Василия Костова – Небесните сметища

Светец

Изпразни се от надеждата
да бъдеш по-добър,
изпразни се от сирените
в детския квартал на свечеряване,
изпразни се от лъжите
на цяло поколение статисти,
изпразни се от заканите,
че утре ще бъде
животът по-хубав,
животът по-мъдър.
Изпразни се от кошмарите си
на разсъмване
и поне веднъж
опитай да възкръснеш.

 

Пост

Удари тавана в челото си,
яж моли се
и ми напомни,
че някой някога
е можел да обича.

 

Сейлъм

Ще те предам в ръцете на слънцето, когато
бременната ми съученичка ни подмине
и след нея всички донесат дърва,
за да издигнат черната й клада,
и няма да ги спра да изгорят и теб,
защото ти и щастието
се обичате.

 

Обичам

В облаците провинцията е
нищо по-малко от истината
за това откъде идва млякото
и как по-лесно да нахраним
подземните плъхове с него,
когато вали.

 

Размисъл

А би трябвало да се катерим
по червените хълмове на революцията
и смело да изваждаме черупките
от сухите си колене;
А можехме да сме свободни
от божествените си вериги
и никога да не запалим свещ
в цървите на всички езичници.
Виж къде ни намери поезията;
виж колко са черни ръцете ни.

 

Пандемия

Добрият вкус
не е нищо повече
от далавера на Женския пазар,
от който си тръгваш
със зарази.

 

Небесните сметища

Някъде зад облаците
пазим тайните си
в пазвите на вечна нощ.

Там детето ни ще е свободно
да се смее на Бог
от стълбите на храма.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Нели Георгиева – Опиум

Опиум

аз и мъжът на живота ми
живеем в апартамент
с много картини
и слушаме пълнокръвен джаз
през увеличително стъкло,
което извива
сънната артерия на света,
до Монблан и наопаки,
за да се събудят
всички изображения
в 8 милиметровата
камера с някогашно виждане,
което различава чувството на страх
от мириса на терпентин
и усилва опиума
в запечатването на болката,
докато се обичаме силно
като припадък.

 

Чернобил

хайде да си направим
дъщеря албинос,
която няма да се роди,
заради радиацията
от разстоянието в годините,
но въпреки това,
ще я учим да чете,
когато стане на 7,
защото в нея
е нашата обща кръв
и добродетел.

 

Библия

тази нощ
никой не вижда
светлината в небето
като бисер,
a Господ е поставил
ремарка
между звездите
като символ на благодат
от хармониум,
който ни напомня
че няма
да сме сами
накрая

 

Лидокаин

местата по кожата ми,
вече не издържат
без лидокаин
всички синоними на синини
от загубата на венценосни хора,
от изчезналата вяра
на младите поети,
от огъня в Сирия
и войната, която приближава,
а никой наоколо
не го е грижа,
че хиляди деца
няма да пораснат,
заради лудостта
на няколко продадени души.

 

Санкт Петербург

децата,
жертви на кървав терор,
ще посрещнат Великден
в небесните селения,
където няма скръб и болка,
но мир, светлина и хармония
с ангелогласната радост
на Христовата победа
над смъртта.

 

Изтляване

знам, че бъдещето
ще настъпи,
когато разбера причините
за кръвопреливане и бинтове
върху тялото ми,
което все по-трудно
пази равновесие,
поради знаците на изтляване
и тежкото потекло
от реставратори
на вярата с изповед
щом насред сърцето
лумне огнище,
а белите дробове
са болни от пневмония,
като справедливост
за чуждите прегрешения,
която гнезди и чака
въздаване.

 

acta non verba

постепенно
времето минава
и обезверява хората –
всички го усещат,
но никой не говори
за това,
защото
липсват ни такива,
които изпълняват живота си
няколко пъти,
понеже са твърде стари
за да изчезнат
и винаги търсят
откривателство
със сенки под очите
от недостиг
на големи дози
серотонин
в тялото,
като разобличават
многото думи
без вяра
и извършват дела,
по които
да ги познаем.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Полина Господинова – Под ноктите ми растат цветя

Под ноктите ми растат цветя

а болните ни
умове раждат
децата ни
децата на
ония натрапчиви
желания
които изваждат
очи,
ръце,
сърца
и погребваме
цяло семейство
под дървото в двора
гробарят копае
и плаче –
под ноктите му растат цветя.

 

*
животът
чука по прозорците
слухти през стените
стене
и моли да влезе –
въплътила
всичките си реалности
във вечността
съм залостила
всичките си входове
остава му само
да излиза
да излиза
и да се забравя

 

*
Умът ми
се превърна
в безсловесен
поет
вървя по
безродствени
релси
а след мене
нещо реве,
дращи.
Бързам.
времето не е пред мен
багаж не ми е нужен.
Нещо реве,
нещо дращи.
Влакът заминава.
Ти си кондуктор в грешния
вагон.

 

*
Виж къде сме
запратени
от вятъра
свиваме се в
ъглите на егото си
студът ни убива
самотата лекува

засега

докато сме още млади
и вярваме
че там ще има нещо
някого
после костите ни ще
се начупят
илюзиите ще се
разтекат
и в ъгъла ще остане
едно грозно старческо
петно от
страх.

 

*
когато
той облечен
в черно палто
и без лице
ме погледна
от огледалото

каза че имам
красива рокля
и правилни черти

разсмя ме

а после коленичи –
облече ме във дрипи
и аз му благодарих
за лицето
което не ми даде.

 

*
докато чадърът в ръката ми
се превръща в магическа пръчка
пронизвам луната
и тя се стопява
през мръсния ми прозорец
последните ни думи тлеят
и заедно с нея се погребват
тя никога не би пожелала
отново да свети
нито да диша
агонизира в нозете ни
а ние си мислим
че все пак обичаме

 

*
защото знам
че докато тях
тишината ги убива –
изважда очите им
разкъсва всичките им реалности
връзва ръцете им
облича ги в бяло
беси ги поотделно

нас ни възкресява –
облича ни в черно
и проглеждаме
там
където светлината
е оставила
само изсъхнали
маслинови клонки

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Мария Стоева – Порочността на думите

*
нямаш нощта
нямаш свенливото утро
имаш себе си
нямаш и спомените
отдавна
са празна кутия
нямаш
нищо
което не си оставил
имаш себе си
какво повече
от това

 

*
да
сърцето замълча
но не спря
да го боли

 

*
разбих
стените
в сърцето ти
уви
нямаше
нищо

 

*
така се случи
не забрави
не запомни
не пожела
но това
което завладя ума ти
трепери още
пред вратата ти

 

*
и все повече
отлита
разбърканата тишина
не я разбрах
не я разбра
погребахме думата
тъжим
в новата истина
всеки
е мислите си

 

*
не искам
да избирам
изборът
предлага
мъдрата грешка
искам да знам

 

*
бях толкова
на ръба
че скочих
преди да избягам

 

*
съня
свенливо
приклещи
неказаното
заболя
проигра думите
заложи на карта нощта
и сега е празна
нямам сънища

 

*
запази ме
като
последната цигара
която
отлагаш
с която
ще ти спре дъха

 

*
обичам и тишината ти
съкровената
изпитателната
съвършената
когато
думите
са предрекли
неизбежното
обичам тишината
в която
блажено
сме си казали
порочността на думите

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Айча Заралиева – Апендикс

*
Любовта ми към теб е излишна
като апендикс,
създава ми само болка,
когато през април
пак искам да съм влюбена

 

*
Някаква кучка
разнася дрипите,
които останаха от любовта ни,
дефилира с тях из мола,
сякаш е на подиум,
а толкова ми се иска
да оставя гербери
на гроба й…

 

*
Чувствата ми са вариации
Свиря едно и също до изнемога
Аз съм стар грамофон
Избърши всичката прах
Полепнала отгоре ми
За да летя отново

 

*
Забиваш думи в сърцето ми,
което отдавна е в безтегловност,
нали съм космонавт,
и търся бъдещ дом
за неблагодарници като теб,
самоубийци,
футболисти
и други любители
на кожени кецове…

 

*
Правя вуду кукла
с лика на сестра ми,
изрязан от предизборен плакат.
Мразя този живот,
в който всяка
тиква става депутат…

 

*
Всяка вечер си обещавам
да се усмихвам на утрото,
да целуна изгрева,
да търся щастието,
да помагам на другите
да заобичат вярата
в чудесата…
Заспивам умислена,
сънувам цветни сънища,
а на сутринта
се прозявам
и се събуждам в приказка-
за фалшиви рицари
и тъжна принцеса,
много демони
и няколко вещици,
предрешени като обикновени хора.

 

*
Мразя обещанията,
висящи във времето,
закъснението
за всяка среща
и увереността,
че жената може да чака
дооправяйки грима
на просълзените си очи

 

*
Самотата
е най-добрата ми приятелка,
вярна ми е,
не сваля мъжа, когото обичам,
винаги
намира време за една прегръдка,
отчаяно
повтаря колко много и липсвам…
Заедно
броим звездите на безсънните ми нощи,
кроим
планове дори за семейно огнище…
Самотата
е единствената, която не ме предава.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Ивона Иванова – Виагра

Трансплантация

Трахеята ми мечтае
ти да си донорът
на следващото й вдишване.

 

Amores perros

ние сме кучета
обичаме се
толкова много
че чак се
заклещваме
но не можем да спрем
нямаме
център на насищане

 

Maze

в мазето
слушаме джой дивижън
пеем фалшиво
пием шотове в чаши за вино
кръвта ни танцува
по теб има още
следи от червилото ми
не ми се заспива никога

нека умрем
преди да остареем

 

*
пореден следобед
изчезвам
мислейки си за скулите ти

 

*
откакто ускореното туптене
издаде че сърцето ми е
твоя кучка
си имам едно наум
и чакам камбаните

 

Enjoy it while it lasts

В анонимни делници
си спомням, че
коридор
е несъизмерима дума
в събота
в 2:30 сутринта,
когато усилваш синините
на бедрата ми.

Толкова е шумно, че
не мога да си чуя мислите.

 

In bloom

баща ми
е поет
само за майка ми.

 

Loud places

аз съм странна и с пороци
трудно се забравям
някой ми рисува слънце
по краката
шумно е
червената кутия се усмихва
издайнически
и въобще не ми пука че
тази мацка има като моите кецове

 

Wanderwall

харесвам от теб
жълтите спомени,
да се заровиш в косата ми,
че пазиш ключа от
гръдната клетка
и как миришеш на мое.

 

Love will tear us apart

ние сме нуличката
в бензоловото ядро
на допамина

като пръстенче
сме кръгли и безсмислени

 

Виагра

когато сутрин
лежа до теб гола
и косата ми е
като на горгона медуза
не трябва да ме поглеждаш
в очите никога
за да не получиш
вечна ерекция

ти го каза

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Ванеса Димитрова – Любовта ти е нашийник

*
любовта ти е нашийник
тялото ми е мокро от желание
да се спася

 

Като книга

отварям се
като книга
винаги на любимата страница
за да прочетеш отново
и отново
всяка буква
която плаче
за теб

 

Пътят на порастването

като малка мечтаех да порасна
по пътя изгубвах млечните си зъби
днес съм голяма
по пътя губя нокти
сълзи, сърца, очи, души
и тук-таме по някоя фиба
с която мога да открия лицето си
за да видя загубите
от порастването
на осъществената мечта

 

*
нагъвам с шепи от живота
търся щастието си
като златна рибка
а на въдицата –
разложен език

 

Алиса

живеем в огледален свят
но от счупеното
теб те боли повече
моят прозорец са твоите очи
а времето врагът
часовникът на живота
стреля със стрелките си
мишената е сърцето

 

*
цвете мое
засях те в сърцето си
а корените ти
го разцепиха

 

*
майка ми разказваше
навремето страшни истории
за таласъми и торбалан
и нямаше по-страшно от това
да си лошо дете
и майка ти да е кучка
за съседите
но сгреших
няма по-страшно
от болното братче
което живя само камбанен звън
но и звънците са ми братя
и гроба му е пълен с маргаритки
а аз все още правя
парцалени кукли
дано не се сърди
смъртник съм
още пътувам

 

*
любовта е понеделник
в който се връщаш
в детската си стая
играеш на убиец
оказваш се мъртъв

 

*
трагедията е припадък
на безтегловната любов

 

*
кафявите очи са котвата
която те спира да бягаш
от мен

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Рали Братанова – Мога да те убия

*
Мога да те убия,
без пистолет,
без нож,
без отрова,
без да те докосвам,
а само с няколко думи.
Например:
„не те обичам вече“.

 

*
Бомбата,
която избухва
и убива
любимите ни
не пита
дали ще боли
дали ще ни липсват
не пита
дали не убива
и нас.

 

*
Търся любовник
с принципи
на стар рибар,
който не използва
въдица, а само копие,
за да хване
своята риба.

 

Април

Търся сили
да използвам
сърцето си,
което е
като хвърчило,
събиращо прах
в килера
на стара къща,
все още
ми е студено,
все още
чувствам зимата,
а навън
отдавна е пролет.

 

*
Влизам
в детската си стая,
усещам носталгия
по времето,
в което не мислех
как се лекува сърце,
как се оживява
след като си станал мъртъв,
как се убива любов,
когато никой не я иска
и най-големите ми страхове
са били причинявани
от ламята в приказките,
или да не би случайно
да остана без вода
във водния си пистолет.

 

Предателство

Думите ти
свалят презрамки
от чужди рамене.
Мислех, че е пуснал
котва на моето
пристанище,
а корабът отплава,
за да търси други

 

*
В огледалото
виждам изрод,
за когото
няма завръщане
от лудостта.
Предупреждавам те,
че нося тъга,
за която няма хапче,
а ти ме обичаш
до толкова,
че носиш моя снимка
в джоба си
и я показваш на всички,
и им разказваш,
че съм твоя нарцис.

 

Безчувствени

Най-голямата
болка е тогава,
когато всъщност
въобще
не те заболи.

 

Космос

Мечтата ми
е да живея
в къща без покрив,
на тавански етаж,
където да мога
всяка вечер
да гледам звезди
и като падат,
да си пожелавам теб.

 

*
Ти си болен
самотен,
разбит,
изтощен.
Но аз зная
как се лепят
пукнатини.
В джоба си
нося костница,
за да поправям
счупеното.
Камбаните бият
отдавна, викат те.
Но няма да те пусна.
Ти си смъртник,
останал без чувства,
но ще те изкарам
от гроба ти,
обещавам.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Валентина Йоргова – Желание

*
Напиши с целувки
върху кожата ми
книга за любовта
и после ме изгори
до последната
страница от желание

 

*
Уханието
на кожата ти
не се долавя
във въздуха –
голотата ми скърби.

 

Тишина

Реката от думи –
пресъхнала.

 

*
Неделя е
статукво
за любов,
срам е да нарушаваш
правила,
които са създадени
с целувки

 

*
Любов: отминала.
Кардиограма: изравнена.
Свят: променен.

 

*
Тялото е
лудо от желание
душата ти
всяка нощ
да ми е слънце

 

*
Любовта ни е
дрипава клошарка,

не позволихме
да изпроси време,
за да я нахраним.

 

*
Недоносените пожари
са негасена жажда,
носталгия –
завой
към смъртта

 

*
Заигравам се
в детската стая
на сърцето ти
с недоносените
мигове
до спомени,
правя си пикник
с носталгиите ти
по мен,
никога не пораствам
достатъчно
да заспя в същото легло,
сънуваш целувки – куршуми,
с несбъдването
приживе си мъртъв.

 

Дефиниция

Ненормална трагедия:
нормална любов

 

*
Изневеряваш
на съня с кафе
желанието
за любов
е монахиня,
намразила
обета си
от самота.

 

Накратко

Думите ни са провал,
мълчанието – точка.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Петя Атанасова – Улей

*
лудница
на съседните две легла
фейсбук приятели

 

Мастилено

захващам се
с последни
сили
за опашката
на живота
губя
единия си
чорап
студено е
а от екрана
на смъртта
татко
ми казва-
дръж се
моето
момиче
още не е
дошъл
твоя
ред.

 

*
всяка вечер
голо цвете
е любовта ни
не ни е нужна
лампа
за да видим
красотата му
която
ни напомня
че все още
сме живи

 

*
клоун без усмивка
наркоман без игла
дете без балон
жена без парфюм
такъв си когато
погледът ми се
спира за по- дълго
на друг

 

Безоблачно

Завързвам
здраво
тъгата си
във
възел
хвърлям
бегъл
поглед
в огледалото
колкото
да оправя
косите си
изпивам
два жълтъка
ще пея
докато
пътувам
на автостоп
към теб.

 

*
денем
слагам на
думите си
нашийник
намордник
също
заключвам
и сърцето си
да не излети
ако случайно
те видя
а вечер
споделям
единствено
с луната
мислите си
за теб.

 

*
не отвърна
на любовта ми
даде я на друга
сестра ми
направи
вуду кукла
забих
карфица
в сърцето ѝ
и още една
и още една
взех живота ти
но не и теб

 

*
забравил си
отворен
прозореца
на фантазиите си
вдига се прах
до тавана
просмуква се
под вратата
хваща ме за
гърлото и
притиска
здраво
към паркета
надигам се
някак си
и излизам
на балкона
паля
цигара
ако мога
да преглътна
това което
видях

 

Улей

Пробивам
сама
нова
дупчица
на ухото си
не слагам
обица
за да ми
напомня
за празнотата
оставена
от теб.

 

*
Сватба, шаферки, изневяра.
Манастир, монахиня, луна.
Нашийник, въже, ковчег.
Сияние, порти и само Бог.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017