един ден
всички заминаваме –

никой не знае къде

но мястото
е до болка познато

 

*
животът има смисъл
само ако си истински

останалото е
мръсна поезия

 

*
когато душата
е кофа за боклук

остава само тялото

което е в нея

 

*
времето помежду ни
свикна със самотата

остана само ти

 

търсим тъмнината
а тя

е в сърцето

 

там горе

има светлина

но тя не е за нас

 

страдание

изхвърли

свободата
желанията
обувките

притежаваме
само любовта

 

*
самотата те гони
и се усмихва

дърветата говорят
странни езици

човек е
животът на бог
като на кино

 

*
ако не в този
то поне в другия свят

ще бъда времето
което те убива

 

*
излизам навън
мрачно е

усещам дъхът на облаците

виждам как
на една пейка
погребват любовта

намират ме студен

с камък в ръката

 

поетите умират сами

очите потъват
в светлина

пулсът затихва

кръвта влиза в земята
силно

това е
моето спасение

 

аутопсия

не бъди нещастен –

посегни за ножа

 

когато умра

няма да те помня
няма да бъда сянка

няма да усетя смъртта

ще се слея с тялото
за да се превърна

в тиха поезия

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *