Центърът на София

Тежък
като надвиснали буреносни облаци
Молещ
като просяк колекциониращ бутилки скъпо шампанско
Остър
като ръбовете на трамвая драскащ изсъхнали клони
Обещаващ
като мечтите на всички пришълци взети заедно
Мистичен
като завесите криещи погледите на бързащите софиянци

Центърът на София
който събира и изважда съдби между празни нощни булеварди
разделя с много неизказани думи
и събира в шепа със шепота във мъглата

 

Очакванията не носят точен отговор

Не очаквах разруха
но хората
сами заключват вратите всеки ден
сами режат времето със бездействие
сами цапат под очите си със сенки от фалш

по лесно е да нямаш очаквания
да си налееш
да надуеш неприлични фанфари
да оближеш последното петно
потекло в скършения свод на наклонена картина от да Винчи
да подпираш с лакът телевизор
и да потъваш
а антената да се извисява
да вижда и предава все по-далеч и по-далеч

накрая
вярваш и очакваш
че светът ще продължи да се върти и без теб

 

Събирам се

Сложно е
просто да намирам
себе си
от дванайсет до дванайсет
а през другото време
да се губя в отраженията
на всички останали

Отново е сложно
да счупя калейдоскопа от неподписани автопортрети

но ще е просто и толкова тихо
смирено

имам ли давидова смелост
или още голиатови сенки и изтъпени ками ще ме разкъсват

надушвам победа
но вятърът носи всевишния аромат през морета и планини и пустини

докато е светло ще виждам
къде падат най-вкусните трохи
те са малки и остри когато ги докосне друг
и още по-малки и остри когато ги докосна аз
и ще ги събирам
трохите
и ще се събирам

 

Непосилен

Човекът се провикна
не дума а вик
крясък

изчезнаха въздухът земята
водата, гората
планината

очите черни почерняха
без пламък изгоряха
побесняха

нямаше разплата за бедата
без подпис, снимка
дата

заглъхна сажда във душата
черна, сива
черна

 

Епизод време

С половин око свързвах звезда подир звезда подир звезда

и открих стълба по която да избягам
и врата
която след като прекрача
ще си спомня константно хладния дъх на луната
а на прага покрив или космически бряг ще чакат да завия струните на голо пиано

тези танци и тези цветя и тези розови пердета там горе никога няма да замълчат

С другата половина око

преследвах муха подскачаща над мигаща крушка
след епизод време крушката изгасна

и окото
най-после прогледна

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *