*
Още живея в колективното несъзнавано
между Сянка и Персона
може и по Бергман
като хищник
който дебне жертвата
в мъжкия свят на
инстинктите
краде нарцисизма им
и привлича сила
на своя страна –
ръка
която сваля бинта
от лицето на Невидимия

 

Отброяването ми
се заключва между теб и тъмнината
препуска
с ноемврийски пушек
от обгорели влажни дърва
все още цели и донякъде полезни.
Сянката
се притиска в бягащите думи,
прецежда къркорещия смях,
пресипва от присядащи трохи в сладоледа.
Удоволствието
се задушава от преминаваща през светофара
изцъклена зелена тръпка
Отдава се без отдаденост.

 

Спирка по пътя
хижа
хан
оазис
пътници
бивши синове
бъдещи бащи
настоящ снеговалеж
замита
кални следи
до скърцащо бяло
от пясъка между зъбите
мирис на сярна вода
повдига
яките на недоволството
схлупва
козирките на миналото
неохотно се отвива
нощта

 

Възли

Връзвам възли
по сребърната нишка,
която
още
ме придържа към
обитаваното от теб
бивше
мое
тяло
за да намокриш сухожилията
и
сплетеш хаоса
преди да натежиш
изтласквайки
гюлетата
от
твърдостта на
границите ни

 

Усет

Желанието е
ароматно
страхът –
вони
сексът –
лепкаво смъди
любовта
осигурява така жадувания въздух
докосването е
етика
проникването –
морален въпрос
поемането –
катарзис
приемащият
умее да благодари
съмнението –
косъм в супата

 

Спрях

Спрях да събирам
преходни думи, които обират праха на
измислени сънища
букви за продан без принадена стойност
отказах звуците
цигарени руни димящи наоколо.
Спрях да събирам книги
преди да съм ги оковала

в мрежите на голотата
в съвършенството на пениса

Объркани горят косата ми
докато оплешивявам
без значение какво съм:
певица
или просто куче.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *