Девойката

в живота си кратък, по някое време –
щом вън от себе си, да се разлива, вземе
то, с кръв като черна и лепкава тежка вода;
момичето усеща полъх на смътна беда: странна

си, някаква, честа – болка фантомна – там, дето
му членът, щеше да бъде, вместо раната
стара на Ева, да беше то мъжко дете

 

Плувецът

На Тил Линдеман

… плувецът се разтваря, сякаш във водата,
макар че неусетно, наранява ù покоя;
а тялото му яко, с обнажените линии познати,
ù свойта странна красота явява, стройни

форми; вътре – в широката нейна и няма утроба;
плувецът се носи нататък – във пътя на рибите,
гòрките нощни звезди, в блясък оголени;
със сол се насища му, гладката кожа…; ала ще видите

нейде накрая – край бряг, някой нов,
неназован; разстроени – двамина – там;
единственините, нас: „Mann gegen Mann!„…

… все по-надълбоко, навътре във сумрака леден
на бурята; пò към сърцето далечно на хладното,
тъмно море…; единият – първи; последен,
пък – другият, втори… Водата загребва той жадно
с горещите длани – железни и нежни – със нея се бори…;

… а цели светове загиват във копнежа ми…;

но ще се видим пак – завинаги – на най-далечния и пуст харман:
единствените двама – ний, неутешимите – „Mann gegen Mann!

 

Опиоманът

… човекът говори на Бог непрестанно
и, чуди се: кой ли от тях, двамата –
пò е сам; пътят безкраен е – на опиомана –
за там, где никога не прецъфтяват олеандрите,

… ала посоката на тоя път – една е –
място, някое – вън от пространството;
някое време, чийто вятър не носи ридания,
нито пък, ражда образи странни

в съня, афионът; нито дори и наяве

 

Химикът

погледни: косите му са оредели,
а зъбите – разклатени – от изпарения
на млад живак…; химикът често взема
шепа хапчета – за да живее, някак, още време,

дето е останало, по пътя към смъртта;
поне, докато късче литий изгори
в стакана със вода светена и, така,
от пламъците бели тя, обсебена, заври…

химикът стои на вратите на
странна вселена, една; и невидима,
и немислима, та леко залита към нея,
нататък [завинаги]

 

Маратонецът

… обикаля той, край гробищата тичешком,
пристъпва в лекия си тръс, полека, та
остават му няколко стадия, само – този маратон
ще свърши; човекът ще догони самотата

своя, от чиито пори се излива мирисът
на мъжка пот и, в небето попива, нагоре –
вълшебното ухание на юношеска плът…;
не спира бегачът, нито пък, знае умора

сърцето му; само секунда за отдих и,
глътка мълчание – по-голяма от всяка
надежда – с водата затоплена; му припомня

за някакъв залез, отдавнашен – в някое лято,
отминало в по-далечната младост…; и с вопъл,
момчето посреща я, пак продължава нататък.

 

Фармацевтът

Ночь, улица, фонарь, аптека,
Бессмысленный и тусклый свет.
Живи еще хоть четверть века –
Все будет так. Исхода нет.

… Умрешь – начнешь опять сначала
И повторится все, как встарь:
Ночь, ледяная рябь канала,
Аптека, улица, фонарь…

Ал. Блок, „Пляски смерти“, 1912 г.

… потънал във хладната, черна стопилка
на кипналата и безока нощ, фармацевтът
седи зад гишето в аптеката, лъха на билки
отровни, тъгата му – тежка и вехта…

… той стрива в хаван ароматния радикс,
бавно превръща го, заедно с всичко
останало – в прах; притихнал площада
навън е, а тъмна и пуста, и ничия –

е нощта…; после пък, пада в прашеца
сълза от очите и, в solutio
отровно го превръща; във млечен,

някакъв сок…, през иглата полека
минава, едва, препарата, и влива се
в него; усмихва се странно, човекът…

 

Самураят

… броди сам из града, самураят, по болничен халат,
а под него – пижама – с петна от кафе и яхния –
още по-шарена; ни меч, нито пък друга от тия
инсигнии – на войнската му доблест – символ – на рат,

и безнадеждна, и безкрайна; на крепката му чест
и страховита сила… – върху него няма, а като
пленник, той изглежда: треперят клепките му често,
а ръцете са сковани, трескав – блясъкът в окото…

… а наближава, няма време – трябва самураят
да се прибира в болничното отделение…,
където, да обядва, чакат го; и да си вземе
назначените медикаменти – това той смътно знае…

 

Касиерката

в напредващата, като болест нелечима – нощ;
когато, вече, е изпратила последния клиент;
тя, касиерката, макар и уморена, сили има още
за една молитва – да трепти, на фирмамèнта

в пустотата непрогледна, изгубена зад черния
нехоризонт на мрака и на нощния копнеж;
донася грохналият и разстроен бриз – вечерния –
уханията на тамян – от запад…; тя запалва свещ,

вглъбено и, потънала дълбоко в аромата…; сърцето ù,
смирено, се въздига с мириса вълшебен – все нагоре
в своята нечувана и непомерна тишина… И взето

е от него, то: за да му служи – все по-вярно –
клетвата желязна е, а вярата – възпламенена;
отронват устните, едва: „Зовем те, сатана!

 

Градинарят

… градинарят между олеандрите поклаща се…,
а беше му, някога, братът разказвал,
че даже във ада растат тия храсти…;
накуцва човекът, едва подкрепя се с тоягата

крива – насища си ума с отровните благоухания;
за кратко въздъхва – който си е насадил –
своя малък и разцъфнал ад, и тихо заридава.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *