Десислава Жекова – Вместимост

Вместимост

Любовта ми е
като водата,
с която преполях
кактуса
до мене –

няма място в малки саксии.

 

Апоптоза на една любов

С теб бяхме като
програмирана
клетъчна
смърт.

Обречени от самото начало.

 

Бедствие

Разместил си
пластовете
на
сърцето ми.

Земетресението е с магнитуд :
„Обичам те“

 

*
Търся те.
Като обувката на Пепеляшка
още не съм се счупила
под грешните тежести
и опити да ме премерят
по себе си.

 

*
Разликата между
„Свободното ти време“
И
„Освободеното ти време“
Е
Чаша студено кафе.
Пропуснато обаждане.
Глуха стая.

И една любов разстояние.

 

Грешна посока

Мислех, че за да обичам
е достатъчно
да дам
Всичко
от себе си.

Никой не ми каза, че
Всичко
е да си тръгна.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Мартин Лазаров – Центърът на София

Центърът на София

Тежък
като надвиснали буреносни облаци
Молещ
като просяк колекциониращ бутилки скъпо шампанско
Остър
като ръбовете на трамвая драскащ изсъхнали клони
Обещаващ
като мечтите на всички пришълци взети заедно
Мистичен
като завесите криещи погледите на бързащите софиянци

Центърът на София
който събира и изважда съдби между празни нощни булеварди
разделя с много неизказани думи
и събира в шепа със шепота във мъглата

 

Очакванията не носят точен отговор

Не очаквах разруха
но хората
сами заключват вратите всеки ден
сами режат времето със бездействие
сами цапат под очите си със сенки от фалш

по лесно е да нямаш очаквания
да си налееш
да надуеш неприлични фанфари
да оближеш последното петно
потекло в скършения свод на наклонена картина от да Винчи
да подпираш с лакът телевизор
и да потъваш
а антената да се извисява
да вижда и предава все по-далеч и по-далеч

накрая
вярваш и очакваш
че светът ще продължи да се върти и без теб

 

Събирам се

Сложно е
просто да намирам
себе си
от дванайсет до дванайсет
а през другото време
да се губя в отраженията
на всички останали

Отново е сложно
да счупя калейдоскопа от неподписани автопортрети

но ще е просто и толкова тихо
смирено

имам ли давидова смелост
или още голиатови сенки и изтъпени ками ще ме разкъсват

надушвам победа
но вятърът носи всевишния аромат през морета и планини и пустини

докато е светло ще виждам
къде падат най-вкусните трохи
те са малки и остри когато ги докосне друг
и още по-малки и остри когато ги докосна аз
и ще ги събирам
трохите
и ще се събирам

 

Непосилен

Човекът се провикна
не дума а вик
крясък

изчезнаха въздухът земята
водата, гората
планината

очите черни почерняха
без пламък изгоряха
побесняха

нямаше разплата за бедата
без подпис, снимка
дата

заглъхна сажда във душата
черна, сива
черна

 

Епизод време

С половин око свързвах звезда подир звезда подир звезда

и открих стълба по която да избягам
и врата
която след като прекрача
ще си спомня константно хладния дъх на луната
а на прага покрив или космически бряг ще чакат да завия струните на голо пиано

тези танци и тези цветя и тези розови пердета там горе никога няма да замълчат

С другата половина око

преследвах муха подскачаща над мигаща крушка
след епизод време крушката изгасна

и окото
най-после прогледна

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Веселка Пенева (Лилит) – Два живота

*
Котките имат девет живота.
На мен ми стигат само два.
В първия ще те обичам.
А във втория
ще се надявам
да ми отвърнеш със същото.

 

*
Любовта
е тиха
с налудничави мисли
обладана от поезия
изискваща времето ти
раняваща

Любовта е
последната доза
на хероинозависимия
от която
той никога не умира

липсващото парче
от счупената чаша

егоистична
хищна
блудница
не виждаща по-далеч от носа си
ненаситна нимфоманка
плъзгаща тяло по ръба на бръснача

 

*
предъвквайки устни с вкус на теб
те изпращам на перона
себе си изпращам

без надежда да се върна
себе си губя

както се губи копче на риза
за последно погалена от ръката ми
преди да я захвърлиш в куфара

 

*
Любовта ми към теб
е като въздуха.
Когато те няма
получавам астматичен пристъп.

 

*
бавно
да разкопчаеш блузата ми
до приличното копче

да не спреш
да продължиш
да ме стопиш
да изчезна
като ненужно междуметие
между теб и мен

да се родя отново
в очите ти
и първото което видиш
да съм аз

 

*
усещането за безвремие
когато вали
и мокри до кости птиците
спомени за откраднати целувки
размиващи се
във витрината
на магазина отсреща
и учудените погледи на минувачите
завиждащи на ръцете
с преплетени пръсти
и смехът никнещ
след стъпките ни

 

Хайку

Пролетен вятър.
Врабчетата кълват
вишневия цвят.

 

*
диалозите ни са
като високочестотен ток

разместват клетките ни
навлизат в кръвта ти
карат онази вена на слепоочието ти
да тупти в ритъма на аржентинско танго

нахлуват в сърцето ти
спъват се в запетаите ми
тиретата ти ме дерат до кръв
а многоточието
е като кардиограма на умиращ

 

*
сърцето ми
все още не е изстинало
късно вечерта
го притоплям
в микровълновата
и чакам момента,
в който
ти
ще огладнееш

 

*
аз съм на едно щурче разстояние
стоя на ръба на листото,
като дъждовна капка
застинала
миг преди да полети в бездната

аз съм на едно щурче разстояние
като нощна пеперуда
мъдра
с опърлени от луната криле

аз съм на едно щурче разстояние
бодлив храст
приютил съня на змиите

аз съм на едно щурче разстояние
ходя по ръба на бръснача

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Марио Стоев – Анхело – Безмоторно летене

*
спрях да пия
опит за безмоторно летене

 

*
Така се калява
стоманата
бутилката тук
а все едно няма я

 

*
от лимонадата ми
музата избяга
така ми липсват
нейните лучи
газирани мехурчета
в главата ми
устата – трезва
глупаво мълчи

 

*
задника си има ореол
тоалетната дъска

 

*
Нищо че ми е неграмотна душата
и тя понякога плаче

 

*
някъде деца
с молив
рисуват бонбони

 

*
кихнах
няколко пъти
не вярвам
че мислиш
за мен

 

*
дъждовен съм
с кафе
мераците ми
още са заспали
преди
да се събудят

 

*
мръква се
в локвата
жабите чакат
принцове

 

*
пълен пепелник
и влажни кърпички
след теб

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Владимир Сабоурин – Послеслов: безспорните ренти на 90-те

 

Това не е рецензия на „Спорните наследства” (2017) на Бойко Пенчев.

Нямам какво да добавя към казаното за най-доброто у него в текстовете ми за „Слизане в Египет” и „Българският модернизъм”, в които изтъкнах това най-добро с необходимата категоричност и крайност в единствено смислената за мен интерпретативна модалност на Беняминовата спасяваща критика.

След „Тъгите на краевековието” (1998) това е вторият сборник с критически текстове на Б. Пенчев. Личният ми опит с текстовете му сочи, че едва монографичната книга и нейното удържано дълго повествование – в някогашния случай „Българският модернизъм” – хвърля светлината, в която един сборник с критика да бъде инкорпориран в авторовия корпус, мислен като потенциално тяло на творчество, като творба на преживяното бавно време, творба на дадения ни живот. Тази монография при „Спорните наследства” предстои.

Разочарованието ми от втората монографична книга на Б. Пенчев „Септември ’23: идеология на паметта” с нейната екзистенциална анорексичност и идеологическа политкоректност същевременно ме настройва скептично спрямо предстоящата трета, в чиято светлина да очаквам да видя „Спорните наследства”. Времето ми за чакане изтече.

Затова този текст е единствено коментар към послеслова на сборника, бързащ литературноисторически да усвои разрива на лятото на 2016-та, задавайки програмно заглавието му с подзаглавието си „Спорното наследство на 90-те”.

Както в послеслова към „Тъгите на краевековието”, така и двайсет години по-късно в заключителните страници на „Спорните наследства” убежната точка е положена в „онова, което липсва”. В първия сборник това бяха липсващите рецензии за Георги Господинов и Йордан Ефтимов, определени като „двамата последни големи поети на българския ХХ век” в една далечна епоха от преди пиарната възпроизводимост на голямото.

В настоящия втори отсъстващият суверен са „90-те години на ХХ в.” в някаква фантомна цялост.

Разбираемо е сякаш в книга, събираща текстове, писани след 2000-та, деветдесетте да отсъстват тематично. Разбираемо както в най-добрите традиции на оперативната критика, изчезнала след края на 90-те, така и в най-добрите традиции на онтологията на съвременността. И на двете традиции Б. Пенчев е образцов застъпник.

Тази естественост на отсъствието обаче е дълбоко и амбивалентно рефлексивна и авторепрезентативна. „Деветдесетте липсват като тема, защото всъщност са изходната точка, те са интериоризирани в набора от идеи и интуиции, с които се подхожда към миналото и съвременността.” Онова, което липсва, е продукт и ефект в окото на наблюдателя, в теоретичната му, но и аестезийна и темпорална кривина на интериоризираната леща.

На страница и половина Б. Пенчев по брилянтен начин синтезира в свидетелски модус що е 90-те, убедително сговарящ авторитетите на Хайдегер, Дерида, Борхес и Елиът, от една страна, и литературноисторически микронаблюдения, от друга, заключавайки, че 90-те ги „има”, както и да ги назоваваме, докато „новото хилядолетие в българската литература не създаде своя „епистема”, а продължава да рециклира интуициите на деветдесетте”.

Отсъстващото в сборника „Спорните наследства” десетилетие суверен, решаващо за наличието си и вторичността на последващото, прави възможно оттласването нагоре на текущата българска литература благодарение на „усвоения опит” (пък било то и под формата на рециклиране).

Нямам възражения, дори бих подсилил твърденията на Б. Пенчев с негова скъпа ми мрачна интуиция от „Българският модернизъм”, че най-вероятно българската литература ще се храни с тези 90-те до следващото краевековие, както това се случва при първите й 90-те.

Категорични възражения имам обаче спрямо твърдението, че изходната точка на „Спорните наследства” е наследството на 90-те quam спорно.

Сърцевината на сборника поне видимо от съдържанието е тъкмо безспорността на наследството на 90-те и произтичащите от тази наследствена безспорност ренти в лицето на и поне за един писател, започнал литературната си кариера в началото на десетилетието – Г. Господинов. Той е единственият български автор, за когото в „Спорните наследства” безспорно присъстват три текста, от които последният не е критически, а промотиращ (включен като послеслов в 10-ото издание на „Естествен роман” и промотиращо препечатан в колонката на Б. Пенчев във в. „Капитал”).

От небългарските автори само Харуки Мураками присъства в „Спорните наследства” със същия брой текстове.

Нима трикратното определено тематично присъствие на Г. Господинов в сборника „Спорните наследства” е аспект на „спорността” като изходна точка на мисленето за наследствата на 90-те? Има ли някой от спорното наследство на 90-те, който негласно да спори с трикратния Господинов в „Спорните наследства” на Пенчев?

Поне в този случай „спорно” недвусмислено зазвучава с аграрния си омоним.

Определено не прави по-убедителна тезата на Пенчев и коментарът му, че случилото се в литературното поле през 2016 г. може да се сведе до развихрили се „лични фрустрации”. Тук амбивалентността на концепта за „спорното наследство на деветдесетте” избива на една мътна повърхност, в която различаваме единствено фрустрирани и нефрустрирани наследници на десетилетието суверен. Авторът на „Спорните наследства” сякаш се разполага комфортно от страната на нефрустрираните, като един от тях.

Това е неговото съучастие в суверенността, която хем предупредително показва зад гърба си ницшеанска бухалка, хем хегелиански оставя вратичка за помирение за всички, които я пожелаят, в споделяната от нефрустрирани и фрустрирани, рентиери и работници „спорност”.

Фрустрацията на някакви други, неприсъстващи в „Спорните наследства“, наследници се мисли обаче еднозначно директно с ницшеанската бухалка на ресентимента, маскиран у фрустрираните наследници „като морални и политически аргументи”.

Това е несериозно от страна на автор, фино и страстно мислил някога несвоевременните размишления в „Тъгите на краевековието” и „Българският модернизъм”. Тук и сега този нов у Пенчев бухалков Ницше простичко анихилира най-малкото цялата неомарксистка линия, от която Ницше е неразделна част, все едно вече поради някаква форсмажорна причина, дори просто обстоятелство, теоретичното отчитане под някаква форма на критическата теория е станало невъзможно.

Фуко го прави в края на живота си.

Дори и във върховите си моменти Ницше не е мечтал за толкова лесна окончателна победа и разрешение.

И тогава се вади бухалката на ресентимента срещу всички възможни светове, различни от наличния на настоящето и имания (от някои като спорно наспоряващо наследство) свят на 90-те.

Констатирайки като добър литературен историк на настоящето, че през 2016 г. „изведнъж 90-те се превърнаха в спорно наследство”, Бойко Пенчев подвежда читателя на втория си критически сборник както със заглавието, така и с пара- и метанаративната му мотивация.

След 2000 г. наследствата на 90-те се превърнаха в безспорен източник на рента за група писатели, към които Б. Пенчев все по-твърдо открито се числи и чиято бъдеща рентабилност, необезпокоявана от неутрализираната аграрно-хегелиански спорност, легитимира като литературен историк под маската на тезата за „спорните наследства”.

„Спорните наследства” са поредната концептуализация – след флирта с негациите на „Сърцето не е създател” и „Там, където не сме” – маскираща волята за безспорност на рентиерското съществуване на гърба на спорността на 90-те, която безспорно я има.

И тя е суверенът.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

 

Списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

НОВА СОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ

редколегия:

Владимир Сабоурин – Мартиника (20. 05. 2017)

Васил Прасков – Поезията е смърт (27. 05. 2017)

 

ПОЕЗИЯ

Александър Иванов – Самоубийство (27. 05. 2017)

Божидар Пангелов – Земя (26. 05. 2017)

Василия Костова – Когато се изравня с Абсолютната нула (27. 05. 2017)

Виктор Иванов – В мрака на поезията (24. 05. 2017)

Денис Олегов – Мразя любовната лирика (09. 05. 2017)

Емилиян Иванов – Там, где никога не прецъфтяват олеандрите (25. 05. 2017)

Ивайло Мерджанов – Апокалипсис (27. 05. 2017)

Иван Такев – Устата ти с която ръфаш като бито куче (26. 05. 2017)

Кристиан Илиев – Висока концентрация на произшествия (01. 05. 2017)

Мар Ина – Рязан (10. 05. 2017)

Ружа Велчева – Тарантула (07. 05. 2017)

Ружа Матеева – Толкова е лесно да убиеш някого (10. 05. 2017)

Светлозар Игов – Две стари стихотворения (12. 05. 2017)

Стефани Гончарова – Гасиш дъжда с цигарата си (21. 05. 2017)

 

ПРЕВОДИ

Алвару д’Кампуш – Триумфална ода (превод от португалски Владимир Сабоурин) (12. 05. 2017)

 

КРИТИКА

Владимир Сабоурин – Послеслов: безспорните ренти на 90-те (01. 05. 2017)

Ива Спиридонова –  Денис Олегов – „Колелото на историята” и свещената война (11. 05. 2017)

 

ОБЩЕСТВО

Златомир Златанов – Агентите на ресентимента ми казват (11. 05. 2017)

 

ЮЖНА ПОЩА

Писмо на Златомир Златанов до Иван Карадочев (13. 05. 2017)

 

СВОБОДНА СЦЕНА

редколегия:

Николай Владимиров – Скандал (27. 05. 2017)

Ива Спиридонова – Смърт от живи думи (23. 05. 2017)

Габриела Балева – Електричеството в теб  (24. 05. 2017)

 

ПОЕЗИЯ

Айлин Топлева –  В двата края на времето (08. 05. 2017)

Айча Заралиева – Безсънна събота (24. 05. 2017)

Анелия Велева – Прибори – начин на употреба (01. 05. 2017)

Анна Мирчева – Когато черното е цвят (20. 05. 2017)

Анна-Мария Кунинчанска –  Не мога да дочакам старостта (04. 05. 2017)

Ая Бсесо – Похищение (16. 05. 2017)

Бисера Виденова – Възли (23. 05. 2017)

Божидарка Божинова – Мръсна дума (18. 05. 2017)

Бригита Владимирова – От другата страна (08. 05. 2017)

Валентина Йоргова –  Бог обича лудници (25. 05. 2017)

Вангел Имреоров – В бъдеще време (05. 05. 2017)

Ванеса Димитрова – Смъртта е прозорец на любовта ти (25. 05. 2017)

Ваня Вълкова – От ежедневието (12. 05. 2017)

Велислава Кандова – Шоколадов сладолед (17. 05. 2017)

Венелин Бараков – Пълнота (06. 05. 2017)

Веселка Пенева (Лилит) –  Два живота (02. 05. 2017)

Виктория Костова – С Господ спим на двуетажно легло (09. 05. 2017)

Виолета Колева – Покажи ми тъмната си страна (11. 05. 2017)

Владимир Диловски – Край на текста (23. 05. 2017)

Георги Славов –  Любимият ми цвят е 10 (05. 05. 2017)

Гергана Янинска – Сняг на прозореца (16. 05. 2017)

Десислава Жекова – Вместимост (03. 05. 2017)

Десислава Събкова – Ще превърна отчаянието си в изкуство (17. 05. 2017)

Деян Вачков –  Разкази в думи (06. 05. 2017)

Димитър Пенчев – Пазар (24. 05. 2017)

Драгомир Лаброев – Пестициди (16. 05. 2017)

Дует КаСис – Не (14. 05. 2017)

Елена Коева – Катастрофите ставащи напоследък (12. 05. 2017)

Елза Нинова (Mistark) – Часът преди разсъмване (13. 05. 2017)

Елина Иванова – Теория на вероятностите (04. 05. 2017)

Ива Спиридонова & Симеон Аспарухов – Път (26. 05. 2017)

Ивона Иванова – Голият обяд (24. 05. 2017)

Камелия Василева –  Бурята  (07. 05. 2017)

Катрин Фонтенай – Генезис (24. 05. 2017)

Красимир Вардиев – Така започна войната (05. 05. 2017)

Крис Енчев – Упражнение по солипсизъм (04. 05. 2017)

Кристина Генова – Най-сигурната въпросителна (13. 05. 2017)

Кристина Янкулова – Часът е понеделник (15. 05. 2017)

Лили Резачева – Срам (14. 05. 2017)

Людмила Дукова – Филотерапия (03. 05. 2017)

Мари Чернева – Пази се от мен (23. 05. 2017)

Марио Стоев – Анхело – Безмоторно летене (02. 05. 2017)

Мария Ергина – Там между краката ти (11. 05. 2017)

Мария Стоева – Последната риза (25. 05. 2017)

Мартин Лазаров – Центърът на София (02. 05. 2017)

Надежда Тошкова – Нито дума (13. 05. 2017)

Петър Краевски – Оазисът (08. 05. 2017)

Петър Пламенов – Три сутринта след края на света (22. 05. 2017)

Петя Атанасова – Цeнтрофугa (20. 05. 2017)

Петя Ташева – Всичко което искаш да чуеш (19. 05. 2017)

Петя Шалева – Изгубени в превода (19. 05. 2017)

Поликсения Ангелова – Олимпийски огън (21. 05. 2017)

Полина Господинова – Тихо се обесиха синините на спомена (25. 05. 2017)

Радка Миндова – Пролетна депресия (17. 05. 2017)

Радостина Георгиева – Джаз (15. 05. 2017)

Райна Вакова – Болката е спасение (12. 05. 2017)

Рали Братанова – Чудовище (18. 05. 2017)

Ралица Генчева – Има ли по-рано от сега? (21. 05. 2017)

Роланда Стефанов – Предел (15. 05. 2017)

Свежа Дачева – Уча се да бъда Никой (01. 05. 2017)

Светослав Савев – Събирам дъжда на топка (06. 05. 2017)

Симеон Аспарухов – Thin red line (26. 05. 2017)

Славина Славева – Днес е четири (14. 05. 2017)

Спаска Гацева – Бежанец (20. 05. 2017)

Стефан Вангелов – Минало време (18. 05. 2017)

Стефан Галибов – Естеството на нещата (03. 05. 2017)

Стефан Иванов – Филми на ужасите (22. 05. 2017)

Стефани Хранова – Скъсана книга (22. 05. 2017)

Таня Николова – Любовна история със змей (09. 05. 2017)

Тодор Илиев (Фантомът) – Roads (10. 05. 2017)

Христина Гутева – Животът порасна и стана дете (19. 05. 2017)

 

ПРОЗА

Стойко Русев – Война (07. 05. 2017)

Таня Шелхорн – Мистериозната тайна на уникалните матрьошки II (15. 05. 2017)

Ценка Кучева – Няма нищо невъзможно (16. 05. 2017)

Свежа Дачева – Уча се да бъда Никой

*
Един северозападен балкон ме среща
с лодки, които се завръщат,
натоварени догоре със снежни ветрове.
Един северозападен балкон ме вдига
до рубините в короната и до птиците,
които славят гордата калина.
Един северозападен балкон е пъпната ми връв
със залеза, удавил цялото небе
и всичките сърца под него
във своето великолепие.

 

*
Ние сме в окото на светлината.
Всички останали
са сенки.
Колко самотно
и невъзвратимо.

 

Експресия

Сърцето ми се изпълва
с безумна тъга,
сърцето ми става
смъртно уязвимо
от острите детайли
в твоите движения.

 

*
Всяко случване е водовортеж,
в който се изгубваш.
Потоп, с който се сливаш.
После птицата на сърцето ти,
кацнала върху крехко клонче,
разказва историята, в която
самата тя вече не вярва.

 

*
Оставям безстрашно
душата си да втаса.
Позволявам си
да губя контрол над нея.
Едва тогава стихът се превръща
в хляб,
който да ви засити.

 

*
Не ме винете,
че душата ми първо
като костенурка
през трънаци се провлачи,
после с кенгурски скокове
пустинята пресече,
а сега със светлинна скорост
си заминава.
Тя звездния прах на тялото ми
в земята пося.

 

*
Вече ми се струва
като в детска игра лесно –
да отключа нова врата,
да прескоча нов праг.
Хаотичните цветни кристали
на живота ми,
от свещен циклон подети,
се подреждат
в грандиозна мозайка.

 

на една мравка

Ти си толкова малка,
че не можем да се вгледаме в очите ти.
Не можем да те различим от множеството.
Затова сме безчувствени за земетръса,
който твоята смърт предизвиква
в свещената верига на живота.

 

*
Забравила, че съм счупила огледалото,
вдигнах очи да се огледам.
Погледът ми се сблъска
с голата стена
и болезнено рикошира.
Споменът за лицето ми се разпадна на атоми.
Точно така, точно така ще се чувства,
когато вече няма да ме има
никъде на света.

 

*
Реката на времето тече.
Листата падат в нея,
казах аз.
Но сега е пролет, ябълката свети в бяло, каза ти.
Реката на времето не спира
и листата на дърветата продължават да падат
зад завесата от цъфнали клони,
казах аз.

 

*
Когато казваш името ми,
гласът ти изплита сребърна нишка
и последния звук – безстрашно паяче –
увисва на нея.
Ти извикваш името ми на удавник
във водите на времето.
Ти ме зовеш от светлинния хаос
на сътворението.
Винаги, когато казваш името ми,
искам да те прегърна и докато ме спасяваш,
да те спася.
но как се спасява сърце,
което виси на сребърна нишка
от небето.

 

*
Чувствам как самотата и очакването
постепенно ме оронват като камък.
Като камъка, на който
моята закъсняла любов
през една разлюляна от звездни щурци
вечер,
след сто или след хиляда години,
без да знае защо, ще седи и ще плаче.

 

*
Някога тук е имало море,
покривало
облите хълмове и долината,
но сега из нея се червенеят
покривите на къщи
и деца играят
между сенките
и светлината на дърветата.
Душите на прадревни риби
се щурат наоколо,
удивени от чудото.
И пулсират очите им –
червени фарове –
по бреговете на времената.

 

*

Уча се да бъда Никой.
Колко е трудно сега,
когато вече съм нарекла със своето име
върховете и паденията,
смеха и сълзите.
Уча се да бъда Никой,
както малкото дете
се учи да върви –
възторжено-ужасена падам и ставам,
калейдоскопът на света се завърта,
всичко се смесва, заблестява
в нови немислими трансформации.
Уча се да бъда Никой.
Колко е лесно сега,
когато вече съм назовала
буцата пръст и звездата със своето име,
а душата ми – пътуващ облак –
се събира и разсейва, и блести
в калейдоскопа на безвремието.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Анелия Велева – Прибори – начин на употреба

прибори – начин на употреба

полагам капка жълт туш
върху квадратно платно от лен
със стара четка за зъби
правя сини ресни
встрани от тях
залепвам разтворими хапчета парацетамол
три на брой
напоени с оранжев, зелен и лилав туш
всяко за себе си
изчаквам
докато се получи
грапава напластена материя
и запалвам малка свещичка
тя потича
в купичка предназначена за целта
след което плисвам
и разстилам течността с дървено ножче
пълня миниатюрна спринцовка с черно мастило
инжектирам течността върху платното
там където се получат петна
ги раздухвам с пластмасова сламка
когато всичко изсъхне
стържа релефите на повърхността
със захабен и изхвърлен от употреба бръснач

после
посягам към друго
бяло платно

 

oбикновен ден в Силистра

Патрис
и двете ми котенца
прекарват по-голямата част от деня си
в спане

моята единствена грижа е
да не нарушавам
съня им

 

всяка сутрин

пощальонът става в шест
за да сложи писма
в кутията ми в девет

всяка сутрин
пощальонът закусва
взема душ и се облича
отива в офиса си
пълни чантите си с книжа
застава зад кормилото
и отива на разни адреси
разчита имена
раздава хартия и пакети
изкачва етажи
изминава километри пеша

всяка сутрин пощальонът
е далеч
от мисълта за смъртта

 

*
в градината сред цветята
настъпих без да искам
труп на мишка

досущ като в гробища
рекох си
и отминах

 

*

много е важно
да направя превъзходно
картофеното пюре
което приготвям в момента
защото след 100 милиона години
няма да има и следа
от човешка ръка

 

среща

вана с пяна
аромати в косите
крем по цялото тяло
обличам го в меки материи
лак на ноктите
перлен
малко бижута
златни отенъци около очите
червена уста

сядам в салона
и си наливам капка
гран марние
отпивам
и вземам много внимателно
приготвената отпреди поставена до фотьойла
идеално-чиста неизползвана гладка ламичка
поглаждам я
и усещам идеално-острия ѝ ръб

всъщност празнувам две срещи
с гладкостта и с остротата
достатъчен повод
за нова глътка
гран марние

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Кристиан Илиев – Висока концентрация на произшествия

морга

всичко идва
отвътре-навън
но колкото и крехки
да са корените ти
не можеш да ги забиеш
в труп

 

кратковременни

живеем и носим
кратковременни
желания
мартеници и
души

 

висока концентрация
на произшествия

в тази зона
сънят е капка
стичаща се по глезените
и никога нестигаща
до крайната си дестинация

отоците по тялото
не са рядкост
дори да бяха
никой нямаше да ги забележи

сетивата те карат
да се отричaш
особено когато
на пътя няма зелен сигнал
а знаци за завиване в обратна посока
не съществуват

 

сенна хрема

не търси медикаменти от мен
не лекувам безплатно
мога само да ти кажа как
да живееш без да страдаш
и да ти напиша рецепта
за аборт

 

без бандерол

не ми показвай как
и накъде да гледам
не ми брой крачките
доверявам ти се на сляпо
недей да светиш с фенерчето
на стария си телефон
вече ме научи откъде
да си купувам кибрит
не ме завивай нощем
когато бълнувам
защото сънувам
че още си до мен

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017