*
– от времето най-много ме е страх
и казваш
– ние сме вечности във скоби

хайде да правим комети от клечки кибрит
и ще ти кажа още

ето, пълнолунието и то е кратко,
но после се повтаря вечно пак
и пак

(хвърляй ги нагоре, смело, да се закачат над хоризонта)

не се страхувай,
ние все ще останем
в някоя част от времето…
(понякога ми се струва, че мога да падна нагоре в небето)
… може да пише за нас в някоя книга по физика
или поне в стихотворение

– не е това,
мен ме е страх, че някога
изобщо няма да го има времето

 

*
пишех по стъпките ти
по копчетата
на бялата ти риза
по пясъка
на гордите крайбрежия

пишех
и когато ти затваряше очи
от тъмната страна
пак пишех

пишех лесни думи
като „утре“, „синьо“, „ръка“
и по-трудни като
„залез“,“хляб“, „очаквам“
пишех с толкова сърце

написах „време“
„любов“
„август“
„почти“
„светлина“
и когато ти изтриваше очите си
наново пишех

все кратки думи
като името ти
(за него нямах букви) –
ти, за да си те спомняш
и аз, за да се забравя

 

*
някои дни така неприлично ме имат

като успало се съботно утро
в град по риза и вратовръзка
отворен от девет до пет

срещам се по трамвайните спирки
с картонена чашка кафе
и някакъв вятър увесен на шията

толкова минала
като чиста носталгия
сякаш съм изпаднала от джоба
на времето

гледам се отсреща
и се викам по име
(наум
за да не чуя)

на този град не му отивам изобщо
а толкова се е влюбил във мен

 

*
всъщност няма време
само отпечатъци
и истината е избор и последствие

лахесис стяга на възел скъсаното
не усещаш разликата
и има по-нататък
и след секундите
свят е едно голямо кълбо все от нишки
и възли — по един за всеки път
в който избираш да те има

 

*
на първата среща
е тиха

закача тънки думи
в покрайнините
на усмивката си
едва долавяш
аромата ѝ на портокали
с насипен поглед
чертае линии
по топлите части на съзнанието ти
после от върховете на ноктите ѝ
излиза вятър
като от билото на планина
и ги изтрива

имаш чувството, че си я обичал
че си държал цялата ѝ липса в ръце
че е закъснявала за всички първи срещи
и си ѝ бесен
но онемяваш
само от начина, по който изпъва ръкавите си

на последната среща
си тих
името ѝ ухажва устните ти
като позната любовница,
която гладно повтаряш

научила те е
на най-доброто от себе си –
как да се сбогуваш качествено
и завинаги

 

КАЛИПСО

обичах ви всичките
строях ви домове
с най-здравите клони на душата си
давах ви вечност и вяра
кълнях ви
че сте последни

жалки одисеевци
плачещи за някаква итака
с корабокруширали ръце
ме разливахте по устните си
опустяваха дланите ми
всеки път
когато отричахте
последната глътка любов

тръгвахте си позорно
точно както и идвахте

с болни думи за родина
и разредени сълзи
отравяхте моретата ми

сякаш имаше лек за моята носталгия
когато разрушавахте дома ми
за да се приберете в своя

 

*
И в двата края на времето
те няма.
Лампичката за надежди
премигва и угасва.
Изтощиха се.
Имам склонности
да виждам вечности
там, където миговете
се броят на пръсти.
Твоите и моите
пръсти,
преплетени.

Няма те
в нито един край
на времето.
Но ме има мен
мен
мен.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *