София, моя любов

тук трябваше да падне
атомната бомба
за да се влюбим
и после
да те забравя

 

*
вятърът връзва обувките ми
все още съм дете
все още думите ми
приличат на обещание
което времето ще сбъдне
но от бъдещето ми
се чуват гласове
на хора които не познавам
но които
ще погреба

 

щастие: redux

на върха на копието
забито в гърба ми
свободата сънува
че ме прегръщаш
отново

 

твоите страсти

умрели пеперуди
заровени в очите ти

 

*
мълчим преди секс
защото знаем
че дори над рая
има небе

 

молитва

нищото преследва светлината
през тесните коридори
които думите ни дълбаят в облаците

дъждът е топъл
но никой не отговаря

 

мастило

цветът на думите ми
се превърна
в затворен прозорец
зад който мълчанието
замръзва

 

саломе

лицето ти потъва
зад последния воал от светлина
който лампата спуска
като прозрачна завеса
пред очите на нетърпеливата публика
която вече се е покатерила на сцената
за да наблюдава отблизо
как актьорите се преобличат
и всички чакат
някой да посегне пръв
за да му отрежат ръката

 

*
вени пълни с белина
кръв
по-розова от целувка
стая
пребоядисана след самоубийството
в цвета на кожата ти
и всичко идва на мястото си
раните зарастват
а мен вече ме няма

 

*
снегът не успя да ме покрие
костите ми стърчат
като клоните на дърво
което преди векове е пуснало
корени в леда
(водата по която
мъртъвците вървят)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 5, април, 2017

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *