Лято

Това лято
Зимата е тежка
Есента също
Градушки бури
Слънце с облаци
Градуси променящи се
Като теб самия.
Спомени навяват студ
Поне поносих си
Любимия пуловер
Старото лято
Остана само
Вътре в теб.

 

Празна бутилка вино
Изпита в мълчание
Стои срещу мен
И ме гледа в очите
Последна капка
Търсеща щастие върху роклята ми
Иска нещо
Да ми каже
Аз не искам да я слушам
Всичко казано
Не струва
Неизказаното няма да излезе
Гледам пак
Шишето срещу мен
Мамка му
По-празна съм
Дори от него

 

В много смотано време живеем. Едва ли някога ще бъдем стари. С пенсия, любим и една камара внучета. С къща, пукаща отвсякъде, и камина, пред която да пием чай или ракия. Едва ли ще стана в 5 сутринта, за да ти направя мекици. Ей така. Да не си гладен.

Всъщност не е смотано времето, ние сме смотаните. Обстановката е следната.

Имаме занимания от сутрин до вечер, че дори и през нощта (все така – „защото трябва”). Измисляме си и още къде по-безсмислени, лишени от каквато и да било тръпка ангажименти, дори връзките ни са като по задължение. Не се влага нищо, но трепериш, видиш ли, да не ти вземат нещо, нищо че си празен. Но накрая казваме „ама аз живот си живея!”. Какво живееш, бе?!

Кога последно заведе любовта си на вечеря? Имаш ли изобщо любим или любима?.. то за какво ти е… Кога последно рисува като дете? Кога последно танцува, докато не те заболи корема? Кога последно се напи нелепо? Кога се смя до сълзи, ама истински? Кога в очите си имаше блясъка на отражението на луната? Кога последно си спомни за мечтите си… и по-страшното – колко от тях изпълни? Кога последно излезе от вас без телефон, таблет и лаптоп, и без една стотинка? Кога последно беше ТИ?

Някой ден, когато сме на 80 години (ако сме живи) и все още работим (защото се е видяло, че пенсия няма да видим),… ще разквазваме на маминия син, ерген на 50, разбира се, защото от Гейм ъф Тронс и непрекъснатия трудов стаж на фитнес маниак, примерно, не е могъл да си намери сносна жена… ще му кажем въодушевено „ооо, ти знаеш ли, едно време ние с баща ти какъв живот имахме?!” Ами то „детето” откъде да знае. Ще пита. А ние ще кажем „амииии… ъмм… работихме, после пак… А! Един път спахме на палатка (естествено в следствие на повреден автомобил и 8-часов скандал.. НО – брои се!) После още работихме – ехеее! Колко много неща… всичко сме видели! ” – да, ама не.

Времето не съществува. Няма такова. Въпреки това не си го губете. Живейте така сякаш винаги ще сте на 20 и ще видите, че все пак някога може да правите мекици в 5 сутринта.

П.С.: Не казвам да сте безотговорни, даже напротив! Бъдете отговорни за всяка „глупост”, която да разказвате през смях (може и през сълзи).

 

***
Върни се само за една вечер
Ще пием уиски на някоя гледка
Ще ти разкажа забравени истории
Умишлено скрити и ти
Ще ми се смееш
Защото вече ги знаеш
Ще ти кажа че ако останеш
Ще съм перфектна дъщеря
Знам че ще излъжа но
И ти няма да останеш.
Върни се само за една вечер
А после върви да си светиш
На което
Си искаш
Небе.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

2 Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *