Реплика към пиедестала на президиумите

Любомиру Левчеву

Ти непрекъснато заставаш пред някаква въображаема стена за разстрел.
Но няма да те разстрелят.
Помисли си защо!
Ти непрекъснато заемаш пози пред някой свой стих и бял Дунав.
Но нямаш никакъв свой Дунав – нито реален, нито метафорически.
Ти нямаш и своя Шипка, своя Околчица, свое Оборище.
Най-многото, което може да се каже за теб е, че живееш между улиците „Шипка” и „Оборище”.
Ти нямаш никакъв „връх свещен”.
Защото теб те спускат по върховете с парашути.
И не бездарието е фашизъм,
а цинизмът е бездарие.
Ти развяваш знамена, които са напоени с чужда кръв.
А литературата не е фронт, нито военизирана игра, поете.
И славата не се купува с валута от „Кореком”.
А ти искаш да си хем революционер, хем началник.
Ти искаш да си хем драстичен, хем симпатичен.
Ти искаш да си хем марксичен, хем сомнамбуличен.
А няма никаква Голяма, Водеща истина, ако се нарушават дребните, човешките правила на живота.
Ти искаш хем да ядеш чашите, хем да ги пиеш.
И мислиш, че всички си надхитрил – и тези „горе”, и тези „долу”.
Но си надхитрил единствено себе си, поете.
Мислиш, че си по-талантлив от умните и по-умен от талантливите.
А ти си просто поет сред началниците
и началник сред поетите.
Ти сам си си произнесъл твърде жестока присъда
„А който не е готов да умре
той вече е мъртъв”
Пиедесталът на президиумите не е по-висок от подземията на болката.
Това, което казвам сега, не е поезия.
И то не защото „сега не е за поезия”.
А защото знам, че моите думи са груби, непоетични, неловки и дори неуместни.
А твоите думи са винаги уместни, колкото и да е тъмен и мръсен подтекстът им.
Твоите думи са винаги хубави, поетични, силно метафорични и дори сюрреалистични.
Безспорно, ти си много талантлив стихотворец.
Но зад твоите думи няма Неща, има Нищо.
Зад твоите красиви думи зее най-страшната пустота.
Ти играеш своя страшен танц с пустотата.
Не, не се късат твоите интелигентски струни, поете.
Скъсани са твоите човешки струни.

1.Х.1980 г.
В чест на четвъртия национален коктейл на българските писатели

Това стихотворение (ако подобен социално-критически текст може да се нарече „стихотворение”) бе написано след дългогодишни наблюдения върху общественото поведение и граждански морал (= цинизъм) на тогавашния председател на СБП. Повод за написването му бе зловещата гавра, която Левчев устрои на своя колега Васил Попов и която ускори смъртта му. Връчих стихотворението лично на човека, комуто бе посветено, а приятелите ми го размножиха и то стана твърде популярно сред българската общественост. През януари 1981 г. Левчев „отговори” на моята непубликувана творба със стихотворение, публикувано в „Литературен фронт”, в което ме обвиняваше в какво ли не – и най-вече в клевети срещу българските класици (точно по това време моята „История на българската литература” бе забранена и читателят не можеше да знае как аз „клеветя” класиците). Едва ли е необходимо да описвам пороя от репресии, който бе предприет през следващото десетилетие срещу мен и семейството ми. Ненавистта на Левчев към мен обаче не се задоволи със стихотворните му вдъхновения. Няколко години след стихотворението си срещу мен той публикува в „Работническо дело” главата „Карнавал” от бъдещия си роман „Убий българина”, в която съвсем прозрачно свързваше моето име с някакви покушения, които „вражеската” емиграция уж била организирала срещу живота му. Въпреки нежеланието ми да пиша нови памфлети, бях принуден да напиша нов отговор, който също остана непубликуван, но в преписи се разпространяваше широко сред българската общественост. Ето го:

И пак ще ти кажа

Напразно заемаш героически пози
и репетираш безсмъртната си смърт.
Твоят път е постлан не с куршуми,
а с думи – парфюмени рози.
Твоят път е безпътица,
а не път.
И напразно се заканваш,
че ще изпиеш отровата.
Няма даже кой да ти я даде.
Но живота на твоите събратя
ще тровиш
със забрани,
със закани
и с юбилеи.
Срещу теб ще стрелят само с конфети
в карнавални
и разни
дворцови игри.
Ще ти бъдат другари злодеи, не поети
или поети със слова от лигнин.
Ще се кълчиш на изток,
ще се мяташ на запад
във родината своя
международно нелеп.
Докато някой ден
не узнаеш
внезапно
че в страната на убити поети
си на убийците
поет.

Преди няколко дни Александър Томов написа в „Демокрация” текст за пагубното въздействие на властолюбието върху българските писатели по времето на тоталитаризма. Там между другото споменава, че никой не се осмелил да се изправи срещу властолюбието на Любомир Левчев. Впрочем той казва, че българската интелигенция не е реагирала своевременно срещу властолюбието на неколцина лакеи на Живковия режим. Има право – „българската интелигенция”, поне писателската, надаваше крясъци на одобрение, когато един писател, вземайки повод от моите „посегателства” срещу Левчев, че ако си носел пистолета, щял да ме разстреля, тъй като хора като мен не трябвало да живеят. А един известен полицай поет публично заявяваше, че трябвало да благодаря, че са ме оставили жив. Каква милост!
Позволявам си да публикувам тези свои творби – и за да освежа паметта на приятеля си Ал. Томов, който много добре ги знаеше още при появата им. И за да подпомогна бъдещите изследователи на поезията и прозата на Любомир Левчев, които без тези стихотворения не биха узнали кой е бил предмет на ненавистта му.

 

Първа публикация във в. „Литературен форум”, брой 4, 25-31.І.1995

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

 

2 Comments

  • Благодаря , че има такива хора, като Вас. Те са все по-потенциално намаляващи и изчезващи, но ги има.
    Като момиче много харесвах стиховете на Левчев. Да. Но постепенно ги забравих. Не знам защо, преди години, те ми напомняха на Рембо и Аполинер, но разбирам, че тово е било от младежка необразованост и желание да се чувствм добре и своята страна.

  • New social poetry

    благодарим за коментара Ви!

    радваме се, че възприемате усилията ни като смислени

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *