Невидимо

Престани да играеш
на малкият принц,
разказвайки залези,
скрити под синури
с неразплакана още трева…

Твоята роза отдавна порасна
и вече е само жена.

 

***
Ако палачите
Издаваха присъди
Животът щеше да е
Много тих и мъдър

И в правилната гънка
На дръвника
душата плавно
Щеше да затихва.

Тълпите нямаше
Да бъдат шумни,
Насъскани, противни,
Зли, безумни

щом хилядите
нежни гилотини
с кръвта чертаят
име, име подир име….

По иначе, А можеше
По иначе да бъде,
Ако палачите
издаваха присъди.

18.03.2017 г.

 

***
Единствената люлка
на живота ми
Е онзи земетръс
От истини
Където даже
слабото докосване
е знойно и ранено,
и боли
Озъбена е жаждата
за вечност
във алчното скимтене на
доброто,
усмихнато и
примирено
уж
е злото
в единствената люлка
на живота ми.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 8, септември, 2017

 

2 Comments

  • Геновева Неделчева

    Впечатляващо! Философски задълбочено и метафорично красиво послание!Поздравления!!!:)))

    • New Social Poetry

      благодарим!

      сп. „нова социална поезия“ се стреми да открие и привлече най-добрите съвременни български автори извън статуквото.

      следете „нова социална поезия“!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *