На волана на Шевролета по шосето за Синтра

На волана на Шевролета по шосето за Синтра,
Под лунната светлина и съня, на пустинния път
Шофирам сам, карам бавно почти и почти
Ми се струва или малко се насилвам да ми се струва,
Че продължавам по друго шосе, в друг сън, в друг свят,
Че продължавам, без да е бил напуснат Лисабон и да съществува Синтра като цел на пътуването,
Че продължавам и в какво друго се състои продължаването, освен да не спираш, а да продължиш?
Ще прекарам нощта в Синтра, защото не мога да я прекарам в Лисабон,
Но като стигна в Синтра, ще съжалявам, че не съм останал в Лисабон.
Все това безпокойство без причина, без връзка, без последствие,
Все, все, все
Тази прекомерна угнетеност на духа, непредизвикана от нищо,
На шосето за Синтра, или на пътя на съня, или на шосето на живота…

Послушна на неосъзнатите ми движения на волана,
Потръпва под мене с мен колата, която ми заеха.
Усмихвам се на символа, мислейки за него и свивайки вдясно.
С колко неща назаем прекосявам света!
С колко заети неща боравя като със свои!
Каквото съм получил назаем, човече, това съм самият аз!

Отляво невзрачна къща – да, някаква бедняшка колиба – край шосето.
Отдясно надалеч се простира полето под лунната светлина.
Автомобилът, който до скоро сякаш ми даваше свобода,
Е сега нещо, в което съм затворен.
Нещо, което мога да управлявам само затворен в него,
Нещо, над което господствам, само ако съм включен в него, ако то включва мен.

Отляво, някъде назад остана скромната къща, всъщност повече от скромна.
Там животът сигурно е щастлив, само защото не е моят.
Ако някой ме е съгледал от прозореца на колибата, ще сънува: Онзи е щастливият.
Може би за детето, наблюдаващо през прозореца на горния етаж
Оставам запечатан (с колата назаем) като някакъв сън, някакво реално вълшебство.
Може би за момичето, което надзърна, дочуло мотора, през прозореца на кухнята
На приземния етаж
Съм нещо като принц от всяко сърце на момиче,
И тя ще ме проследи, скосила поглед през стъклата, до завоя, зад който се изгубих.
Оставям ли сънища след себе си или пък автомобилът ги оставя?
Аз, водачът на взетата на заем кола, или автомобилът назаем, който управлявам?

На шосето за Синтра, под лунната светлина и тъгата, всред полята и нощта,
Карайки безутешно Шевролета назаем,
Изгубвам се по бъдещия път, разтварям се в далечината, която достигам,
И с ужасно, внезапно, необуздано, непостижимо желание
Ускорявам…
Ала сърцето ми остана край купчината камъни, която заобиколих, доловил я, без да я видя,
Край вратата на колибата,
Моето празно сърце,
Моето неутолено сърце,
Моето сърце, по-човечно от мен самия, по-прецизно от живота.

На шосето за Синтра, почти в полунощ, под лунната светлина, на волана,
На шосето за Синтра, каква умора само от собственото ми въображение,
На шосето за Синтра, все по-близо до Синтра,
На шосето за Синтра, все по-малко близо до себе си…

 

Инсомния

Не спя, нито очаквам да заспя.
Дори в смъртта – не очаквам да заспя.

Очаква ме безсъние с протяжност до звездите
И напразна прозявка с широтата на света.

Не спя. Не мога да чета, щом се събудя нощем,
Не мога да пиша, щом се събудя нощем,
Не мога да мисля, щом се събудя нощем –
Боже, не мога да сънувам, щом се събудя нощем!

О, този опиум да си който и да е друг!

Не спя, лежа, пробуден труп, усещайки
И моите усещания са празна мисъл.
Преминават през мен, безредни, случили ми се неща –
Всички онези, за които съжалявам и се обвинявам.
Преминават през мен, безредни, неслучили ми се неща –
Всички онези, за които съжалявам и се обвинявам.
Преминават през мен, безредни, неща, които са нищо
И дори за тези съжалявам, обвинявам се и не спя.

Нямам сили да имам енергия да запаля цигара.
Вторачвам се в отсрещната стена на стаята, сякаш тя е вселената.
Навън цари тишината на цялата тази тоталност на нещата.
Една голяма тишина, вдъхваща страх в друг някой случай,
В друг някой случай, в който бих бил в състояние да чувствам.

Пиша наистина мили стихове –
Стихове, които казват, че нямам нищо за казване,
Стихове, упорстващи да казват това,
Стихове, стихове, стихове, стихове, стихове…
Толкова стихове…
И цялата истина, и целият живот извън тях са мои!

Спи ми се, не спя, чувствам и не знам какво да чувствам.
Усещане съм без лице, което да му отговаря,
Абстракция на самосъзнание, без да е ясно на какво
Освен необходимото, за да се чувства имането на съзнание,
Освен – знам ли аз освен какво…

Не спя. Не спя. Не спя.
Какъв тежък сън в цялата глава и над очите и душата!
Какъв тежък сън във всичко освен във възможността да спя!

О, съмване, толкова се бавиш… Ела…
Дойди напразно
Да ми донесеш друг ден, подобен на този, последван от друга нощ, подобна на тази…
Ела да ми донесеш радостта на тази тъжна надежда
Защото ти винаги си радостно и винаги носиш надежда
Съгласно старата литература на чувствата.
Дойди, донеси надеждата, дойди, донеси надеждата.
Моята умора просмуква вътрешностите на дюшека.
Боли ме гърбът, защото не лежа на една страна.
Ако лежах на една страна, щеше да ме боли гърбът, защото лежа на една страна.
Дойди, разсъмване, дойди!

Колко е часът? Не знам.
Нямам енергия да протегна ръка към часовника
Нямам енергия за нищо, нито дори за нищото…
Само за тези стихове, написани на другия ден.
Да, написани на другия ден.
Всички стихове са винаги написани на другия ден.

Абсолютна нощ, абсолютен покой там навън.
Мир в цялата Природа.
Човечеството почива и забравя своите горчивини.
Точно така.
Човечеството забравя своите радости и горчивини.
Обикновено се казва така.
Човечеството забравя, да, човечеството забравя
Ала дори будно, човечеството забравя.
Точно така. Но не спя.

 

Триумфална ода

Под болезнената светлина на мощните фабрични лампи
Ме втриса и пиша.
Пиша, скърцайки зъби, звяр пред тази красота
Пред тази красота, абсолютно непозната на древните.

О, колела, зъбни предавки, едно вечно р-р-р-р-р-р-р!
Мощен сдържан спазъм на беснеещи машинарии!
Беснеещи навън и вътре в мен
През всичките ми оголени нерви
През всички рецептори отвъд всичко, с което усещам!
Устните ми пресъхват, о, грандиозен шум на модерността,
От прекомерната ти близост до сетивата ми
И гори главата ми в желанието да те възпея с прекомерността
На изразяването на всичките мои усещания
С излишество, съвременник на вас, машини!

В треска и вторачен в моторите като в тропическа Природа –
Импозантни човешки тропици от желязо, огън и мощ –
Пея и възпявам настоящето, възпявам също миналото и бъдното
Защото настоящето е съвкупното минало и съвкупното бъдеще
И има Платон и Вергилий в машините и електрическите светлини
Единствено защото имало е минало и човешки същества били са Вергилий и Платон
И частици от някой Александър Велики от може би петдесетото столетие,
Атоми, които ще подклаждат треска в мозъка на някой Есхил от стотното столетие,
Кръжат по тези трансмисии, минават през тези бутала и махови колела
Които ръмжат, стържат, съскат, бумтят, млатят
Затрупвайки с излишество от ласки тялото ми в един-единствен ласкав досег до душата.

Ах, да можех да се изразя изцяло, тъй както моторът изразява себе си!
Да бъда съвършен като машина!
Да прекося живота, тържествуващ като най-новия модел автомобил!
От всичкото това да мога най-малкото физически да се просмуча
Да се разпоря цял, открай докрай да се отворя, да стана пропусклив
За всички аромати на масла, топлинни изпарения и въглища
На тази невъобразима флора – черна, изкуствена и ненаситна!

Побратимяване със съвкупната динамика!
Безразборният бяс да си действаща част
От железния и космополитен ход
На неустрашимо усърдните влакове
На морската служба на кораби, превозващи товари
На похотливо бавното кръжене на подемни кранове
На дисциплинираната суматоха на фабриките
И на почти безмълвното и монотонно съскане на трансмисиите!

Часове с европейска, продуктивна мяра, пристегнати
Между машинарии и утилитарна деловитост!
Големи градове, застинали за миг в кафенетата,
В кафенетата – оазиси на шумни безполезности
Където изкристализират и пак се устремяват
Шумоленето и жестовете на Полезното
Колелата, зъбните колела, лагерите на Напредничавото!
Нова бездушна Атина Палада на кейове и гари!

Ново въодушевление от значимостта на Момента!
Килове, облечени в железни плочи, усмихнато опрени в доковете
Или навирени на сухо върху наклонените плоскости на пристаните!
Интернационална, трансатлантическа предприемчивост, Canadian-Pacific!
Светлини и трескаво губене на време в баровете и хотелите
В Longchamps, Derbies и Ascots
На Piccadillies и на Avenues de l’Opéra, които прекосяват
През душата ми вътре!

Здравейте, улици, привет, площади, здравейте, градски тълпи!
Всичко, което отминава, всичко, което спира пред витрините!
Търговци, безделно шляещи се, аферисти с подчертано безукорен вид
Добре различими членове на аристократични клубове
Нечистоплътни съмнителни фигури, неопределено щастливи глави на семейства
Излъчващи бащинство чак до златната верижка, която прекосява жилетката им
От джоб до джоб!
Всичко, което минава, всичко, което минава и никога не отминава!
Прекалено открояващото се присъствие на кокотките
Интригуващата баналност (ала кой знае какво се крие зад нея?)
На малки буржоазки, обикновено дъщеря и майка
Преминаващи с целеустремеността на все някаква цел
Женствената и фалшива прелест на провлачено точещите се педерасти
И всички просто елегантни хора, които се разхождат и показват
И, в крайна сметка, там някъде вътре притежават душа!

(Ах, как искам да съм souteneur на всичко това!)

Изумителната красота на политическата корупция
Очарователните финансови и дипломатически скандали
Политически мотивираните нападения по улиците
И от време на време кометата на някое цареубийство
Озаряващо с Чудо и Фанфари обичайните и ясни
Небеса на Всекидневната Цивилизация!

Новини, опровергани в пресата
Неискрено искрени политически статии
Новини от сорта бързо-осребрявани-сензации, големи престъпления –
Цели две колонки, минаващи на втора страница!
Свежият мирис на печатарско мастило!
Току-що разлепени афиши, още влажни!
Сигнално жълти Току-що излязло! върху бели ленти!
Как обичам това всичко, всичко, всичко
Как го обичам по всички възможни начини
С очите, ушите, обонянието
С осезанието (да го докосна значи толкова много за мен!)
С интелекта – антена, вибрираща от всичко това!

Как всичките ми сетива са разгонени по вас!

Изкуствени торове, парни вършачки, напредък в селското стопанство!
Селскостопанска химия, търговия, въздигната почти до ранга на наука!
О, куфари с мостри на търговски пътници
На търговски пътници, странстващи рицари на Индустрията
Човешки придатъци на фабриките и безшумните кантори!

О, топове плат върху тезгясите! О, манекени! О, най-нови модели!
О, излишни стоки, които всеки иска да купи!
Здравейте, необятни универсални магазини с всевъзможни секции!
Здравейте, светлинни реклами, дето изплувате, сте и изтлявате!
Привет на всичко, с което сега се гради, с което днес различно е от вчера!
Здравей, цимент и железобетон, здравейте, нови технологии!
Прогрес на грандиозно смъртоносната военна техника!
Брони, оръдия, картечници, подводници, аероплани!

Обичам ви всички и всичко като някакъв звяр.
Обичам алчно плътоядно
Извратено, впивам поглед
Във вас, о, велики, банални, полезни, излишни неща
О, до една модерни вещи
О, мои съвременнички, настоящата и ближна форма
На инстантната система на Вселената!
Новото метално, динамично Откровение на Бог!

О, фабрики, лаборатории, music-halls и лунапаркове
О, броненосци, мостове, плаващи докове –
В моя ум, бунтуващ се до бяла нажеженост
Ви познавам като красива жена
Изцяло ви обладавам като красива жена, която не обичаш
На която се натъкваш случайно и ти се струва най-занимателното нещо на света.

Хей, привет, фасади на големи магазини!
Хей, привет, асансьори на високи здания!
Хей, привет, ремонти на правителствени кабинети!
Парламенти, политики, докладчици за бюджети
Фалшифицирани бюджети!
(Бюджет, естествен колкото едно дърво
Парламент, прекрасен като пеперуда).

Здравей, заплененост от всичко в живота
Защото всичко е живот: от брилянтите във витрините
До нощта, загадъчния мост, прехвърлен между небесните тела
И древното тържествено море, което мие бреговете
И милостиво бива същото
Което бивало е във времето на Платон, когато Платон
Действително присъствал е в плътта си и с душата в нея
И разговарял с Аристотел, който нямало да стане негов ученик.

Бих могъл да умра, помлян от мотор
С чувството на блажено отдаване на обладана жена.
Хвърлете ме в пастта на пещите!
Бутнете ме под колелата на локомотивите!
Побой ми нанесете на бордове на кораби!
Мазохизъм посредством механизми!
Садизъм на нещо модерно и аз, и всичко омешано!

Хоп-ла-хо, жокей, спечелил конните надбягвания в Дарби
Здраво захапи двуцветната си cap!

(Да съм толкова голям, че да не мога да мина през никоя врата!
Ах, гледането е за мен сексуална перверзия!)

Хей, привет, хей, здравейте, катедрали!
Нека си строша главата в ъглите ви, когато ви заобикалям
И да ме вдигнат от паважа, подгизнал в кръв
Без никой да ме знае кой съм.
О, вие, tramways, фуникулери, метрополитени
Отърквайте се в мен до спазъм!
Хилла! хилла! хилла-хо!
Смейте се гръмко право в лицето ми
О, автомобили, препълнени с нощни птици и курвета
О, всекидневни множества, ни радостни, ни тъжни, заливащи булевардите
Многоцветна анонимна река, в която не мога да се потопя, тъй както искам!
Ах, що за заплетени съществувàния, какво ли не става по домовете, подслоняващи всичко това!
Ах, да познавах живота на всички, паричните им затруднения
Домашните разпри, неподозирания от никого разврат
Мислите, които всеки има, останал сам със себе си во свойта стаичка
И жестовете му, когато несмущаван е от ничий поглед!
Да не знаеш всичко това е равносилно да не знаеш нищо, о, бяс
О, бяс, който като треска, разгоненост и алчен глад
Лицето ми изпива и размята понякога ръцете ми
В нелепи гърчове насред тълпата
По улиците, изкипяващи от блъсканица!

И долнопробните и мръсни хорица, които изглеждат винаги същите
Използващи псувните като обичайни изрази
Чиито синове крадат край входовете на бакалниците
А осемгодишните им дъщери – намирам това за красиво, харесвам това! –
Бият чекии на благоприлични на вид господа по тъмните ъгли на стълбищата.
Сновящото по скелетата простолюдие, което се прибира у дома
По улички, чиято теснота и разложение изглежда нереално.
Изумителна порода хора, която живее като кучетата
Разположена дълбоко под нивото на всякаква етическа система
За тях религия няма направена
Изкуство няма създадено
Политика няма, предназначена за тях!
Как ви обичам всички вас, защото сте такива
Толкова сте низко, че дори не сте аморални, нито добри, нито лоши
Недосегаеми за всеки напредък
Поразителна фауна от дъното на морето на живота!

(На кладенеца на къщата от моето детство
Магарето върти колелото на долапа в кръг, все в кръг
И тайната на света се върти в подобен мащаб.
Избърши потта с ръка, труженико недоволен.
Слънчевата светлина приглушава тишината на сферите
И всички имаме да умрем
О, пинии, притъмнели на заник
Пинии, сред които моето детство бе нещо друго
От това, което съм днес…)

Но ето отново несекващата механична ярост!
Ето отново мобилната обсебеност на омнибусите.
Ето отново бесът да си едновременно пътник във всички влакове
По всички краища на света
Да се сбогуваш от палубата на всички кораби
Които в този момент вдигат котва или напускат доковете.
О, желязо, стомана, алуминий, листове гофрирана ламарина!
О, кейове, пристанища, влакове, кранове, влекачи!

Ето ви, големи железопътни катастрофи!
Ето ви, срутвания на галерии на рудници!
Ето ви, великолепни корабокрушения на огромни трансатлантически лайнери!
Ето ви, революции, тук, там и някъде другаде
Промени на конституции, военни действия, пактове, инвазии
Шум, несправедливости, насилие и може би в обозримо бъдеще – самият край
Голямото нахлуване на жълти варвари в Европа
И друго Слънце на нов Хоризонт!

Ала какво тук значи всичко, какво тук значи всичко това
Пред мощния дълбинен пурпур на шумотевицата на съвременността
Пред жестокия и възхитителен шум на цивилизацията на днешния ден?
Всичко това непрестанно изличава всичко освен Мига
Мигът гол торс, горещ като огняр
Мигът, пронизително шумен и машинален
Мигът на динамично дефилиране на всичките вакханки
На желязото, бронза и опиянението на металите.

Евое, влакове, евое, мостове, евое, хотели в часа за вечеря
Евое, апарати от всевъзможни видове, железни, груби, миниатюрни
Прецизни инструменти, машини за надробяване и изкопни работи
Рафинерии, свредели, ротативни машини!
Евое! евое! евое!
Евое, електричество, болни нерви на Материята!
Евое, безжична телеграфия, металическа симпатия на Неосъзнатото!
Евое, тунели, евое, канали, Панама, Кил, Суец
Евое, цялото минало в сърцето на съвременността!
Евое, съвкупното бъдеще вече вътре в нас! евое!
Евое! евое! евое!
Железните плодове на полезното от космополитното дърво-фабрика!
Евое! евое! евое! евое-хо-о-о!
Не знам вече дори дали съществувам вътре в себе си. Кръжа, обикалям, проектирам се като машина.
Скачват ме със всички влакове.
Издигат ме над всички кейове.
Кръжа във перките на всички кораби.
Евое! евое-хо! евое!
Евое! Аз съм топлина от триене и електричество!
Евое! всички rails съм, и всичките машинни отделения, и цялата Европа!
Евое и ура за мен-съвкупността и всичко! на работа, машини, евое!

Прекрачване със всичко над всичко! Хоп-ла!

Хоп-ла! хоп-ла, хоп-ла-хо, хоп-ла!
Хе-ха! Хе-хо! Хо-о-о-о-о!
З-з-з-з-з-з-з-з-з-з-з-з!

О, защо не съм аз всички хора и всяко място!

 

 

Превод от португалски Владимир Сабоурин
по изданието Fernando Pessoa, Poesia de Álvaro de Campos, Obras de Fernando Pessoa, vol. 16, edição Teresa Rita Lopes, Lisboa: Assírio & Alvim, 2002.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, април, 2017

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *