*
тихо спри
пред вратата ми
нека си простим
непростимото
тихо сърцето ми
питай
непопитаното досега
тихо стъпвай на прага ми
умори ли се да чакаш
ще ти отворя
вратата е като стена
не можеш да минеш през нея
тихо спри
тихо влизай
и остани

 

*
тръгнах си
като сянката
която никога
не забеляза
сега ми стана сянка
по която въздишам

 

*
в мълчанието
разбрах това
което
дори
голите ни тела
не откриха

 

*
обичам времето
което
прекрачва
независимо
и гордо
желанията ти
аз съм
мига
който
си изгубил
за да ме дочакаш
пак

 

*
не забравяй
спомена
който властно
те накара
да спреш да печелиш
битките
които няма да ти помогнат
да спечелиш войната

 

*
колко пъти
не ме излъга
за да разбереш
че ти вярвам

 

*
по намачкана риза разбрах
имаше страст
но и много страх
да ме обичаш

 

*
тихо поплаках
чу ме само сърцето ми
нямам воля
да спра
да се надявам
на трохите
които ми даваш
няма да се връщам
няма да тръгвам
тихо се спрях
за да ме подминеш

 

*
и така
тихо
внезапно
бегло
на стъпки
си отиде нещо
което едва дойде

 

*
колко пъти
проигра
незапочнатата игра
колко пъти
събирах
забравените ти
мисли
колко цигари
изпуши
за да можеш
да успокоиш
трепета
колко пъти
се отказа
преди
да съблечеш
копче по копче
последната риза

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *