Категория: Общество

Владимир Сабоурин – Приключване на гратисния период

 

Между презентацията в сп. „Егоист” и появата на формацията, представена за първи път в него, имаше гратисен период, в който бяха казани доста неща за Нова социална поезия и лично за мен. С този текст приключвам гратисния период.

1. Името „Нова социална поезия” е изцяло мой интелектуален продукт. „Нова Асоциална Поезия” е типична брандова параномазия, типичен Panasoanic, паразитиращ върху чужд интелектуален труд без грам автономно въображение.

2. „Манифест на новата социална поезия” е написан изцяло от мен, изключая точка нула, написана от Васил Прасков и редактирана стилистично от мен.

3. Публикацията в сп. „Егоист”, последвана от изрични уверения в дружелюбност към Корпорацията, включително и като работодател, недвусмислено показа крайната цел на асоциалността: мирно съвместно съществуване с академизма и лайфстайла.

4. Гражданската ангажираност със защитата на „Да, България” всъщност е платена публикация на служител, намиращ се в отношениe на шеф-подчинен с кандидат-депутат на партията.

5. Щамът на българската асоциалност е както роднинско-приятелски и аграрно-любовен, така и пряко хонорарно зависим от академично-корпоративна структура.

6. Форсираната бройкаджийска масовизация, обличана в реториката на теологията на любовта, иде да прикрие топлото роднинско-приятелско тяло на асоциалността.

7. Обикновената бг асоциалност, криеща се под маската на теологията на любовта, вече взе първата си жертва – усилено ни уверяват „единствена” – непосредствено след учредяването на формацията.

8. Изключването на главния организатор на асоциалните маси показва ясно истинското лице под теолого-любовната маска. То е лицето на обикновения присвоител на чужд труд.

9. Разкрачването между желанието за радикалност и промискуитетното anything goes with anybody освен теолого-любовно изключения „единствен” е прекалено широко, за да е почтено. Радикалност без врагове в една автономна сфера, каквато трябва да е литературата, е жалък симулакрум.

 

София, 16.06.2017

 

 

 

Пета среща във ФБ хотела на Марк Зукърбърг на Кева Апостолова с Владимир Сабоурин

 

(първата среща е постната във FB на 22. 09. 2016 (среща с Владимир Сабоурин), втората на 08. 01. 2017 (среща с Владимир Сабоурин), третата на 21. 02. 2017 (среща с Владимир Сабоурин и Васил Прасков), четвъртата на 29. 05. 2017 (среща с Владимир Сабоурин, Васил Прасков и Ивайло Мерджанов), петата на 12.06. 2017 (среща с Владимир Сабоурин)

 

Кева Апостолова: Достатъчно пригоден ли е българският литературен манталитет (чиято жизнена среда е групата, обществото по интереси, масата в заведението…) за вкарване на нови енергии и в състояние ли е един персонален жест – какъвто беше твоят през лятото на 2016, да размести подвижни ограждения и да предизвика видими промени?

Владимир Сабоурин: Като получужденец често от само себе си ми се случва да игнорирам аксиомите на бг манталитета, друг път съм принуден да го правя като обмислена защитна реакция. В литературното поле това игнориране е моята програма. От първата си книга смятам себе си за авангардист в традицията на Брехт и Хуго Бал. Авангардът по необходимост предполага радикален игнор на манталитетните дадености. От друга страна, авангардът по дефиниция е колективно начинание. Това е парадоксът на моето участие в събитията от миналото лято насетне: искам да реализирам един авангардистки проект, но жестът е радикално персонален.

К. А.: В своя архив от предишния си живот НСП има пълни „папки” с висока производителност. Пълнежът понякога пораждаше усещане за пакостливо съблазняване на автори, някои случайни, чрез похвали до небесата, с цел трупане на бройки.

Обемът, ритъмът, списъкът, ситото и новите обекти на НСП?

В. С.: За по-малко от година вече като котките имаме повече от един живот. Впечатляващият ни архив ясно демонстрира това. Между първите два броя – първия живот – и следващите има видима с невъоръжено око цезура. Появява се „пълнежът”, резултат от вербовка, преследваща бройката и мечтаеща за Родна реч 2.0. Крайната цел на този пълнеж беше пълненето на клуба при представянето на броя в края на месеца. Съблазняване, да, което напакости както на дебютантите, така и на Манифеста ни. Безразборни похвали, да, поетическа филантропия, която превърна Нова социална поезия в бяло братство на еднакво нищите поетично, синдрома Виридиана. Вчера излязохме в лятна ваканция, за да дръпнем аварийната спирачка на това културноиндустриално влакче. От 1 септември ритъмът и обемът ще отговарят на изходната идея за Нова социална поезия като бавен, мислен за десетилетия напред проект. Ритъмът на 40-те години прекосяване на пустинята на Мирния преход.

К. А.: Катастрофа ли е НСП като светска култура (в нищетата на светската ни култура)?

В. С.: Вчера минахме с жена ми покрай ПТП на кръстовището на детството ми, „Оборище” и „Евлоги Георгиев” (навремето „Клемент Готвалд”). Спомних си за детския възторг, когато чуехме хрясъка на ламарини и стъкла откъм кръстовището. Хуквахме презглава да видим катастрофата! Авангардът винаги пази нещо от този инфантилен възторг от катастрофата, от внезапното и непредвидимо прекъсване на нормалното течение на живота. Нова социална поезия е катастрофа насред Виридианската нищета на културата ни.

К. А.: В рамките на разширените търсения на НСП – архаичен ли изглежда въпросът за езиковия процес у нас, провокиран от ситуацията на близост между разговорния и литературния език? И подвъпрос: знаем, че авангардното най-бързо остарява, но архаика ли е да се очаква от НСП настроения за нови открития?

В. С.: Езиковият процес винаги е индикатор за случващото се в едно общество, не само в литературата. Виж само езиковата хиперинфлация, бомбастиката, обхванала постепенно апаратчиците, организиращи масовките на рецитациите, скандирането на лозунги, фанелките с надписи. В Манифеста няма такова нещо, той е трезв и в крайна сметка дълбоко сдържан, езиково сдържан в радикализма си. Авангардът е перманентна революция с твърд негативен канон на забраненото. Вярвам, че този негативен канон ще ни направи свободни от корумпиращата среда. Има ли такава свобода, естетическите открития са естествено следствие. Но важна е свободата, не откритията заради откритията.

К. А.: За самосъзнанието на НСП след отсичането. Какво иска да даде на българската литература НСП? Ще влезе ли в литературната ни история?

В. С.: Манифестът е отсичане, на него се основава Нова социална поезия. В този смисъл в момента не е налице някакво ново „след”. От самото начало и до самия си край Нова социална поезия е и ще бъде реченото и отсеченото от Манифеста. Искаме да дадем свобода от всепроникващата корупция на Мирния преход. Литературната история се пише от победителите, но Манифестът не гори.

К. А.: След подвижните пясъци НСП излиза във ваканция до есента. Пожелавам слънце и златни пясъци. А как ще се постигне идеалната форма на НСП?

В. С.: Манифестът е скалата, на която стои домът ни. Аварийната спирачка е дръпната. Очаква ни „златото на дните” по едноименното стихотворение на Вирхилио Пиньера, „фалосите яздят огромните кълба месо”. Идеалната форма е животът на чакащия праведно идването на Месията. (fb)

 

 

 

Четвърта среща във ФБ хотела на Марк Зукърбърг на Кева Апостолова с Владимир Сабоурин, както и с Васил Прасков, и Ивайло Мерджанов

4ЕТВЪРТА СРЕЩА ВЪВ ФБ ХОТЕЛА НА МАРК ЗУКЪРБЪРГ
НА КЕВА АПОСТОЛОВА С ВЛАДИМИР САБОУРИН, КАКТО И С ВАСИЛ ПРАСКОВ И ИВАЙЛО МЕРДЖАНОВ
(първата среща е постната във FB на 22. 09.2016 ( среща с Вл. Сабоурин), втората на 08.01.2017 (среща с Вл. Сабоурин), третата на 21 февруари 2017(среща с Вл. Сабоурин и Васил Прасков)

ТЕМА : НСП (НОВА СОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ) СТАНА НА 6ЕСТ МЕСЕЦА

КЕВА АПОСТОЛОВА: Педиатърът д-р Mario от интернет казва: „Вашето бебе е вече преполовило годинката. Вие сте научили много неща за него. Разбрали сте, че то представлява отделен индивид със своите характерови особености и темперамент. Детето значително укрепва своята физическа сила и движения. То все по-умело манипулира с ръцете си, все по-стабилно седи с помощта на опора на ръцете, започва да пълзи, увеличава звуковите си умения, окончателно се установява цвета на очите и др.” Какво друго открихте в шестмесечното НСП?

ВЛАДИМИР САБОУРИН: Красотата е в симетрията, казва един друг доктор от билбордовете. Вече не си спомням как реално беше с дъщеря ни, макар че току-що стана на 4. Но със сигурност е по-близо до д-р Mario, а не до д-р Енчев. За мен НСП е здраво бебе, което не трябва да бърза да става голямо, камо ли да го вълнува пластичната хирургия на бързия успех и изхабяване. Бебето ни има пред себе си поне 40 години приживе, поне колкото сюрреализмът, от които се надявам да видя поне 20 приживе и с всичкия си.

ВАСИЛ ПРАСКОВ: Абе, нали отдавна не съм гледал бебета в първия момент помислих, че ми говориш за Супер Марио или за отец Марио Коев. И си викам Кева има предвид бойно кръщение или опело. Най-важното, което открихме в шестмесечното НСП е, че въпреки главозамайващото му раждане – не е мъртвородено. Другото, което лично аз открих за себе си е, че поддържането му живо и в добро здраве изисква буквално денонощни грижи и че за жалост не ми се полагат никакви майчински.

ИВАЙЛО МЕРДЖАНОВ: НСП разпали литературен огън и покани практически всички, които искат да хвърлят в този огън стиховете си. Това обаче не е огъня на забравата. Нашият огън е отчаян и обречен опит да прекратим мълчанието в безкрайната нощ на живота, да се приближим един към друг в самотата си, да детронираме мрака в душите си чрез думите, поезията, идеите, споделянето – и всичко това по пътя към окончателния ни провал.

К. А.: Д-р Mario продължава: ”Поради повишените двигателни умения на бебето трябва да се обезопаси периметърът на неговите движения.” Има ли периметър на движение НСП?

ВЛ. С.: Има една митологична фигура за младите родители, доц. Драганов, педиатър-ортопед. Проповядва яростно срещу бебешките кошари, проходилките, кучешките каишки, бънджита, срещу всякакъв периметър на пълзене. Като родител мога да кажа, че се оказа прав. Безопасният периметър е опасен за развитието. Но НСП има от самото начало опасен периметър: Манифест на новата социална поезия.

В. ПР.: Чувствам се чудесно, откакто с колегите си казахме, че е по-добре да се движим нагоре-надолу – от високото към ниското и обратно, отколкото наляво или надясно, а особено силно ме притесняваше, например, правата линия без опция за резки обратни завои. Защото обичам да продължаваме не напред, а отвъд, дори и да минаваме в насрещното.

ИВ. М.: От самото начало НСП беше урок по свобода и летене, при това в неизвестна посока. Докъде ще стигне НСП практически не знае никой.

К. А.: Д-р Mario смята за необходимо да предупреди: „Поставете бариери пред опасните места. Има риск от преобръщане на мебели, когато детето се опре на тях, за да се изправи. Секциите, шкафовете, чекмеджетата са опасни. Телевизорът, фитнес уредите, въженцата трябва да са далеч от бебето.” Какви бариери поставяте пред НСП в името на неговото здраве?

ВЛ. С.: Тук не мога да се съглася с уважаемия д-р Mario, ние сме от школата на доц. Драганов. Ще пълзим навсякъде в необезопасена среда. НСП възникна като оттласкване от безопасните места на академията и лайфстайла. Надявам се, че поставените от статуквото бариери в академията, медиите, наградите, журитата ще са санитарният кордон, осигуряващ здравето на Нова социална поезия.

В. ПР.: Решихме, че вместо да поставяме бариери, осигуряващи някакво чисто формално корпоративно единство, най-добре е да отглеждаме разнояйчни близнаци. Поради това в момента функционираме като Католическата църква – разделени на ордени. За съжаление се оказа утопично да сме като Православната, но това е друга тема.
Нова социална поезия точно като навърши половин година под формата си на списание се разцепи вътрешно по взаимно съгласие на НСП-хардкор: твърдото ядро на хората, подписали Манифеста, и пишещите по един или друг начин в духа му дошли след това и на НСП – Свободна сцена тези, които искат да правят по по-комуникативен и отворен, включително към по-комерсиалното начин, нещата. Царството на първите условно казано е списанието, а на вторите – четенията, провеждащи се по схемата – „НСП и приятели“, тоест в тях могат да участват всички, които желаят да четат заедно с нашите автори. Те впрочем от самото начало могат да публикуват и в електронното ни издание в рамките на едноименната рубрика Свободна сцена. Признавам, че инициирах подобно разделение, за да бъде от една страна запазено единството и многообразието на групата в най-широката й възможна рамка, а от друга – да има свобода на фона на ясното отчленяване на едно твърдо и по-„безкомпромисно“ като писане, поведение и литературно присъствие, хардкор-НСП ядро.

ИВ. М.: Основното нещо, което трябва да избягваме, е включването на парите, търговската печалба, комерсиализацията, материалния интерес. Те ще разболеят необратимо самата същност на идеята НСП.

К. А.: Д-р Mario обяснява: „Обича да бъде оставено по-продължително време да си играе само. Обича играчки, които издават шум – тракат, звънят. Интересува се от звука, когато удря два предмета един в друг или ги изпусне.” И вашето НСП ли така прави?

ВЛ. С.: Доц. Драганов също и дори по-радикално препоръчва бебето да се оставя да се занимава само. С огромна носталгия си спомням за това време, сега само в най-добрия случай оцветяването и пъзелите, в по-лошия и честия анимация от мрежата осигуряват самостоятелните занимания. Неспособността и неумението да се занимаваш сам е отличителна черта на лайфстайл литературата, която може да съществува само в плътни социални, в крайна сметка академично-институционални и медийно-пазарни мрежи.

В. ПР.: Факт е, че не само напоследък около НСП доста се шуми, защото сме много различни на фона на съвременната българска литература, на статуквото, която спи спокойно вечния си сън – твоето интервю е четвъртото, което или ще дам, или в него ще прочета името си изписано правилно само за изминалия половин месец. Казвам го, разбира се, със самоирония. Важното е да не се интересуваме от популярността и успеха, а те да се интересуват от нас!

ИВ. М.: Относно шума и звука – НСП наподобява вик на отчаян до лудост самотник в средата на нощта, това е тревожно послание, че нещата – противно на всеобщото самоуспокоение – не са наред.

К. А.: Д-р Mario е мил да сподели:” В този месец бебето различава себе си в огледалото. Обича активно да си играете с него, обича да си играе и на конче.” На какво обича да си играе НСП?

ВЛ. С.: За огледалната фаза трябва да се допиташ до високата теория и медийните й приложения. Играта на НСП е да внимава да не бъде яхната като конче за лайкове, роб във фабрика за лайкове, докато самодейно, т.е. без кинти, си прави поезията. Става все по-видимо надигането на трета вълна на лайфстайла, нещо като Б отбор на Б отбора, изцяло ФБ базиран, с хиляди лайкове, но без достъп до медиите, заети от А и Б отборите. Колаборацията и играта с този Б отбор на Б отбора е пълна мизерия, пълно заебаване на Манифеста заради миража на достъпа до медиите. Тази игра ще се играе без моето участие. Аз съм догматик и хардлайнер на играта на живот и смърт. Всичко на черно нечетно 13, вторник.

В. ПР.: Например, на писане на стихотворения всеки ден по зададени ключови думи във Фейсбук – мисля, че е доста по-полезно на младите автори от курсовете по творческо писане, провеждани в България.

ИВ. М.: Според моето светоусещане проблемите на човешкото съществуване отразени в поезията са твърде сериозни, за да ги приемем като игра. Лично за мен това не са упражнения по стил.

К. А.:Д-р Mario изненадващо заявява: ”Може да се използува бебешко бънджи. Трябва детето да се закрепи здраво.” Имате ли бънджи за НСП?

ВЛ. С.: Звучи екстремно, но всъщност е въпрос на разперване на стоковото хиполенд ветрило: където проходилката, там и бънджито, в които си еднакво закрепен, здраво закрепен. НСП започна като свободно падане през всички обезопасяващи мрежи на литературното поле, не виждам причина да не продължи така.

В. ПР.: НСП е апокалиптична организация с радикални есхатологични основания. Центърът ни не е тук, а отвъд. Ние рискуваме литературния си и социален живот още от самото си създаване и по силата на самото си съществуване, в тази връзка някакво си бънджи е за нас пълен силикон и абсолютен ташак.

ИВ. М.: НСП не е бънджи скок, а десант от свръхмалка височина над непозната територия.

К. А.: Д-р Mario е категоричен: „През този месец се правят първите изследвания на бебето – кръвна картина, урина.” Вие направихте ли такива изследвания на НСП? Да не е вече за хоспитализация или телк?

ВЛ. С.: Първите изследвания се правят вече преднатално, изчисляващи онези ужасни вероятности, нули зад запетаята нероденото ти дете да има Даун, левкемия… За да можеш да вземеш информирано решение за терминирането му. Решението да направим НСП беше радикално игнориращо всяка информация за шансове за здраве, дори за оцеляване. Контрафактично спрямо средата и наследствеността. Телкове са литературните рентиери, съобразяващи се стриктно с всички изследвания – академични, медийни, пазарни, проглобалистки.

В. ПР.: НСП още от създаването си е самоубийствен атентат. Това е организация на постоянната криза, на перманентната агония. Всичко това е пред очите на хората. Оставяме здравето на Мирния преход. Прекалено истински, различни и емоционални сме, за да живеем дълго, затова искаме невъзможното – вечен живот!

ИВ. М.: Психиатрията може да се интересува от поезия, но обратното не е задължително. Дори най-болните и мрачни стихове, всъщност са порив към светлина и спасение.

К. А.: Д-р Mario иска да е полезен и съобщава: „През този месец се появяват и първите зъбки. Обикновено се предшестват от неспокойствие, лигавене, подуване на венците, желание да дъвче всичко.” Как ще научите НСП да си мие зъбките и как ще се поддържа тяхната здравина?

ВЛ. С.: Да, имахме зъби и ташаци още в утробата, назореи божи. В холивудските филми, дори тези на любимия Тарантино, винаги са ме отблъсквали бляскаво белите зъби. Докарват черното под ноктите, но зъбите блестят като в реклама на паста за зъби. Нашият филм е мексикански, турски, ирански, зъбите са с естествен жълтеникав цвят. Жълти зъби срещу стената.

В. ПР.: Напълно достатъчно е да не върти свирки и да не гълта! Ако НСП се грижеше за своето здраве, щеше да се нарича Литературен вестник и производните му, които не мога да си представя, че ще живеят или умрат без нотариус, фондация и адвокат. Не сме и зомбитата от спонсорираните фейсбук страници и публикации. Не планираме да разпръскваме здраве и лайфстайл в кулинарни предавания, след като хитовите ни поп-чекии са издадени на кирилица или латиница от Жанет. Лично за мен е важно Нова социална поезия да не си отиде без последна изповед.

ИВ. М.: НСП е абсурдна група от поети, което означава че има всички шансове да съществува и занапред, захапала здраво гранита на своята истина.

К. А.: Ще има ли лятна ваканция НСП?

ВЛ. С.: Правенето на поезия е изначална ваканция от живота, академията, пазара. През юни обаче ни предстои сериозна работа по преструктурирането на рубриките в списанието. Трябва да е ясно кое е Нова социална поезия и кое е „свободна сцена”. Ние сме Нова социална поезия.

В. ПР.: След предстоящото ни второ голямо юнско четене в Пловдив, планираме един общ летен, „ваканционен“ брой на списанието -юли-август – два месеца, в които имаме предложения да направим четенията си извън София – в Своге и Добринище, и много искам това да стане, защото мястото на НСП е (и) точно в такива по-малки населени места, а не само в клубовете в центъра на най-големите български градове.

ИВ. М.: Това е първото ми интервю и трябва да призная, че форматът бебешка синекдоха ме затрудни максимално. След него лично аз излизам във ваканция за поне три часа.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 7, юни, 2017

Златомир Златанов – Агентите на ресентимента ми казват

 

But now the problem is how to
construct the catastrophe. This is to mention all of the enormous
problems that we are unable to solve. However, there
is one problem that we must solve: how to be the catastrophe
by building it, how to be the totality without being it,
how to be the destructive opposite of the capitalist and state
totality without becoming homologous to it. Subversion as
radical democracy, wherever the forms of organization have
the efficiency of Leninism and the freedom of autonomism;
social practice as an agency of singularities – without falling
into fetishism, either of the “general will” or the “common
good”, both of which amount to a denial of difference and its
treatment as a mere cog within the cosmos of exploitation.

Горното е обръщение на Антонио Негри към Феликс Гатари

Корпоративният капитал е по-добре организиран спрямо хаотичните сингулярности
Този капитал конструира и катастрофата, а не подривните протести
Сингулярностите не могат да се подведат под колективен проект – както при пазара те са сведени до агенти на циркулация, тоест продават своите протести, слагат им цена

От една страна, корпоративистки тенденции, от друга, ризомата на сингулярностите вместо старите класови условности и деления

Екстерминизмът, изтребителството на капитала спрямо социалния живот не се забелязва, защото процъфтяващите сингулярности се уповават на ризоматизма, на свободно виреене и линии на бягство съгласно Дельоз, когото уязвяват като певец на късния капитализъм
Екстерминизъм срещу ризоматизъм – просто не забелязваме, че ни рекетират дори със смъртта
Преференциален вот за тези сингулярности изглежда естествено, но ще бъде експроприиран отново от организирания капитал, от Корпорацията, както я наричаш. Те крадат нашето знание, нашето ноу-хау

Инверсията е грамадна. Нашето знание е инертно, лениво. А капиталът е работяга, ловък крадец

Ето, вменява ни се, че сме свободни, флексибилни, свободни да продаваме свободно работната си сила. Всичко е контингентно, прекариатно, каквито са космическите сили

Капитализмът и пазарът са естествени, върховен медиум на контингентното

И какво да си предложим – комунистическата хипотеза, реновиран ленинизъм?
Ретроградност, детерминизъм?

Капиталът е носител на естествен прогрес, той конструира дори и катастрофата, а не протестните движения. Защото прогресът е катастрофа, както указва Ангелът на Бенямин.

Ненормалното е, че тук няма леви интелектуалци. Всъщност това е нормалното.
Да, ще им се осигурят преференции, преференциален вот.
Но тук как да не си спомним за непреференциалния Бартълби?
Да, сега ние сме демодираните в режим на планирано овехтяване.
И затова сме екс-комуникирани. Как да политизираме своето отсъствие?
Как да политизираме своя отказ да пишем?
Как е възможно българското да се де-колонизира?
Агентите на ресентимента ми казват – ти се преструваш, това е идиосинкразия, нещата са прости, капитализмът е естествен, няма нищо по-сладко от успеха, наслаждавай се!
С всяка закупена стока те гласуват за капитала, с всеки написан ред
Това е нова идеология, и още как.
Отбягващите идеологията я правят неотгонима

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

 

Владимир Сабоурин – 8:15 мин. слава в резерв. Нова степен на паразитния пиар

 

След поредната пиар акция на Георги Господинов, този път около Оскар в резерв за късометражна анимация, чийто сценарист и режисьор той НЕ е, има за пореден път нова степен на яснота по следното:

1. паразитът има принципно пиар предимство пред реалния производител

2. иззетото от паразита национално представителство измества реалните фигури на а) глобалния иноватор и местен неолигархичен производител (българския действителен носител на „Оскар“ за технологични постижения в киното за 2017 г.) и б) сценариста и режисьор на номинирания за Оскар късометражен анимационен филм

3. пиар акцията на паразита работи в режим резерв, който поражда продукт независимо от реалния резултат

4. продуктът отново е паразитна симулакрумна слава в резерв, съществуваща независимо от реалността на произведеното и неговия реален производител.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 4, март, 2017

 

Трета среща във ФБ хотела на Марк Зукърбърг на Кева Апостолова с Владимир Сабоурин, както и с Васил Прасков

(първата среща е постната на 22. 09.2016, втората на 08.01.2017)

 

Кева Апостолова: България е несигурна територия, с изплъзващи се от държавните й регистри цели села и квартали, а се оказа място, където се заформя нова книжна култура. Грешка! Задрасквам всичко и поставям правилните думи:  Facebook е клубът, читалището, офисът, холът, площадът, където  вече се материализира и стабилизира един манифест, претърпял първа редакция, втора редакция,  трета редакция. Защо са важни манифестите и ще има ли химн за Facebook?

Владимир Сабоурин: Добрата страна на несигурността е по-високата степен на възможност да се случи нещо непредвидено в протоколите за сигурност, нищо, че сме в челната десетка на държавите с най-много полицаи на глава от населението. Поезията по дифолт трябва да е територия на несигурността, ние просто напомнихме това миналото лято и продължаваме да го напомняме на бенефициентите и любители на мирния преход. Литературните манифести са напомняния, че поезията не е място за рентиерски подсигурени вземания. Точка нула на Манифест на новата социална поезия е химн за ФБ като ключово място на несигурност.

Васил Прасков: В рамките на шегата и не само – Нова социална поезия се нарича така и поради факта, че функционира основно през възможностите на социалните мрежи. За малко повече от няколко месеца активно съществуване започнахме да приобщаваме към каузата и дейността си най-различни хора от най-различни места в България и чужбина. За НСП писането, „социалната поезия“ е честване на колективното случване, на колективното (взаимо)действие. В рамките на същото, понятия като солидарност и консолидиране ми се ще да добият, ако не нов, то поне един по-класически за обема си смисъл. От тази гледна точка манифестите са важни в ролята им на консолидиращ принцип, на някаква най-обща креативна и задаваща смислови, и концептуални хоризонти, парадигма.

Лично аз не съм толкова манифестен/манифестиращ човек, по-скоро за мен определени неща са самоочевидни и на тази база априори като че ли – по-лесно разпространими и общосподелими. Но тъй като групата ни расте, в списанието публикуваме все по-различни и нови за нас автори, е добре манифестната основа да стои като някакъв общ код, като общо начало, от което „продължаваме напред“ и най-вече – надявам се – към самите себе си. Така че, лично за мен, Фейсбук е преди всичко възможността за свързване, за активно общуване, за проиграване на едни по-пълнокръвни „аз-ти-ние“ отношения.

От друга страна, Фейсбук е и бойно поле – там, където реално и ежедневно се сблъскваме с нашите „идейни противници“ – например, лайфстайл и комерсиалните автори с техните спонсорирани публикации, хиляди лайкове под стих, многобройни фенки и т.н. Именно от Фейсбук тръгна това, което Илиян Шехада нарече „емотикон поезия“ – ужасното, дебилно дете на поколението на „Бърза литература“, мутиращият в чалга глас на лайфстайла. Ако не се противопоставим на комерсиалното писане в тази социална мрежа, значи си заравяме главата в пясъка, а вече почти всичко направо апокалиптично е отишло на кино. Кръгът от автори ала Емил Конрад около Августин Господинов опошлиха самото име на поезията в очите на младите хора, промиха им мозъка, че хипстърските им комерсиални чекии са „поезия“, а става дума за кич, който чудесно се олицетворява от участието на въпросните автори в готварското шоу „Черешката на тортата“ заедно с други културни дейци от ранга на Мара Отварачката.

През Фейсбук, Ютюб и интернет лайфстайл авторите от вълната след „Егоист“ и „Бърза литература“ възпитаха масовия вкус на най-младото поколение от свои читатели и подражатели. Сега всеки втори в социалните мрежи си мисли, че като епигонства/графоманства с „подходящ“ псевдоним и си спонсорира за повече лайкове страниците и публикациите вече е „поет“ и дори нещо още по-лошо – „успешен поет“. Това е страшно. НСП се опитва да предложи алтернатива и да каже – това е ужасен кич, това е чалга. Дори един непредубеден млад човек да е разбрал принципа на случването ни във Фейсбук и нашите послания, си е заслужавало да ни има. Това е нашият „апокалиптичен химн“ за Фейсбук на фона на пластмасовия и фалшиво изсвирен от протагонистите на лайфстайл писането погребален марш на победата на комерса и посредствеността. За нас апокалипсисът сочи края, установява смъртта, но и дава отчаяната и абсурдна надежда за възкресение.

К. А.:  НСП обедини  хора с различни образователни системи и стандарти. Превърна се в нещо като родов колектив, в копродукция, в динамична структура  с ежедневен стегнат режим. Впечатлява устойчивия ритъм на много добри публикации. НСП събуди и ресурса на провинцията, разбишка районирането. Създава се впечатление за самоорганизиране, а сте пирамидална структура – вече има наказани отгоре: разприятелствувани, блокирани. Как да разбираме това?

ВЛ. С.: Вече не си спомням кога и кого за последно блокирах, но съвсем наскоро аз бях блокиран вследствие на текст, защитаващ мотото ни „Продължаваме напред”, беше блокирана и жена ми. Описаното от теб попада в обичайната графа виктимизация на палача, крадеца, приватизатора – той е жертвата, разбира се. Същото важи и за добрата организация, която трябва да остане монопол на приватизаторите – самоорганизирането на всеки друг е престъпление, пирамида.

В. ПР.: Нова социална поезия не е общност от светци, не е пенсионерски клуб на праведници. Това е поле на колективната агония. Само осъзнатите грешници разбират, защо светът е отвратителен и непоправим, защо е необходим апокалипсисът. Защото той не означава нищо друго, освен второто идване на Христос, който е дошъл, както знаем при тях, не при праведниците. Ако всички са чисти, праведни и съвършени, при кой ще дойде Той?

Относно блокирането и другите подобни отрицателни феномени на виртуалното общуване всеки наш отделен член поставя собствените си граници на търпимост спрямо околните и решава сам. Лично аз блокирам основно фалшиви профили на хора с фейк самоличности, които обиждат самоцелно НСП и моите литературни приятели. С други думи отказвам да общувам с различни симулиращи субектност форми на виртуален живот. Подобно нещо ми е гнусно и откровено милиционерско. За съжаление Нова социална поезия е регулярно атакувана във Фейсбук от хора, които действат с такива методи, без да застават зад думите си с реалните си лица. Това е страхливо, подло и заслужава единствено презрение. Също така за себе си нямам мнение, че съм отгоре, камо ли някого да „наказвам“. Факт е, че имаше хора, които напуснаха Нова социална поезия по идейни различия с нас и силно се надявам, че се разделихме като приятели, защото строго разделям личните от литературните отношения. В лично качество не съм против никой, нямам врагове и спрямо никого не се чувствам по подобен начин. Мога да имам само „идейни противници“, но в това не виждам нищо скандално. Нелепо е да очакваме всички да са на едно и също мнение, а още по-абсурдно е – ако не са – да се атакуват лично и да се мразят.

В НСП няма пиар за сметка на живите, емоционални човешки реакции. В общи линии – всичко се случва пред очите на всички. Както се пееше в един класически „народен хит“ – „не сме безгрешни, но сме истински“. Проблемът лично за мен не е в идейните сблъсъци и напрежения около Нова социална поезия. Ние сме строго антисистемен играч и е повече от нормално системата да се стреми да ни противодейства по всевъзможен начин, ако иска да продължи да функционира такава, каквато я знаем и каквато ни е втръснала.

За мен проблемът е по-скоро в налагането включително и във Фейсбук на фигурата на автора – ренесансов хуманист, на добрия, талантлив човек, който в свободното си от преекспониране на егото си време, превежда възрастни хора за ръка през улицата или преоткрива детето в себе си. Вече като видя традиционните за социалната мрежа статуси на поети и писатели в стил – аз съм страхотен, добър, талантлив, неразбран, пиша за моята публика, съществувам и творя за нея и прочее траш, просто ми се повръща. Това е моделът на наглото медийно и виртуално пиар поведение на българските автори от последните години, който наложи лайфстайлът в горката ни комплексирана, провинциална литература. Лично за мен е повече от очевидно, че трябва меко казано да си хипер зле, за да пишеш, за това колко си добър и талантлив, и как смисълът на живота ти е връзката с твоята публика. Скандалното е, че въпросната публика е толкова оскотяла, с така тотално промит мозък и загубила безвъзвратно всякакъв критерий за нормалност, че реагира нерядко положително на подобна помия в стил – „ръцете горе“ от сцената на някой концерт на звездите на Пайнер.

К. А.: Има ли върнато лице, тръгнало към НСП, но не стигнало, поради  нискокачествено предлагане?

ВЛ. С.: Разбира се, но не по силата на някакъв елитарен добър вкус. Каквато и селекция да правим, ние вече по дефиниция сме в лошия вкус и държим на тази запазена марка на Нова социална поезия като гарант на перманентния бунт.

В. ПР.: Противно на мнението, че публикуваме едва ли не всичко, сме върнали много хора, защото ако публикуваме предлаганите от тях неща, просто ще им окажем много лоша услуга. Но искам да направя едно съществено уточнение – една от функциите на Нова социална поезия е да се опитва да популяризира поезията и като учи хората, как се пише. Тоест ние не сме от този тип редактори, които казват „не“ и се отнасят обидно спрямо авторите, които са ги потърсили. Напротив – опитваме се да им подадем ръка, да работим с тях по начин, по който самите те развиват писането си и вървят напред по своя път в поезията. Имаме, например, автори, които са ни давали неколкократно неща, ние сме посочвали слабите места в писането им и когато те са удовлетворявали най-накрая нашите изисквания то да отговаря поне на определено ниво – сме ги публикували.

И още нещо – противно на очакванията, че аз едва ли не като заклет литературен анархист пускам в списанието почти всеки, искам да кажа, че съм най-строгият редактор в него и лично съм възпрепятствал достатъчно голям брой публикации, за които съм счел, че е по-добре за самите автори да поработят още върху себе си и своето писане, и като постигнат по-оптимални резултати – да ни потърсят отново. В НСП гледаме най-вече да сме полезни на самите пишещи, ясно е, че щом става дума за литература, за поезия не можем да публикуваме всичко – далеч не сме сайтът „Откровения“, нито виртуални места като „Буквите“, „Хулите“ и прочее читалищни онлайн общности.

К. А.: Трябва ли майките и татковците да знаят, че момичетата и момчетата им имат нещо общо с НСП?

ВЛ. С.: Няма да повярваш, но научаваме, че вече и директори на езикови гимназии знаят за Нова социална поезия и следят изявите ни. Казвам го без ирония, с почуда. Мисля, че родителите на нашите дебютанти могат да са спокойни.

В. ПР.: В Нова социална поезия нямаме малолетни автори или дебили, така че се надявам, че едва ли има особена нужда. Никой от моите колеги не ми се струва с особено бавно развитие или да е до такава степен инфантилен, че да се налага санкциониращата намеса на родителски авторитет по отношение на общението им с НСП. Нова социална поезия до такава степен не е „екстремистка формация“, че наскоро един близък човек ми каза – „Василе, станал си толкова скучен, преди какви неща правеше, сега си в НСП и изобщо не вилнееш, и грам, както преди.“ Не бива Нова социална поезия да се бърка, например, с кръга „Рамбо 13“, към който доскоро принадлежах. Последният наистина бе най-екстремното нещо, което се е случвало досега в родната литературна среда, без да коментирам това добро ли е или лошо. „Рамбо 13“ бе радикална литературна пънк група, която влизаше от скандал в скандал. И то сериозни, с голям публичен и литературен отзвук, не от сегашните – виртуалните и пластмасовите.

Нова социална поезия няма нищо общо с подобна „аура“. Ние градим.  Смятам, че интересът, особено на по-младите автори, към НСП е толкова голям и защото просто у нас в момента няма нормално функциониращи литературни медии. Такива, които да могат бързо и лесно да публикуват техните текстове, да им помогнат да се чувстват част от общност, да комуникират активно с автори като себе си и това да ги поощрява да пишат и се развиват. Смятам, че по оперативност на публикациите си и по бързината на своите жестове, и на обратната връзка със своите автори и читатели понастоящем списание „Нова социална поезия“ няма аналог у нас. Търсят ни дори не защото в кой знае каква изобилна степен възприемат и следват „радикализма на идеите ни“, особено в неговия по-пълен обем, а защото наистина в момента у нас няма дори нормално функциониращи съвсем обикновени литературни медии. В подобна обстановка ние сме принудени съвсем отвъд опитите си за апокалиптично говорене и перманентно антисистемно действие да играем и ролята на „Родна реч“, например. Когато номинират за народен будител Августин Господинов е логично, че упадъкът в литературното поле у нас е просто чудовищен, включително и по отношение на това, че почти никой не се интересува от по-младите и независими автори, освен, разбира се, когато това му е изгодно, за целите на собствения си пиар.

К. А.: Има ли злодеи и злосторници в писателската ни диаспора днес, или това е блик в обектива, поради погрешно застанал оператор, фотограф?

ВЛ. С.: Е, злодеите и злосторниците сме ние, независимо от перспективата, онтологически. Който иска да е добър на наш гръб по света и у нас винаги е добре дошъл. Ние сме правилният обект.

В. ПР.: Строго разделям личните от литературните отношения, никого не съдя или обиждам в лично качество, напротив – винаги се стремя да се поставя на мястото на всеки, да го разбера и оправдая, каквото и да е направил. „Злодеи“ и „злосторници“ в подобен личен план за мен не би могло да има. Това обаче съвсем не означава, че щом аз нямам врагове, не съм враг на мнозина и това е по простата причина, че никога не съм си мълчал, а винаги съм казвал директно и открито, това което мисля, това което не харесвам и т.н. Но за мен подобно нещо е строго в полето на сблъсъка на модели за правенето на нещата, на разбирания, на идеи. В такъв смисъл възприемам и дискурса за „враговете“ в манифеста на Нова социална поезия и в никакъв по-различен или друг.

Скандалното е друго, че много хора се опитаха да демонизират НСП просто защото не сме съгласни с тях, защото сме различни. В „Литературен вестник“ от първа страница ни приписаха „Орфеев комплекс“, Петя Хайнрих ни обяви за крайно леви и крайно десни популисти едновременно и какви ли още не глупости ни се наложи да изслушаме за себе си. Така че по-скоро злодеите и злосторниците в писателската ни диаспора днес сме самите ние. И като знам, за каква помия става дума и как трябва да се държиш, за да си успешен и вървежен в рамките на същата –  в подобна роля се чувствам повече от добре.

К. А.: Засега връзката Сабоурин-Прасков е добре проследима и е в полза на НСП, а това намира пряко отношение в живота й. Как така още не сте се изпокарали?

ВЛ. С.: Въпрос на време е, казват добрите и добродетелните с добър вкус, подценявайки обединените сили на двамата най-зли и злосторни с лош. Всъщност ние изобщо не трябваше да съществуваме, така че времето в случая не играе роля. Направихме нещо невъзможно, което не трябваше да съществува, за всичко последващо сме реалисти.

В. ПР.: Със Сабоурин сме много различни. И това е повече от добре проследимо. Но общото между нас е повече от съществено – независими сме, не ни пука от/за системата и имаме топки да отстояваме позициите си публично. За това сме неудобни и всички чакат да се скараме, с което едва ли не да дойде и краят на Нова социална поезия. Но мисля, че сме достатъчно големи идеалисти това да не се случи. Просто сме много различни от класическия профил на хората от българската литературна среда. И затова не се вписваме в същата и активно търсим промяна.

К. А.: Не ми се ще да открояваме имена на автори на  НСП, защото там всичко все още е с такава динамика и задъханост, че е възможно да нараним някого незаслужено. Важното е, че читателят чете много хубава, идентична поезия! Но понеже става дума за творци, което ще рече за рев на лъвове, няма ли  опасност тази почти приказно добра, домашна  атмосфера в  НСП да гръмне, ако  примерно, учредите награди?

ВЛ. С.: За мен лично НСП поначало е самоубийствен атентат, всеки следващ е неизбежно продължение на учредителния. Не знам обаче дали ще бъде точно под формата на учредяване на литературни награди.

В. ПР.: Най-ценното нещо в Нова социална поезия е, че духът е различен. Всички наши членове, автори и съмишленици са първи сред равни. Има различност, многообразие, въздух и свобода. Никой на никого не целува задника, за да постига първенство или някакъв успех, оттук е и липсата на лицемерие. НСП се случва буквално пред очите на всички и много искам атмосферата на свобода и идеализъм да бъде запазена при нас на всяка цена. С това сме силни в слабостта си, с това „продължаваме напред“. Не с литературна власт, „добър вкус“ и фалшивия блясък на изнасиления лайфстайл пиар. Лично аз не виждам място за конкурси или награди в рамките на идеята за алтернативна литературна сцена у нас, каквато на практика се стреми да представлява Нова социална поезия. Понастоящем всеки от нашите членове се радва на успехите на своите колеги, възприема ги в определена степен и за свои. „Тайната“ на успеха на НСП, на това че не само не се разпадаме, но имаме толкова много нови автори и поддръжници е в това, че сме приятели. Нещо толкова просто, което е обаче така нетипично за българската литературна среда.

К. А.: Как виждате близкото бъдеще на този масов клуб, но все пак клуб?

ВЛ. С.: На премиерата на Брой 3 ще има повече четящи, заповядайте в клуб MAZE на 25 февруари, 19:00.

В. ПР.: Искаме да изградим активно действаща офлайн и онлайн общност за най-общо казано истинска, некомерсиална поезия. В духа на манифеста, в който се говори за реабилитирането, за възкресяването на фигурата на автора. Стремим се да приобщаваме все по-нови и различни хора, особено тези, които още не са опорочени от системата на литературните зависимости в България, в рамките на която не е толкова важно, кой как пише, а кой човек на кого е, кой с кого играе и т.н. Всеки поне малко запознат с реалностите на литературната среда у нас знае за какво говоря.

От друга страна, искаме да популяризираме писането на хората от гетата, от крайните градски квартали, на авторите от по-малките провинциални градове и села у нас. Защото те традиционно са пренебрегвани от лустрото на лайфстайла, от смехотворните претенции за „градска култура“ у нас, от снобизма на сухото академично писане, което им е чуждо и което те не разбират. Да работиш с подобни хора и автори е много по-социално, отколкото да цитираш под път и над път Жижек, Чомски и Алтюсер, независимо дали си от „Протестна мрежа“ или от постноменклатурната хайверена левица у нас. Искаме поезията да се популяризира сред най-онеправданите в социално отношение слоеве, сред най-слабите и беззащитни членове на обществото, да се чуе реално гласът и на „унижените и оскърбените“, а не само този на платените им от фондации и политически интереси защитници, което стои в основата на това, което наричаме български мирен преход. Така че за мен НСП не е бил никога и не може да бъде клуб, предпочитам да говоря за жива, отворена общност, която активно продуцира и публикува текстове, и се опитва да комуникира с все повече и по-различни хора.

К. А.: Защо пишете стихове?

ВЛ. С.: Защото е невъзможно занимание за вярващия с лош вкус.

В. ПР.: Въпросът „защо“ при мен отдавна не стои. Просто с това се занимавам – да пиша и публикувам от 13-14-годишен. Аз може би съм сред малкото български автори, които не вярват в особената мисия на писането, на поезията. За мен, дали ще си поет или, да кажем, стругар е все едно. Не поставям литературата на по-високо стъпало от живота. Тъкмо обратното. За мен неща като религията, любовта, човекът са над всичко! И в този ред на мисли са ми противни всякакви поетични пози за мястото на поета в света, за особената му свръхнадареност или свръхчувствителност, за това, че е нещо повече от останалите хора. Напротив – честно казано в живота си „по-големи боклуци“ от поетите не съм виждал. И това идва тъкмо от чувството им, че са нещо повече от другите, че талантът им да работят с езика е, да кажем, с нещо повече от този на фокусниците в цирка. Това ме отвращава. В подобни моменти се срамувам, че съм поет. И все повече се отдалечавам от поезията. (фб)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Продължаваме напред. Към кражбата в епохата на ранния капитализъм

 

1. Първоначалното натрупване на капитала по необходимост предполага безвъзмездно присвояване на чужд труд, с други думи, кражба, грабеж, чиято форма може да е трансатлантическа търговия с роби или приватизация на „народно стопанство”.

2. Мирният преход от социализъм към капитализъм е раннокапиталистическо първоначално натрупване на капитала под маската на къснокапиталистически неолиберализъм.

3. Литературният постмодернизъм в България през 90-те представляваше първоначално натрупване на символен капитал, травестирано като посттоталитарен карнавал. След приключването на карнавалната фаза, маркирано от пиаркампанията около „Естествен роман” (1999), раннокапиталистическото първоначално натрупване премина в чисто неолиберален стадий на стриктно съобразяване с „пазарните” дадености, което ще рече, с деполитизирания олигархически модел, установен от Симеон ІІ.

4. Разработената през карнавалната фаза форма на първоначално натрупване на символен капитал ползваше академична инфраструктура, легитимараща присвояванията посредством теоретичните построения на интертекстуалността, децентрирания субект, цитиращия човек и т.п.

5. Неолибералната фаза на раннокапиталистическото първоначално натрупване пренесе постмодерните теоретични легитимации директно в сферата на „пазара”, т.е. на олигархически зависимите медии и държавни институции, осигуряващи пиар аватари на постмодерните концептуализации, мутирали в лайфстайл икони.

6. Прехвърлянето на процеса на раннокапиталистическо първоначално натрупване на символен капитал от академията в спектакъла доведе до ускорено развитие на литературата на непосредственото присвояване на чужд труд, чиято единствена легитимност е медийната видимост.

7. Ускорението на процесите на присвояване следва ритъма на „пазарното” медийно контролирано ускорение. Ако за присвояването на „Там, където не сме” беше необходимо да изминат месеци от смъртта на автора, „Продължаваме напред” може да бъде присвоено в реално време.

8. Отстъпвайки за миг от шемета на ускорението на литературните кражби, заявяваме следното:

„Продължаваме напред” е мото на литературното движение Нова социална поезия, чиято литературна употреба е документирана в постове във ФБ и личния блог на Владимир Сабоурин. Заглавието на книгата на Владислав Христов „Продължаваме напред”, оповестено на ФБ стената му в пост от 7.02.2017 г., е литературен плагиат.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Владимир Сабоурин – Политика и литература или За народния писател

 

Награждаване с държавен орден от страна на президент на ГЕРБ (номинална десница).

Предложение за номиниране за кандидат-президент от страна на Реформаторския блок („автентична” десница).

Предлагане на министерски пост от страна на президент на БСП (номинална левица).

Трите политически валенции имат един и същ литературен субект. Непротиворечивото им пресичане в него е квинтесенцията на Мирния преход в политиката и литературата.

Разликата между приемането на държавен орден от президента на ГЕРБ и отклоняването на офертите на Реформаторския блок и БСП е пренебрежима, доколкото субстратът й е фигурата на народен писател в епохата на пиар-медийната му възпроизводимост.

Като привидно политически надпоставена фигура, народният писател е съсредоточието на промискуитетните политики на Мирния преход – литературнополитическо аз сме. Неолибералният му фондационен произход не изключва в крайна сметка ничия оферта, стига тя да е отправена от някого реално на власт.

Неприемането на определени оферти е неразделна част от допустимостта на всяка оферта, доколкото тя изхожда от участваща в управлението политическа формация. Народният писател е несъвместим единствено с опозиционна позиция в дългосрочен и средносрочен план.

Припознаването му като потенциална фигура на и във властта от всяка поредна власт се поддържа и възпроизвежда както при приемането, така и при отказа на дадена оферта. Отказите се капитализират под формата на по-голяма желаност и по-висока цена на приемането на всяка следваща предстояща оферта.

Народният писател е финалният продукт на политическото търсене от страна на всички, на капитализирането на всеки отказ и приемането на най-добрата оферта с оглед на една бъдеща всенародна полза под формата на Оскар или Нобел.

Дори висшата народна добродетел на завистта е безпомощна пред предложение, което все повече изглежда, че не подлежи на отказване.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Златко Ангелов – Новото политическо писане

 

Безхаберен безпардонен безцеремонен безотговорен безразсъден безсърдечен безочлив безсрамен безогледен – така би звучало едно хипотетично социално стихотворение-протест срещу Доналд-а! Или поне неговото начало.

Интересно ли ще е?

Кой ще го прочете?

И, ако някой го прочете, ще има ли върху него ефекта да го настрои срещу един психопат, който се е добрал до властта в най-силната република в днешния свят?

Още повече: да го настрои да се включи в демократичната съпротива срещу некомпетентността му, която той прикрива с фалшифициране на истината?

 

Въпросите ми включват две важни условия, често игнорирани от хората, посветили се на занаята на думите: 1) интересно ли е онова, което пишем (както на читателите, така и на самите нас)? и 2) за кого го пишем? Диалектиката между двете е, че на различните аудитории са интересни различни истории. А всяка история е някакъв поглед към света, който цели да обясни този свят на четящия. Диалектиката е и в това, че пишещият не съществува без читатели, каквото и да си въобразява, както и че, когато читателите (или непрочелите нито една книга) се опитат да пишат, те не стават писатели.

Като читател съм се убедил, че повечето пишещи не се интересуват кой ще ги чете. Те пишат за себе си. При поетите това е до голяма степен приемливо: любовната поезия е за любимата или за собственото его, социалната – демонстрация на социална активност без оглед на крайния резултат. Поезията изразява състояния – на сърцето или ума, рядко на духа – които биха могли да резонират с подобни състояния у читатели, които не са поети.

Прозата обаче се пише за хората, които четат и говорят на същия език, и тя по правило трябва да отразява състояния и събития, с които тези хора се идентифицират. Прозата е лепилото, което споява националната общност със и чрез нейната история. По такъв начин тя се превръща в неотменим факт от нейната култура. Писателите, които не се съобразяват с това състояние на нещата, пишат еднодневки за собствен кеф и консумация, най-вече за пари, но не могат да бъдат смятани за национални писатели, колкото и да са добри в занаята.

Читателите четат, когато четивото им е интересно и го разбират. Аксиомата за писателя е, следователно, че, за да бъде четен, трябва да пише а) ясно, т. е., разбираемо и б) интересно. Заместете четен с честен и изречението пак има смисъл.

В политическото писане, което е нашият предмет тук,  журналисти, коментатори, фейлетонисти, публицисти и т.н. пишат, за да информират публиката за състоянието на властта. Стълб на тяхната проза са фактите, документираните факти, чрез които истината за властта стига до онези, които са нейни субекти. Стигат до т. нар. суверен. И тук пишещите се разделят според това за коя част от суверена пишат: консервативна, либерална, републиканска, демократична, лява, дясна…

Ако нарека известни държави с нови имена, ще предизвика ли това интерес у вас, за да четете по-нататък? Ето така: живеем във време на промени на световния ред, установен след Втората световна война, в което Путиния и Тръмперика отново са в конфликт, от който ще пострадат, както най-близкия съюзник на Тръмперика Разединен Брекзит, така и периферна страна от Югоизточна Европа като Абсурдия. Разбираемо ли е защо точно така съм ги нарекъл и на коя политическа тенденция съм привърженик?

Не мога да си представя единодушие в отговорите, въпреки че на мен твърденията ми са напълно ясни, както ми е ясно и отношението, което влагам в новоизкованите имена. Ние пишем едно, в редки случаи читателите разбират същото. Как тогава да комуницираме сред македонската салата от думи, понятия и изрази, които имат точни национални конотации, но не се разбират от глобалните чужденци? Как да фокусираме интереса към главното и да сложим преграда към маргиналното и фалшивото? И къде е проблема – у пишещите или у читателите или и у двете страни?

Аз не мога да ви дам отговори, но съм длъжен да задам правилните въпроси. На тях имам лични отговори, които все още поддържат интереса ми да пиша за политика. Преди всичко, за мен Истината е най-интересното нещо на света, следователно правя всичко възможно да се доближа най-близко до нея, когато изследвам темата, за която ще пиша. Въобразявам си, че истината е най-интересното нещо и за моите читатели и те я търсят също като мен. На второ място, аз пиша само, когато съм уверен, че има читатели, за които написаното от мен ще бъде интересно, разбираемо и полезно, т. е., ще научат от него нещо, за което сами не са се сетили или са нямали източник на необходимата информация, за да го научат и без мен. Тъкмо по тази причина все по-рядко пиша политически текстове за българската аудитория. Но все пак продължавам да ги пиша. Защо?

Моят отговор се крие в една друга характеристика на интернетната епоха. Интернет ни позволи да осъзнаем, че огромна част от населението не просто го сърби да трака на клавиатурата, но го прави без да има представа защо и без да има знания и информация, за да формулира мисъл, параграф, уместен коментар, нежели цяло есе. Особено трагично: без да има идея какво е истина и каквото и да е желание да се научи. Едно време те прочитаха вестника и го захвърляха. Днес техните писания са изложени в безкрая на времето за всички, които попаднат на тях. В Интернет читатели и писатели се омесиха до неузнаваемост. Културите се объркаха безцеремонно. Любовта – фалшива и умозрителна, когато е заявена нескопосно – не може да заглуши кресчендото на омразата. Няма арбитър. Няма авторитет. Няма филтри.

Да се намерят причините за това е работа на психолозите и експертите по масова комуникация. Мен ме интересува резултатът. А той е: все по-нехайно отношение към истината и фактите и все по-силно пристрастяване към сензацията, демагогията и фалша.

Но дълбоко погледнато, Интернет ми помогна да разпозная образованите от необразованите, простите от софистицираните, простолюдието от елита. Помогна ми да осъзная ерозията, която човешката неграмотност и глупост предизвикват в социалното съзнание. Така се освободих от заблужденията си, че посланията ми стигат до масовия читател.

И преди, като пишех, имах предвид една отбрана аудитория, но сега съм убеден, че пиша само за хората, които разбират комплексността на света, търсят достоверна информация от няколко проверени източника, и имат знание за света като политическа система. Тези хора са образовани. Те търсят порядък. Те са убедени, че има прогрес във всичко човешко. Те са отговорни за себе си, за възгледите си, за политическите си убеждения и действия, за групата, на която принадлежат. Тези са хората, които имат капацитет да променят света към добро, и те могат да бъдат мобилизирани да спрат с компетентността си ерозията. Чрез писането се солидаризирам с тях и те, като читатели, стават солидарни с мен.

Общностите се развиват от противоречащи си сили и социални актьори. В общностите всичко е в течно състояние и истина от последна инстанция няма. Ние я търсим като, чрез писането си, съобщаваме на другите нашите визии, идеи, убеждения и очаквания от властта. Но примирие или примирение между софистицирания мироглед и войнстващия примитивизъм не може да има. Нито равенство!

Демокрацията означава равенство на гласовете, но не и на идеите, обясненията за света и контрола върху властта. Във време, когато простолюдието даде огромна власт в ръцете на един некомпетентен и самовлюбен демагог в Америка и съществува риск да даде власт на още подобни нему националисти в западния свят, при това със средствата на демокрацията, които никой не може да обвини в пристрастие,  политическото писане изисква други подходи към истината, четивността, честността и читателите.

Големият проблем на това писане е как 4-5% мислещи да повлияят на 95-6% папагалстващи? Спешното и директно повлияване е с текстовете си. Дългосрочното и заобиколно повлияване е с борба за образователни системи, които да престанат да произвеждат социални инвалиди. Междувременно, трябва да си даваме кураж и да предаваме на хората своето отвращение от цинизма.

Успяват само онези, които взимат самостоятелно решения за себе си. А успехът е една от гаранциите да виждаме света не като тъмно, а като светло място, в което ще живеят нашите деца.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Кева Апостолова – Втора среща във ФБ-хотела на Марк Зукърбърг на Кева Апостолова с Владимир Сабоурин

 

(фейсбук интервю/facebook interview на тема НСП) (първата среща е постната на 22. 09.2016)

1. Друга година сме и въпросите ще бъдат по-други от миналогодишните, още повече, че темата има вече история. Изчерпа ли се първият манифест, свърши ли той докрай своята работа, осъществи ли разпознаването от другото, та си написал втори?

– 3-годишната ни дъщеричка вече казва „Искам друг(а, о)“… мама, татко, гисвитка (бисквитка). И аз искам друга година. Да, Нова социална поезия вече има история, макар да не е навършила още половин година. Първият манифест ще се изчерпи, когато закрием купона, далече сме от това. Втори манифест има, защото НСП е авангардистко движение, което се развива чрез пряко манифестно позициониране в литературното поле. Убеден съм, че ще има и следващи манифести, но учредяващият е един и ще остане такъв – неизчерпан до обявяване на затварянето на кепенците на движението.

2. Всеки член ли на НСП може да пише манифест? Ако такава либералност е сполетяла литературата ни, кой манифест ще бъде „кучето-водач” или ще се премине на „сибирски впряг”?

– Аз съм всеки член на НСП, ако перифразирам един Голям поет, и като всеки член написах втори манифест. Ние сме и ние пишем манифести. Решихме да не подлагаме „Манифест на лошия вкус“ на подписване, защото смятаме, че процедурата на подписване има учредяващ характер. Кучето-водач ми навява асоциации за воден незрящ, „сибирски впряг“ е супер, хлебниковско е.

3. По едно време из живота на НСП във фб запомних секунден пост, в който иронично се предлагаше Нова социална поезия да се казва Нова асоциална поезия. Тогава абревиатура би била НАП – като онази на държавния НАП! Споменавам това, защото още не мога да съм сигурна, че думата „социална”, в чиято специфика има много предразсъдъци, се чувства добре. Всъщност, трябва ли на тази дума изобщо да й е добре в поезията на НСП?

– Секунден и велик пост с автор Васил Прасков. За разлика от теб не възприех поста му като ироничен, концептуален е. Мисля, че аз се избъзиках с НАП, с ясното съзнание, че работата е сериозна. Изходната идея на Нова социална поезия е тъкмо да се изземе банализираната, приватизирана, открадната дума „социална“ и да се възкреси – това, което прави всеки авангард с думите. Докато зад думата „социална“ има етическо устояване, възкресението ще продължава. Но всеки етически акт е в основата си асоциален – между аз и Бог, в крайна сметка. На думата „социален“ ще й е добре в НСП, докато зад нея има, стои асоциална етическа субстанция, гарантираща продължаващото възкресение.

4. Напоследък се натрапва невнимателното отношение към публиката/публиките, чиято функция е важна, защото човек не сяда често да чете поезия случайно. Пренебрегва се вдъхновяващата й роля, нейния принос за нови творчески реакции на пишещите. Намирам това за проблем в комуникативна посока. Съсипана от социални тежести и политически разочарования, публиката търси комуникация, а не остроумни опозиции, репликирания, нервни, високомерни постове. Коментар?

– Искаш да кажеш, че усещащ такова отношение към публиката от наша страна? Би било наш провал, ако е така, защото знаеш, че възникнахме тъкмо като комуникативно случване във ФБ. Въпросът е какво е внимание към публиката: чесането зад ушите, практикувано от Големия поет? Лично за мен публиката е вдъхновението на поемането на риска да не й се харесаш. Съпротивлявам се да приема, че публиката ни е съсипана – винаги си я представям като яка пичка, която постоянно бива убеждавана, че трябва да са мили с нея, защото тя има проблеми. Това в основата си е неуважение към нея, тарикатско неуважение. Нашата публика е яка, възбуждаща пичка.

5. НСП не купува, не продава, не плаща наем, консумативи, производство, тиражи, разпространение, заплати, хонорари, защото е в щедрото царство на Марк. Това е невиждан (до скоро фантастичен) начин да се разработват и защитават нови идеи за духовна власт. Капиталът на самия списък на авторите, подкрепили НСП, в който четем топ имена на съвременната ни литературна култура, постванията и шерванията на преводни поезии, различни модели на поведения като четенията и публикациите на поетите, са вече ваша запазена марка. Как мислиш, активността (която в началото беше естествена, защото трябваше да се вкарат „девет месеца” в месец-два), сега не се ли нуждае от разтоварване, от времево регулиране, от някаква подреденост със заредени форми, които да бъдат обратно на спонтанността и да предизвикват нови очаквания?

– Страхотна дефиниция на Нова социална поезия! Така се родихме, ще държим на това родилно петно, което е нашата гаранция за свобода във всеки момент да извършваме атентати срещу статуквото. Опитваме се да регулираме тази свобода в ритъма на списанието ни – месечно, но пълнещо се обикновено всеки ден, представяно в края на месеца с четене на авторите в броя. На 27 януари е представянето на Брой 2. Ритмизиращо регулиране без нормализация. Заповядай!

6. Благодаря ти, идвам, чакам само адрес и час. С какво е привлекателен т. нар. лош литературен вкус, та се изучава и научно? При четенето от значение е читателската личност и нейният съзнателен избор. Аристофан, Бокачо, Алън Гинзбърг, Керуак трудно биха били българи, но успокояващото е, че първите двама ги има много в нашите народни песни.

– За мен лично лошият вкус е привлекателен с това, че аз го въплъщавам, от Sex Shop. Скоро ще направя четвърт век в писането на поезия и не съм открил по-освобождаващо нещо от лошия вкус. Винаги се шокирам, че има хора, които споделят лошия ми вкус, усещането е страхотно. Макар че е трудно Сабоурин да е български поет, или поне поет, пишещ на български, не е невъзможно изглежда.

7. Дали пък поетът не трябва да се занимава с описание на билки и тяхното прилагане, за да се хареса на всички? Но той всъщност това и прави – ето чета Ани Илков, Златомир Златанов, Кирил Василев, Владимир Сабоурин, Васил Прасков, Владимир Левчев, Белослава Димитрова, Марианна Георгиева, Ивайло Мерджанов, писателят Милен Русков и още от „списъка”, и още…

– Правили са го големи поети, сещам се за Теокрит, който съвсем не е толкова сладникаво идиличен, колкото го изкарват наследилите жанра му. В началото винаги е суровото описание на билки, после идват тъжните хербаризатори, те се харесват на всички. Истинските билкари са сурови, некомерсиални, не ти тикат билките си под носа, чакат те да спреш пред тях, да ги заговориш ти.

8. След кроткия ритъм в последните три десетилетия на литературни стандарти, верни на себе си, НСП буквално избухна. Закономерност или случайност? На какво е наследник това избухване?

– Анархистична закономерност. Бунтът е неизбежен. Наши майки са българските анархисти от Миларов до Вирхов.

9. Има ли още празни места в НСП?

– В анархистичния бунт всички места са празни, защото очакват индивидуални самозапалвания.

10. Има ли рискове идеята НСП да бъде пометена от властващи техники?

– За да бъдеш усвоен от властваща техника, се изисква да се продадеш, изрично заявявайки волята си да бъдеш купен от предлагащия най-добра цена. Най-добрата цена в България се предлага от мафията и нейната държава. Но Нова социална поезия е религиозно-анархистично движение, чиято единствена опция при покупко-продажба е да престане да съществува.

11. Понеже идеята НСП е все още с непознаваем характер, но със заявен подвижен хоризонт и антипозиция към финансова „колонизация” на парично бедни култури, има ли тя и друго лице, какво да очакваме, какви „операции”?

– Нашата операция от самото начало е разбутване на лайната. Продължаваме напред с операция разбутване на лайната.

12. Освен поет, ти си и университетски преподавател. Как виждаш бъдещето на българската литературна система?

– Бъдещето на българската литературна система е функция от подготовката на номинацията за Нобелова награда на Големия поет.

13. И два лични въпроса. Как се пишат и издават две силни поетични книги (Работникът и смъртта и Розата на Рая) в една и съща календарна година? Какво стои зад тази реалност? Има ли „включване” в нещо мистично?

– Личен поименен отговор: Сирма Данова, Йона Сабоурин, Хесус Сабоурин, Нова социална поезия.

14. Защо в името Сабоурин има буквата „о“, щом тя не се произнася?

– Непроизносимото име, следа от непроизносимото име.

К.А.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

12