Изчакване

Заради хапка със сол и шепа вода,
за пясък в очите на морския бряг,
за черупка от мъртвата мида
боса се спирам сега.

Облак отива да драска картини
в незнайно далечно небе.
Реката до тука мътна пристигна.
А ти ме настигаш.

 

Пантомим

С очите, които угасям под лягащи мигли,
гледам те тихо без дим.
И мъничко влага там се процежда.
Един пантомим пробяга край нас.
Приказва, плетял си е мрежа прозрачна.
Пише си нещо в простора ни мрачен.
Ти си отиваш. И аз от теб сега си отивам.

Един пантомим ни сварва без грим.

 

Колкото

Разкажи ми за онази костица от риба,
дето в зеница дълбоко ти влиза,
щом гледаш морето отблизо!

Колкото обич, и смърти в сърцето подписа.

Разкажи ми за ръбесто било,
дето премина на босо ходило
през обичайните няколко зими.

Колкото стопли, толкоз проклина.

Разкажи ми за мрежи от бръчки
в ъгъл на твоята прихнала устна;
в огледалото с белите кичури писал.

Колко ти липсвам? Колкото липсваш!

 

Картина

Извини ме! Обичам антично.
Намятам си плащ по нощите.
Извини ме! Но така те обичам!
Антично пия гъстото вино.
Няма пиано, няма и слама.
Само над ложе звездите.

Само отгоре е Бог. Кучето гложде.
Не съм му хвърлила кокал.
Пратих на тебе ред от Софокъл.
Разреждам с вода, доколкото може.
Извини ме, но така е възможно!
Така е спокойно с тревожност.

 

Невенно

Невенно селско момиче
с ракитена кошница тича.
Гони го всякакъв вятър
към строгия снежен човек,
в стобора нелепо подпрян,
от първо срамливо кокиче,
в бяло събрано.

Невенното селското момиче
рокли облича от пъстра басма.
Капки съдбовно се стичат
в дизайна от сиво до синьо.
Под джанките скришно се кичи,
а ритмично не къса цветята.
Алегорична е сякаш целия век.

Невенното селско момиче,
без никаква вена за нея –
родена жена, толкоз обрича.
Толкоз обича!

 

Да стана

Навих си
будилника стар.
Телефони сверих
до остра аларма.
Отгледах
гръмки петли.
На приятел
в прозорец
поръчах,
че трябва да стана.
Да стана!
Нарочно сега
и доста преди…
Доста да стана
и точно навреме –
в горите
пред изгрев,
дъждовен дори.
В нотите дреме
сивкаво славейче,
някак почти.
В ледено-росно
те търся
и в повей;
в крилото
на трудния гарван;
и в хрема,
родена в полени.

Трябва да стана
да стана за тебе и мен!

 

Щом

Подарих си шамия косите да скрия,
от старата ракла пендари приших.
И отворих очите си.
Пред това огледало много съм тиха…
С ятагани в зеници кристално те чупя.
Даже глухите чухали чуха.
Даже дланите вдигнах в шевици.
От ръкавите литнаха птици.
По тебе гнездата си свиха.
Дарих ти шамия от нощно небе и звезди.

 

Едно разстояние

Януари… Когато без обоняние
сещам ухание с името “Зима”,
с бяло и синьо – в две състояния,
тръгвам към тебе по много пъртини.
Но вкус е да имам кокиче невидимо
и много от ланшните шипки с рубини.
Бяла е моята мисъл и устните – синкави,
бели са димните всички комини,
сини от ризи и щипки – простирите.
В януари, с небесно това основание,
по всички пъртини, които ще ходя
теб да намеря, дългото меря в две,…
едно разстояние…

 

Причина

Понеже на вятъра липсваха мисли,
от жица разнизах му стреснати птици.
Понеже е вятър и после, синьо помислил,
разбра, че е нов, че е юлски и птичи;
разбра, че те мисля. И с много обичане.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *