Не можеше да разбере защо го направи, защо се озова отново тук – където не би искал да живее и ден. Не беше заради парите. Всички си мислеха, че е заради тях – но не беше. Никога не беше вярвал, че парите имат сериозно значение, че могат да бъдат причина за някакво решение.
Когато попадна за пръв път в този каменен и циментов, и стъклен град, тутакси изстина. Започна да кашля, да киха, изхаби сто пакета носни кърпички. Беше краят на септември. Час по час влизаше в някое кафене и си поръчваше горещ чай.След горещия чай – горещо кафе. Купи си електрическа печка, сложи я до радиатора за централното отопление, включена на максималната степен. Купи си дебело вълнено одеяло от пазара. Нищо не помагаше. Не можеше и не можеше да се стопли. Постоянно сънуваше огрети от слънце поляни, летни бълбукащи реки, огньове под огромни планински звезди, плаж, толкова горещ, че босите стъпала не издържат…
Беше убеден, че есента е дошла само тук, в този каменен и циментов, и стъклен град. Че там, откъдето идваше, продължава да бъде лято – такова, каквото го остави, когато тръгна. Последното, което направи на тръгване, беше един плаж. Имаше два часа до полета си от морския град. Но вместо към летището, с огромния куфар,от гарата, отиде на плажа, кой знае защо банският му с хавлията бяха най-отгоре; преоблече се буквално на брега, заряза куфара и плува навътре, навътре, навътре… – в приветливата топла вода. После, солен и щастлив – нарочно не мина под душа, искаше дълго да мирише на това море – пое към летището.
Издържа точно месец. Един ден, вместо да отиде на работа, отиде да си купи билет, на баснословна цена. Цената обаче си заслужаваше, мислеше си той щастлив, следващия ден се качи на самолета и се прибра. И наистина, там си беше лято – циганско, но лято. От първите мигове на родна земя го посрещнаха лъчите, листата,някои вече жълти и червени, а други – все тъй празнично зелени. И вместо да хване първия възможен влак за градчето си, отново се озова на плажа. Луди да се къпят освен него нямаше, но плажът не беше пуст. Двайсетина души наблюдаваха октомврийското море и със симпатия му се усмихваха. И пак така солен и възторжен си тръгна за у дома.
Там обаче възторгът му не оцеля. Неголямата сума, която беше спестил,изхвърча със скоростта на светлината. И двамата с жена му знаеха какво ги очаква – постоянни ограничения, унизителни заеми, глупави скандали. И когато трябваше да избират между това да купят обувки на дъщеря си или да платят школата й по приложни изкуства, реши да тръгне отново. Ето как се озова в самолета, зад гърба му – най-желаното море, небе, листа, синева…
И се започна всичко отначало. 24-часов работен ден – човек, който изкарва пари зад граница, всъщност няма почивен ден; чайове, след чайовете – кафета, после – още кафета, а след това – печки и вълнени одеяла, и – студ.
Като допълнителен бонус дойде безсънието. Лягаше си нормално към единадесет, след скайповата любов, така често прекъсвана от сривове в системата, но около два се ококорваше – и повече нямаше сън за него. Но пък в замяна го връхлитаха ужасни мисли, като гнусни чудовища, които не виреят на дневна светлина, но нощем изпълзяват от леговищата си и нападат. Ако станеше и се заемеше с нещо – сутринта беше като пребит. Лежеше ли в леглото, чудовищата го напълзяваха целия, посягаха с отвратителните си пипала към ума и сърцето му, към всяка светлинка в душата му.Струваше му се понякога, че ена границата на лудостта. Колкото повече се ядосваше, толкова по-упорита ставаше безсъницата. И овце пробва,и филми, и музика, и молитви, и мантри – нищо. Винаги изплуваше една мисъл – хващай си самолета за у дома. Но всеки разговор със семейството му го убеждаваше в обратното. Жена му вечер разказваше за безкрайните проблемите в работата, в държавата. Всеки ден му казваше, като мантра – слава Богу, че си там, късмет имаме голям. Той трябваше да работи, а следователно – и да живее тук.Така им даваше възможност, на тях, най-милите му, да живеят там.
Когато се опиташе да каже на жена си как се чувства и че да живеят така, далеч един от друг, без ласка и топлота, е лудост – тя прекратяваше разговора – уморена съм, утре ще поговорим пак. Целувки от детето,то вече заспа, лягам си и аз. Целуваше я и той, виртуално, лягаше и заспиваше, но сънят не оставаше при него за дълго.
Една нощ, докато водеше епичната си битка с чудовищата, в главата му се роди такава мисъл: Ти, мили мой, си най-самотният човек на света… Не можеше да лежи повече; стана, светна нощната лампа и седна пред компютъра. Но вместо да включи вечно будния екран, посегна към комплекта за майсторене, който беше купил и приготвил като подарък за дъщеря си – тя определено имаше талант, правеше невероятни неща с ръцете си. Блокчето беше много специално, хартиите му бяха релефни, с ярки, особени цветове. Разгърна листите, докосна ги и усети как сякаш го докосват и те. Взе ножичката. От листа с цвят на кестен изряза красива бухнала коса. От бледорозовия лист се роди издължено лице, върху което се усмихнаха ярки, пълнички устни и дълбоки сини очи. От зеленото се появи елегантна рокля, после – нежни ръце, без пръстени, с една малахитова гривна на дясната, крака, обути в леки и красиви кестенови като косата есенни обувки. Като се сети за студа, изряза пак от кестеновия лист едно много топло и много красиво леко палто и постави върху него шал от зеленото. Ехе! Невероятно… вече не беше сам. Взе хартиената жена в ръце – беше лекичка, и я постави до компютъра си, под жълтата нощна лампа. Беше красива. И го гледаше. „Как се казваш?“, рече ѝ гласно той, но тя само се поусмихна, така му се стори на него в три през нощта. „Не казваш, рече той пак гласно, добре тогава, казваш се Марияна. Приятно ми е, аз съм Иван.“ После загаси светлината и заспа като ангелче.
От тази нощ безсънието пропадна някъде, та се не видя. Отвратителните чудовища – и те, сякаш никога не бяха съществували. За сметка на това започнаха нощните разговори с Марияна. Иван вече казваше спокойно „Лека нощ!“ на жена си, целуваше я виртуално много топло и нетърпелив очакваше да останат насаме с Марияна. Вярно е, че тя за момента само мълчеше и се усмихваше – но пък беше идеален слушател. Не пред всеки можеш да разкажеш съкровените си неща, да изречеш болката си, да споделиш крехките си надежди. От начина, по който се държеше Марияна, по който го гледаше, той разбираше, че тя всичко разбира. Искаше му се само едно – да проговори и тя, да му каже коя е, как е живяла, какъв иска да бъде животът ѝ.
Веднъж, докато се ровеше в нета, Иван мярна темата на конкурс за създаване на текстове „Няма нищо невъзможно“ – „Пощенска кутия за приказки“. Зачете се. При него пристигна сякаш някъде отдалече споменът, че умее да пише. Детската му мечта да бъде писател. Съвсем беше забравил за това… или почти. Как беше могъл? Спомни си за публикувания си разказ, как всички му казаха – ти имаш талант, трябва да пишеш. Спомни си как единствено писането му даваше усещането за смисленост. Забързано отвори нов документ в компютъра си, написа „Няма нищо невъзможно“. Опита да започне. Не. Нищо не се получаваше. И как искаше да се получи, като не пишеше… всяко нещо изискваше труд, усилия. Замисли се – какво правеше с живота си? Нима беше се превърнал в машина за изкарване на пари? Сам, доброволно, беше убил таланта, мечтите си? Изтри документа, спря компютъра си. „Не мога, Мариянче. Не се получава. Останало е някъде там, отишло си е.“ Марияна като че ли не беше убедена, ъгълчето на устата ѝсе усмихваше. „Излизам“, обади ѝ се Иван, сложи якето си и се озова на улицата.
Беше краят на ноември, и краят на деня – пусти улици, облаци, студен вятър. „Още по-добре, каза си Иван, имам нужда да ми се продуха главата“. Тръгна към централния парк на града; всеки град ти предоставя няколко места, където можеш да се измъкнеш от ежедневието и да отправиш поглед някъде другаде, например – към небето. Този парк беше едно от тях. Иван понякога сядаше там с книга… не четеше, а наблюдаваше хората, улавяше слънчевите и облачните светлинки, гласчетата на децата, лая на кучетата, разговорите на птиците. Насочи се и сега към сърцето на парка. На „неговата“ пейка седеше някой – жена с книга в ръка. Приближи се – косите ѝ бяха бухнали и кестеняви, също както есенните обувки и лекото ѝ палто, роклята ѝ – зелена, като шалчето ѝ. Тя усети присъствието му и се обърна. Очите ѝ бяха дълбоко сини, устните – ярки и пълнички. Усмихваше се. „Здравей – протегна ръка Иван. – Аз съм Иван“ „Здравей, отговори тя на родния му език, аз съм Марияна.“ Иван остана да стърчи глупаво и не знаеше откъде и как да започне. „Какво четеш?“ – попита накрая той. Марияна притвори корицата на книгата си, в настъпващата дрезгавина на вечерта той прочете заглавието на книгата – „Няма нищо невъзможно.“

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *