Николай Владимиров – Любовта ни е като нощ

любовници

тихи сме
като смърт
без причина
в крайпътен мотел
където се е скрил
светът

 

***
любовта ни
е като нощ
в която дете
сънува
Бог
преди изобщо
да знае
че съществува

 

***
старецът сутрин убива
всички овце които е броил
за да заспива без сънища

детето е друго безсъние

 

***
най-хубавите стихове
за любов
не говорят
за нея

 

ти си трупът
заровен
в задния двор
на сърцето ми
където се руша
като къща
без собствен акт 16

 

***
коренът
на лудостта ми
е в градината
на твоя поглед

 

ти си ножьт
с който си прерязвам
вените
преди да съм разбрал
че се превръщаш
в бинт за стара рана

 

***
любовта е вълк
татуиран
върху голия гръб
на зимата

 

***
продаваш се лесно
като хероин
в училищния двор
на елитна гимназия
чудя се дали да те купя
или да те арестувам

 

***
вървя
с нож в ръката
към теб
но сянката ми
държи
цвете

 

аз съм
твоята сърдечна
недостатъчност
която не е
болка за
умиране

 

***
гледам си на кафе
и виждам теб
с друг
изпивам те
преди да си го
срещнала

 

малката смърт

правим любов
на пода
между котките ти
за да откраднем
по девет живота
от всяка
и те получават
десети

 

***
самотни сме
като менюто
на скъп ресторант
без клиенти

 

ти си мъглата
която обичам
толкова силно
че ако се превърнеш
в светлина
дори няма
да те забележа

 

***
все още строя
кули
в облаците
на очите ти

 

***
сънувам те
бавно
като умираща нощ
посетена от изгрева

 

***
без теб
всичко красиво
е за изгубване
с теб
и изгубеното
е красиво

 

hip hop

някой ден богатите
ще притежават живот
по-дълъг
от представата за Бог
само едно
няма да могат
да си купят
бедността да умрат
от любов
като нашата

 

най-после съм с теб
сега си с мен
два пъти –
веднъж на живо
и веднъж по спомен

втория път
те обичам

 

антония

пазачът от сиропиталището
обичаше да казва
забранено е
да ставате за вода
нощно време
и момичетата постепенно
започнаха да го целуват
по устните
за да не останат
жадни
после той се обеси
със стегнатия докрай
възел на самотата си
и само аз плаках за него
защото единствена
бях пила
от дъждовете
в сърцето му

 

***
името ти е цвете
но не се казваш
така
никой не знае
как точно се нарича
райската градина

 

***
ако идваш от рая
искам да бъда земята
която е мокра
защото е плакала
че си паднал ангел
но не може да погребе
вечността ти
за да сте еднакви
когато изсъхне

 

***
искам да съм недостатъкът
който те прави
красива
без мен ще бъдеш само
съвършена
без теб ще бъда само
белег

 

***
най-съвършеният език
е този
който говори за любов
без думи

 

***
свива ми се сърцето
за да не излезеш
никога оттам

 

***
тихи сме
като листа
на книга
която поотделно
сме разтваряли
но отпечатъците
ни са заедно

 

***
любовта ни е
като чаша вода
за мен е наполовина пълна
за теб е наполовина
празна
но жаждата ни е
вечна

 

***
ще стане
каквото е писано
с ноктите ти
по гърба ми

 

последно желание

всичко което
искам от теб
е да те облека
с погледа си
и никога
да не потърсиш
друга дреха

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Стефан Гончаров – Последните думи на Тарковски

последните думи на тарковски

не искам да съм
статуя на бог без име
на която жреците поднасят
сърцето
между краката си

 

рождество

ти си звездата
която всички чакат
да прелети тази вечер
плачеш откакто падна
а аз те успокоявам
че един истински бог
може да се роди
и на тъмно

 

когато се родих
сянката ми миришеше
на скъсан презерватив
и дрехите които бяха купили
не ми ставаха
не отварях очи
от страх
да не заплача
още на първия ден

 

обеля

чистачката на блока
е болна
входът събира прах
хората влизат
но никой не излиза
не познавам съседите си
и не знам защо съм си мислил
че в ада
всички си ходят на гости

 

не мога повече
да гледам
със затворени очи
как облаците
потъват в прах
знам че светът ще свърши
но не разбирам защо
толкова се бави

 

(това ли е нашата корона)

не съм виждал по-лека обвивка
от теб за смъртта
като газова камера
направена от памук
горим
а мухите имат достатъчно храна
да презимуват
живота ни

 

мразя човека
който съм
защото съм живял
за него

 

***
не си мисли че ме познаваш
телата мълчат на друг език
ти само превеждаш
а Бог ни слуша

 

срамът е сън
скрит под леглото
на което дъщеря ти
ти изневерява
с по-млад мъж

 

спалнята

не мога да отворя очи
по тавана расте трева
и събира облаци
това е моето небе
винаги на ръка разстояние
от тялото ти

 

мокър сън

намирам костите
на родителите си
заровени в пустинята
започва да вали
събуждам се
един ден
преди да се влюбя

 

***
рисуваш с
цвета на кожата ми
докато живея
мокрите си сънища
ако някой ни погледне отстрани
би казал че се обичаме

 

одисея

мястото ми
е до теб
а твоето
е на брега
където чакаш да се завърне
любовта ни

 

мокри сънища

сред дивите ягоди
аз сънувам нея
а смъртта сънува мен

 

***
животът сънува
че е някъде другаде
далече от нас
където времето
не краде вечността
думите не започват
с мълчание
и децата не възкръсват

 

всеки пътен знак е залез

всеки залез е пътен знак
стъпките ти – като времето
което оставят след себе си
повече минути
отколкото часове

 

закъснявам
по-бързо от обикновеното

явно смъртта
никога няма да ни види
заедно

колкото и да се старая
ти ме чакаш
а аз не идвам

дано има някой около теб
който да ти обясни
че само тя
идва навреме

 

смъртта е къща
зимата расте
в ключалката
гладът вечеря сам
влизаш
с отхапан език

 

***
денят е гладен
закусваме на гробището
всичко е готово
трябва само да го заровим
но никой не посяга
а кръстът
вече събира прах

 

тук

попитах те
къде възкръсват мъртвите

отговори ми само с усмивка

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Жара Гавран – Лудница

***
метални машини
е 25-тия кадър на човечеството
плътта е илюзия омекнала
като набита чекия
изпразнила се в потните жлези
на отца ни
мирише на смърт
всеки е завит със своя собствен
покров
от измислени личности и
щастливи лъжи
и ходи мъртъв докато не пукне
жив

и не се зарови сам с лопатата
далече от гроба
наречен свободна матрица

 

Лудница

когато бях пациент на 4-тото отделение
лудите надушваха болестта ми
един бивш наркоман
пожела да измие нозете ми
и да изпие тяхната светена вода
докато ги целува
– Аз съм Исус, а ти – Мария Магдалена –
беше с моята диагноза.

Всички луди вярват, че са Исус.
Всички луди вярват в Бога.

един гениален шизофреник ми каза
че някой ден ще разбера защо
сега разбирам докато човъркам
с ясно съзнание Христовите си рани
сама с няколко ръждиви пирона
и се смея на глас
като си спомням
как лудите сами се ръгаха с копията
как те сами ми се смееха
че аз не виждах как също го правя

Исус взе гъбата
но не я вкуси
изстиска оцета върху тялото си
и душата му се сля с нея

„трябва да страдаш много
и после да си отшелник,
скитащ единствено в себе си.“

чух завета му в белите линии
начертани в тоалетната
само аз чувах тихия глас на гората
ехтящ от скверния прах.
другите продължаваха да се смеят.
това беше друг тип смях –
този на невежата болка.

вече знам
лудницата е манастир
за слепите
и за тези, които просто
няма кой да нахрани.

 

Среща с Бог

На Д.

а ти коя си
8 минути преди да се родиш
беше ли душа на отвъдната ни смърт
или Божия клетка
до моите кръвни телца
там където липсата на детство зачена срещата ни
в нулевата група на луната и слънцето

молех се в пустинята
преди да умра
и избрах да се преродя с този товар
защото не можах да се отделя от същността ти
и детските ти очи

молех се на Бога на иглата
да запази детето ми
за да се срещнем неопетнени и чисти
защото знаех че последна молитва на броеницата ти
ще срещне душата ми

целуни миналите ми животи
толкова много болка в тишината
и още повече отвъд нея
целуни тишината ни

а ти коя си
8 минути преди да се родиш

 

***
до гърлото съм в кръв –
скелет в космически затвор,
потънал тъй дълбоко в майчината си утроба –
с меса от гнили гущери и плачещи човеци в одата за красота
са цъфнали цветя по гнойните им херпеси
на третото око от мили демони
е сложен кръста, закован с гняс е там
и моя къс от този дух свещен.
о, чукай ме в устата, уродлива истино,
аз искам да наплюя този свят
със заразните ти храчки!

 

Гарван

„саблезъбите червеи са едни от най-опасните паразити.
те се закачат за сетивата на жертвите
и започват да издават силен шум,
чийто енергиен тласък видоизменя жертвата
и заглушава същността й на Бога.
болестта е наследствена.
първите симптоми се появяват още в детството. “

из Шаманска библия на птиците

гарванът се храни с очите на покойниците
най-вкусната част от мършата
обикновено е слепотата

ушите на спящите
бяха пълни с устите им
от които капеха саблезъби червеи

гарванът се опитваше да ги почисти
но те бяха плъзнали навсякъде –
в мозъка, в гърлото, в сърцето, из цялото тяло –

затова се наложи да изтръгне и езиците им,
но заедно с тях, без да иска,
изтегли и целите им вътрешности
и установи, че бяха загнили.

– Отново мърша, този път езотерична… –
тъжно вкуси той. –
След като се наяде,
кацна върху скелета на поета.
– Този човек е твърде грешен,
ще трябва да се ражда отново –
изграчи с кървава човка.
След това нареди картите таро
около трупа и една от тях се обърна между
дупките на очите му. –
Отшелникът! Съдбата е благосклонна! –
Гарванът почука 9 пъти
по черепа.
Душата излезна през картата,
той я понесе на крилете си
за последна среща със самотата.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Ивайло Мерджанов – Sol Invictus

ориентир

изгубвам себе си
изгубвам дните
изгубвам посоките
оставаш ти

 

sol invictus

но всяка вечер слънцето пада от власт тронът му
се сгромолясва в метежа на гневните бели звезди а
превратът на надеждата и утрото го въздигат отново и
отново към върха на властта му зимата е дребен престъпник
закопчан за данъчна измама към наивната свобода ти
обичаш сутрешния секс забравяш еоните ми самота мога ли я
бялата меланхолия понеже си единствения стих който не успях
да напиша отминават първите минути от мирозданието но
едничкият глас който могъл би да ме спаси е твоят усмивката ти е
последния златен пръстен на дядо залагам го на барбут
изпитни и мъки в тоя свят роден за любов и добро наужким
златните кули на огнената ни раздяла рухват в прахта и
призрака на думите ми тръгва като нестинарка по въглените
жаравата на сърцето ми стъпваш уверено по нея защото
няма друга посока избавлението няма душата брод

 

юг

не тръгвай по долината на любовната сянка
ти така и не каза една нежна дума колкото поне
да не ме държат само на антипсихотици тук с години

потънал в дива персонална абстиненция

жълтавия припек и бодливите малини на чувствата ти
много ли скъпо щеше да ни излезе халкидикито без ебане
екскурзията до най тъмния кът на душата ми струваше всичко

живееш оттатък бърдото с бориките и унинието север юг
оттатък прохода на моретата и акулобялата ми надежда
не тръгвай по долината на любовната сянка чуваш ли

сирената зове ме и протяжно от скалите вие

изгубих теб изгубих всичко изгубих теб изгубих
гарваноокия мрак е навред крилете му затулят
слънцето вододелът цезурата задухът зноя

 

януари

полупиян се въртиш на фона на скарлати заспиването
в студа е привилегия за избраните особено ако
нямаш оня скандинавски спален чувал и
забистря се езерото на просъницата а
на облачното й дъно
виждаш сивото око на светлината тебе видях
любовта ще те спаси любовта ще те
чашка чай тип шипков в замръзналата й ръчица
после скриптящи по заскрежения плочник снегоходки
не черното а бялото е разцветката на смъртта тук
захапваш гърлото на виното в бутилка без
имперска претенция
няма я в тоя стих пурата на чърчил
любовта ще те спаси зимата ще ти скове
бяла къща в заполярието
да заживееш в нея вовеки защо
зимите в идеалния център на историята са винаги
хищни като самата ревност така обоснована и зла нали

 

знамето ми над тебе беше любов

крачките които правих към теб
бяха стъпки в нищото
за мен те бяха всичко
защо ти е тази тъга
за мен те бяха
всичко

 

целулоза за поколенията

издаваш книга, втора
трета, четвърта –
ставаш класик
никой повече
не те чете

 

all rights reserved

преди пишех и се надявах
но в пожарищата на мълчанието
ти захвърли всичко написано от мен
и зная че беше права сега пиша
и не се надявам разликата е
една смърт разстояние

 

за нищото на поезията

любовта обича да оцелява и живее
при екстремни условия
ти си най-хубавото нещо
което ми се случи в този живот
след смъртта на сърцето

 

малката гара на злобния ден

ще ти го кажа направо –
от времето на шумер и акад
политиката оправяне няма
остани си при любовта
умри без спомен

Господ
ще ти обясни
защо

 

в ада с теб

казват че в ада изгаряли всички спомени
но любовта ми е океанско цунами –
ще строши и залее дори там
костите на всеки огън около теб

 

актуално състояние

този път при психиатъра
отива майка ми
за да каже само това
относно актуалното ми състояние
всичко е нормално
съжалява че се е родил

 

обрат в хода на историята

маяковски стреля в сърцето си
куршумът отскача и уцелва Стопанина
историята тръгва в свободен стих

 

всемирно нещастие

с ироничен глас ми казваш
че на ефедрин можеш да чукаш
десет минути повече –
десет минути или
десет години – погледнато
през черепния взор на смъртта

си е нула време

 

инстанция щастие

разбиваш ядрото на добротата като яйце
забравяш за страданието и неправдата
щастлив ли си прегърнат от смъртта
единственият изход е любов
паметта на Господ е безкрайна
позна ли сълзите на спасението
успя отново да надцакаш бедния
имаш ли запазено място в небесата
или само се веселиш с хумора на дявола
потискаш ли кобната страст на гордостта или
потискаш всеки по-слаб от теб
ще бъдете като богове запалили кладата на злото
заличете ме от списъка на успелите
запазете за вас триумфа преди всевластната
каква следа ще оставиш на децата си
вземи своето сребро и нека
мислиш ли че няма наказание
единственият изход е любов
видях демоните и са там в ада
отвличат най любимите ни хора
това изобщо не е шега разбираш ли
щастлив ли си пред гробния геенски вход

 

некропол добра практика

изсичам безмилостно черната гора на меланхолията засилвам
трупите на юг оширявам квадратурата на държавата
нещастие родината ви е пръстта ще обитаваш орбитата
на калта недоверието ще ридаеш със сълзи от петрол ще се смееш
с усмивката на вълчицата обич после ще родиш камъка
на вината си чакай я да те сполети радостта докато
мамиш себе си и наред всичко лъжа говори всеки на ближния си

 

подвижен крематориум

живееш от промоция в акция
имаш ниска цена
хората умират
корпорацията остава
никой тук не гребе със златно гребло
в алената малка лодка
на своя нищ залез

 

фалшивия звук на душите

тънката струна на любовта
е скъсана в душите ни
още от раждането

 

фанфари от мрак

може да се спори дали сърцето ти е трибуна
или ешафод за мен е ясно че си гилотина
годна да брани кохортите на мрака и властта
и аз ли да побягна в емиграция надалече
утре дълговечни кхмери на системата ще ти
осигурят служебно погребение колкото да не се
разлагаш на улицата лешоядите си знаят работата
все едно всеобщо неспасяване поединично аз ли
на мен се падна да оправям света така действа
властовата машина затриваш хората сетне
фанфариш за спасението им даваш новото
политическо изявление завой на курса
по-весело ли заживяхте по-весело ли умряхте

 

да не ме отмине чашата

от дъното на чашата изплува само твоя лик що
за странна шега е паметта спомням си че
те забравих след смъртта си

 

ходом към небето

шансът който не ми даде
ме чака във вечността и там
всичко изписано и изплакано
се осмисля при гроба на поезията
сега шизофренията ме разяжда
но в упадъка на поражението
съзирам тебе до дверите
на своето избавление

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Виктор Иванов – Поезията ни убива

поезията ни убива
защото ни освобождава

също като смъртта

 

***
тялото е вселена

силни сме
само когато го напуснем

завинаги

 

***
човекът
е минало

в което любовта
не съществува

 

***
любовта е вибрация –

удря се в тихото тяло

слуша сърцето

и заспива

 

една нощ

любовта бродеше
из спомените на вселената

изведнъж се спря и заплака –

жива съм
бог отново
ме захвърли сред хората

 

***
самотата прегръща
тъмният ми образ

потъвам
в кожата на небето

идвам
да те убия

 

***
светлина
се гаси само с чувства

молитвите
са за слабите

 

океан

аз съм само черен спомен
заровен в пясъка

няма време

лятото на любовта ни
умира

 

***
накъдето и да се обърна
виждам твоят свят

с твоите очи
с твоето лице

моята смърт

 

ако има небе
нека то бъде теб

земята е нашата прегръдка

светът
е твърде зает да умира

 

***
в ръцете на бог
сърцето гаснеше

смееше се –

избираше
следващата жертва

 

***
след края на света
бог търсеше сянката си

намери я студена

заровена
в едно сърце

 

***
облаците
се прегръщат тихо

горят своите тела –

тази вечер
вселената загива

 

***
светът е безкраен егоист –
сънува себе си

а се преструва че обича

 

патоанатомия

бог изгря на лицето ти

ръцете залязват в мъгла

сърцето те напуска

тихо
и самотно

 

***
мракът на сърцето изпълзя
през вените

сенките пеят своята песен

настъпи епохата
на истинската поезия

 

лято е
слушаме любимата си песен
и се сливаме

разхождаме тялото
извън душата

в нас
сърцето
празнува рождения ден на смъртта

 

рожден ден

краят е близо
погледни нагоре –

аз никога не съм съществувал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Васил Прасков – Силата на слабите

***
няма стих
толкова малък
да побере
цялото ми мълчание

 

мъртви поети

смисълът на живота
не е поезията
смисълът на поезията
не е живота

 

***
сърцето ми
е все по-тихо
като голотата
в райската градина

 

любов

в безсмислието на живота
и смъртта
Бог ме сънува
като теб

 

***
не съм се будил
сънувам те
нощта пада като сняг
в чашата ми водата
е студена и мъртва

 

извинени отсъствия

всяка мария се ражда
с името си:
м като мъж
а като сперма
р като лято
и като щастие
я като край

 

неизвинени отсъствия

сърцето ми –
циганче дишащо лепило
бягащо от училище
надървено и черно

 

око за око, зъб за зъб

чекията е хубаво нещо
но при ебането човек
се запознава с хора
а с друсането
ги забравя

 

19-и век, 2016-а година

на сутринта когато слънцето залезе
не стига въздух
делфините се давят в небето
всяка буква от сърцето ти
е като книга
палиш доживотната си цигара
и я допушваш

 

***
слагаш ме в джоба си
като кръста на врата си
за да те пазя
от сърцето надолу

 

викът

щастието
е да си мислиш
че човекът
от картината на мунк
получава оргазъм

 

no future

гадая миналото по тялото ти
целувките падат от столовете
погледите – от лицето
стъпките – от стаята
дрехите – от леглото

днес чувам само гласа ти
думите са деца които си отиват
без да се събличат

 

точка 18

понякога
всички деца ми напомнят за теб
и всички възрастни
и винаги –
всички мъртви

 

смисълът на живота

не можеш да влезеш два пъти
в една и съща река
но можеш завинаги
да излезеш

 

опит за убийство

всичко
освен религията
и любовта
ме отегчава
до смърт
а ти ме занимаваш
с поезия

 

паркът на свободата

паметникът слезе от поставката си
изпика се в розите
пенсионерите помислиха че е от възрастта
тийнейджърите – от тревата
а този който пиеше от шишето
стана и го прегърна

туристите останаха на поляната
и продължиха да умират

 

ефектът на пеперудата

когато в дъждовните гори на амазония
една пеперуда размаха криле
ченгетата чупят черепа
на 15-годишен бежанец
в харманли

 

световната конспирация

хората гласуваха за тръмп
защото им е писнало
от тях самите
и са готови
последният идиот
да им покаже
че царството небесно
не е на земята

 

ватерло

войната с детството
е единствената
която можем да спечелим
ако не умрем от любов

 

краят на историята

строят концлагери
завладяват света
а всъщност искат
просто да се наебат

 

краят

знам
че никога
не си съществувал
но не мога
да те забравя

 

голямата любов

ти
разби психиката
и живота ми
но няма да ти оставя
смъртта си

 

боси

срамът се издига на пръсти сух като птица
плачат облаци от различен пол

очите ни целуват петата на небето
преди да ни смачка

 

умирам
за теб
както слънцето
прави любов с облаците
и после залязва завинаги

 

смъртта на бащата

„Нека делата
ти да бъдат такива
каквито би желал да си ги
спомняш в края на живота си”
Марк Аврелий

ти си география на времето
кръвоносната ми система
пришита с кол в сърцето
белите ми дробове
пълни с кислород и никотин
татуировка с правописна грешка
мисъл на марк аврелий
в която смъртта е най-убедителна

 

Христос

не се тревожи
няма да те забравя
любовта е всичко
а след теб
смъртта е просто
най-добрата част
от живота ми

 

***
любовта ни
е толкова голяма
че дори да спрем
да се обичаме
ще ни обича вместо нас

 

***
толкова е красиво
да мълчиш
за най-важното –

един без друг
ще бъдем
винаги нещастни

 

вечност

нямам време
да пиша стиховете
които не са
за теб

 

силата на слабите

дори любовта ни
е по истински случай
защото само с теб
когато се докосваме
можем да направим всичко

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Руската социална поезия в началото на XXI век. Размисли край непарадния лаптоп. Интервю на Наталия Няголова с поета Александър Асадчи

 

Александър Асадчи (Александр Асадчий) – Роден на 15 май 1974 г. в с. Шаранга, Нижгородска област, Русия. Завършва филологическия факултет на Смоленския държавен университет, специалност „Руски език и литература”. Един от създателите на поетическата група „Племенници на Музата” („Племянники Музы”). Публикува стихове в списанията „Арион”, „Вавилон”, „Персона”. Участва в поетически четения заедно с Евгений Рейн, Татяна Бек, Алексей Альохин, Дмитрий Биков. Издава стихосбирката „Човек с главна буква” („Человек с прописной буквой”, 2005) Става съосновател на литературната студия „Персона”, която през 2017 година ще навърши 25 години. Работи като журналист.

 

Наталия Няголова: Александър, Вознесенски говори за хоризонтални (по възраст) и вертикални (по съвест и талант) поетически поколения. Кое е Вашето „вертикално” поколение от автори, чиито текстове са Ви особено близки?

Александър Асадчи: Избирайки между Лев Толстой и Достоевски, разбирам, че творчеството на първия ми е по-близко. Този тест често провеждаше моят преподавател професор Вадим Баевски[1], чийто филологически семинар посещавах като студент. Близко ми е и творчеството на Владимир Маяковски, неговата социална експресия, която е подчертано лирична. Харесва ми поезията на Андрей Вознесенски, „гариките”[2] на Игор Губерман. Имам любими стихотворения от поезията на Александър Пушкин. Обичам някои неща на Катул и въобще на древните римляни, но без система. Дълго съм се занимавал с Велимир Хлебников, а по-късно се заинтересувах от творчеството на поетите от ОБЕРИУ (ОБЭРИУ)[3]. Моето любимо стихотворение принадлежи на Николай Олейников – приятел на Даниил Хармс в ОБЕРИУ.

Тому, кто живет, как мудрец-наблюдатель,
Намеки природы понятны без слов.
Идет в штанах обыватель,
Летит соловей без штанов.

Н. Н.: Вашите предпочитания в световната поезия?

А. А.: Ценя съвременните поети за благородната мизантропия, която дава надежда и вяра в човека, за художествената пестеливост и лаконичност на мисълта. В произведението или има живот, или то е мъртвородено дете.

„…Тельце стихотворения,
Хрупкое, ребристое…“

Обичам да слушам стиховете на Ник Кейв, да чета в превод Станислав Ежи Лец, близка ми е поезията на Леонард Коен.

Н. Н.: Имате ли кумири?

А. А.: Не, нямам кумири. Интересуват ме възгледи и текстове, а не идеологии и биографии.

Н. Н.: Вашите „формални” поетически пристрастия?

А. А.: Харесват ми минималистичните жанрове: едностишието, четиристишието. Според мен това е симптом на времето, поемата през XXI век е анахронизъм. Считам за много сложен поетически похват лирическата ирония – спокойна, беззлобна, изразителна, и се старая да я използвам.

Н. Н.: Журналистът и поетът Асадчи не си ли пречат взаимно?

А. А.: Журналистиката започва с репортерството. Ти летиш, пътуваш, ходиш в търсене на информация. Трябва да бъдеш пламенен ентусиаст, да живееш с това, да вярваш в значението на своята работа. Поезията е онова състояние, в което човекът не може да не пише стихове. Защото той така живее и чувства. В този смисъл репортерството и поезията са с нещо близки. По-късно, когато авторът-журналист постига свой език и стил, това вече е повече професия, отколкото живот. Функционалността на езика в журналистиката е различна, в сравнение с поезията. Но добрият журналист – той вече е почти литератор. Родствените връзки между двете сфери никога не се късат напълно. Журналистическото наемничество, особено в съвременните социални мрежи, стои много далеч от литературата като цяло и от поезията в частност, най-вече защото използва нелитературен език и мисли потребителски.

Н. Н.: Русия, още от времената на „златния” XIX век, се счита за литературноцентрична страна. Изменила ли се е ситуацията в началото на XXI столетие?

А. А.: За съжаление, в края на XX век в Русия не се появиха водещи литературни фигури. Литературният процес се разпадна на потребителски мейнстрийм, който не може да не угажда на широката публика и да не зависи от нейните потребности и локални, оригинални, литературни явления (от маргинални до регионални). Именно така се развива руската поезия днес. Тя се състои от такива обединения като „Персона“, от автори, които живеят своя стихиен, повече или по-малко продължителен, литературен живот.

Н. Н.: Какво мислите за статуса на поета в съвременното руско общество.

А. А.: 2017 година календарно съвпада с 1917. Повтарят се не само минутите и часовете на размисъл, дните и седмиците на нашите дела, месеците, от които се състои годината, но и някои исторически събития. Обществото, подобно на неравнодушен човек, е уморено от очаквания и иска да се устреми насреща на бъдещето, да се отърси от оковите на миналото. Как ще се случи това е трудно да се каже. Но такива очаквания се чувстват във всичко, особено в литературата.

Вижте съвременните руски поети – част от тях станаха журналисти – това са и Дмитрий Биков, и Семьон Пегов, и много други. Някои руски автори отидоха на война, например Захар Прилепин, който неотдавна стана заместник-началник на батальон в Донбас на друг смоленчанин – бившия национал-болшевик Сергей Фомченков.

Социализацията на поезията предизвиква различни мнения сред литераторите. Например известният съвременен прозаик Валерий Зеленогорски вижда в нея повторение на съветските разобличители („правдорубы”), които са повече пропагандатори, отколкото автори.

Аз мисля, че поетът е преди всичко лирик. Основният проблем на автора е поетическият свят на съвременния лирически герой. Ако в този свят, освен поетическото Аз, присъстват и съвременните събития и реалии, то това може да се нарече социална поезия.

Поетът – гръмовержец вече изглежда уязвим.

Н. Н.: Къде е мястото на поезията в екзистенциалното битие на „глобализирания” съвременен човек?

А. А.: Не смятам, че поетът трябва да призовава разсеяната литературна аудитория към извършване–достигане–признаване или към други подобни действия. Лириката на Лермонтов е не по-малко социална, отколкото лириката на Некрасов. Нима литературният авангард чрез своята форма не отразява абсурда на съвременния социално-икономически модел! Онзи модел, който чрез системата „производство – потребление“ прави от хората човеко-машини на Ламетри, които искат да произведат повече и да консумират повече. Поезията за мислещия човек е способ за първоначална самоидентификация в обществото. Според мен, социализацията на човека протича чрез литературата.

Н. Н.: Един последен въпрос – вярвате ли, че поезията може да бъде социален коректив?

А. А.: Предполагам, че поезията, още в своята природа, е диаметрално противоположна на обществото. По-горе говорих за това, че личността може да премине път на социализация, запознавайки се с литературната традиция, потапяйки се в света на литературата. Но това е път на постоянни вътрешни сражения, на победи и поражения. Да, по този начин човекът признава съществуването на обществото и неговите догми. И забележителното е, че литературата, която възниква като резултат, също става част от обществото. В този смисъл може да се каже, че Гай Валерий Катул ми е по-близък от поета Максим Горки. Следователно някакви исторически факти, ориентири в литературата, без съмнение има, но те не представляват категоричен императив. Самият литературен процес не може да бъде етичен или нравствен. Той никога и не е бил такъв. Но това, че литературата, в това число и моето творчество, все пак стават част от обществото, вече не ме угнетява…

 

                                                                                                    16 февруари 2017 г.

 

 

[1] Вадим Соломонович Баевский (1929 – 2013) – Известен руски литературовед, професор в Смоленския държавен университет, създател на филологическа школа, автор на монографиите „Стих русской советской поэзии“ (1972), „Давид Самойлов“ (1986), „Сквозь магический кристалл. Поэтика „Евгения Онегина“, романа в стихах А. С. Пушкина» (1990) и др.

[2] Игра на думи – „Гарик” в руския език се възприема като умалително от „Игорь”, а „Гарики” (1988) се нарича и поетическа книга с четиристишия на Игор Губерман.

[3] ОБЭРИУ – Объединение реального искусства – литературно-театрална група, съществуваща в Ленинград от 1927 до началото на 30-те години.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Елена Янева – Основен материал

***
Разсъмва се като по ноти,
аз обаче
така не се научих да разчитам
оплетените петолиния
на всекидневието
и живота
гадая по обърнатите
длани…
миг по-късно, миг по рано ли,
ако засея ветровете си – ще ме ожъне
на бурята ми покосяващата крачка.
Гладна съм
за времена и разстояния
и за загадъчния
текст между очите ни, когато
неизвестното се разширява и
остава само
любовта
да е работното заглавие.

 

Основен материал

С очи, които приласкават космоси,
с костенурка в джоба и
черпак от междуметия
Големия Готвач
се е надвесил:

развихрят се ротонди от високи
камъни назъбени архитектури
се сломяват
докато светът е хлабав
неразбъркан
неприклещен още сред кориците
на Великата готварска книга

Докато първата рецепта на реалността
е рехава
и белите джуджета изкипяват,
дегустацията е приключила…

Каква чудесна кал!

 


Имам си Родина
Тя не е
ни добра ни лоша нито мащеха
Тя
е догонващ ученик през вековете но
Е поет на междучасията
Тук и там
се засичаме на двора
виждам я
дърпам й ръкава да я спра
ала
той се къса после пъргаво
ми се изплъзва като гущер
шмугва се
в некакво кьоше да пуши скришом

Ех!

Пресекулчеста пресечена Родино
Спри!
И аз пораснах…
Няма вече
поривни вълни от трепет нежност
ябълкова обичлива невъзможност
как да се откъснеш
от сърцето си
?
Това сърце
Не може да е ничие
Но не е твое
А моето е друго
Аз
съм като гръцки бог по пълнолуние
Богиня!
съм на тенджерите и тиганите
Титан
във кукувичето гнездо
Пирон във черепа
Балкон през зимата
Калкан в кооперацията
Риба – Ψάρι
Аз
Намръщено момиченце
в отминал кадър
стискам гумен заек
и не зная нищо просто пушек
през ореховите листа
съм аз съм аз
Световната Елена
Аз
Която се обичам
Аз обичам дъщеря си

азнезнамкоямиеродината

Но продължавам

 


Някога
аз може би съм раснала
аз може би съм се достигнала
съм се наситила
на ръст
и вече тегна
Искам да се разтека
да се разгърна да се вливам
някъде
И да ме вливат също.
Аз искам
същността ми
да остане
в „може би”-то
да се оглежда по-обширно по-надлъж
по-напред назад наоколо встрани
Да има стъпка

Да е ласкава към себе си
И към илюзиите си
Да им отпусне
за безсрочно сантимента

свободно волно необмислено

Да скочат върху първата скала
и да запеят

И да танцуват

(да мисля че добре ще им се отрази да потанцуват)

А после искам
да се срещнем отначало
да ме притиснеш до стената
да не бягам
да се утая
презрамката ми
да се смъкне

И да ме целуваш
като непозната

Аз искам
искам
искам
да се
сблъскаме

 

Каквото бих

Ако някой ме попита, ще му кажа: тя
е прелетната сянка над шосето,
ятото
в мрежите на някой непознат
и почти невидим като парата на чайник
вятър.
Пейка в есенния резерват
на таласъмите
и крадла
на окапали листа и корморани.
Няма как
да обясня, че ми е взела лятото назаем.
Кацнала е на върха на нечий гръб,
лази несмутена, нетъркулната,
по ръба на масата туптяща
малка
капка.
Тя довършва всеки залък.

Ако който ме попита настоява,
ще му кажа: тя
е ден, забогатял от думи и готов
за лягане.

Тогава този, който, ако би ме питал,
бих му казала,
ще замълчи, но всяка вечер ще поглежда
под възглавницата си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Стефани Гончарова – Семейство

детството ми е като отхапана ябълка –
червена отвън
но кафява
около слюнката

 

на колене

шумът
от толкова грешки
се проветрява само
предварително
докато си още малък
и имаш прошка
за разменяне

 

чакам те

на границата
на хартиения свят
от който ще излезеш –
създание на мрака и надеждата
ще отговориш ли
на болката ми

 

семейство

на баща си ще оставя
едно поле мълчание
празен параграф
обърнато с гръб лице
мамо
вината не е в този
който я изпитва
но не е и прах
който да избършеш
най-красива съм
в дрехите ти
малко след като
съм изгубила дете

 

страданието ти свети като ореол
пия от цвета му –
претопил е всяка острота
не остана нищо
с което да изрежа
всичко което ми пречи
да се пожертвам за теб

 

***

аз съм черен облак
изпран от слюнката
на птиците
с всяко тяхно приземяване
живея смъртта си наобратно
и гледам как снега
започва от очите ти

 

загубих те преди да те открия

сто пълнолуния
почерняват като миди
преди да мога
да умра спокойно

 

***

ти си като втора кожа
под която е винаги
студено
нося ноктите ти като обеци
мисля те като реалност
но знам че би било
варварско
да съществуваш

 

материя на мириса

забранено е да се говори за това
мълчанието ми се сношава
с образ
от вътрешната страна
на усмивката ми
един скорпион
тъче верига от коса
в която ще те хване
и приспи

 

***
дъждът
ослепява като море
за да стана рапан
да допреш ухото си
и да ме пуснеш
да вляза

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Василия Костова – Аскеза

Прецедент

Накъде би погледнал летецът,
ако остане сам в стая
с всички предишни терминали,
които е кръщавал
с имена на домове?

 

Блаженство

Има острови, на които
мъглата никога не пада,
бариерата на ония от другия край
никога не разделя,
границата им не посреща с куршуми.
А цяла година ти
преписваш името на тази абстракция
в кръстословицата, която
продължаваш да избираш,
все по-далече след всеки квадрат.

 

Вот на изтребление

Ако на гладната ти майка във Сирия
й бе нужен моят глад,
нямаше да пожелая да е друго.
Ако на нямата ти майка в Афганистан
й бе нужен моят глас,
нямаше да пожелая да говоря.
Ако на теб ти бе нужно
социалното ми осигуряване,
за да качваш модели на яхти;
щях да дам своя глад на Халеб,
щях да сам своя глас на Кабул
и да заминем.

 

Сняг

Гледаме бялото на небето
и неговото моногамно мълчание,
докато очите ни завалят
върху суровия асфалт
в най-чистокръвния
месец на зимата.

 

Dark necessities

Тъмните потребности звучат по-добре
от мръсната тераса на хотела,
отколкото от втори ред правостоящи
на националния терен.
Стигам дъното, а ти ме караш
да се върна откъдето съм дошла;
прибираш се без да довършиш,
затваряш дървените си прозорци.

 

***
Ако беше жена щеше да бъдеш
Първият стълб на мирния преход
от Голгота до Едемската градина
и да събираш вярата на грешниците,
когато настане революция.

 

***
тя се спъна на площада
той пусна ръката й
вината в нашите павета

 

Преход

Шестгодишните на третия свят
се раждат с наведени глави
не заради новините за холера,
позицията на Тръмп за глобалното затопляне
или болестите, предадени им по наследство;
раждат се и после цял живот
разглеждат само стъпалата си
колко са остри.

 

Екстремист

Заради теб жена ти мина през въглените
боса, със затворени очи
и четири месеца по-късно
я накара да се хвърли в преспите,
затрупали обувките ти,
без да забележиш раните по стъпалата й,
без да забележиш, че си е отишла.

 

Човек е съвършен

И две години по-късно
мисли за съобщението,
което Господ не прочете.
На първата им среща
в подлеза в Надежда
сменя темата от неудобство.

 

***
На Задушница само мъртвите не отчитат
износената тема за смъртта сред поетите
и крият раздаденото между зъбите си,
поглъщат в своя памет вместо мен.

 

Аскеза

Нахвърляни образи по цялата ти
нова земя, не би трябвало да ги събирам, нали?
отделям дрехи от бутилки
торби от подаръци
нейните чанти от нейните бутилки
прeразкази с неравен почерк,
прозата не била силната й страна?
Не знаеш
Вече знаеш
предозирам с отсъствието си
в ъглите на друг дом
друго пристанище,
на което жените на моряците не чакат своите мъже,
да се завърнат с улов и неизлечима болест, и след прощаването с тях на кея
отварят камерите на всичките си животи
за някое ново екзотично име,
истински колос в занаята;
вече не търся чарковете, които оставих
в ъглите на дома, който не беше чужд
Изпращат ме от боклука
Смеят ми се от боклука
Намини пак донеси бутилки
– Сърцето ми има място за всички
защото това е нещото,
което просветлението прави с хората като мен
това е пълното вътрешно отражение
което ме научи в морската столица –
до белите лилии на плажа,
оставени от овдовелите съпруги;
това е нещото, която всяка
уважаваща себе си модерна жена прави
с останките на сухия моряк
не ги показва на никого до 40тия ден
и даже тогава не им връща името,
те вече са никой,
обесени във влажното им геройство
Бог нахранил бедните с риба
Бог взел от бедните рибата и всичкият живак
в сивите им вени.
Твоят дом е твоето богатство
най-тъжната му придобивка
е свободата на първото лице
– Аз се научих да сглобявам –
което не пожела да ме спре
в завръщането при моряците

 

За моряците и хората

Морякът попита стареца на кея,
къде продават фуражки по-евтино,
мъжът се усмихна, изслуша
нещастната изповед
за някаква буря навътре в морето.
Попита моряка кой е откраднал
нощес немитата с месеци риза,
която оставил в основите на моста
да приюти опашките
на слепите кучета.

Заливаш с неми контракции
всеки безпаметен бряг,
за да не може да оплаче
твоето име на рибарите,
които сутрин търсят хляба си
във водите ти; намират само
разкази за кораби.
Заливаш децата им с железни неистини,
къде ще доплават, когато пораснат,
къде ще ги отведеш
за посмъртна награда,
къде ще намериш бялото им щастие,
което циркулира във вените на бащите им,
което майките сънуват
и се будят от кошмари.

Възкачи се над земните престоли,
да чуеш зъбите на жадните пътници,
деца на някой чужд дом,
където преди вечности
водите ти са галили
безплодна напукана пръст.

Морето не ти донесе спасение,
морето не ти донесе препитание
отдалечи самотата ти с лунна година,
приближи я към плажната ивица,
за да удави във водите си всичко божествено
и да изплува на бреговете ти
след четири месеца.

 

Дяволско

Стрелките на отсрещния часовник
не описват върху своя циферблат
земното притегляне, скоростта,
с която отдалечи бялото ято,
– германските машини
и техните залпове полетяха
неудържими в небето на Победата-
не върна седалките в изправено
положение и не благодари
на персонала за най-евтиното кафе
на дъното на инкрустираната чаша,
която извади от джоба си.

 

Нонстоп

Казвам на всички колко те обичам
когато при 50-годишната изключиш телефона си
не се обаждаш със седмици не си
спомняш за завършването ми
вместо това след месец ми разказваш
колко часа си спал когато наркотиците
те изхвърлили отново на земята
и този кошмар не звучи по-добре
на чалгата в колата ти.

 

***

Каляваш навиците ми,
научаваш ги да плуват
в изстинал бездънен басейн;
запушваш всички отвори,
не им позволяваш да си тръгнат,
побъркваш ги с безразличието си,
докато се давят в гняв.

 

Нечетно

Всички възли на паметта ми все пак ще те забравят
два часа, след като реши да не отговориш;
три часа, след като реших,че ми трябват
пари, поезия и футболисти,
а не някакви банални двустишия.

 

Закономерност

Ще дойдеш на последната вечер
преди падането на държавата,
преди раждането на новата власт,
за да се заслушаш в дванайстата молитва
и да чуеш единствената ми молба
най-накрая да тръгна по пътя си,
най-накрая да води далече от теб.

 

Продължаваме

Надеждите всички седем милиарда
да повтарят имената ни на заспиване
за да можем да кажем на децата си
че ни стиска да не бъдем данъкоплатци
не в буквалния смисъл на думата ти имаше
държавно училище за малката руса глава
на сина ти но спести от уроците по пиано
поощряваше либералните изкуства за да бъдеш
запомнен като най-добрия баща.
напред с опитите за нетленна смъртност,
напред с опитите да забравим имената си.

 

***
Децата ни ще оцелеят,
само след като потопят ръцете си
в студената бяла вода
и начертаят жертвени кръстове
върху челата на всеки отляво,
без да можем да застанем на пътя
на техния светъл Великден.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017