Когато се изравня с Абсолютната нула
и стигна до най-чистото Нищо
след мен ще потънат стиховете за възхвала
всички очи, които съм целувала,
обувките, които съм прибирала мокри,
улиците, по които са минавали
самолетните билети и космическите кораби,
профили, пароли, аватари;
ръцете на майките и виното на бащите
ще ме приготвят за сън,
а аз ще мога само да си спомня
за празните детски легла в домовете,
завити под морската пяна.

 

Течение

Ти, малка Ренесансова фурийо,
заседнала в тленните ми клепачи,
набираща мощ в краищата на очите ми,
танцуваща с тъмносините ми вени;
кога ще избягаш от солните кръгове
под носа и метлите на черните вещици
и ще ми позволиш най-накрая
да остана?

 

12 години литература

Не можеше ли да е някой друг
Онзи, който застава пред слънцето
и не му позволява да погледне
в стаята и тъмнината й?
Не можеше ли да е нещо друго
Онова, което събужда
заспалите плъхове
и всяка нощ ги кара
да търсят вечерята си
в моите остатъци?
Виж колко много празни думи,
които не са от полза
на никого.

 

Неестествен роман

Колкото и добре да живее,
на големия поет му се налага да избира
дали завинаги да живее,
погълнат от студената критика,
или да се снима по тенис кортове,
а млади журналистки изкуствено да скриват
мазните петна по потните му дрехи.

 

Изповед

Пълня устата ти с всички обещания
забивам нежността си
уста в уста с морала ти
целувам истината
докато сама не пожелае
да си тръгне,
докато сама не ти разкаже
къде заспивах,
когато звездите
вечеряха с Господ.

 

Сияние

Всяка твоя мисъл
има поне една страна,
която наранява
като счупени черупки
в голотата на детско стъпало;
всяко твое остроумие
е вътрешната част на мида,
към която никой не поглежда
или я захвърля в пясъка
при сестрите й.

 

Вино от череши

Тя разказва на всеки в квартала
как ръката била еднакво красива,
следяща нежно челюстта й,
за да целуне тънките й краища,
и в гранитен юмрук всяка вечер,
когато електричеството изгасне.

От нейната кула – самотна и бледа
като лошо наследство от далечен роднина,
всяка нощ чуват студените викове.
Те –
те са никои!
И когато си тръгнат, аз стискам в ръцете си
кървящите бодли на мрачната крепост;
и аз се изкачвам по тънката стълба,
и аз виждам през прозореца
нежността на ръцете му
и стъклата, които забил
в каньоните на белите й рамене.

 

Частен кабинет

Ако си мислиш, че абортът е добра метафора,
а празните ръце на майките са поетичен образ,
опитай да прекараш три вечери по пълнолуние,
(завързани една след друга),
изправен до тавана в стаята на непознат
и да си готов да скочиш, за да намериш лекарство
и да не си готов да разбереш,
че никога не го е имало.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *