*
писмата ми
са хартиени длани
с които ти нося сълзи

 

*
всяка сутрин когато
се събудя от сън
първото което обличам
е омразата че те няма
и набързо закусвам
времето което
така бавно те приближава

 

*
безсилието ми набъбна
разсипа се по тротоара
попи между плочките и изсъхна
така и не го разнесоха уморените ни крака

 

*
вържи ме с ивица небе
и няма да избягам
прогонена от вятъра
но няма да съм втора сянка
а способността ти
да дишаш

 

*
гола е
смъртта ми
по стените
на омразата ти

 

*
сънищата ми
са плащеница за реалности
от които не искам да се будя
защото всяка една
е частица от теб
а аз искам да събера
цялото ти лице

 

*
напудрените ми ръце
все още пълнят с вата
куклите
които в теб
се учат
да обичат

 

*
семките на мандарината в чинията
приличат на горчиви хапчета
повърнати от времето
неможещо
да се преглътне

 

*
асфалтът скърца
от лошите маневри
на подметките ни
и оставя дълбоки следи
съхранили всяка наша среща
но когато утрото настъпи
боята за обувки ще ги заличи

 

*
искам да съм
от другата страна
където куршумите падат
под прав ъгъл 50-60 градуса
защото тежестта е просто
полярност за безсмъртни

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *