Земя

какво да кажа

какво да им кажа
боли ме
за едните
за другите
(за теб
и теб
за вас)
които имат земя
които нямат земя
които търсят земя
червена
червена
червена

какво да им кажа

 

Охрид

Огледало в шепа.
И лодки.

Една до друга.
Една до друга.
На залеза лицето ще е тиха
бръчка.
И ние няма да сме тук.
Няма да сме.

 

Нищо не съм длъжен

Знам, че нищо не дължа
(и на кръвта си).

Но във времето на водата,
някой пали огньове.
И пушекът се преплита
с дъха на земята.
Земята на лятото,
на мъртвия клас,
на стърнища.
Не, нищо не съм и длъжен.
И тялото ми отплува…
Секунда преди.

 

Филм

делви делви делви
детето свито

червена резка

сърцето ми

 

*
„Странно как умират мъжете…“
Г.Сеферис

отдавна въжето е
скъсано
бурята бие
скалистия нос
(ние сме тук )
каня те на една.
и на сиртаки

 

*
да държа ръцете ти
няма значение

да гледам в очите ти
няма значение
дълги пера рушат хоризонта
(децата изгарят в светлина)
о, капитане! мой капитане!
мъртвите поети дишат
в корените на
иглика

 

*
Детето във тролея
се изправя.

Лекичко почуква по стъклото.
После махва някому.
Говори:
„Няма как.
Не мога
да се обадя
( забранено).
Няма как.
Не мога
да погледам
( дългите монети
по зъбите).
Ръцете няма как.
Не мога да докосна
( ръцете здраво стискат
Другите).
Сега и
вчера
е изгубено лицето ти,
изгубено лицето ми…”

И се оголват очите на неделята.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *