Пламен Пенев – In memoriam. 1972–2016, Ивайло Иванов

 

Останаха ни толкова недоизречени неща, невъзможни в този беден, временен свят, в който ни срещна провидението. И сигурно винаги е така с извънвременните, извънредни приятелства, оставащи неизменно недовършени в орбитата си между животите и световете. Така е наредено и промислено!… Мащабните духове, прехождайки през живота, го разширяват, сгъстяват и душевно осмислят, а когато си тръгват, отварят големи прозорци между световете… Можеше ли да е иначе и пропуснем идващите мигове, да не отпиваме от тези чаши? Не знаем, не ни е дадено да видим и знаем! Поместени в дните ни, стоим (сякаш неизменни) и неусетно, постепенно се преместваме, изместват ни сферите на сънуваните дела, обстоятелства; – и тъй навярно състояващи се ние в себе си и в отредените бродещи/изброждани от нас пространства. И сякаш само допрели смисъла със стоплящите, непроменени, сгъстени мигове от светлина – на образи, души на места, с книги и приятелства – неусетно и властно, постепенно сме станали светлина и светли бродни сенки, когато прехождаме повече в мислеща/спомняща си памет. Нишките на дните се изплитат, слънцето ги доизрича и пронизва с невидимия си смисъл, а ние сме още тук и си спомняме, дишайки, само си спомняме вече за надничането в най-живото младенческо минало, (което е истинския ни живот). И предполагаме с бледнеещи надежди за онова, което ще бъде, спуснало невидим, прозрачен мост във все по-ясното наше живеене, изяснило се вече в откровено инобитие, а преди, тогава, примамило ни хитроумно в себе си, било само чисто, бистро вдъхновение – като приятелство, писане, говорене, вяра – в храмове, небеса, корени!…

Колко дълго в унесните си безкрайни разговори (из битийните и литературни 90-те) сме извървявали и привършвали в диалози старите и нови улици из Търново, бродейки в думите и през онази чиста вдаденост, присъща само на чистите и едновременно млади души и хора. И после, спрели се, останали на някой ъгъл, из тези стари и нови улици, сме чували през гласовете ни, в упование, нескончаемите, флуидни движения на идващите свръхреални времепространства от поетичното, подемащи и носещи ни; и неусещащи зимния студ, нечуващи нищо тогава от ветровете, освен тези вътрешни движения и значения на гласове и течения, подели, понасящи, отнесли ни из дебрите на някакво, вече само тяхно (и наше), съкровено служене на словото и мелодиите в мислещите ни сърца. Останали сме там, вградени, подобно ветрове, рецитиращи стихове, талази, течения от стихове; чувам гласът му как подема, подобно лироепически слог на антична омирова поема, с орфическо звучене, тези нескончаеми лирически редове, (в половин час, един час) неспирни редици; изпридащи тогава, тук, сега и после, завинаги, тъканите на нашите невидими стълбици от лирическото, субективно и жестоко надвременно, обективизиращо, архивиращо ни, още тогава (но скрито), а вече, днес, явно – жестоко и изящно красиво!…

После вървим из годините и мълчахме, изричахме, приятелите, ние, той и аз – из улиците на крайречния град или по слушащите ни калдъръмени улици на Търновград и през космичните наши места – говорещи, плетящи същата тъкан, онази първоначалната и изначална, облечени с усета за онова мъжко, никога недоизречимо приятелство, което мълчейки говори, смирило се в усета за постоянна и непосилна недоизреченост, несподеленост. Навярно това е мултиплицирано, видоизменено, израснало и все същото, онова, младенчески чисто, вярно, неизменно-несломимо приятелство… След това се нижат есенните цветове и бистрота на въздуха, мислите, всеобемащите чувства и пак мълвящи, свръхмерни приятелски несподелености на нашите единни стъпки, успоредни рамене и стаени, улегнали, пресичащи се подобно топли лъчи, приятелски думи на говорещите ни мълчания и наши гласове, които казват всичко; останали и необратими, там, из улиците на Арбанаси, в онази мека, топла утринна есен; с ръцете му, серафимовски (по Йовков) естествено придържащи хляба и кафето с утринния ни (оня многолетен наш) разговор… После, хората, бяхме под стаения, притискащ, предсрутващ се свод. Видях… видях го… през светлината и слънцето, които тогава не значеха нищо, с премрежените невиждащи очи на деня първи (юни), когато успокоен спеше, засънувал вечно отсамното, преминал в сетнешната си друга вечност през невидимата граница на тукашното житейско свое, мощно, безусловно искрящо творческо живеене. И после, подобно скала – натежалото слънчево небе, като пред откъртване, в нямата равнина, накрай градските очертания, сред шептящите треви и под тях пръстта – в онази няма равнина, поставила се между тежко зелени, масивно-големи планински възвишения… У него беше религиозно съдбовно, съзнателно носено, компресираното усещане за забързано вътрешно време, ореалностено в усета му за потребно ускорено живеене и съдбовно осезаеми идващи граници (синдромът Висоцки). Което също и като определящ маркер за голямо изкуство и лично вричане, дори трагична обреченост, от това поместване неизменно в лимитираното време, висящо, просвистяващо в годините покрай сетивата и интуициите на човека, че трябва да бърза, едновременно ситуиран оперативно-екзистенциално в някакъв свой автономен хронотоп, през който с тъгата на отдадения обречено наблюдава, пропускайки потоците на живия живот; за да провиди и съгради другия, извънвременен, който му нашепват Провидението и Отеца! И време за друга орбита в тази тясна божествено очертана пътека пред извисената душа няма. Останало й е само да е вярна и с пестеливите жестове, движения на провиждащия да я следва, без остатък! Жестоко и възвишено красиво, друга пътека тук няма! И поради това изкуството и словото тук са сюблимни и единствено възможни като храм, животът като сакрализирано свещенодействие и трансцендиране на реалността в метафизиращата я идея за нещото, едновременно физически отелесено и надвременно!…

От строгите закони на поколенческото не можем да излезем, от обединилите ни по произход и творчески приятелски живот участи!… Можеше ли да е иначе, можехме ли да избегнем лошото, тогава, преди, сега? Не знаем, никой от нас, все още отсамните, не знае!… А и такива изначално-свръхмерни, „несвоевременни” творчески/творящи души не са нито сводими към логичните и конвенционални битиета, нито принадлежат (изобщо някога) на техните профанни траектории, привидна смисленост и буквална автоимунност, тръгнала и стигаща само до „трезвомислието” с преходната му нарцистична природа, вплетена от нанизите на отмиращи съображения, която да диктува у тях каквото и да е повседневно, обличащо приличния външен вид на имитативна човешко-творческа екзистенция. А всичко тук е, без остатък, по произход и рождение сгъстено, прегърнато одобрително предрожденно от имунизираната сакрализираща свръхмерна сянка на духовното и словото в едно. Той не принадлежеше на нищо друго, освен на родната земя и на този лирически глас, вграден в началата на традицията, и те неделимо, одобрително, свише обединени от божествената длъжност и човешко-духовно вричане на нея. Което за приятеля ни беше всичко – начало и край, слово, житие и смисъл, снети и видени в реалното, облечени в изтънчената, смирено-аристократична деликатност на слятата още приживе душа с Божия промисъл и инобитие. А смъртта в този миг е натрошаване, сюблимна и грозно-смразяващо страховита, в обкръжаващия я привидно жив живот, съставен от дребен комформизъм, хитреене в премерения цинизъм на осъзнатия среден или беден талант на отразената негова светлина. Като този грозно-сюблимен път, без остатък, безхитростен, безсребърен, е навярно единственият възможен преход към надвременното, която е в същността си съдбата на поета Ивайло Иванов, на големите поети, оставащи над времената, в другото (тяхно) време.

…И впоследствие разпознаваме реминисценции на Далчев, които той и мъдростта на духа му ползва като иманентно свои и вписал/вписали го вторично в/към непреходните орбити на традицията. Което е допълнителна/допълваща негова сакрализация; с негата на осъзната рефлективност от изтичащото, отиващо си време и непреходно у предходника (гледащо само през завесите на модернистката интелектуална тъга носената от бленуването непосилна непостижимост на виталистичното, автентично битие от неизречимия свят на птици, въздух, цветове, мириси, ухания)! Тук са категорично и дебеляновските тоналности с почти нечовешката им непосилна безприютност, с тяхната трагична обреченост/вричане, осезание за драматична, аристократично-стаена обжареност в нежно-изящното си, наметнато с красива трагична тъга – „да приласкаем всички скръбни и нещастни” – обвили, очуднили позлатено талантливо неговата поетичност. Ивайло е и там, и в онази унесно-носеща лирическия глас мощно-изящна виталистична поетичност, с която е обозрима традицията у В. Петров (знаково и с кръстопътната „В меката есен”). Също той е поне малко в повече обозрим, разбираем и се помества между катастрофично-мистичните творчески силуети на Вийон и Есенин. Когато мисля за неговата поетичност, виждам как тя тръгва от етично-духовното, подчертано като смислопораждащи начала, и впоследствие достига до естетическото, което е слово и религиозно вътрешно движение в едно. Иначе казано, в раздробения ни безверен свят, той знаеше, че има неизменен смисъл в думите и през тях само съществуваше; думите като сакрализирана и окрупнена форма на най-истинен постигнат живот, на вяра, на одухотворено слово-битие и единствен намиран/следван смисъл, останал спасителен екзистенциален пристан в тези наши „последни времена”… И покрай общите ни спомени от онези 90-те на нашето творческо самопораждане, съпътствани от убежденията на критическата рецептивност, съзираме как поетичността му, пораждайки се в самата себе си, преминава и е проследима буквално в самия рисунък на знакови далчеви откъси, на фундаментални естетически образи-символи, определящи за цялата ни лирическа модерност: „Над тези стръмни стрехи от железо // и тези булеварди от асфалт // поне един път няма ли да слезе // снегът от небесата като бял и лъчезарен ангел?… // Бял сняг ще има само във градините, където са играели деца.” („Сняг”); „…Денят бе дълъг и светът – огромен, // и аз минах край хиляди неща. // Какво видях? Днес вече си не спомням. // Отслабва и тъмнее паметта.” („Равнина”); „…И ето грее слънце: ден е. // Синее стихналата вис. // Светът блести, цъфти пред мене // като старинна стъклопис…” („Ангелът на Шартър”). И изричайки в този поетичен ред фрагменти от предходника, доизговаряме самата екзистенциална съкровеност на творческото у приятеля ни. Ивайло е в тях, тръгва от самите те, езиково и идейно-философски е разбираем през самите тях. И също, поради този свой „орфически тип” автентичен лиризъм, той не е от пенчо-славейковата идейно-философско-концептуалистка творческа традиция, като допълващо завършвайки своето, е продуктивно-опосредствано диалогизиращ с нея, в дълбочина, бидейки по своему концептуален, авторефлективен, дългопаметно-модерен и едновременно дългопаметно-митологичен, пресрещащ, събрал и помирил у себе си обширната модернистка многопластова унаследеност на предходни културни пластове, векове и предписмовното, всеобемащо, неконвенционално свръхпаметно съзнание на народния певец и аеда. Неговият език е извънреден с естетическите си формообразуващи начала и върху тази извънредност е стъпила, като значещ контрапункт, битийната му невъзможност, взривяваща времепространствено-космогонично лица, субекти, а от там и прерастването й в невъзможна за триизмерния свят сюблимна метафизичност. Което е екзистенциално-творческа траектория, реално-иреална, цялостна, всеобхватна, преходно-неръкотворна – орбита и битие на това човешко-творческо вдъхновение. Временно, само в един свой миг от цялата си времева разгърнатост, пресичащо се с триизмерното, за да продължи между световете по неизменните течения на провидението…

Още в младостта ни, с дебютната книга „Хензел и Гретел”, той беше най-зрелият, първи изяснен от нашето поколение. Това са именно скрепяващите начала на онова споменато „орфическо начало”, снело го през/от трансцендентното и породило го. След което този завършен поетически език и глас – посветен, смирено вписан и блестящо ярко огласяващ/представящ в пълна мяра световните нива на „автентичния лирически канон”, с подчинената си субективност, без езиково излизане извън него, тотално подвластен, мощно му служещ, съотнесен формално-изказно и вречен лично на иреалните негови обективни отнасящи течения – подобно настроена и съвършена камбана, сакрално осветена и обвита в звъна си – оставаше само да извърви предопределеното свише триизмерно-свещено свое съществувание – в мотиви, теми, тоналности, заглавия, метафори, образи, книги. Свръхтялото на неговото творческо състояване е проследимо с мощното институционализиращо критико-есеистично говорене, съответно на ореалностения в този лирически канон институционализиращ властен поетически език. И всичко обединено, вградено органично и всевластно, от надтриизмерните енергии и благословеност на родения, предрожденно завършен, голям поет. Останалото е плавните смирени стъпки от битие в най-истинното и живо друго битие, наричано някога литературна история, иначе и повече справедливо, извисено описвано като духовни преходи из пътищата на душите – през дебрите на космичното, в пасажните стълбици /нива/ от сънуваната/сънуваща привидност на видимото, в бледнеещия здрач, събличащ ума и телата в най-зримото на невидимото. При светлеещото, искрящо окончание, „в моя край е моето начало”, достигайки до онези бленувани родни преддверия на Отеца, на който Ивайло с всеки дъх всецяло, мощно реалистично и трансцендентно, тотално служеше, докато с жестовете на скромното си служене и величаво съзнание за свещенодействие изписваше най-силните, високи и светли нива на словесните ни страници от новата ни литературна летопис!…

(1 – 3 VІ, 2016)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017