Палми Ранчев – В небето не се вижда българска пътеводна звезда

 

1. На 10 ноември 2016 беше първото четене на Нова социална поезия. Имаше ли събитие (ретроспективно и проспективно погледнато)?

Не помня дати дори когато са много важни за някои. Има „ нова социална поезия” защото има „стара социална поезия”, или само „социална поезия”. Коментарите в тази посока могат да стана досадни, независимо дали превъзнасят или хулят. Най-важен е талантът на авторите. Талантът приближава написаното до някаква истина. А литературата има смисъл само когато копае и в нейния рудник.

2. 10 ноември 1989 е поредният осуетен бунт в българската история. Твоята лична история на осуетяването?

И тази, както и повечето публично повтаряни и умишлено натоварени с всевъзможни значения дати, дори и представяни за особено важни, се опитвам да ги прескачам в мислите си. Осуетиха, овладяха, използваха… У нас винаги тарикатите, далавераджиите, водачите на лумпен-пролетариата, са били главни и успешно действащи лица при прехвърлянето на всякакъв вид, включително и исторически, дувари.

3. Какво може(ше) да се случи иначе? Има(ше) ли алтернатива Мирният преход?

Не мисля, че е било възможно кой знае какво да се промени. Машината на службите, които охраняваха интересите на управляващото партийното малцинство, нямаше как да бъде овладяна от стихийният ентусиазъм на хора без умения – и за управление, и за актуалната в случая социална мимикрия – и за каквото друго се сетите. По своя си начин, чрез примитивно и настъпателно насилие, беше погубен ентусиазма и надеждата за по-справедлива организация на живота ни. Друго и не можеше да се очаква от участващите в политическата масовка хора с досиета в охраняващите партийната власт служби. Техните основни умения бяха свързани със способността им да приемат нов политически цвят, да крещят най-високо и винаги да са под чучура, от който очакват да потече държавната дажба мед и масло.

4. Материалите с ниско качество, използвани в архитектурата на Мирния преход, стават все по-видими както в интериора, така и в екстериора. На какво можем да се надяваме при земетресение?

Понякога идеите изглеждат по-важни от хората, и в такива моменти времето се завихря и сякаш променя естественото си движение. Разбира се, това е илюзорно усещане. Обикновено за да се забравят по-лесно невинните жертви. А иначе, можем да се надяваме на каквото поискаме. У нас, особено надеждите, най-често са за всекидневно ползване. Искам да кажа, че в небето не се вижда българска пътеводна звезда.

5. Кое е първото нещо, което би направил (по друг начин, отколкото на 10.11.1989) при новината за земетресение?

Ако можех да върна времето, бих избягал. Това се оказва най-правилното. Катаклизмите /земетресенията/ по нашите земи имат разрушително лицемерна сила. В доста обществени сфери ирационалното се е превърнало в догма.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Владимир Сабоурин – Everybody be cool, this is a robbery или За Мирния преход

 

1. Мирният преход е проект на елитите на стария режим по трансформирането на апаратно-номенклатурната, в крайна сметка ченгеджийска власт в „чисто” икономическа.

2. За осъществяването на най-мащабната – след национализацията връз щиковете на Червената армия – криминална смяна на собственост беше необходим криминално-мутренски мир, осигурен както от елита на физическата култура, така и от интелектуалния елит на елитите на стария режим.

3. Мирният преход е „исторически” компромис между ченгеджийско-силовото и неолиберално-интелектуалното крило на червената буржоазия. Колаборацията на неолибералите с ченгетата (или на ченгетата с неолибералите) е хоросанът и лубрикантът на Мирния преход.

4. Проектиран като също толкова вечен, колкото беше реално съществувалият социализъм на червената буржоазия, Мирният преход е толкова вечен, колкото неолибералната фикция за капитализма. Ченгетата гордо, неолибералите (довчерашни марксисти) леко гузно си стискат ръка на Кръглата маса, че капитализмът е вечен.

5. Всяка успешна фигура на Мирния преход е продукт на негласната колаборация на ченгета и неолиберали (или на неолиберали и ченгета).

6. „Историческият” компромис на Мирния преход се крепи на безалтернативността на капитализма като по-съвършена – най-съвършената – форма за присвояване на чужд труд. Както неолибералите, така и ченгетата възмутено обръщат гръб на по-неефективната, изчерпана до дъно от тях реалносоциалистическа форма на обир.

7. Всички да запазят спокойствие – това е обир. С хегелианско-марксистка вяра в историческата необходимост на прехода от социализъм към капитализъм ченгетата и неолибералите се уповават на вечността на капитализма.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Шеста среща във ФБ хотела на Марк Зукърбърг на Кева Апостолова с Владимир Сабоурин

 

(първата среща е постната във FB на 22. 09. 2016 (среща с Владимир Сабоурин), втората на 08. 01. 2017 (среща с Владимир Сабоурин), третата на 21. 02. 2017 (среща с Владимир Сабоурин и Васил Прасков), четвъртата на 29. 05. 2017 (среща с Владимир Сабоурин, Васил Прасков и Ивайло Мерджанов), петата на 12.06. 2017 (среща с Владимир Сабоурин), шестата на 04.10.2017(среща с Владимир Сабоурин).

 

Кева Апостолова: Напоследък с постовете си във фб  засилваш вниманието към значението на определението „социална” в името/заглавието на Нова социална поезия. Но поетът е като човек, пострадал от пожар, който не ходи в пирогов, макар и да е здравно осигурен, а  сам си  одира изгорената кожа, често се чувства със статут на чужденец в собствения си хол, а поезията е лична анархия,  лична социопатия, интимни революции, обир на собствените духовни банки,  тъпчене  с думи вместо с пари… По митинги и протестни синдикални акции ли сега да тръгне? Тая пиеса той вече я игра в студ и с бронхопневмонии преди 20-30 години, дори сега отскача отвреме-навреме до сбирките на Орлов мост да изпуши някоя и друга цигара.

Владимир Сабоурин: Не само с постове, ходих и на организирания от Автономен работнически синдикат Национален протест срещу работодателския произвол на 5 септември пред Парламента. Нямаше много хора, лисичката Мая махаше с пухкава червена опашка между работничките от Пикадили, имаше много медии. Вече отново сме популисти, този път за неуспелите да станат популисти на наш гръб, надявам се все по-яки популисти. Към този момент, както казват политиците, виждам анархосиндикализмът като пресечната точка между интимното и Орлов мост, между поезия и общество.

К. А.: Дивият запад сега е в България, побърква ни  първоначалното натрупване на капитал, но искаме капитализъм, а не комунизъм. В тая ситуация има и нещо хубаво – НСП продължава да  пише поезия. Възможно ли е, водени от името/заглавието на НСП, някои читатели да очакват текстове-римейк от рода на иначе великото  „дий, воле, дий”  и още, и още образци на голямата ни литература?

В. С.: Хубавото на капитализма е, че има алтернатива, каквато реалносъществувалият соц нямаше. Реалносъществуващият капитализъм не е алтернатива на реалносъществувалия соц, а негово продължение с други средства. Всички криворазбирания на думата „социална” в Нова социална поезия са добре дошли. Нагледахме се на политически правилни разбирания на поезията, финансирани с правилните пари, и продължаващи да са политестетически коректни и правилни, докато продължават да се финансират с правилните пари.

К. А.: Доброто стихотворение винаги възприемам като  социален център, като социална позиция, като  споделена територия, която    може да се занимава с различни теми и да ползва инструментално различие. Грешим ли като, общо взето, свързваме социалното със субкултурата?

В. С.: Доброто стихотворение е делфийски пъп на земята, било е при Архилох и Сафо, е при Златанов и Илков, ще бъде при Кристина Крумова и Александър Николов (изборът на Сабоурин, а не на едноименния редактор на сп. „Нова социална поезия”). Наскоро видяхме отблизо, че ъндърграундът всъщност е общество на спектакъла, сънува мокри сънища за „Егоист”.

К. А.: БСФС търси новия Христо Стоичков, НСП търси ли  новия Христо Смирненски?

В. С.: Който играй, пичели. Играеме твърдо за новия Гео.

К. А.: Списание НСП е функционална уеб медия, която чувствително се опитва да записва некрозите и ражданията със секцио на живо в днешното живеене – визирам най-вече твоето писане. Появяват се нови имена, изкрещяват нещо разбираемо или не толкова, скриват се, пак се появяват със събрани мисли, съвсем изчезват, но щом в изданието може да се  прочете нещо от   Златомир Златанов, Кирил Василев,  Ани Илков,  Венцислав Арнаудов, Владимир Градев, Николай Бойков  това често пъти е достатъчно, за да изчетеш и да изгасиш компютъра удовлетворен от прочетеното. Харесва ми, че НСП е със самочувствие, не брои хората си,  не търси блъсканицата на  „елате хиляди младежи на родната страна надежда”, копае градинката си, гроба си, посяга всякак на небето… Развива ли се НСП? Какво още искате да постигнете с редакционния екип на списанието в специфичното fb пространство?

В. С.: Гордея се, че изброените от теб имена са сред авторите на Брой 8 и предстоящият да излезе на 10 ноември Брой 9. Развиваме се както от неорганичното се развива животът, през лятото трябваше да сме тор за отново винаги вече най-най-новото, нагло паразитиращо върху името ни. Но се оказа, че не сме тор за крещящия етикет „ново!”, а очистително. Редколегията, отговорна за Брой 8, все повече става екип, ще се движим в тази посока на засилване на екипната работа. Това вече може да се види в реално време във фб групата на Нова социална поезия, ще го видите скоро и кристализирано в Брой 9. Екипна работа: Александър Николов, Ваня Вълкова, Венцислав Арнаудов, Владимир Сабоурин, Иван Маринов, Христина Василева.

К. А.: Ако някога четенето и писането на поезия е било поклонничество, сега туризъм ли е?

В. С.: Да, нещо като мек, щадящ социума, селски туризъм, етно туризъм. Искаме поезията, четенето и писането на поезия, да се втвърди като вход в пустинята, да нанася рани на лицемерието на Мирния преход, да вярва в производителя, а не в консуматора.

К. А .: Всяко обединение е някаква система с координирани действия в рамките на свободата. В този смисъл кой е робът и кой господарят? Кой мести рамките?

В. С.: Ти правиш от десетилетия списание, знаеш кой е робът. Господарят е, разбира се, читателят. Мести рамките този, който създава читателя си. Не отива при създадените от идолите на пазара и липсата на реален пазар.

К. А.: Заплашителното „бунтът предстои” смяташ ли че още снабдява мозъка с кръв? Ритъмът на повторяемост често пъти изморява и дори отегчава.  „Бунтът”  звучи чинтуловско, а в „предстои”  няма следа.

В. С.: Не виждам нищо заплашително в идването на Месията, то винаги предстои и очакването му ни прави по-добри. Нека окъпем мозъка си в нещо различно от държавата, пазара, академията.

К. А.: Ти си професор по антична и западноевропейска литература във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, ерудит,  изследваш модерността, културата, автор си  на монографии, студии, литературна критика, проза, поезия, владееш езици, гост-лектор си на Университета на Федерална провинция Саар, Саарбрюкен и на Калифорнийския университет,  превеждаш, превеждат те, пътуваш за лекции, за изпити… Това, че създаде и продължаваш да се грижиш за НСП, че отделяш време за броевете на списанието, за презентирането им, че обръщаш ежедневно внимание на съвсем млади автори, насърчаваш ги, публикуваш ги, но и не забравяш имената-пилони в литературата  – това е наистина голяма чест!  Хората, които следят живота и перипетиите, през които минава НСП, ценят твоята твърдост, постоянство и отдаденост. Как ти, който наскоро ще имаш половинвековен житейски юбилей,  оценяваш извървения досега път и как виждаш НСП през 2018 година?

В. С.: Тази визитка е вярна единствено по непотвърдени от успеха данни. Усилено превеждам поезия на български, но преведените ми на чужд език стихотворения се броят на пръстите на едната ръка. Ако преди пет години някой ми беше казал, че ще правя нещо различно от забутано писане на поезия, щях да му се изсмея в лицето или да й се обидя, да протестирам, че има погрешна представа за мен. Но след случилото се през лятото на 2016-та не мога да си се представя без забутаното правене на Нова социална поезия. На 25-та година от писането на поезия мога официално да заявя, че винаги съм искал да напиша Работикът, който ме накара да се осмеля да правя нова социална поезия извън поезията. През 2018-та виждам още по-плътно дишане във врата на литературата и обществото на Мирния преход. Бунтът предстои.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Тони Младжовски – Работникът е между чукът и наковалнята

 

Владимир Сабоурин: Благодаря, че прие да дадеш интервю за сп. „Нова социална поезия”. Веднага признавам, че интересът ми към анархосиндикализма е преди всичко от литературно естество, интерес на поет. Теб какво те отведе към Автономен работнически синдикат (АРС)?

Тони Младжовски (АРС): Когато човек търси свобода, справедливост и права, ги намира именно в АРС. Там всеки е равен, а заедно сме обединени срещу експлоатацията, дискриминацията и обществено-социалните проблеми.

ВС: Бях на вашия Национален протест срещу работодателския произвол на 5 септември. Снимката, с която представяте събитието в сайта си, е направена от мен, поласкан съм. Направи ми впечатление сериозното присъствие на медии. Коректно ли ви отразяват?

ТМ (АРС): Да, определено! Този протест имаше значение, защото целта му беше постигната, да накараме институциите да обърнат внимание на социалните проблеми на работниците.

ВС: На 5 септември видях Мая Манолова да ухажва работничките от Пикадили. В България вече близо 30 години се чака без видими изгледи появата на реална левица. Има ли тя почва в обществото на Мирния преход? Вие как виждате мястото си в нея?

ТМ (АРС): Реална левица – това за мен звучи абсурдно и нагласено. Моите родители са били комунисти, светла им памет. Аз обаче не споделям тази идея, защото се гради на популизъм и манипулация.

ВС: Първоначално попаднах на вас във Фейсбук, направи ми добро впечатление отвореността на групата ви, съчетана с прецизна модерация. Впечатлиха ме инициативите ви с кухните за съвместно готвене, не си спомням точно как се казваха… Видяхме и продължаваме да виждаме, че без автономна храна, няма автономни идеи. Как постигате автономността на изхранването си като организация?

ТМ (АРС): Кухните се казват – „Солидарна кухня”. Това са инициативи със социална загриженост за хората с ниски доходи, болни, възрастни, деца. Тепърва те ще са националният фактор. АРС се издържа чрез членски внос и дарения.

ВС: Анархизмът е решаващ фактор при възникването на литературния авангард. Вие как виждате участието на изкуството като цяло и в частност на литературата в каузата ви?

ТМ (АРС): Според властите анархизмът е вреден за техните интереси, защото бил опасен, разрушителен, а в действителност анархизмът е свобода на личността, обществото.

ВС: Живеем в общество с дълбоко вкоренен (дребно)рентиерски манталитет на (дребни) собственици на недвижими имоти, подхранван от социализма, подхранван от Мирния преход. Виждаме го в литературата, виждаме го в обществото. Къде е работникът в тази мила родна картинка?

ТМ (АРС): Работникът е между чукът и наковалнята между държавната законова несправедливост, безотговорна дискриминация и неконтролируемост, от една страна, и частните интереси на всяка цена и безскрупулност, от друга. На него се гледа като на кукла на конци. Работникът търси начини да промени това негативно, вредно и опасно обстоятелство като в анархията той намира защита на правата си и свободната си социална независимост и промяна.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Венцислав Арнаудов – Причината да подпиша Манифеста

 

Причината да подпиша Манифеста е агресивното му отношение към неща, които известните с мустаците си ченгета и с потурите си комунисти успяха да пробутат и реализират изрядно като Мирен преход (тук “потури” се ползва, за да подсигури референция към грубостта на тъканта към окото на публиката и няма отношение към жанровите употреби на една вечно изумяваща дреха).

Ще започна по-отдалеч. Преходът изискваше да се създаде привидност, в която на енергията (извън разбирането на Аристотел, етимологически за “действие”, “действане” става дума) за промяна да се даде популярна и приемлива посока (митинги, кръгла маса, промяна на конституция, Велико народно събрание, разрояване на партии), за да се осигури време за преформулиране на буквалния (хора и пари), институционален и символически ресурс, позволяващ известните с мустаците си ченгета и с потурите си комунисти да препотвърдят властта си в страната.

Първо от тайните служби, тайните на задграничните дружества, тайните на държавните предприятия, тайните на структуроопределящите сектори като енергетиката, беше направена паралелна, невидима за окото на хората на инфантилния унес, България. На тях (на нас) им беше оставено само говоренето (от унес погрешно разбирано като действие) и им беше отнет всякакъв ресурс за действие, включително с употребата на физическата култура за мирни цели (борци, гребци, щангисти).

В тази мирна атмосфера започна монументализирането на препотвърдената власт на известните с мустаците си ченгета и с потурите си комунисти: първи банки, първи театри, първи вестници, нови български университети, нови издателства, нови енергийни компании, нови холдинги … Пред хората на инфантилния унес материалното насищане на новия червен свят беше представено като ефект от предприемането в една Нова България и лъжата с настъпилия капитализъм започна да изглежда възможна при маргинална култура, в която винаги е ставало дума за природни наличности, доставяне и даване (ако има, добре, ако няма ще видим какво ще правим … ???), а не за производство и действие.

После, през 1997, на хората на инфантилния унес им се достави мираж. Костов, на пръв поглед без мустаци и с някакъв панталон, успя да пропилее колосална енергия, единствения шанс за същинско действие, след което се обиди на народа си, че не го разбрал. Народът трябваше да е разбрал: защо приватизацията беше толкова глупава, че преднамереността на глупостта й личи, защо в правителството имаше откровени мутри и ченгета, защо никакви комунисти не влязоха в затвора, защо нямаше лустрация, защо досиетата не бяха отворени, защо вкара руснаци в най-важните отрасли, защо нямаше никакъв партиен succession … и това в ситуация, в която имаше контрол над всички институции. След години народът разбра всичко по филигранната работа на лаборанта с КТБ. Това беше стъписващ и решаващ провал, защото после интензивността на инженерството с партиите направи невъзможно възстановяването на дясното в България, особено при унизената му автентичност. При доминация в политическите територии, за известните с мустаците си ченгета и с потурите си комунисти не беше трудно да изтеглят телата си от полето на прехода, защото вече можеха да бият хората на инфантилния унес с инструментариума на политически овладените институции.

Къде оттеглиха телата си? Те имат България, нямат никакво намерение да правят нещо от нея или с нея, оставиха се на удоволствията. При засищането на долницата се ползват гласовете и перата на едри провинциални славеи, създават се форми на живот, при които носът се стича в устни, а бюстът уверено държи тялото за себе си. Всъщност, единствената връзка, която беше запазена със света, бе през храната и удоволствията, наричат го туризъм.

В България на червено продоволствие и идващи откъм долницата импулси патриотичното провикване около “българското” свърши неочаквано добра работа в сферата на удоволствията. Като разцепиха и без друго крехката връзка на думите със света (след като отдавна вече бяха разцепили България от света) известните с мустаците си ченгета и с потурите си комунисти се центрираха около бранда на “българското” и създадоха удоволствените му симулакруми: поп-фолк (жалък на фона на сръбското или гръцкото пеене), хип-хоп певци (уж носещи шапки и синджири, а всъщност вързани за синджира на провинциалността си), лайфстайл списания (които на трета страница вече препечатват западни истории), телевизионни формати (с участие на същества, които само висока абстракция събира с човешкото), преиздаване на българска класика (но с обиране на парите на министерства и агенции), промотиране на нещо като нова вълна в българската литература, а то повече неграмотно дописване на чужди текстове на български. Очакването е този бульон да произведе многоклетъчни организми, как?

Концептуално операцията изглежда така: ние, известните с мустаците си ченгета и с потурите си комунисти ще ви дадем всичко, светът не ви трябва, а и той е лош. Българското има директен божествен произход и като такова не се нуждае от усилие или действие. Поради неговия директен божествен произход, който се усъмнява в българското или го обижда проявява недопустима дързост или грях. Перфидността на тази глупост е в това, че те са наясно, че спокойствието им тука лесно се осигурява от ужасения поглед към българското отвън и се стараят достатъчно, за да осигурят и поддържат този ужасен поглед (корупция, липса на върховенство на закона, срастване на престъпност и политическа класа, поне 40% сива икономика). Те гарантираха унижението да си българин извън България. Така осигуриха и съпротивите на много хора в България към света, защото не трябва да е обидно да си българин. Разказването на българското е строго охранявано като се започне от учебното съдържание в училище и се стигне до представянето на колекциите на мутрите в Европейската комисия. Преживяването на българското беше изведено далеч от човешкото усилие и сведено до: природа; при рода; ода; о, да!; да!; а?.

Известните с мустаците си ченгета и с потурите си комунисти направиха селяндурски двойник на България, самата нея скриха в джобовете си и ни канят да живеем по мазетата на двойника, този техен свиден дом. Те живеят нашият живот и ни подхвърлят остатъците от него. Те са зората и залеза на българското, генерационно изгряват от изток и през децата си вървят на запад, каква гледка!

Известните с мустаците си ченгета и с потурите си комунисти създадоха нова социалност, в която думите не значат нищо, защото не могат да удостоверят никакъв свят, казват ти “това е вашата демокрация, нали това искахте”, а са забили дланите на хората по дърветата на партизанските си гори. Тази нова социалност е карнавална с изумителната си проходимост, която позволява неграмотни глигани да бъдат министри, локални промискуитетки да бъдат депутати или, като компенсация, телевизионни водещи. В тази социалност доброто и злото не се добират до разлики, защото убийци са на свобода и вестниците обсъждат здравословното им състояние. Тази социалност настоятелно представя света извън българското като лош, не вижда никакъв парадокс в това да го прави с аргумента “айдее, и те са като нас, хора”. Така, като сме изравнени със света по най-абстрактния начин, списъкът с “българското” става излишен, то не бива предизвиквано към усилие, поява, присъствие. Това е социалност без продуктивни напрежения, без публични регламенти, без очаквания към актьорите си, направена и поддържана евтино, както свинар поддържа централен универсален магазин.

Литературните събитията от лятото на 2016-та имат много общо с тази социалност и нейните употреби.

В тях първите редактори на Литературен вестник направиха закъснял, а в юридическо отношение и невъзможен, опит да върнат вестника към оригиналното му позициониране в което имаше социална и политическа нервност, просвещенско усилие, внимание към текущите културни и литературни дебати на света, промотиране на талантите на хора от различни изкуства и генерации, имаше смях, сарказъм, ирония. Това, на което първите редактори се бяха предоверили, бе, че по-млади от тях хора на инфантилния унес ще удържат тази линия на вестника, защото тя беше единственото останало медийно несъгласие с подмените на Мирния преход. Но не стана така. Тези по-младите не разбраха колко производителен е парадоксът нещо да е хем “вестник”, хем “литературен” и не отне много текущото социално и политическо да изчезне от вестника, заедно с миризмата на цървулите, с които дойдоха във вестника. Някак бяха посъветвани от едни хора да вдигнат глава от ставащото в България (през 2001 мой текст срещу идването на Симеон в България бе отказан от Пламен Дойнов, но приет от Амелия Личева. Thanks, Amelia) и да обърнат не само празните си провинциални джобове, а и поглед към някакво препитание. И, чудо, даде им се. За дълго вестникът беше овладян от Нов български университет, в който да си ченге е специално признание за интелектуална сила и потенциал за многообразни употреби. После дойде присъствието в комисии, журита, водене на сутрешни културни блокове, повишаването в академичен чин и сега имаме нещо като национални консултанти по литература, със сдвоена, през вестника и университетското присъствие, власт над нещо като българска литературна територия. Като добавим флиртовете с доминиращите червени издателства, всичко е наред. Точно както известните с мустаците си ченгета и с потурите си комунисти с България, тези също нямат намерение да правят нещо за литературата в прилежащата им територия освен комически да я охраняват. Но имат причина и тя е, че тази територия дава въздух извън България. Извън разкачената от света България. Да, това е евтиният въздух на средното и под средното литературно правене, подпомагано от международни програми и неправителствени организации, но върнат обратно в България той вдига хвърчилата на тукашната посредственост с особена топлота и весели и без друго веселата в неграмотността си публика. Това само обслужва новата социалност, както вече я описах. Хайде да сме по-малко фасцинирани от механизмите на индустрията на литературния интернационал. Да не вземем да се объркаме, че имаме Michel Houellebecq или Chuck Palahniuk.

Дали вестникът би могъл да е бюлетин на литературни и културни размишления с по-висока претенция. Да, разбира се, но това е друг вестник, а и друго усилие. Българската хуманитарна академия никога не можа да произведе школа, която да интересува света, както, например, се случи в Словения. Защото то е по-трудно от усърдието на еснафа да премете литературния двор и лъсне кундурките на литературните си отрочета. Нещо подскачаме само по конференции, по лекторати, нещо подскачаме.

Има категоричен отказ, дори бих казал истеричен отказ от интелектуална стойка, защото тя би задължила с текущото социално и политическо, би разделила литературата от чашата с кафе и би я свързала с тежките рани на това място. Не за качествата на самото писане има да става дума (за текстове ли да си говорим, ами не ми е интересно, виждал съм, че не можете), за качествата и смисъла на присъствието на този, който пише, има да се говори.

Георги (Господинов) се превръща в някакъв анимиран Вазов, някакъв анимационен Вазов. Книжка в съавторство с дъщерята … Защо ти е това, Георги, какъв е този орден Кирил и Методий? Какви са тези номинации за министър и президент? Какво да очакваме следващата година като ще станеш на 50? Защо публичността не ти помага да е невъзможно да ти предлагат всичко това, да си кошмара на известните с мустаците си ченгета и с потурите си комунисти. Или е ok, защото преусилва публичността и така преусилва тиражите? Парите ти никога няма да са от България, знаеш го. Но май е вярно, че светът ще се интересува повече от това, което пишеш (и така ще се интересува повече от България, което е животоспасяващо), ако си кошмара на тукашните селяндури, и няма да те подиграва с рецензии като „размишления върху пушенето, дефекацията и ботаниката“ и “хумористична, меланхолна и изключително идиосинкразна творба“ (The Times). Не се объркваш какво имат предвид в Англия, когато кажат “изключително идиосинкразна”, надявам се.

Другото литературно важно от лятото на 2016 е появата на Нова социална поезия (НСП). Имаше прекалено дълъг период, в който в отговорът на новата социалност в България личеше по минимален брой текстове. Останалото беше отсъствие на отговор на въпроса: Защо съм срещу лайфстайл писането, а постоянно го промотирам? Обезпокояване на статуквото (само леко изнервено, не повече, засега) и реална събитийност, основаваща се на Манифеста, няма как да се случат просто със събирането на много хора на едно място. Многото хора на едно място са важни, когато поетическото въображение се превърне в политическо. За да стане това НСП трябва да се занимава агресивно с тази нова социалност и да произведе поетически и аналитичен език, с който да я представя и разказва. С такъв език българският свят ще се върне за хората тук, защото ще ги еманципира от чудовищната карнавалност на Мирния преход. После ще дойдат многото хора на едно място и многото хора на много места. Езикът, но и хората, ще могат да действат.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Изкуството да пренареждаш столовете върху палубата на „Титаник“. Интервю със Златомир Златанов

 

Владимир Сабоурин: Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Златомир Златанов: Настоящето е фактът на своята отсроченост, тоест с лоша кредитна история по начало.

Лоша кредитна история? Одобрение за минути – това е лихварският лозунг на всеки стълб, но забелязва ли някой неолибералната врътка?

Ето как капитализмът докосва безкрайното по различен начин от религиите – като безкрайна дългова спирала, където кредиторът е длъжник и длъжникът е кредитор, а най-задължен е бог, защото няма акаунт.

Но все пак има едно минимално различие как се водят сметките и в това различие се съдържа класовият момент.

За него няма как да се разбере от писателските клонинги на неолибералния модел. Дори Фуко е пропуснал капиталистическото отношение, нито дума за него. Погрешно било да се извежда капитализмът от капитала. Силно редуктивна теза на топ-даун модел. Само че неговата дифузност на управленски практики и микрофизики на властта с какво е по-убедителна? По време на криза, и то капиталистическо изкризване, защо се действа по един и същ начин – бейл-аут за банките и аут за бедните и излишните?

Както законът е политическа форма на отмъщение, така е и със сметките. Изкарват нашите частни сметки като специфично отношение на авто-паразитизъм. Паразити паразитстват паразити, ние сме длъжници на едни други длъжници, колония на една друга колония и какво ли не.

Класовият момент просто блести със своето отсъствие.

Класовото различие е заместено от културно различие – това прави неолибералното писане. Те сякаш пишат под диктовката на Татчър, подиграва ги един американски критик.

Една социална логика трябва да се припознава по това, което изключва.

Неолибералните трикове, класовата борба, фигурата на работника, хаосът във формата на стойността, експлоатацията, несправедливата дистрибуция на глобалната рента, метаморфизмите на принадената стойност – неща, които умишлено се пропускат тук зад фасадата на плоски популизми и постмодернизми, не са пропуснати в манифеста и по-нататъшните визии на Сабоурин.

Но може би така очертани нещата изглеждат догматично. Жижек се пита как да се измъкнеш от капиталистическия дискурс, без да изглеждаш светец, и аз много добре знам, какво има предвид.

Но един манифест е перформатив, който сам създава своя референт.

Тоест, това означава, че е възможен един друг свят.

В това е залогът, а не в хамстерския фитнес на троловете.

Днешните войни се водят относно дефиницията на войната и същото в литературата. Тя е приватизирана, но фактически още по-институционално обвързана и зависима, и там аз виждам корпоративни агенти на неолибералния модел. Ако те казват, че това е нормалната ситуация, аз виждам гражданска война. Ако те казват, че съпротивите са безсмислени, аз казвам, че трябва да се окаже съпротива на самите съпротиви. Ако казват, че най-после са под сигурно небе, аз казвам, че това е просто гадна секюритизация.

Когато младият Бродски научава в болницата, че Евтушенко е против колхозите, той казва – тогава аз съм за колхозите.

Минимално различие, нали? Само че в неговото субтрактиране, както в картините на Малевич, се съдържа целия революционен потенциал.

В. С.: Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

З. З.: Условието за социалност е съществуващият като изгубен обект на желание при Лакан да не бъде намерен от никого.

В известен смисъл всички трябва да сме в ролята на неуспели. Но наивното съзнание на българите говори обратното.

Някой е намерил обекта на пълна реализация и понякога самият го заявява публично, което означава, че си имаме работа с идиот.

Манифестът е насочен срещу такива идиоти, каквито изобилстваха и по мое време. В най-неуспешната страна е пълно с успешни идиоти – вижда се цялата ненормалност на ситуацията.

По отношение на протагонизма ще го кажа с руския виц за тримата затворника, който знам от Жижек. Те са в килията и единият затворник казва – аз бях против Попов и ми дадоха десетгодишна присъда. Другият казва – аз бях за Попов и също съм осъден на десет години. Третият затворник казва – аз съм Попов и съм с доживотна присъда.

Кой е Попов? – възвишеният обект на Лакан без възможност за реабилитация, липсващият обект на нещо изначално липсващо – справедливост, правилната линия, последното благо, истината от последна инстанция. Този обект е логическа главоблъсканица и късче Реално, което деформира символния ред и компрометира играчите.

Може би сега става по-ясна пустотната фигура на субекта с прикачен към него възвишен обект. Само че българите мислят субекта като жив човек – оттам неумението да градят структури и институции, както и формално-правова субективност. Корупцията преди всичко е социална неграмотност.

Знае се как Антонио Негри композира спинозистките сингулярни множества в нов биополитически субект на империята. Само че този субект все още не е на дневен ред. Биополитиките се превръщат в некро-политики за излишните популации.

Да не говорим за месианистичните общности на Агамбен.

Принцът на Макиавели трябва да се превърне в принц на множествата-multitudes. Но знае ли Негри за презрението на Макиавели към въобразените принципали?

Какви лидери и какво лидиране, как да се излъчат? Или пък има само индивиди и конкуренция? Аз знам какво мисли Бадиу противно на Негри, но това не може да се дискутира тук.

В литературата е същата каша. Литературата е все едно да превъзпитаваш съдържателка на бардак и същевременно да ползваш услугите й.

Очевидно Кант и Сад са чудесна двойка на хиазмични пируети.

Пазарът и писането са непоследователни, интразитивни. Няма преход – всеки ден нови книги и нови цени, нов пазар, некорелиращ с предишни състояния на света.

Пазарът е антикорелационизъм – наистина ли?

Доводите против пазара били предимно марксистки – той е манипулативен, дирижиран от институции, от закон за стойността, монополен, несправедлив и т. н.

Но той е собствената си трансгресия, собствения си саботаж.

Няма справедливи цени, нито цени, които превъзхождат останалите цени.

Пазарът е против метафизичния мързел и демагогия.

Контекстът на писане е това, което е ценообразуването при пазара заедно с диференциалния саботаж и само-саботиране на цените.

Контекстът е постоянно саботиране и самосаботиране.

Никой не може да превземе пазара, нито контекста.

Ако реалността е дефектна, защо да изискваме от писането да не е? Записани на хартия случайни претенции – цените са генерализирана версия изобщо на всяко писане. Всеки ден нови цени, всеки ден нова любов.

Пазарът е върховен медиум на контингентното. Да, но често панически минава на ръчно управление с държавни и корпоративни принуди. Капиталът не се свени от тоталитарните си превъплъщения, дори ги намира секси.

Пазарната прозопопея на естествено поведение и естествено писане се представя за суверенни гримаси на писателския субект, но един двойник с изличени жестове сочи обратното – нови мизерни зависимости и обсебености, нови конформизми и задлъжнявания.

Писателите не са тръгнали да трупат уинъри, а да възстановят усещането за изначална травма и загуба. Влечението към смъртта е анти-пазарно, писането е анти-производство в тялото без органи на смъртта.

Пазарът днес бил казвал истината. Не, пазарът лъже чрез истината, докато някога тоталитарната истина беше само аспект на лъжата.

Истината е, че позицията на възвишения обект, на доживотника Попов, не може да бъде окупирана от никого.

Сега обектите на желание ни се отпускат като приложения на смартфон от митични облачни услуги, но дигитално възвишеното е неусвоимо.

Капиталът е загрижен само за своята валоризация, което означава присвояване. Ако и в тази приватизирана литература е станало така, ако суверенният момент не може да се разграничи от неговото узурпиране, и творческият момент от шарлатанския, това означава ли, че не трябва да организираме нашия песимизъм и съпротиви?

В. С.: Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

З. З.: Българският идиом си дава вид, че се е отвързал, че е скъсал с мита за даденото. Само че е свенлив да съобщи каква е новата му верижка, новите зависимости.

Добре, да допуснем, че младите хора, младите писатели и анти-едиповци просто се къпят в свобода, в толкова много свободи, че те произвеждат обратния ефект като друга форма на потисничество.

И в това е един от секретите на неолибералното „управление чрез свобода”, ако това не е рециклиране на стария трик, че многото свободи са враг на свободата.

От аскетичните тоталитарни симптоми ние се свлякохме до равнището на фетиша, който е социална форма на перверзия, както стоката е социална форма на шизофрения. Фетишът изисква да приемеш лъжата на другия, за да ти се отговори със същото.

Днес стойностите, литературни и всякакви, са с формата на фетиш за нещо, което не е, което го няма, което е сембланс, макиаж. Това се вижда с просто око.

Днешната литература е производство на уиърд и куиър обекти, сякаш спазвайки предписанията на Дельоз. Но не е ли това само регресивен симптом на неолибералния флирт с шанса и риска, на дивинаторните пазарни практики, разчетени единствено като претекст за извличане на печалба? Първата работа, когато се натъкнеш днес на една книга, е да се запиташ в каква комерсиална схема е забъркана.

Както капитализмът е заинтересован да крие социалните условия за производството на една стока, така постмодернистите крият неолибералния модел, към който са вързани. Той се представя като пермисивна либерална вселена, но фактически е поредният концептуален затвор, където производството на абстрактна стойност психотично се затваря в самовалоризацията си, всички тези финансови деривати и инструменти чудесно пасват на това, което Дерида нарича месианизъм без месианство.

Литературата днес се внедрява като симулация на собствените ни желания.

Постмодернистите сякаш копират ИКЕА – продават модули и ти предлагат да си ги сглобиш сам.

СТАНИ ДИЗАЙНЕР НА СВОЯТА СЪКСЕС-СТОРИ.

НАПРАВИ ГО – но го направи заедно с Найк, Кока-Кола и т. н.

Другата врътка е в изпълнителския, перформативен момент. Разликата с модернистите е като разликата между „Смърт във Венеция” и „Лолита” – във втория случай уиърд-връзката е изконсумирана. Днес наистина пада много чукане, но все пак трява да се знае нещо и за чукането с думи, за което говори Лакан в семинарите си.

При дизинтегрирания спектакъл рециклирането е основен акцент – миксиране на шизофренни темпоралности и пастиши, приготвяне на космонавтска храна за киборги.

Опитът литературната ситуация да се управлява с пари по пазарен модел е ефект на поредното сгрешено историцистко априори. Стремежът към печалба е изместил смисъла. Ако под това се подвежда новата писателска чувствителност, тя просто е екскрементален остатък на едно суверенно решение – кое? Каза го старият диктатор Живков в последното си интервю – социалният строй е решението каква да бъде собствеността, системата се нагажда по това решение. Както и самото писане като системно насилие на съответната идеология.

Впрочем, при Фуко няма да намерите нито ред за частната собственост.

Както капиталистическото производство е пронизано от анти-производство, както психиатрията за Фуко е пронизана от анти-психиатрия, както потенциалността е пронизана от импотенциалност за Агамбен, така и литературата е пронизана от анти-литература, дори когато това няма видими проявления или тъкмо поради това.

Литературата съществува в двойното преобръщане на означаващото за себе си, неспособно да се самоозначи. Да се превърнеш в танцуваща звезда – нали за това пледираше Ницше. Да танцуваш около собствен център на гравитация – не е ли това блянът на всяка марионетка и земни червеи?

Литературата е хипер-обект с мутиращи лимити, където ни се отпускат крайни игри в нелимитираната екстремност на живеене и умиране. Това, което различаваме, е пронизано с неразличимост, това, което смятаме за възможно, е пронизано от невъзможност: сигнатури на изначална нечетливост, подсигуряващи писането с визии от анти-визии – всяка позиция е вътрешно опозиционирана спрямо самата себе си.

Литературният хипер-обект ни тормози с асимптоти, паралакси, анаморфози, трансцендирания и редукции – и „всичко това” на един не-всичко свят в декомпозиция подстрекава роенето на нови картографирания и нови топологии. Ние отиграваме достъп само до истини от предпоследна инстанция, както алкохоликът се старае да уцели предпоследната чаша.

Съответно, липсва и върховното благо на аристотелевския свят. Всяка етика е пронизана от анти-етика.

Колабиращата подложка на писането постоянно изхвърля на повърхността девствения лист на Маларме.

Хвърлянето на зара вече не емитира мисъл, а страст по невежество и психотични печалби. Само че схемата е една и съща – мъртвият труд, акумулиран в парите, изсмуква живия труд и превръща поданиците на тази държава в живи мъртъвци, зомбирани от игрите на щастие. Неолиберализмът не произвежда благосъстояние, той дистрибутира незаслужена благодат.

Консуматорската стихия, приватизирането на литературното пространство и новите технологии на окабелени поколения сведоха постмодернизмите до безответни нерефлексивни популизми.

Няма нищо извън текста. Няма нищо извън наемния труд.

Съжалявам, но днешното еманципирано писане е фетишистко изографисване на частнособственически фантазии.

Погледнато отблизо, в пазара няма нищо пазарно.

Погледнато отблизо, в литературата няма нищо литературно.

Пепелта на слънцето не може да се приватизира. Свободата на благодатта също.

Натрупванията на нелитературни клиентелизми са циклични, кризите на наследяване също – е, не като при турските султани, но все пак планирана сеч.

При акумулацията на ченгешки клиентелизми, които отнеха шанса на тая държава, е същото – тоалетните банки на лайняния капитал периодически се прочистват.

Проблемът е не кой и как го правят, а защо все същият анален вампиризъм?

Субектът е въплъщение на радикално смущение на негативното – това е изпитвал Хайдегер на гарата с дереализирани маркери (което не му е попречило да бъде и голям женкар).

Негативността на пролетариата се състои в простия факт, че той може да действа само като се самоотменя.

В този смисъл и литературата е устремена към своето изчезване.

Събитията и субектите са рядък феномен.

Човешката популация е паузата между две събития, като си няма хабер и за двете.

Субекти на промяна ли? Дефицитът е толкова голям, че възкресенските субекти на Бадиу отпращат чак към свети Павел. Но това наистина не може да се дискутира тук.

В. С.: Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

З. З.: Статуквото е ред без справедливост. Справедливостта е нещо като теоретичен артефакт, сякаш може да се мине и без него.

В политиката днес всичко се върти около екстремизма на центъра, на центристки популизъм, представян като райска градина на еквилибриум. Така се канализират употребите на страха, че може да стане и по-лошо – флиртът с малко по-вдясно или малко по-вляво е като пренаписване на курса на Титаник с по-късна дата.

Идеологическата критика е импотентна като работническата надница. Сега предлагат акселериране на статуквото, докато се разкрие неговата нелепост, нещо като старата акселератска закана на Ницше – вие още нищо не сте видели.

Или подриване на самите съпротиви, които укрепват това срещу което са насочени – слоганът „Ние нямаме претенции” е показателен в това отношение, непреференциалните Бартълби политики също.

Или толериране на „силата на фалшивото”, един израз на Дельоз от книгите му за киното.

Или се залага върху колективното творчество на мрежите, крауд-сорсинг, общ интелект на common, който се изплъзва на частната собственост. За Негри common е различно и от публичното, и от частното.

Според мен постмодернистките версии на съпротиви са комични или абстрактни, издават организационно безсилие. Нормалният нихилизъм изисква засилена субективизация на субекта, тоест лидери и елити, но вижда се как се излъчват – със закона на пасивните числа, с електоралния фетиш и мафиотски сепарирания, със силови закони на трафик и дистрибуция в мрежите, с вмешателството на компютърни алгоритми като нови биополитически оръжия, които манипулират и експлоатират дори без да си даваме сметка.

Все пак някакъв онтологически депозит в производството на субективности трябва да има, но навсякъде се натъкваме на знаменитости като стока във все същата едипализирана версия на култура.

Неолибералните команди са законспирирани във все по-сложни финансови и корпоративни центрове, където се случват присвояванията, големите кражби и извличане на принадена стойност под най-различни форми – как да се опълчиш на това?

Милитаристката машина, биополитическото давление и обществото на спектакъла – тези консолидирани платформи структурират света. Това донякъде обяснява все по-рафинираните схеми на съпротива, но само революцията е истинско „завръщане на изтласканото”.

Има ли все още революционно желание? Събитието е аномално множество, което самό взема решение относно своята неекзистенция и несъотносимост. И само то ще ни отърси от есхатологическата парализа и летаргия.

Но само пасивни агенти ли сме на скъсени събитийни хоризонти?

За да стане по-ясно, тук има едно прочуто изречение, с което Геров се обръща към Далчев – Блазе, че с никое събитие не си се омърсил. Това е вярно и невярно същевременно съгласно прескачащата логика на означаващото. Има само постсъбитийни субекти, но всичко зависи как ще именуваш непристъпно-Реалното на събитието и каква вярност ще окажеш към него. За Геров, тероризиран от два режима, събитието е пропусната среща с Реалното (на революцията, на комунистическата хипотеза), което в етичен план означава провалена вяра и мърсенето е неизбежно.

След онова, което се случи преди близо трийсет години като силна събитийна сингулярност (и това не е само флирт с теорията на множествата), ние си доставихме само обезверяването и обичайния нихилиъм.

Демокрацията се разрази в истерия на споделени (не)лоялности, но капиталът е перверзният сводник и когато се налага, се превръща в бияч.

И оттам алергията и депресията, това глобализирано насилие, демократическата идиосинкразия да не се търпи нищо, което ни превъзхожда.

В психоаналитичен план човекът преди всичко е наслаждаваща се субстанция, той се наслаждава дори на своето изличаване като едно от имената на влечението към смъртта.

Ние не избираме наслаждението, то ни е избрало. Попов от руския виц е въплъщение на това травматично наслаждение, което действа като политически фактор.

Капитализмът е по-радикален от нас, защото знае как да обслужва идиотското наслаждение.

Днешната литература е реплика на капиталистическата перверзия и това се насърчава всячески. Както се казва – Enjoy!

20. 08. 17

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Александѫр Николов – Букет от алтернативни стилове и начини за правене на литература

 

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Всъщност го подписах съвсем скоро – септември ще станат приблизително два месеца, иначе следя проекта още от самото му създаване. Видях как постепенно придоби популярност във фейсбук. Чух как познати започнаха да говорят за НСП. Поколебах се дали и аз да не се включа, но на онзи етап сметнах, че времето не е дошло. Сега е друго.

Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

Както казах, тогава все още не бях част от НСП, но това, което видях отстрани, беше как постепенно НСП си проби път в литературното пространство, как продължава да си пробива път в литературното пространство и как – дай боже – ще взриви старото литературно пространство, за да проправи път на новите автори и новата естетика.

Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

Разбра се, че постмодернизмът е отживелица и има своя алтернатива – и то не само една, а букет от алтернативни стилове и начини за правене на литература, обединени под шапката на НСП, която е достатъчно широка, че да има място за всеки автор да изрази себе си… А да – и се оказа, че авторът изобщо не е мъртъв, а е по-жив от всякога и има все по-изгарящото желание да твори.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

Статуквото се изплаши от Манифеста и от хората зад манифеста, които всеки ден стават все повече и повече. Аз съм алтернативата, Ти си алтернативата, Ние сме алтернативата!

Би ли (пре)подписал в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?

Бих го преподписал, да. Манифестът е в основата на всичко случващо се в НСП. Той е причината, поради която станах част от НСП.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Росица Бакалова – Корпорацията е ядосана от явлението НСП

 

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Колкото и да не иска да си признае, Корпорацията е ядосана от явлението НСП. За първи път разкриването на Корпорацията е ясно, конкретно и разкриващо как работят механизмите й. НСП ясно показа, че има в себе си капацитет, интелектуален и творчески, за да постави на дневен ред истината за литературата не само в България, но и по света. Бог Пазар е атакуем, показани са слабостите му, а щом има слабости, той вече не е бог, а само Пазар. Неминуемо част от хората, които силно подкрепяха НСП, а и бяха част от създаването й, попаднаха в лепкавата прегръдка на Бог Пазар и мейнстрим изкушенията му. Това не би следвало да разстройва последователите на НСП, защото в цялата човешка история изкушението и съмнението са фундаментални проблеми от митологичния свят на словото до постмодерното свръхсловесно общество. В лично качество аз съм непримирим зилот в непоносимостта си към Корпорацията и непримиримостта към нейното желание да продава морал, изграден чрез парични траншове.Това не означава омраза, а копнеж по истината.

Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

Както споменах вече, от гръцката драма до ден днешен, нищо ново под Слънцето. Трябва да се гледа философски, но без промяна в курса на НСП. Няма как НСП да е иманентна на Манифеста си, ако едновременно с това се правят лайфстайл прескачания по корпоративни „нощни клубове“, разбирайте издания. Жадните за слава няма как да престоят повече от няколко месеца в НСП. По-скоро драмата е при онези хора, които не могат да поставят себе си и егото си в смирение пред дадена идея. А идеите са именно онези, които осмислят хората. И ги правят естествени протагонисти. А не кандидати за такива. Историята го е доказала.

Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

Промените са необратими, но това не означава, че ще се случат без натиск, без раздиране на завесата и без драматични действия. Субекти на промяната могат да бъдат само онези, които разберат, че за постигане на промяна се изисква последователност и жертва. Осъзнаване каква е реалността и как тя може да бъде целенасочено променена. Подозрителността към самия себе си е задължителна. В здравословни количества тя се превръща в себекритичност и взискателност към собствената личност. Защото субектът априори знае, че е слаб и длъжен да се бори с това.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

Статуквото бе обезпокоено. В момента то прилага тактиката да се преструва, че няма проблем. Подобна тактика е избрана, защото статуквото има реален проблем. То вече ясно и категорично е компрометирано. Компрометираността се задълбочава и от цялостната политическа, културна, икономическа и социална реалност в държавата, а и в света. Подобно реакция е меко казана жалка, защото статуквото не се удържа и реагира. Чрез конкретни имена.И чрез конкретни действия. Обидното за статуквото е, че то не може да приложи срещу естествени явления като НСП нито един интелектуален и реален протест, аргумент или апел. Това разкрива несъстоятелността на статуквото. Претенциите за елит са несъстоятелни, понеже елитът не може да остане глух за страданието, но статуквото може. В този смисъл статуквото чрез своята вродена или придобита глухота, се е отказало от елитарност. Поради своето насилствено завземане на самото понятие.

Би ли (пре)подписала в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?

Категорично бих преподписала Манифеста.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Ваня Вълкова – Радикална промяна и ясно деклариране на ценности

 

Преди една година ти подписа Манифеста на Нова социална поезия. Каква е твоята лична равносметка?

Един лайк от май 2017 във ФБ не е всъщност подписване, а просто мигновена съпричастност. Като автор напълно заставам зад 90% от идеите и думите на Манифеста, а останалите 10% се пазят за моето лично поле на разбиране. Преди майския-его-сблъсък бях чела Манифеста два пъти и точно поради това се заинтересувах и исках да представя пред и да публикувам стихове в НСП.

Събитията от лятото на 2016-та, предшествали и предизвикали Манифеста, вече са предмет на борба за протагонизъм. Твоята персонална история на случилото се?

Лятото на 2016 за мен няма образ. Аз знам за НСП от май 2017 . Точно тогава и изпратих, и публикувах в НСП. Точно, преди и по време на ГОЛЯМОТО разцепление в екипа на Нова социална поезия. Тази неистово избухнала БОМБА в публичното фб пространство ме направи външен наблюдател, но и коментатор на неспиращи фотонни стрелби и размяната на диалози между част от вече бившото ядро на НСП и това окончателно ми помогна да застана в творческото поле на моя истински интерес – точното място между мен и добрата поетична среда.

Промените в литературното поле изглеждат необратими. Такива ли са наистина? Какво всъщност се промени и кои са субектите на промяната?

Да. Една от наистина важните промени, поне за мен, е, че НСП е творчески организъм-място за диалог, който има силно привличане и то абсолютно некомерсиално, непопулистко, нерейтингово или партийно за автори, които пишат качествени текстове и поезия. Това е дискусионна и променяща се среда на обмен на идеи, поезия, думи, визия и мисли. Среда която предлага, дава, получава и образова.

Беше ли реално обезпокоено статуквото и кои са неговите алтернативи в момента?

Да. Статуквото беше твърдо ядро, което не пропуска никой да премине, дори в орбита около него. С много малки изключения, но те пък бяха свързани с популистки рекламни игри и рейтинг. А това ядро беше обвързано с представи, които декларират тезата, че поезия може и е желателно да публикува само човек, който е: наш приятел, както и да го разбирате; завършил нещо свързано изобщо с хуманитарни дисциплини. Почти винаги.

Би ли (пре)подписала в момента Манифеста? Как виждаш перспективите за реална събитийност, основаваща се на Манифеста?

Всъщност да, но реално не обичам да подписвам каквото и да е било, ако то дори и минимално може да ограничи моето поле за творческо действие. Чувствам се и искам да съм част от НСП и ще съдействам в проектите, събитията и идеите които ще имаме и имаме.

ПП. Мислейки по тези въпроси още от месец май, мога да кажа, че самата дума-понятието МАНИФЕСТ, като програмно обръщение, по своята природа е чисто модерно явление. Литературно-художествено или политическо, а в пост-пост модерната ситуация неговият смисъл се е размил; вече не е различим и обърква. Мисля леко е избледнял и вече е с по-меки очертания. В началото на миналия век са написани доста литературни и художествени манифести и те са били много важни за очертаването на полето на въздействие и физиономията на течения, като манифести от руския авангард и/или манифеста на ДАДА или „Майскиият манифест“ на ВМРО. Така да се каже манифестът като явление е вид ПРО-послание, с ясни правила и посоки на действие и винаги неговата генеалогия е революционна, тоест стъпва на искания за радикална промяна и ясно деклариране на ценности.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Христина Василева – Bellеvue, Belle Valey, Capitol Hills Drive, etc.

 

Не съм революционен човек, също не си представям какво би означавало това в наше време, но намирам упражняването на монопол и експроприирането на която и да е обществена сфера за изключително вредно и спъващо и без това закъснялата еманципация и бавно узряване, в един оптимистичен план, на нашето общество.

Подкрепих жеста на отхвърляне на статуквото, институционализирано напоследък в две монополизиращи крайности на художествения живот у нас.

От една страна – захаросано-сантименталното тъгуване по близкото ни минало, облечено в претенцията за автентична литература, която не само „народът у нас много харесва, купува и чете, но и читателите по цял свят, запознати чрез многобройните преводи“. Във всичко това няма лошо, ако не беше само то. Сантименталното писане, в съчетание с тенденциозно апологетизиране от страна на медиите, доведе до монопол и бум на лайфстайл литературата (изцяло се съгласявам с даденото от НСП определение) спрямо добрия критичен вкус* – явление, изключително вредно не просто от образователна гледна точка, но и тази на бъдещето.

От друга страна – сложилият се постепенно „висок академизъм“, окупирал, включително, любимия на много от нас, поколението на 90-те, Литературен вестник, авангард по това време и политически. Накратко, фактите от лятото на 2016 г. около честването на годишнината на това, може да се каже, култово за нас издание, показаха наяве още един монопол, който не просто си брани местенцето, но си позволи агресивно публично да нападне един от хората, много важни за поетическата и духовната ни самобитност като поета Ани Илков. Защо ли? Защото се уплашиха поетите да не им вземат „академично-високата“ територия. А който помни историята на ЛВ и изобщо литуратурната история след 89-та много добре знае кой е Ани Илков и какво е мястото му както за изданието, така и в по-широк план – ролята му за създаването на няколко поколения поети в България.

И двете описани по-горе крайности на монополизиране на интелектуалния живот у нас всъщност се оказаха общества само за избрани – едновременно удобни за пребиваващите и печелещи от тях и ревниво пазещи територията си и както казахме, развращаващи добрия, в смисъла на естетически и етически сложен, критичен вкус.

Тези явления в художествения живот у нас по естествен начин намериха и своята социална аналогия в луксозните жилищни селища от затворен тип с охрана и специален пропусквателен режим, носещи dream names като Bellеvue, Belle Valey, Capitol Hills Drive, etc. “Бевърли Хилс“ на Балканите, зони за luxury gated community. Очевидно това луксозно общество съществува и отлично си живее в бедната България – страната с населението с едни от най-ниските доходи в Европа. Ясно е за всички от кой залез и от чия липса на същински изгрев се пръкна по нашите ширини това бляскаво червено общество. (“Мирният преход – всичко е наRED” по V.N.А.)

В този смисъл епигоните на това „бляскаво червено общество“ в художествените сфери на живот изглеждат още по-жалки и обречени в своята самодостатъчна затвореност и надменност, защото есенцията на интелектуалния авангард е в многообразието, щедростта да даряваш разнообразие и в свободата да провокираш алтернативи на себе си.

Това е причината поради която подкрепих и подкрепям НСП и неговия създател поета Владимир Сабоурин в битката му за разрушаване на статуквото в резултат на Мирния преход.

 

*Кой и какво е добрият критичен вкус – тема за друг дълъг разговор. В случая лайфстайл литературата се оказа доста вредно явление, подвеждайки безкритичния и неопитен читател с проява на уж добър вкус, но безобиден и препариран, плъзгащ се по пластмасовата масовка на безличния посредствен моден вкус. Накратко – панаир на посредствеността, но пак повтарям – пакостна!

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017