*
Един северозападен балкон ме среща
с лодки, които се завръщат,
натоварени догоре със снежни ветрове.
Един северозападен балкон ме вдига
до рубините в короната и до птиците,
които славят гордата калина.
Един северозападен балкон е пъпната ми връв
със залеза, удавил цялото небе
и всичките сърца под него
във своето великолепие.

 

*
Ние сме в окото на светлината.
Всички останали
са сенки.
Колко самотно
и невъзвратимо.

 

Експресия

Сърцето ми се изпълва
с безумна тъга,
сърцето ми става
смъртно уязвимо
от острите детайли
в твоите движения.

 

*
Всяко случване е водовортеж,
в който се изгубваш.
Потоп, с който се сливаш.
После птицата на сърцето ти,
кацнала върху крехко клонче,
разказва историята, в която
самата тя вече не вярва.

 

*
Оставям безстрашно
душата си да втаса.
Позволявам си
да губя контрол над нея.
Едва тогава стихът се превръща
в хляб,
който да ви засити.

 

*
Не ме винете,
че душата ми първо
като костенурка
през трънаци се провлачи,
после с кенгурски скокове
пустинята пресече,
а сега със светлинна скорост
си заминава.
Тя звездния прах на тялото ми
в земята пося.

 

*
Вече ми се струва
като в детска игра лесно –
да отключа нова врата,
да прескоча нов праг.
Хаотичните цветни кристали
на живота ми,
от свещен циклон подети,
се подреждат
в грандиозна мозайка.

 

на една мравка

Ти си толкова малка,
че не можем да се вгледаме в очите ти.
Не можем да те различим от множеството.
Затова сме безчувствени за земетръса,
който твоята смърт предизвиква
в свещената верига на живота.

 

*
Забравила, че съм счупила огледалото,
вдигнах очи да се огледам.
Погледът ми се сблъска
с голата стена
и болезнено рикошира.
Споменът за лицето ми се разпадна на атоми.
Точно така, точно така ще се чувства,
когато вече няма да ме има
никъде на света.

 

*
Реката на времето тече.
Листата падат в нея,
казах аз.
Но сега е пролет, ябълката свети в бяло, каза ти.
Реката на времето не спира
и листата на дърветата продължават да падат
зад завесата от цъфнали клони,
казах аз.

 

*
Когато казваш името ми,
гласът ти изплита сребърна нишка
и последния звук – безстрашно паяче –
увисва на нея.
Ти извикваш името ми на удавник
във водите на времето.
Ти ме зовеш от светлинния хаос
на сътворението.
Винаги, когато казваш името ми,
искам да те прегърна и докато ме спасяваш,
да те спася.
но как се спасява сърце,
което виси на сребърна нишка
от небето.

 

*
Чувствам как самотата и очакването
постепенно ме оронват като камък.
Като камъка, на който
моята закъсняла любов
през една разлюляна от звездни щурци
вечер,
след сто или след хиляда години,
без да знае защо, ще седи и ще плаче.

 

*
Някога тук е имало море,
покривало
облите хълмове и долината,
но сега из нея се червенеят
покривите на къщи
и деца играят
между сенките
и светлината на дърветата.
Душите на прадревни риби
се щурат наоколо,
удивени от чудото.
И пулсират очите им –
червени фарове –
по бреговете на времената.

 

*

Уча се да бъда Никой.
Колко е трудно сега,
когато вече съм нарекла със своето име
върховете и паденията,
смеха и сълзите.
Уча се да бъда Никой,
както малкото дете
се учи да върви –
възторжено-ужасена падам и ставам,
калейдоскопът на света се завърта,
всичко се смесва, заблестява
в нови немислими трансформации.
Уча се да бъда Никой.
Колко е лесно сега,
когато вече съм назовала
буцата пръст и звездата със своето име,
а душата ми – пътуващ облак –
се събира и разсейва, и блести
в калейдоскопа на безвремието.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

One Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *