Проглас към книгата Битие

Така както чрез мене живее езикът –
така чрез него и аз.
И както неотделими са в тези стихове
материя и глас.

Писането на поезия е да се изтеглиш
сам от блатото за косата си –
така Бог от думите „вода” и „пръст”
е направил самото блато.

Ти си, поете – само ти – мисълта на света,
от която той израства и се разклонява,
както паячето на своята нишка
се люлее в празнотата
безименна.

Затова си така отговорен пред всичко:
пред съществуващите неща – че съществуват,
и пред несъществуващите – за същото.

4 дек. 2014

 

Орфей, или самотата

п о е м а

На Малина Т. –
за силата на вкуса
като съпротивление.

За пръв път не с ръце в джобовете
и не с глава високо горе
в корените на тревата
пиша поезия. А на стол върху маса, макар прозорецът пред мен
да е широко разтворен, изпълнен
с оловно небе, натежало от влага
и ромон на дъжд по лозовите листа. За пръв път
пиша поезия, когато животът ми е сфера, лишена от център – след взрива
отделните парчета се разбягват в пространството
под непреставащия ромон на дъжда.

Когато за бъдеще не мога повече да говоря, а
настоящето се разпада – мога
миналото само да търся, тъмните
и светли сенки на дедите си (татко и майка са тук, чувам
как гласовете им се промъкват на пресекулки
между струите на дъжда) – да слизам

все по-назад, по-надолу и по-навътре,
все по-назад, по-надолу и по-навътре,
преследвайки сянката на любовта, която сам дори не мога
да нарека любов (“Любовта ли? Не тя е важна, а плътта
и кръвта” – така на Персефона ще отвърне
Певеца древен – единственият ми прадед.)

Когато паметта е тъмна
и не стига по-нататък
от тези гласове, промъкващи се между капките дъждовни,
идва онзи миг – свободен, нестеснен
от имена, биографии и истории.
Идва Историята, неизменна, нежелана и случайна
като Родина.

Историята с корени в Хадес.
Родината с корени в Хадес.

Исках да напиша епоса на своето време,
мрачно като денят в прозореца, но без
мокрите лозови листа и гласовете на птиците. После разбрах –
епосът на моето време може да бъде единствено
лишен от епическа цялост, единствено разпаднал се
на фрагменти.

Колкото по-гъста е сянката на смъртта,
толкова по-ведър е шумът,
който цивилизацията вдига около себе си,
пропилявайки лекомислено онова, което би могло да бъде
единственото й спасение:
достойнството на смъртта,
смирението.

Този век на хипертрофираща демокрация гримасничи, нахлузил
жизнерадостната маска на клоун, за да скрие
мъртвешката си бледност.
Умиращ старец, гримиран палаво като палячо, педераст, тийнейджър,
с лице надупчено от пиърсинг, окаяно пиян,
дрогиран с екстатичен оптимизъм – онзи същият,
когото Густав Ашенбах отдавна беше срещнал
при слизането си на венецианския бряг.
Каква дълга агония…

Докато във всички минали епохи поетът
е бил пияният сред всички трезви – днес
е въпрос на лична чест да бъде той
единственият трезв – като нерв –
във вихъра на карнавала. Без
клоунски грим
върху древното си лице, състарено
от блудствата на света. Защото
единствено чрез него – като в портрет на Дориан Грей –
светът е остарявал с естествената си
красива
смърт.

Певецо древен, единствен мой родителю
и сродник, свит в подсъзнанието
на една История, която не е моята –
твоята памет единствена помни това,
което тя – мизерната История – ще случи…

Паметта ти
е огледало, обърнато към бъдещето, в края на което
съм застанал аз, надвесен
в своята космическа самота –
едно око невидимо (в най-веселия час на карнавала).
Една отиваща си фигура, която мракът и дъждът
поглъщат бавно. И никой, никой
не забелязва нейното отсъствие
тъй както и присъствието й никой
не е забелязвал.
Увлечени от карнавала на телата.
Потънали във папагалската си ведрост.
Под дъжд от книжни серпентини и конфети.

Отивайки си анонимен, сам –
самата самота посред тълпата.
Самата немота посред шума.
Отивайки си с мрака – гузен
от нелюбов.

Певецо древен – родител и родина…
Праобраз мой на дъното на мрака – за своята
изгубена любов те облажавам. За своята
изгубена любов…
– Обичаш ли я? – попита Персефона, мрачната,
застанала на входа. – Сигурно
безкрайно я обичаш… – добави после
с някакъв копнеж в гласа си.
– Какво значение има любовта – отвърна той. –
Кръвта е важна. И плътта.
И хлътна в мрачния отвор; и бавно
заслиза, в тъмния си плащ загърнат.

Любовта – дали тя не е само образ, който отразен
се връща в отразеното (останалото
е поезия)?
Или един Глас, който се опитва да назове света?
– Евридика, Евридика! Братко мой
и майко моя…

Колко наивни – и щастливи като деца –
и колко остарели – трогателни джон-уейновци – са всички поети,
възпяващи Демокрацията срещу Терора.
Удобно е да възпяваш Демокрацията, поете
от края на ХХ век; завиден дял,
който поласканата Демокрация награждава щедро
с Нобелови корони
и многоцифрени чекове.
Цинизмът на Демокрацията е, че е всеядна като черна дупка
и нарцистично капсулирана в самата себе си – последната
религия.

Безразлични са ми всички Нобелови славословци,
демократични славеи.
Да бъдеш ням – това
е истинското ти призвание, поете. Твоето достойнство.
Единствено мълчанието ти може
да каже всичко, което си струва да бъде казано,
цялата ти мъка, отвратеност
и любов.
Във всички клетки на телата ни прониква мъката
и ги съставя – единствено в патоса на самата дума “мъка”
липсва тя. Тъй както
единствено от думата “любов”
отсъства любовта.

Демокрацията
не е невинна – дълбоко в себе си тя носи
ядката на собственото си отрицание. Образ, който
в упор гледа я в очите от огледалото, докато тя кокетно
се гримира сутрин. О, не –
не е невинна тази наивна лолитка; галантно
служиш ли й, кавалере – слугуваш
на лукавите й сутеньори, които
развяват прелестите й по трибуните
и по медиите за утеха на встадените суверени,
докато зад кадър осребряват
геополитически дивиденти. – Невинна
в спектакъла на Историята
е публиката само – нерефлектиращата жертва, братко мой
и майко моя…

Удобно е да се обича монументалния епически Народ –
него и Президентът го обича.
Трудно е да се обича онзи другият,
обитаващият малките градчета, а също и големите;
онзи, който си пие ракийката със салатка
и прилежно си дъвче ареференциалната дъвка на турските
и bulgarskite сериали.
Който вярва на “По света и у нас” и праща есемеси винаги когато
поискат от него – за телевизионни игри, предколедни
благотворителни акции за бездомни дечица, рейнджъри от Ирак
и футболисти. Този
го обичай, демократе – ако можеш.

Аз не мога. Затова
никога няма да получа Нобелова награда. (Нито пък съм изпращан
в Гулаг, дори жертва на Холокоста не съм, да не говорим, че
за съжаление, не съм дори и негър, гей
или жена.) – Аз обичам
теб, Евридика – братко мой
и майко моя…
Крехка светла сянка
в сянката на Хадес.

Несвободата
не е на площадите, пред стената.
Несвободата – това е чашата сутрешно кафе,
сутрешните новини по Internet, мимолетното съчувствие
към всички, останали без дом, без деца, без родители и без памет.
Несвободата – това е “Matth@uspassion”, който всяка вечер
слушам, докато се разхождам от единия край на стаята до другия,
докато вия от космическа самота.
Също – космическата празнота, останала в света
след ненаписания втори том на “Братя Карамазови”, но също
птицата в отсрещното дърво,
ромонът на дъжда в лозовите листа,
милите гласове на майка и татко някъде
долу – пак спорят за нещо толкова важно: къде е ножът, кой
последен го е пипал…
В далечните думи на дъщеря ми –
все по-далечни, все пљ…

И в красотата, в красотата… Красотата е могъщият диктатор, който
убива свободата ни и ни отнема
думите.

Евридика, братко мой
и майко моя… Само сянка
е твоето тяло и твоята мъка. Само сянка
на моята няма любов.

Евридика, любима и блуднице! Само аз – обичащият в немота –
съм твоята реалност, животът твой. Единствен аз
мога да те изведа под слънцето, където
пеят птици и тревата е зелена. Песента ми
е твоята единствена реалност – тя само
може да раздвижи отново членовете на далечното ти тяло. Затова –
следвай ме! Следвай ме, Евридика –
братко мой
и майко моя… Върви след мене – тяло,
тръгнало след мисълта си.

Съществуващото
е същност на несъществуващото (и затова
е отговорно пред него).
Но само в немотата – абсолютния Език –
се съдържа онзи Смисъл, който
думите не могат да постигнат: грухтенето нечленоразделно,
ръмженето навъсено и зло –
хтоничната утроба на Езика, във която
скрито е зародишчето на света, отгоре
избуяващ в гласовете на пророци и Водачи.

Немотата на Езика е важна – не
немотата на предметите, която той
артикулира.

Този страх от мисълта, от усилието
на мисленето… И все същото лесно удобство на Вярата.
Нима не знаеш: всяка Вяра е тоталитарна – ласкава
като памуково облаче върху ведрото небе,
като възглавница от гъши пух – омерзеният разум
да заспи и да засънува края на Историята
като всенароден празник.

Драги професоре по поробеност на разума,
ако искаш да проумееш същността на Злото,
надникни в самото сърце на добротата. Разстоянието между тях
е колкото между предмета
и образа в огледалото.

И понеже
нетраен е светът – не повече от нас самите – ненужни
са думите. Достатъчна е само музиката на света – такъв,
какъвто е.

Поете, възправил се срещу лъжата
в името на Истината – но защо
само удобната Истина крещиш?
Изкрещи и другата. Онази, за която
не разстрелват,
не канонизират,
нито дават Нобелови премии… И изобщо –
не вярвам в поетите-съвести, изобщо не вярвам
в чуруликанията на толкова демократични славеи
тъй както и на другите
не вярвам. Вярвам
на отиващите си поети само,
обгърнатите в плаща от мълчание. Онези с ампутирани гърла. Защото
по-искрена от съвестта е горестта
и неосребрима в думи.

Поетът е хтонично същество. Не му отива
да се къпе в светлината на прожекторите
като холивудска плазма.

Затова
предпочитам циничната откровеност на Злото
(природно в същността си, както знаем)
пред лукавите увъртания на Доброто, стаено (както знаем)
в тъмните подмоли на Езика.
Ясния противник пред приятеля гримиран
и убеглив.

Поете,
вярата винаги е на половината от пътя
към истината. Останалата половина
е омерзение. И е непочтено
да спираш по средата на пътя. Като артист,
който по средата на пиесата застава в средата на сцената,
наострил слух
към аплодисментите на публиката.
А още по-непочтено е
да се ослушваш за аплодисментите
на диригентите.

Не вярвам на пророците
от Нобеловите естради. Вярвам
на немите пророци – нечленоразделно
ръмжащи някъде отдолу, свити
в мрачните утроби на Езика – брадясали,
с глигански бивни
и рижа козина по раменете. Те –
да, само те – ръмжащите нечленоразделно – са обладателите
на непоробения разум. Когато

разумът е само себе си,
лишен от тялото на предиката.
Огледало, себе си оглеждащо.

Трезвият винаги е обречен на самота.
Също и прорицателят, защото
единствен знае истината. Най-самотен си, певецо древен,
докато крачиш ти пред своята любима
нагоре по пътеката на светлината.
Евридика, Евридика – братко мой
и майко моя – близо
е изходът. А горе
светлината свети, пеят птици, пеперуди
и пчели прелитат, греят гроздове и праскови като слънца
в листата, и петлите възклицават
и блеят агнета, окичени с венци… Още малко само,
още малко, любима, братко мой
и майко моя; сто четиридесет и четири крачки
още само, седемдесет и девет, осем, седем, шест…

Певецо древен, не се обръщай ти назад. Зад тебе
я няма Евридика (братко мой
и майко моя!…). Зад тебе
никой няма,
няма
никой.

Ти си сам. И това
е достатъчно.

27 май 2012
Гаганица

 

Епилог в деня за разстрел

Най-лукавото на постмодерната (им) демокрация
е всепозволеността
на всичките дискурси.
И всичките ни разкази, които пишем
навъсени, докато краднем от съня си,
излизат малки
и коректни

малък е изобщо
епосът на демокрацията (както и еросът
й)
Когато всичко е позволено, Иване,
когато всичко е позволено –
е аморфно и амебно. Героите
са предварително обезвредени – лишени
от големите разкази
на паметните си плочи. – Осъдени сме
да стоим пред чуждите паметни плочи, Иване,
и да рецитираме чужди предсмъртни стихове.
И тайно
си мислим дали довечера ще ни излъчат
в някой малък репортаж, сврян някъде в края
на правителството Орешарски, Дилян Пеевски,
Мая Манолова и Цецка Цачева, милите (по устните им
сладострастна лига)…

23 юли 2014
пред кино „Одеон“*

 

*Написано по повод четенето на Вапцарови стихове пред кино „Одеон” в деня на разстрела. Същия ден правителството Орешарски подаде оставка.

 

Бел. ред.: първа публикация в Пламен Антов, Поетът е хтонично същество, Издателство „Ерго“, С., 2015.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *