В американското градче Патерсън живее шофьор на автобус със съпруга, вманиачена по кръговете и куче, което яде стихотворения. Любител на спокойния, цивилен живот, вероятно бивш военен, Патерсън има огромна колекция стихосбирки на американски класици в гаража си и когато не е на работа, опитва да претвори безславното си ежедневие в стихове, които пише в малък тефтер и няма намерението да издаде.

На пръв поглед поезията, която Патерсън създава, е повърхностна и необмислена – под носа на зрителя като в постмодерен пърформанс, върху екрана със стандартен почерк, се списва някакъв текст. Стихотворението е за кутия кибритени клечки, която героят забелязва, докато закусва една сутрин. Патерсън преоткрива метафората, правейки връзка между клечката кибрит, нейният пламък и любовта към съпругата си. Подобно на Сафо в „Любовна болка“ и той изгаря от любов, само че този път, векове след Архаиката, виждаме гледната точка на съпруга.

В стиховете си Патерсън минава еволюционния път на поезията изобщо, но да говорим, че е творец, поне в първата половина на филма, би било пресилено. Той разбира, че е автор на стихове едва тогава, когато се среща с други поети – първо с момичето, което му чете стиховете си, а след това и с японския турист, който му подарява празна тетрадка (след като кучето на Патерсън вече е разкъсало на парчета тефтера му, заличавайки всички написани там текстове). Инициацията на поета, породила генезиса на твореца, се осъществява чрез унищожаване на сега съществуващия Космос, на стария Патерсън, на начинът, по който той мисли, в условията на цикличното време, на спрялото време в малкия американски град.

Стартиране от точка нула. (Коледарите, завърнали се от изгнанието си извън селото, преминали инициацията си, са вече мъже.) Дали този „нов” Патерсън, прероден като поет, ще има самочувствието на автор, ще излезе от лъжата на постмодернизма и ще поеме отговорност за евентуалните си бъдещи текстове? Ще влезе в общение с други творци, ще послуша жена си и ще ги издаде в книга, ще си намери читатели? А може би змията ще захапе опашката си и цикълът ще се повтори, разкривайки пагубната истина за живота на Патерсън – на малкия, смазан от войната човек, който отново ще се затрупа с текстове, които никой няма да прочете, а самият той безславно ще изчезне, изяден от кучето си, раздробен на парчета, заедно с поредната тетрадка стихове?

А може би Патерсън вече е преживял инициация, още по времето, в което е бил войник и се е върнал като поет, оженил се е, създал е дом. Хвърлил е щита си, подобно Архилох или се е бил достойно и е оцелял? Може би цялата случка с кучето е била само суров житейски урок за това какво е основното качество на поета – не скромността, не общението с други творци или оповестяването на всеки написан текст, а вътрешното убеждение, че имаш какво да споделиш със света и го казваш така, както никой друг преди теб не би се престрашил да го каже.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *