Ха! Да направим всички възможни гримаси.
РЕМБО, „Един сезон в ада”

 

ВЪВЕДИТЕЛНА

От стари времена не съм зафащал,
да понапиша нещо пò така; нещо потъкмено.
Нещо постъклèно и – да река – по един и същий начин
все променяно.
Както река.
Порив на простàта – желание за алармиране
гъделичка през денонощите и … така де…
в полюшкащите тлашъци – още, още! ошшш…

Нужда от армиране – долу,
и от изковаване на рими – горе.

(Нали е собствено благочестиво да се каже: Изковавам стих!
А не: съзиждам, прогласям, откъсвам, изкандилквам, изблювам, екстраполирам, антропоморфинирам, натунквам, изшмърквам, услужвам, окастрям, одрусвам;
а и онез „шептя”, „мънкам”, „съскам”, „вклисявам” –
дори да ги не помисляме за новоочукване…
А пък почти триптихно е:
„Изсъсках стих,
Набримчих рима!”).

И рекох, и като рекох, казах:

От стари времена не съм зафащал,
долу-горе е момент като всеки:
или сега – или никога;
жребият е хвърлен.

Рубикон туй, Рубикон онуй,
ама без Цезар не го брой.
Словата тръгват на бой,
написаното остава.
Но пò така – хем с крила,
хем държейки свитък.

I
Изсъсках стих,
набримчих рима,
видях, че тука нема,
там пък има.
Изсъсках стих,
набримчих рима.

Това е само оркестрация по повод концептуалния момент от въведителното – онзи, в скобите, и нищо от сорта няма да бъде прогласено повече тук – нито в хореичен, нито пък в друг безличен, но изкован с претенции за анекдотизъм и малко зютизъм стих; щото не ми отива, и не за друго не ми отива, ами задето човек трябва да се държи на положение, че положението никога не е било по-неприятно, тоест трябва да си отиваме от него тук, а не да се държим, с което вече изпадам в противоречие със себе си и със света. Което и беше целта на доказателството защо трябва да се държим на положение.
Та както казах, а след туй и рекох, затуй да не съм видял вече идеи за изковаване на словото, мании за охибридяване на структурните изоморфизми посредством понятийни лакеторазблъскваници между категория, метафора, аналогия, антонимия, антиномия, метонимия, метрономия и накрай синтез… Опа-а! Подковах се. Нищо. Всичко ще бъде простено и ще стане излишно, доколкото ще се престори на вечно. Междувременно всяка катастрофа ще бъде изровена от великите покойници строфа. Ката ден. Ката нощ.
Дитирамби в катакомби. Ех!

II
Страдайки (макар че това е опошлена от силата си дума) от онази изоморфна форма на клаустрофобията, наречена страх от площада или, с други думи, страх от обезличаване, поради което сърцето ми започва да си проправя път с чук през ребрата като онзи там поетикокомунистически герой – труженик на светлото бъдеще, пък околностите на света се превръщат в място от сенчести хора и недовършени в пространствената си разположеност предмети, улици, котки, кучета, гълъби и домове; затова и не ходя нито по манифестации, иже нарицаеми митинги и протести, нито по стадиони, нито по молове, нито на което и да е от местата, гдето се събират много хора, за да се порадват един на друг, че са умни, млади, красиви, отговорни, вярващи, интелигентни, образовани и още каквото там решат да си добавят.

Като казах молове, ще река нещо за моловете, чиято анатомия и физиология познавам отлично от телевизионни репортажи, както и от изкуството на рекламните прекъсвания най-малко опростяващи отношенията с простатата, макар че аз лично, когато цветното изображение се промени с наситено цветно и гласовете, вместо да си гласят нещо, започнат да призовават към щастие, неотклонно изключвам звука и съзерцавам картината на отворените бели зъби и мамещите кожи на жените с не толкова загатнати, колкото оформени от бледи воали форми. А когато на тяхно място се появят мъже – е, нито полит-, нито секс-, нито каквато и да било друга измислена коректност не е в състояние да ме изюди да ги съзерцавам, защото бих могъл с повече смисъл да съзерцавам себе си в огледалото, ако чак толкова ми се ще, да не говорим и че съм с брада, а не с благоизбръснати гърди. Жените нямат нужда да си бръснат гърдите, което добавя поредица от благовъзвисяващи основания да ги предпочитам.

Но да не се отлоняваме дори и на грам от мола, за който искам да говоря. Не просто искам, а трябва. И не само трябва, а съм длъжен. Длъжен съм, защото така съм решил. И за да не обяснявам елементарната инак връзка между решение и дълг, спомнете си горе за изпадането в противоречие. Нали инак някой може и да се почувства обиден, че го вземам за глупак, обяснявайки му очевидното морално предимство да бъдеш нонконформист само когато това не нарушава житейското предимство да си бъдеш такъв, какъвто си – конфитюр. Прочие, в моловете се продават всякакви марки конфитюри и изборът ти би бил изключително сложна смесица от интелектуални напъни и емоционални инверсии, ако не съществуваха рекламните прекъсвания с хубавите жени и техните още по-щастливи деца и успешни съпрузи, мажещи си сутрин дебели филии с конфитюр, преди щастието да им се усмихне и да се отдалечат от нас до следващата неочаквана, но затова пък още по-вбесяваща ни от завист среща.

Да, да! Вярвам, че най-силната, ако мога така да се изразя, причина да запомним едно или друго нещо, което се продава в моловете, и да го купим всъщност е завистта, гдето сме я понесли и сме я вчегъртали дълбоко нейде в себе си, гледайки как едни очевидно успели и по-красиви от нас хора потребяват нещото.
Ерго, ходенето в молове има за свой конфитюр завистта. А завистта е надежда, под която стои полепващото по вътрешностите ни знание, че шансовете в този свят винаги са отредени за другите. А защото другите са абстракция, лесно е да ги смениш с очевидно успелите хора, потребяващи шанса си по телевизора. И макар и да знаеш все пак, че те също са измислица, имаща за цел да те включи в хоровода на умните, интелигентните и на внушилите си още куп недостойни за когото и да било – с изключение на теб, разбира се, неща, ти вече не си в състояние да се отделиш съвсем от надеждата, доколкото за теб този свят едновременно е съставен и се състои именно от неща. И постигаме баналното отколе откровение, че материализмът е по същество мистицизъм, само че пò така. Никой веке не мое – да, никой не може вече да бъде залъгван с философски доказателства, че между вещ и res би могло да има и онтологична разлика според културната рецепция на думата (брей!), щом тè тази тук на рафта или в склада вещ си има точно определена парична стойност и единственото, което евентуално би подлежало на доказване, е, че парите, чрез които най-сетне я докопваш, са от трудови доходи, както споделят помежду си ревизорите например.

И когато излезеш навън с препълнената пазарска количка, па и я разтовариш в автомобила си на паркинга, ти, дори без да го усещаш, но с чисто сърце, навлизаш в оназ възжелана цветна измислица, служеща ти за свят, за да си в състояние на другия ден отново и отново, и отново да работиш, може би без пот на челото, а само с вратовръзка зад компютъра, но да си заслужиш завръщането отново и отново, и отново там, в този свят, макар че вероятно знаеш – ако си запазил малко разсъдък и малко чувствителност – че всичко това са празни откъм тебе идеи на други умове (впрочем същите като теб, абстрактни).

==========================================

Аз патки не сум пасъл,
но са ме гонили гъски.
И аз сум гонил гъски
в пошлото кръгче
ин-ян, пълнено с ориз.

В пошлото кръгче
ин-ян (с ориз пълнено).
В змията, зяпнала
в опашката си
от банална мъдрост.

Банална, ама мъдрост.
Мъдрост, ама банална.
Аресвана от ората,
щот им банва нещо,
дет и те си го барат.

И се усмихваме се,
докато се озъбим се.
Па накрай преден ми
зъб падна.
Като за начало падна.

Като за подготовка за великото приключение
или за тихото отключение.
Малка вратичка в оградката ми,
а ключето високо.

По-високо от Прееверест
и при всички положения
от философичнатавсякакоза
засвойкрак.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *