На баща ми

Масивното, опушено туловище от години е заседнало сред запустяло място в края на сляп коловоз. Беззрачният прожектор, кацнал върху парния котел, гледа невиждащо като Полифем след ослепяването му. Странични стъкла на машинистката будка не се забелязват, а всеобща ръжда е полазила по металната плът на някогашния горд друмник от стоманените пътища. Лагерите на колоосите са схванати като артрозни стави, а ресорите са омекнали, атрофирани от времето и дългото служене. Забравен е като непогребан мъртвец сред изоставено бойно поле.

Понякога, все по-рядко, по металната стълбица с мъка се изкачва възрастен човек, облечен в някогашна железничарска униформа. Запъхтян сяда той на кръглото столче пред ръчага, поема си дъх, няколко минути седи загледан в замръзналите манометри, после отваря пещта, надзърта в мъртвата й утроба и отново сяда до прозореца без стъкло, уморен като след дълга нощна смяна. Вика на помощ спомените си, подрежда мечтите си, излъсква приборите, подканя ги да оживеят, ослушва се да чуе дрезгавия авторитетен глас на парната свирка, но чува само пискливите, невръстни сигнали на модерните електровози от близката железопътна гара, в която отдавна вече не се стеле въглищният пушек на отминалото време…

Машиниста седи така, незнайно колко, вика мечтите си, оживява пред очите му новият облик на Локомотива – блеснали от грижа прибори, прогонена ръжда, прясно боядисан тендер, освежени двигателни колелета, подменен зрящ прожектор, блеснали фарове, готова за път машина… От стара кожена чанта Машиниста вади някакви инструменти, парцали, шише пълно със зловонна течност, четка и се заема с работа. Не бърза, почива си често, тъжно си спомня за някогашната си енергичност и примирено се опитва да воюва с ръжда и запустение. Пред уморените му очи се заусмихват красиво надписани табелки, всяка от които разказва на посетителите кой прибор за какво служи, а на една тържествена голяма табела се чете цялата биография на Локомотива – кога е произведен, къде е родното му място, кой го е създал, колко са му силите, каква е бързината му. Представя си и как тържествено, на собствен ход ще се отправи към полагащото му се почетно място в Музея на железниците, там ще изгасят пещта му, основно ще го почистят и ще го благословят като един заслужил труженик… Сред виденията на Машиниста се мярват и няколко снимки, на една от които сериозно се кипри и неговият образ наред с другите машинисти, работили с Локомотива. Окачени са те в специални рамки, покрити със специални стъкла против неканени отражения, а под тях с по няколко реда се обяснява на посетителите кой от кога до кога се е трудил на легендарната машина. Има и различни фотоси, които с готовност разказват за многобройните подвизи на Локомотива и неговите машинисти, за някогашните тежкотоварни влакове, за преизпълнени планове, за химерични усилия, които младостта не забелязва, че са безсмислени. Спомени като кротки вълни го заливат, оттеглят се в небитието, пак се завръщат, докосват го с минали радости, с преболели мъки, с надежди и уморени дни, сред които Машиниста съзира остаряването, напредващата тромавост, неумолимо приближаващия край.

Въздъхва старецът, опитва се да прогони спомените, вглежда се в мъгливите идни дни, където все пак мъждука мечтата му. Храни я с вяра, хваща се за нея като хром човек за патерицата и бавно куцука към цел, която на мнозина би се сторила безсмислена. Миг след миг се навързват, образуват дните, които му напомнят за някогашните работни смени, за важната част от живота му.

Денят на поредното посещение го блъсва с внезапния си изглед – прерязаните панти, на които се крепи масивният капак на пещта прерязват дъха му. Входът към изстиналата утроба зее като беззъба черна уста. Капакът лежи в левия ъгъл на машинистката будка сред купчина нарязан метал. Възрастният човек се подпира върху ръчага, той изскимтява ръждиво и съчувствено чака да премине световъртежа на изненадания човек. Присяда той върху кръглото столче до десния прозорец, опитва се да успокои дишането си, да спре думкането на кръвта в слепоочията. Гневни мисли го спохождат, изпълват същността му, завладяват го, пораждат изгарящи въпроси, чиито отговори се тълпят безредно и не могат да се спрат, не могат да изберат един, който да е истински, който да обяснява на стария човек безсмислието на посегателството върху плътта на Локомотива, върху собствените му мечти, колкото и наивни да изглеждат.

На другия ден Машиниста носи старата си железничарска шуба, мърляво стогодишно одеяло, шише с вода и няколко ябълки. В тендера е просторно и мръсно, с древни следи от някогашните въглища. Застила одеялото сгънато на две, присяда върху него и наднича през отвора към машинистката будка. От така стъкмения наблюдателен пост ясно се виждат манометрите със счупени стъкла, черната паст на пещта, срязани метални тръбопроводи. Притаен някогашният повелител на Локомотива се готви за мъчително дълго чакане. Изтърколили са се няколко нетърпеливи часа, притъмняло е когато се чува енергично изкачване по стръмната метална стълбица. Показва се рошава чернокоса глава на човек, който като че ли току-що излиза от въглищна мина. Носи той преносима машинка за рязане на метал, някакъв чувал с трудно определим цвят, фенер от който струи мъртвешка изкуствена светлина. Старият железничар усеща кръвта си, съвсем се снишава, приготвя се. Насочва мислен пистолет срещу мургавото същество, натиска спусъка, изпразва целия пълнител, но нищо особено не се случва. Като че ли чува:

„Това е желязо бе, бате. И без това на никой не му трябва.“

Въздухът се сгъстява, почти не става за дишане, но намира сили, измъква се от тендера, пристъпва към нашественика, взира се в очите му. В бялото им се забелязват червеникави оттенъци, но не може да се разбере алкохолен ли е произходът им или са от рязане на метал без предпазни очила. Бавно започва да се чувства мирис на кавга, Локомотива потръпва, усеща настъпващото рязане, предчувства болката, на която възрастният човек се опитва да попречи. Резача е непоколебим, става все по-неустрашим, вгледан в престъплението си. Свистът произвеждан от убиеца на локомотивната плът прорязва мислите и мечтите на някогашния железничар, зараждат се в недрата му клокочещи сили, които той с мъка удържа. Безогледният човек си гледа работата, нехае за терзанията на някогашния стопанин на парната машина, не го e еня за бъдещето й, както и за мъртвите късове Душа появили се у Железничаря още след първото рязане , което той съзира. Връхлита го всеобхватна безпомощност, треперещата му ръка изпуска първоначално пожеланото оръжие за възмездие, разбира, че не му е дадено да убива, свлича се до тендера и усеща как го изпълва немощ и тъжно примирение. Някогашната енергия за съзидание необратимо е изчерпана, а енергия за борба със Злото не е произведена и старият човек усеща своето неумолимо настъпващо поражение. Ням плач, породен от безсилие, тлее някъде из вътрешностите му и все пак успява да промълви:

„Грях е това, което вършиш, друг е начинът да се нахраниш…“

Свистът от разрязан метал заглушава думите му, рунтава опашка от рой искри извира от допира на бясно въртящия се резач до кроткото локомотивно тяло. Приближава старецът до безумния похитител, докосва го по рамото, но чува от енергично извърналия се към него крадец на метал:

„Остави ме, и теб ли искаш да срежа…“ – в насочената машина за рязане на метал се съзира недвусмислена заплаха.

Непонятно явление се заражда някъде из локомотивната утроба, чува се плахо ръждиво скърцане, опит за движение, за заплашително потегляне. Черното туловище мъчително се раздвижва, тръгва, непоколебимо се насочва към стационарните буфери, неподвижно закрепени в края на слепия коловоз. Някогашният машинист знае, че зад тях зее пропаст, знае, че може да слезе – скоростта все още е малка – но той примирено присяда върху сгънатото си стогодишно одеяло в очакване на сблъсъка. От воя на ненаситната си машина за рязане крадецът на метал е оглушал, не усеща какво става, не чувства движението и неговата посока… Тътенът, сътворен от помитането на буферите, сепва Резача, оглежда се стреснато без да разбира нищо от сполетялото го явление. Локомотива, масивно и достолепно продължава самоубийственото си движение и след свършека на релсите, спира за миг на ръба на бездната и бавно и неумолимо полетява в първото и единствено полетяване в живота си, различно от многовековния летеж по стоманените друми.

В дъното на пропастта изниква огнено изригване от горящ метал, а сред пламъците се забелязват нишадърени жълто-зелени оттенъци, които обикновено изгряват при изгаряне на биологична плът.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *