Започнах да чета Мартин Костов отзад напред, тоест сблъсках се първо с „Февруари” и след това влязох в неговия „Дом”. За да остана и да видя пространството или бездната от липса на дома му през своите очи.

Още с тази своя първа книга това момче категорично заявява, че е влязло в дома на българската литература, за да остане. Без значение, дали литературата е съгласна с този факт или не. Насилствено нахлуване в тялото й или споделена любов… това се разбира от следващите книги на Мартин Костов. Тоест, прочетете ги веднага, за да разплетете интригата. Лично за мен той остава категорично. Но сега за „Дом”, която той издава само на 17 (Издателство за поезия „ДА“, 2014).

Четейки „Дом”, в мислите ми непрекъснато гравитираше един цитат… простете за егоцентризма, но от мой стих, който гласи така:

 

 „Домът е там, където е душата.

А моята – останала във теб.”

 

Темата за дома, неговата липса в буквален и преносен смисъл, безкрайността и безнадеждността на търсенето му в другия, е водеща за текстовете в тази книга. А думите им са път и спасение, и сякаш единствена възможност за живот сред бездомността.

Човекът в тези текстове търси дом за душата си в тялото. Своето и това на другия. А там е празно и пълно едновременно. Страшно и уютно. Тъмно и светло. Детайл по детайл той описва този дом – тухла, кабел, стени, клечка…строи илюзия като антидот на възможната лудост.

Той иска да остане някъде, на място, което да нарече свое. И във време, което да сподели:

 

Времето е от теб до мен

В дланта ти

Където живея

 

Сблъсква се с невъзможност, която поражда гняв, глад  и желание едновременно:

 

 

Изчукай времето от мен до теб

Облизвам те

Гладен

Докато шибаното ти сърце

Свири

Без да знае нотите

 

Търси любов, търси  дом, но остава номад в търсенията си. Усещането за живот е бездомност. Копнежът за сливане не е само на ниво тяло. Това е адът, който може да се опише с няколко думи – човекът винаги остава сам. Търси душа в тялото, копнее за любов, губи се в бездната на другото тяло, пренася цялата природа и страстта й в този дом – тяло, което иска да нарече свое, тяло, което иска да има душа:

 

 

облечи тялото си с моето

докато не свърши света под краката ни

и сенките ни се разделят

 

Бури, ветрове, дъжд, сняг, изгрев, залез…всичко е човешка характеристика. Всичко е тяло. Дом. Душа е всъщност. Тялото е дом на душата ти в този живот, това ни казва тази книга

 

Дом

 

Празна стая

Празно тяло

Кухи стени

И един стърчащ кабел

 

Кабел, на който да обесиш душата си и да се спасиш от самотата в другия и празнотата в себе си.

А празнотата е постоянна характеристика на дома. Копнежът за истински дом, за човек – дом е характерен за поезията на Мартин Костов. Много силно се усеща в ето този стих:

 

Грамофон

 

пускам звука на сълзите си

да те обичам повече отколкото мога

да те целувам от разстояние

в устните – игла

 

Всъщност, тази книга е разказ за самотата. Която е с епидемични размери, плъзнала сред хората и убиваща бавно тези, които все още имат душа. И тяло, което също умира от болката на изгубената близост. Дори и когато думите излизат извън рамките на дома, в света навън, дори и тогава – усещането за самота остава, дори се засилва и въздухът е безвкусен, задавя, умираш и „там, където умирам летя”. А умирането тук е процес, желан и нежелан, дълъг, колкото един живот в самота…и болезнено бавен.

Дълбочината на тези стихове се крие в осъзнаването, че животът е тяло, което не е достатъчно за душата. Степента на крехкост е спорна – дали душата или тялото умират по-лесно? А инструментът за умиране е любовта. Любов, която не може да се побере в дом, защото е безкрайност. Домът на душата е другият човек, пътят до когото често е невъзможен. Бездомността е нерешимо уравнение, в което всички скитаме по тяло и душа, в опит да го решим. А решението често е просто нечие име, което мълчим. Или превръщаме в адрес на дома, който нямаме. За Мартин Костов думите са единствената възможна алтернатива на липсващото и “Дом” прекрасно го доказва. Влезте в този дом и останете за малко, за да видите по-ясно пътя към вашия.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *