***
Не ѝ разбирам аз на любовта
и в любов не мога да се обяснявам.

Влюбя ли се – точка – това е
сърцето ми – цялото в пристъпи
свива стомаха на кълбо.

Губя ума и дума. Ставам непохватен.
Така се влюбвам аз – без думи,
защото на думи всички могат,
друго е в диаграфмата да плуват пеперуди.

 

***
Седмица преди да тръгна

Вървя замислен по тротоара,
пред очите ми – възрастен мъж,
с побеляла коса и парче хляб в ръката.

До него шумят крила – гълъби,
храни ги с насъщния,
с чиста душа.

Сърце в човек – рядкост,
две крачки напред,
катафалка – а в нея – ковчег.

 

***
Светът ми се срути пред очите ти –
метеорити разклатиха земята
под нозете ми. Заваляха нажежени
камъни, избухна Везувий, Помпей
се загуби. Лава потече покрай мен.
Въздухът пареше като Ад.
Земетресение десета степен.

Тогава ми каза: – Здравей.

 

***
‘Голи като първите хора сред
тръните на красивите цветя’

Белезите ще останат,
след това и болка ще усетим,
после срам ще осъзнаем,
но се любихме сред рози.

 

***
Всъщност никой никога
не ме е водил по-далеч от пропастта.
И ме карат да заставам на ръба, да чакам
собственото си падение.

А те да гледат вече безжизненото ми тяло
и да онанират
в очакване на оргазма.

 

***
Леглото ми – два на два, присъщо
за името ми. Уви, трудно се заспива
като цар, щом в покоите си сам.

И за миг мечтите станаха реалност,
когато тяло в тяло е вкопчено
се унасях в сън красив.

Сега пак мечтая
да те прегърна
и най-важното –
с теб най-накрая да се наспя.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *