Марио Коев – Човешкият труд

И все пак … е много трудно, особено когато става дума за човешките постъпки,
да бъдат предписани някакви точни, продиктувани от разума правила
и да бъде изключена случайността, винаги запазваща правата си в тези дела.

Мишел Монтен, „Опити“[1]

 

Един от основните културноантропологически принципи поне в познатата ни история е идеята за homo faber, за работещия човек, за човека, който върши с ръцете си полезното (Ефес. 4:28). Тя има изцяло позитивни съдържания – добре и правилно е да си работещ и да създаваш блага, в това няма нищо лошо или пък укорително. Нещо повече – трудът е онова, което радикално отличава човека от животните, доколкото животните не създават именно блага. Обобщено казано, да работиш означава да бъдеш човек в собствения смисъл на тази дума. В голяма степен, разбира се, и аз съм съгласен с този възглед, но все пак тук според мен съществуват и някои специфични проблеми; слоеве от по-сложни измерения, върху които ми се ще да поразмишлявам тъкмо от християнска гледна точка.

„Човешката личност – пише о. Юзеф Тишнер – става субект на драмата като телесно същество”[2], след което припомня продължаващото и до днес погрешно мислене за телесността според един неизживян докрай платонизъм.[3] И тук ще отворя скоба, за да кажа няколко думи по този повод, тъй като темата е важна и под една или друга форма ще бъде засягана и по-нататък.

 

* * *

Дуалистичното мислене, струва ми се, е обусловено от една първоначална проста аперцепция, чиято логика е непоклатима в ежедневните отношения и в субективния емоционален опит, пряко произтичащ от тях.

Безхитростният дуализъм на простолюдието в християнските страни също много трудно приема вълка за Божие творение. Селяните от Монтайю например са убедени, че Бог не може да е създал вредните същества – совите, вълците, жабите, влечугите и други подобни. „Аз вярвам – изповядва младата Гразида Лизие, – че Бог е създал всички телесни неща, годни да бъдат употребявани от човека – самите хора, животните, които дават месо или са по друг някой начин полезни за людете (воловете, овцете, козите, конете, мулетата), а също и ядливите плодове на земята и на дърветата. Ала не вярвам Бог да е създал вълците, мухите, гущерите и другите вредни за човека създания; не вярвам и че е създал дявола.[4]

Това е парадигматичен пример за споменатата проста аперцепция. Определям я като проста, тъй като не е рефлектирана впоследствие и се възприема „едно към едно”. Това е същият онзи акт на спонтанността, определен от Кант в „Критика на чистия разум“ като чиста аперцепция или първоначална аперцепция.[5] Интересно е да се проследят връзките между нея и философския материализъм и позитивизъм, но това е задача за цяла отделна книга. Единственото, на което искам да наблегна, е нерефлектираната впоследствие интуиция, поставена в основата на тези и на подобните на тях възгледи. Онова, което се възприема по-късно като философски материализъм (в неговите съвременни проекции), не рефлектира и не я проблематизира, а се изгражда върху нея. По силата на културните сублимации, които всеки от нас трупа несъзнателно, раждайки се в един „готов свят”, философският материализъм се възприема в голяма степен като обговарящ „цялата реалност” и се пропуска неговият същностен, дълбинен, бих казал дори – сублимиран дуализъм. Ако в езическия и в средновековния („християнския”) гностицизъм тварното (светът) се възприема като зло, защото е създадено от злия бог, на което се противопоставя всичко „небесно” и „духовно”, във философския материализъм гностическото зло вече е с маската на „фундаментална реалност”, а всичко останало се възприема като „надстройка”, и то защото не може да бъде отречено. Впрочем убеден съм, че ако можеше, философите от тези школи щяха отдавна да са прогласили неговата (на всичко останало извън „базата“) смърт. Във философския материализъм обаче – и това, струва ми се, е най-важното – нито „базата”, нито „надстройката” имат каквото и да било отношение към въпроса за смисъла на човешкия живот. Тази липса е своеобразна и вече грубо материалистическа редукция на Хегеловото учение за „саморазвиващия се дух”. И тъй като няма такова отношение, се приема, че философският материализъм се различава по същество от гностическото световъзприемане. Мисля обаче, че разликата на практика е във факта, че метафизическият и съответно трансценденталният компонент е изцяло премахнат в материализма, поради което той се натъква и на незаобиколими, чисто логически трудности при обосноваването на каквото и да било нравствено учение, което иманентно да не клони към конформизъм. Впрочем това важи и за част от по-късните философски и културологични идеи и направления. Така че философският материализъм е диалектически редуциран гностицизъм/дуализъм.

За да завърша тези най-общи разсъждения върху дуализма, ще се спра накратко и върху т.нар. философски дуализъм, който е пряко свързан с гностическия.

Връзката между гностическия и философския дуализъм може да бъде схваната през едно своеобразно отместване или преформулиране на проблематиките. Ако централният въпрос при гностицизма е отношението между дух и материя, при философския този център на напрежение вече се формира в отношението между мисъл и тяло, от една страна, и производното му – между знание и истина (или истинно знание). Един от главните проблеми е принципната познаваемост на материята и отношенията между нея и мисленето. В този смисъл концепцията за Бога се явява – особено при Декарт и Спиноза – много повече като спомагателна конструкция, целяща да примири тези две крайни дадености. От Декарт и Спиноза, през Лайбниц и Волф, Бейкън, Бъркли, Лок и Хюм до Кант и Хегел и др. всички тези теми присъстват и се разгръщат повече или по-малко продуктивно. Тук, разбира се, е невъзможно да се направи дори и най-общ преглед на идеите им. За мен е от значение само да подчертая връзката и приемствеността между гностическия и философския дуализъм, от една страна, и между тях и философския материализъм, от друга, в самото им отношение към битието.

Всички споменати философи са се интересували от принципната познаваемост на материята. Те изграждат своите метафизически теории с цел оправдаване на доверието в познаваемостта на нещата (Спиноза, Лайбниц, Хегел) или в тяхната вероятна познаваемост (Декарт), или това са епистемологически теории, съгласно които няма нищо материално за опознаване (Бъркли, Хюм), или пък теории, убедителни онтологически, но импотентни епистемологически, доказващи, че материята е реална, но непознаваема (Лок, Кант).[6]

Поради всичко казано по-горе не съм докрай съгласен с извода (макар и в него да има определено рационално зърно), който прави Джон Уиздъм за дуализма – а именно че опитите да бъде разрешен проблемът между истина и знание се дължат на дълбок личностен проблем, свързан с живота или начина на живот. За да бъде разрешен този личностно-психологически проблем, служи търсенето на сигурно знание, чрез което вече да бъде преодолян дуализмът между мислене и тяло, личност и личност. Това е възможният смисъл на сигурното знание: да гарантира комуникацията между дадена и друга личност, преодолявайки изолацията и депресията на самотните по дефиниция философи.[7] Ако поставим тази проблематика във фокуса на богословската антропология и грехопадението на човека, тогава тя би могла да открие своето по-коректно обяснение и смисъл, ала в една толкова психологизираща перспектива обемът на въпросите като че ли губи собствения си философски (и богословски) заряд и контекст.

 

* * *

След това кратко отклонение, което обаче ми изглежда важно с оглед въобще на по-нататъшните ни размисли, нека се върнем собствено и към темата на тази глава.

Имаше един човек в земята Уц, по име Иов; тоя човек беше непорочен, богобоязлив и справедлив и отбягваше злото. И родиха му се седем сина и три дъщери. Имотът му беше: седем хиляди овци, три хиляди камили, петстотин рала волове, петстотин ослици и твърде много слуги; и тоя човек беше най-прочут между всички синове на Изток (Иов 1:1-3).

Очевидно е, че Йов е всичко, за което говорим, и дори нещо повече – не просто вършещ и създаващ блага човек, а освен това богобоязлив и непорочен. С други думи, Йов е човек, смирено изпълняващ Божия завет: „Плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я” (Бит. 1:28). Той е това, което наричаме стопанин – трудолюбив баща и съпруг, честен търговец, с две думи, добър човек. Особено трябва да подчертаем смиреното изпълняване на завета от негова страна, защото богобоязливият човек помни задължително грехопадението и проклятието, което въпреки всичко продължава да бъде свързано – макар и по особен, вече отрицателен начин – с този завет:

 Проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си; тръне и бодили ще ти ражда тя; и ще се храниш с полска трева; с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си и в пръст ще се върнеш (Бит. 3:17-19).

Има и още нещо, което трябва да се каже веднага в началото. Йов принадлежи към едно от езическите племена на Изток и фактът, че Библията включва книгата за него в своя канон, говори, че библейското откровение е предназначено за всички хора независимо от тяхната вяра и произход.[8] Разказът за Йов не се отнася просто за онези, които вярват в Бога в старозаветния или пък в християнския смисъл на думата; това е историята на всеки човек, история, която би могла да се случи и на практика по един или друг начин се случва с всекиго. Така спокойно бих казал, че „Книга на Иова“ е книга изобщо за човека и за смисъла на неговия живот. Тя е разказ за човешкото страдание на земята и за съдържанията на това страдание, макар в днешно време думите страдание и съдържание за нас да притежават предимно негативна връзка.

И така, да работиш, да преобразяваш света е едновременно и участ, и призвание; едновременно труд с пот на лицето и творчески акт. В това на пръв поглед няма нищо странно, всички знаем, че трудът, дори онзи, чиито плодове ни донасят висша радост, все пак е тежко занятие, че все пак е в един дълбок смисъл убийствен и безмилостен. Колкото и предизвикателно да прозвучи, ще кажа, че дори и известният наукоподобен мит, гласящ, че „трудът е направил от маймуната човек”, всъщност има своите корени точно в библейското Откровение, разбира се, профанизирано, а впоследствие и изцяло отречено. Най-съкровеният патос на тази идея е богоборчеството. Именно защото го отрича обаче, тя го потвърждава поради собствената си безпочвеност и диалектическа безпомощност. Тук ще се опитам да кажа няколко думи точно по тази тема, естествено, без да съм в състояние да я изчерпя.

Нека започна с това, че по същество човек сам по себе си не е в състояние да направи нищо със или от труда си – дали в Едем преди грехопадението или пък след това. Самият акт на труда след грехопадението, т.е. тук, на този свят, е по своята същност „ентропиен“. Рано или късно всичко създадено, изработено, построено и т.н. изчезва, подложено е на развала още от момента на възникването му. С това аз не казвам, че тогава просто трябва да „спрем“ да се трудим. Ни най-малко. Това и по дефиниция е невъзможно, нали в противен случай няма и да оцелеем. Само искам да напомня, че действителният, онтологическият смисъл, въобще съдържанията, измеренията на човешкия труд са съработничеството с Бога; господаруването над тварите е тъкмо това. И именно възможността или – по-добре – задружността на това съработничество е изгубена след грехопадението и ясно ни показват това думите „проклета да е земята поради тебе”. Защо смятам така?

 Ето, тъй станаха небето и земята при сътворението им, в онова време, когато Господ Бог създаде земята и небето, и всякакво полско храсте, което го нямаше още на земята, и всякаква полска трева, що не бе още никнала; защото Господ Бог не пращаше дъжд на земята, и нямаше човек, който да я обработва, но пара се вдигаше от земята и оросяваше цялото земно лице. И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот, и стана човекът жива душа (Бит. 2:4-7).

Виждаме, че човекът е еднакво и твар, и творение. Твар е, защото е създаден от земната пръст, а е творение – защото е жива душа, т.е. по Божи образ и подобие. Само така той би могъл да бъде и съработник на Бога. В този аспект човекът и земята са актуално свързани, проклятието ги засяга едновременно. Земята е проклета поради човека, неговото господаруване над тварите вече е онтологично негативно, а следователно и свободата му е такава. Така трудът след грехопадението вече не е съработничество с Бога, а се превръща в част, в елемент от смъртта. От друга страна, нека забележим и че на едно по-ниско йерархично равнище човекът и земята (творението) също престават да бъдат съработници. Природата вече е враждебна среда, в която човек оцелява. Затова именно и оцеляването в тази враждебна среда става същност на човешкия труд след грехопадението.

От евангелското „в света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна” (Иоан 1:10) можем да осъзнаем донейде дълбините на падението, когато творението не знае своя Творец. И ето от тези дълбини, от тази без-дна [Калин Янакиев[9]] – и „физическа“, и онтологична – викаме към Бога. Обаче също оттук – de profundis, εκ βἀθέων – начева и своеобразното обожествяване на труда, „който направил от маймуната човек”. „Не – няма никакъв Творец на всичко видимо и невидимо, Той не съществува; онова, което сме днес, сме благодарение на еволюцията и труда”. Такъв е основният патос на това обожествяване. Нещо повече: под него прозира идеята, че ние сме само земя. Само твари между другите твари, всички заети с вечната борба за оцеляване. Загубата на съработничеството с Бога превръща и човешкото „господаруване над Неговото творение“ във война с това творение.

Тази идея – освен всичко споменато досега – е и пряко противоположна на библейския разказ. Тя ни казва едновременно две неща и между тях можем да избираме в кое да вярваме. Първото, че ако има Бог и грехопадение, следователно именно познанието за добро и зло ни е превърнало в това, което сме, т.е. то е нещо хубаво, змията не ни е излъгала. Второто – че няма никакъв Бог и всичко е въпрос на закони на Вселената, част от които са и тези на еволюцията. На практика обаче второто изхожда от първото и този произход отново потвърждава все същия закон на еволюцията в една безпросветна „лоша безкрайност“.

Дълбоко съм убеден и впоследствие ще се опитам да го покажа, че в немалка част от на пръв поглед правилните и убедителни слова на приятелите на Йов може (вече) да бъде открит генезисът на този начин на мислене: Бог е само (или предимно) страшен законодател. Пък ако е така, логично е да се достигне „по еволюционен път” и до въпроса: „Защо изобщо ни е нужен такъв страшен законодател? Не ни ли заробва тази идея? Вижте колко е жесток старозаветният Бог. В такъв Бог са могли да вярват само едно време – когато са били съвсем зависими от природата. А законите са си закони. Съвременната наука (макар понятието наука тук да е само идеологема – има не „наука”, а науки) вече го е доказала“.

 Както божем лекарят може да твърди, че комай няма ни един жив човек, който да е напълно здрав, така, стига да познаваме истински човека, може да се каже, че няма ни един човек, който да живее, без да е поне мъничко отчаян, без дълбоко, дълбоко в него нещо да не му дава мира, да се е вселило безпокойство, дисхармония, страх от нещо непознато или от нещо, с което той дори и не бива да влиза в познайство… За мнозина това разглеждане сигурно ще изглежда като парадокс, като преувеличение и наедно с това като мрачен и разстройващ възглед… Не, рядко срещаното не е, че някой е отчаян; не, рядко срещаното, изключително рядко срещаното е някой во истина да не е отчаян.[10]

Ако се съгласим с Киркегор (а поне аз нямам причина да не съм съгласен), тогава можем ли да кажем, че отчаянието, за което говори той, е, така да се каже, съд-бата на човека в този свят, а следователно, че отчаянието и трудът в този свят са не просто свързани, но че трудът в определен, много дълбинен свой модус вече е вид опит за бягство от отчаянието. Казвам „вече”, защото е ясно, че преди изгонването от Едем, т.е. и преди отчаянието, той няма как да е това. В този смисъл за човека трудът се явява освен като бягство от отчаянието, още и като опит за завръщане в рая. И така трудът, вместо да е съработничество, вече е и бягство.

Независимо от всичко обаче длъжни сме да забележим, че дори и така поставен, в труда все пак има и нравствено позитивна възможност. Тази възможност се състои в условието, че може да не бъде възприеман като ценност сам по себе си. Възможността обаче няма отношение към труда, а към човека. Това по същество показва и Христос на изкусителя: „А Иисус му отговори и рече: писано е, че не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово Божие” (Лука 4:4). Не само с хляб ще рече не само с грижата, не само с труда. Тъкмо напротив:

 Па и кой от вас, грижейки се, може да придаде на ръста си един лакът? И тъй, ако и най-малкото не можете направи, защо се грижите за другото… Затова и вие не търсете, какво да ядете, или какво да пиете, и не се загрижайте, защото всичко това търсят езичниците на света; а вашият Отец знае, че имате нужда от това; но вие търсете царството Божие и всичко това ще ви се придаде (Лука 12:25-26, 29-31).

В действителност – а и това е неизбежно – просто грижата за оцеляването, просто борбата за насъщния постепенно води до конформизма. „Et nolite conformari huic saeculo” („И недейте се съобразява с тоя век”, Рим. 12:2) – тук лежи следващата опасност от разглеждането на труда като ценност сам по себе си. Съобразяването, конформизмът, който ни се представя под булото на морално поведение и открива десетки оправдания да бъде това, което е, отхвърляйки думите на Христос: „Никой не може да слугува на двама господари” (Мат. 6:24). Както пише на едно място Лев Шестов (цитирам по памет), невъзможно е да се уредиш едновременно и с Бога, и със света. И тук ще си позволя да кажа, че „обикновеният“, нека го наречем така – атеистичният конформизъм ми изглежда, условно казано, някак по-невинен от религиозния, доколкото вторият е и лукавство; религиозният конформист не само иска да се уреди едновременно с Бога и със света, но и изкушава Бога, докато първият просто безумства (Пс. 13:1: „Рече безумец в сърце си: „Няма Бог”). В този план неверието е много повече вид душевно заболяване, а душевно болният човек понякога и не знае, че е такъв.

По своята същност конформизмът е маска на отчаянието, за което говорим. Тази маска рано или късно неминуемо пада, тъй като всеки от нас неминуемо ще се срещне и се среща лично със страданието и смъртта. В тежкото страдание човек вече нищо не може да върши, не може да се труди, като по този начин прикрива отчаянието си. Тогава остава само то и става ясно, че нищо не може да се [на]прави повече; става ясно, че правенето, трудът е безсмислен и безсилен сам по себе си. Не можем да придадем и един лакът към ръста си, не е възможно да отбегнем никак неотменимо идващото или вече настоящо страдание и умиране. Ето затова толкова трескаво днес ни се внушава да се трудим и да се забавляваме. Инак как да понесем идващото насреща, как въобще да продължим да понасяме себе си? Оттук впрочем можем да започнем да разбираме и смисъла на Христовите думи, които за нас, съвременните хора, изглеждат страшни и жестоки: „Върви след Мене, и остави мъртвите да погребат своите мъртъвци” (Мат. 8:22).

 Бог, като сътвори това тяло, му дари не от своето естество, не от тялото да заимства за себе си живот, храна, питие, дрехи, обувки… Жалко е за тялото, когато се уповава на своята природа, защото то се разрушава и умира. Жалко и за душата, ако се надява на природата си и разчита само на своите дела, без да има общението с Божествения Дух; защото умира, без да се сподоби с вечния Божествен живот.[11]

Централният въпрос, разбира се, винаги е за смисъла на самия човешки живот. Каква е целта му, предназначението му? Ако просто живеем и умираме, то е ясно, че стремежът към придобиването на все повече и повече блага и с тях – постигането на все повече удоволствия – е нещо напълно разбираемо, макар и отново в крайна сметка безсмислено. Самият труд в този случай, чрез който ще постигаме и придобиваме, също ще е безсмислен, доколкото нито някой знае какво ще се случи с него, нито пък кога ще умре. Утешението, което повечето от нас откриват, се състои в идеята, че децата ни ще живеят по-добре. Това утешение е призрачно, защото и децата ни също ще умрат и не е ясно колко ще се ползват от онова, което сме им оставили. Да не говорим и че грижата за следващите поколения, особено в съвременния ѝ вид, е изключително лукава, тъй като се опитва да съвмести едновременно например правото на аборт и правото на живот. Но как така се „грижим” за следващите поколения, когато според собствените си желания и стремежи сме готови да им откажем правото изобщо да се родят. А тези собствени желания и стремежи са обикновено, ако не и винаги свързани с кариерата или просто с безметежния живот. Тоест отново с труда и с постиганите чрез него удоволствия.

Ето как възприемането на труда като ценност сама по себе си постепенно преминава от конформизъм в един дълбоко прикрит егоизъм; дори в отрицание и на труда, защото егоистът по природата си не желае да се труди, а само да получава. Не да прави, а да има. В този контекст много често става така, че онова, което определяме като морално поведение, в същността си е и води до конформизъм и егоизъм. „Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога” (1 Иоан. 4:1). Онова, което не е от Бога, колкото и добро да ни изглежда, колкото и правилно да ни звучи, колкото и аргументирано да ни се представя под формата на нравствено и на важно, винаги отвежда и до самообезсмисляне, и до обезсмисляне на човека. Нека си спомним тук известния съвременен израз „човешки капитал”. Изобщо не се срамуват да го използват, без да си дават сметка за неговата същностна безчовечност. „Не, това е елемент от „науката” (за кой ли път) как да се грижим за работещия човек“ – казват ни. Само че за какво собствено работи този работещ човек – за да може да потребява все повече и повече неща, по-голямата част от които са му практически ненужни, и най-важното – за да може да работи все повече и повече, без изобщо да му хрумва, че онова, което придобива, ще бъде рано или късно, но със сигурност изгубено; че цикълът работа – удоволствия – работа или пък работа – дом – работа и т.н. въобще не е безкраен; че все по-дълбоко и дълбоко е зависим от всичко, което притежава, и че всъщност без това, което притежава, вече няма да може и да живее. Че този труд го прави изцяло поробен от вещите. Не е случайна, никак не е случайна марксистката теза, че благата трябва да принадлежат само и единствено на трудещите се, макар че това, разбира се, е просто идеологически лозунг и със сигурност самият Маркс или пък неговите последователи никога не са го възприемали сериозно. Важното тук е, че трудът се поставя като висша ценност.

И ето, днес с труда си, възприеман като висша ценност, като ценност сам по себе си, сме натрупали единствено ненужни в тяхната цялост вещи и твърде много боклук. Това остава след този труд и не би трябвало да очакваме нещо друго. А и преработката на боклука впрочем няма друг смисъл, освен да произведе по възможност още малко боклук и повече ненужни вещи.

И Хюм, и Кант се събудили – насън. Тяхното пробуждане било илюзорно. Дори това, че открили в себе си чудесната сила да преместват планини и да насочват планети в техните орбити, не ги научило, че имат по-различно предназначение от перпендикуляра и триъгълниците. Хюм започнал да говори за привичка и забравил за видените чудеса. Кант, за да не гледа чудеса, ги пренесъл в областта на Ding an sich, а за хората оставил синтетичните съждения a priori, трансценденталната философия и трите жалки „постулата”. Тоест изпълнил изцяло програмата на Спиноза: той отстоял благочестието и морала, а Бога – предал, като поставил на Негово място понятие, което е създадено по образ и подобие на висшия критерий на математическите истини. Моралът, както и неговите родители, разумът или онова, което наричали разум, станал автономен, самозаконен.[12]

Моралът и трудът – не някакъв „трудов морал“, а именно трудът като морално обществено действие и моралът като отговорност. Тази връзка, тази задължителност изглежда напълно разумна, нещо повече – неминуема. Но дали пък тази неминуемост не е и следствие от грехопадението и освен че би могла да бъде елемент от един път на смирението, би могла да послужи и за „път“ към лицемерие. Моето убеждение е, че и двете са по принцип еднакво възможни, а в съвременността – най-вече второто.

Връзката между морала и труда не може да бъде оспорена по никакъв разумен начин, обратно – целият ни опит показва нейната саморазбираемост. Въпросът обаче е: Човешкият опит достатъчен ли е, за да съдим изцяло от него? Според мен поне това в голяма степен е илюзия. И когато цял живот относително честно трудилият се човек попадне в мрежата на едни или други беди, страдания и т.н., той съвсем искрено се обижда: Защо аз? Защо на мен? С какво го заслужих, Боже?

Идеята, мисълта, очакването на заслугата. Това е „юридическо“ и в действителност позитивистично разбиране за отношението между акт и цел. С други думи – да постъпваш правилно, за да се спасиш, да угодиш. Но на Бога никой от нас не е в състояние да угоди в смисъла, в който го схващаме. Защото смисълът на това угаждане е много повече съзнателно или, по-често, несъзнателно желание да изкушим Бога. Да Го превърнем от Праведен Съдия в изпълнител на нашите желания, мнения, очаквания, страсти. Ето затова ни е необходимо често да си припомняме странните и дори за християните понякога неразбираеми думи на св. Силуан Атонски: По християнски да се живее е невъзможно – по християнски може само да се умира. Ето това е, струва ми се, главното, над което трябва да разсъждаваме и да се опитаме да почувстваме с разума и със сърцето си – обаче според силите си следвайки Христос и Неговата Църква. В противен случай със сигурност ще се заблудим.

Разумът и моралът не са математика – по смисъла на нещо веднъж завинаги установено и доказано. След грехопадението за такова нещо в човешкия свят въобще не може да се говори. Разумът и моралът все още не са и философия – по-скоро философията е опитът им да се самоосмислят в света, да открият собственото си място и „идея“ в творението и затова е абсурдно да се мисли, че тя е в състояние да ги обясни изцяло. Бих казал леко иронично, че ако философията и съответно науката имат такава претенция, с това напомнят за известния опит на барон Мюнхаузен да се самоиздърпа за косата от блатото, но не и нещо реално постижимо.

 

 

[1] Мишель Монтень, Опыты, М., „Голос“, 1992, т. 2, с. 38 – В: Мишель Монтень, Опыты. Избранные произведения в трех томах.

[2] Юзеф Тишнер, Дебат за съществуването на човека, „Панорама +”, С., 2005, прев. Силвия Борисова, с. 71.

[3] „Изходна точка на съвременното мислене на телесността продължава да бъде Платоновият дуализъм […] Пример за това впрочем е Мартин Хайдегер. Твърдението му, че „субстанцията на човека е не духът като синтез на душата и тялото, а екзистенцията”, доказва, че в съвременното мислене на телесността продължава да присъства това, което трябва да бъде отхвърлено”, пак там.

[4] Цочо Бояджиев, Нощта през Средновековието, „Софи-Р”, С., 2000, с. 155.

[5] И. Кант, Критика на чистия разум, прев. Цеко Торбов, БАН, С., 1967, с. 240. По-подробно: Стефан Попов, Витгенщайн: Аналитика на мистическото, „Зевгма”, С., 2008, с. 60 и сл.

[6] Джон Уиздъм, Какъв е главният Хегелов проблем? – В: „Философията като метафизика”, „Слово”, В.Т., 1996, с. 181.

[7] Джон Уиздъм, там, с. 184-185.

[8] Еп. Йоанн, Тайна Иова – по изданието в Буенос-Айрес, 1950 (препечатка от първото парижко издание, 1933.). Публикувано в БИБЛИЯ-ЦЕНТР, 29. 08. 2002, http://www.bible-center.ru/article/jobsecret, с. 1.

[9] Вж. по-горе, бел. 14.

[10] Сьорен Киркегор, Болка за умиране, Варна, „Стено”, прев. Р. Теохарова, с. 22-23.

[11] Преподобного отца нашего Макария Египетского Духовные беседы, с. 11-12. Цит. по: П. Сержантов, „Исихастская антропология (О временном и вечном)“, М., 2010, с. 44, бел. 2.

[12] Лев Шестов, На везните на Иов, С., УИ „Св. Климент Охридски”, 1996, с. 52-53.

 

Първа глава от книгата на Марио Коев „Размисли върху „Книга на Иова“. Опит за драматично богословие“. Първоначален вариант на книгата е публикуван в сайта „Живо предание“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Ива Спиридонова – Опитомяване със свобода – Анна Христова, „Опитомяване на камъка“

Решите ли, че искате да опитомите камък или пък сърцето си, стихосбирката на Анна Христова „Опитомяване на камъка“, в съавторство с Времето, е точният разказ в стихове за това.
Тази книга има двойнствена природа – тежи като камък на мястото си, и едновременно с това има криле. Тя има способността да те потопи с тежестта си в най-дълбокото на теб самия и в същото време прави мислите ти леки и ефирни.
Изключително добре и с много мисъл подредена и структурирана, тя рамкира текстовете в себе си, поставяйки за край и начало вдъхновението. Така всъщност приравнява поезията към безкрайност.
Няколко са основните теми на страниците й – миналото, спомена, смъртта, любовта, личността, все екзистенциално важни крайъгълни камъни в потока на мисълта и времето. Изключително ясна и точна мисъл, емоционални избухвания, уталожавани с мъдрост. Поезия с автентично лице, това, е което можете да видите в редовете на Анна.
Като истински творец, тя създава „нафората на живота“ от брашнени думи в една вселена с размер на сълза. Място, където откриваш самия себе си, защото

„всички стихове водят
към Теб
всички думи съществуват
чрез Теб
а накрая на пътя
откривам себе си „

Едно пътуване към себе си, това е тази книга. Пътуване, започващо от тежестта на камъка и завършващо с лекотата на песъчинките, в което Времето ти доказва, че си себе си само чрез Другия.
Мъдростта е Любов, Любовта е Мъдрост,

“ само времето знае как
се опитомява камък“

и само поезията може да разкаже истинно за това.
Научете се как да се опитомявате със свобода!


списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Ива Спиридонова – Слабините на сърцето – Васил Прасков, “Слабини”

Поезията удря директно на две места – в сърцето и в слабините.
Поезията на Васил Прасков…тя е слабините на сърцето.
„Слабини“ е пълна с думи, които взривяват мозъка и размазват масовата култура, защото от страниците на тази книга ни се хили скандална искреност, от която настръхва кожата.
Брутално открит е светът на „аз-а“, пишещият човек е смело разголен и оставен на показ без страх. Гласът на автора / героя е чуваем тъкмо защото е искрен до вулгарност и болка, до любов до смърт. Тоест реален, какъвто е и светът впрочем – безримен, некрасив, черно-бял като мляко и смърт. Едва ли някому би харесал този свят, но живеем в него. И когато той оживее до кръв, до пот, до кости в думите на един пишещ човек, останалите внезапно осъзнаваме, че именно това е реалността, в която въпреки всичко обичаме.
Обичането в тази поезия е физически усетено, минаващо през плътта и костите по пътя към душата. На ход е мъжката чувственост, издигаща тялото отвъд тленното, превръщащо го в религия, която проповядва истинността на сливането между дух и тяло:

***
обичам душата и тялото ти
като живота и смъртта
крия сърцето си под кожата
и зад облаците

животът не продължава

Животът не продължава, когато няма любов, когато другият го няма. Сливането на различните нива е единствено условие за истинското съществуване. Удоволствието е такова, само ако са нахранени тялото и душата едновременно, човекът е „тяло със сърце“, тленен и безсмъртен едновременно. Тялото е пергаментът, върху който са написани словата на сърцето:

„сърцето ми мастурбира
внимавам да не те опръскам
с кръвта си“

И тъкмо това представлява потапянето в тази книга – душевна мастурбация. Четейки, задоволяваш душата си с думи, дошли от слабините на сърцето. А те не могат да са нищо друго, освен истинни, защото са спойката между световете.

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Сирма Данова – Политически дневник. България на д-р Кръстев и Ани Илков

 

 

Книгата „Похищението на България” (2013), в която е събрана публицистиката на Ани Илков от периода 2002-2009 г., е добър вход към публицистиката на д-р К. Кръстев. Още повече че в контекста на 150 годишнината от рождението на критика излезе сборникът „Злочестините на България” (2016) със събрани негови статии. Още повече че в контекста на 150 годишнината от рождението на Кръстев излезе сборникът „Злочестините на България” (2016)[1] с негови статии. Съставителството и предговорът са на Петър Трендафилов. Няма как да не се забележи титрологичното съседство на двете издания, чийто фокус е прожалена Мати Болгарии. Избраното заглавие „Злочестините на България” (по едноименна статия на Кръстев) ни кара да сме бдителни и към цялата дескриптивна система на злоключенията в политическите бележки на А. Илков, които той нарича памфлети в паратекста и оголва още на титулната страница връзката между памфлета като жанрово понятие и инвективата като жизнен стил. Справката е с „Българския тълковен речник” от 1955 г. Най-общо памфлетът е хула и в този смисъл Ани Илков продължава високата линия на Бозвели и Ботев.

За разлика от д-р Кръстев, който в преддверието на политическия живот на млада България е концентриран в текущото настояще, политическите бележки на А. Илков имат историческия шанс (или лошия късмет) да боравят с далекогледа на времето. Мярката е векът, XX век. Далекогледът, така важен за Георги Раковски, предлага наяве ретроспекции и прогнози, повечето от които вече са се сбъднали. За директен вход към книгата ще си послужа с ясното заключение за политическата съдба на България през двайсетото столетие: „А като погледне внимателно човек и ще види как династията и комунистите си поделиха двайсети век […]” (с. 162).

Впрочем трябва да изходим от важната за мисленето на А. Илков диалектика между съдба и характер. Тя възхожда към едноименното есе на Валтер Бенямин от 1919 г., премълчано в Похищението, но използвано в научната проза на автора – вж. „Chiasmus. Възрожденска културна идиоматика XIX и XX в.” (2014). Ако проследим тематизациите на отношението между съдба и характер там, ще видим, че няма трагично разломяване между двете понятия. Няма и радикална разлика в анализационния подход към обществениците от Острова на Блажените, от една страна, и към политическите агенти на българския преход, от друга. Същественото откриваме в един цитат от Бенямин, фундиран върху стоическо-Ницшевото понятие Amor fati, според който съдба и характер съвпадат. Chiasmus следи обаче и литературни герои, които имат характер, но нямат съдба (вина), има ги на Острова на блажените, има ги и в похитена България, те са стоици. Но какво е съдба в научната проза на автора? „Онова, което отвън е съдба, отвътре е характер” (с. 119). Ето как е разгърната същата теоретична постановка в „Похищението на България”: „Но каквито и да са подвикванията днес, трябва с ясен глас да се каже и следното: комунистите печелеха избори и по този начин се преинсталираха във властта. С други думи, има нещо сбъркано в самото българско общество, има някакъв унес, някаква нездрава и самоубийствена нагласа в това население, някаква масова лудост. Защото онова, което отвън изглежда като историческа участ, злощастие или съдба, отвътре е въпрос на характер, на обществена зрялост, на разум. Днес става очевидно, че този разум липсва – лошото е, че той не липсва само днес, нито пък само в последните шестнайсет години, а липсва и някак си изначално. Това положение е историческо и нека да престанем да се лъжем. Това е положението” (с. 244, курсив м., С. Д.). (Впрочем едно от имената, с което се подписва д-р Кръстев в сп. „Мисъл”, е Cognitus). Тук диалектическата двойка съдба – характер „се снема” в проблема за избора и неговите основания или, както виждаме в Chiasmus, става дума за „сократическо самопознание” (119). Поне на две структурно важни места в „Похищението на България” се казва, че знакът на жертвата прозира в очите на този, който е направил слепия избор. Веднъж в началото, което е още ведро в своята карикатурно-иносказателна литературност, и отново когато книгата започва да се смрачава. Тогава на преден план е гротеската, отчаянието и отвращението. Мълчанието и мисълта за мъртвите. Това смрачаване не е в самия край, то започва с меланхолията на дъждовете през януари и с все по-силното усещане за сюжет в подхващащите се една друга „скверни бележки”. Разбира се, става дума за сюжета за животното царство, арена на надпревара да се препикава дървото на живота. Характерно за публицистиката на Ани Илков е, че не разчита на празни реторични ходове. Колкото и очевиден да е отговорът на реторичния по същността си въпрос, авторът го дава. Например „Кой?” („кой тук е „морален изрод”?, с. 250),  ала ехото от „Кога?” често е „никога” (срв. провалената съдебна реформа в наши дни).

Едно от мрачните наблюдения на текстовете от Похищението е съсредоточено в натрапващата се „непроменимост” (302) на силните на деня и нощта. Век по-рано д-р Кръстев отбелязва нещо подобно: „хората се меняват, а работите остават еднакви” (388). В това статукво, устроено в духа на любовта към съдбата, живеем и ние. Специално място в политическата зоология на А. Илков е отредено на „партията паразит” ДПС. Изследвани са нейните корени и телеология. Нагонът към повторенията може и да е инерция да се отлага съдбата или навик да се стои във все същата „лоша безкрайност”. Едва ли е случаен образът на българското магаре, което върви спънато към Европа („Хорът на умните”). Този образ е наследен от публицистиката на Ботев, който описва популярна карикатура след Втората френска революция, обвързвайки я с българското „бездарие на живота” и „лишеност от щастие”. Прогресът без освобождение е магаре, вървящо към втъкнат пред погледа му в прът наръч слама, която не може да достигне. За разлика от френското магаре, българското е възседнато от „босфорския идиот”. Освен гротескно-карикатурното въображение, А. Илков възприема от Ботев и негативния тон, и афективния синтаксис на нарастващия смисъл: „Да, Георги Първанов е пародия на президент, пародия на своите, червените, пародия и сам на себе си” (85). Няма как градацията тук да не ни напомни за едно ключово изречение у Ботев: „а той [българският народ, б. м.] не е друго освен вол в хомот, роб на бръснатата глава и калимавката, роб и сам на себе си.” (O, tempora! O, mores!) Сигурно за идентифицирането на Ботевия цитат е от значение и въобразената от читателя паронимия: пародия-роб. А паронимията е характерен смислопораждащ фантасмагоричен механизъм в публицистиката на Илков. Формулата „роб сам на себе си” у Ботев е свързана с един голям дебат на Българското възраждане, съсредоточен в проблема за подражанието.

Изобщо фокусът във възрожденския човек в публицистиката на автора не може да бъде подминат. Възраждането е прочетено като утроба на българската модерност. Езикът на писането на А. Илков е атавизъм на XIX век, завръщане към някакъв литературен или жизнен стил, който го няма у бащите, а се намира поколения назад. Именно възрожденският човек формулира една от най-жилавите метафори на промяната – „за събуждането от политически сън” (38).

Особено място в „Похищението на България” има Стоян Михайловски, последният възрожденец и прародител на свръхважния за Ани Илков Константин Павлов. Въведен е с две лица, които под определен ъгъл поразително съвпадат. Веднъж с образа на поет гностик, с характер, но без съдба, идеологът на временното. (Сравни Бозвели и „световното нагло непостоянство”, както и поемата на Ст. Михайловски „Към нерождената ми рожба”, 1884). И втори път като най-мощният социалнополитически критик на българите, от една страна, и на Двореца, от друга, век преди първите публикации на текстовете от Похищението. Това е и времето на Кръстев и на неговите статии от „Политически дневник” на сп. „Мисъл”, насочени срещу управлението на Фердинанд (династията). Д-р Кръстев също създава своя „метафизика на злото” (А. Илков). В статията „Непротивленie злу” в българската литература”, писана за руски юбилеен сборник по повод 80-годишнината на Толстой[2], той мисли българското общество като подвластно на „непобедимостта на злото”. Има една негативна допирателна, свързваща статиите на д-р Кръстев и памфлетите на Илков и това е срамът. В Похищението срамът е виновен, защото е в камуфлажа на гордостта. А критикът на „Мисъл” не веднъж говори за „национален срам”.

Що се отнася до политическия ангажимент, това, което за Ани Илков е отчаяна надежда, за д-р Кръстев е жизнена лъжа[3].

Книгата „Злочестините на България” за първи път предлага по-нюансиран образ на д-р Кръстев като публицист. За първи път се събират в едно книжно тяло статии от отделите „Политически дневник” и „Обществено-политическа хроника” на сп. „Мисъл” от края на XIX в. Съставителят Петър Трендафилов помества в сборника и непубликувани до момента архивни статии, отворени писма, позиви. За първи път е представена по-пълно и образователната концепция на д-р Кръстев в многобройните му анализи, посветени на училището и висшето училище. Изданието е съпътствано от подробни бележки и исторически коментар[4]. Тъкмо анализът на текущия политически живот е в центъра на социалния ангажимент на критика на „Мисъл”. Вероятно интересът към настоящето се проявява още в ученическите му години, когато е бил стенограф в Народното събрание[5]. Симптоматичен е социалистическият образ на д-р Кръстев, описан като „дребнобуржоазен” критик[6], който изключва „единствено правилния път за избавление – класовата борба, тъй като изобщо не я забелязва, не вярва в нея”[7]. Студенти на д-р Кръстев, от друга страна, твърдят, че не знаят за политическите му убеждения, макар и да отбелязват, че към края на живота си се проявява като радикал- демократ[8]. Няма как д-р Кръстев да се фокусира в „класовата борба”, защото една от най-съкровените му утопии е свързана с целокупността на „народното тяло” като единствен отпор срещу социалното зло. И това е неговата жизнена лъжа. Той настоява за изработването на „всесилен народен суверенитет” (185), който да се окаже „цяр против дворцовото управление” (400). Срещу голямото „Кой” в политическия дневник на Кръстев стои макабреният образ на княз Фердинанд. След убийството на Стамболов князът е в абсолютно самовластие. А „беснуването на партиите” (396) е определено като по-малкото зло. Историята на българската държавност е белязана от напълно противоконституционното самосъзнаване на монарха като „министър президент”. По-страшното обаче е усещането за съвпадане на образа на господаря със самия народ в едноименната статия „Злочестините на България”: „Ето, прочее, днес въпреки всичките закони на страната, нейният министър е князът. Но не само това: той е народът” (363). Тук дори не става дума за сляп избор, а за заслепение от силата и блясъка на династията. За разлика от публицистиката на Ани Илков, в която лежи фейлетонното начало, статиите на д-р Кръстев са сурови, бедни на неконвенционални метафори. За края на XIX и началото на XX в. това е и опит за нов тип академична критика, дистанцираща се от „жизневрявата” на деня. Важен акцент в анализите на Кръстев е привиждането на княза като гост в българския дворец. Години по-късно едно парче на Ъпсурт, само по себе си връстник на политическите текстове на А. Илков, ще каже по повод на управлението на династическия потомък на княз Фердинанд – Симеон II – Защо ме управлява гостенин??? („Поп фолк”, 2003).

И при Кръстев, и при А. Илков се улавя сянката на някаква висока представа за монархическата идея като несводима до българската история. За д-р Кръстев тази идея е приемлива, само ако владетелят е съреден на Марк Аврелий. Много интересна е фиксацията във фигурата на Марк Аврелий от времето на ранния български модернизъм. В очерка „Заратустра” на Пенчо Славейков императорът стоик е видян като образец по самотност и предходник на Ницше[9].

В писането си Кръстев остава верен преди всичко на историческата перспектива („ний сме историк” (395). В тази връзка виждаме и уклона му да изследва потеклото на националния характер и това, което е по-интересно, историзирането и типологизирането на българския дух. И тук телескопът е обърнат към Българското възраждане. В психологическия ескиз „Светослав Миларов и неговият политически дневник” (1897) д-р Кръстев е пределно ясен: „Христо Ботев и Светослав Миларов са двата крайни полюса в развитието на българския дух. Единият – мъжествена, почти сурова натура, крайно импулсивна и във висша степен деятелна, натура, в която всяка дума е дело; другият – женствена, нежна до болезненост натура, всичкото величие на която лежи в глъбината и силата на чувствата, които са изпълняли и поглъщали цялото му битие.” (С3, 324-325) Общото между фигурите на Христо Ботев, сам по себе си една късна за д-р Кръстев фиксация, и Светослав Миларов се корени в анархистичната чувствителност. Миларов е един от първите автори в нова България, осъдени на смърт заради текст. Става дума за неговия дневник, в който планира похищението на княз Фердинанд. Като проницателен надзирател в „модерната глъбина” критикът на „Мисъл” откроява не политическите стратегии в дневника, а „безпощадния самоанализ” (С3, 327). Налице е диалектика на колебанието и нерешимостта: „защо мисълта за самоубийството ти се види блага в сравнение с убийството”[10]. Всъщност този текст е много повече от дневник, той е документ за отношението между политическо и приватно, както и за смяната на предмодерната етика с нов тип писане, основано на авторефлексивността: „аз като неволно се увличам да гледам на дневника си по с друго око, отколкото в началото”[11]. Смъртта на монарха е повече фантазъм, отколкото идея. Тъкмо статията за Светослав Миларов осветлява най-ярко връзката между политика и психология, фундаментална за политическата и литературната критика на д-р Кръстев.

И литературните, и политическите анализи на Кръстев съдържат непреодолим зев между „национален дух” и „национален тип”. Виждаме го най-вече в текстовете на Кръстев за Алеко Константинов, ирониста сред човешката глутница, и създателя на незаобиколимия за литературата и културната история на България образ на Бай Ганьо. Във „Втория портрет” на Алеко от 1907 г. Кръстев детайлно описва чертите на типа, които по никакъв начин не могат да се съвместят в границите на някакъв индивидуален характер. Ето две от основните особености и техния произход: способността за самоснишаване, исторически обяснима с политическото робство, и хищническия инстинкт, исторически мотивиран с политическата свобода. Що се отнася до литературната генеалогия на книгата „Бай Ганьо”, Кръстев отдава дължимото на разказите на младите в групата „Веселата България”. Анекдотичното (фолклорно) потекло на образа говори, от друга страна, и за едно чудовищно по същността си колективно себеизричане и себепознание. С фигурата на Бай Ганьо завършва и „Похищението на България” на Ани Илков. Ужасното е, че образът се е превърнал в надвремева политическа алегория. Това е българският кошмар. Изправил ръст в кръчмата на света, обърнат гърбом, преди огънят да оголи лукавината в очите му, Бай Ганьо може да бъде припознат като народен лидер. Но не и от сънувачите на този сън.

 

 

[1] Кръстев, К. Злочестините на България. Публицистика. Кралица Маб, С., 2016.

[2] Българският вариант на текста е публикуван в сп. „Демократически преглед” (1909, кн. 3). Статията ми предоставиха преди години г-жа Людмила Малинова-Димитрова и проф. Людмил Димитров, за което им изказвам благодарност.

[3] Или „съзнателна самоизмама” – аналог на Ницшевото понятие „жизнена лъжа” у Кръстев. Срв. също формулировката „щастието на заслепението” в анализа на „Един народен враг” от Ибсен („Една трагедия на обществената лъжа”).

[4] Статии по политически въпроси се поместват и в Т. 3 на „Съчинения” (2007) на д-р К. Кръстев под съставителството на Любомир Стаматов, Симеон Янев, Румен Шивачев, където са включени също философски и литературни студии. Изданието е снабдено с подробни бележки, но и не към раздел „Публицистика”. По-нататък цитирам това издание със сиглата С, като отбелязвам номера на тома и страницата.

[5] Стаматов, Л. Д-р Кръстев. Личност и критическа съдба. Наука и изкуство. С., 1987, с. 18.

[6] Пак там, с. 142.

[7] Георгиев, Л. Д-р К. Кръстев. Български писател. С., 1968, с. 135.

[8] Чилингиров, Ст. Стилиян Чилингиров В: Ив. Шишманов, д-р Кръстев, Б. Пенев в спомените на съвременниците си. Български писател. С., 1983, с. 191.

[9] Славейков, П. П. Заратустра В: Златорог, № 7, 1920, с. 589.

[10] Миларов, Св. Миларов, Св. Небесният преврат. Осъденият на смърт чрез обесване се завръща. Съст. Петър Величков, Факел. С., 2003, с. 38-39.

[11] Пак там, с. 50.

 

 

Първата публикация на текста е във в. „Култура“, бр. 8, 4 март 2016. Тук се възстановява оригиналното заглавие и интегралният текст.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Ива Спиридонова – Грозното лице на истината – „arest.com“ на Васил Прасков

Пиша този текст от „ареста“! Тотално и доброволно прибрана на топло между зъбите на оголената до скелет хищна реалност на „arest.com“ от Васил Прасков.
„Една книга, която е обратното на това, което е“, така ми я надписа авторът.
Това, което мога да добавя към посвещението на Васил, е, че разказите в тази книга са като жизнено необходимата доза наркотик от брутална реалност, който да те разтърси и извади за малко от блудкавата сладникавост на битието. Истории, които ти напомнят, че не съществуват категории като абсолютно зло и абсолютно добро, че човешкото има различни лица, а що се касае до любовта: „Все повече си мисля, че в този свят може да намери място абсолютно всичко, освен някаква любов.“ Да, братле, така е, адски си прав.“
Прав си, братле, вярно. Нищо в тази книга не е гледано през розовите очила на ежедневния оптимизъм. Защото, като погледнеш с по-високия диоптър, виждаш шевовете по кожата на българския Франкенщайн, отгледан от системата. Шевове, направени с лицемерие, животинска жестокост, простотия, чудовищна липса на човечност, дефицит на любов и отпадъчни продукти от човешката храносмилателна система. И подобен поглед те кара да се замислиш, да изтрезнееш за малко, да осъзнаеш, че човешките граници са много по-широкообхватни, отколкото ти се е струвало, а свободата много по-илюзорна, отколкото я чувстваш.
Изключителна смелост извира от всеки сюжет, поднесен от първо лице, а антисистемността на героя сама по себе си е заразителна и показателна. Хубаво е така да се говори за т.нар. антисоциални явления като престъпността, лудостта, хомосексуалността, педофилията, реалността зад решетки, гнилостта на системата, за да бъдат разбрани и позиционирани правилно в контекста на удобната социалност. Защото именно през тях може да се достигне до едно искрено проявление на истината, а тя по мое скромно мнение е, че любов може да бъде намерена именно там, където липсва изцяло.
Неконвенциалността е добър съветник във всички случаи. Лошо е обаче, че се говори рядко за подобен тип неконвенционални книги, които не могат да те оставят равнодушен. А именно те успешно те вадят от ареста на собствената ти нормалност, която в наши дни е по-скоро проклятие.
Препоръчително е да опитате тази малка доза реална лудост.
Влезте в ареста и гарантирано ще се излекувате от апатия, оптимизъм и търсене на смисъл. Ще оголите нервите си така щото да почувствате силата на истината, за която още Стайнбек е казал: „В истината има повече красота, дори когато красотата е отвратителна.“
Хайде, влизайте в „arest.com“ и търсете своята. Аз я намерих.

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Ива Спиридонова – Сърцето – инструментът: Февруари на Мартин Костов

Когато отворих тази книга-бижу (на издателство „Пергамент“), първият стих, който видях, бе този:

***
без теб нямаше да съм аз
друг щях да бъда
без дните нямаше да се случи това
което вече направихме
и оставихме
да се разпорежда с нас

Пропаднах в най-дълбокото на истината, казана още с първия стих на Мартин Костов. Безкомпромисен в оголването на скелета на една неискаща да умре любов, от която не се умира, той одира наживо всяка част от нея, за да видим красотата на вътрешната й светлина и едновременно с това да усетим ужаса на призрачността и вечността й.

Лирическият „аз“ е просто едно дете, търсещо баща си, молещо се за любов, топлина, близост и време, но получаващо самота, безнадеждност и болка. А Мартин Костов е гласът на едно от изгубените поколения на прехода, глас, облечен в „бяло, зелено, червено“. Нечут, но безкомпромисно истинен и запълващ бездната на нечуваемостта с разбиране отвъд зимността на дните.

Лично на мен тази поезия, с мотивите на обреченост и безнадеждност, много ми напомня на поезията на Димитър Воев. Авторът говори не само от свое име, но и от името на всички пораснали вече деца на прехода, на които животът е отказал първо детство, а след това и любов.

„Февруари“ всъщност е своего рода бунт срещу зимата на нашия живот, срещу вледеняващата реалност. Мартин Костов създава един друг Февруари – месецът на прераждането на мрака на обречеността в светлината на страданието, месецът на вечната и невъзможна любов, заради която продължаваш в светлината отвъд „времето-лъжец”. Страданието е пътят, сърцето – инструментът, вечността – целта на пътуването. Друг път няма.
А музиката, която се чува от тези стихове, е звукът на болката и истината за истинската любов, вместо която умираш от студ сред февруарската зима на живота, но тя оцелява и след теб.

И понеже от всеки ред във „Февруари“ крещи истината, аз съм убедена, че за тази книга ще се говори още много след представянето й на 24-ти този месец в „MAZE”. Защото тя е една изстрадана истина.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Владимир Градев – Окото на звездата

 

The masters of the subtle schools
Are controversial, polymath.

S. Eliot

 

1. Вечерята в големия хол вече е завършила, ала знатните гости не стават от масата. Прав е само един дребен на ръст, не по-висок от облегалките на столовете човек, който пламенно говори. Философ, събрали са се да го чуят, защото мълвата говори, че с мислите си той променя света. Сега го слушат. Един е навел глава към своя секретар, който му шепти нещо на ухото, друг пали съсредоточено своята лула, дошъл е да убие времето до среща с любимата, трети дебне разтревожен жестовете на виден сановник, а той е неспокоен и недоволен, защото хемороидите не му дават покой. Късно е, някои се прозяват, други вече похъркват, в единия край нещо май са се разпалили, сякаш ще се скарат всеки миг. Философът е искал да разпали със своите идеи душите на присъстващите, но думите му бързо гаснат в техните умове и сърца, за да остане от тях само малко пепел, но това сега не го ядосва, не го натъжава дори. Отива при големия прозорец, който моли да отворят за миг в студената, но безоблачна, нощ. Усеща много физически небето. Красотата на това божествено зрелище е безгранична. Улавя минаването на атомите, мисълта му засвирва с концерта на звездите. Глухият шум на настоящето и духовните рамки на бъдещето.

Тази тъй необичайна вечеря, на която философът отваря небето, е едно от най-значимите събития на модерната култура. Философът е Джордано Бруно и той сам разказва за нея в своето най-известно произведение.

2. Пепеляната вечеря се състои от встъпително писмо и пет диалога (или „тетралога”, както авторът сам ги нарича) в пет последователни дни между четирима събеседника, които обсъждат случилото се на тази необичайна вечеря. В центъра на тяхното внимание е дебатът между италианския философ и двама оксфордски доктори, който се е състоял след вечеря в дома на сър Фулк Гревил, член на кралския двор и близък приятел на благородник и поета Филип Сидни. Един от тях, Теофило, говори най-много, представя Бруно, разказва за обстоятелствата около вечерята и изненадващо драматичното пътуване до нея, после подробно предава разгорелия се на нея космологически спор, излага и разяснява накрая основните положения от „нолановата философия”. Неговият разказ често е прекъсван и разискван от останалите събеседници: нищо, дори най-дребните и незначителни на пръв поглед случки и детайли, не е оставено без внимание и коментар.

Тази творба на Джордано Бруно почива на исторически факт. При посещението си в Оксфорд през лятото на 1583 г. той влиза в остър сблъсък с тамошните учени около хелиоцентричната теория на Коперник. Вече са минали четиридесет години от публикуването на За въртенето на небесните сфери, ала едва сега представянето на книгата от Ноланеца има, по неговите собствени думи, „вулканичен” ефект и предизвиква огромен скандал, вестта за който стига чак до кралския двор. Обратно в Лондон, Бруно е поканен на вечеря, на която да представи и защити „своя Коперник и други парадокси от своята нова философия”. Вечерята се състояла на 15 февруари 1584, ден, който тогава се падал на пепеляна сряда, първия ден на Великия пост, откъдето и заглавието на произведението, което, разбира се, е и символично. Тази вечеря, пояснява авторът във встъпителното писмо, нито е пиршество на Олимп, нито е райска трапеза. Тя е едновременно богата и бедна, обилна на храни и напитки, оскъдна на думи и мисли у много от нейните участници. Тя е свещена и светотатствена: странно напомня за Тайната вечеря, ала разглежданите  въпроси на мнозина се струват направо богохулни. На нея се разискват физични и метафизични проблеми, ала тя не е философски пир, защото господа опонентите, макар и академици, са глупави и даже смърдят. Трагична и комична, на нея не се яде пепел, но накрая оставя вкус на пепел. Словото на философа на тази тъй странна вечеря ту е научно строго, ту е поетично вдъхновено, то ту осъжда, ту възхвалява, ту чества, ту заклеймява. „Няма клон от знанието, подчертава в началото Бруно, от който да не намерите в него някакъв фрагмент” и предупреждава, че сатирата, макар и жестока, не е самоцел, а е необходима да разчисти пътя за сериозното, научно и морално, астрономично и метафизично, размишление върху безкрайността, която с Пепеляната вечеря влиза като парадокс в модерната философия и култура.

Всичко започва, както често се случва, с недоразумение. На уречения за вечерята ден и час никой не идва да вземе, както са се уговорили, госта. Философът си мисли, че поканилият го сър или е забравил или нещо го е възпрепятствало и излиза да се поразходи из града. На връщане намира двама английски приятели, които го очакват нетърпеливо пред резиденцията на френския посланик, където е отседнал. Дебатът ще се състои, ала в последния момент е преместен за след самата вечеря, тъй като някои господа, не можели да дойдат по-рано. Тръгват към дома на сър Гревил. По-късно, при съвсем други обстоятелства, Бруно казва на венецианските инквизитори, че вечерята в действителност се е състояла в двореца на френския посланик. Може би пътуването из нощен Лондон изобщо не се е състояло. Ала то, реално или въображаемо, е при всички случаи символично. Чрез него Бруно образно представя основните теми и залози на последвалия дебат.

Вече се е стъмнило, пътят е сравнително дълъг, а улиците са неосветени и несигурни. Приятелите решават за по-кратко и по-безопасно да тръгнат с лодка по Темза. Слизат до най-близкия кей, дълго викат, накрая идват двама стари, грохнали лодкари.  Качват се на тяхната прогнила, пропускаща отвсякъде вода лодка, която едва пълзи по тъмната река. Ноланецът и Флорио, за да разведрят мрачната атмосфера, пеят любовни канцони. Изведнъж, без изобщо да са стигнали до своята цел, рязко се насочват към брега, където философът и неговите спътници са принудени да слязат, въпреки всички молби и увещания. Пъпленето в мрака със старата, прогнила лодка, „останка от Потопа”, водена сякаш от дошъл от ада кърмчия, която оставя своите пътници там, откъдето те са се качили на нея, е красноречива метафора за все още затворения от твърде овехтялата и вече разпадаща се структура на старата наука свят.

Веднъж на брега, Бруно и неговите спътници се оказват на обградено от високи манастирски стени бунище и за да се измъкнат трябва да си проправят мъчително път през зловонни отпадъци и мочурливи гъсталаци. След дълго лутане в мрака и газене в калта, те най-сетне излизат на някаква улица, само за открият, че са на две крачки от мястото, откъдето са тръгнали. Цялото досегашно пътуване е било до никъде. Мръсни и изтощени, искат да се приберат на топло у дома. Ала Ноланецът си спомня за своята философска мисия и въпреки лошото начало, загубеното време, късния час и крайната умора приятелите тръгват отново, вече по широкия друм, който води право към двореца, в който ги чакат за вечеря. Скоро ги пресреща обаче сган грубияни и един от тях удря Ноланеца, ала не е само той, после друг, хем на вид благородник, с все сила го блъска. Мъчителното бродене в дивия и опасен нощен Лондон не е просто повод за критика на тогавашното английско общество, както са склонни някои да четат тези епизоди през призмата на своите леви убеждения. Става дума за същински катабазис, т.е. слизане в ада, минаване през някои от неговите мрачни кръгове: itinerarium mentis in veritatem, пътят на ума в истина, показва Бруно, не върви от тъмнината леко и право към светлината, а е мъчително, изпълнено, изпълнено с препятствия, падания, стълкновения дирене през лабиринт от неразбирания, противоречия, отрицания. Философските истини не се постигат логически, веднъж завинаги в трайно притежание, а са живеят, подемани и трудно отстоявани, нуждаещи се от постоянна подкрепа. Пътуването от съмнението до увереността, от невежеството към знанието се изминава многократно и в двете посоки. Борим се и падаме, ставаме и мислим, че всичко най-накрая ни се е прояснило, но ето че почвата отново се изплъзва изпод краката ни.

След всички премеждия приятелите успяват все пак и това е важното да стигнат до двореца на сър Гревил, където са посрещнати твърде нелюбезно от навъсената и арогантна прислуга. При това участниците във вечерята, без да ги изчакат, както повелява етикетът и елементарното възпитание, са седнали вече на трапезата, която председателства неназован благородник (навярно поетът Филип Сидни). Ноланецът сяда отдясно на домакина. От неговата дясна страна пък е Торквато, единият от оксфордските доктори с които трябва да дискутира, а вторият – Нундинио – е седнал отсреща. Когато закъснелите гости сядат на масата се случва малък, но забавен и поучителен инцидент: на един от новодошлите посочват последното място, а той си мисли, че му предлагат най-първото и от скромност и смирение сяда, както учи Евангелието, на последното, като всъщност се озовава тъкмо на първото. Това подчертано гротесково qui pro quo внушава колко грешно и абсурдно е да се смята, че подредбата в обществото и в света е твърда и постоянна: първо и последно място, център и периферия са само условности в привидно вечната и неизменна космическа рамка на света, която Ноланецът е дошъл да разтроши с ударите на своя философски чук.

По време на самата вечеря английските благородници проявяват удивителна липса на каквато и да е изисканост и добри обноски. След нея идва най-сетне и редът на космологичния дебат. Философът не се задоволява просто да изложи хелиоцентричната система, която слага край на геоцентричната картина на света, а я разширява до идеята за безкрайната вселена, чието еднородно пространство е населено с безброй светове. Двамата оксфордски донове – повърхностният Торквато и педантичният Нундинио – се оказват твърде закостенели и тесногръди,за да са способни да разберат нещо от приведените аргументи и да се опитат да разсъждават върху тях. Хранители на стария възглед за света, те просто отхвърлят всичко чуто с най-плоски баналности. Ноланецът ту спокойно, ту по-рязко отвръща на техните възражения, които му дават повод да разгледа и по-общи херменевтични и метафизични въпроси. Постоянно призовава господа академиците да се аргументират, а те му отвръщат с все по-груби нападки. Накрая открито заявяват, че италианецът е напълно полудял. Да, философът вече е бил, както подигравателно го съветват, на Антикира, острова на лудостта, и е брал там церящия безумието кукуряк, ала съвсем не за самия себе си, а за да изцери техните объркани глави. Така схваща своята историческа мисия Джордано Бруно и със своята нова философия неуморно търси да лекува замъглените от фалшиви авторитети, предразсъдъци и илюзии души, като ги води от незнание към знание, от неразбиране към разбиране на истинското устройство на света. Задачата на философа е да отваря очите, да просветлява умове и сърцата, ала в случая се изправя неизменно пред стена от невежество и слепота. Иска, при това положение, да накара своите събеседници поне да осъзнаят, че са слепи, да имат доблестта да признаят, че не знаят. Пепеляната вечеря, а и целият жизнен път на Джордано Бруно поставя с драматична острота въпроса как заблудените и заслепените могат да осъзнаят, че им липсва истината.

Не, изглежда, няма възможен лек за високомерната и самодоволна глупост на двамата доктори. Оказва се, че са просто две твърдоглави университетски магарета. Нищо повече. Накрая, Нундинио и Торквато стават от масата и си тръгнат, без да се здрависат дори със своя събеседник. На Ноланеца му остава само и той да поеме, заедно с верните си другари, обратно по своя път.

При все това, последната дума е на Джордано Бруно и в петия диалог Теофило отново подема и излага неговата теория за движението на небесните тела и земята, с което изяснява основни положения от нолановата космология и нова философия.

3. Александър Койре характеризира по следния начин ролята на Бруно за раждането на модерната наука:

„Джордано Бруно, съжалявам да го кажа, не е много добър философ… слаб физик, не разбира математиката… неговият светоглед е виталистично-магически, планетите за него са живи същества, които се движат свободно по свое усмотрение през пространството. При все това неговото схващане за безкрайната вселена е тъй могъщо и пророческо, тъй рационално и поетично, че можем само да му се възхищаваме. И той толкова дълбоко е повлиял на модерната наука и философия, че можем само да отредим на Бруно едно наистина много важно място в историята на човешкия ум”[1].

Категоричната оценка на видния историк на науката е подета, под една или друга форма, от повечето писали след него изследователи. Никой не отрича несъмнената заслуга на Бруно, че тъкмо той пръв възвестява безкрайността на вселената. Нещо повече, тъкмо той започва истинска революция на Imago Mundi, като разрушава формирания от класическата традиция (от Аристотел през Птолемей и Тома та чак до Ренесанса) стабилен образ на света като затворен и подреден космос, положен в концентрични сфери, чийто неподвижен център е земята, а на нея е човекът, около който, връх на творението, се въртят слънцето, луната, звездите, небесата. Затворен и йерархично подреден, космосът, макар и голям, е напълно по мярата на човека и той може да схване устройството му и да намери мястото и ролята си в него [2].

Джордано Бруно с ненадмината дързост разрушава тази хилядолетна, тъй ясна и стабилна, подкрепяна от данните на сетивата и очевидностите на общия разум, картина на света. Прави го, благодарение на хелиоцентричната теория, която противопоставя д на геоцентричната система. Италианският философ пръв улавя истински новото, което носи Коперник и ясно съзнава революционното значение на De revolutionibus, книга, за която казва, че е съзрял в нея светлината на новата зора. На Пепеляната вечеря Ноланецът представя голямата теза на Коперник, че земята се движи около слънцето, подкрепя я с взети от оптиката, геометрията, и астрономията примери и доказателства. Отхвърля, също тъй аргументирано, различни възражения срещу нея. Изтъква силата и точността на коперниковата интерпретация на небесните явления, която прави смешни и ненужни сложните и акробатичните конструкции на птолемеевите астрономи.

Ала Джордано Бруно ни най-малко не се смята за последовател на полския астроном. Казва, че предпочита да гледа със собствените си очи и най-вече да мисли самостоятелно, със своя ум. Във вечерята той оборва не само Аристотел, „il maestro di color che sanno[3], догматичният авторитет, par excellence, но отива далеч отвъд Коперник. Философът цени астронома като първооткривател, ала вижда и неговата ограниченост, защото остава в рамките на традиционния модел за затворения космос, в който разполага своята система. Бруно отива решително далеч отвъд хелиоцентризма, отхвърля като несъществуващи небесните сфери, премахва веднъж завинаги всички граници в космоса и излага своето грандиозно схващане за необятната, „безкрайно безкрайна”, вечна, еднородна, постоянно променяща се и населена с безбройни светове вселена.

Никой не отрича, че именно Бруно разрушава „затворения космос” и разчиства пространството за новата наука, която Галилей и Нютон ще развият през следващите десетилетия. Ала за самия Ноланец, подчертава Койре, полето на модерната наука остава terra incognita. В действителност, собствено научните постижения на Джордано Бруно съвсем не са незначителни: той пръв твърди, че слънцето и останалите небесни тела се въртят около собствената си ос; телескопът още не е открит, но това не му пречи да отгатне, че отвъд Сатурн има и други планети (Уран е открит едва през 1781 г.); вярно заключава, че не само слънцето, но и другите звезди имат свои планети; посочва, че земното кълбо е сплескано на полюсите; установява, че орбитата на планетите не е кръгова, а елиптична и скоростта на тяхното движение зависи от разстоянието им от слънцето; доказва, че слънцето е по-голямо от земята. Преди всичко убедително показва, и то четири века преди спектографския анализ на Кирхоф, че космосът е еднороден, земните и небесните тела  са съставени от едни субстанции и атоми, от една материя и са подвластни на едни и същи природни закони, с което премахва разделението между „подлунна” и „свръхлунна” физика. Откриваме всичко това у Бруно, десетилетия преди Нютон, а пък, столетия преди Айнщайн, той пръв и за дълго единствен, говори за относителността на времето и пространството като следствие от космическата безкрайност… И това него не са просто хипотези, а аргументирани тези: ista sunt res, res, res, както подчертава Теофило във Вечерята. Тези напълно реални неща отреждат и съвсем достойно място на Ноланеца в историята на модерната наука. А и какво повече можем да искаме от този, който събужда европейския дух за науката като слага край на играта на криеница около идеите на Коперник и прави възможен Диалогът между двете главни системи на света (1632) на Галилео Галилей, който в него, разбираемо, не споменава името на вече изгорения Бруно, но подема, а понякога и дословно привежда неговите аргументи.

Историците на науката добре знаят всичко това и като цяло високо оценяват не само смелостта, но и проницателността на Бруно, несъмнено по-голяма от тази на Коперник, Брахе или Кеплер. Да, за тях той е блестящ изразител на кризата на съзнанието на своята епоха, има действително решаващ принос за разчупването на средновековната картина на света и т.н., ала той самият, повтарят всички в странно дружен хор, се оказва неспособен, за разлика от Галилей, да положи началата на новата наука, защото е съвършено чужд на нейните  методи: емпиричните наблюдения и математическите модели. Доверява се изключително на силата на своя ум и въображение, но презира математиката и не може да подкрепи своите твърдения с точни изчисления, нито е в състояние да ги удостовери експериментално чрез проведени с нови инструменти и наблюдения. Така, Ноланецът стига до своите заключения по традиционния за класическата наука начин: оборва едни автори (Аристотел, Птолемей), а други (Лукреций, Кузански, Коперник) потвърждава и доразвива. Мисленето му, с една дума, остава, както би казал Фуко, в границите на старата, управлявана от аналогията и подобието, епистеме.

Критиката и в крайна сметка отхвърлянето на Бруно от страна на Койре и повечето историци на науката, се дължи на това, че те оценяват неговото мислене, според модерните критерии и го намират за ненаучно. То наистина е такова, ала това съвсем не е слабост на Ноланеца и той няма защо той да бъде съжаляван за това. Философията при него не е във функция на науката, както у един Галилей, доколкото той, впрочем, я познава и изобщо забелязва. Вярно е обратното: научната практика е във функция на нолановата философия и астрономическите открития са за него просто стимул в усилието му да разбере и то по нов начин  реалността. Да, няма stricto sensu брунова наука, тъй както има галилеева и нютонова наука, ала има „ноланова философия” и тя е съществената, защото търси да преосмисли отношението на човека със света и това е философска, а не научна задача.

Теорията на Бруно за безкрайната вселена не е предзададен светоглед. Ноланецът търси в научните открития не потвърждения на собствените си интуиции, а възможности за по-дълбоко разбиране на реалността. Хелиоцентричната система го интересува не просто като  позволяваща по-точни изчисления хипотеза, а като обяснение на реалната структура на космоса. Затова твърди, очевидно дразнещо за много уши и до днес, че разбира Коперник, по-добре отколкото той сам себе си е разбирал. Това е така, просто защото науката, както ще отбележи и Хайдегер, не мисли и  астрономът не е интерпретирал своите наблюдения, не е разсъждавал за действителния обхват и последици от своето откритие. В тази именно връзка Бруно отбелязва, че учените, са като преводачи, които превеждат от един език, този на природата, на друг – математическия, без да разбират значението на онова, което превеждат. Накратко, теорията, основана единствено на изчисленията, пък били те и на най-големите математици, не е достатъчна, за да проникне в дълбочина и да позволи осмислянето на безкрайността на вселената. Бруно е решително против свеждането на безкрайното богатство на природата до твърде бедния език на математиката. Тук, несъмнено, е основната разлика между него и вече модерния учен Галилей, за когото пък природата говори  само и единствено на езика на математиката. Ала за Ноланеца тя безспорно е полезен инструмент, но е само помощна, а не водеща наука и тя не може и не бива да налага своята рационалност на другите науки и още по-малко на философията, тъй като изследва не „защо” на феномените, а само „колко” и „как”. Открил безкрайността на вселената, Бруно не може да се задоволи с математическите доказателства, които са неспособни да му дадат понятие за безкрайното. За философа „математизирането” на безкрайното е абсурдно начинание, защото означава да се мери безмерното, да се изчислява неизчислимото, да се дава форма на безформеното. Убеден е, че за да се осмисли реалността на изплъзващата се от всяка мяра безкрайна вселена се изисква скок, на който е способна единствено философията. Съвсем не е достатъчно, значи, движенията на небесните тела да бъдат изразени с уравнения, те трябва да бъдат видени с „очите на разума”. Ето кое е решаващо за философа, без обаче, и навярно това е най-оригиналното у Бруно, той да търси да положи и стабилизира открилата се пред него реалност в някаква нова идеална йерархия от смисли и ценности. Затова прекъсва последователността на традицията и се изправя против царувалия хилядолетия ред и светоглед. Отварянето на космоса има смисъл единствено ако счупи „повторението на идентичното” и доведе до отваряне на разума, което да му позволи да види света с други очи и да мисли по друг начин промененото отношение между крайно и безкрайно. Това е интелектуалната революция, която Бруно извършва.

4. Несъмнено, космологичната революция има последици не само за астрономията и философията, но и за теологията, а и за вярата на мнозина. Ренесансовата натурфилософия, за разлика от съвременната наука, изследва природата в по-обща рамка, която включва теологията и метафизиката. Всеки е сигурен в съкровените връзки между човек, Бог и природата и, следователно, във взаимосвързаността на теологическите, философските и научните истини, които се разглеждат винаги в едно цяло. Налице е единен, компактен опит на света и съществуването: природата свидетелства за божествения промисъл; общественият ред се възприема като божествено, а не човешки изграден, приемането на истините на вярата не е въпрос на личен избор или мнение, тъй като те имат статуса на неоспорими природни или исторически факти; най-висшите духовни стремления сочат неизменно към Бог, нямат просто смисъл без Бог[4]. Накратко, теологията се схваща като строга наука и нейните идеи и постановки играят съществена роля в изследванията и размишленията на натурфилософите. Теологичното и научното дирене вървят ръка за ръка: да се изучава физическия свят означава да се разбира по-добре Божието творение, да се изучава Свещеното писание означава да се вниква по навътре в Книгата на природата.

Джордано Бруно, след напускането на манастира, заема принципно агностична позиция и по същество не пише нито за, нито против теологията, а се стреми да излага и обяснява всичко през призмата и в термините на своята нова философия. Постоянно подчертава, че е философ и единствено философ, ала дълбочината и дързостта на нолановата мисъл не избягват, разбира се, основни теологични въпроси и на първо място този за отношението между Божията и космическата безкрайност.

Схоластичната теология доказва съществуването на Бог като изхожда от заетата от Аристотел картина на завършения и затворен свят. Бруно не само поваля този образ, но разрушава със своя философски чук и неговите теологични основания, защото намира, че да се твърди, че Творецът е създал един единствен и то ограничен свят за крайно недостойно за Всевишния и Всемогъщия. Безкрайният Бог изразява истински Себе си, гласи основният метафизичен принцип на нолановата философия, като разгръща Своята безгранична творческа мощ в безкрайните светове и безбройните неща, които създава.

Бруно с ненадмината дързост разрушава затвора на крайния космос. Ала извършеното от него премахване на всяка граница, ентусиазирано утвърждаване на неизчерпаемата реалност, умножаването на разнообразието и богатството на перспективите пред човешкия дух не възторг, а вдъхва и у най-трезвите и будни умове на времето „стаен ужас”, който кара Паскал да смята, че е добре „да не се задълбочаваме в становището на Коперник”[5]. Новата космология осъжда човека, „детрониран крал” (§ 398), на доживотен плен в тъмницата (§ 218) на вселената: безгранична, но тясна защото душата не намира излаз от нея. Ужас, защото в безпределната вселена няма място за „Бога на философите”, който регулира хармонията и реда на космоса и определя, според близостта или отдалечеността от себе си, йерархичните равнища на битието. Още по-голям ужас, защото как Бог, който създава нещо, а не нищо, би могъл да сътвори празното пространство? „Вечното безмълвие на безкрайните простори” (§ 206) ужасява Паскал, защото небесната твърд не изразява вече най-съвършената хармония и природата не възпява славата Божия (§ 244). Нещо повече, в безпределния космичен хаос няма сякаш място и за християнския Бог, Който е насочил към човека Своето внимание, грижа, любов.  Пък и да има Бог в тая необятност, не е ли Той безкрайно отдалечен? Не прекъсва ли, именно Бруно, всяка възможна аналогия между безкрайно и крайно, между Бог и човек? Как би могъл да се заинтересува Всевишният тъкмо от човеците, прашинки на една забутана точица, нейде във всемира? А възможно ли е изобщо едно, дори божествено съзнание, което да управлява и съгласува със своята пастирска гега необозримите шеметните вихри на безбройните светове и да го прави при това в полза на хората, прашинки на една забутана точица нейде във всемира. Човек изгубва, с една дума, всяка сигурност, че в безкрайната вселена има изобщо Провидение и то се грижи за него, което го кара да напълно безпомощен, ужасно сам. Затова, когато на пепеляната вечеря Ноланецът формулира своята теза за безкрайното пространство, неговият събеседник „остава вцепенен и без слово, сякаш вижда призрак пред себе си”.

За Бруно, обаче, „проникнал далеч отвъд пламтящите стени на света”[6], гледката при отварянето на космоса съвсем не е ужасяваща, а освобождаваща и вдъхновяваща. Всичко друго му се струва дребно и изкуствено, страхливо и сладникаво. В еднородната и необятна вселена никоя планета, комета или звезда няма повече ценност от парчето глина, зрънцето пясък или затворената между страниците на книгата идея. В шеметните вихри на безпределното пространство няма и не може да има абсолютен център. Всички местоположения са относителни и разумът може да тръгне от всяка точка в героичното си усилие да разбере, макар и само частично, тайната на битието, с което да надхвърли самия себе си и да съзре за миг „недостъпния божествен лик”. Нещо повече, Философът открива в схващането за безкрайността не просто космологично учение, а ефикасно лечение за болните общества и души. Лекарството е преди всичко здравомислещ скептицизъм, ясното осъзнаване на границите на човека, който по никакъв начин не може да бъде „господар и владетел” на безкрайната вселена и систематично подлага на съмнение претенциите на всеки, имащ се за абсолютен, авторитет.

Ала „векът е разглобен”. Църковните и светски власти виждат във всяка нова идея само още едно огнище на смут и объркване и в без това опасно олюляващия се вече свят. Ноланецът знае, че трябва да внимава, но не практикува „изкуството на писането”[7] във време на преследване на свободната мисъл, защото когато става дума наистина за философия, прикриването и компромисът за него са невъзможни. Бруно, действително рядък случай, успява да влезе в пряк конфликт с всички религиозни и академични авторитети на своето време: Светият престол, Женевският консисторий, Оксфордският университет, Сорбоната, Лутеранската църква. Те не само че не толерират правото някой да мисли различно, но осъзнават неговото учение като сериозна заплаха за съществуващия теологическо-политически ред и търсят, todo modo, да отстранят идващата от идеята за безкрайната вселена заплаха. Страхуват се още, че този „новата философия” не просто поставя премахва централното място на земята и съответно на човека в мирозданието, но поставя под въпрос както богоизбраността на човешкия род, така и самото Божественото присъствие в света, с което подрива основите на религията. Затова Ноланецът е много по-труден за смилане и възприемане от Кузански или Коперник. В епоха на тежка социална и духовна криза, на жестоки религиозни междуособици, опитът на Бруно да даде нова картина на света е обречен на провал и той не само, че не успява да работи спокойно над своята философия, но е лишен и от възможността да живее и да умре в мир и свобода. Дългогодишният процес, който римските инквизитори, водят срещу него им отваря очите не само за „вредата” от неговата философия, но и за опасността, която научната революция представлява за учението на Църквата и изобщо за вярата. След бруталното екзекутиране през 1600 г. на философа идва ред и на поставянето през 1616 г. на За въртенето на небесните сфери в Индекса на забранените книги, а заедно с него и на първото осъждане на Галилео Галилей.

Джордано Бруно, изправен пред догматизма на църковните авторитети и педантизма на академичните институции, поема риска да мисли сам и воден от светлината на своя разум обхожда тъмния лабиринт на настоящето, за да отвори нови хоризонти на познание и разбиране. Той, обаче, не е нито атеист, нито материалист, както бива обвиняван тогава, пък и често определян и до днес. Сякаш, неговият alter ego в Пепеляната вечеря не се нарича Теофило, за да покаже, че Ноланецът действително обича Бог. За него Бог не се намесва „изотвън”, а е вътрешен принцип, който оживява изотвътре всички същества, свързва ги помежду им, осигурява единството на битието. „Бог е безкраен в безкрайността, навсякъде във всички неща, нито от горе, нито отвън, но напълно съкровен във всички неща”. Схващане за божественото, което ще бъде подето и развито два века по-късно от големите немски философи, на първо място от Шелинг и Хегел. Не, за Ноланеца Бог не отсъства от света, ала Той не е скованият от догмата Бог, а Бог на неизчерпаемото разнообразие и той не само открива в необятните пространства и хилядите обиталища на света, безбройните следи или печати на Божието присъствие, но и „по-добрите криле, с които отлитаме в небесата”. Осъзнаването на безкрайността и вечното движение на всичко съществуващо води до укрепване и зареждане с нова енергия на душата, която става така способна да надхвърли себе си и да постигне „пълнотата на живота” в единение с божествения принцип на всичко съществуващо.

Ноланецът неизменно учи, че неговата „нова философия” помирява разума и вярата, като ги освобождава от фанатизма на догмата и тесногръдието на педантизма и дава всекиму възможност да се издигне през природата със своя разум и плам и да достигне божественото начало. Напълно свободен дух, свободното мислене и говорене е за него „единственото потребно” на този свят и заплаща за него живота си. Във века на най-остро верско противопоставяне и всеобща нетолерантност, Бруно е навярно единственият, за когото религиозният плурализъм е действително положителна ценност. Това, обаче, съвсем не означава, че за него всички религии са равнопоставени и равнозначни, напротив, той е силно критичен към всяка от тях, която вместо да свързва хората с Бог и помежду им, разкъсва тъканта на обществото, разпалва войни, затваря, изгаря. За него достойна за уважение е единствено онази религия, която наистина цени всеки живот, (а не само на своите верни и действително служи на запазването на мира и разбирателството между хората.

5. Анахорнично е, подчертава Франсис Йейтс, да се търси в Бруно някакъв пионер на новата наука[8]. Неговото схващане за небесните тела като живи същества е анимистко, космологията му е виталистка, а философията му изпълнена с питагорейски теми, мистични озарения, неоплатонични построения, езотерични препратки. Голямата историчка на окултизма открива в Ноланеца последовател на Хермес Трисмегист, възродител и охранител на древната „египетска” мъдрост, адепт на тайните изкуства. Накратко, неговото място не е в историята на науката, а в херметичната традиция. Джордано Бруно е обърнат не към бъдещето, а към миналото ренесансов маг, който за последен път в европейската култура съчетава противоположностите, преди пътищата на науката и магията окончателно да се разделят.

Йейтс разглежда твърденията и аргументите в Пепеляната вечеря не като астрономични построения, а като астрологични талисмани, своеобразни езотерични упражнения, които трябва да събудят сърцето, да пречистят разума от заблужденията, да освободят духа от оковите на фалшивите авторитет, за да открие посветеният тайната на fabrica mundi и да открие в това божествено устройство душата на света, единението с която ще възстанови хармонията в живота и обществения мир.

В смутните и тъмни времена на религиозните войни и гоненията на вещици захвърлилият расото Ноланец е несъмнено най-безстрашният и пламенен дух на Ренесанса. Той броди, решава загадката на неговия жизнен и творчески път Франсис Йейтс, из Европа, не за друго, а за да разпространи тайното учение, да предаде на посветените със своята мнемотехника езотеричния метод за изследване и постигане на тайните на природата и духа и да извърши така истинска renovatio, коренно обновяване, което да установи нов, основан на „древната и истинска” херметична религия и просветеното и справедливо управление обществен ред. Бруно е заловен и изгорен, ала самоотверженото му дело съвсем не остава безплодно. В Германия около него се е сформирал тайният кръг на джорданистите, предци на розенкройцерите и франкмасоните. Джордано Бруно, такъв, какъвто ни го представя Йейтс, носи чертите не на Николай Коперник или Галилео Галилей, а на Корнелий Агрипа и Джон Дий: обикаля скрит и невидим европейските дворове, посвещава крале и велможи в окултните изкуства, изпълнява специални поръчения, създава тайни общества, като винаги търси да преодолее силите на злото и да убеди хората да се обърнат към доброто, две неща, които за него не се изключват, а взаимно потвърждават. Образът, признавам, е пленителен, ала лично аз трудно мога да видя в говорещия винаги дръзко и открито философ практикуващия disciplina arcani езотерик и, признавам, направо ми е невъзможно да открия в страстния и неукротим темперамент на Ноланеца необходимата за всяко тайно дело сдържаност и предпазливост.

Космосът за херметизма не е безкрайно празно пространство, а е йерархично и хармонично подреден, като тайнствените сили и енергии, които протичат през него свързват видимия и невидим свят, макро и микрокосмоса, в една „златна верига”. Херметикът открива скритите аналогии и съответствия, установява точната връзка между висшите и нисшите неща, овладява всеобщата симпатия между всички неща, която е в основата на окултните изкуства: тя позволява на мага да повелява на духове и демони, на астролога да определя, според звездите, добрите и лошите дни, а на алхимика да превръща обикновените метали в злато. Той постига с една дума божественото знание, с което може да промени не само своя живот, но и да преобрази съдбата на света.

Франсис Йейтс е несъмнено права да насочи вниманието ни към дълбоката връзка на Джордано Бруно с херметичната традиция, да изследва неговите занимания със странните и тъмни знания на неговото време: ars memoriae, астрология, магия. Ала Ноланецът не се нуждае от цялото това окултно знание, за да манипулира свръхестествените сили за задоволяване на своите егоистични цели. Та, още в първата си творба, философската комедия Свещникът, Бруно безпощадно осмива окултните практики и излага на показ огромния дял на шарлатанството и суеверието в тях. Но за какво му служат тогава всички тия херметични изкуства? Използва ги като възможност да продължи своето философско дирене, същото което търси, впрочем, в астрономията и във физиката. Така, изучаването на магията е за него само повод за още „добър ход по шахматната дъска на философията” и Ноланецът преосмисля и преобразява схващането за нея, тъй както е предефинирал всяко друго традиционно понятие и учение в светлината на своята нова философия. Неговото разбиране за природата подрива из корен цялата херметична традиция която се основава на йерархичния строеж на битието. Откритото от философа безпределно и еднородно пространство обезсмисля идеята за каквато и да е предустановена йерархия в света, тъй като в светлината на необятната вселена всичко става относително и няма повече никакво горе и долу, а „златната верига на битието” е само „усладен сън”. Бруно извършва „коперникова революция” и в херметичната традиция като замества основополагащото за тях улавяне на съответствията между йерархично разположените части на  света с изследване на връзките (vinculi), които свързват помежду им всички изначално равнопоставени неща във винаги променливи отношения.

Тогава, какво точно е магията за Бруно? Тя уважава и следва природните процеси, а не им противоречи и е усилие за по-пълно разбиране на „силата на вечните закони”, за откриване на скритите механизми на света и приближаване чрез тях към светлината на божествената истина. Силата на магията е във възможността за обогатяване и разнообразяване на способностите на човешкия ум, а не в приготвянето на капани за силите извън него. Необходимостта от нея идва от сблъсъка на крайните възможности на човешкото мислене с безкрайното многообразие на природата. Магията е не друго, а скок на въображението, с чиято помощ разумът се стреми да схване единството на цялото през всички различия и противоположности на феноменалния свят. Въображението е опосредстващата връзка между вечните и преходните неща, то е извор на всяко откритие и изобретение. С магията Бруно минава, значи, от онтологическата към психологическата сфера. Това не остава незабелязано за Юнг: „Същевременно с промяната на образа на света магът преобразува самия себе си… Идеята за безкрайността на Бруно, която изисква огромна смелост, е една от най-важните отправни точки за модерното съзнание… човек не може да види света без да види самия себе си и вижда себе си, така както вижда света”[9].

Накратко, с помощта на херметичните изкуства философът се стреми, значи, не да получи привилегирования послания и потайни умения, а да обхване и познае природата в нейната цялост, като открие със силата на своето въображение съкровената същност на реалността, нейният скрит, изтъкан от тайнствени симпатии и антипатии, пулсиращ ритъм, за да ги изложи по рационален начин. Затова в „магическите” съчинения на Бруно не се откриват, както в наръчниците по черна магия, инструкции, рецепти, заклинания за призоваване на демоните, за спечелване на нечия любов или за причиняване на зло на враговете. За Ноланеца „магът е знаещ човек, той знае и има силата да действа сам”, без да се нуждае т.е. от демонична помощ, за да отключи скритите сили на природата. Това, което интересува и въодушевява Бруно в магическите операции, във връзките, които те тъкат, са не практическите ефекти и лични изгоди, а доказателствата, което те дават за материалното и духовното единство на вселената.

6. Франсис Йейтс не греши поне в едно. Бруно не е просветител рационалист, нито либерал атеист. Ала философът е не толкова езотерик, колкото поет, артист. В Пепеляната вечеря Теофило, за да представи „нолановата” картина на безкрайната вселена, в която падат йерархиите, няма център и всички неща са равнопоставени, си служи с метафората на живописта: тук дворец, там гора, над нея късче небе и половин изгряло слънце. Художникът не може да предаде света в неговата цялост, още повече, че и той самият е неизбежно в самата картина. Ала със силата на своето въображение може да улови и да позволи и на нас да видим по нов начин един или друг негов отрязък. „Магическата” сила на въображението е стимул за търсещия разум да надхвърли своите граници, да разшири своите възможности и да улови с понятия, построения и прозрения някои от безкрайните вариации на всемира: „Философите са художници и поети; поетите са художници и философи; художниците са философи и поети. Ето защо истинските поети, истинските художници и истинските философи се познават и възхищават един на друг”[10]. И тримата, подчертава Бруно, отварят, съчетавайки въображение и разум, нови пространства за познанието. И тримата са чада на Мнемозина, майка на останалите музи, която събира всички образи и смисли, за да постигне единството в множеството и да схване пронизващия безкрайната вселена вечен и метафизичен принцип: „Едното определя всички неща, един е блясъкът на красотата във всички неща, една светлина озарява множеството на видовете”.

И тъй, Бруно започва излагането на своята „нова философия” в Пепеляната вечеря с призоваване тъкмо на Мнемозина, музата на паметта. Самата Вечеря е изкусна литературна творба, която със своите диалози представя голямата научна дилема на времето в целия й драматизъм. Нещо повече, тя е първото философско и научно съчинение, което е написано на разговорен италиански. Така с тази Вечеря не само земята губи своето място на средоточие на вселената и става най-обикновено небесно тяло, но и латинският изгубва своето централно значение на учен език, за да се превърне просто в един от езиците, които образованият човек трябва да познава и владее. Ноланецът безцеремонно натрошава с ударите на своя философски чук не само традиционната картина на света, но и на закостенелия и затворен класически модел на знанието, който осмива в лицето на говорещите само със заучени цитати педанти. Бруно не просто излага достъпно за широка публика най-смелите научни идеи, но и показва, че за разбирането и изразяването на новата и драматична картина на света са нужни нов език и нови концептуални инструменти. Той е безкрайно подозрителен към обичайното академично аргументиране, което е структурирано като овладяване на безпокоящото роене на дискурса, за да стигне, quod erat demonstrandum, там, откъдето е тръгнало, както когато приятелите пътуват със старата и разнебитена лодка по Темза. Затова и не пише Tractatus и не излага, за ужас и на днешните академични педанти, никой въпрос строго праволинейно, а минава през най-различни области, засяга всевъзможни теми и сякаш случайно събира и анализира нещата, събитията и идеите, които попаднат пред неговия поглед, за да даде нов и предизвикателен образ на действителността. Често неговият подход е отхвърлян, защото колкото и блестящи да са неговите наблюдения и разсъждения, те не били в състояние да се превърнат в еднозначни и строго аргументирани понятия. Ала тъкмо обратното интересува Ноланеца. Той търси език, който реално да изразява отворения и нестабилен характер на самото мислене, изгаря всяка сигурност, за да отвори към едно друго измерение на мисленето и живота.

Пепеляната вечеря поразява с дръзката енергия и учудващото разнообразие и богатство на въображението, така и с дълбочината на нолановата мисъл, която, при това изключително гъвкаво, свързва метафизика и физика, астрономия и политика, етика и херменевтика с един пламенен и саркастичен стил. При това Ноланецът има удивителната воля и способност да не отблъсква гласовете на другите, дори когато те не само му противоречат, но и го заставят да се бори с тях и да им противостои. Бруно свободно минава от едно равнище към друго, описва, tempestoso, своите combattimenti; излага, аndante con moto, новата физика; поема, allegro, риска от сблъсъка между наука и вяра; открива, appassionato, своята поетична метафизика. Диалозите завладяват със своя жив и ярък език, драматургична композиция, виртуозна вариация на регистрите, зашеметяваща мисъл и дръзко осмиване на всеки авторитет. Те запленяват със  своето понякога весело, често горчиво, винаги иронично настроение. Пепеляната вечеря не може да бъде дефинирана и затворена в определен научен, езотеричен или литературен периметър. Многоизмерна и винаги разнолика, по образ и подобие на mare magnum на безкрайната вселена, в нея намират израз различни, често разходящи се и противоположни перспективи към действителността.

7. Една идея на Бруно особено силно пленява неговите английски слушатели. Един от тях пише: „Не можете да забравите какво каза Ноланецът, този човек с безкрайни заслуги, когато дойде в нашите школи, а именно, че всички науки са се развили благодарение на превода”[11]. Италианският философ в Оксфорд и Лондон започва, разяснявайки теорията на Коперник, да превежда тайнствената книга на вселената на достъпен за разума език. Двадесет години по-късно Джон Флорио, приятелят на Бруно и Шекспир, обосновава своя превод на Опитите на Монтен с думите: „Моят стар приятел Ноланецът ми казваше, а и публично учеше, че преводът плоди всяко знание”[12] и така го е накарал да осъзнае значението на преминаването на важни текстове и идеи от един език в друг. Задачата на този първи превод на произведение на Джордано Бруно на български би била изпълнена, ако някой читател потърси да открие заедно с тази свободна и незнаеща прегради мисъл „защо светкавицата е тъй красива”.

 

 

 

[1] Alexandre Koyré, From the Closed World to the Infinite Universe, Baltimore, John Hopkins University Press, 1957, p. 54.

[2] За класическата космология виж по-подробно Приложението в края на книгата.

[3] „Учителят на тези що знаят”, според Данте, Ад, IV.

[4] Фундаментални за разбирането на вярата като неотменим хоризонт на мисленето през 15 век са изследванията на френския историк Люсиен Февр, основател на школата на „Аналите” и най-вече на неговия шедьовър Le problème de lincroyance au XVIe siècle, Paris, Albin Michel, 1942.

[5] Блез Паскал, Мисли, превод Лилия и Анна Сталева, София, Наука и изкуство, 1987, § {= фрагмент} § 218.

[6] Лукреций, За природата на нещата, I, 74, прев. М. Марков, София, 1971, с. 11.

[7] За това изкуство на писането виж Leo Strauss,  Persecution and the Art of Writing, New York, Free Press, 1952.

[8] Frances A. Yates, Giordano Bruno and the Hermetic Tradition, London, Routledge, 1964.

[9] Carl Gustav Jung, Problèmes de l’âme moderne, Paris, Buchet/Chastel, 1960, p. 183.

[10] Giordano Bruno, Explicatio triginta sigillorum in Opera latine conscripta, v. III, Firenze, Le Monnier, 1891.

[11] N.W., анонимният автор на предговора към A Worthy Tract (1585), английския превод на Dialogo delle imprese militari e amorose (1555), сборник с емблеми от Паоло Джовио.

[12] John Florio, The Essayes, or Morall, Politike and Millitarie Discourses of Lo: Michaell de Montaigne, Printed at London by Val. Sims for Edward Blount dwelling in Paules churchyard, 1603.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Сирма Данова – Хипертрофия на забравата: Островът на Блажените и културата на настоящето

 

„На Острова на Блаженните” (1910) е книга с историческо съзнание и ангажимент към настоящето. Реторическият и стратегически експеримент на нейния автор е да фикционализира фрагменти от литературен опит, който вече имал действен публичен живот. И тъй като е лична книга, въззренията на оратора и оракула съвпадат. Реторическият залог е свързан със сюблимното резюмиране и обговаряне на представи за българската модерност, неведнъж излагани и радикализирани от Пенчо Славейков. Може би най-интригуващата страна на книгата е свързана с критическите й свойства, напомнящи оперативните практики на автора, както и  естетическите му концептуализации, излагани на страниците на сп. „Мисъл”. Съдържателната цялост на „На Острова на Блаженните” трудно може да бъде видяна без едно ретроспективно вглеждане в тях. Нехудожествените практики на Пенчо Славейков имат двойствен живот. Те се появяват като статии в периодиката, но много от тях имат публична легитимност и под формата на „лекции” или „сказки”. Такава специфична едновременност на представяне и реакция обуславя акустичната природа на критиката, която се оказва твърде временна проява за българската култура. Публичното огласяване на критиката позволява не просто акцент и рефлексия в новородената литература, а и игрово смесване на дискурсивни стратегии, регулирано от представителна фигура. Понякога авторитетът разчита да яви и мотивира неприятни и болезнени визии. Например речта на Пенчо Славейков против Славянския събор, която го запраща в държавно-длъжностната машина на уволнения и новоназначения, по-късно преосмислено като ценностно високото за един писател изгнание. Книгата „На Острова на Блаженните” преповтаря и кондензира специфичен опит в публичната сфера. Предстои ни да мислим антологията като форма, която въвлича критиката на социокултурното поле в гънките на литературата. Не бихме могли да разпознаем авторепрезентацията като такава, без да държим сметка за Пенчо-Славейковото взиране в актуалното настояще. „На Острова на Блаженните” съдържа цитати-преноси от статии, излизали в периодиката, както и от публични речи. Колкото до автотекстуалността[1], в случая ще видим, че тя съвсем не се обуславя от заложен надълбоко тълкувателен потенциал, а от воля за повторение, подялба, подреждане, проблематизиране, йерархия, с една дума – репрезентация. На фона на една сериозносмехова ситуация самопредставянето е свързано не само с набелязване на проблемни (вакантни) места на културата, а и с предвиждането на такива. Книгата сама се изплъзва от модерността, която постига. Казано с други думи, тя многократно прескача в опита на Възраждането. Самата й смесеност актуализира възрожденските четива. А експликацията на неудовлетворението от живота, тъкмо поради характера си на експликация, би могла да мине за анахронен утилитаризъм, ако не са условностите, поддържащи фикцията.

Интригуващо е как Пенчо Славейков постига автономността на собствения си литературен проект, докато гради алегории на настоящето, описващи една недиференцирана култура. В критиката за „На Острова на Блаженните” традиционно се отбелязва съвместната употреба на двата жанрови модела „антология” и „мистификация” (Тиханов 1998). Не е без значение, че автономинативът „антология” е изведен още в паратекста на първото издание на книгата. Моделът на мистификацията не е експлициран, но функционира като прозрачен вътрешен механизъм за набавяне на реалност. В известен смисъл книгата съдържа подривни сили, оспорващи както антологичната форма, така и сюжетоподдържащата мистификация. В своето изследване „Антологии и канон” Биляна Курташева твърди, че Славейковата антология включва „контраантологичния” импулс, съсредоточен преди всичко в персоналния жизнен и литературен опит[2]. Същото се отнася и за мистификацията, предвиждаща жестове на демистифициране, които не означават нищо друго освен удоволствието от управлението на илюзията. Много любопитно е да се проследи как в плана на фикцията съвместяването на двата модела парадоксално произвежда историческо съзнание. Нямаме предвид косвени съответствия на островни поети с български или на фикционални реалии с исторически. Ако приемем, че мистификацията също е жанров модел, така както без съмнение мислим антологията, бихме направили разликата, че тя сама по себе си е доста подвижен и непрестанно скриван и откриван механизъм, свързан с удържането на фикцията. Пенчо Славейков съвместява антологичния и мистификационния модел, за да осъществи една по-продължителна рефлексия в културата на своето настояще. Без мистификационния регулатор антологията би онагледила просто един интроспективен проект, пазещ ключовете и „изворите на аза”. Замисълът на автора обаче е по-широк. Той иска да положи авторепрезентацията в основата на фиктивна културна репрезентация. По този начин се подчертава автономизирането на литературата като самостоятелна ценностна сфера. Но как авторепрезентацията усилва автономността? На първо място тя легитимира автора като интерпретатор, т.е. иззема правото на оценка и вкусови съждения от въображаемата некомпетентна публика. Освен това авторепрезентацията под формата на мистификация анихилира онези незаобиколими същности, които традиционно се обвързват с творбата, а именно „поетът” и „действителността”. Действителността става Остров, а поетът – преводач. Чрез мистификацията Славейков обезценява реалностите, които до този момент са обосновавали оценката за нечие творчество. Защо обаче при този експеримент авторът не се възприема традиционно като маниак или литературен шарлатанин? Отговорът се съдържа в самия характер на мистификацията – в нейното „не съвсем”, тъй като създателят на „На Острова на Блаженните” черпи от символния капитал на поета Пенчо Славейков.

Специфика на Пенчо-Славейковата мистификация е съзнанието за историчност, проектирано в употребата на реалното. Островът е снабден с темпорална ос, въображаема хронография на ранния български модернизъм. Характеристиките на поетите са набраздени от указания за време – години на раждане, години на смърт, юбилеи, години на представителни творби. Преводачът съставител присъства с действителното име Пенчо Славейков. За Фуко идеологическият статут на автора представлява „регулатор на фиктивното” (Фуко 1991: 20: 4). Това само по себе си е негативно определяне. Съзидателният проект, творбата, се осъществява не чрез набавяне на означаващи, а обратно – чрез процедури по стесняване, отнемане, намаляване, с една дума, „свиване” на дискурсивните възможности. Можем да разпознаем подобен жест по ограничаване на фикцията в организиращия принцип на антологията и закодираната в нея разлика между ортонима Пенчо Славейков и измислените имена на островните поети. Тази разлика поражда литературата на Острова. „Свитият” потенциал на авторството, свеждането на написаното до „превод”, е функция на опосредено самовглеждане, от една страна, но и разрив с определени социални нагласи. Независимо дали удържането на фикцията става посредством „превод” или най-общо илюзия, става ясно, че тя не би могла да съществува без старта на опосредяването. Нуждата от опосредяване при Пенчо Славейков е породена най-общо от две неща. От една страна самовглеждането да става едновременно вътре и извън фикцията (като онази къртица при Кафка, която неудържимо желае да наблюдава къртичината си едновременно отвътре и отвън). Фикционалната матрица на Острова е проектирана така, че позволява авторът да изглежда чужд на породения от него дискурс именно чрез преводаческия „трик”; заедно с това обаче организирането на фикцията се случва едновременно с процедурите по контролирането й. Те са във владенията на авторитета на преводача съставител. Плътната едновременност на фикция и непрестанна експликация на регулиращите я политики се благоприятства от антологичната форма. Авторитетът, който се чуждее от описанията си, се изработва като представителна културна фигура, ангажирала се с представянето на „друга” култура и, заедно с това, с критикуването й. Тъкмо тази функция на авторитета е задействана от ортонима Пенчо Славейков. В този смисъл виждаме как употребата на реалното се явява същностен елемент за фикционализирането на дискурса. Мистификацията не би могла да функционира като критика на културата без скрепяването на разказа към нещо истинно. „На Острова на Блаженните” съдържа още едно реално историческо име – Вазов. В антологията на островните поети приемната култура, която е подчертано българска или поне „наша”, фигурира с емблемите Славейков и Вазов. Тези антропоними са метонимични проекции на схемата „млади и стари” (д-р К. Кръстев). Именно легитимирането на Славейков като „преводач”, „съставител”, автор на биографии и все пак автор и на литература (поемата „Кървава песен”) подготвя отстранението спрямо едно конкретно настояще, моделирано от историческо съзнание. „Освобождението завърши един период от нашия национален живот, период предисторичен. Защото исторически живот е самостоятелния, съзнателния живот.” (V, 157)[3]

За Пенчо Славейков предмодерното време няма история. Неговото съзнание за началото на историята съвпада с възстановяването на държавността. Отправната точка на историята е сводима и до точно определена хронологическа граница, маркираща и развитие на рефлексията. „Всички песни и стихотворения са избрани само от поети, чиито творения са печатани след 1883, подир новия културен вятър, който сега вее на Острова, и представляват последнята жетва на поезията.” (II, 6) От друга страна, началото на българската модерност е историческото начало на новата държавна култура. У Славейков това съответства на противопоставянето на „опълченска” и „следосвобожденска епоха”. Книгата „На Острова на Блаженните” е съградена като компендиум от алегории на настоящето. Алегория прочитаме в речника на Китан Дожд, който говори за следосвобожденския живот като за „хилядоглава хидра”: „[…] живота няма вече само една  цел, не е вече едноглаво псе, а хилядоглава хидра.” (II, 52) Образът на хидрата прави исторически валидна нуждата от разработване на разлики при оформянето на новия държавен проект. Ефективността на многократно повтореното наречие „вече” всъщност е реторическа. „Вече” бележи нов темпорален порядък, който регламентира нуждата от диференциация на изграждащите се културни форми при наличието на все още влачения възрожденски модел. Културните герои на Възраждането са крупните натури, въплъщаващи в единство просвещенския рационализъм и нагласата за революционно опълчване. Този порядък на единството е внедрен и отвъд вече възстановената държавност. Критика на подобна историческа инерция прави Славейков в ипостаса си на разказвач за една илюзорна култура. Въпреки настойчивото тематизиране на непълнолетието, в проекта на „На Острова на Блаженните” се постановява необходимостта от профилиране на поприщата, професиите и изобщо труда. Славейков мисли Възраждането схематично. То е реално само като политически проект и резултат. В абстрактните сфери на съзнанието Възраждането все още не е настъпило. Целеположено е като задача на модерната етика, за която става дума в статията „Блянове на модерен поет”. В този текст, посветен на Петко Тодоров, отново е очертан историческият зев между „нас” и „бащите ни”. „Пак бащите ни туриха основи и градиха политическото ни възраждане.” (V, 64). Като предстоящо за сбъдване е предпоставено „нравственото възраждане”, наречено още „идеалът на идеалите” (V, 65). При това се конкретизира, че този Идеал е проповядван от модерни етици като Достоевски, Толстой и Ибсен. Това, че проектът за „нравствено възраждане” е наднационален (всесветски), не омаловажава проблема за постигането и хомогенизирането на нацията.

Не рядко Пенчо Славейков възпроизвежда реторическите принципи на критиката на социокултурния живот от статиите си в сп. „Мисъл” като модели на имплицитна критика спрямо литературата. Настояването на граничния статут на Освободителната война регламентира осъзнаването на настоящето като единственият фундамент на менталната промяна. Разработването на нови подходи е в центъра на следосвобожденския политически и културен проект. Именно това Пенчо Славейков нарича „работа в настоящето” в статията си „Българската поезия: преди и сега”. „Лесно е да милваш сърцето си с  п р е д в з е т  идеал за някогашни дни, тъй като нуждите на тия далечни дни са предполагаеми! […] Аз съм непоправим оптимист и твърдо вярвам, че ако и ний посветим себе си и  с в о я т а  с ъ в е с т  на работа в настоящето – за българина са възможни добри дни – и без лутания подир призрака на въображавано бъдеще!” (V, 166 / 167; разредка в оригинала).

В по-специфично литературен смисъл „работа в настоящето” може да означава също и въобразяване на „индивидуален език” или идиолект, който да функционира едновременно като инструмент за описание на модерността и като нейно свойство. Бидейки автономен естетически феномен, „На Острова на Блаженните” стъписва с остротата на критическите си рефлексии. Антологията навлиза критично в различни полета на актуалния опит. Манифестираният нихилизъм негативно дублира и преекспонира това, което в частта „Българската поезия: сега” е определено като утилитарно, т.е. общоупотребимо, конюнктурно, полезно за времето си. „Старата цел на поезията – оръдие за пряката цел на времето” (V, 158) е формулата, с която Пенчо Славейков непрекъснато се оттласква от предмодерния литературен проект. Изоморфна на израза „работа в настоящето” е фразата „работа над себе си”, която срещаме в очерка за Христо Белчев (V, 131). За „вътрешната работа” (Славейков 1920: 593) на духа отделно говори Славейков, когато описва състоянието и родилните болки на Ницше пред фигурата на Заратустра. „Вътрешната работа” е свързана с опита за самосътворяване и „себеизвайване” (Асенова 2006: 74). В крайна сметка подобно интериоризиране на усилието има своята антична праформа в завета на делфийския оракул: опознай себе си. Той е пределното основание на Пенчо Славейков да заговори първо за себе си, когато описва състоянието на новата поезия в статията „Българската поезия: сега”. Иначе, ако боравим със собствените му означения, бихме откроили основно три автоцентрични практики: „самопознание”, „самохвала” и „самохаресване” („Българската поезия”).

Изразът „работа в настоящето” е може би най-стегнатата дефиниция на модерните времена, формула срещу застояването на живота. Думата „настояще” обаче е въвлечена и в пейоративни съдържания и това е типично за пародийните нагласи на Пенчо Славейков. Настоящето е амбивалентна категория. От една страна, представлява изходната точка на развитието на модерната субектност, съвпадаща с началото на новите държавни проекти – Конституцията, Университетът, Театърът. От друга страна обаче, настоящето може да се мисли през своя произход в оформящата миналото памет, както и през телеологичната си вписаност в бъдещето. Подобна визия е пародирана в едноименния очерк „На Острова на Блаженните”. Не е съвсем ясно дали този текст действително е отпадналият първи предговор към антологията или е замислен отделно. Така или иначе, очеркът представя радикализирана версия на културата, за която четем в антологията „На Острова на Блаженните”. На преден план е критиката на социума, а изкуството и литературата сякаш не съществуват. „Дебряните живеят в настоящето.” (V, 335); „Историята на тая страна и досега е една легенда, настоящето й – нещо като карнавален брой на Simplicissimus, с рисунки от Т. Т. Хайне и Олаф Гулбрансон, а бъдещето – точка и запетая. Да царуваш в такава една страна, дето животът на народа е елегия, аристокрацията му – епиграма, демокрацията – епитафия, тряба да имаш доста хумор.” (V, 346) Карнавалното настояще на остров Дебра е предпоставено от свеждането на историята до легенда. Омир, Страбон, Полибий, Херодот, Платон, Трифон Загоричкий са разнородните авторитетни извори за съществуването на Остров на блажените, снабдяващи го с древност, но не и с история. Сред изворите има и анонимни, които разказват многобройни легенди за острова. Легендите са инвариантът на липсващата история. Като цяло този текст на Славейков разчита на преобръщането на аксиологии, закрепени към вечните истини. Достатъчно е да споменем за официалната забрана да се пише истината в печата. Ведрият разказ за островитяните утаява трагикоироничната мъдрост, с която Славейков осмисля централни философски концепти на модерността. Например Ницшевата идея за нуждата от неисторическо съществуване е хипертрофирана в описанието на митичния универсум на лотофагите. Не е изненадващо, че предпочетената форма за цитиране на „божествения Омир” и неговата „скитнишка книга” е мистификацията. Тя е средството за демитологизиране, видимо много ясно в думите, приписани на Одисей: „Девет деня наред, гонен от враждебни ветрове, се люшках по морето; на десетия, след туй, стигнах в страната на лотофагите. Излязохме на суша, налехме си вода и тук при самите кораби набързо се наядохме. И като утолихме гладът и жадът си, аз изпратих двамина, а пред тях и един глашатай, да видят и разпитат, какви са тия обитатели тук, плодоедци, и техните обичаи. И те бързо отидоха при лотофагите. А не се върнаха бързо. Лотофагите ги посрещнали без никакви зли помисли. Поднесли им лотос да ядат. И като вкусили от плода, сладък като мед, моите спътници не помислили вече за връщане, ни вест да донесат за каквото бяха отишли: решили там да си останат, да се тъпчат с лотос и да не ги е еня вече за дома. Насила едвам ги измъкнах оттам и довлякох назад при корабите, без да гледам на плачът и сълзите им, и ги натиках навързани вдън корабите. Вкарах и другите, от страх да не би някой от тях да яде лотос и забрави и връщане, и бащино огнище.” (V, 334) Именно забравата осигурява неисторическото съществуване на лотофагите.[4] Според разказаното в очерка предание Одисей така и не се завръща в родината, защото бива убит от своите спътници. Упорството на хитростта е обезсмислено. И ако в определени интерпретации Омировата „Одисея” се разглежда като праистория на модерната субектност[5], снизяващият мистификационен ход на Пенчо Славейков онагледява версия за неудържаната идентичност. Невъзможното господство на аза прави невъзможно и овладяването на природата. Обезвластяването на Одисей се случва въпреки съпротивите му срещу забравата на носталгията. Жестът на убийство разполовява общото между епос и мит, пресичайки митичния цикъл за патилата на героя до дома. Прекъсването на мита за вечното завръщане има отношение и към автоирониите на устойчивия мотив за самопревъзмогването. В снизяващата матрица миналото на легендите осигурява плътта на историята на Острова. „Всичко това негли не е било, но и да не е било, легендите го правят да е. И ако тях ги няма – легендите и миналото – те тряба да се създадат за извор на това, що иде” (V, 338). От друга страна, също толкова иронично е твърдението, че лотофагите са „обърнати винаги към по-висшата действителност на живота”, публично огласено в словото на Пенчо Славейков по повод известяването за книгата „На Острова на Блаженните” (Михайлов 1981). Висшата действителност е създадената от метафизичната забрава. Питателната забрава произвежда липсата на история. Разказът за лотофагите може да бъде четен като наивистичен превод буквализация на важни тези от съчинението на Ницше „За ползата и вредата от историята за живота” (1874). Там се набляга на невъзможността на човека да не забравя, както и на умението му да забравя навреме. Блаженството на лотофагите се състои именно в опита на забравата. Във второто си несвоевременно размишление Ницше конципира връзката между задължителната за щастието забрава и чудото на мигновението. Първото е наречено „неисторическо” осъществяване, а второто „надисторическо”. В „На Острова на Блаженните” двата модуса се пресичат. Неисторическото е свързано с блаженото щастие на животното, което не знае, че забравя. Надисторическият импулс е дълбоко човешки, тъй като съдържа съзидателни сили, готови да живеят всеки миг в пълнота. Такова изживяване изпълва мига със слепи сили, отправени към една единствена активност, безнравствено и безсъвестно низвергваща линеарността на историческия живот. В мига светът изглежда цял и завършен. За Ницше съзнание, което не се подчинява на интензивността на историята, възприема миналото и настоящето като неразличими. Подобна антителеологична представа за състоянието на човека във времето обяснява как оракулите владеят едновременно и предстоящото, и предишното. Битоописанието на лотофагите навява симпатия, тъй като описва доминирана от инстинкта нерефлектирана първична култура. Неумолимата връзка между културата и живота, постановена от Ницше, хипертрофирано е „снета” в очерка „На Острова на Блаженните”, за да бъде описана лекотата на битието и неговата нищета. Лотофагите не са засегнати от съзнанието, в което Ницше вижда историческа болест. Съзнанието като че ли е онзи фундамент, обвит с най-много пелени на отрицание, тъй като обещава другото на илюзията, измамата, видимото и изобщо зримата същност на живота. Видимостта на живота съответства на зримостта на изкуството. Славейков ползва ницшеанската парадигма, в която се мисли съзнанието, но умишлено я радикализира, предпоставяйки един антиутопичен свят на забрава и безсъзнателно съществуване. Заедно с това се опитва да наложи съзнанието като неоспорим живец на литературата, културата и единството на нацията. Невинно опитва да примири противоположни стратегии. Всъщност забравата е тематичен възел, с който Славейков „привързва” статиите си към книгата „На Острова на Блаженните”. Във високия център на антологията, раздела за Иво Доля, се говори за „безпаметството на нашето време” (II, 126). А ето как предварително е анихилирана цялата ведра реторика за блаженството на забравата в студията „Българската поезия”: „Този  д р у г и  б р я г  не е брегът дето лотофагите и разни душевно-мързеливци търсят усамотение, рахатлък и забрава. Той е копнежът за  б р е г ъ т  н а  ж и в о т а.” (V, 204; разредка в оригинала). Очевидно е, че другият бряг най-малкото не съвпада с географията на Острова. Иронията, с която Славейков преобръща още в заглавието културната митологема на острова, намира потвърждение в amor fati. Бихме казали, че Островът на забравата е положен сред това, което той нарича „застоялото море на живота” („Заратустра”) или „кръг на неподвижна застоялост” („Национален театър”). Демократизирането на живота при Славейков е с обратен знак, може би под влияние на Ницше и на не по-малко радикалния Макс Щирнер. „Това е вихър, че сам Заратустра, който говори това, е вихър. Вихър над застоялото море на живота, демократизираното море, морето на дребната риба, която плава по плиткото и която той изплисква на брега на нищожието. В едно време на днешното, в което всичко се социализира, нивелира, поевтинява, фабрикира и въздухът е пълен с миязмите на вестникарлък и пазарски доброчестини – един вихър е нужен да прочисти въздуха! И над отрицанията да се чуе смехът на съзиданието.”[6] (Славейков 1920: 602/603)

За да усили представата за застояването на живота, Пенчо Славейков прави подробна социологическа карта на настоящето в очерка „На Острова на Блаженните”, съдържаща снизяващи етикети за островните институции. Топографията на институциите обхваща и едноименната книга. В нея срещаме описания на Дружеството против вестниците, основано от Чевдар Подрумче; Анвартският университет, дето мъдреци „сушат сливи на месечина” (II, 220); Книжовното дружество – „менажерия за юридически и филологически животни и единствени нещастници на Острова на Блаженните” (II, 226); Централната държавна метеорологическа станция в Артаня и др. Не бива да забравяме и празната фигура на публичността. Пародийните жестове са удар срещу недиференцираната култура. Фигурата на даскала се явява синекдоха на такава култура, поне според Китан Дожд: „Даскалът е учебникар, кооператист, социалист, общоделец…” (II, 52). Има нещо фейлетонно в инерционното изброяване на негативни определения. Учителството не просто репрезентира държавния авторитет, възпитаващ принадлежност към обществото, а и обхваща почти напълно четящата  публика – две основания, които го низвергват от ценностните критерии на индивидуалистичната парадигма. Подобно отношение има своите исторически основания. Тъкмо учителите реагират смутено на предговора на Пенчо Славейков към второто издание на стихотворенията на Яворов. Нищетата на учителя е открита в статута й на фигура, положена между просветата и културата. Такова междинно положение не предоставя ресурс за „вътрешна работа” според Славейков. В един от черновите варианти на биографията за Спиро Година се споменава за издателя Сабо Лаперда, „провинциален книжар, в чиято книжарница – както в нашите столични – се продава повече сапун и чирузи, отколкото книги” (Михайлов 1891: 129). Липсата на специализация на труда и профилирани топоси на културата кореспондира с убогия образ на настоящето. В инерцията на изброяването попадат фигурите на всекидневието: „политици”, „предприемачи”, „базиргяни”, „трамваджии” (II, 176). В другия полюс са „безпокойниците”, „безумците”, „вагабонтните духове”, „които турят точката не на място и изменяват смисълът на живота” (II, 52). И едните, и другите са герои на модерните времена с разминаващи се нагласи към настоящето.

Всъщност единствената институция, която не е безвъзвратно опровергана, е театърът. Театърът е вътрешният „храм”, положен в центъра на антологичната архитектоника. За разлика от очерка, не можем да четем едноименната книга изцяло през категорията на пародийното. Сред фейлетонните описания на островните институции само театърът се мисли като форма на „преобразяване”[7]. Първият програмен жест се съдържа във волята за преименуване на народния театър в „национален”: „Той [Иво Доля, б.м.] искаше да даде на театъра една политика на национален театър, но не защото това бе интимна негова идея, а защото това е първата стъпка во възвишението на театъра. Д а л е ч  з а д  това нему се мярка театър-храм, дето душата, пропъдена от пустословието на черквите, да може да възнася своите молитви пред олтаря на живота и хубавото в него” (II, 123; разредка в оригинала). Преформироването на театъра съдържа двоен залог. Първият е свързан с „моделирането на аза” (Б. Пенчев) и копнежа по естетическо оцелостяване. За разлика от изкуството, на което е иманентно свойството да придава единство на аза и неговото битие, Държавата борави несъгласувано с отделните сфери на жизнения му опит. Вторият залог вижда театъра като медиатор на превръщането на народа в нация: „Но процеса на културата почна вече и у нас, и в държавата, и в обществото, и в умовете; в развитието си ний вече престъпваме през ниския плет на народ и народност, за да излезем на широкия простор към онова висше единство, което се нарича  н а ц и я”. (V, 298; разредка в оригинала). Театърът се мисли като базисна институция на единението и целостта, при това на различни равнища. Той е въобразяван като ритуален репрезентант на българската култура, който да бъде ръководен от естетическите въззрения на творците и да бъде поддържан финансово от държавата. Програмата на Пенчо Славейков за одържавяването на театъра настоява на връзката между култура и държава. Отвъд вменения финансов ангажимент на държавата стоят не просто залозите за сигурност и представителност, а и една грижа за артистичния живот. Тази грижа изхожда от проблема за недиференцираната култура, характерна както за безпаметния живот на лотофаги и дебряни, така и за насъщния настоящ живот на времето, в което живее Славейков. Нуждата от профилиране на труда, от подготвяне на професионални актьори и режисьори, не може да бъде базирана на случайностни принципи, поддържани от частни инициативи. Държавата трябва да осигури фундаменталната разлика между театъра на Възраждането и модерния театър. В лекцията/статията си „Национален театър” Славейков говори за „случайното” съществуване на възрожденския театър и за утилитарните му функции, в чийто център е крупната театрална фигура: „Войников е бил директор, режисьор, актьор и драматург на своя театър.” (V, 271). За да не бъде съществуването на модерния театър „случайно” и зависимо от нерегламентирани финансови постъпления, Славейков предвижда специфична работа с актьорите, свързана с автономизирането на професията на актьора. Това е една автономия на труда, зависима от времето и парите. За грижата към актьора научаваме от „Проект на г-н Пенчо Славейков за Народния театър”: „5. Зависимостта на възнаграждението на артистите от случайни приходи от представления прави артистите и другите служещи в театъра неспокойни и им отнема част от енергията за самоусъвършенстване” (Кортенска 2008: 380). Във всичките десет точки на проекта се настоява на това, че професионализмът има нужда от свободния капитал на времето за „работа в настоящето” и „работа над себе си”. В статията „Национален театър” подготвеният проект е пренесен в още по-амбициозен мащаб. Постановена е нуждата да се напуснат случайностите на Възраждането, да се забрави традицията, да се поднови репертоара, да се преодолее културната вавилония на диалектните различия. Славейков е първият управител в историята на българския театър, който разработва платформа за работа над езика и дикцията на актьорите. Освен театърът, езикът е другият фундамент в творчеството му, ценностно означен като „храм” („Език и култура”). Храмът на театъра и храмът на езика са елементи от „архитектурата на духа” (V, 235).  Известно е, че Пенчо Славейков е отказал да приобщи оперната трупа към Народния театър[8]. Едва ли има по-категоричен пример за диференцирано отношение към естетическите сфери.

Не остават скрити практиките на Славейков да намира съотношения между „работата в себе си” и текущия социален порядък, способността му да тотализира съкровен индивидуален опит и с това да го прави преводим, умението му да извежда индивидуалистичните емблеми в пресичащите се контексти на колективния свят. Струва ни се особено важно, че ангажиментът към социалното настояще е интегриран в илюзията на антологичната форма. Жанрът на антологията не предполага задължителна рефлексия в състоянието на настоящето. Антологийната 1910 година го потвърждава. Оперирането с жизнена лъжа, резултанта от мистификационните практики, осигурява свободната игра на фикцията, при която „всичко е позволено”, пък било то и внедряването на социален опит в иначе доволно предпоставената неприкосновеност на художествена творба. Такъв експеримент е намигване към възрожденските хибридни общоупотребими и целеви текстове, но заедно с това съдържа импулса на сътворяването на несъздадимата модерна творба.

Художественото творчество на Пенчо Славейков не е независимо от текстовете, в които показва социален ангажимент. Между другото, той си противоречи, тъй като това е една от основните му критики към списание „Мисъл” и конкретно към д-р Кръстев, който така и не изоставя коментарите по повод средното училище, университета и държавния живот. Онова, което Славейков е усетил като художник, е, че обсесивната неудовлетвореност от културата на настоящето може да бъде продуктивна за самата художествена литература и да дълбае собствената й модерност. Казано с други думи, да бъде текстопораждаща. Може би точно тази настойчива вгледаност в жизненоважни категории като „критика” и „криза” фокусира в една точка масива от критически интерпретации, разчитащи митологемата на Острова от 90-те години на XX век.

Внедряването на цитати и перифрази от статиите на Славейков в тъканта на антологията „На Острова на Блаженните” поражда диалогичност, базирана на различни автоконтекстуализации. Създаването на художествени контексти, в които се артикулира повторително недоверието към реалното, очертава проблема за границите на автотекстуалността, за съ-участието между литература и критика. Ако мислим културата като текст, няма да е трудно да възприемаме критическите принципи на Славейков и Кръстев отделно от рубриката „Политически дневник” на сп. „Мисъл”. В крайна сметка пътят към автономизирането на литературата минава през добре припомняната й принадлежност към културата на колективния опит. Или поне Славейков избира този път. „На Острова на Блаженните” херметизира познатите от статиите му негативни определения за настоящето, но заедно с това включва и проекта на модерната етика. Утвърдителните сили на отрицанието стават видими през авторепрезентативните модуси.

Има един много сигурен и рязък ход в модернистката програма – тоталното отрицание, което идва като „вихър”, за да маскира „работа в настоящето”. Подобна негация съдържа сили на утвърждаване, изпълнени с ведра воля, която целеполага забравянето на миналото. За модернистите началото трябва да се създаде в насъщното настояще. Ведрото отрицание придава амбивалентност на критиката на способността за забравяне. За Славейков утвърждаването на забравата означава всъщност, че няма какво толкова да се помни в „безпаметството на нашето време”. Феноменът на безпаметството пронизва социокултурния порядък на Острова на Блаженните. Едва ли е случайно, че мотивите на самозабравата, умопомрачението и лудостта присъстват в биографиите на някои поети. Този опит в прекъсванията е показан последователно и като свойство на аза, и като императив на епохата. Модерният анализ на забравата съдържа разбирането, че тя е едно „велико преимущество”[9], защото посочва отворена във времето суверенна област на новото изкуство. Така забравянето се превръща в инвестиция, капитал за началата на индивидуалистичния проект. А и паметта трябва да бъде породена в настоящето.

 

 

 

Цитирана литература

 

Асенова, К. 2006. Гласът Ницше в творчеството на П. П. Славейков. Велико Търново: Фабер.

Коларов, Р. 2009. Повторение и сътворение: поетика на автотекстуалността. София: Просвета.

Кортенска, М. 2008. Културната мисия на кръга „Мисъл”. София: Емас.

Кръстев, К. 1906. [Миролюбов, В.] Един поглед върху нашата литература. // Мисъл, № 1: 28-32.

Курташева, Б. 2012. Антологии и канон: антологийни модели на българската литература. София: Просвета.

Михайлов, К. 1981. Не известни материали от „На Острова на блажените” на Пенчо Славейков. // Литературна мисъл, № 2.

Пенчев, Б. 2001. Пенчев, Б. Преобразяване или образоване: щрих към проблем, който е на път да изчезне // Следва, № 1.

Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си. София: Български писател. 1963.

Славейков, П. П. 1920. Заратустра // Златорог, № 7.

Славейков, П. П. 1958-1959. Събрани съчинения. София: Български писател.

Тиханов, Г. 1998. Жанровото съзнание на кръга „Мисъл”. София: УИ „Св. Кл. Охридски”.

Фуко, М. 1991. Що е автор? // Литературен вестник, № 20, 21, 1991.

 

 

[1] Понятието „автотекстуалност” е разработено от Радосвет Коларов в монографията „Повторение и сътворение: поетика на автотекстуалността”. Ето и най-стегнатата дефиниция на автотекстуалността в неговия теоретичен опус: „връзките и повторенията между творбите в авторовия œuvre” (Коларов 2009: 193). Спрямо нуждите на настоящата статия тук под „автотекстуалност” ще разбирам до голяма степен практиката по контекстуализиране на отношения между отделни текстове в творчеството на Пенчо Славейков.

[2]Всеки от антологийните жестове на Пенчо Славейков е контраантология на българската литература. Трикратен отказ да й се подпише „свидетелство за зрялост”, да й се признае качество, изпълненост, представителност.” (Курташева 2012: 129; болд в оригинала)

[3] Цитирам събраните съчинения на Пенчо Славейков (Славейков 1958-1959), като в скоби отбелязвам тома с римска цифра, а страницата с арабска.

[4] Вж. как е разгърнат мотива на забравата в книгата „Българският модернизъм” (2003) на Бойко Пенчев.

[5] Вж. есето на Адорно „Одисей или мит и Просвещение” в книгата „Диалектика на Просвещението” (1944).

[6] „Демократизирането” е голямата аналогия между литературата и живота, направена и от д-р Кръстев: „Също както политическия наш живот се „демократизира” до такава степен, че довчерашни гамени и доказани крадци и криминални престъпници могат да стават и „народни” представители, и държавни министри, и съветници на короната, без това да се счита за нещо „чудовищно”, „невидено”; така, ако и малко по-бавно, ще се „демократизира” и литературата, – ни талант ще бъде нужен, ни дълговременна и целесъобразна подготовка, а ще стига „добрата воля”. (Миролюбов 1906: 30)

[7] Вж. статията на Б. Пенчев „Преобразяване или образоване: щрих към проблем, който е на път да изчезне” (Пенчев 2001).

[8] Това научаваме от спомен на артиста Константин Мутафов в книгата „Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров в спомените на съвременниците си” (1963).

[9] С този израз Славейков си служи в статията „Национален театър”, когато говори за нуждата от независимост на изкуството от минали времена, респ. от несъществуващата традиция: „Свободата от вчера от традицията, от историята, е копнежът на всякого, който се бори и иска да живей свой живот, чийто поглед търси простори напред.” (V, 268)

 

 

Текстът е публикуван в сп. „Философски алтернативи“, кн. 3, 2014, с. 19–32.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Ива Спиридонова – Истина в поезията, която е хазарт: „Известна Също Като Розата на Рая“ на Владимир Сабоурин

 

Започнах читателската си година с едно явление в новата българска литература: „Известна също като Розата на рая“ на Владимир Сабоурин, един от съоснователите на Нова социална поезия и съавтор на Манифеста на Нова социална поезия.

И понеже авторът сам по себе си с гордост е извънсистемен, тази книга няма как да бъде друго, освен успешен опит за разбиване на системата. Борба с комерса и скуката в полето на словото и със силата на думите, това е Розата, която покълва и разцъфтява сред неблагодатната почва на изнасилената словесност на съвремието. А бодлите й са оръжия, с които авторът се бори да каже и казва „истината в поезията“, истината за разцъфването като възкресение отвъд смъртта:

„…как сал разцъффа

Розата на Рая
От ануса на Ада“

И още:

„Думата означава
Разкриването на цвета
В мига на разцъфването.“

Книга за възкресението на Човека отвъд мирния преход, Розата е крясъкът на авангардността в езика на родната литература. Животът като полов акт, смъртта като възкресение, ужаса на реалността като истина, мисълта като идея, трудът като смисъл, любовта като вяра, вярата като спасение, семейството като святост, реалността като абсурд, дългът като робство, консуматорството като проклятие, трудът като отдаване под наем на свободата, поезията като сделка, приемането на различността като мъдрост, смисълът като противопоставяне, личността като аза и масите …всичко това го има сред листенцата на Розата на рая.

Сред тях открих моя стих – ето този:

„…най-важната жизнена лъжа е любовта
Пази я еднакво силна със смъртта приеми и двете като неизбежност“.

Поезията на Сабоурин се чете трудно и те оставя в пространството на мислите задълго. Ако трябва да конкретизирам с какво е уникална, то струва ми се това е не само скандалната актуалност на темите, но и изключително витруозното разместване и съчетаване на времевите и исторически пластове при засегнатите теми, така щото представата за време и пространство бива пренаписана, за да осмислиш себе си тук и сега. Друга характерна черта на това апокалиптично слово е придържането към белия, напълно свободен стих, както и графичното оформление на мисълта, прескачаща от ред в ред и напомняща за идеята за потока на съзнанието.

Тази книга всъщност проповядва, пишещият е пророкът, религията си ти, Бог е един и още:

„Бог е бунт разцъфнали поля бодлива тел и репеи…“

За да разбереш смисъла на разцъфването на Розата, трябва да имаш сериозни научно-исторически (и не само) познания, т.е. аз самата не съм напълно сигурна, че съм я разбрала. Но поне се опитах. И видях красотата на цвета й.

Сабоурин разказва за бунта, вдъхновяващ се от абсурдността в най-новата световна и българска история:

„Където няма нещо свещено бунтът е невъзможен“

Той е апокалиптик, възпяващ справедливостта, анархията и истината, абсурдът на мирния преход, социалното във всичките му проявления, работника, човека. Лично аз откривам в тази поезия съвременно продължение на Смирненски и Гео Милев с идеята за справедливост, за любовта като вяра, че бъдещето принадлежи на

„децата обиждани сега…
нашите смугли момичета…“.

И в същото време творецът не е поет:

„аз не съм поет
тва си го знаете селянчета
аз съм теолог, пишещ
връзващ сти’ове“

А това го прави абсолютно свободен и в състояние да погледне и да ни разкаже за нещата отвъд възкресението и спасението. Защото смъртта не е краят, а само началото. Защото любовта е вяра и обратното. И защото е сигурно, че след апокалипсиса следваме ние. И Розата разцъфва като бунт, като предвестник на идващото време, в което душите ще са всичко ценно, което притежаваме. Време, към което „Продължаваме напред“, борейки се за истина в поезията, която в крайна сметка е хазарт:

„Поезията е хазарт
Със залог свободата ни.“

В заключение ще кажа – не, тази книга не е за всеки. Не е класика, ежедневно четиво, нито бестселър. Но в нея разцъфва истината. Прочетете я!

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Сирма Данова – Рибният буквар: отхраняние на социалните животни

 

На Йоана

 

Има един неочакван скок в педагогическата програма на Петър Берон и това е преходът от физиология към социална философия. Онова, с което изненадва „Рибният буквар” в поствъзрожденската епоха, са авторовите отклонения от образователно-занимателния план. Там упражняването на социални сравнения съвпада с изтъкването на определени свойства на „животното царство”, от които „социалното животно” би могло да се поучи. Разбира се, трудно може да се определи този ход като опит за социология, но със сигурност осветлява една представа за общество преди възстановяването на държавността. Самото контекстуализиране на тази невинна представа в първото педагогическо пособие, преди възникването на колкото прямата, толкова и иносказателна публицистика, означава сякаш манифестирана смяна на нагласата, че предстои създаването на липсващото общество, определяно от общ интерес. Трансгресията от физикофизиологическо в социалнометафизично всъщност е неизменно свойство на научната проза на Петър Берон от „Рибният буквар” (1824) до седемтомния му опус „Панепистемия” (Всенаука, 1861-1867),  издаден във Франция.

При създаването на „Рибния буквар” Берон е проявил необичайно за възрастта и тогавашния си статут социално въображение. Той никога не е бил класен учител. Като пособие букварът възниква за частни нужди. Немалко време съществува под формата на ръкописни листове, с които младият Петър Хаджи Берович си служи за обучението на децата на Антон Йованович, българин нотабил, живеещ в Брашов (Австро-Унгария). Тъкмо Йованович финансира издаването на необикновената учебна книжка, чиито разностранни дялове наподобяват джобна енциклопедия на знания от първа необходимост. Тази приватна генеалогия на Буквара обяснява как неговият автор се оказва едновременно пръв и алтернативен. Пръв, защото до онзи момент не съществува учебно пособие, написано понятно, на говоримо българско наречие. Алтернативен –заради секуларизиризацията на знанието за света. Тук със секуларизация означавам не само абстрахиране от диктата на религиозното обучение, а и свеждането му до само една от практиките на човешкото. Молитвите в Буквара представляват колкото религиозно, толкова и езиково упражнение. За да си представим по-ясно кое е накарало Берон да създаде отявлено представителна книга, заемаща десетилетия главно място в педагогическия истаблишмънт на Възраждането, идва на помощ образът на горестното дете от предисловието на Буквара. Авторът описва школото като среда, култивираща „страх и треперание” в непонятния езиков хоризонт на „безпътното” и „напразно” обучение (Берон 1964: 13). Така не ни изненадва вниманието му към „несчастните деца”, потопени във всекидневната принудителна тегота. Не е трудно на този фон да си представим детето Берон в Котелското килийно училище и създаването на учебника като закъснял детски хюбрис. По-важното обаче е, че изтръгването на знанието от принудата го снабдява с много по-занимателни форми благодарение на съвсем нелеки години на учение. Класическото образование в „Бейската академия” в Букурещ и върлуващия просвещенски енциклопедизъм определят двата кита на Бероновия буквар: човешкият и природният ред. В основата на връзката между тях е физиологията, а разликата се корени някъде в граматиката и изобщо езика.

Като необикновен човек, с необикновена съдба,  пребивавал между нищетата и благосъстоянието, Петър Берон се изгражда като съреден на европейските учени. Частен учител в домовете на гръцки и български семейства, една година изучаване на философия в Хайделберг, медицина в Мюнхен, лекар и доктор с дисертация по гинекология на латински, изследвания в областта на гносеологията, натурфилософията, физикохимията, основател на търговско дружество, спомоществователство, смъртта на Раковски в собствения му чифлик, отказ от френско гражданство, криминалната му смърт са някои факти от биографията му. Въпреки че докрая на живота си остава поданик на Османската империя, пътува из цяла Европа на научни семинари. Повече от съчиненията му, писани основно на латински, френски и немски, са непознати в български контекст. Като цяло недостатъчно изследван е сюжетът за странстванията на Петър Берон.

Поразителната връзка между Буквара и по-сетнешните му научни изследвания се корени в интереса не просто към човека – неговата физиология и божествена психопатология, а във въпроса как е възможен човешкият ред. Интересът към социалния ред в научните му трудове се обуславя от допускането, че човекът е нещо повече от трудово-социалната си роля. Т. е. че е способен да изгради индивидуална душа в течение на жизнения си опит. Съчинението му „Произход на физическите и естествените науки и на метафизическите и нравствените науки” (1858)[1] съдържа своеобразно разсъждение за произхода и траенето на душата. То по същността си е гносеологическо, тъй като представлява както теория на познанието на човешката извънредност, така и критически поглед към вече съществуващи възгледи. Берон принадлежи към онези физиолози, които причисляват човешкото същество към царството на животните, като му признават превъзходство. В Буквара става ясно, че човекът се различава от животните със своята „изрядност”. Като из-ряд-ен тук означава: извън обичайния ред. Макар и да е своегорода съвременник на Дарвин, теорията за еволюционизма възниква десетилетия след „Рибният буквар”. Близостта на човека и маймуната в Буквара все още е видяна като аналогия, не като еволюция:

„Никой другий добитък не прилича толкози на человека, колкото маймунът. Неговото лице, носът, веждите, клепките, циците на гърдите и ручните нохти са каквото и человеческите.[…] Комахай всяко, щото видят, ищат да го сторят. Някой си маймун видел господаря си, чи ся бръсни, и подир малко время отишъл, та извадил бръсничите да ся убръсни и той и тъй ся заклал.“ (Берон 1964: 66)[2]

Сякаш ненаправената крачка между аналогизма и еволюционизма помирява представата за света като Божие творение с по-нататъшните натурфилософски открития на Петър Берон. С други думи, „Специалното сътворение” – креационизмът – е също толкова състоятелно за него, колкото връзката между космическите флуиди и вечножизненото. Как иначе би си обяснил въртенето на земята като отговорно за протичането на флуидите и съществуването на живота[3].

Миметизмът обаче се оказва функционален и в обратната посока. Макар и превъзходен сред видовете, индивидът има какво да усвоява от природните сложност и ред. В гмежта на животинските твари съществува загадка, която крие образец на съвършено сработване и сговаряне. Берон недвусмислено вижда в нея недосегаем модел на „обществения договор”. След като подробно описва сложното устройство на пчелния рой, неочаквано обобщава: „Чудя ся всяк, като погледни с колък труд и с колка чевръстина сичките членове на тъзи република залягат за общата полза.” (Берон 1964: 77) Това авторово отклонение, направено в последния дял на Буквара, напомня и за една друга история. Става дума за разправията на човешките членове с шкембето, недоволни от това, че се трудят да го изхранват, а то седи наготово. И не е изненадващо, че такава физиологическа притча в Буквара носи дидактичното заглавие „Всяко общество се упазя, кога согласно ся трудят сичките членове”. Целият паратекст на този басненен фрагмент синтезира една отрано изработена аналогия у Берон между физиологията и обществения ред. Още по-красноречиво натурсоциално наблюдение откриваме и в описанието на мравуняка: „Срамота е воистина на человека да гледа тези добитъчета толкози съгласни помежду си и заради това толкози благополучни, а той да не ще да бъде согласен със своите братия.” (Берон 1964: 79) Морализаторският тон на това вмъкване издава напълно извънучебен ангажимент. Но то е важно тъкмо с контекста на появата си: Берон прави това отклонение като българин и като поданик на Османската империя. Въпреки онагледяването с царството на животните, човешкият ред няма как да бъде природен. На това настояват теоретици на управлението като Аристотел и нееднократно апострофиращия го Жан Жак Русо[4]. Проблемът за съгласието обаче, напипан от Берон, е централен за динамичния живот на обществения договор. Съгласието и неговата юридическа версия – споразумението – са градивото на гражданския ред. С това ще припомним едно разграничение от онова съчинение на Русо, с чието заглавие вече злоупотребихме. Става дума за трактата „За Обществения договор, или принципи на политическото право” и за очертаната в него разлика между „волята на всички” и и т.нар. „обща воля” (Русо 1988: 100). Волята на всички е съвкупност от индивидуалните воли, а общата воля е надреден фундамент на общественото благосъстояние. Липсата на съгласие сред индивидуалните воли означава недобре целеположено общо благо. А съгласието между частната и общата воля няма как да бъде неограничено трайно, защото то, само по себе си, няма поръчител. Цялата сложност на обществения ред се определя от обстоятелството, че общата воля не е природна, за разлика от индивидуалната воля.

Че Петър Берон проявява по-траен интерес към проблема за социалния ред, свидетелства и писаното на френски изследване „Произход на физическите и естествените науки и на метафизическите и нравствените науки”[5], за което стана дума. И по-точно главата „Среща между флуидите: произход на метафизическите и нравствените науки”. Там авторът хвърля исторически поглед към изследванията за природата на душата. За него ум, душа и индивид са тъждествени. Природата на ума не би могла да бъде изучавана без наблюдения върху социалния ред в настоящето. Така той осъществява критика на философията поради нейната прицеленост в миналото, като изтъква, че единствено теолозите и законодателите се доближават до неизвестната му същност. Последните също не са пощадени от критика, този път тя обхваща тяхното разбиране за произхода на душата. Берон се противопоставя на убеждението на теолозите, че душата е предзададена, че съществува преди индивида. Той не вярва и в пренасянето на душите от едно тяло в друго, означено като „метемпсихоза”. Пораждането и съществуването са резултат от космически закони, с които би могло да се обясни и „Специалното сътворение”. Като учен смята, че душата е вечна, защото има начало, но след смъртта на живото същество не престава да съществува. Това не означава, че самият той не вярва в креационизма, тъкмо напротив – изнамира терминологичния език, с който да обясни в качеството си на физик и натурфилософ сътворяването на човека в Книга Битие: „В Писанието чрез думата вдъхновявам е изразено прииждането на флуидите от предметите към сетивните органи, където тези флуиди се превръщат в понятия и в душа.” (Берон 1978: 114; болт в оригинала) Едно бързо връщане към „Рибния буквар” ще ни покаже, че авторът отдавна е сигурен в божествения произход на света, дори при описанието на човека набляга на полагащото му се вечно блаженство. По-странното е, че не се отказва ерудитски от тази свръхидея, а с течение на времето е намерил научния подход, с който да застане зад нея.

Но какво свързва душата и социалния ред? В търсенето на взаимовръзката изпъква представата не толкова за потеклото, колкото за самото начало на душата. За нейния старт и шанс. Берон се проявява като модерен мислител тъкмо с представата си за образуването на душата в жизнените граници между раждането и смъртта на човешкото същество. Душата няма предзададен живот. Тя не е природна даденост, а се образува и моделира така, както се образува и моделира индивидът като микрокосмос. Русо е посмял да опише една зловеща представа за раждането на завършения човек. В неговия роман-трактат „Емил, или за възпитанието” се натъкваме на уродливата фигура на току-що родения зрял човек. Той изглежда физически развит, досущ като Палада, излязла от главата на Зевс, но некоординиран, безчувствен и неспособен за познание. Тази статуя на природата няма как да оформи душа, защото е лишена от процесуалността на природния ред. С други думи, разполага с неовременено съзнание, с неупражнена човешкост. За Русо императивът на възпитанието е не нравоучението, а именно упражнението. Петър Берон поставя примерът и онагледяването в центъра на педагогическата си програма. Освен това в Буквара има описани ежедневни упражнения за оформянето на душата. Може би най-интересното от тях е разговорът със себе си, или, както го нарича авторът, „катадневното свойизпитвание” (Берон 1964: 49). Способността на душата да се образува и субективира е детерминираната от Берон метафизическа разлика между хората и животните, тъй като за хората тя се оформя при всекиго различно. Понеже душите на животните са съгръдени от усещания, а при човеците – от понятия. Съзнанието е фундамент, който отличава хората от животните, но и човекът от животинския му стадий, наречен от Берон „животинския живот на човека” (Берон 1978: 116) Нещо повече, съзнанието стои в основата на задължителната за едно общество разлика между индивидите: „Животинските действия на човека също са предварително решени, както тези на животните, но не е така при съзнателните действия, които са свойствени за всеки индивид, и затова всеки човек оформя един вид, различен и собствен”. (Берон 1978: 114) А ето как изглежда това твърдение в оголен вид, възникнало в педагогическия хипотекст на Буквара:

„Человеците не са еднакви нити на лице, нити на глас, нити на писмо, и от това как познавами божията премудрост, защо по лицето ся разпознавами денем, а по гласът нощем, а по писмото кога сми надалече.“ (Берон 1964: 79)

Акцентът върху непредвидимостта на човешката активност в Произход е ключов, защото предугажда механизма на оформянето на душата и оттам – оформянето на обществото. И в това се корени шансът на обобществяването, ако се изразим в духа на Георг-Зимеловата „Социология”. В капиталния си труд Зимел изтъква, че индивидът допринася за социалното формообразуване тъкмо със спецификите на вътрешния си опит.[6] Берон силно се доближава до тази либерална идея, но все още остава при отстранения всеобхватен поглед на естественика, който съзира разлики между отделните съзнания, докато Зимел вижда в разликите структуроопределящи специфики.

Не бива обаче да се омаловажава и анатомическата специфика на човека, изведена от Берон в Произхода. Тя се състои в способността на човешкото същество да образува език. И то език, който се развива: „Не е така с езика, който се повтаря при животните, от родители на потомство, без да претърпи никаква промяна, докато децата научават своя матерен език, без да останат в границите, които са го намерили, а през своя живот те го разпространяват, развиват и го предават на децата си, а последните правят същото през своя живот. По такъв начин нацията става един безсмъртен индивид, който не остава никога в границите на неговото предшествуващо състояние, и затова общественият човек се отдалечава постепенно от животинското състояние, в което се ражда.” (Берон 1978: 104; курсив мой). Наличието на такъв параграф учудва с оглед на строгата понятийна систематика на Произхода, издържана в духа на Шелинговата философия[7]. В чужда среда Берон достига до постановки, които се появяват десетилетия по-късно в родния контекст. Заслужава да се съотнесе образът на „безсмъртния индивид на нацията” на П. Берон с понятието за „колективния човек” на социалния мислител Сп. Казанджиев, възникнало в една вече доста по-твърда модерност през 20-те години на XX в. По-важно обаче е да обърнем внимание на формулировката „общественият човек” (homme sociаl) в контекста на съчинение, което по методологията и мащаба си наподобява късносредновековните извори на Мишел Фуко, а по някои тези се доближава съществено до важни идеи на модерната социология. Изразът „общественият човек” може да се погледне като пълноценен превод на Аристотеловото понятие ζῷον πολιτικόν, изразяващо една подчертано природна, а не волева, обвързаност на човека със социалното си обкръжение. Аристотеловата формула за човека е разпъната между неумиращия конфликт на интерпретациите и преводите, привиждащи в зоон политикон ту „социално животно”, ту „обществено същество”[8]. Тези преводачески решения, особено първото, оголват социалността на човека като нагон. Бероновият превод обаче сякаш показва човека в застинала фаза на социалната си реализация. За него очовечаването, т.е. изплуването от животинския стадий, е съпътствано със задължителна социална инициация. Снабдяването с човешкост е невъзможно без етносоциална принадлежност и роля в живота с другите. Това Русо нарича в „За Обществения договор” гражданско състояние.

Самият научен ангажимент на Берон към социалния човек и нацията, познати от изследванията му, като цяло имат своя зародиш в „Рибния буквар”. Ако развитието на езика е гарант за безсмъртието на нацията, то това е едно от основанията на Берон да порицава в педагогическата си програма непонятния език на килийното обучение. Горестта на „несчастните деца”, за които говори в предисловието, се дължи на прекъснатата в основата връзка между език и съзнание. Оттам и бавният път към националното самоусещане. Може би тъкмо заради това социалните представи на Петър Берон са вградени в педагогическия му проект. Фиксациите му върху обществения сговор кулминират в търпеливото описание на взаимоучителния образователен метод, интригуващ с отредената на ученика власт да преподава. На цели три страници Берон описва цяло училищно микрообщество с характерния му порядък и динамична йерархия. Самото описание е постановка на идеален човешки ред.

Силният акцент, който поставя авторът върху общественото сговаряне, хвърля светлина върху фундаменталната роля на езика и съзнанието. Едновременно с това обаче в „Рибния буквар” може да се изведе цял сюжет на назиданието за контрол върху говоренето. Ето колко настойчив е надзорът над многоглаголивите по протежението на целия Буквар:

„Ако много хортуваш, много погрешки струваш” (с. 33); „Никога нищо да не речеш, доде перво не го смислиш” (с. 34); „Малко хортувай, много слишай; заради това имаш една уста и две уши” (с. 34); „Мудрият по-много хортува, кога помолчава, а не безумният, кога бълнува” (с. 34); „Птичетата се познават по църтението, а человеците по хортуването”[9] (с. 34); „Който много хортува, я много лъжи, я много бълнува.” (с. 34); „Запосталява человек, […] кога бълва или часто излазя по себе си” (с. 82); „Попитаха Симонида, защо със молчението си ище да ся покаже добър пред хората, а той отвеща: Защото много пъти ся покаях (станъх пишмен), чи хортувах, а никога чи молчах.” (с. 39)

Тези „добри съвети” и „умни ответи” са урок по усвояване на мълчанието или доближаване до състояние на тварна божественост. Нравоучителната линия в Буквара изобщо е насочена към оценностяване на мярата, която само човешкото може да отстоява. „Да не се говори много”, „да не се иска повече” са елементите на тази педагогика. Такава пропедевтика на мълчанието цели възпитанието на чувствата и желанията. Не случайно, когато говори за възпитание, Берон си служи с думата „отхраняние”. Ето какво казва Найден Геров за съществителното „отхрана”: „Начинът, по който някой е отхранен, отгледан и изучен да влезе в света; воспитание” (Геров 1899: 3: 430; курсив мой). За Берон да влезеш в света означава избавяне от „животинския живот на човека” и съвпада с онова съзнателно начало на оформянето на душата, за което стана дума. В букварчето е разказана историята за „зле отхраненото дете”, в която един малък мъчител пожелава дори отразената в кладенеца месечина[10]. Детето влиза в света, когато почне да научава какво да не желае.

Мярата на пожелаването, на която настоява Берон, е ключова колкото за личното, толкова и за общественото благосъстояние. Упражняването на знание и добродетели обаче се оказва недостатъчно за педагогическия му проект. Като типичен възрожденски продукт „Рибният буквар” представлява синкретично произведение. И затова е многофункционално по замисъл. Ако предисловието му приемем за педагогически манифест, то следговорът – „Любезни еднородни” – е възвание към възрожденския човек изобщо. С известяването за подготвяни заглавия следговорът цели да създаде култура на очакване на предстоящи книги и заедно с това да изгради нов социален тип – читателят. „Требова да ся силем, колко е возможно, да ся щамбосат доста книги на нашият език за научението нашаго народа, защо стига как ся намира от толкози время в темнота без наука”. (Берон 1964: 94) Така частната генеалогия на Буквара резултира в мащабна инициация. А езиковото съзнание на възрожденските човеци започва да работи за едно политическо „влизане в света”. Оттук обсесията от обществения договор в контекста на педагогическия проект на Берон изглежда като невинна репетиция за организиране на статуквото.

 

 

 

 

[1] Книгата излиза в Париж през 1858 г. Оригиналното заглавие е Origine des sciences physique et naturelles et des sciences métaphysiques et morale constatée suivant les lois physiques dans lorigine commune des fluides impondérables, de la pondérabilité, de la pesanteur, du mouvement et des trois états des corps [Произход на физическите и естествените науки и на метафизическите и нравствените науки, установен според физичните закони при общото възникване на нетегловните флуиди, на тегловността, на земното притегляне и движението на трите състояния на телата]. Съчинението е подписано от Пиер Берон.

[2]С този епизод находчиво се заиграва Милен Русков в романа си „Възвишение” (2011).

[3]Вж. как в пролога на филма на Бела Тар „Веркмайстерови хармонии” (2000) героят Янош инсценира Слънчевата система. В провинциална кръчма от времето на някакъв застинал унгарски соц, с безпаметно почерпени господа Янош е подканен да представи за кой ли път своя космогоничен номер. В центъра на кръчмата той поставя свой съгражданин с изнесени напред и треперещи ръце, за да олицетворява Слънцето. Покрай него нарежда да се въртят, всеки в своя ход, други двама наемни пияници, персонализиращи Земята и Луната. Постепенно всички присъстващи се унасят в безбройните въртежи на Слънцето, Луната и Земята. Този вселенски танц, с който Петър Берон си обяснява съществуването на живота, във филма на Бела Тар представлява доста живо и динамично въведение на един свръхважен и за двамата образ. Китът. Центърът на филма е огромен препариран кит, атракция за жителите на малкото градче. Китът като космомитологичен символ обсебва главния герой. Поразителен е бавният преход между инсценировката на космическия ред в началото на филма и разрастването на социалното безредие, кулминиращо в погрома над болните в психиатрията. Безредието е олицетворено от мъртвия вмирисан кит. Филмът завършва с образа на поразения човешки ред. След съсипията идва лудостта, а китът е изоставен от зловещите си попечители в безвидната градска пустош.

[4]Ср. „Политика” на Аристотел: „Ясно е, че човек е обществено същество в по-голяма степен от всяка пчела и от всяко стадно животно.” (Аристотел 1995: 5).

[5]По-нататък ще наричам това съчинение Произход.

[6]Вж. главата „Екскурс към проблема: Как е възможно обществото?” В: Зимел, Г. Социология. Изследвания върху формите на обобществяване (Зимел 2002).

[7]В Мюнхен Берон посещава лекции по история на модерната философия на Фридрих Шелинг.

[8]Ср. българския превод на Аристотеловото съчинение „Политика” (1995), където Анастас Герджиков превежда фразата ζῷον πολιτικόν като „обществено същество”. За конфликта около превода на това понятие научих от докторант Зоя Христова-Димитрова, за което й изказвам благодарност.

[9] Гледай филма „Ястреби и врабчета” (1966) на Пиер Паоло Пазолини.

[10]Вж. също историйката „Колко сила има отхранянието” (Берон 1964: 52-53).

 

 

 

Библиография:

 

Аристотел 1995: Аристотел. Политика. София: Отворено общество

Берон 1964: Берон, П. Рибен буквар (Буквар с различни поучения). Юбилейно издание по повод 140 години от излизането му. София: Народна просвета.

Берон 1978: Берон, П. Произход на физическите и естествените науки и на метафизическите и нравствените науки. София: Наука и изкуство.

Геров 1977: Геров, Н. Речник на българския език. Т. 3. София: Български писател.

Зимел 2002: Зимел, Г. Социология. Велико Търново: ПИК.

Русо 1988: Русо, Ж.-Ж. За Обществения договор, или принципи на политическото право – В: Жан-Жак Русо. Избрани съчинения. Т. 1. София: Наука и изкуство.

Русо 1997: Русо, Ж. Ж. Емил, или за възпитанието – В: Жан-Жак Русо. Избрани съчинения. Т. 2. София: Наука и изкуство.

Русков 2011: Русков, М. Възвишение. Пловдив: Жанет 45.

 

 

 

Първата публикация на текста е в сп. „Език и литература“, № 3-4, 2014, с. 39-48.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

 

 

 

12