*
Рано сутрин
В събота
Гледам изгрева
През влаков прозорец
Сърцето ми отброява ритмично
Съкращение – отпускане
Мислите ми препускат
По релсите
Към едно място,
До което няма железен път –
Сърцето ти.

 

*
Безсънна събота.
Залезът е рана,
от която капе дъжд,
за да утоли
свирепата ми жажда
за любов.

 

*
Непосилно дълго те няма.
Самотата ми е гладна
и ожесточено дъвче
всяко мъждукане
на слънцето
зад сивите облаци.

 

*
В главата ми кънти
една и съща изповед
след всеки полет на плътта –
Обичам те

 

*
Мразя обещанията за обичане,
но тайно,
за целувки без консерванти,
за разходки по небето
и задъхано изкачване на хълма
при стария градинар
и неговата армия цветя,
деца от явната любов
на земята и слънцето

 

*
Раят ми е празен буркан,
ключалка към свободата,
а аз съм странник,
пресявал цял живот пясък от пепел,
за да научи,
че самотата е най-добрата му приятелка.

 

*
Животът ми отдавна
е само чакалня
за миражите,
очакващи полет
до последното възмездие.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *