В кенефа на Бойко
на централна гара
не достигат кабинките,
само три, колко е хубаво да сме си толкова близки,
интимни,
да се облекчаваме толкова заедно,
да викаме само левски,
долу пеевски,
после да изтетлим пари от атм на банка асет,
но парите са мръсни, деца,
и ще ви нахраня с инсинуации,
деца, с боб и шпек.
Бараме шпека и ни е хубаво.
Щото другият градски кенеф е във мола,
но там няма недостиг на паркоместа и
всичко е толкова хубаво,
голямото копче за голямата работа,
а чешмичките са автоматични и сапунчетата
и те автоматични са.
Като автомат калашников някак си,
изящество, камери,
видеонаблюдение на живота.

 

Ама на един от балканските пътища
се е разпльоснала една голяма диня.
Добре й е така върху асфалта,
затоплена, лепкава, блага,
такива са нашите шекерени пътища
и по комшийски си ходим на гости.
Ама байгън от това лепкаво сладко,
от аркадашларска навъсеност.
И всъщност всичко е ясно и честно,
без излишни северни сияния.
На границата едно кастрирано пършиво куче излайва нещо на турски.
Отсреща братовчед му отговаря.
Ама на чист български.
Наричат го трансграничен диалог.

 

Междоушието и неговата капа

Много е куцо да си изгубиш шапката. Една интимна твоя част си заминава от теб безутешно и никога повече няма да се срещнете. Боли. Много боли.

Както си карах колелото днес, 24. април, 2017 лето Господне, изведнъж усетих джеба си олекнал. Носех шапката в джеба, понеже напече слънце. Иначе щях да си я нося на главата, където й е мястото, не да я тъпча в джеба на якето. Спрях, погледнах назад, нямаше я. Една минута постоях в ступор. От мъка. От недоумение и обида. Заканих му се с юмрук на това тъпо слънце и плюх срещу него. Не можеше ли просто да си се крие там зад глупавите си облаци, както правеше предишните пролетни дни, за какво му е на него моята плетена тъмносиня капелка?

Тръгнах по обратния път бавно с вперен в земята поглед. Изминах тези пет километра внимателно, влязох и в закусвалнята, където преди това бях обядвал фалшива мусака, попитах жениците там зад плота дали не са виждали някъде тая моя съкровена вещ и си излязох със съкрушено сърце. Ти, Боже, не ще го презреш.

И колкото по-живо си представях, че шапката ми се въргаля някъде из прахоляците, че я ръфат бездомните псета, че я подритват разни цигани или я газят жестоко автомобилните гуми на някое смотано ауди, толкова повече се съкрушавах. Увиснах насред нищото на галактиката Млечен път като прани гащи на простор. Може ли да има толкова страдание на този свят, мислех бавно, а слънчевите лъчи шибаха подигравателно голата ми празна балка.

Дано някой човек да я хареса. Дано попадне в добри ръце и върху уравновесена глава. Може би вече не е издържала да стои върху моята и е избягала от мен? И тази мисъл е не по-щадяща. Шапката никога не ме е стягала. Почти никога. С изключение само на случаите, когато в ума ми се зароди голяма мисъл. Мисълта набъбва, напира отвътре, главата се издува и шапката отеснява. Но тези моменти са твърде спорадични и инцидентни. Тимберицата ми обикновено е куха като празен куфар, но затова пък е твърде чувствителна. И има нужда от протекция. И на нея навярно й бе омръзнало да носи тази отговорност.

Мама ми я оплете. Да пази кратуната ми в студ и зной, от прегряване или замръзване. От празни помисли. Черепът ми се нуждае от нежност и умереност. Всяка грубост или крайност го потиска, унижава, разстройва нормалната му работа. После се чудим защо не ражда тази кратуна. Защо минават годините, а нейната имплицитна гениалност вече почти не се проявява. Как да го направи, кажете ми? Като провидението не спря да ме удря по кутията, паднах от леглото като бебе, отгоре се появи оток, пълен с вода, лекарите използваха спринцовки, за да я изтеглят, паднах от стълбището на бабината къща като петгодишен, по чело, изникна синьо, което преля в очила, паднах седемгодишен, затичан към чичовия ми трактор, нямаше асфалт, а бели остри камъни, един от тях проби кожата над лявата ми вежда и белегът си стои до днес, ударих се в гората на един клон, шиха ме, ударих се в пещерата на една скала, ля се кръв… Да продължавам ли. Не искам. Само мисълта за понесеното от кухата ми лейка страдание ме унищожава.

Може би ми трябва каска. Но мама, с майчината си ласка, ми оплете тази обикновена памучена шапка, която ме предпазваше по-добре и от космонавтски скафандър. Нищо друго не осигурява такава протекция, както молитвата на майката, вплетена в нишките, във власинките. Веднъж ми се присмяха едни женици – с тази шапка приличаш на капут. Тогава помолих мама да добави отгоре и един пискюл, комбалка, вълнена топка. И вече не приличах на капут. Не. Макар че не се знае. Може и това да си капут също да е душевна проекция, а не само визия.

Следващият човек, върху когото ще стои моята, повтарям – моята, шапка може и да не мяза на капут. Всичко се крие в пространството под шапката. Ами ако той прочете помислите ми? Онези, празните помисли, които шапката е попивала с годините? Нали знаете, че ако спите върху чужда възглавница, има опасност да сънувате чуждите сънища, попаднали в нейните лабиринти, докато човекът си е спал, без да се усети. Същото е и с шапката.

Отсега нататък ще ми се наложи много да внимавам, когато вървя по улицата. Защото ако някой случайно е прочел празните ми помисли, това веднага ще се отрази в погледа му. Ще започне да се озърта параноично, налудничаво, телешки, ще се черви от срам, ще бъде заразен завинаги от моята празнота.

Знаете ли, това, че шапката ми може да ме е зарязала заради някаква такава отвратителна причина, е само шега. Тя своя воля няма. Тя е просто вещ. Но вещ изключителна, стояла върху изключително място, над разума ми, свръх разума ми, мета физично. И там, в близост до болната ми аура, в тъканта, в памучните атомчета са прониквали частички от мен, топлина от мозъка ми, затова съм съвсем убеден, че вещта е придобила вълшебни свойства. Личностна идентификация. Шапката на Фенерски не може да бъде шапката на Иванов. Това трябва да се знае. Това е по-силно от безличието. И дори Иванов да я открие, изтупа от праха, изпере, изсуши и надене върху простата си тиква, шапката няма да стане негова. Структурата на нейните атоми така се е изменила необратимо, празните ми помисли и тайните ми страхове са проникнали в нишките й, в молекулите й и там така са се закеркенечили, впили и сраснали, че никакво пране не може да ги премахне.

Написах всичко това с надеждата обидата да понамалее. Да стихне. Уви. Засили се и я усещам още по-ясно. Защото размислите ми само потвърдиха колко много съм прав.

Послепис:

Ако някой си е изгубил платнена шапка с козирка в района на хотел „Мираж“, военнозелена, с две диодни лампички под козирката за четене, да ми се обади на телефон 555 555, като в холивудските филми, аз там живея, в холивуд. Ще си върна шапката на притежателя й с неохота. Много ми е приятна и засега излъчва само позитивни флуиди. Изпрах я и често дори я нося върху обърканата си глава. Вечер включвам светлинките и си търся ключа в тъмното. Или просто чета добра книга, а добри книги все по-трудно се намират. Допадна ми тая капа и по чисто технически причини, щото има такива осветителни свойства, а аз нали все пак съм Фенерски… Ако ме разбирате правилно.

 

Следващият.
На кръстовището на
Казичене дебели мъже
си поръчват тройка
кебапчета с лютеница,
после
си взимат пластмасова
виличка и започват,
а по пътя зад тях огромни камиони
вдигат облаци прах.
Мъжете изхълцват,
защото са се нахранили,
а продавачките в лавката
не спират да повтарят:
Следващият!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *