата ти
ще го поканиш да пиете водка
ще си говорите за жени
ще пиете много водка
даже още водка
после ще плачете и ще се прегръщате
ще се валяте
после ще се събудиш на пода на хола
и него няма да го има
както го няма сега

5. червен килим, води към дамската тоалетна на Одеон
вътре е светло като в утроба,
брилянтите на лампите отразяват малката черна рокля
късия червен маникюр
синьо-черното каре на косата
небрежни снежинки около лявата ноздра
ти умираш вечерта на премиерата
телевизиите и вестниците са много доволни
аз научавам от Facebook
защото в ерата на всички комуникации
не успяхме да поговорим

6. правиш анонимен секс
в маломерен апартамент на бул. България
ти не я обичаш, тя си мисли, че си идеален за нея
правите си дете, защото какво друго да правите нали наближавате 40те
синът ви на 3 годинки постъпва във военно училище
след 16 години е лидерът на новия Холокост
срещу всички заченати без любов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Пейчо Кънев – Из „Последната вечеря“

 

Измислен разговор

Израснах през комунизма.
Една вечер двамата с баба седяхме
във всекидневната пред телевизора
и гледахме речта на председателя
на комунистическата партия,
заедно с всички други хора в страната.
Усетих, че баба скърца със зъби.
Попитах я:
„Какво има, бабо?”.
Тя седеше, без да казва нищо, но изведнъж
проговори:
„Този човек трябва да умре. Толкова силно
искам някой да го убие”.
А след няколко безгласни минути добави:
„Моето момче, кажеш ли на някой
каквото ти казах сега, ще те убия!”.
После се усмихна мило и ме погали по главата,
но аз забелязах нещо в очите ѝ,
което ме накара да замълча, и аз мълчах –
досега.

 

В града на ветровете, Чикаго

Под неоновата светлина
на нощната улица шестнайсетгодишна
нимфа гледа с ужас към света през зелената
бирена бутилка

лапнала е незапалена цигара
в начервената си уста

Часовникът неумолимо се върти
и за двама ни
и аз вървя през вятъра към
онова синьо затишие на езерото,
към времето…

Факт е (но не винаги),
че милиони умират в името на мечтата

И аз също, понякога—

 

Алепо

Тишина и лунна светлина
са напълнили всяка безпокривна стая

на разрушения град

точно като лавата в
Помпей;

щастливи детски гласове
звучат в миналото

и заглъхват—

Тогава някъде из руините един телефон
започва да звъни и звъни

и звъни и звъни

и звъни…

…..

 

Светлина и самота

Да умреш е все едно да заспиш, така казват някои
мъдри
хора.
Добре тогава, нека да помислим над това.
Човек като мен, който не помни сънищата си,
ще намери ли
някаква разлика?
Отново светлина и мрак,
ще се редуват, както и преди,
денят и нощта ще продължат да разтварят портите си.

Реката няма да спре да тече, дъждът ще продължи да вали.
Мъдрите хора пак ще казват изключително мъдри неща,
надявайки се,
че раят там ще е по-различен
от този, който имаме тук.
По дяволите,
какво значение ще има разрушеният храм, в който Бог
живее самотен?
Никакво,
но когато времето свърши – ще се срещнем там.

 

Всеки ден

Тя се събужда и отваря прозореца. Дълбоко вдишва
свежия и топъл въздух. Измива си лицето.
Снимката на брат ми на стената я гледа.
– Коя си ти? – питам аз.
Тя се усмихва и скача през прозореца
с разперени ръце.
– Аз съм жив – прошепва брат ми.

 

Тези неща

О, tempora и богове. И всичко, което е навън. И тук. И
навсякъде. Гладните черни деца копаят в златната мина
с мазолести ръце. Времето зад ъгъла се обръща и търкаля
като яйце. Баща ми се издига към бялото мляко на облаците
и после се връща. Баща ми меси тестото за хляба. Баща ми
отпива от чашата с ракия и после гледа през прозореца. И
после гледа през прозореца. И после гледа през прозореца.

 

Този свят

Харесва ми да живея в този
език, в който рай
се римува с край, слово –
с олово…

В този свят,
където слънцето всяка сутрин
бавно обявява появяването му.

Но къде отива мракът?

Никъде. Той е винаги тук.
Светлината е тази, която си тръгва
в края на поезията.

 

Стихотворенията се авторова подборка от предстоящата книга на Пейчо Кънев „Последната вечеря”, 2018, „Издателство за поезия Да”.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Михаил Казаков – Толкова далеч от нейната квартира

 

***

Разменям безпределността на хоризонта
за импулсивността на ръцете ти.
Тегля заеми от упования
и започвам да обикалям световете в очите ти.
За да подредя мислите си,
разхвърлям залези или бавно се разхождам
по крайбрежието на твоите устни.
После, тичам след слънцето –
оплезен ретривър, изпратен от теб
да гони метеори, планети, звезди…
Облаците – сребристи телефонни кабини,
отварят вратите си.
Слушалките се спускат като котви.
Вали гласът ти.
В сравнение с него, „Унгарската рапсодия“ на Лист,
звучи като демо на гаражна рок група.
Крада стила на Рахнев,
за да проникна в душата ти.
Но съм най-несръчния фалшификатор
и фалшифицирам бъдеще, а не думи.
Наливам се с тъгата ти.
Смесвам я с моята и трудно запазвам равновесие.
Заспивам под сянката на косите ти.
Сънувам предположения.
Будя се в другия край на галактиката,
без запаси от кислород и спомени.
Разменям безпределността на вселената
за импулсивността на ръцете ти.

 

***

Минавам по „Солунска“.
Там сенките ни все още се целуват
и смущават ноемврийските хора,
крачещи по тротоара.
Излизам на монохромния булевард.
Листата са единствените живи същества.
Сградите хаотично се въртят,
сякаш това е първият им танц.
Спирам пред квартирата ти.
Влизаш през входа.
Някой те следва и държи за ръка.
Не съм аз. Не ме виждаш.
Останах на „Солунска“ и се целувам със сянката ти,
с цялата ти обърканост и дуализъм.
Твоята сянка си тръгва.
Жълтите прозорци на сградата, в която
до преди секунди се бяхме опрели,
се превръщат във вулкани, изригващи лед.
Ноември е меланхоличният тромпет на Чет Бейкър,
или шалът около врата ти…
Ноември е разкопчаното портмоне на времето,
от което са изпаднали неусетните мигове
на нашите срещи.
Ноември си ти.
Ноември е твоята сянка.

 

***

Пръстите накъсват тютюневите съзерцания.
Пъхат жълтите влакна,
в машинката за свиване,
като внимават да не скъсат папируса.
След като очите вдишат дима,
мисълта се отразява
върху повърхността на празна чаша,
гравирайки я с думите:
„Всяка жена е отделен вид
алкохол, със своя процент на опиянение“.
„Консумирай без мярка!“, с провлечен,
пресипнал тембър, се обажда
празна бутилка от вино,
търкаляна от вятъра.
Семките на съзерцанието изпукват.
Очите се разширяват, интоксикирани от страховете.
Мисълта се въргаля пияна,
опитвайки се да се сбие
с всички разстояния, които
отвличат разумните обяснения.
И преди юмрукът
да попадне в областта на теориите за случайността
и да ги разбие,
тя изкрещява, давейки се в соковете си:
„Когато сме влюбени,
се превръщаме в аутисти“.

 

***

Ронят се часовете.
Дъждът е птица,
кацнала пред прозореца на тавана й.
Разтваря крилете си.
Събаря чашата, стояща на перваза
и цялата нощ се разлива по небето.
Сънища се гонят под клепачите й.
Целувам ги. За последно.
И сякаш целувам страховете й.
Утрото ме изпраща.
Булевардът, незаинтересовано, ми предлага
порция студени лица.
Търся в джобовете някакви думи – жестове,
за да ги пусна в отворените длани
на протегнатите им погледи.
Но слаба е моята поезия
и всяко нейно изречение.
Усещам липсата й.
Усещам мириса, дори и допира й.
А съм толкова далеч от нейната квартира.
Да обичаш онова, което не желаеш,
или да желаеш онова, което истински обичаш…
Да си беден, когато я имаш,
или богат, когато я нямаш…

 

***

Разговаряме за книги.
За сменени квартири и усамотението.
За онова, което ни се иска да работим.
За смисъла на желанията
и за отсъствието на инстинкта за оцеляване.
Едно огромно дърво е разперило
свежо-зелените си клони,
над нас като чадър и ни
скрива от летния дъжд.
Тя пъха фасовете в празните
бутилки от бира и се смее така
сякаш този свят е нищо.
Сякаш тя го е създала и
по всяко време може да го разруши.
Веднага се влюбвам в смеха й.
Бих го сложил за мелодия на телефона ми
и никога нямаше да отговарям, когато звъни…
Следобедът ни изпраща,
като стиска здраво в гърлото си
изреченията, които му се ще да каже,
и които ние с нея неволно чухме
да се прокрадват между гръмотевиците:
“Едва ли ще се срещнете двамата, отново…”

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Константинос Кавафис – Дарий

 

Поетът Фарназий най-важната част
от своята епическа поема пише.
За туй властта над царството на персите
как Дарий е поел (от него води
рода си славният владетел наш
Митридат, Дионис и Евпатор). Тук обаче
е нужна философия, анализ точен
на чувствата на Дарий в онзи миг:
дали надменност и възторг са го надвили
или досещал се някак за суетата на величието.
Дълбоко размишлява над това поетът.

Но втурва се прислужникът и го прекъсва,
донасяйки му неотложна вест.
Войната с римляните вече е започнала.
Войската ни преминала е границата.

Поетът онемя. Каква беда!
Къде ти славният владетел наш
Митридат, Дионис и Евпатор
в гръцки стихове сега да се зачита.
Посред войната – представи си, гръцки стихове.

Тревожи се Ферназий. Несполука!
Тъй както вече смяташе за сигурно
с поемата за Дарий да се отличи,
та най-накрай да млъкнат враговете му.
Какво отлагане на всичките му планове.

Да бе отлагането само, пак добре.
Но под въпрос е и сигурността ни.
Неукрепен е за война градът ни Амисос.
А римляните са опасни врагове.
Как срещу тях да се изправим ние,
кападокийците? Нима ще можем?
Да се премерим в битка с легионите?
Велики богове, не ни оставяйте!

Но в целия му смут и безпокойство
не го напуска поетичната идея –
със сигурност надменност и възторг;
надменност и възторг ще е изпитвал Дарий.

[1920]

 

Превод от гръцки Яна Букова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018