Caro mihi valent stillae temporum.*
Свети Августин

 

1. „Какво е времето? Кой би могъл да обясни ясно и кратко? Кой би могъл да го разбере поне с мисълта си тъй, че да може с думи да го изрази? А не е ли времето най-обикновената и най-познатата наша тема на разговор? А и когато чуваме думата „време”, безусловно я разбираме, разбираме я и когато я чуваме от чужда уста. Тогава какво е времето? Ако никой не ме пита, зная, ако ли искам да го обясня на някой питащ, не зная.” Думите на свети Августин прочуто изразяват голямото затруднение и смущение, в което изпада нашето мислене, когато се опита да схване времето, тази тъй „заплетена загадка”.

Времето, нашият затвор, нашата свобода: минало, настояще бъдеще; преди, сега, после; днес, утре, вчера; някога, винаги, никога. В езика няма по-обикновена и позната дума, в живота няма по-непосредствен и по-очевиден опит, ала когато искаме да обясним що е то – времето, – трудностите следват една след друга. Какво минава, когато минава времето? Самото то ли постоянно тече като река, дори в свят без неща и събития? Или пък извън ставането и преминаването на нещата няма време? Дали пък самото то не е субективно, съществуващо само за човешкия ум и чувствителност, както твърдят някои, в един, сам по себе си, обективен, неизменен и непознаващ времето свят?

Бързо разбираме, че в питането, в търсенето има нещо повече, отколкото в отговора, в намирането, че времето, с други думи, не е проблем, който можем да решим, а тайнство, което можем само да задълбочим. Трябва ли да ни учудва тогава, че неуловимата реалност на времето поражда толкова напрегнати размишления и неистови спекулации – от шеметните парадокси на софистите и будистите до виртуозните, парафилософски провокации на Борхес и научно-фантастичните хипотези на физика Еверет за постоянното роене на времето в паралелни времена.

2. Исторически, два са основните начина за проникване в загадката на времето. Единият е то да се разглежда като природно, космическо. Още Аристотел определя времето като „числото на движението с оглед на предходното и следващото”. Дефиниция, потвърдена по същество и от Нютон, за когото съществува единствено „абсолютното, истинско и математическо, време, което протича според самото себе си и собствената си природа равномерно и безотносително към всичко външно”. Това схващане на точните науки задава общоприетата днес представа за времето като безкрайна права линия, по която с постоянна скорост преминава една неделима и непротяжна точка – настоящият миг, атомът на времето, – която в своя ход необратимо разделя оставащото зад гърба ѝ минало от бъдещето, към което отива. Действително, постоянно си служим с този съвсем прост и ясен за нас наглед и разполагаме всичко по линия на времето, което измерваме с часовници и календари. Ала, не ни ли заставя този наш образ на времето парадоксално да признаем, че бъдещето още не е, а миналото вече не е, а пък настоящето е само нищожен и неуловим миг? Какво е тогава битието на времето, щом то е съставено само от несъществувания? Кант, отговаряйки на този въпрос, век след Нютон, отхвърля теорията за абсолютното и обективно време и твърди, че времето е субективната форма, т.е. основата, на целия наш опит: „Времето не е нищо друго, пише той, освен формата на вътрешното сетиво, т.е. нагледното представяне на самите нас и нашето вътрешно състояние”. То, с други думи, не може да бъде обективирано, защото е субективно, вътрешно присъщо на човека, който го живее. Класическият анализ на живяното време дава всъщност още свети Августин. Дълбокият и диалектичен християнски богослов разглежда времето във връзка с човешкото съществуване, с неговото основание, смисъл, цел. В действителност, ние, хората, проницателно отбелязва той, никога не излизаме от настоящето, защото живеем миналото единствено в настоящето на спомена, а бъдещето – в настоящето на очакването. Времето, това триизмерно настояще, когато се измерва не от хронометъра, а от душата, е удивително еластично: то се свива и съсредоточава във вниманието, разширява се назад в спомнянето, удължава се напред в очакването и по този начин неговото значение постоянно се променя за нас.

Такова е, значи, времето на душата: „мое” и „наше”, живяно в неговата темпоралност, историчност, драматичност. В нашия собствен опит, с други думи, времето не е хомогенно, безразлично, празно, каквото то е за физиката. А индивидуално и своеобразно, то насища хронологията с особените си черти, зависи в своето протичане, както от външните случвания и обстоятелства, така и от вътрешните преживявания и настроения. Космическо и човешко, измервано и живяно, количествено и качествено определимо, такива са двете страни на нашия опит на времето: универсален и субективен, идентичен и различен за всеки един.

3. За религиозното съзнание времето не само че не е празно и еднородно, но то произтича от другата, отвъдната реалност и се възприема като израз на божествената воля или закон. Живяно, времето заедно с пространството формира религиозния опит. Докато свещеното място дава рамката за отварянето към свръхестественото в този свят, то свещеното време позволява неговото явяване в хода на живота.

Религиите подреждат пространството, като го разделят на свещено и профанно: това, което е „в храма” и онова, всичко, останало; като посочват неговия център: така Делфи е „пъпът на света” за древните гърци; като определят смислово основните му координати: в Египет левият бряг на Нил, място на мъртвите и гробниците, се противопоставя на десния; като
изпълват със символи четирите му посоки; като го разчертават според своите светилища и поклоннически пътища.

Също толкова разнообразни са начините, по които религиите и културите представят и формират опита на времето, всяка според своя светоглед и логика. Ала и тук могат да се откроят два основни възгледа за времето: според това дали неговото начало и край съвпадат или не съвпадат, то е схващано като циклично или линейно. Наглед за цикличния ход на времето дава постоянният кръговрат на годишните времена. Най-силната представа за праволинейния ход на времето несъмнено идва от живота, с неговото начало и край, на всеки индивид. Цикличното и линейното време не се изключват, а взаимно се преплитат и спираловидно се вият: изтичане на годините и редуване на сезоните, промяна и постоянство в промяната, създаване и унищожаване, ето това е за нас времето. Казваме: „Как минава само времето!”. Помисляме малко и въздишаме: „Уви, не времето минава, а ние отминаваме”.

4. Божественото време според Библията тръгва от нищото, за да стигне до Царството небесно, човешкото време също е линейно, но в обратната посока – от раждането към
смъртта. Времето на света пък – с регулярното движение на небесните тела, с редуването на деня и нощта, с фазите на луната и следването на сезоните – е равномерно и циклично и „няма нищо ново под слънцето”, а животът се оказва повторение все на едни и същи жестове и действия.

Това именно улавя цикличният (от гр. κύκλος – кръг, колело) възглед, който представя времето като perpetuum mobile, като постоянно движещо се колело. Такова е античното разбиране за времето – кръговрат, в който всичко периодично се завръща и се случва отново. Вселената за древните гърци е космос, т.е. хармонично устроена, добре подредена и завършена цялост, историята не е насочена към никаква цел, и тя, в крайна сметка, е не друго, а повторение на същото. Модерното съзнание размишлява интензивно върху този неспирен кръговрат на времето, който го опиянява и ужасява с постоянното унищожаване и създаване на формите и нещата.

Видно е, че в цикличната представа за времето то съвсем не е еднообразният континуум на физиката и математиката и неговите отрязъци се отличават качествено един от друг: пролетта е епифания на бога, а пък през зимата той се скрива, дните и часовете на свой ред са fasti или nefasti, благоприятни или неблагоприятни. Всеки миг, всеки час, ден, седмица, месец, сезон, година има свое собствено значение: времето е винаги качествено определено, изпълнено със свое съдържание. Затова древните гърците имат различни думи за време: χρόνος, измеримото време на света, което Демиургът прави заедно с небето по образ на вечността. За да се разбере какво е времето, трябва, значи, да се знае най-напред образецът, по който то е направено: Αἰών, това време, „което е винаги”, т.е. неизменната вечност на боговете, идеите или небесата, от която идва преходността и продължителността на живота, на поколението, на епохата.

Времето и моралът в традиционната култура са неразривно свързани. Трите Хòри, богините на часовете и годишните времена, са дъщери на Зевс и Темида („Право”) и техните имена са Евномия („Законност”), Дике („Справедливост”) и Ейрене („Мир”). Понятията за ред, справедливост, законност се свързват с регулярния ход на времето както на сезоните, така и на етапите на живота. Времето, „баща на всички неща”, е не само природно явление, то управлява моралния и социалния ред. То за Хераклит е „Богът, ден и нощ, зима и лято, война и мир, ситост и глад”. Любовта и омразата управляват според Емпедокъл вселената, процесите на свързване и разделяне, на създаване и разрушаване са постоянни и определят ритъма на космоса и живота. Накратко, времето за гърците съвсем не е хомогенно и безразлично. То носи в себе си καιρός, решаващия, критичен миг (етим. думата се свързва с κρίσις – гр. „криза”), чието улавяне носи успех и „благо във времето”. Интензивен, със свое лице и съдържание, този миг се противопоставя на неутралната и безлична секунда. Кайрос е изобразяван като стремително бягащ на крилатите си нозе млад бог, държащ остър бръснач в ръка, с падащи върху лицето му коси и с гола глава отзад: веднъж отминал, е невъзможно да бъде застигнат и уловен.

Времето е кръгово всъщност, значи, не съществува, съществува само краят на всяко начало и началото на всеки край. Селяните добре знаят това: жънат, за да сеят и после пак да жънат; моряците също: корабът влиза в пристанище, за да отплава от него и после пак да влезе в пристанище… Краят на целия цикъл настъпва според Платон през „голямата година”, когато планетите се оказват в изходната си точка и космосът се завръща в своето начало, но само за да „започне наново могъщият вековечен порядък”. Стоиците са дори още по-радикални и прецизни. Изчисляват, че на точно определени дати, на всеки 36 или 72 хиляди години, светът изчезва в огромен пожар, след което всичко започва също както преди: „Сократ, Платон и всеки друг човек ще съществуват отново, със същите приятели и съграждани и ще им се случат съвършено същите неща, всеки град, село, нива ще се появи отново както преди. Това обновяване на вселената не се случва само веднъж, а всеки път, все по същия начин, до безкрайност”.

5. Циклично е схващането за времето и в Древна Индия. Във Ведите (около 1000 г. пр. Хр.) времето се ражда с жертвоприношение, поддържа се живо, ден след ден, с жертвоприношение и се разрушава с жертвоприношение. Откъдето и прочутата формула: „ако жрецът не принася всяка сутрин жертва на огъня, слънцето няма да изгрее”. По-късно в Упанишадите времето (кала) се свързва със самсара, вечния кръговрат, без начало и без край, на създаване и разрушаване, символизиран от колелото (чакра). Животът на човешкия род се разгъва в рамката на четири юга, всяка с намаляваща продължителност до последната: Кали юга, която е нашата. Четирите юга съставят една божествена юга, а хиляда божествени юга са един ден на Брахма (калпа). 360 дни на Брахма пък са една година на Брахма, чийто живот продължава сто такива години и в неговия край всичко угасва, включително и боговете, за да се възроди после отново и да започне всичко пак отначало. Индийското съзнание схваща самсара, кръговрата на времето, като порочен кръг, от който трябва да се излезе. Това не може да стане обаче, бягайки напред към бъдещето, както обикновено прави европейският човек, който за източния човек изглежда като бягащ в колело хамстер, който тича, тича, тича и си мисли, че е отишъл много напред, но остава все на същото място. Индийският мъдрец осъзнава илюзорността на времето, принадлежността на кала към реда на мая и не се страхува да го загуби, защото знае, че „изгубеното време” е спечеленото битие. Към това именно се стреми йога, която чрез своите техники – пози на тялото (асана), контролиране на дишането (пранаяма), медитиране (дхяна), свръхосъзнаване (самадхи) – търси да постигне възприятието на чистия миг, който, парадоксално, е без време. Без минало, без настояще и без бъдеще, без спомени, без тревоги и без надежди, той единствен дава независещата от времето блажена свобода.

6. Редуването на деня и нощта, на годишните времена и пр. ясно свидетелства за цикличния характер на времето, ала при все това процесът на остаряване е безвъзвратен, приближаването на смъртта неизбежно и ходът на годините не може да бъде спрян: „всичко разрушава времето. Загива земна сила и телесна мощ, умира честност и расте безчестие”. Идеята за повторението на същото и тази за необратимостта на ставащото очевидно са несъвместими, ала религията, и в това е нейната сила, успява да смекчи противоречието, дори да го премахне с идеята за кръговрата не само на света, но и на съществуванията, с вярата в прераждането и в Древна Гърция, и в Индия. Така смъртта, вместо да бъде краят на
необратим процес, се оказва само етап от вечно повтарящия се цикъл на прехода от едно състояние към друго: „същото в нас е животът и смъртта, бдението и съня, младостта и ста-
ростта, защото едни в други се превръщат и пак обратно”. И при Платон „всички неща се пораждат тъй – противоположното от противоположно… като че се гонят в кръг”.

Накрая, най-радикалната от цикличните теории на времето, както я определя Борхес, се основава на възгледа, че светът е съставен от краен брой елементи, които не могат да дадат безброй съчетания: следователно е невъзможно в безкрайното време да не преживеем отново това, което живеем сега и което е същото, което сме преживяли някога преди. Днес това разбиране се свързва най-вече с Ницше, който със своя „героичен метод изравя непоносимата гръцка хипотеза за вечното завръщане и се опитва да извлече от този кошмар на духа основание за ликуване”. Аржентинският писател намира метода на немския философ за героичен, защото желае да превърне ужаса от неизбежното в amor fati, защото се стреми да запази ведро безстрашие пред лицето на най-страшното, на разтварянето на собственото съществуване в заличаващото всяка индивидуалност в „самодвижващото се колело” на живота, и защото пламенно търси да се отъждестви с космическото дете на Хераклит, което, напълно отдадено на своята игра, безгрижно създава и унищожава в „невинност и забрава” формите на битието, защото си поставя за цел да живее пълноценно, неразкъсван от склоненията на времето, всеки миг в настоящето, без да си спомня и да съжалява за миналото, без да очаква и да разчита на бъдещето.

Борхес пише със симпатия за по детски героичната поза на Ницше, ала тя му е по-скоро чужда. Идеята за вечното завръщане не разпалва неговия ентусиазъм, но не го и вледенява от ужас, а по-скоро го успокоява, тъй като премахва съдбовната неповторимост на събитията и снема драматичната и патетична уникалност на съществуването. Така, в разказа си „Богословите” той приписва учението за вечното завръщане на измислената от него секта на монотоните, която проповядва, че „историята е кръг и следователно всичко, което е на тоя свят, вече е било и пак ще бъде”. Разобличен от теолога Йоан от Панония и осъден като еретик на смърт водачът на сектата Евфорб отива в пламъците с думите: „Това вече се е случвало и отново ще се случва. Вие разпалвате не клада, а огнен лабиринт. Ако тук можеха да се струпат всички клади, на които съм бил, земята не би ги побрала и ангелите биха ослепели. Много пъти съм казвал вече това”. Всеки път следователно, както меланхолично осъзнава и разказвачът от „Вавилонската библиотека”, когато си мислим, че казваме или създаваме нещо ново и оригинално, ние само повтаряме това, което други вече са казали и направили: „каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави”, заключава още Еклесиастът.

7. За древните гърци и индийци времето е без начало и без край, кръговрат, в който всичко вечно се завръща, но разбирането за него в Библията е радикално друго. Светът не е съществувал винаги и няма да съществува во веки: дело на свободната воля на Всемогъщия, той, и времето с него, има абсолютно начало, ще има следователно и абсолютен край. Божие творение, времето е различно и противопоставено на вечността на своя Творец.

В началото Бог създава ex nihilo, от нищото както света, така и времето. С акта на сътворението времето е задвижено и оттогава то върви все напред към своя край. Така, то напуска сферата на мита, където застива в „имало едно време” на неизменното настояще или неопределеното минало. В замъка на спящата красавица движението е спряло, готвачът е вдигнал ръка, за да удари шамар на чирака, ала той ще го застигне едва когато принцът развали магията.

Библейското схващане за времето, противоположно на цикличното, е линейно. Негов образ е не кръгът, а стрелата, която, пусната от точката на Сътворението, лети към своята цел, към точката на Деня, който ще сложи край на света и времето. И това време има своето живяно от човека съответствие в опита на безвъзвратността на станалото, непредвидимостта на бъдещето и новостта на събитието.

Докато гръцкото мислене превръща времето в пространство (геометрия), то вярата в единия Бог преобразува пространството във време (история). Времето се схваща като постепенното осъществяване на Божия промисъл, то за разлика от езическия възглед е телеологично – със зададена т.е. от Бог посока и цел. Ала това линейно движещо се време съвсем не е хомогенно и монотонно следване, а е пронизано от радикална несигурност, защото „Господ пише право с криви линии” и неговият, зависещ от волята на Всевишния, ход изобщо не е равномерен, а е по-скоро „скокообразен”, минаващ през въздигания и пропадания, през подеми и крушения. Времето, с една дума, е непрестанен риск: изпълнено с надежда за спасение, то постоянно е изложено на опасност, тъй като във всеки един миг, може да се завърне в нищото, от което е произлязло. То не е вечно, нито е подвластно на сляпата и неумолима съдба, а е в ръцете на Всемогъщия, Който, за вярващия в Него, е справедлив и милосърден, обичащ и провиждащ.

Същественото в библейската перспектива е, че времето не е празно изтичане, а че има смисъл и значение, ценност и цел, защото Творецът осъществява своя промисъл за света и човека във времето и посредством времето. Бог е Господ: Той създава света и времето, Той управлява историята, определя нейното развитие в зададените от Него предели, явява в нея Своята воля, бележи траекторията ѝ с особените мигове на Своите намеси и интервалите между тях. Нещо повече, Всевишния позволява на човека свободно да избира как да действа, но одобрява или осъжда всички негови решения. Времето, накратко, е драматично живяно, тъй като в неговия ход се решава спасението или погубването на всеки.

Самото време за Библията е преходно, необратимо, крайно. Всичко на този свят идва и си отива „като трева, която сутрин пониква, през деня цъфти и се зеленее, а вечер клюмва и изсъхва”, единствено Бог пребъдва „отвека и довека”: „В начало Ти, Господи, си основал земята, и небесата са дело на Твоите ръце; те ще загинат, а Ти ще пребъдеш; всички те като дреха ще овехтеят, и като наметало Ти ще ги промениш – и ще се изменят, но Ти си все Същият”. Всевишният е над всяко изменение и колебание, Той е над космическото и историческото време на този свят. Слава на Тебе Господи, „Твоите години няма да свършат”, защото Твоето „време” е вечността. Пространството и времето са границите между Бог и света. Те характеризират творението като различно от своя Творец. Времето като всичко сътворено е подвижно, преходно, зависещо от волята на Всемогъщия. Но от властта на Бог над времето и историята идва и упованието на верните, че Той е тяхното „прибежище от род в род”. Божията вечност единствена дава на крайното и преходно човешко съществуване опора, устойчивост, смисъл.

8. Тайнството на времето е предмет на прочутото библейско размишление на Проповедника: „Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш и време да умреш; време да садиш и време да скубеш; време да убиваш и време да лекуваш; време да събаряш и време да съграждаш; време да плачеш и време да се смееш; време да тъгуваш и време да играеш; време да разхвърляш и време да събираш; време да прегръщаш и време да избягваш прегръдки; време да търсиш и време да губиш; време да къташ и време да пилееш; време да раздираш и време да съшиваш; време да мълчиш и време да говориш; време да обичаш и време да мразиш; време за война и време за мир… Всичко Бог е направил за бъде хубаво в свое време, и е вложил вечността в сърцето на човека, макар той да не разбира от начало до край делата Божии”.

„Всичко си има време”: първият стих задава общата перспектива, изреждането след него представя човешкия опит на времето между раждането и смъртта. Времето е винаги време „за нещо”: за садене и скубане, за строене и разрушаване и т.н. Никое време не е безразлично, всяко е дадено от Бог като време за благославяне или проклинане, за спасяване или за осъждане, „време за смях и време за плач”. Човек, и това е първият урок на Проповедника, не може да има всичко наведнъж. Той не може да разполага с времето, в което нещата непрестанно се следват и нищо не спира. Нашият опит на тази земя винаги е белязан от преплитането на предвидимото и непредвидимото, от редовното протичане и случващото се по Божия воля, която налага неизбежни граници на всяко действие и съществуване. С войната и мира отделният живот се вплита в историята. Господ е подложил човека на неумолимия закон на това редуване на времето. Ала самото то, в своя ход и смисъл, остава все тъй загадъчно за човека. Никой не знае какво го очаква занапред, всъщност всеки знае: краят е еднакъв за всички: „съдбата на синовете човешки и съдбата на животните е съдба една”, но защо тогава е всичко? „Всичко си има време”, но и то като всичко останало е суета, а преходността и краткостта на живота е тъй очевидна, че не оставя място за никаква илюзия: „Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той: понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му вече го не познава”.

Бог е вложил не само времето, но и „вечността в сърцето, макар човек да не постига от начало до край делата, които Бог върши”. Адам е сътворен по „образ и подобие” на Бога и човек носи в себе си искрата на вечността, ала, несъвършен и греховен, той никога не успява да проумее изцяло Божия промисъл. Затова Проповедникът го съветва да се примири с непроницаемостта на времето и да го приеме такова, каквото е: тайнство, което не е достояние на човека, а единствено на Бога. И нека приеме отреденото му за живот време като дар, нека се подчини в „страх и трепет” на волята на Всевишния и нека не толкова да брои дните си, а да се грижи за тях и да ги къта като скъпоценни, да бди и постоянно да пита „Кое време е?”, за да доловя Божия зов в него и да знае какво да прави с миговете, които Господ му е отредил. Тогава времето ще бъде за него не кошмар, а благодат.

9. Какво е християнското схващане за времето? Откриваме го в словата на Исус: „Времето се изпълни и наближи царството Божие”. Идването на Христос е „изпълнението
на времената” (τὸ πλήρωμα τοῦ χρόνου), в което се осъществява Божия промисъл за спасението на хората и света. То не е подвластно на човека, нито е следствие на естествения ход на света, а е Божие дело, зависи единствено от Неговата воля. То е време на нахлуването на вечността във времето, кайрос, който осветява цялата предходна история и определя цялата последваща история.

Християните тълкуват историята, изхождайки от идването на Бог сред хората в лицето на Исус Христос. Времето получава своя смисъл и значение от едно-единствено, историческо, не митично, а действително случило се в „дните на кесаря Август”, решаващо за човека и света събитие. Затова летоброенето започва тъкмо с него, с раждането на Спасителя, това, датирано от времето и датиращо времето събитие. Бог няма нужда от времето, за да съществува, но Той влиза в него, за да освободи победения от него човек, за да го изкупи
и избави от крайността на съществуването.

Въплъщението на Христос, приближаването с Него на Царството Божие дава на времето ново измерение, съвършено друго качество, тъй като го разполага в хоризонта на
спасението.

След идването на Христос човек живее вече във времето на благодатта, както отбелязва теологът Оскар Кулман, но сред преходното и белязаното от греха време на този свят, чийто край още не е дошъл и спасението ще се осъществи напълно и изцяло с Второто пришествие. Между вече и още не, такова е характерното и фундаменталното напрежение на времето през новата християнска ера.

Божиите чеда могат и трябва да живеят „посред времената” с това обновено, спасително време. То е време на вярата, основана на сигурността, че победата вече е на Христос, и на надеждата, че ще бъдем спасени. То е време на очакването на Бог, Който „ще дойде тъй както крадец нощя”, време на мъдрите и на неразумните, на бдящите и спящите. То е време на любовта, време, значи, за Бог и за ближния, то е време за грижа и служение, за работа на Господнята нива и за умножаване на поверените „таланти”. То, с една дума, е Божи дар, който не бива да бъде пропилян. Но то е и Божие време, което пресича по вертикала линията на нашия живот, то е време на скритото развитие на небесното царство, тъй както от синаповото зърно израства високо дърво.

Свети Августин разбира в светлината на Евангелието времето като кратка пауза във вечността, фаза, която е започнала с Творението и ще завърши със Съдния ден. Християнският мислител категорично отхвърля цикличния възглед за времето, защото, ако всичко се повтаря все по един и същи начин, животът няма да е драма на падението, изкуплението и спасението, пък тогава и въплъщението на Сина Божи също би следвало да се случва безброй пъти, след всеки космически пожар. Идеята за вечното завръщане отрича за християните именно „новото”, което идва с Христос на земята и което е несъвместимо с цикличното повторение на същото.

В разказа „Богословите” Борхес разиграва и възможностите и парадоксите на християнското схващане за времето. Един от героите, Йоан от Панония, защитава традиционното учение на Църквата, че истинската стойност на всяка личност и действие идва от тяхната неповторимост. Това схващане му дава основание да заяви, че „няма две еднакви души и че даже най-окаяният грешник е безценен като кръвта, която Исус Христос е пролял заради него. Една-единствена човешка постъпка тежи повече от деветте небесни сфери и да си внушаваме, че тя може да изчезне и после да се появи отново, е израз на прекалено лекомислие.

Времето не възстановява онова, което губим, вечността го съхранява за небесната слава или за пъкления огън”. Сътворено от Бог, времето, тъй както и светът, има начало и край. Но ако това е така, учи сектата на хистрионите (измислена от Борхес като противоположна на тази на монотоните), тогава и числото на различаващите се един от друг мигове е крайно и следователно „свършекът на света ще настъпи, когато се изчерпи броят на техните възможности; и понеже не се допускат изключения, праведният трябва да изключи (да извърши) най-безчестните деяния, за да не сквернят бъдещето и да ускорят идването на царството Исусово”. Твърденията и престъпленията на желаещите да ускорят настъпването
на Апокалипсиса хистриони логично отвеждат на кладата и Йоан от Панония, който преди това е разобличил и опровергал, използвайки техните аргументи, изповядващия идеята
за цикличното време ересиарх Евфорб.

10. Ислямът е подчинение на всемогъщия и милостив Бог. За мюсюлманското съзнание, най-схематично казано, времето не е равномерно протичане, а накъсано, зависещо от волята на Аллах, следване на различни мигове. Времето се представя, значи, не просто като линия, а като „млечен път”, в който по думите на ислямоведа Луи Масиньон миговете са звезди, искрящи точки, в които вечността пронизва времето, за да му открие неговото истинско значение и смисъл.

Продължителността на времето е интервалът между двата божествени мига на възвестяването на волята на Аллах и на Неговото отсъждане за нейното съблюдаване, тя се дава на хората, за да успеят да се приготвят за „Часа (на Съда), който скоро може би ще настъпи”.

Ходът на времето е според желания от Бог ред, ала Неговата свобода е абсолютна, мислите и действията Му са непроницаеми за човека. Времето е относително и променливо, с различно качество и интензивност. Западната, класическа и модерна, идея, че светът е организиран според природните закони, е чужда на ислямския светоглед: всичко на този свят се подчинява не на закони, а на волята на Всевишния, Който създава и разрушава каквото и когато пожелае. Затова всяко позоваване на бъдещето е заменено с формулата „ин ша‘Аллах”, „ако пожелае Бог”, която показва готовността на правоверния да приеме всичко случващо се с доверие и с примирение. Събитията както в човешкия живот, така и в историята на общността и света носят в себе си белега на Божията воля. Това изпълва сърцето на мюсюлманина с благоговение, освобождава го от тревожното неспокойство от потискащото изтичане на „времето, което само ни погубва”, дава му надеждата, че Аллах ще се смили над него и ще го допусне да участва в неувяхващата младост и непреходност на Своето „време” на вечността.

11. Божественото време е това на неизменността, вечността, безсмъртието, а човешкото – онова на променливостта, преходността, гибелта. Представяме си по човешки, твърде човешки, вечността като несвършващо дълго време и я противопоставяме на времето на основата на продължителността. Ала вечността не е безкрайното продължаване на бързолетното, неспирно протичащо и променливо време. Тя е атемпорална, извън времето, и „не може да бъде определена чрез него”.

Но какво тогава е вечността? В разсъжденията на философите и в преживяванията на мистиците тя се явява като nunc stans, „настоящия миг”, който не е точката, която разгра-
ничава аристотелиански минало, настояще, бъдеще, а точката, която ги събира в парадоксалното единство на „винаги” и „сега”. „Така разбран, пише Киркегор, мигът всъщност не е атомът на времето, а атомът на вечността. Той е първото отражение на вечността във времето, първият ѝ опит, да спре, така да се каже, времето.”

Вечността, с други думи, побеждава разкъсването и прехождането на времето, което е неспирно обедняване, изтичане, „кървене” на живота. Тя, заявява Боеций, е „цялост-
но, едновременно и съвършено притежаване на божествения живот”, притежаване, което може да продължи и миг. Тя е пълнотата, цъфтежът, върхът на съществуването, настъпва
тогава, когато човек стане това, което е, това, което може да бъде според собствените си възможности и „нито бъдещето му липсва, нито миналото му убягва”. Противопоставянето
между вечност и време не е, значи, между безкрайно дълго и ограничено кратко време, а между пълноценно и непълноценно съществуване. За Борхес „вечността е по-богато изобретение. Вярно, че е немислима, но и скромното последователно време е немислимо…, а животът е прекалено беден, за да не бъде безсмъртен”. Хронологичната обективност за ар-
жентинския писател е измамна привидност: „годината е не по-малко суетна от суетната история… само настоящето е”, само то е истинско. Три века по-рано Спиноза също заявява:
„чувстваме и знаем от опит, че сме вечни”, т.е. че сме живи. Затова и мъдростта за холандския философ е „размишление не върху смъртта, а върху живота” и съзерцание на всички неща „от гледището на вечността”, т.е. в светлината на техния божествен живот, на пълното разгъване на всичките им възможности.

Ала какво се случва с този живот след смъртта? На този въпрос отговор дава всяка религия. Когато както в Древна Гърция или Индия водещата представа за времето е цикличната, тогава и смъртта се възприема само като етап, като точка на ново завъртане на колелото или прераждане. Когато както в монотеистичните религии схващането за времето е линейно, тогава и смъртта се възприема като несъмнен край на този живот, а бъдещето на човека се решава не от него самия (според закона на кармата) или от сляпата съдба, а от Божията воля: един бъдещ ден мъртвите ще възкръснат и всички – праведни и неправедни – ще бъдат съдени от Бог.

Та, какво е безсмъртието, какво може да се каже за този, обещаван от религиите, вечен живот? На този въпрос е посветен друг разказ на Борхес – „Безсмъртния”. Неговият герой е римски легионер, който търси „тайната река, която избавя хората от смъртта”. След дълго, изпълнено с премеждия и патила пътешествие той накрая стига до река, отвъд която се издига чудовищния град, без жива душа в него, на безсмъртните. Вън от него живеят някакви първобитни люде, троглодити, които обитават плитки ями и се хранят със змии. Безразлични, апатични и толкова лениви, че на гърдите на един от тях има свито даже птиче гнездо. Тъкмо тия жалки троглодити са безсмъртните. Един от тях, не кой да е, а самият Омир, обяснява на войника, защо живеят по този начин. Изпробвали са всичко и са разбрали, че в безкрайната продължителност на времето на всеки се случва всичко и всеки ще стори всички възможни, велики и низки, дела. И тъй, всеки пише поне веднъж Одисеята, „невъзможно” е тя да не бъде многократно съчинена. В безкрайно продължаващото време, значи, всеки е бил и ще бъде всичко, което може да бъде: президент на Габон, фолк певица, цирково джудже и пр. и пр., но когато всеки е всичко, тогава „никой не е някой”. След като е бил, и то многократно, палач и жертва, видял е красивото и грозното, опитал е вкусното и безвкусното, правил е всичко, което може да се прави, безсмъртният престава да различава и да смята едно за по-добро или за по-лошо от друго. Всичко за него става еднакво. Животът без край е само празна игра. Безсмъртните започват да градят своя съвършен град, но липсата на цел и смисъл, превръщат града в абсурден лабиринт от задънени улици и стълби за никъде и те, отегчени, го изоставят, за да живеят като троглодити в пустинята. Ако надживяването на смъртта, внушава със своята притча Борхес, е просто безкрайно продължаване на времето, то всичко се оказва безсмислено и празно повторение.

Несъмнено е така, безсмъртието само по себе си не е щастие, затова и в античната митология единственото, което иска получилата безкраен живот, но не и неувяхваща младост сибила, е да умре. Тогава впрочем и осъдените в ада също биха били блажени, което е абсурдно. Религиозната идея за вечността, също както тази за времето, е качествено определена и интензивна: адът и раят са част от нея: блаженство за християнството носи само участието в Божествения живот, а осъждането е оставането извън него „във външната тъмнина, където е плач и скърцане със зъби”.

12. Днес сме еднакво далеч от индийското схващане и от юдейското размишление, от гръцкото понятие и от християнското разбиране за времето. С научната революция
мисленето за времето се формализира, то се изпразва от своеобразие и съдържание, става строго количествена величина, изчезва неговото качествено определяне. Така модерността губи чувството за свещеното и есхатологично време. Ала и за нас е все тъй остър и болезнен въпросът за осмислянето на изтичащото време. Възприемаме сякаш с по-голямо примирение откогато и да е било, необратимостта на времето. Преобладава, въпреки завръщането на религиите и множеството научно-фантастични спекулации, нагласата, че еднопосочното и безразлично време няма алтернатива. Представите за следващ живот, с религиозните обещания за вечни награди и за вечни наказания, бледнеят и губят своята сила не защото са научно опровергани, а защото, повехнали и остарели, те почти нищо не говорят на съвременния човек, който съвсем не е склонен и готов да страда и да търпи лишения в името на блаженството, било на небето, било в светлото комунистическо бъдеще. Днес желанията, страстите, илюзиите са свързани с непосредственото настояще, с благополучието и наслаждението тук и сега. От това не следва, че общоприетото схващане на времето е погрешно, а преживяването му – непременно неавтентично и неистинско. Заблуждението и обедняването на нашия опит идват от абсолютизирането на научната представа, от неразбирането, че тя отчита само една от многобройните форми, в които живеем, времето, от забравянето и изгубването на онова чувство за неговата тайна, което изпълва неспокойното питане на свети Августин и в което и тъмнината дава светлина.

 

*Скъпо ми струва всяка капчица време.

 

Текстът е Глава 5 от второто разширено и преработено издание на Това не е религия, Фондация „Комунитас“, 2017, с. 81-101.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *