Крис Енчев – Инсомния

взех се в ръце –
вдигнах ръце
от живота

 

първият мой личен сняг
рисува стъпките
от моето заспиване
до твоя сън

 

в забранения град на обещаната земя
в тайната стая на желанията
мисълта е излишна а доверието в дишането стига
издишването свири на гласна струна
без заглушители

песента е най-силна накрая
преди да излетим в спиралата
без гранична линия
между извивките

 

Йов и Ио
са бутикови издания
а ние сме легион
в собствените си
неотстраними утроби и ужилвания
в токсичното блато или собствения сос

сенките ни надвесени над нас съжалително
от вътрешността на зидовете
докато ние питаме
какво мога да знам
какво трябва да върша
и на какво бива да се надявам
в сянката на нечовешкото

 

забравил си
как се акушира събуждане?

спирачeн път на любовно колело
чезне в оградата на чужда сянка

затъмнението е далечен плод
наопаки не съществува
там

 

по мотиви от Шрьодингер

ако не сме субатомни
суперпозицията дали помага
за (мета)физиката на любовта

желателно е да не умират котки
а гостите от Дания да не намирисват на гнило

 

слънца
пречупени
в стъклените ръце на локвите
отглеждам такива ръце в дълбоки чинии
маркирани и индексирани с печата на зимата
с ягодово сладко оплескани
в синьо небе огледани
от кафето ми дими
усмихнат услужлив джин
не му изричам желание
на глас

 

точките на пречупване
между течното стъкло на мислите
и въздушното течение в устните
вещаят поляризация

северно сияние
заседнало
в гърлото

 

нощта е в дирята на сълзата
подвижно скривалище

 

да очакваш неизбежното
или да бягаш от неочакваното
в еднаква степен осъждат
на инсомния

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 7, юни, 2017

Красимира Кубадинова – Лошото тепърва предстои

*
Напоследък свикнах да я има само липсата ти.
А когато се появяваш с лекотата на сянка
и изчезваш с бързината на въздишка,
протяжното мълчание е единственото
доказателство за съществуването ти.

Напоследък свикнах
да те няма
нужда да се връщаш.

 

*
Разпиляна на поляна
с маргарити
събери ме
изплети ме на венец
положи ме върху немирните къдрици на момиче
което се усмихва така на тебе само
разпилей я на поляната
с маргаритите
остави я недовършена
да се събере сама под контура на венеца

 

*
Всичко искам да изстрадаме
не сме страхливци
да си отрежем крилата
и да пропълзим до ада.
Ти си патериците на моята осакатена душевност
и ходиш по вода
Всичко искам да страда по нас
веднъж (из)горели
крилата ще ни бъдат тежест
патериците сами ще ме напуснат,

Защото моята душевност – това си ти.

 

*
Времето прекарано с теб и без теб изтича еднакво –
болезнено бързо
и болезнено бавно.

 

Контрасти №2

Ти си пиршество на сетивата
пролетен цъфтеж в стомаха
късно есенен нюанс на залеза
топящ се лед при допир с устни
бялата длан на иначе събрала цялото лято в себе си кожа
сутрешно кафе
чаша вино в петък вечер
вятър на промяната
страх да не загубя себе си със тебе
сюжетна линия носеща на гръб целия спектакъл
думата любов произнесена с привкус на небцето
сън под открито небе
истината когато очите са отворени
мечтана реалност изрисувана от тъмната страна на клепките
ехото в моята пещера
корабът който пусна котва на моето пристанище
и пристана.

 

*
ръка на врата
уста в уста
стискай
дишам през пръсти
стискам
дишай както можеш
изпий въздуха от дробовете
извади душата от тялото
раздели любовта от същността
погледа остави празен и прозрачен
хвърли камък – счупи го
хвърли камък – размъти водата
дишай
лошото тепърва предстои

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 7, юни, 2017

Оля Обрейкова – Туин Пийкс

Туин Пийкс

Исках да махна черната дупка от душата ти
Оказа се, че това е душата ти
И сега не мога да изляза,
Излиза само лошото ми аз.
Денят и нощта се сливат в смъртоносно безвремие
А аз съм заключена … до полудяване.
И твоята сянка е с мен, винаги, като моя сянка
Смъртта настъпва само за секунди
При нас, обаче, постоянно се убиваме.

Толкова много неизказани думи
Умряха в сърцата ни
сега там има заровени трупове,
без право на възкръсване…

В България детайлите са изцедени от поезия
Улиците и кварталите са толкова безмозъчно стандартни,
Че искаш да идеш на оня свят само за да напишеш нещичко…

Разликата между това да си гукаме на по кафе
и да правим буреносен секс ми е точно 3 промила
После ще надупча с вилица сърцето ти и ще го хвърля като плацента в кофата с биологични отпадъци

Днес един си е заминал… утре друг
Как минава живота ни
Между четири стени на нищото
Уморихме се от ходене по погребения
Докато чакаме нашите
Самотно

Белите рози на нашето щастие
Увехнаха
После изгоряха на кладата на моето търпение

Ако има любов,
Тя е в очите ни сега
Не след 5 секунди – само сега…
След малко ще умре
Ще я скрием дълбоко за други
Ще е друга…
Само сега душите ни са голи и има любов
Искам да взема твоята, да я заключа в сърцето си
За да ме стопля винаги…
Трябва да тръгваме – всеки по своя път.
Любовта умря в локва кръв
Край!

Чакаш ме там
На ръба на търпението,
Където има всичко друго,
Но не и любов.

Белите рози на нашето щастие
Увехнаха
После изгоряха на кладата на моето търпение

Смесени чувства – изпълваш душата ми с амброзия и после я изливаш за секунда в тоалетната…

Сгушен в спокойствието на познатото
Като охлюв в черупка
И когато ти се прииска да излезеш,
Аз съм мисъл при поискване.
Като компаньонка, с която ще се задоволиш набързо, но за дълго
После пак си себе си в топлината на черупката
И когато успявам да те забравя
Пак свирваш и всичко почва отново.
Жонглираш с мозъка и сърцето ми,
Взимаш си дозата различност
И ме оставяш до следващия път.

Спи в другия край на леглото, Като лошата част от мен. Мрази ме тайно, мрази децата си. И себе си… още по-тайно… Сянка за всяване на вина. Чуждо тяло в мозъка. Премаляло от необичане. Моментът, когато змията показва ада и няма никакви ябълки за ядене. Спи в другия край на леглото, като червей в душата ми…

Играя монолози……
Играя забравените реплики на другите
Едно лице се мярва, аз изплаквам с думи,
А друго – млъквам, нямам реплика.
Заровен е сценарият … сама съм –
Импровизирам до прималяване
Играя себе си, но никой не разбира.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Мар Ина – 01:00

01:00

не можеш без мен,
паднал от луната
на четири
части
от тялото
на светлината
като вода
и знание
за жертвена любов
не можеш без мен
чакаш
да излекувам
окото
за злината,
което
някой друг
полива
да ти разкажа
как сме изгубени
в дълбоката местност,
пълна с плътта ми
и влажна дървесна кора
не можеш без мен
да виждаш
през ожесточените писти на неправдата,
че падам
като изповед
върху всеки
като спомен
за ласка
отнета
от първите
и подарена на вечността ви

 

на планина

нагоре по стръмното
срещам старото си братче
успя
да е скромен
писател
на световно равнище
поздравява ме
с разказ
от Хемингуей
за разходка
в планината
още нагоре
срещам
младото си братче
той успя
да е луд художник
на местно равнище
поздравява ме с трак
за неравните си трекове
най-горе срещам
средния брат
поздравява ме с тишина
от последния си албум
в него всички петли
за заклани
с блестящ удар
и по склоновете
се лее
петльова кръв

 

езикът
на червеното светило
се е провесил
до площада
през ниската облачност
се разхождат
отминали умове
с тъмни мисли
за правдата
на машината
ангелски руси
младежи
тичат
към устата
на дните си

 

*
от асфалтовите петна
изскачат ваденки
на отраженията ни
по пътя към дома ти
на всички
се стичаме
в нетрайна
ласка
в небето
летим
на крило разстояние
и пърхаме
неотложно

 

непознати

нощта мъдрува
как да отвори
болезнена
хватката ми
по вледенените води
на тялото ти
през отворения прозорец
излита мисъл,
че не помня имена
в първичен студ
изчезваме
в конвулсии
будим се
две снежни кралици
заемаш
единствената ми рокля,
за да съм пак
голата

 

имам само тяло

имам само тяло
бурно,
приземният етаж в плавен процеп на тъмното от поглед на мансарда,
„виж това тяло“ – подаде някой
на отбора по надбягване в метрото
железен шум
тялото ми чете приказка
спи на пода с делфините
тялото намира хор
от съотборници
те разказват
как се целува
лице на тяло

 

тя и той

мама и татко свалиха слънчевите очила
непрогледна съм
протягаш ръце
да докоснеш шията,
а те шушукат
зад завеса
сядаме,
сепия,
да попеем
с плесенясали устни
за силата
да сме поредните
хора
без упреци

 

*
на обратното небе,
под купола,
дланите се ронят
в молитва
към тревите
да поникнат
по просторите,
за да е меко
и толкова тихо

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 7, юни, 2017

Марио Стоев – Анхело – Първи юни

целувка
с език
вишната

 

*
вече не си спомням
първата целувка
бяха толкова много

 

*
странно
навикът
с биберона
остава понякога
дълго

 

първи юни
след много години
пак балони
и биберони

 

надуваема кукла

играчките
порастват
с детето

 

първи юни
+ 18

 

блондинки
второ поколение
стари моми

 

*
боядисана
брюнетка
блондинка
без кости

 

с игла
от кост
закърпено
доверие

 

един ден
много умните деца
или ровят по кофите
или се пропиват
или стават лидери
или божества
или ги убиват

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 7, юни, 2017

Ивайло Мерджанов – Апокалипсис

апокалипсис

всички пишат на мъртъв език
просто още не го знаят

 

местожителство

мълчанието
е първата врата
към нищото
поезията – втората
а аз живея
зад десетата

 

проверката на времето

времето бавно разлиства книгата на живота ми
и срещу всяка щастлива страница слага резолюция: лъжа

 

към светлото бъдеще

чака те дълъг и щастлив живот
но първо те чака
моргата

 

екипировка

в любовта не ти трябва часовник
трябва ти гайгеров брояч

 

бестселър

целулозно гробище за думи
от които първа е любовта

 

въпрос на любов

откъде да долети
изцелението
когато болестта
си ти

 

в храма на поезията

тук
всичко стана ясно –
обещаващите светлина
излъгаха

 

братя

пишещите никога не са братя
в най-добрият случай
те са съучастници

 

fasci di combattimento

човеко истински поете езра –
да беше марширувал
между фронтовете вместо
да се скатаваш в стихосбирки

 

философия

след ницше
всичко е детска градина

 

случайна майска среща

предупреждаваш ме
че малката мастийка чери
която водиш на каишка хапе
а аз се чудя как е възможно
змия да разхожда куче

 

становище по дебата за римите

според акутагава
човешкия живот не струва
и един бодлеров стих което
преведено от японски означава
че ако си тръгнал да умираш
пишейки – римите са ти
най-малкия проблем

 

останките на прасков

няма по-лесно нещо от това
да си любимия поет на васил –
трябва само всеки ден да бъдеш
на ръба на самоубийството

 

сбогуване с кръжока по стихоплетие

римите са най-яркото доказателство
че не си поет

 

ars poetica

в дълбините на поезията има ключ
който не отключва нищо

 

поети

да пишеш поезия –
да отбиеш номера
пред смъртта

 

зимната пустиня на стиховете

във виелицата на думите
загубих теб

 

дзен & изкуството да се поддържа пистолет

зареди го и спусни предпазителя
опри дулото до слепоочието си усети
хладината на метала тежестта в ръкохватката
сега внимавай със спусъка и бавно повтаряй след мен –
животът има смисъл животът има смисъл животът има смисъл
погледни навън: върху брезата на есенин вятърът люлее
обесеното ми щастие и някъде натам в полето
щурците свирят албинони а конопите
скланят чела в минута мълчание

 

нощта влиза

заключвам вратата на деня след себе си угасям
лампата на твоето отсъствие
светлината не ти гарантира нищо
също както любовта не ти гарантира светлина
пияната тъма изсипва
вехториите от спомени право в душата ми
от години не очаквам състрадание
сънят ми отказва да преговаря с мрака и няма заспиване
откажи се нова цигара влюбването е хубаво самотата е вечна
изтръгвам гласа си и го захвърлям в огъня той крещи
твоето име от пламъците и се сгърчва
като змия върху жаравата не мога да сторя нищо повече
в името на любовта ли не точно сега лумва и онова
нелирично мълчание приличащо на убийство
психичната норма е последното
от което трябва да се интересува поезията
болката е позната липсата е ясна не говоря за теб
не мисля за теб не те очаквам
не те изстрадвам с години и епохи
не ти казвам истината в куплети и тази
лъжа е вече готова за консумация нощта влиза

 

завръщане

но къде да се завръщам след като не съм отивал никъде
радостите отдавна спят в гробището на паметта ми
щом ти не ме четеш има ли значение кой ще
нека яростната злобна клада на забвението
овъгли тия редове в сива купчинка срички не
общото между платон и гибла но и сега
пролетните ви надежди са вече отсечени
канибалдемокрация капитализмът на джунглата
сменя каменоломния социализъм стабилност
нови маски власт колониална зад калкана фасадата
на финансовото слънце което изгрява от запад
историческата истина ще ви се съобщи когато измрете
лимузини валутен борд реинкарнация на злото
вчера си при едните днес си при другите дават се
милиони за да се изберат онези които неотменно
ще вземат милиони в резултат на което ще страдат
милиони но ти си земен рай и трябва не джаз сюита
а незабавно разплащане в твърда валута и сълзи
към нови римляни златолоковци изпомпвачи на тъга
концесия деградители пиар образи илюзии речитативи
празни като чистак нови байцвани ковчези на склад
манипулативни послания страх перманентно насилие
идеални консуматори близък план квазиновини
рекламна свръхагресия заспиване на телевизор
ще положим всички усилия за анихилиране
горди българи братя туземци за капитала оскотяваш
от мизерията под вечния няма пари рефрен
на властта с усърдни и добронамерени практики
за изпаряване на населението оттук
и претопяването му в доменната пещ жадна
на вечно модерната алчност нагоди ли се успя ли
тягостен текст нещастието прави десант в тила
на това стихотворение думите ми вдигат бяло знаме
нощни влакове громолят в душата на стоманената вечер

 

почвай мемоарите

никой не може
да ти отнеме миналото
освен алцхаймер и
историците

 

не стига

не е достатъчно
да си халюцинирал
да не си заспивал
да си изпадал в безумие
да си разбрал същността на играта
да си се лутал из мрака в безпомощен гняв
да си решавал твърдо ще приключа със себе си
да си търсил да си обичал
да си плакал
не е достатъчно
не стига

малко е

 

финални надписи

можеш да напишеш
сто книги със стихове –
мълчанието остава

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Василия Костова – Когато се изравня с Абсолютната нула

Когато се изравня с Абсолютната нула
и стигна до най-чистото Нищо
след мен ще потънат стиховете за възхвала
всички очи, които съм целувала,
обувките, които съм прибирала мокри,
улиците, по които са минавали
самолетните билети и космическите кораби,
профили, пароли, аватари;
ръцете на майките и виното на бащите
ще ме приготвят за сън,
а аз ще мога само да си спомня
за празните детски легла в домовете,
завити под морската пяна.

 

Течение

Ти, малка Ренесансова фурийо,
заседнала в тленните ми клепачи,
набираща мощ в краищата на очите ми,
танцуваща с тъмносините ми вени;
кога ще избягаш от солните кръгове
под носа и метлите на черните вещици
и ще ми позволиш най-накрая
да остана?

 

12 години литература

Не можеше ли да е някой друг
Онзи, който застава пред слънцето
и не му позволява да погледне
в стаята и тъмнината й?
Не можеше ли да е нещо друго
Онова, което събужда
заспалите плъхове
и всяка нощ ги кара
да търсят вечерята си
в моите остатъци?
Виж колко много празни думи,
които не са от полза
на никого.

 

Неестествен роман

Колкото и добре да живее,
на големия поет му се налага да избира
дали завинаги да живее,
погълнат от студената критика,
или да се снима по тенис кортове,
а млади журналистки изкуствено да скриват
мазните петна по потните му дрехи.

 

Изповед

Пълня устата ти с всички обещания
забивам нежността си
уста в уста с морала ти
целувам истината
докато сама не пожелае
да си тръгне,
докато сама не ти разкаже
къде заспивах,
когато звездите
вечеряха с Господ.

 

Сияние

Всяка твоя мисъл
има поне една страна,
която наранява
като счупени черупки
в голотата на детско стъпало;
всяко твое остроумие
е вътрешната част на мида,
към която никой не поглежда
или я захвърля в пясъка
при сестрите й.

 

Вино от череши

Тя разказва на всеки в квартала
как ръката била еднакво красива,
следяща нежно челюстта й,
за да целуне тънките й краища,
и в гранитен юмрук всяка вечер,
когато електричеството изгасне.

От нейната кула – самотна и бледа
като лошо наследство от далечен роднина,
всяка нощ чуват студените викове.
Те –
те са никои!
И когато си тръгнат, аз стискам в ръцете си
кървящите бодли на мрачната крепост;
и аз се изкачвам по тънката стълба,
и аз виждам през прозореца
нежността на ръцете му
и стъклата, които забил
в каньоните на белите й рамене.

 

Частен кабинет

Ако си мислиш, че абортът е добра метафора,
а празните ръце на майките са поетичен образ,
опитай да прекараш три вечери по пълнолуние,
(завързани една след друга),
изправен до тавана в стаята на непознат
и да си готов да скочиш, за да намериш лекарство
и да не си готов да разбереш,
че никога не го е имало.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Александър Иванов – Самоубийство

самоубийство

въжета
мостове
наркотици
алкохол
а аз избрах
теб

 

смърт

усмивката ти
е поезия
която само смелите
ще напишат

 

обет

ти и аз
докато смъртта
ни изневери

 

*
аз имам две страни
в тъмната е всичко
онова което обичам
а в по-тъмната
си ти

 

дестинация

любовта
никога не е
била
ако след нея
все още дишаш

любовта
никога не се е
случила
ако успееш да я
преживееш

любовта никога
не е била
по-красива от
смъртта

любовта
никога не е
била дестинация
само твоята
ми показа
че греша

 

*
понякога човек
се самоубива
и продължава
да живее
със себе си
в това
се състои
наказанието

 

широко затворени очи

думите
свършват в ръцете ми

като теб

 

кино за възрастни

ти си любимият ми филм
който съм гледал
няколко пъти
но никога до края

 

мостът на влюбените

вместо да
скочим в тъмното
ще е по-хуманно
да се обесим
по светло

 

колумб

създадени сме
да не откриваме
себе си
в щастието
на другия
а само в
неговата болка

 

златният век

не мога
да разваля
сделката между
телата ни
защото смъртта
не връща
ресто

 

богове

бяхме едно
в леглото
докато любовта
не ни показа
че сме смъртни

 

нсп

за ментална смърт
предписваме от
нашата поезия
за физическата
посетете
личния си лекар

 

смъртта ми
носи името на
любовта ти

болката е
само катафалка

 

там
на Иън Къртис

няма болка
няма срам
няма любов
няма смърт

само сцена

на която танцуваме

 

изкуство за изкуството

сърцето ми е
музей на тъмнината
след теб
смъртта раздава
безплатни билети
за изложбата
на любовта ни

 

научи се да живееш
в тъмнина
само тогава ще разбереш
звездите
защо горят докато
умират

 

накарай ме
още веднъж да погледна
в теб
преди да затворя очи

накарай ме
още веднъж да те вдишам
преди да потъна в мрак

накарай ме
пак да сънувам
че сме едно

накарай ме
пак да опитам вкуса ти

накарай ме
още веднъж да настръхна
от твоята кожа по мен

накарай ме
да разкажа за твоето тяло
и твоето име

когато моля за прошка
когато съм
Страшния съд

 

ти
си най-достойната
смърт
за един недостоен
живот

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Николай Владимиров – Скандал

LOST HOUR

мисля за теб
през цялото денонощие
но ми липсва
двайсет и петия час
през който
да те обичам

 

БРОНЯ

влязох под кожата ти
и там намерих
още една

 

LETTER FROM THE SKY

мислех
че в рая
всичко е поезия
а се оказа
че си
само ти

 

БРЯГ

да потъвам
без дъно
в очите ти

 

ЗАВИСИМОСТ

да нямаш слабост
към никого

 

ВИНА

всички да вярват
че си невинен

 

*
най-големият
актьор
е този
който знае
как да бъде
себе си

 

*
този
който си пази
гърба
постоянно
накрая губи
лицето си

 

най-дългото пътуване
към себе си
е да си позволиш
да обичаш
някой повече
от теб самия

 

*
постоянно издигаш
стени
между нас
за да съм
твоят дом
между тях

 

IL INFERNO MIO

пътят към рая
е постлан
с теб

 

ЧУВСТВА

нормалният
не полудява
сам

 

държа се
с теб
като с животно
защото
хората се забравят
най-лесно

 

AMNESIA

сбъднатите мечти
нямат
спомени

 

ВСИЧКО КОЕТО НЕ СМЕ

ако си простим
живяното
никога повече
няма да умрем
един за друг

 

ЖИВОТ

любовта
не прощава
на мъртвите

 

СКАНДАЛ

сянката ми
и аз
още се караме
при кого
от двама ни
да останеш

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Васил Прасков – Поезията е смърт

поезията е смърт
размерът
няма значение

 

пътят към ада
е постлан
с поезия

 

смисълът на живота

светът е зло
и ще вземе своето
останалото ще довърши
смъртта
важно е само
нас да ни няма

 

*
от романите
на димов
най-малко
харесвам тютюн
защото
всичките ми души
са осъдени

 

между краката ти

само езикът ми
знае
как
да мълчи

 

неделно училище

в рая
съм съученик
на сина ми

 

икар

любовта ни
винаги
ще означава слънце
на езика
на пеперудите

 

10

каза ми
пиши много
за да останеш
с десет стихотворения
а аз написах
десет
за да изчезна завинаги

 

гласове

единствената
разлика между
поета и шизофреника
е че единият от тях
си води бележки

 

последният анти-лайфстайл поет

искам
на гроба ми
да пише –
не спонсорира
във фейсбук
нито една
своя публикация

 

по еторе скола

любовта
е като обувка
колкото е по-малка
толкова повече
ни убива

 

александър иванов

въжета
мостове
наркотици
алкохол
а аз избрах
поезията

 

в живота
всичко освен смъртта
е изгубено

 

историята
е постоянно
изнасилвана жена
която иска
най-накрая
да свърши

 

*
поезията е най-яркото доказателство
че не си поет

 

отсъствия

по какво
ще познаете
че е дошло
царството небесно –
няма да има
литература

 

никога отново
няма да се обичаме
защото ще се обичаме вечно

 

думите
свършват в устата ми
като теб

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017