ЖЕНАТА

Минирах с теб
предметите наоколо
усмихва ми се вазата с трапчинки
две алегории ме гледат от монитора
леглото е непразно и ме вика
дори контактът
се подмокря от желание

да не изреждам повече
благоприличен съм

ти си навсякъде
но не дойде
и си отиде
без да си дошла

и се наложи
сам сапьор да бъда
и все пристъпвам
по килимената кожа
и детонаторите чувствени
скопявам
в предметите наоколо
разсеяно

дели ни само миг желан
един взрив разстояние

 

СТАЯТА

Бъдещето – тъмна стая
а стените – хоризонт
а хоризонтът – зид
прозорецът къде е
и на тавана
няма капандура
даже

трябва
трябва място в мен да си намеря
да нарисувам
стар пенджер
да го отворя
да пусна мрака да се поразходи
да се изпишка мракът някъде навън
и да подгони котките разгонени
разгонени и черни
като черни котки
и чак тогава чак тогава
ще нарисувам щори
ще ги спусна
и сигурно ще се опитам
стаята
да обитавам

 

ТЯ

Тя е странно
светло същество
и не знае
и не подозира даже
че очите й са
утрото в което
няма никога
да се събудя

 

НА НЕЯ

В зеленото стъкло
на погледа й светъл
плющят освирепели пеперуди.
Вали с умиращи телца
ожесточен възторг.
Изгрява залез
и залязва изгрев.
По оцеляло насекомо
смолисто лази капката любов –
пра-историческо бижу
на полет в кехлибар.

 

ОАЗИСЪТ

Ела при мен.
Аз съм оазисът на твоята пустиня.
Дълбока е душата ми.
Ти в нея нагази!
Как топъл е дъхът ми!
Как лепкава страстта!
Не спирай! Има брод. Към мен.
Аз съм миражният ти бряг.
Достигнатият хоризонт.
Прегръдката ни – обещавам –
ще надживее пирамидите…

Защото аз съм блатото.
Тресавището жадно.
Оазисът на мислещи тръстики.
Единственото бягство от пустинята.

 

НА ПРИЯТЕЛИТЕ

Монети
в касичката на сърцето,
обичам антикварния ви звън,
анфаса на откритите ви профили!
Дузини дяволити,
ръждясвайте в покой!
Ненакърнима да е патината ви!
Че иначе
до трийсет пъти
среброто ви ще лъсне.

 

ШАСТИЕТО

Та това е щастието – тлъста риба,
улових я докато клечах
край меандрите на самотата,
метнах на блесна и клъвна,
хвана се в капана на илюзиите
и сега се учи да пълзи
към спасителния остров на водата.

Боже, колко е красива тая риба!
Боже, колко е красива, докато умира!

 

ТАНЦУВАЙ, МИЛИЧКА

Ако ти кажа,
че лимонът на луната
във чая ти изгрява
ароматно
и се разпуква с кисели мехурчета
разнищената плът на самотата,

знам –
няма да ме разбереш
и ще подхвърлиш с поглед,
че любовта не консумира думи,
а флуиди

и ще си права –

затова
изпий си чая, миличка,
лимона изсмучи
и бягай,
бягай да танцуваш
докле е младост,
ах, докле е младост…

 

СЪРЦЕ

За теб сърцето ми е незабележимо
като атом –
не го разбивай,
ако си наблизо…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *