Иисус ходил по водата

Възнесъл се на небесата при другите човешки мечти

Леонардо конструирал човешки крила

Други – също, с не човешка тяга, по-бързи, свръхзвукови

Човек ходил по Луната

Накарал и най-добрият си приятел да полети

Можем да наблюдаваме Земята-ни от високо. От много високо.

Колко нищожно за безкрайната Вселена,

която гордо измерваме във светлинни години.

 

Сега и аз съм по следите на изгубеното си време

С гръб към прозореца заслушана в книгата в ръцете си

Стъпки по перваза, пърхане, свирещи крила

При излитане усилените махове на крилата завихрят въздуха

Не знаех, че гълъбите свирят с крила

И свиренето им е гълъбово, като гугукане

А гургуленето им – гъгнещо и пенливо.

Отлитат, долитат, кацат

Стотици пъти дневно завихрят въздуха с огромна енергия

за да преодолеят гравитацията

Усилието си струва – да се рееш на въздушните вълни е въодушевяващата свобода

която влива неизчерпаемата енергия нужна за отлитане

Сигурно най-голямото щастие е да не знаеш

че цял живот си губиш времето да летиш

Летенето работа ли е

или игра

или изкуство?

Безспорното физическо усилие прави въпроса спорен.

От друга страна, дори на най-тромаво ходещите птици, полета е красив

майсторски, грациозен

виртуозен

Полет на глас

Глас на въображение

Въображение на мисъл

Смисъл

Прекарвайки по-голямата част от живота си летейки, ги прави просто по-щастливи.

Без смисъл.

 

Малко топло меко скокливо сърце

тупти наоколо край мен из стаята

Чертае идеални кръгове с топка на своята арена

Отива да позвънти ближейки капки роса

дълго и търпеливо докато и се насити

Довършва сутрешният си тоалет

със съкровено розово перце

Точно то не е мечтало цял живот да е младенец

защото друг такъв не е имало.

 

Развиделяване

Едва едва свирукат птици сънни

Силуетът на планината е ясно очертан

На фон на Моне

Неизменно обрамчен от прозореца апартаментен

Стативът ми, далеч по-висок връх, предизвикателно стърчи

Отдалечаващите се гласове на кварталните чайки

ме взимат с тях на задморско пътешествие

Аз съм с Флобер

На посърналата луна и се спи

Красотата е земно понятие

Да изживееш още ден с нея – също.

 

Тези дни не разговарям,
не излизам,
не се срещам с никого.

Живея в собствената си тишина и мисъл.
Съществувам само в собственото си съзнание.
Другите дори не подозират, че ме има.
Не ме помнят.
Не мислят за мен.
Не говорят за мен.
Не си ме представят.
Изследвам моят вакуум.
Чувам движението на ставите си.
Чувам как изтласквам въздуха, когато преминавам стаята.
Чувам затварянето на клепачите си, всяко мигване.
Чувам тиктакането си и как танцувам в ритъма.
Никой друг не ме чува.
Не ме вижда.
Аз знам за останалия свят, но не и той за мен.

Чета.
И слушам новините.
Нов атентат в Лондон.
Започва фестивал на световното кино.

Излиза книгата на финландска писателка, носител на Европейската награда за литература.
Бих искала да посетя Световното биенале във Венеция.
Гледам възхитителен балет на Дамата с камелиите.
„Мисля, следователно съществувам“
Вещественото е несъществено.
Само осъзнатото е действителност – мимолетна.
Мен ме няма.
Бих искала да ме има.

 

Препълнен е съсъдът ни с Вяра.
Вяра в божественото.
Християнска вяра – и вяра в науката.
Вяра в природната всесилност, във вечния кръговрат.
Вяра в естественото – и в свръхестественото.
Вяра в духа отвъд материята – и в медицината ни.
Вяра в бъдещето – и в неизбежната ни смъртност.
Вяра в смисъла на действието – и в безграничността на ума.
Вяра в невъзможността да съществуваме без вяра.
Вяра в изконното право на живот – и в убийството в името на живота.
Вяра в правото на убийство в името на вярата.
Само хората оцеляват сред толкова много вяра.
Животът просто съществува
без да вярва в смисъла си.

 

Само ако не знаех че щом прекрача перваза ще падна!

Бих продължила.

Да летя по пътя си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *